Джефри Арчър
Синове на съдбата (26)

26.

Флечър не помнеше някой да му е бил толкова антипатичен още на първата среща, впечатление, което не притъпиха дори обстоятелствата.

Старши съдружникът го беше повикал заедно с Логан на кафе в кабинета си, което само по себе си бе твърде необичайно. След като те влязоха, Бил Алегзандър ги запозна с един от новите стажанти.

— Това е Ралф Елиот — бяха първите му думи.

Флечър се учуди защо старши съдружникът оказва такава чест само на един от двамата одобрени за работа кандидати. Бързо разбра причината.

— Реших тази година един от стажантите да помага на мен. Ще ми се да знам как мисли новото поколение и се спрях на Ралф, понеже оценките му в Станфордския университет наистина са изключителни.

Флечър се сети как Логан се е изненадал, че племенникът на Алегзандър се е озовал в окончателния списък, и как двамата са стигнали до заключението, че старши съдружникът явно е отбил възраженията на другите си колеги.

— Надявам се да посрещнете добре Ралф.

— Ама разбира се — побърза да отговори Логан. — Ще обядвате ли с нас?

— Да, сигурен съм, че ще успея да ви вместя — отвърна Елиот така, сякаш им правеше услуга.

Докато обядваха, Елиот не пропускаше случай да им напомни, че е племенник на старши съдружника, с което намекваше, че ако Флечър и Логан му мътят водата, ще се постарае да отложи във времето деня, когато ще станат съдружници. Тези едва загатнати заплахи само заздравиха връзката между двамата.

— Разправя на всеки срещнат, че след по-малко от седем години ще бъде първият, одобрен за съдружник — сподели Флечър с Логан няколко дни по-късно, докато седяха в едно кафене.

— Голям тарикат е, няма да се учудя и ако успее — бе единственото, което отвърна Логан.

— Ако се отнася и към другите, както към нас, как според теб е станал председател на студентския съвет в Университета на щат Кънектикът?

— Вероятно никой не е посмял да му се опълчи.

— И ти ли се добра така до поста?

— Ти пък откъде знаеш, че съм се добрал? — учуди се Флечър точно когато келнерът мина да вдигне чашите.

— В деня, когато постъпих в кантората, прочетох автобиографията ти. Само не ми казвай, че ти не си чел моята.

— То оставаше да не съм я чел! — призна си другият младеж и вдигна чашата. — Знам дори, че си бил шампион по шахмат в Принстънския университет. — И двамата се засмяха. — Е, да тръгвам, че ще изтърва влака и Ани току-виж си помислила, че в живота ми има и друга жена — допълни Флечър.

— Завиждам ти — пророни тихо Логан.

— Защо?

— Заради хубавия брак. На Ани и през ум не би й минало, че дори се заглеждаш по други.

— Голям късметлия съм — съгласи се приятелят му. — И на теб някой ден ще ти провърви, ще видиш. Мег от секретариата те зяпа като невидяла.

— Коя е Мег? — възкликна Логан, а Флечър го остави и се отправи към гардероба.

Беше изминал само няколко метра по Пето авеню, когато зърна отдалеч Ралф Елиот. Пъхна се в един вход и загледа как Ралф отминава нататък. Пак излезе на студения брулещ вятър, в какъвто не можеш да изминеш и пресечка, ако не си с ушанка, и бръкна в джоба да извади шала, но него го нямаше. Изруга. Сигурно го беше забравил в кафенето. Реши да мине да го прибере на другия ден, после обаче изруга още веднъж: беше се сетил, че му е подарък от Ани за Коледа. Отправи се назад към кафенето.

Влезе вътре и помоли гардеробиерката да потърси червен вълнен шал.

— Ето го — рече момичето, — сигурно се е изхлузил от ръкава, докато сте слагали палтото на закачалката. Намерих го на пода.

— Благодаря ви — каза Флечър и се обърна да излезе — не очакваше Логан да е още тук.

Застина като попарен, когато видя с кого говори приятелят му.

* * *

Нат заспа бързо.

„La devaluation francaise“ — три простички думи, заради които телетипите преминаха от тих шепот към шумна паника. Трийсет секунди по-късно телефонът върху нощното шкафче до леглото на Нат вече звънеше и той веднага нареди на Ейдриън:

— Отървавай се незабавно от франковете. — Изслуша какво му обяснява колегата и добави: — Долари.

Не помнеше през последните десет години да е имало ден, когато да не се е бръснал. Днес не го направи. Няколко минути по-късно, когато излезе от банята, Су Лин се беше събудила.

— Случило ли се е нещо? — попита тя и разтърка очи.

— Франкът се е обезценил със седем на сто.

— Това хубаво ли е, или лошо?

— Зависи с колко франка разполагаме. Веднага щом видя монитора, ще мога да преценя.

— До няколко години ще имаш монитор и до леглото си, няма да се налага дори да ходиш чак в службата — напомни жена му и забелязала на светещия часовник върху нощното шкафче, че е едва пет и девет минути, отново отпусна глава върху възглавницата.

Нат вдигна телефонната слушалка — в другия край на линията Ейдриън още не беше затворил.

— Оказва се трудно да се освободим от франковете, търсене почти няма, ако не броим френското правителство, а и то скоро няма да удържи на натиска.

— Продължавай да продаваш. Купувай йени, германски марки и швейцарски франкове. Нищо друго! Ще бъда при теб до петнайсет минути. Стивън там ли е?

— Не, но и той ще дойде. Мина доста време, докато открия в чие легло се е пъхнал.

Нат не се засмя. Затвори, наведе се да целуне жена си и хукна към вратата.

— Не си си сложил вратовръзка — напомни Су Лин.

— До довечера може да остана и без риза на гърба — отвърна мъжът й.

След като се бяха преместили от Бостън в Манхатън, Су Лин бе намерила жилище само на хвърлей от Уолстрийт. С премиите на Нат бе успяла да обзаведе четирите стаи и сега той канеше понякога на вечеря колегите си и дори клиенти. Стените бяха украсени със седем картини, които един лаик трудно би оценил.

Щом мъжът й излезе, Су Лин отново се унесе. Нат не изчака асансьора и за разлика от друг път хукна надолу по стълбището, като взимаше по две-три стъпала наведнъж. Обикновено ставаше в шест и се обаждаше от кабинета в службата, за да разбере дали има сътресения на валутния пазар.

Рядко му се налагаше да взима по телефона важни решения — повечето позиции бяха твърдо установени за месеци напред. После се пъхаше под душа, бръснеше се и в шест и половина вече беше облечен за работа. Докато Су Лин приготвяше закуската, преглеждаше „Уол Стрийт Джърнъл“ и към седем излизаше, като първо се отбиваше до стаята на Люк. В дъжд и пек отиваше пеш до службата, която отстоеше само на пет пресечки, като си взимаше от автомата на ъгъла днешния брой на „Ню Йорк Таймс“. Веднага отгръщаше вестника на финансовите страници и ако някое заглавие привлечеше вниманието му, го четеше пътем и в седем и двайсет вече беше зад бюрото си. „Ню Йорк Таймс“ щеше да съобщи за девалвацията на френския франк чак утре сутринта, когато за повечето банкери тя щеше да бъде история.

Този път, когато излезе на улицата, Нат спря първото изпречило му се пред погледа такси, извади за петте пресечки цели десет долара и каза:

— Трябваше да бъда там вчера.

Шофьорът веднага превключи скоростта, смени платното и след четири минути вече бяха пред службата на Нат. Той влезе като фурия в сградата и се отправи към първия асансьор, който спря. Беше пълен с борсови посредници, които крещяха колкото им глас държи. Нат не научи нищо ново, ако не броим това, че простичкото изявление е било направено от Министерството на финансите на Франция в десет часа централноевропейско време. Изруга, ядосан, че докато пъпли към единайсетия етаж, асансьорът е спрял цели осем пъти.

Стивън и Ейдриън вече бяха зад бюрата си в търговската зала.

— Какви са последните новини? — провикна се Нат, докато мяташе палтото.

— По-добре не питай! — отвърна Стивън. — На хартия французите обезцениха франка със седем на сто, но пазарите се презастраховат и смъкнаха курса още повече.

Нат се взря в екрана.

— А другите валути?

— Лирата стерлинга, италианската лира и песетата също бележат спад. Доларът се покачва, йената и швейцарският франк са устойчиви, германската марка играе.

Нат продължи да гледа цифрите по екрана, които се променяха през секунда.

— Опитайте се да купите малко йени — подкани той, забелязал, че лирата стерлинга е паднала с още един пункт.

Стивън вдигна телефона с пряка връзка с борсата. Нат се втренчи в него. Докато чакаха да вдигне някой посредник, губеха ценни секунди.

— Как вървят сделките? — ревна Стивън.

— Десет милиона при курс две хиляди шейсет и осем. Ейдриън се извърна на другата страна, докато Стивън даваше поръчката.

— Продавай и всички лири стерлинги и италиански лири, с които разполагаме, те са следващите, които ще се обезценят — нареди Нат.

— По какъв курс?

— Не се занимавай с курса, продавай, ти казвам — сопна се другият мъж. — И купувай долари. Ако бурята е истинска, всички в Ню Йорк ще се опитат да се предпазят.

Учуди се колко е спокоен въпреки врявата и ругатните наоколо.

— Вече се отървахме от лирите — съобщи Ейдриън, — освен това ни предлагат йени по курс две хиляди двайсет и седем.

— Купувай ги — рече напевно Нат, без да сваля очи от монитора.

— Разкарахме и лирите стерлинги — по курс две и трийсет и седем — оповести Стивън.

— Браво на теб, прехвърли половината долари отново в йени.

— Гулдените ми свършват — извика Ейдриън.

— Обмени ги всичките за швейцарски франкове.

— Да продавам ли германските марки? — попита Стивън.

— Не — отговори Нат.

— А да купувам ли?

— Не — повтори Нат. — Не помръдват ни надолу, ни нагоре.

След по-малко от двайсет минути вече бе взел всички възможни решения и сега не му оставаше друго, освен да следи екрана и да чака да види дали пораженията са тежки. Повечето валути продължиха да падат и той си даде сметка, че други ще пострадат много по-сериозно. Това обаче не го успокои кой знае колко.

Ако, както обикновено, французите бяха изчакали до обяд и чак тогава бяха обявили девалвацията, той щеше да бъде зад бюрото си.

— Да ги вземат мътните тия французи! — възкликна Ейдриън.

— Знаят какво правят — възрази Нат. — Обезцениха валутата си точно когато ние си спяхме сладко-сладко.

* * *

На другата сутрин, докато отиваше с влака на работа, Флечър прочете най-подробно в „Ню Йорк Таймс“ за девалвацията на франка, макар и да не бе съвсем наясно какви ще са последиците. Доста банки бяха претърпели големи загуби, една-две дори бяха предупредили Комисията за ценните книжа и борсите, че са пред фалит. Флечър отгърна страницата и зачете материала за човека, за когото вече бе сигурно, че ще се кандидатира срещу Форд на президентските избори. Не знаеше почти нищо за Джими Картър, освен че е губернатор на Джорджия и притежава фъстъчена плантация. Вдигна очи и се замисли за политическите си амбиции, които бе оставил на заден план, за да се наложи в адвокатската кантора.

Реши в свободното си време да се включи в кампанията в подкрепа на Картър в Ню Йорк. В свободното си време ли? Хари и Марта все се оплакваха, че изобщо не го виждали. Ани се беше включила в поредната благотворителна организация, а Луси се беше разболяла от варицела. Когато Флечър звънна на майка си да пита дали я е карал, първото, което тя му каза, бе:

— Добър ден, познаваме ли се?

Ала в мига, когато влезе в кантората, всички тези проблеми бяха забравени.

Долови, че става нещо, когато поздрави в секретариата Мег.

— В осем и половина има съвещание на адвокатите в заседателната зала — рече тя доста хладно.

— Какво ще обсъждаме? — попита Флечър и още щом изрече въпроса, си даде сметка, че той звучи нелепо: кантората се славеше със своята потайност.

Когато в осем и половина влезе в заседателната зала, доста от съдружниците вече бяха по местата си и си говореха тихо. Той побърза да седне зад стола на Мат. Дали обезценяването на френския франк в Париж можеше да повлияе на адвокатска кантора в Ню Йорк? Дали старши съдружникът искаше да обсъдят случая с „Хигс и Дънлоп“? Не, не му беше в стила. Флечър огледа насъбралите се около масата. И да знаеха какъв е дневният ред, не го издаваха с нищо. Но новината явно беше лоша, защото добрите винаги се обявяваха на заседанието в шест вечерта.

В осем и двайсет и четири в залата влезе и старши съдружникът.

— Извинявайте, че ви отклонявам от работата — подхвана той, — но реших, че въпросът не е за докладна записка, нито за месечния отчет. — Той млъкна и се прокашля. — Адвокатската ни кантора винаги е дължала силата си на това, че не се е забърквала в скандали от лично и финансово естество, ето защо смятам, че и намек за такъв проблем трябва да се обсъди незабавно. — Тези думи на Алегзандър озадачиха Флечър още повече. — Беше ми обърнато внимание, че човек от кантората е бил забелязан в кафене, посещавано от адвокати от конкурентни кантори. — „Правя го всеки ден — помисли си Флечър, — какво толкова. Да не е престъпление!“ — И макар да съм убеден, че подобно нещо не е осъдително, то може да доведе до последици, неприемливи за „Алегзандър, Дюпон и Бел“. За щастие, загрижен за доброто на кантората, един колега е сметнал за свой дълг да ме предупреди, че бихме могли да си имаме неприятности. Въпросният служител е бил забелязан да разговаря в кафенето с човек от кантоРа, която ни е конкурент. Към десет часа си е тръгнал с този човек, отишъл е с такси в дома му в Уест Сайд и е излязъл оттам чак в шест и половина на другата сутрин, когато се е върнал в жилището си. Веднага зададох ребром въпроса на въпросния служител и той дори не се опита да отрече, че има връзка с човека от конкурентната кантора. Със задоволство мога да съобщя, че се съгласи с мен: най-разумно е да напусне незабавно. — Алегзандър замълча. — Признателен съм на колегата, сметнал, че колкото и да е неприятно, е негов дълг да ме уведоми за случая.

Флечър погледна към Ралф Елиот, който се правеше на много изненадан, но явно никой не му беше обяснил, че не бива да преиграва. Точно тогава Флечър си спомни, че оная вечер, след като са пийнали с Логан, е срещнал Елиот на Пето авеню. Призля му при мисълта, че старши съдружникът е говорел за Логан.

— Нека напомня на всички — натърти Бил Алегзандър, — че не бива да обсъждате въпроса с никого.

Той се изправи и без да казва и дума повече, излезе от заседателната зала.

Флечър реши, че е най-добре да си тръгне с последните, и когато в залата не бе останал нито един съдружник, стана и се отправи бавно към вратата. Докато се връщаше в кабинета, чу зад себе си стъпки, но не се обърна.

— Онази вечер и ти беше в кафенето заедно с Логан, нали?

— попита Елиот, след като го настигна. Помисли и допълни:

— Не казах на чичо.

Флечър си замълча и изчака другият младеж да се отдалечи, но след като седна зад бюрото, записа дума по дума какви заплахи му е отправил.

Единствената грешка, която допусна, бе, че не съобщи веднага на Бил Алегзандър.

* * *

Сред многото неща, за които Нат се възхищаваше на Су Лин, бе и това, че тя нито веднъж не му беше натяквала:

— Казвах ли ти аз!

А след всичките й предупреждения беше в правото си да го стори.

— И сега какво? — попита жена му.

— Трябва да реша дали сам да напусна, или да чакам да ме изритат.

— Но нали шеф на отдела е Стивън, дори Ейдриън минава за по-старши от теб!

— Това все пак бяха мои позиции, пък и съм подписал всички заявки за покупки и продажби. Никой не смята, че и колегите носят вина за провала.

— На колко възлизат загубите на банката?

— На половин милион без малко.

— Да де, но през последните година-две ти си спечелил за нея много повече.

— Така е. Въпреки това сега шефовете на отдели ще ме смятат за ненадежден и винаги ще се притесняват да не се повтори. Стивън и Ейдриън побързаха да се разграничат, не им се ще и тяхното място да изстине.

— И все пак можеш да донесеш на банката огромни печалби, защо ще те оставят да напуснеш?

— Защото веднага ще ми намерят заместник — всяка година икономическите факултети бълват нови и нови кадърни младежи.

— Колкото и да са кадърни, не притежават твоя размах — възрази Су Лин.

— Мислех, че не одобряваш.

— Не съм казвала, че одобрявам — натърти жена му, — това обаче не означава, че не виждам колко си подготвен и способен и че не ти се възхищавам. — Тя се поколеба. — Дали някой ще ти предложи работа?

— Едва ли ще ми звънят чак толкова често, както преди месец, сигурно ще се наложи аз да звъня на тях.

Су Лин прегърна мъжа си.

— Във Виетнам си се натъквал на много по-големи ужаси, а не си се уплашил. Както и аз в Корея.

Нат почти бе забравил за случилото се в Корея, то обаче явно още тормозеше жена му.

— Ами фонд „Картрайт“? — попита тя, докато Нат й помагаше да сложат масата.

— Изгубихме към петдесет хиляди долара, но тази година още сме на малка печалба. А, да, покрай това се сетих, че трябва да звънна на господин Ръсел и да му се извиня.

— И на тях си им докарвал добри пари.

— Точно затова ми се довериха — отвърна Нат и стовари пестник върху масата. — Дявол да го вземе, трябваше да предвидя какво ще стане. — Той погледна през масата жена си. — Какво да правя?

Су Лин помисли и отговори:

— Напусни и си намери прилична работа.

* * *

Флечър набра номера, без да се свързва със секретарката на отдела.

— На обяд свободен ли си? — Известно време мълча. — Не, трябва да се срещнем на място, където няма да ни познаят… — Мълчание. — На Петдесет и седма улица в Уест Сайд ли? — Мълчание. — Хайде, ще се видим в дванайсет и половина.

Отиде в „Земарки“ няколко минути по-рано. Другият мъж вече го чакаше. И двамата си поръчаха салата, Флечър поиска и светла бира.

— Мислех, че никога не пиеш на обяд.

— Днес е едно от редките изключения — отвърна той. Отпи юнашка глътка и разказа на приятеля си за случилото се сутринта.

— Та ние живеем не през 1776-а, а през 1976 година! — възмути се Джими.

— Знам, знам, но явно има един-два динозавъра, които продължават да се навъртат по тия места. Един дявол знае какво още е надрънкал Елиот на чичо си.

— Тоя господинчо бил голям симпатяга, бе! Дръж го под око, няма да се учудя, ако ти си следващият на мушката.

— Аз ще се оправя, но се притеснявам за Логан — обясни Флечър.

— Ако наистина е способен, колкото го изкарваш, все ще си намери работа.

— Друг път ще си намери, ако звъннат на Бил Алегзандър и попитат защо е напуснал толкова внезапно.

— Никой адвокат няма да дръзне да признае, че някой е бил уволнен само защото е обратен.

— Не е нужно Алегзандър да го признава — възрази Флечър. — При тези обстоятелства е достатъчно да кажа: „Така и така, въпросът е личен, предпочитам да не го обсъждам“, това е далеч по-убийствено. — Той отпи още веднъж от бирата. — Ако адвокатската ти кантора, Джими, има късмета да наеме Логан, изобщо няма да съжалявате.

— Следобед ще поговоря със старши съдружника и ще ти кажа как е реагирал. Как, между другото, е малката ми сестричка?

— Малко по малко превзема Риджуд, включително клуба на книголюбителите, кварталния отбор по плуване и дружеството на кръводарителите. Следващата задача е да решим в кое училище да запишем Луси.

— В „Хочкис“ вече приемат и момичета — съобщи Джими — и ние смятаме…

— Какво ли ще каже сенаторът? — попита Флечър и изпи на един дъх бирата. — Как е той?

— Изтощен. Не спира да се готви за следващите избори.

— Никой не може да измести нашия Хари. Не знам в щата да има по-обичан политик.

— Кажи му го, де — подкани Джими. — Последния път, когато го видях, беше качил шест-седем килограма, изобщо не беше във форма.

Флечър си погледна часовника.

— Предай на стария боен кон много поздрави и му кажи, че в най-скоро време ще се постараем да отскочим с Ани за края на седмицата. — Той замълча. — Не сме се виждали, чу ли?

— Я не ставай параноик! — скастри го приятелят му и плати сметката. — Онзи негодник Елиот разчита точно на това.

* * *

На другата сутрин Нат подаде молба за напускане, успокоен, че Су Лин не драматизира нещата. Хубаво му беше казала да си намери прилична работа, но той умееше да върши само едно.

Когато се върна в службата да си прибере нещата, писалището му сякаш бе сложено под карантина. Бившите колеги го подминаваха като фурии, а тези по съседните бюра се правеха на погълнати от телефонните разговори и не смееха да го погледнат в лицето.

Натовари вещите си на такси и напълни цели три пъти тесния асансьор, докато пренесе всичко в кабинета си в жилището.

Седна зад писалището. Беше сам, откакто се бе прибрал, телефонът не бе иззвънял и един-единствен път. Без Су Лин и Люк жилището изглеждаше някак странно празно — Нат беше свикнал те да го посрещат, когато се прибира. Пак добре, че момчето още беше съвсем невръстно и не разбираше през какво изпитание преминават.

По пладне отиде в кухнята, отвори консерва телешко варено, изсипа го в тигана, сложи малко масло, чукна две яйца и изчака да се запържат.

След като се нахрани, натрака на машината списък с финансовите институции, с които бе работил последната година, после седна да им звъни. Започна от банка, откъдето го бяха търсили само преди няколко дена.

— О, здравейте, Нат, много съжалявам, но в петък назначихме човек.

— Добър ден, Нат, интересно предложение, дай ми ден-два да помисля и ще се свържа с теб.

— Благодаря, че се обадихте, господин Картрайт, но…

Стигна до края на списъка и остави телефонната слушалка върху вилката. Очевидно и той се беше обезценил и бе обявен за продан. Провери с колко пари разполага. Намираха му се, но докога ли? Погледна масленото платно над бюрото. „Легнала гола жена“ на Камоан. Кога ли щеше да се наложи да върне една от своите любовници на онзи сводник в галерията?

Телефонът иззвъня. Дали някой от хората, с които бе разговарял, не беше размислил? Вдигна слушалката и чу познат глас.

— Извинявайте, господин Ръсел — каза Нат. — Трябваше да се обадя по-рано.

* * *

След като Логан напусна адвокатската кантора, Флечър чувстваше, че другите го отбягват. Почти не минаваше ден, в който Елиот да не се опита да му подлее вода, така че, когато в понеделник сутрин Бил Алегзандър го повика при себе си, младежът долови, че не го чака нищо добро.

В неделя, докато вечеряха, бе споделил с Ани за случилото се предните няколко дни, като се опита да не преувеличава и драматизира. Тя го беше изслушала мълком.

— Ако не кажеш на господин Алегзандър истината за племенника му, някой ден и двамата ще съжалявате горчиво.

— Де да беше толкова просто! — възкликна Флечър.

— Истината винаги е проста — отсъди жена му. — Срам и позор, да се отнесат така с Логан! Ако не беше ти, сигурно никога нямаше да си намери работа. Единствената ти грешка е, че не си казал на Алегзандър веднага след заседанието — сега Елиот съвсем се е самозабравил и тепърва ще има да ти създава главоболия.

— Ами ако уволни и мен?

— Тогава, Флечър Давънпорт, няма какво да търсиш в тази адвокатска кантора. Така де, не съм се омъжила за страхливец.

* * *

В девет без нещо застана пред кабинета на старши съдружника господин Алегзандър и госпожа Таунзенд веднага го покани да влезе.

— Сядай! — рече Бил Алегзандър и посочи стола от другата страна на писалището.

Няма „радвам се да те видя, Флечър“, само това „сядай“. Няма „как са Ани и Луси“, само „сядай“. Покрай тази единствена дума младежът се убеди, че жена му е била права и той не бива да се страхува да отстоява онова, в което вярва. — Когато преди близо две години постъпи на работа в „Алегзандър, Дюпон и Бел“, хранех големи надежди за теб и през първата година ти, Флечър, напълно ги оправда. На всички ни е много приятно да си спомним как постъпи онзи път с „Хигс и Дънлоп“. Напоследък обаче не проявяваш същия устрем.

Младежът го погледна озадачен. Беше виждал последната характеристика, която му бе написал Мат Кънлиф, и там черно на бяло се казваше, че е „образец за подражание“.

— Според мен сме в правото си да очакваме максимална вярност и отдаденост — допълни Алегзандър. Флечър продължи да мълчи — още не знаеше в какво престъпление ще го обвинят. — Бях уведомен, че онази вечер, когато Фицджералд е имал среща с приятеля си, и ти си бил в кафенето.

— Сведения, които, не се и съмнявам, са ви предоставени от вашия племенник, чиято роля в цялата случка далеч не е безпристрастна — отбеляза Флечър.

— В смисъл?

— В смисъл, че версията на господин Елиот за случилото се се гради изцяло върху користни подбуди и съм сигурен, че като далновиден човек вие вече сте го разбрали.

— Далновиден ли? — ахна Алегзандър. — Какво далновидно според теб мога да видя във връзката на Фицджералд с неговия приятел? — натърти той отново.

— Не съм се срещал с приятеля на Логан, както, сигурен съм, господин Елиот ви е съобщил, освен ако не е решил да ви запознае само с половината истина. Тръгнах да се прибирам в Риджуд…

— Но Ралф ми каза, че после си се върнал.

— Да, върнах се и като наистина обигран съгледвач вашият племенник би трябвало да ви е съобщил, че съм отишъл отново в кафенето само за да си взема шала, беше се изхлузил от ръкава на палтото ми.

— Не, това не ми го е споменал — призна Алегзандър.

— Точно това имах предвид, когато казах за половината истина — напомни Флечър.

— Значи не си разговарял с Логан и приятеля му?

— Не, не съм разговарял — потвърди младежът, — но само защото бързах и нямах време.

— Значи си щял да разговаряш с него?

— Да.

— Дори и да си знаел, че Логан е хомосексуалист?

— Нито съм знаел, нито ме е вълнувало какъв е.

— Не те е вълнувало ли?

— Не. Не смятам, че ми влиза в работата да проучвам личния живот на Логан.

— На теб може и да не ти влиза в работата, но адвокатската кантора не може да търпи подобно нещо. Така стигаме до по-важни въпроси. Знаеш ли, че след като напусна, Логан Фицджералд е постъпил в адвокатската кантора, където работи и шуреят ти?

— Да, знам — заяви твърдо Флечър. — Споделих с господин Гейтс, че Логан си търси работа, те имаха късмета да привлекат човек с неговия размах.

— Дали все пак е разумно? — рече Бил Алегзандър.

— Когато става дума за мой приятел, съм склонен да поставям почтеността и справедливостта пред собствения си интерес.

— И пред интересите на кантората ли?

— Да, стига да е оправдано от нравствена гледна точка. Така поне ме е учил професор Ейбрахамс.

— Не ме баламосвай с гръмки думи, Давънпорт.

— Защо? Нали и вие, господин Алегзандър, правите същото? Старши съдружникът стана морав.

— Би трябвало да съзнаваш, че съм могъл да те изхвърля като мръсно коте от кантората.

— Ако бяхте уволнили двама души за една седмица, господин Алегзандър, щеше да ви се наложи да давате обяснения.

— Заплашваш ли ме?

— Не, но ми се струва, че вие заплашвате мен.

— Вероятно няма да е толкова лесно да се отърва от теб, Давънпорт, но затова пък ще се постарая, поне докато аз съм в кантората, да не станеш съдружник. А сега вън!

Докато ставаше, Флечър си спомни думите на Ани: „В такъв случай няма какво да търсиш в тази адвокатска кантора.“

Върна се в кабинета и чу, че звъни телефонът. Дали му се обаждаше Алегзандър? Вдигна, готов да подаде молба за напускане. Търсеше го Джими.

— Извинявай, че те притеснявам в кантората, Флечър, но татко е получил инфаркт. Откарали са го в „Сейнт Патрик“. Можете ли да дойдете с Ани възможно най-бързо в Хартфорд?