Джефри Арчър
Синове на съдбата (8)

8.

Нат седеше на бюрото и се опитваше да се съсредоточи върху Голямата депресия. Бе успял да напише само половин страничка, беше много разсеян. Отново и отново си припомняше кратката среща с Даян. Това не му отнемаше много време, защото момичето не му беше казало и две думи — при тях беше дошъл бащата на Нат, напомнил, че трябва да тръгват.

Нат си беше изрязал от програмата на мача снимката на Даян и където и да отидеше, я носеше със себе си. Вече съжаляваше, че не е взел три програми: малката фотографийка се бе изпомачкала. Сутринта след мача звънна на Том, уж за да обсъдят краха на Уолстрийт, и попита между другото:

— След като си тръгнах, Даян каза ли нещо за мен?

— Каза, че си голям симпатяга.

— Само това ли?

— А какво друго да каже? Бяхте заедно, има-няма, две минути, после баща ти те отведе.

— Хареса ли ме?

— Обясних ти вече, каза, че си голям симпатяга, ако не ме лъже паметта, спомена нещо и за Джеймс Дийн.

— Я не ме баламосвай. Не е споменавала нищо за Джеймс Дийн.

— Така си е, не е.

— Голям гадняр си, така да знаеш.

— Да, но гадняр с телефонен номер.

— Имаш й телефонния номер ли? — ахна невярващо Нат.

— Схватлив си.

— Кажи ми го.

— Написа ли съчинението за Голямата депресия?

— Още не, но до края на седмицата ще бъда готов. Чакай да си взема нещо за писане. — Нат записа номера върху гърба на снимката на Даян. — Как мислиш, дали ще се изненада, ако й звънна?

— Мисля, че ще се изненада, ако не й звъннеш.

* * *

— Здравей, обажда се Нат Картрайт, сигурно не ме помниш.

— Не, не се сещам. Подсети ме.

— Момчето, с което се запозна след мача с „Хочкис“, каза ла си, че приличам на Джеймс Дийн.

Нат се погледна в огледалото. Никога дотогава не се беше замислял как изглежда. Наистина ли приличаше на Джеймс Дийн?

Трябваха му цели два дни и още доста репетиции, докато се престраши да набере номера на Даян. След като написа съчинението за Голямата депресия, състави списък с различни въпроси — в зависимост от това кой ще вдигне. Ако се обадеше баща й, Нат щеше да се представи: „Добро утро, господине, казвам се Нат Картрайт. Бих искал да разговарям с дъщеря ви.“ На майка й пък смяташе да обясни: „Добро утро госпожо Култър, казвам се Нат Картрайт. Търся дъщеря ви.“ Ако вдигнеше самата Даян, си беше подготвил десет въпроса — в логическа последователност. Сложи пред себе си на бюрото три листа хартия, пое си дълбоко дъх и набра внимателно цифрите. Даваше заето. Даян сигурно говореше с друго момче. Дали вече се бяха държали за ръце, дали се бяха целували? Дали й беше сериозно гадже? След четвърт час Нат се обади повторно. И този път даваше заето. Дали междувременно не й бе позвънил друг ухажор? Нат изчака само десет минути и опита отново. Още щом чу сигнала „свободно“, усети, че сърцето му ще изхвръкне от гърдите, и понечи да затвори. Вторачи се в списъка с въпросите. Някой вдигна.

— Ало! — чу се дебел глас.

Не бе нужно да обясняват на Нат, че това е Дан Култър. Той изпусна апарата на земята. Виж ти, боговете да вдигат телефони! При всички положения Нат не си беше подготвил въпроси за брата на Даян. Взе припряно слушалката от пода и я сложи върху вилката.

Прочете си съчинението и чак тогава се обади за четвърти път. Най-после вдигна момиче.

— Даян?

— Не е Даян, сестра й Триша е — обясниха му с глас, от който личеше, че момичето е по-голямо. — Даян я няма, ще се върне след около час. За кого да предам?

— Търси я Нат — отвърна той, — нали ще й предадете, че ще я потърся отново след един час?

— На всяка цена — обеща по-възрастният глас.

— Благодаря — рече Нат и затвори.

През следващия час сигурно си погледна часовника цели шейсет пъти, но пак изчака още петнайсетина минути, преди да набере отново номера на Даян. Беше прочел в списание „Тийнейджър“, че ако харесваш някое момиче, не бива да си много настойчив — само ще го стреснеш и то ще ти избяга.

Най-после вдигнаха.

— Ало — каза по-млад глас. Нат си погледна сценария.

— Търся Даян.

— Здравей, Нат, аз съм, Даян. Триша ми каза, че си ме търсил. Как си?

„Как си“ го нямаше в сценария.

— Добре — успя накрая да промълви Нат. — А ти?

— И аз съм добре — рече момичето.

Пак последва дълго мълчание — Нат търсеше подходящия въпрос.

— Следващата събота ще дойда в Симсбъри, ще погостувам няколко дни на Том — прочете той с равен глас.

— Чудесно! — възкликна Даян. — Може да се видим някъде случайно.

Никъде в сценария не се споменаваха и случайните срещи. Нат се опита да прочете всичките десет въпроса наведнъж.

— Там ли си, Нат? — попита Даян.

— Да, тук съм, тук съм. Дали има някаква надежда да се срещнем, докато съм в Симсбъри?

Въпрос номер девет.

— Да, разбира се — рече момичето. — Ще се радвам.

— Дочуване — каза Нат, загледан в отговор номер десет.

Цяла вечер се мъчеше да си припомни разговора до най-малките подробности, дори си го записа ред по ред. Подчерта три пъти думите й: да, разбира се, ще се радвам. Щеше да отиде на гости на Том след цели четири дни и се запита дали да не звънне на Даян още веднъж — колкото да потвърди, че ще се видят. Пак разгърна списание „Тийнейджър“, да провери какво го съветват там — сякаш бяха предугадили всички трудности, на които се беше натъкнал дотук. В списанието не се споменаваше, че трябва да позвъни още веднъж, затова пък се подчертаваше, че на първата среща трябва да се облече спортно, да е спокоен и ведър и стига да има възможност, да говори за момичетата, с които е излизал. Нат никога не беше излизал с момиче и още по-лошо — нямаше спортни дрехи, ако не броим карираната риза, която бе пъхнал в най-долното чекмедже само час след като я беше купил. Провери колко пари е спестил: седем долара и двайсет цента. Дали щяха да му стигнат за нова риза и всекидневен панталон? Жалко, че нямаше по-голям брат.

Провери за последен път съчинението, което им бяха дали за домашно, само няколко часа преди баща му да го закара в Симсбъри.

Докато пътуваха на север, Нат все се питаше защо не е звъннал още веднъж на Даян — да се разберат къде и кога ще се срещнат. Ами ако беше заминала на гости на някого, да речем, на приятеля си? Дали родителите на Том щяха да му разрешат да използва телефона веднага след пристигането си?

— Божичко! — ахна Нат, когато баща му зави по дълга уличка и подкара покрай оградено пасище, пълно с коне.

Ако не беше толкова смаян, бащата сигурно щеше да се скара на момчето, задето споменава напразно Божието име. Изминаха близо два километра и накрая влязоха в посипан с чакъл двор, където ги посрещна изключително красива къща с бели колони в колониален стил, заобиколена от вечнозелени дървета.

— Божичко! — възкликна още веднъж Нат. Този път вече баща му го схока.

— Извинявай, татко, но Том не ми е споменавал, че живее в такъв палат.

— Че защо да ти споменава? — отвърна баща му. — Винаги е живял тук, къщата не му прави впечатление. Освен това ти е най-добрият приятел не защото живее в огромен дом и ако е искал да те впечатли, е щял да я спомене отдавна. Знаеш ли какво работи баща му? Със сигурност не е застрахователен агент.

— Май е банкер.

— Ами да, Том Ръсел! Как не се сетих! Банка „Ръсел“ — каза баща му, докато спираха пред къщата.

Том ги чакаше на площадката.

— Добър ден, господине, приятно ми е да ви видя — рече момчето, докато отваряше вратата откъм волана.

— И на мен, Том — отговори Майкъл Картрайт, а синът му слезе от колата, понесъл очукано куфарче с инициалите „М. К.“, написани при ключалката.

— Ще пийнете ли нещо с нас?

— Благодаря за поканата — отвърна бащата на Нат, — но жена ми ме чака за вечеря, трябва да се прибирам.

Нат му махна, после той зави по двора и се отправи обратно към Кромуел.

Момчето вдигна очи към къщата и видя, че на горното стъпало пред входната врата е застанал иконом. Той понечи да вземе куфарчето, но Нат продължи да го стиска, докато вървеше след мъжа по широката вита стълба. На втория етаж икономът го заведе в една от стаите за гости. В къщата на Нат имаше само една свободна стаичка, която тук би минала за килер. След като икономът ги остави сами, Том каза:

— Разопаковай си багажа и ела долу в кухнята, ще бъда там с мама.

Нат приседна в края на двойното легло — колкото и да му беше неприятно, знаеше, че не може да покани приятелчето си у тях.

Отне му около три минути да си подреди багажа, състоящ се от две ризи, чифт панталони и вратовръзка. Дълго оглежда банята, провери и леглото — беше мекичко. Изчака още две-три минути, после излезе от стаята и заслиза по широката стълба — дали щеше да намери кухнята? Икономът го чакаше долу. Поведе го по коридора. Докато вървяха, Нат надзърташе във всяко помещение, което подминаваха.

— Стаята хареса ли ти? — попита Том.

— Да, много е хубава — отвърна Нат, схванал, че приятелят му говори съвсем сериозно.

— Това, мамо, е Нат. Най-умното момче в класа, да го вземат мътните дано!

— Много те моля, Том, не ругай — скастри го госпожа Ръсел. — Здравей, Нат, радвам се да се запознаем.

— Добър вечер, госпожо Ръсел, много ми е приятно. Имате прекрасна къща.

— Благодаря, Нат, радвам се, че дойде да ни погостуваш. Искаш ли една кока-кола?

— Да, с удоволствие.

Прислужницата в униформа отиде право при хладилника, извади бутилка кола и добави малко лед.

— Благодаря — повтори момчето и загледа как прислужницата се връща при мивката и продължава да реже домати.

Сети се за майка си в Кромуел. И тя режеше домати, но след като цял ден бе преподавала в училището.

— Искаш ли да те разведа? — предложи Том.

— И още как! — възкликна Нат. — Но първо може ли да се обадя по телефона?

— Излишно е, Даян вече звънна.

— Така ли?

— Да, сутринта, и попита кога точно пристигаш. Помоли да не ти казвам, значи можем да сме сигурни, че проявява интерес.

— Дай тогава да й звънна още сега.

— Не, не, това е последното, което трябва да правиш — охлади ентусиазма му Том.

— Но аз й обещах.

— Знам, но дай първо да се поразходим.

* * *

Майката на Флечър го откара у сенатора в Ист Хартфорд, отвори му Джими.

— И не забравяй да се обръщаш към господин Гейтс на „сенаторе“ или „уважаеми господине“.

— Добре, мамо.

— И не му досаждай с тия твои безкрайни въпроси.

— Добре, мамо.

— Не забравяй, че когато разговаряш с някого, през половината време говориш, а през другата половина слушаш.

— Добре, мамо.

— Здравейте, госпожо Давънпорт, как сте? — попита Джими, след като им отвори.

— Благодаря, добре, Джими, а ти как си?

— Страхотно. Мама и татко отидоха някъде по работа, но бих могъл да ви направя чаша чай.

— Не, благодаря, трябва да се връщам, бързам за заседание на управителния съвет на болницата, но на всяка цена да поздравиш от мое име майка си и баща си.

Джими занесе един от куфарите на Флечър горе в стаята, приготвена за него.

— Сложил съм те до мен, ще делим една баня — обясни той.

Флечър остави другия куфар върху леглото и тръгна да разглежда картините по стените: гравюри със сцени от Гражданската война, в случай че тук се озове южняк, забравил кой е победил. Покрай тях Джими се сети да пита приятеля си дали е готов със съчинението за Линкълн.

— Да, а ти намери ли телефонния номер на Даян?

— Намерих го, намерих го, не се притеснявай! Освен това разбрах в кое кафене ходи следобед. Някъде към пет можем да минем оттам уж случайно, а ако не я заварим, татко е поканил родителите й на някакъв прием.

— Ами ако не дойдат?

— Проверих списъка на гостите, потвърдили са, че приемат поканата.

Най-неочаквано Флечър си спомни какво са се споразумели със сенатора.

— Докъде стигна с домашното?

— Не съм и почвал — призна си Джими.

— Ако не го напишеш, нищо чудно господин Хейскинс да те остави на поправителен и тогава вече няма да мога да ти помогна.

— Така си е, знам обаче и какво сте се разбрали с баща ми.

— Ако искам да си изпълня обещанието, още утре трябва да се залавяме за работа. Като начало ще работим по два часа всяка сутрин.

— Тъй вярно — подвикна Джими и застана мирно. — Но я първо се преоблечи, пък после ще му мислим за утре — допълни той.

Флечър беше сложил в куфарите цели пет-шест ризи и два чифта панталони, но пак не бе решил какво да облече за първата си среща с момиче. Тъкмо да попита приятеля си, когато той рече:

— Хайде, подреди си нещата и след това ела в хола. Банята е в дъното на коридора.

Флечър се преоблече набързо и сложи ризата и панталона, които беше купил предния ден от шивач, препоръчан от баща му. Погледна се в голямото огледало. Нямаше представа как изглежда, защото никога дотогава не се беше вълнувал от дрехи. „Дръжте се нехайно, изглеждайте страхотно“, беше чул как един дисководещ съветва своята радиоаудитория, но какво ли означаваше това? Реши, че ще му мисли после. Докато слизаше на долния етаж, чу откъм хола гласове, един от които му беше непознат.

— Мамо, нали помниш Флечър? — попита Джими, когато приятелят му влезе при тях в стаята.

— То оставаше да не го помня! Баща ти само това повтаря колко хубаво са си поприказвали на мача с „Тафт“.

— Колко мило, че не ме е забравил! — възкликна Флечър, без да я гледа.

— Знам и че изгаря от нетърпение да се видите отново.

— Много мило — повтори момчето.

— А това е малката ми сестричка Ани — представи я Джими. Момичето се изчерви, но не само защото не обичаше брат му да го описва като „малката ми сестричка“: още откакто беше влязъл в хола, приятелят на Джими не сваляше очи от Ани.