Джефри Арчър
Синове на съдбата (51)

51.

— Господин Картрайт даде литър и половина кръв, но пак прелива от енергия — сподели дежурната медицинска сестра, когато занесе медицинския му картон на доктор Ренуик.

— Дори и да е така — отвърна лекарят, докато разлистваше картона, — този литър и половина спаси живота на сенатор Давънпорт.

— Вярно си е — съгласи се жената, — но предупредих сенатора, че избори, не избори, няма да го изпишем още най-малко половин месец.

— Съмнявам се — рече Ренуик. — Мен ако питате, още в края на тази седмица Флечър ще се самоизпише.

— Вероятно сте прав, но как да го спра? — въздъхна медицинската сестра.

— Не можете — въздъхна лекарят и обърна папката върху бюрото си така, че жената да не вижда имената Натаниъл и Питър Картрайт, написани на машина в горния край. — Погрижете се да се срещна и с двамата възможно най-бързо.

След като сестрата затвори вратата, Бен Ренуик пак обърна папката и отново зачете листовете в нея. Вече цели три дни не мислеше за друго.

Когато вечерта си тръгна, заключи папката в личния си сейф. В края на краищата още няколко дни нямаше да променят нищо — онова, което лекарят смяташе да обсъди с двамата, бе пазено в дълбока тайна цели четирийсет и три години.

* * *

В четвъртък вечерта изписаха Нат от болница „Сейнт Патрик“, а колкото до Флечър, никой от персонала не си и представяше, че той ще прекара тук и края на седмицата, макар че майка му се опитваше да го убеди някак да не се товари излишно. Той й напомни, че до изборите остава някакъв си половин месец.

През най-дългата седмица в живота си Бен Ренуик продължи да се бори със съвестта си, точно както вероятно и доктор Гринуд преди четирийсет и три години, Ренуик обаче бе стигнал до друго заключение: смяташе, че може да направи само едно — да каже истината.

Двамата съперници се разбраха да се срещнат в шест сутринта във вторник в кабинета на доктор Ренуик. Това бе единственият свободен час, който и двамата имаха преди деня на изборите.

* * *

Пръв пристигна Нат, който в седем трябваше да отиде на предизборен митинг в Уотърбъри и освен това се надяваше, ако остане време, да вмести и две-три срещи с хора, които се прибират с влака в предградията.

Флечър нахълта в кабинета на доктор Ренуик в шест без две минути, подразнен, че Нат го е изпреварил.

— Само да ми свалят гипса, и ще видиш ти! Ще те изритам по задника — закани се той.

— Бива ли да говориш така пред доктор Ренуик, все пак човекът направи доста за теб — подсмихна се другият мъж.

— Да, да, направил е! — възкликна Флечър. — Напомпа ме с твоята кръв, сега съм половината от онова, което бях.

— На друг ги разправяй тия! — възкликна Нат. — Сега си онова, което си бил, умножено по две, но пак си половината от онова, което съм аз.

— Деца, деца! — намеси се лекарят, внезапно осъзнал значението на думите, които е изрекъл. — Има нещо по-важно, което ми се иска да обсъдим.

И двамата замълчаха, след като чуха тона, с който Ренуик ги скастри.

Той стана иззад писалището и отключи сейфа. Извади някаква папка и я сложи на бюрото.

— Трябваха ми доста дни, докато измисля как да ви съобщя тези поверителни сведения — почука той с десен показалец по папката. — Сведения, за които така и нямаше да науча, ако не беше злополуката, при която сенаторът насмалко не загина — заради нея се наложи да прегледам медицинските картони и на двамата. — Нат и Флечър се спогледаха, но не прекъснаха лекаря. — Дълго умувах как е по-редно да ви съобщя — дали докато сте заедно, или поотделно, — поне за това виждате до какво решение съм стигнал. — Двамата кандидати пак не казаха нищо. — Имам само една молба: сведенията, които ще ви разкрия, да си останат в тайна, освен ако и двамата, повтарям и двамата не пожелаете да ги огласите.

— Съгласен съм — рече Флечър и се извърна към Нат.

— Аз също — потвърди и той, — все пак съм тук заедно с адвоката си.

— Дори и тези сведения да са в състояние да повлияят върху изхода от изборите? — допълни лекарят, без да обръща внимание на шегичката на Нат. Двамата се поколебаха, но и този път кимнаха. — Нека бъдем наясно: онова, което ще ви съобщя, е не просто възможно или вероятно, то е неоспоримо. — Лекарят отвори папката и погледна към акта за раждане и смъртния акт в нея. — Сенатор Давънпорт, господин Картрайт — подхвана Ренуик така, сякаш разговаряше с двама души, които никога дотогава не е виждал. — Длъжен съм да ви съобщя как с ДНК-анализ бе научно доказано, че вие сте не само братя — той отново погледна акта за раждане, — а двуяйчни близнаци.

Лекарят замълча, та те да осмислят казаното от него.

Нат си спомни за времето, когато му се е налагало да проверява в речника значението на думите. Флечър пръв наруши мълчанието.

— Което ще рече, че не си приличаме като две капки вода.

— Точно така — потвърди доктор Ренуик, — смята се, че близнаците изглеждат еднакво, но това е мит, подхранван главно от романтично настроените белетристи.

— Това обаче не обяснява защо… — поде Нат.

— Ако пожелаете да узнаете отговорите на въпроси, които биха могли да възникнат — прекъсна го лекарят, — включително кои са кръвните ви родители и защо сте били разделени, съм готов да ви предоставя тази папка — проучвайте я на воля.

Доктор Ренуик отново почука по отворената папка пред себе си. Никой от двамата мъже не отговори. Трябваше да мине доста време, докато Флечър каже:

— Не искам да гледам какво има в папката.

Беше ред на лекаря да се изненада.

— Знам всичко за Нат Картрайт — поясни сенаторът, — включително подробностите около трагичната смърт на брат му.

Нат кимна.

— Майка ми и досега държи на нощното си шкафче снимка, на която сме заедно с брат ми Питър, и често говори за него и какъв е щял да стане, когато порасне. — Той замълча и погледна Флечър. — Би се гордяла с мъжа, спасил живота на брат си. Все пак искам да попитам нещо — допълни той и се извърна към доктор Ренуик. — Госпожа Давънпорт знае ли, че Флечър не й е син?

— Поне на мен ми се струва, че не — отвърна Ренуик.

— Откъде сте толкова сигурен? — намеси се и Флечър.

— Сигурен съм, защото наред с другото открих в папката и писмо от лекаря, който ви е израждал — доктор Гринуд. Наредил е то да се отвори само в случай че възникне спор за раждането ви, който би могъл да навреди на доброто име на болницата. А в писмото се казва, че освен него има само един човек, който знае истината.

— Кой? — попитаха в един глас Нат и Флечър. Доктор Ренуик отгърна страницата.

— Някоя си госпожица Хедър Никъл, но и тя като доктор Гринуд вече е покойница и няма как да потвърди.

— Беше ми бавачка — уточни Флечър — и доколкото си спомням, бе готова на всичко заради майка ми. — Той се извърна към Нат. — Въпреки това предпочитам майка ми и баща ми да не научават истината.

— Нямам нищо против — каза Нат. — Защо да подлагаме родителите си на излишни изпитания? Не ми се мисли какъв смут ще настане, колко ще страдат всички, ако госпожа Давънпорт научи отнякъде, че Флечър не й е син, а майка ми разбере, че Питър изобщо не е умирал и тя е била лишена от възможността да отгледа и двете си деца.

— Съгласен съм — натърти Флечър. — Майка ми и баща ми наближават осемдесетте, защо да чоплим стари рани? — Той помълча и загледан в Нат, добави: — Макар че, да ви призная, се чудя колко ли различен е щял да бъде животът ни, ако ти си се озовал в моето креватче, а аз — в твоето.

— Наистина не се знае — отговори другият мъж. — Но едно е сигурно.

— Какво? — попита Флечър.

— Въпреки всичко аз ще бъда следващият губернатор на Кънектикът.

— Откъде си толкова сигурен? — възкликна вторият мъж.

— Още от самото начало, та до ден днешен те водя по време. Така де, дошъл съм на бял свят с цели шест минути преди теб.

— Малко изоставане, което съм наваксал още през първия час.

— Деца, деца! — повтори доктор Ренуик. И двамата мъже се засмяха, а лекарят затвори папката пред себе си. — Значи се споразумяхме: всички доказателства, че имате кръвна връзка, трябва да бъдат унищожени и никой от нас няма да отваря никога дума за тях.

— Да, споразумяхме се — отсече без колебание Флечър.

— Да, споразумяхме се и никога няма да отваряме дума за тях — повтори Нат.

Двамата загледаха как доктор Ренуик отваря папката и вади най-напред акта за раждане. След това го сложи в машината за рязане на хартия. Всички загледаха мълком как доказателствата изчезват едно по едно. Актът за раждане бе последван от трите страници на писмото от единайсети май 1949 година, подписано от доктор Гринуд, както и от различни издадени от болницата удостоверения и справки, всички с дата 1949 година. Накрая остана само празната папка.

Отгоре на машина бяха написани имената Натаниъл и Питър Картрайт. Лекарят я разкъса на четири парчета и пъхна и това последно доказателство между настървените зъби на машината.

Флечър стана нерешително и се извърна, за да стисне ръката на брат си.

— Ще се видим в резиденцията на губернатора.

— О, не се и съмнявам — възкликна Нат и го прегърна. — Първото, което ще се разпоредя, е да направят рампа за инвалидни колички, та да ми идваш по-често на гости.

— Е, трябва да тръгвам — рече Флечър и се извърна да се ръкува и с доктор Ренуик. — Имам избори за печелене.

Закуцука към вратата, искаше да изпревари брат си, но Нат изтича и му я отвори.

— Възпитаван съм да отварям вратите на жени, на възрастни хора и на инвалиди — вметна той.

— Сега можеш да прибавиш към списъка и бъдещи губернатори — подметна Флечър и продължи нататък.

— Чете ли доклада ми за помощите, които предлагам да се отпускат на инвалидите? — попита Нат, след като го настигна.

— Не — отвърна брат му. — Нямам време за неприложими хрумвания, които никога няма да се превърнат в закон.

— Знаеш ли, съжалявам само за едно — рече Нат, след като останаха сами в коридора и доктор Ренуик вече не ги чуваше.

— Я да видим дали ще се досетя — отвърна Флечър — очакваше поредната шегичка.

— Жалко, че не сме израсли заедно, щеше да бъде страхотно.