Брайън Перо
Залезът на боговете (7)

6
Учителят

Амос отвори очи с ужасна болка в главата. Долната му устна беше сцепена, а на челото му се мъдреше огромна цицина. Беорф също бавно идваше на себе си. Пазителят на маските се надигна, простенвайки:

— Как само се оставихме да ни пипне!

— Уф! — възкликна Беорф. — Само да го хвана този проклет гоблин, ще му извадя очите!

— Хайде да тръгваме по следите му, за да си върнем сандъчето — предложи Амос, все още замаян. — Трябва да го настигнем.

— Да… имаш право — съгласи се беоритът. — Да се махаме по-скоро оттук!

Момчетата бързо напуснаха храма. Каква бе изненадата им, когато видяха цялата глутница виещи кучета все още да стои пред вратата! Те трябваше да са хукнали подир гоблина! Амос и Беорф се вцепениха, после полека отстъпиха крачка назад. Пред тях стояха стотици огромни черни кучета. Странна работа, зверовете изглеждаха съвсем спокойни. Сред тях безгрижно се разхождаше мулето. Най-едрото от кучетата бавно се приближи до Амос. С наведена глава и свита между краката опашка, то докосна с муцуна ръката на момчето. Това куче искаше да го погалят! Беорф се изсмя с облекчение.

Тогава цялата глутница радостно наобиколи момчетата. Докато Амос се навеждаше да погали колкото може повече от новите си приятели, ослепителна светлина раздра небето. Всички животни изведнъж изчезнаха и младият Пазител на маските се озова с една огърлица в ръцете си. Беше изработена изцяло от дърво, а брънките й бяха от орех. Стотина кучешки зъба с фина сребърна инкрустация бяха окачени между тях. Изненадан, Амос изгледа Беорф:

— Сега имаме на разположение армия от сто кучета. Трябва само да хвърля един зъб на земята и той ще се превърне в огромен черен пес! Поне така прочетох в Ал-Катрум, територии на мрака.

— Леле! — възкликна дебеланкото, като хвана юздата на мулето. — Ти си първото живо същество, което познавам, носещо цяла армия на шията си! Да побързаме да настигнем проклетия гоблин!

Амос и Беорф тръгнаха по следите на крадеца. Червенокапецът дори не се бе потрудил да заличи следите си. В продължение на часове приятелите вървяха из гората, обсъждайки колко често Амос губеше контрол над магическите си способности. Пазителят на маските не разбираше какво става с него. Никога магиите му не са били толкова мощни и също толкова разрушителни. Емоциите му почти винаги засилваха по един опустошителен начин и най-дребната му магия. Дали това не беше последица от продължителното му заболяване? Как да върне нещата на мястото им? Всички тези въпроси оставаха без отговор.

Нощта вече наближаваше, когато в далечината съзряха позната светлинка. Когато приближиха, Амос и Беорф видяха крадеца, седнал на една тясна полянка. Бе сложил сандъчето на коленете си и топлеше длани на огъня. Амос веднага забеляза непривичното поведение на гоблина. Създанието се оглеждаше скришом на всички страни. То видимо се преструваше и съвсем не му беше толкова студено, колкото показваше. Просто ги очакваше. В гаснещата светлина на деня Пазителят на маските видя, че снегът на полянката е изчистен. Бяха заличени следи, може би стотици следи от стъпки. Червенокапецът им бе подготвил капан. Целият декор беше една клопка!

Беорф, който не схвана опасността, се превърна в мечка и се втурна с рев към гоблина. Амос поиска да го спре, но беше твърде късно. Беоритът попадна право в капана. Едва бе направил няколко крачки в полянката, когато десетки червенокапци скочиха от дърветата и се хвърлиха върху него. За няколко секунди мечокът бе обезвреден на земята, със завързани лапи и насочени към него остриета на алебарди. Радостни крясъци и бойни викове приветстваха пленяването на Беорф. Крадецът на сапфири скоро накара другарите си да млъкнат.

— Покажи тебе на нас елф Амос! — извика той по посока на гората. — Покажи тебе на нас, иначе нас убие на него!

Войнствени крясъци се разнесоха от ордата на гоблените. Скрит зад едно дърво, Амос трескаво опипа новата си огърлица. Армията от виещи кучета лесно щеше да се справи с червенокапците, но пък те щяха да имат време да убият Беорф. Какво да стори? Да използва още веднъж властта си над природните стихии с риск да разруши всичко? Да се предаде и да се изправи пред смъртта? Да остане скрит и да изчака развоя на събитията? Не, трябваше да спаси Беорф, но как?

— Покажи тебе! — ядосано закрещя червенокапецът, като опря острието на алебардата си в гърлото на мечока. — Ако тебе играе на нас номер, мене убие на него! Показва тебе на нас веднага!

Амос се почеса по главата. Той, който обикновено винаги имаше някаква идея и умееше да се измъква и от най-заплетените ситуации, сега беше вцепенен от ужас. Не знаеше що да стори и, странна работа, тялото му започваше да го изгаря. Снегът около него се бе разтопил. На земята, точно пред краката му, се запалваха малки огънчета, които танцуваха и шептяха:

— Изберете нас, господарю, ние сме добър народ! Добър народ! Много добър народ! Нямаме си бог и заслужаваме някой като вас! Добър народ!

Младият Пазител на маските отново беше на път да загуби контрол над магията! Както в Берион, щеше да се превърне в човешка факла! Скоро цялата тази част на гората щеше да пламне спонтанно и неудържим смерч щеше да унищожи враговете му. Омразата вече изместваше страха. Амос мислеше за смъртта на баща си, за отвличането на майка си. И пак тези пламъчета, които танцуваха като човечета пред очите му, нашепвайки:

— Изберете ни, господарю, ние сме добър народ! Добър народ! Много добър народ!

— Покажи тебе на нас! — пак изрева гоблинът, като вдигна алебардата. — Мене отреже глава на него! Мене отреже глава на него!

— Добър народ! Много добър народ! Добър народ! — припяваха пламъчетата.

— Смърт на него! — извика червенокапецът, побеснял.

— Смърт на него! — подеха хорово отвратителните му другари.

Изведнъж в гората отекна пронизителен крясък. Гоблините се вкамениха от ужас. Амос, който начаса възвърна самообладание, вдигна глава, за да види откъде идваше този боен вик. Между дърветата, в проблясъка на светкавица от бяла светлина, изникна удивително странна фигура. Един старец, облечен в широка оранжева роба и с бяла вълнена шапчица, преметнал през рамо пътническа торба, нахлу на полянката. Беше изправен на гърба на еднорог! В ръцете си с голяма вещина въртеше огромно дървено копие с усукан връх. Двуметровата му, сплетена на плитка брада се развяваше след него. Краят й бе увенчан с чугунено топче.

Препуснал в неудържим галоп, еднорогът се вряза в групата на гоблините. Пътем наниза няколко с рога си и ги отхвърли с леко движение на главата. Все така изправен на гърба му, старецът започна да върти плитката си така, сякаш бе ласо. Чугунената топка на върха й просна на земята цяла дузина червенокапци, като им чупеше ту ръка, ту рамо, ту няколко ребра или направо главата.

С едно колкото грациозно, толкова и опасно движение старецът скочи от еднорога с две задни превъртания и се изправи на краката си в центъра на поляната. Само с три удара с копието си той повали пет червенокапци. Изпаднали в дива ярост, създанията започнаха да дават сериозен отпор. Като боравеше с оръжието си с невиждана сръчност, удивителният воин избягваше всички удари, а всеки един от неговите нанасяше смъртоносна рана. Сякаш познаваше всички слаби места на противниците си и ги удряше ту във врата, ту в корема или краката.

Шум от строшени кости, болезнени възклицания и стонове долитаха до ушите на Амос. Гоблините, които се опитваха да избягат, бяха мигом пробождани от еднорога. Великолепният бял кон препускаше около полянката и не позволяваше на нито една жива душа да се измъкне. За три минути всичко свърши.

Крадецът на сапфири бе последният гоблин, останал на крака. Той отстъпи няколко крачки пред стареца и измънка поредица неразбираеми извинения. Мъжът го погледна в очите и се усмихна, после нададе толкова пронизителен вик, че червенокапецът се строполи мъртъв на земята. Също като стрела, силният звук бе пронизал сърцето на създанието.

Старецът пооправи оранжевата си роба. Дрехите му бяха безупречни. Въпреки битката, по тях нямаше нито едно петънце, нито един раздърпан конец. Вперил поглед в последната си жертва, той заяви:

— Който се прави на магаре, да не се чуди, че го яхат!

След това помилва еднорога и прошепна няколко думи в ухото му. Животното му върна милувката и изчезна в тръс в гората. Амос бавно отиде до полянката. Земята беше осеяна с безжизнените тела на гоблините. Може би бяха към стотина.

Старецът освободи Беорф и като направи знак на Амос да се приближи, му каза:

— Обикновено умните хора нямат голяма смелост, а смелите не са твърде умни! Е, вие сте повече смел, отколкото умен, господин Бромансон. Положението ви тук доказва това… А вие, господин Дарагон, сте достатъчно умен, за да видите капана, но не достатъчно смел, за да спасите приятеля си, така ли е? Това не е добре… Обаче и двамата имате много хубави уши. Това е добър знак, защото в моя край се казва, че човек, който няма уши да слуша, няма и глава да го води!

— Кой сте вие? И какво искате? — неучтиво попита Беорф, възвърнал човешкия си вид.

— Който се срамува да задава въпроси, се срамува да се учи! — отвърна старецът, като омота брадата около врата си като шал. — Това е добре, господин Бромансон! Това е даже много добре!

— Да — замислено се намеси Амос. — И не всеки въпрос заслужава да бъде зададен, нали?

— Великолепно! — възкликна старецът като баща, горд със сина си. — Вие сте точно такъв, какъвто си ви представях, господин Дарагон. С пъргав ум! С отворени очи! Ние тримата добре ще се разбираме! Ще се позабавляваме заедно… О, да, добре ще се разбираме!

— Ние тримата?! — едновременно повториха момчетата, изненадани от това изявление.

— Ами да! — потвърди старият воин. — Отсега нататък аз съм вашият Учител… или по-скоро водач! Някой да иска чай?