Брайън Перо
Залезът на боговете (6)

5
Виещите кучета

Амос и Беорф се загубиха съвсем. От няколко дни бяха излезли от пътя, за да минат напряко през една гъста гора. Следите на червенокапците се губеха в гората. Въпреки че рискуваха да се заблудят, двамата приятели бяха твърдо решени да приемат предизвикателството. Всъщност те нямаха и голям избор, защото, за да открият Фрила, трябваше да вървят по дирите на гоблините.

Гората беше мрачна и зловеща. Гигантски сиви борове скриваха почти напълно слънцето. Земята беше заледена и много хлъзгава. Момчетата трябваше да бъдат крайно внимателни, за да не паднат и да се наранят. Напредваха мъчително, но винаги нащрек за най-малък знак, който да им сочи дирята на червенокапците. А белезите, които тези отвратителни създания оставяха след себе си, се виждаха отдалече. Те чупеха всичко, без да жалят нищо по пътя си. Прекършени клони, съсечени дървета, убити дребни животни, угаснали огньове и най-различни отпадъци осейваха пътя им.

Внезапно двамата приятели съзряха пред себе си труп. Беше един от чудовищните гоблини. Амос огледа тялото и каза на Беорф:

— Загинал е в бой. Погледни следите от ухапвания по краката му! Сигурно го е нападнал някой особено свиреп звяр.

Беорф се огледа, за да се увери, че нищо не застрашава тяхната сигурност. Но изведнъж подскочи: наоколо бяха пръснати десетки други трупове.

— Виж, Амос — разтревожено извика той, — този гоблин не е единствен. В тази гора май живеят зверове, които не искат да бъдат обезпокоявани!

Около двете момчета лежаха множество тела на гоблини, които бяха жестоко нахапани. Гледката беше ужасяваща.

— Мисля — заяви Амос, — че най-добре ще е да се смалим като мравчици. Щом са убили толкова много от проклетите гоблини, местните обитатели трябва да са многобройни и твърде кръвожадни!

— Съгласен съм. Може би дори не трябва да говорим, не се знае дали…

Беорф млъкна и хвърли бърз поглед към върха на дърветата. Бе доловил странен звук. Той внимателно огледа стволовете и клоните, докато нещо не привлече погледа му. Беоритът бавно се приближи към Амос и посочи с пръст към някаква причудлива форма. После прошепна в ухото му:

— Погледни там! Точно там! Виждаш ли?

— Да, виждам нещо червено на дървото! — прошушна Амос.

— Това е червенокапец, сигурен съм! — стисна зъби Беорф. — Възседнал е един дебел клон.

— Може би се е скрил на това дърво по време на нападението — предположи младият Пазител на маските. — Страхувал се е да слезе оттам! Чудя се от колко ли време стои така.

— Ами ако го накараме да слезе? — попита беоритът. — Можем да го питаме това-онова! Чуй го как хърка. Пък и не изглежда да е в добра форма и много ми се иска да си наточа ноктите!

— Мислех, че през зимата си в летаргия! — подкачи го Амос. — Това няма ли да е твърде голямо усилие за теб?

— Ако трябва, после ще спя цяла седмица, за да се възстановя! — намигна му Беорф.

— Тогава да започваме! — потри ръце Амос. — Време е да разнищим тази история. Вземи въже, Беорф, и се приготви да го обездвижиш, когато падне на земята. Ще го накарам да тупне като зрял плод.

Момчетата тихо пристъпиха напред и се спотаиха досами голямото дърво, на което спеше гоблинът. Амос се съсредоточи и вдигна ръка към върха на сивия бор. Лек ветрец започна да подухва върху червеното кепе на създанието. То се плъзна от главата му и започна да пада. От това гоблинът се събуди и инстинктивно се наведе, за да си хване шапката. Щом видя, че врагът губи равновесие, Амос щракна с пръсти и подпали дъното на панталоните му. Изненадан от внезапната топлина и забравил, че се държи на косъм, гоблинът спонтанно подскочи на клона и с оглушителен крясък се просна в цялата си дължина на петнайсетина метра по-долу. Бе счупил носа и зъбите си върху огромен корен.

Беорф бързо се намеси. За секунди обезоръжи червенокапеца и здраво го завърза за дървото. Замаян от болезненото падане, гоблинът дори и не помисли да се защити. Беорф измъкна яките си мечи нокти и ги сложи на гърлото на пленника. После изрече заплашително:

— Сега ще ти зададем няколко въпроса и ти ще отговориш, иначе… иначе ще се ядосам!

— Аглак кои галок кои гис куит! — възкликна гоблинът, смъртно уплашен.

— Този като че ли не говори нашия език! — установи Беорф, леко изнервен.

— Знам какво ни трябва — заяви Амос и се отправи към мулето. — Тук имам един подарък от Гуенфадрил, който ще ни свърши чудесна работа.

Младият Пазител на маските показа на Беорф сандъчето с двата чифта кристални елфически уши. Обясни му как да си служи с тях и ето че двамата приятели се озоваха изведнъж с по две заострени, издължени уши. Когато червенокапецът ги видя, извика:

— Елфи! Не прави лошо мене! Мене моли на теб и на теб не прави лошо мене! Мене нищо общо в това…

— Мене има въпрос на тебе… — започна Амос, който вече говореше гоблински. — Кажи на мене какво тебе знае.

— Мене всичко каже от мене на тебе, ако тебе не прави лошо мене! — нервно излая пленникът.

— Мене не прави лошо тебе! Мене кълне се на тебе! — потвърди Амос.

— Но мене лошо на тебе, ако тебе крие истина! — изръмжа Беорф, като оголи мечешките си зъби.

— Първо, обясни на мене гора убити братя на тебе и тебе на дърво? — започна Амос.

— На нас нападат нощни кучета… навсякъде кучета, мене пази мене и мене се катери на дърво! — обясни червенокапецът.

— Тебе разбира? — попита Беорф Амос.

— Свали уши на тебе!

Момчетата свалиха кристалните уши и чуха гоблина да пита:

— Гилка кои, пуили куит?

— Момент! — отвърна Амос и направи знак на пленника. — Чу ли, Беорф, той говори за черни кучета.

— Да, разбрах го много добре. Този език е наистина странен… „Нощни кучета“ означава „черни кучета“!

— Мисля, че схващам какво иска да каже.

Амос отиде до мулето и извади от багажа книгата Ал-Катрум, територии на мрака. Прелисти я набързо и намери едно кратко описание на черните кучета. Пишеше, че тези животни, които обикновено наричат „виещите кучета“, ходят винаги на глутници. Големи колкото млади телета, тези кучета са с черна козина и лесно се разпознават по пламтящите им очи. Според книгата песовете били пазители на съкровища или на свещени места.

— Както виждаш, Беорф — каза Амос, когато завърши четенето на глас, — в тази гора има място, което кучетата ревниво пазят. Червенокапците вероятно, без да искат, са дошли твърде близо до него. Много гоблини са платили с живота си за тази грешка.

— По време на атаката на Берион имаше хиляди гоблини! — възкликна Беорф. — Няколко десетки по-малко е чудесна новина и много се надявам тези кучета да ги изядат всичките, преди да са излезли от гората!

— Единственият проблем е — продължи Амос, — че във всеки един момент те могат да нападнат и нас!

— Какуик мулф! Какуик мулф! — внезапно изрева червенокапецът.

Амос и Беорф бързо надянаха елфическите уши.

— Тебе голям страх, обясни мене — помоли Пазителят на маските.

— Кучета нощни… кучета нощни около на нас, тичат на нас! Тичат на нас! — завика гоблинът.

Беорф бързо се огледа. В далечината зад дърветата се придвижваха сенки, които обграждаха групичката им. Амос разбърза червенокапеца:

— Отивай тебе, свободен тебе!

— Не на тебе! — изпищя пленникът. — Елфът тебе обещава на мене няма лошо на мене, мене отива на тебе, мене върви на тебе, за да пази на мене!

— Проблеми на нас! — изръмжа Беорф.

— Бяга на нас! — разтревожено викна Амос.

Като сграбчиха мулето за юздата, Амос и Беорф хукнаха през гората. Обезумял от страх, гоблинът ги следваше по петите. Заледената земя беше хлъзгава и сенките бързо приближаваха. Като хвърли поглед през рамо, Амос видя три огромни виещи кучета с пронизващи очи, които тичаха пред глутницата.

— Трябва да тичаме по-бързо, да оставим мулето! — предложи Беорф.

— Прав си — задъхано одобри Амос. — Според книгата тези създания са пазители! И понеже мулето не представлява опасност за съкровището, кучетата сигурно няма да го закачат. Поне така се надявам.

— А какво… ще правим… с гоблина? — на пресекулки попита дебеланкото.

— Ако върви след нас, ще има шанс да се измъкне — отвърна Пазителят на маските, — ако ли не, горко му!

Амос сграбчи една завивка от багажа, пусна юздата на мулето и хукна още по-бързо. Беорф вече се бе преобразил на мечка и бягаше с все сила. Двамата приятели почти едновременно се озоваха пред голямо замръзнало езеро. Приличаше на гигантско огледало, поставено на земята. Зад тях кучетата опасно приближаваха. Беоритът вече препускаше върху езерото, като използваше кривите си нокти, за да не се плъзга. Амос хвана двата края на завивката с двете си ръце. С магическите си умения предизвика появата на вятър, който изду импровизираното платно. Момчето рязко се отдели от повърхността и насмалко да падне. За щастие успя навреме да се изправи. Сега вече Пазителят на маските с бясна скорост се плъзгаше върху езерото. Краката му опираха до повърхността и с необикновените си способности той подгряваше подметките на ботушите си, като намаляваше по този начин триенето с леда, удвояваше скоростта си. За нищо и никакво време Амос настигна Беорф.

— Погледни там! — викна Амос на приятеля си, когато се изравниха. — На другия край на езерото има къща! Да се скрием!

— Кучетата… те… Усещам ги… Ще ме хванат! — на пресекулки отвърна мечокът.

— Хвани се за мен, Беорф! — викна момчето, като забави скоростта. — За колана!

Беоритът отвори паст и захапа колана на Амос. Той от своя страна, като видя приближаващата глутница, още повече се съсредоточи. Вдигнаха се силни вихрушки, мощни и неспирни. Платното с лекота теглеше Амос и беорита.

Внезапно Беорф усети нещо да сграбчва задната му лапа. Обърна глава и видя, че гоблинът също се беше възползвал от техния транспорт. Ако някой наблюдаваше тази сцена, нямаше да повярва на очите си! Едно момче се пързаляше върху езеро, хванато за завивка, която му служеше за платно. То пък беше издуто от странен вятър, който не духаше никъде другаде, и теглеше рижав мечок на четирите му лапи и един гоблин, проснат по корем, който с последни сили се бе вкопчил в животното. Живописната група набираше скорост.

Както по-рано в Берион, Пазителят на маските бе загубил контрол над магическите си умения. Страхът от гигантските песове бе накарал чувствата му да вземат връх над разума. Вихрушките се превърнаха в неукротими ветрове. Подметките на Амос се бяха нагорещили толкова, че оставяха след себе си поточета от вряща вода. От краката му се вдигаше облак пара. За пореден път магията на природните стихии щеше да покаже опустошителното си действие.

Осъзнал новата опасност, Беорф реши, че разходката им е продължила твърде дълго. Нарочно препъна Амос, който се просна върху леда с цялата си дължина. Объркано от падането, момчето се разконцентрира и вятърът изведнъж утихна. Беше крайно време!

Повлечени от инерцията, Амос, Беорф и гоблинът завършиха лудия си бяг на брега на езерото, с глави, забити в снега. Групичката беше на няколко крачки от къщата, която Амос вече бе забелязал. След секунди щяха да намерят убежище от песовете.

В действителност къщичката беше малък храм. Щом влязоха, Беорф барикадира вратата и възвърна човешкия си вид. Гоблинът, който стана свидетел на това превъплъщение, загуби ума и дума. Никога не бе виждал беорити и тази метаморфоза направо го парализира. Бе седнал на земята и със зяпнала уста гледаше момчето с елфическите уши, ококорил невярващи очи. Накрая се осмели да попита:

— Тебе мечка или тебе човек?

— Затвори на тебе уста! — злобно отвърна Беорф. — Тебе кротува или мене на тебе разкъсва!

Виещите кучета вече обкръжаваха малкия храм. Амос ги следеше през прозореца. Големите черни кучета изглеждаха силно възбудени. Момчето повика Беорф:

— Виж ги колко са нервни. Според мен ние сме точно на мястото, което те пазят.

— Тебе казва мене, съкровище на нас тук? — попита Беорф. — Уф, извинявай! Откакто сме с тези елфически уши, не знам какъв език говоря. Исках да кажа, че…

— Да, разбрах — изсмя се Амос. — И аз си нося кристалните уши. Имаш право, тук сигурно има съкровище. Само че кучетата няма лесно да ни позволят да го отнесем.

— Вие говори език на елф? — полюбопитства гоблинът. — Съкровище на нас тук? Разбрал мене, че…

— Мене остави тебе вън, нощни кучета тебе харесва, нощни кучета трябва вечеря! — извика Беорф, като се извърна към гоблина.

Изведнъж, съвсем близо до олтара, една свещ се запали сама. Амос прошепна на приятеля си:

— Това не го направих аз! Приготви се, нещо ще се случи!

В този момент в сянката на вратата на някаква пристройка зад олтара се появи един друид. Гледката беше поразяваща: човекът нямаше глава. Всъщност имаше, но тя беше мъртвешка глава с оголен бял череп. Със златен потир в ръка, той застана до свещта. Беше получовек-полускелет, облечен в церемониални одежди, който със спокоен и злокобен глас произнесе следните странни слова:

— В името на Мананан Мак Лир, законен син на Лир, съпруг на Фанд, да го възславим или да умрем!

— Какво става? — разтревожено попита Беорф.

— Не знам! — вдигна рамене Амос.

— В името на Мананан Мак Лир, законен син на Лир, съпруг на Фанд, да го възславим или да умрем! — повтори друидът.

— Да! Мисля, че разбрах какво иска! — възкликна Амос, като се огледа.

— Обясни ми! — настойчиво помоли Беорф.

— В името на Мананан Мак Лир, законен син на Лир, съпруг на Фанд, да го възславим или да умрем!

— Ще видиш… — отвърна Амос. Момчето тръгна към олтара. Върху аналоя, точно до чудовищния друид, лежеше дебела книга. Амос я отвори и набързо я прегледа. Благодарение на елфическите уши лесно успя да разгадае написаното.

— В името на Мананан Мак Лир, законен син на Лир, съпруг на Фанд, да го възславим или да умрем! — още веднъж произнесе друидът.

— Да умрем в битка с високо вдигната глава! Да умрем така, както живяхме… без страх и без да се щадим! — отговори Пазителят на маските.

— И нека водата ни отнесе! — внезапно запя човекът с мъртвешката глава.

— И нека вятърът ни води! — отвърна Амос, заковал поглед в книгата, за да следва странната церемония.

— Нека кръвта тече във вените ми…

— И нека кръвта на врага също да тече…

Двата гласа дълго се редуваха. „Мананан Мак Лир!“ — често произнасяше друидът, като вдигаше нагоре лицето си с уста без устни и празни орбити. „велики боже на боговете!“ — отговаряше Амос с треперещ от вълнение глас.

Церемонията продължи така близо час.

Когато стигнаха до благословията на последователите на Мананан Мак Лир, чудовището се обърна към Амос. Мъртвешката глава бе изчезнала, а на нейно място се бе появило лице със смътен отблясък на светлина и носещо отпечатъка на неизразимо спокойствие. Мъжът имаше дълга брада от морски водорасли и многоцветни анемонии. Той заговори:

— Бях осъден да идвам тук всеки ден, докато не се намери милостива душа, която да ми помогне да изпълня церемонията, която някога пренебрегнах заради прекомерната ми алчност, сребролюбие и корист. Мнозина са влизали в този храм за съкровището и намериха смъртта си от виещите кучета. Вземи златното сандъче под олтара. Това е богатството ми, което ти подарявам, за да продължиш пътя си на север. От двеста години чакам да бъда освободен. Платих своя дълг към Мананан Мак Лир, моя бог. Отивам при него и ще измоля неговата благосклонност за теб.

Щом произнесе тези думи, друидът се изпари. Амос и Беорф погледнаха под олтара и видяха сандъчето, което лесно отвориха. Беше пълно със сини сапфири. Бяха стотици. Беоритът се усмихна:

— Май сме богати, Амос!

— И аз така мисля! Дълго няма да имаме парични затруднения!

В мига, когато Амос се извръщаше към Беорф, той тежко се строполи на пода. Гоблинът го бе ударил с тояга. Заслепен от сапфирите, червенокапецът стоеше като обезумял, с ококорени очи и стичащи се лиги. Докато младият Пазител на маските прибегне към магиите си, получи също такъв удар по главата и падна в безсъзнание. Успя единствено да чуе:

— Богатство на мене! Богатство на мене… богат…