Брайън Перо
Залезът на боговете (17)

16
Куклата на Бризинг

Амос и по-рано беше карал ски, но никога толкова продължително. Вечер имаше ужасни болки в ръцете и краката, а сутрин се събуждаше свит на кълбо. Колкото до Беорф, всеки път след вечеря той си правеше снежна баня. Бе научил от беоритите как да преодолява мускулните болки. За щастие слънцето ги съпътстваше по време на целия преход. Не се разрази нито една снежна буря, а нощите не бяха непоносимо ледени — с една дума, условията на пътуването бяха идеални, поне за тези обстоятелства.

— Утре ще стигнем до планината! За какво си мислиш? — попита Беорф, докато подготвяше лагерния огън за през нощта.

— За това, че днес ските изцедиха всичките ми сили — отвърна Амос, докато приключваше с разпъването на палатката.

— Ами… лъжеш… виждам, че има нещо друго. Заради майка ти ли? За нея ли мислиш?

— Да. Много ми се искаше да е там, с Жюно. Освен това се тревожа заради моите магически сили. Когато си сложих маската на въздуха, всичко мина добре, магията на вятъра е лека и ненатрапчива, но откакто нося маската на огъня, тя сякаш ме изгаря отвътре! Непрекъснато ми се явява едно човече от лава, което танцува пред очите ми и ме моли да му стана бог. Нищо не разбирам! Сякаш целият му народ е затворен в плен вътре в мен. Аз… Не, трудно ми е да го обясня.

— Мисля, че това е въпрос на равновесие — философски заключи Беорф, търсейки нещо за ядене. — Ти притежаваш магията на елементите, на природните стихии, нали така? Носиш две маски — на въздуха и на огъня! Това са сили, които… как да кажа… вятърът духа върху огъня и разпалва жаравата. Ето защо губиш контрол. Двата елемента действат заедно и взаимно се подсилват. Всичко ще се оправи, когато си сложиш маската на водата.

— Мислиш ли, че точно това е причината? — запита Амос, почти убеден във верността на тази блестяща теория.

— Сигурен съм — потвърди дебеланкото, като хрускаше къшей замръзнал хляб.

Погледът на Амос се спря върху някакъв необичаен предмет в гората. На едно клонче висеше парцалена кукла. Младият Пазител на маските приближи до играчката и след като се увери, че не е някакъв капан, я взе и я донесе при огъня. Беорф се чешеше по главата и се чудеше какво търси тази кукла вдън гората. Амос я разгледа по-внимателно и видя името Бризинг, избродирано с червени конци на тила на куклата.

— Бризинг? — запита се Амос. — Знаеш ли какво може да означава това?

— По всичко личи — отвърна Беорф, — че това е име на малко момиченце. Тази кукла сигурно е негова.

— Да, но мисля, че това име идва от една легенда, която прочетох в „Ал-Катрум, територии на мрака“. Чакай да си спомня… Става дума за…

— Става дума за истинска история — дочу се хор от мелодични гласове. — Това е легендата за Бризингите.

Десетина жени с необикновена красота бавно излязоха от гората. Имаха дълги, много гъсти руси коси, които падаха до кръста им. Кожата им беше бяла като сняг, имаха огненочервени устни и сякаш се носеха над земята като привидения. Бяха леко облечени с дълги, почти прозрачни дрехи, украсени с едва забележими златни фигури. Бризингите носеха златни панделки вместо корони и чудно красиви огърлици от многоцветни скъпоценни камъни. Съществата говореха в един глас:

— Ние сме обитателки на тази гора. В древните времена бяхме единствени господарки на всичко наоколо. Ние сме пазителки на огърлицата Бризингамен и сме мирни същества. Дойдоха хората и изсякоха цели гори, за да си строят кораби и къщи. Ние не казахме нищо. Не направихме нищо. Ние сме тук, откакто боговете са богове и светът е свят. Но един ден една от нас, още дете, се загуби в гората. Хората я намериха и тя стана човек. Понеже не говореше и не знаеше нищо друго, освен думата Бризинг, я нарекоха с това име. Мина време и момиченцето порасна. Ние не я изпускахме от поглед. Чакахме удобен момент да си я приберем. Чакахме благоприятни обстоятелства да си я върнем…

— И тези обстоятелства никога не настъпиха — продължи Амос.

— Тъкмо щяхме да си я върнем, и я загубихме. Внушихме на по-големия й брат да открадне куклата й. Това е играчката, която държите в ръце. Бризинг се втурна в гората да си я търси. Това бе събитието, което чакахме от години. Най-после щяхме да си я приберем обратно и да я върнем в нейния истински свят. За зла беда, един бог с войнствени намерения дебнеше по цялата Земя да открие дете с големи магически способности. Магията на барон Самди превърна нашата Бризинг в чудовище. Той постави драконит в гърлото и нашата сестра се преобрази в дракон.

— Точно това се бе случило и с Лолия! — провикна се Беорф. — Ти, Амос, я спаси, като измъкна драконита от гърлото й! Помниш ли?

— Как да не помня! Доколкото разбирам, не всяко момиченце е подходящо да приеме драконита. То трябва да е предразположено към магически умения. Лолия вече си беше магьосница, а Бризинг по рождение си е вълшебно създание.

— Този път — продължиха Бризингите — ще бъде невъзможно да я спасим. Тя е загубена. Вие трябва на всяка цена да отстраните този дракон. Скоро той ще бъде готов да снася яйца и децата му ще разрушат този свят.

— Ще направим всичко, което е по силите ни! — увери ги Амос.

— Ако успеете — продължиха Бризингите, — ще ви разкажем за огърлицата Бризингамен и за проклятието над беоритите. Тези неща са взаимно свързани. Последвайте ни, Бризингите ще ви заведат при дракона.

Момчетата се спогледаха с ужас. Те си представяха, че ще се срещнат с дракона заедно с викингската армия, а сега се оказваха съвсем сами. Амос си пое дълбоко дъх и рече:

— Дали не трябва да изчакаме армията на Харалд Синия зъб?

— Вие решавате — продължи хорът на Бризингите. — Ако не действате сега, армията на викингите ще бъде унищожена от гнева на дракона. Първо трябва да се освободите от звяра, а след това от гоблините. Обратното няма как да стане.

— Ако ти, Амос, си готов, аз тръгвам след теб! — обяви храбрият Беорф, като гордо се удари по гърдите.

— Добре! — Младият Пазител на маските извади от торбата си две големи оранжеви парчета плат. — Да не губим време!

— Вярно! — възкликна Беорф. — Сартиган каза, че драконите не виждат този цвят!

— Накарах жените на Упсгран да ги изтъкат преди заминаването ни. Като се покрием с тях, ще можем лесно да се приближим до звяра. Всъщност това са две големи наметала с качулки.

— Това малко ми напомня дрехата на Медуза — тъжно въздъхна Беорф. — Нали помниш… тя не беше лоша горгона.

— Помня, разбира се — отвърна Амос, като си слагаше наметалото. — Да можеше днес да е с нас и да превърне дракона в каменна статуя! Хайде, Беорф, чака ни много работа!

— Докато има работа — изсмя се Беорф, — не се отделям от теб!