Брайън Перо
Залезът на боговете (2)

1
„Козя глава“

Игриви снежинки се вихреха над Брател велики. Кралството на Рицарите на светлината бавно се подготвяше за зимата. Жителите на голямата столица цепеха дърва, опушваха прозорците на домовете и прочистваха камините си в очакване на студения сезон. Почернели от сажди коминочистачи задъхано притичваха от единия до другия край на улиците, които по това време на годината бяха по-оживени. Едва привършваха една поръчка и хукваха при следващия клиент, който вече ги дърпаше за ръкава. Нарамили дълги стълби, те ходеха от къща на къща и отвсякъде прибираха по някоя и друга пара.

На пазарния площад жените спореха за последните останали кълбета вълнена прежда, а мъжете се взираха в небето и гадаеха какъв ще бъде предстоящият сезон. Всички бяха единодушни, че ги чака тежка зима. Щеше да има малко сняг, но големи студове. Природата никога не лъже и поличбените знаци се съзираха навсякъде. Пчелите се бяха разроили по-ниско от обикновено, козината на горските животни беше по-дебела и гъста, а скорците, макар и свикнали със суровия климат, бяха мигрирали към по-южните части на континента. Влажният въздух беше необичайно тежък и много деца вече бяха пипнали здрава настинка.

Рицарите на светлината от Брател велики носеха дреха от вълча кожа под доспехите си, но студът пак проникваше до телата им. Когато слизаха във вътрешността на града за ежедневната си обиколка, се виждаше как зъзнат, потриват ръце или се навеждат над конете си, за да поемат малко от тяхната топлинка.

След атаката на горгоните, когато градът бе сринат до основи, между жителите се бе появило едно ново чувство за съпричастие и солидарност. Брател велики се възраждаше като феникс от пепелта. Населението, което бе подложено на нечовешки изпитания, сега бе сплотено. Новият владетел Бартелеми управляваше хората си честно и справедливо. Беше им помогнал да възстановят голяма част от града. Някогашната перла в короната на кралството постепенно придобиваше предишния си облик на внушителен столичен град. Дебелите му крепостни стени бяха изградени отново и подсилени. Нови наблюдателни кули, по-високи и по-здрави, се издигаха върху стените. Стражите имаха по-голяма видимост и всеки ден се наслаждаваха на великолепните залези. Последните слънчеви лъчи галеха обширните ниви, които опасваха града, после небесното светило бавно потъваше зад планинския пръстен във взрив от ярки цветове.

Ала на няколко левги от града, на пътя към гората, рицарите от първи пост имаха необикновена среща. Към тях се приближи един човек, странен на вид старец. Беше с обръсната глава и носеше излиняла фино плетена бяла вълнена шапчица, която отдалече приличаше на дантелена. Имаше широко чело и дръпнати очи, а кожата му беше набраздена от дълбоки бръчки, които подчертаваха мургавия й цвят. Лицето на пътника бе загоряло от слънцето и загрубяло от безмилостните ветрове. Отдалече се виждаше, че е изнурен от продължителното ходене в много тежки условия. Беше леко прегърбен и имаше дълга черна брада, сплетена в близо двуметрова плитка, която бе увита около врата му като шал. Носеше широкопола оранжева дреха, която смътно напомняше монашеско расо. Облеклото му беше безупречно. По него нямаше нито едно петънце, скъсано място или дори увиснал конец. Въпреки че пътят беше покрит със сняг, старецът ходеше бос. Снежинките се топяха около пръстите му при всяка негова стъпка. Преметнал на гръб най-обикновена торба, той се подпираше на дълго дървено копие с усукан бял връх, вероятно изработен от кост.

— Спрете! — подвикна единият от стражите. — Кажете си името, откъде идвате и какво ви води в Брател велики.

Старецът се усмихна и вдигна рамене. Зъбите му бяха черни, съвършено прогнили. От устата му се разнесе силен дъх на риба и изненадан от вонята, рицарят отстъпи две крачки и размаха длан пред лицето си. Възрастният човек явно беше чужденец и не знаеше местния език.

— Минавай, старче! — каза другият рицар и направи широк жест с ръка. После се обърна към другаря си и възкликна: — Едва ли този дядка е някаква заплаха за града! Погледни го, куца с левия крак… Давай, човече!

Старецът пак се усмихна широко. Бе разбрал, че е добре дошъл в града и това очевидно много му се хареса. Пътникът почтително мина покрай постовите, като многократно им благодари на родния си език, и се отправи към големите градски порти. Наближи другия пост, вече от двадесетина рицари. Там се точеше колона от търговци, пътници и граждани, които чакаха търпеливо да влязат. Жителите на Брател велики винаги бяха смятали града си за непревзимаем, но след нападението на горгоните вече знаеха, че това не е така. Рицарите упражняваха строг контрол при влизане и излизане от града. Тогава се бяха отървали на косъм от катастрофата и това никога не трябваше да се повтаря.

Скоро дойде ред на стареца да влезе в града. Един дребен и слабоват рицар пристъпи към него:

— Кажете името си, народността и причината за вашето идване в Брател велики.

Пътникът се усмихна приветливо и отново вдигна рамене. Пазачът възкликна:

— Боже мили! Ама дъхът ви направо е отровен! Не разбирате ли нашия език?

Старецът продължаваше да се усмихва, а на лицето му бе изписано най-простодушно смущение. Очевидно не разбираше какво иска от него дребният мъж.

— Добре де — каза рицарят, като си отбеляза нещо. — Оставете си оръжието, ще си го приберете на излизане от града! Оръжието… ето това… дайте ми оръжието… искам вашето оръжие… тук… това… оръжието, ето това!

Най-после старецът схвана и веднага предостави дългото си копие на стражника. Дадоха му малка метална плочка с номер и той влезе в града. Изморен от дългия път, мъжът се спря на ъгъла на една не така оживена улица, извади от торбата си малка дървена съдинка, постави я пред себе си и седна на земята. После започна да припява колкото силно, толкова и фалшиво, някаква песен от родния си край. Заинтригувани от този просяк с глас като кречетало, минувачите побързаха да му подхвърлят няколко монети не толкова да го окуражат, колкото да го накарат да спре оглушителната врява, която раздираше слуха им. Старецът доволно се усмихна, за да благодари на благодетелите си, показвайки всичките си зъби, поздрави ги многократно с кимане и си тръгна от това място под ръкопляскането на околните продавачи, които го изпроводиха с облекчение.

Много скоро старецът се озова пред една странноприемница, която се наричаше „Козя глава“. Собственикът й беше възстановил как да е разрушената при нашествието на горгоните част. Сградата беше прилична, но нищо повече. Все още имаше зле запушени дупки по стените, а сламеният покрив не изглеждаше твърде стабилен. Привлечен от уханието на топла супа, пътникът влезе в хана и се настани на една маса. Десетината редовни посетители млъкнаха и се вторачиха презрително в него. Скоро разговорът около тезгяха се възобнови под формата на шепот, който никак не вдъхваше доверие. Мястото беше мрачно и злокобно. Вътре вонеше на мухъл, а над масите и клиентите прехвърчаха десетки мухи, привлечени от топлината. Собственикът се приближи към новодошлия:

— Тук не обслужваме чужденци… Тръгвайте си!

Старецът показа най-красивата си усмивка и невинно подаде дървената си купичка на ханджията. На дъното й бяха всичките пари, които преди малко бе получил на улицата.

— Добре тогава, ще си платиш супата прескъпо, стар цървул!… Да… ще получиш един бульон! Искаш една вкусна су-су-супа, а, дрипльо? Нали така… вкусна су-су-супа! — подигра се на клиента си собственикът.

Старецът се разсмя чистосърдечно като дете, когато ханджията произнесе думата „су-су-супа“. Повтори я няколко пъти, като се забавляваше със звуците, които излизаха от устата му. Ханджията взе купичката, изсипа всичките монети и донесе бульона. Когато се върна при другарите си на тезгяха, им подвикна:

— Тоя старец е напълно изкуфял! Може да има и още някоя пара у себе си… възползвайте се… Идват тежки времена и дълга зима!

Трима мъжаги станаха от местата си. Държаха къси тояги. Наведен над купичката, старецът като че ли не забелязваше какво се крои зад гърба му. Хапваше спокойно супата си, като премляскваше след всяка лъжица. Три мухи нервно се завъртяха около масата тъкмо когато побойниците застанаха до него. Без да вдигне глава, той смачка с опакото на лъжицата си трите насекоми с три точни удара. Движенията му бяха толкова бързи, че мухите нямаха време да реагират. Необикновено сръчните попадения бяха наистина изумително постижение. Като се вземе предвид бързината на мухите, това си беше същинско чудо! Изненадани и вече не толкова самоуверени, тримата се поспряха. Старецът обърса опакото на лъжицата в оранжевата си роба и бавно довърши супата, без да обръща внимание на мъжете зад него, които се питаха дали да го ударят, или да си плюят на петите.

Насърчаван от другите посетители на хана, единият от нападателите театрално надигна тоягата си. Точно в този миг дядката скочи на крака и се обърна към тях. Усмихна им се мило, разкривайки изгнилите си зъби, и показа на разбойниците малкия си пръст. Като че ли искаше да им каже, че с един пръст може да се справи и с тримата. Подразнени от дързостта на чужденеца, негодниците преминаха в атака.

Старецът умело отбягна първия удар и с леко движение на кутрето си отклони тоягата на единия противник към коляното на втория. В хана се чу звук на строшена кост, последван от дълъг стон, примесен с ругатни. Все така с малкия си пръст, пътникът избоде окото на втория, после в блъсканицата вкара кутрето си в носа на третия разбойник и го накара да се завърти във въздуха. Грубиянът се сгромоляса на пода в несвяст.

Само с три движения старецът просна на земята трима здравеняци в разцвета на силите им. Той огледа неподвижните тела и вдигна глава към седящите край тезгяха. Вместо покана за бой, най-спокойно вдигна двете си ръце и им показа… двете си кутрета! За няма и пет секунди в хана не остана жива душа. Клиентите се ометоха през вратите и прозорците, през отбора на избата и през кухнята. Единствено собственикът, парализиран от страх, бе останал на мястото си зад тезгяха. Зъбите му тракаха така, сякаш се бе изправил пред най-ужасното от всички чудовища. Дори горгоните, вдъхващи страх и ужас, не бяха произвели такъв ефект върху него.

Старецът чевръсто скочи зад тезгяха, леко постави показалеца си на челото на ханджията, затвори очи и каза с неподражаемо лош акцент:

— Амос Дарагон…

Внезапно в главата на възрастния човек изникна един образ: той съвсем ясно видя Амос и родителите му, седнали на една маса в същия хан. Сякаш четеше мислите на собственика. Изгледа като на филм сцената, при която ханджията се бе опитал да изиграе с мошеничество семейство Дарагон, пристигането на рицаря Бартелеми и хитростта, с която Амос се бе измъкнал от ситуацията. Всички тези подробности му се разкриха от спомените на непочтения ханджия. Доволен от намерената следа, старецът дръпна пръста си от челото му. Той меко се отпусна на пода, останал без капка сила.

„Не е лесно да проникнеш в задръстен мозък“ — си каза старецът на родния си език.

Той се наведе над безжизненото тяло на ханджията, прибра си парите от престилката му и с отвращение подхвърли:

— Су-су-супа… Боклук!

Странникът дискретно напусна странноприемницата „Козя глава“ и без да губи време, пое на север.