Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sons of Fortune, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Масларова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 48 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://bezmonitor.com
История
- — Корекция
4.
Сюзан бе притиснала до себе си Нат — нямаше сили да прикрие мъката си. Беше й дотегнало да слуша как приятели и роднини повтарят като навити, че един от синовете й, слава Богу, е останал жив. Толкова ли не разбираха, че Питър е мъртъв и тя е загубила едно от момченцата си? Майкъл се надяваше, че след като се прибере у дома, жена му ще започне да се съвзема от загубата. Но това не стана. Сюзан и досега говореше само за едно — за другия си син, и държеше на нощното шкафче снимка на двете момченца.
Същата снимка се появи и в „Хартфорд Курант“ и госпожица Никъл я проучи най-внимателно. С облекчение установи, че макар и двете момченца да са наследили волевата брадичка на баща си, Андрю е рус и къдрав, а косицата на Нат е права и вече потъмнява. Ала най-щастлива бе, задето Джосая Престън току се хвали, че внук му е наследил носа и изпъкналото чело, с каквито се славели всички в рода Престън. Бавачката постоянно повтаряше на примрелите в благоговение роднини и прислужници тези думи, предхождани от „както често подчертава и господин Престън…“.
Само половин месец след като я изписаха, Рут отново се върна на работа като председателка на управителния съвет в болница „Сейнт Патрик“ и се запретна да изпълнява обещанието на мъжа си да построи ново родилно отделение към нея.
Междувременно госпожица Никъл се нагърби с цялата работа, колкото и черна да бе тя, и с отглеждането на Андрю, само и само Рут да се чувства свободна. Тя се превърна в бавачка, наставница, пазителка и гувернантка на невръстното момченце. Ала не минаваше и ден да не тръпне при мисълта, че все някога истината ще излезе наяве.
За пръв път се притесни не на шега, когато госпожа Картрайт се обади по телефона да каже, че организирала празненство по случай рождения ден на сина си и канела и Андрю, защото бил роден на същия ден.
— Много мило, че сте се сетили — възкликна госпожица Никъл, след като изслуша внимателно жената, — но Андрю също ще има тържество и наистина съжалявам, че Нат няма да присъства на него.
— Предайте много поздрави на госпожа Давънпорт, кажете й и че наистина съм й признателна, задето ни е поканила на откриването на новото родилно отделение следващия месец.
Покана, която госпожица Никъл нямаше как да отмени. Единственото, което Сюзан си помисли, след като затвори, бе откъде ли госпожица Никъл знае името на сина й.
Вечерта, веднага щом госпожа Давънпорт се прибра от работа, бавачката предложи да направели тържество по случай първия рожден ден на Андрю. Рут посрещна предложението с радост и на драго сърце повери на госпожица Никъл всички приготовления за празника, включително съставянето на списъка с гостите. Но едно беше да организираш рожден ден и да решаваш кой да присъства на него и съвсем друго — да предотвратиш срещата между работодателката си и госпожа Картрайт на откриването на новото родилно отделение.
Именно доктор Гринуд запозна двете жени, докато ги развеждаше из отделението. Направо не можеше да повярва, че никой не забелязва колко много си приличат двете момченца. Лекарят погледна госпожица Никъл, но тя извърна очи. Побърза да сложи на Андрю шапчица, с която той заприлича по-скоро на момиченце, и още преди Рут да е казала нещо, възкликна:
— Застудя, не искам Андрю да настине.
— След като се пенсионирате, доктор Гринуд, в Хартфорд ли ще останете? — попита госпожа Картрайт.
— Не, смятаме да се приберем с жената у дома в Охайо, семейството ми има къща там — отвърна лекарят. — Сигурен съм обаче, че от време на време ще се връщаме в Хартфорд.
Госпожица Никъл щеше да въздъхне от облекчение, ако доктор Гринуд не я беше изгледал. Тя обаче заживя с надеждата, че щом лекарят замине, никой няма да разбере нейната тайна.
* * *
Всеки път, когато Андрю получаваше покана да участва в нещо, да се включи в някаква група или спортен отбор, да се запише на летен лагер, госпожица Никъл правеше всичко възможно да се увери, че момчето няма да се натъкне на някого от семейство Картрайт. Докато той растеше, бавачката успяваше да го прави, без да събужда подозрения у господин или госпожа Давънпорт.
* * *
Когато една сутрин се получиха две писма, госпожица Никъл най-после повярва, че вече няма от какво да се страхува. Първото беше адресирано до бащата на Андрю и потвърждаваше, че момчето е прието в „Хочкис“, най-старото частно училище в щат Кънектикът. Рут отвори второто с клеймо на Охайо.
— Жалко! — въздъхна тя, докато обръщаше изписания на ръка лист. — Беше прекрасен човек.
— Кой? — попита Робърт, след като вдигна очи от медицинското списание.
— Доктор Гринуд. Жена му ни съобщава, че миналия петък е починал на седемдесет и четири години.
— Наистина беше прекрасен човек — повтори мъжът й. — Сигурно няма да е зле да отидеш на погребението.
— Ще отида, как няма да отида — каза Рут. — Може би и Хедър ще иска да дойде с мен — допълни тя. — Все пак е работила с него.
— Разбира се — обади се госпожица Никъл с надеждата, че изглежда покрусена.
* * *
Натъжена от новината, Сюзан прочете още веднъж писмото. Никога нямаше да забрави колко присърце е взел доктор Гринуд смъртта на Питър, все едно се чувстваше виновен. Дали да не отиде на погребението? Тъкмо да сподели с Майкъл тъжната вест, когато той най-неочаквано подскочи и възкликна:
— Браво, Нат!
— Какво се е случило? — попита Сюзан, учудена от този неприсъщ за мъжа й изблик на чувства.
— Синът ни е спечелил стипендия за „Тафт“ — отвърна той и размаха писмото.
За разлика от Майкъл Сюзан не изгаряше от желание момчето да напуска на такава крехка възраст дома и да живее в пансион с деца, чиито родители идват от друг свят. Как да обясниш на малчуган на четиринайсет години, че не им е по джоба да купят доста от нещата, които съучениците му смятат за нещо, полагащо им се едва ли не по рождение? Сюзан отдавна бе убедена, че Натаниъл трябва да последва стъпките на баща си и да завърши гимназия „Джеферсън“. Щом тя е достатъчно добра, та майката да преподава в нея, защо да не е добра и за детето?
Нат препрочиташе в леглото любимата си книжка, когато чу възгласа на баща си. Беше стигнал до главата, където китът отново беше на път да се изплъзне. Без особено желание скочи от леглото и надзърна от стаята, за да разбере каква е тази суетня долу. Ако не броим често разказваната случка със сладоледа, родителите му не се караха никога, а ето че сега спореха разгорещено в кое училище да се запише момчето. Нат чу как баща му заявява:
— Такава възможност се открива веднъж през живота. Там Нат ще общува с деца, които някой ден ще станат най-изявените личности в своята област и ще му влияят до края на живота.
— А не е ли по-добре да си учи в гимназия „Джеферсън“, където именно той ще стане изявена личност и ще влияе на другите?
— Но момчето си е спечелило стипендия, няма да се охарчим и с цент.
— Няма да се охарчваме и ако учи в „Джеферсън“.
— Да де, но трябва да мислим и за бъдещето на сина си. Ако завърши „Тафт“, сигурно ще го приемат в Харвардския или в Йейлския университет…
— Но и в „Джеферсън“ са учили много деца, които после са завършили Харвардския и Йейлския университет.
— Ако трябваше да предлагам застраховка…
— Това е риск, който съм готова да поема.
— Аз пък не съм готов — тросна се Майкъл. — Ще се постарая и занапред да избягвам такива рискове.
Нат продължи да слуша как майка му и баща му спорят, но без да повишават тон или да си изпускат нервите.
— Предпочитам синът ми да завърши гимназия като егалитарист, отколкото като патриций — отвърна разпалено Сюзан.
— Защо смяташ, че двете неща са несъвместими? — възкликна Майкъл.
Нат не изчака да чуе отговора на майка си и пак се шмугна в стаята. Тя го беше учила веднага да проверява в речника всяка думичка, която дотогава не е срещал — така де, именно Уебстър, който бе родом от щат Кънектикът, бе съставил най-великия речник в света. След като погледна и трите думи, малчуганът отсъди, че майка му е по-голяма егалитаристка от баща му, но че и двамата не са патриции. Не беше сигурен дали и той иска да става такъв.
Дочете си главата и отново излезе от стаята. Страстите явно се бяха поуталожили, затова момчето слезе долу при родителите си.
— Дали да не оставим Нат да реши сам? — попита Сюзан.
— Вече съм решил — оповести малчуганът и седна между двамата. — Нали сте ме учили да изслушвам и двете страни в спора, преди да си съставям изводи!
И двамата загледаха мълком как той разгръща вечерния вестник — очевидно бе чул разговора им.
— И какво си решил? — попита тихо майката.
— Предпочитам да уча в „Тафт“, а не в гимназия „Джеферсън“ — рече без колебание Нат.
— И какво натежа, за да избереш това? — намеси се и баща му.
Нат не бързаше да отговори: даваше си сметка, че и двамата са затаили дъх.
— „Моби Дик“ — отговори накрая и отвори вестника на спортната страница.
— „Моби Дик“ ли? — ахнаха в хор родителите му.
— Ами да — потвърди момчето. — Навремето хората в Кънектикът са смятали, че китът е патрицият на морето.