Джефри Арчър
Синове на съдбата (25)

25.

Когато се връщаше към последната си година в Харвардския университет, Нат не съжаляваше за почти нищо.

Само няколко часа след като кацнаха на международно летище „Логан“, той се обади по телефона на бащата на Том и сподели с него хрумването си за валутите. Господин Ръсел отвърна, че сумите, които иска да обърне, са твърде малки и никоя банка няма да се занимава с тях. Нат се разочарова, после обаче банкерът му предложи да му отпуснат заем от хиляда долара и Том да внесе същата сума. Така се зароди първият валутен фонд на Том.

Щом научи какво е намислил, Джо Стайн още същия ден добави нови хиляда долара. За месец фондът събра цели десет хиляди долара. Нат сподели със Су Лин, че се притеснява да не загуби не толкова своите, колкото чуждите пари. До края на семестъра фонд „Картрайт“ бе набъбнал на цели четиринайсет хиляди долара, а Нат прибра чиста печалба от седемстотин двайсет и шест долара.

— Но пак можеш да ги загубиш — напомни жена му.

— Така е, сега обаче фондът е по-мощен и вероятността от големи загуби е по-малка. Дори и курсът на йената най-неочаквано да падне, бих могъл да изпреваря събитията, да обърна парите отново в долари и да сведа до минимум загубите.

— С този фонд пилееш много време, кога ще пишеш дипломата? — попита притеснена Су Лин.

— Фондът ми отнема някакви си петнайсетина минути на ден — възрази Нат. — В шест сутринта проверявам котировките в Япония, в шест вечерта — курса в Ню Йорк, и ако няколко дни поред няма изненадващи обрати, единственото, което трябва да правя, е в края на всеки месец да реинвестирам капитала.

— Цинично е! — отбеляза жена му.

— Какво лошо има в това да приложа уменията, познанията и мъничко предприемчивост? — изненада се Нат.

— За петнайсет минути на ден печелиш повече, отколкото аз мога да се надявам да изкарвам за година като научен ръководител в Колумбийския университет — сигурно и деканът взима по-малко от теб.

— Да де, но деканът може да е сигурен, че и догодина по това време, каквото и да става на валутния пазар, той пак ще си е на тази работа. Това е то свободното предприемачество. Лошото при него е, че можеш да изгубиш всичко до последния цент.

Не спомена на жена си какво е казал английският икономист Мейнард Кейнс: „Прозорливият трябва да знае как до закуска да спечели цяло състояние, та през останалото време да си върши добре работата.“ Съзнаваше, че Су Лин гледа с лошо око на така наречените лесни пари, затова говореше за вложението си само ако тя повдигнеше темата. Не й спомена и че според господин Ръсел е крайно време да помисли дали да не се разгърне още повече.

Не изпитваше никакви угризения, ако се случеше да заделя по петнайсетина минути на ден за малкия си фонд: в курса му надали имаше студент, който да учи по-усърдно. Откъсваше се от учебниците само колкото да потича по един час всеки следобед и най-щастливият му миг тази година бе, когато прекоси пръв финала на лекоатлетическите състезания с Университета на Кънектикът.

След като се яви на доста интервюта в Ню Йорк, беше затрупан с предложения от финансови институции, но погледна сериозно само на две от тях. Те изобщо не можеха да се мерят като слава и размер, но след като се запозна с Арни Фриман, шеф на валутния отдел в „Морган“, Нат с радост постъпи веднага на работа там. Арни притежаваше дарбата да прекарва по четиринайсет часа дневно на Уолстрийт така, сякаш това е най-забавното нещо на света.

Нат тъкмо се питаше какво още може да му се случи през тази година, когато Су Лин го попита каква печалба е натрупал фонд „Картрайт“.

— Към четирийсет хиляди долара — уточни той.

— А твоят дял колко е?

— Двайсет на сто. За какво смяташ да ги похарчиш?

— За първото ни дете — отвърна жена му.

* * *

Когато се връщаше към първата си година в адвокатска кантора „Алегзандър, Дюпон и Бел“, Флечър също не съжаляваше почти за нищо. В началото нямаше и представа какви ще бъдат задълженията му, но през първата година младичките адвокати не току-така са известни като „впрегатни коне“. Бързо установи, че основното му задължение е да има грижата, по какъвто и случай да работи Мат Кънлиф, да не му се налага да става от бюрото си, за да търси документи или папки. За броени дни откри и че само по телевизионните сериали адвокатите се явяват в пищни съдебни зали, за да защитават невинни жени, обвинени в убийство. В голямата си част работата му беше пипкава и мудна и обикновено биваше възнаграждавана със споразумение между страните още преди да е насрочена датата на делото.

Разбра и че чак когато станеш съдружник, можеш да се надяваш на „големи мангизи“ и да се прибираш още по светло у дома. Въпреки всичко Мат го облекчаваше, като не го принуждаваше да излиза в половинчасова обедна почивка, така че два пъти в седмицата Флечър успяваше да поиграе скуош с Джими.

Макар да си носеше работа и вкъщи, се стремеше, стига да е възможно, вечер да прекарва по един час с дъщеря си. Баща му честичко му напомняше, че след като отминат тези първи години, човек няма как да върне назад лентата, върху която пише „Важни мигове в детството на Луси“.

Първият рожден ден на дъщеричката му бе най-шумното събитие извън стадиона за американски футбол, на което той някога беше присъствал. Ани се беше сприятелила с толкова много съседи, че Флечър завари дома си превзет от невръстни дечица, които явно бяха решили или всички да плачат, или всички да се смеят едновременно. Учуди се колко спокойно жена му приема изсипания сладолед, шоколадовата торта, размазана по килима, шишето мляко, разлято върху роклята й — познатата усмивка нито веднъж не слезе от лицето й. Когато си замина и последното хлапе, Флечър се чувстваше напълно изтощен, докато Ани само възкликна:

— Според мен мина добре.

Флечър продължаваше да се среща често с Джими, който както сам се бе изразил, благодарение на баща си се бе озовал в малка, но уважавана адвокатска кантора на авеню Лексингтън. И той работеше извънредно, почти колкото Флечър, но отговорностите му на баща явно му вдъхваха нови сили, удвоили се, когато Джоана роди второ дете. Флечър не можеше да се начуди колко успешен е бракът им, и то при такава разлика във възрастта и в научните степени. Но те явно нямаха значение, защото Джими и Джоана направо се обожаваха и пораждаха завист у мнозина свои връстници, вече тръгнали да се развеждат. Щом научи за второто им дете, Флечър се преизпълни с надежда, че не след дълго и Ани ще последва примера на Джоана — завиждаше много на Джими за сина. Често се сещаше за Хари-Робърт.

Беше претоварен с работа и почти не бе създал нови приятелства, ако не броим Логан Фицджералд, постъпил във фирмата заедно с него. През обедната почивка двамата често сравняваха записките си, а вечер, преди Флечър да хване влака, отиваха да пийнат по чашка. Не след дълго започнаха да канят снажния русоляв ирландец в Риджуд — да се запознае с неомъжените приятелки на Ани. Флечър си даваше сметка, че двамата с Логан са конкуренти, това обаче явно не влияеше на приятелството им, обратното, дори правеше връзката още по-силна. През първата година и двамата имаха своите малки победи и отстъпления и никой в кантората не се нагърбваше да каже кой пръв ще стане съдружник.

Веднъж, докато седяха в едно заведение на чаша питие, Флечър и Логан стигнаха до заключението, че вече са пълноправни членове на кантората. След няколко седмици щяха Да се появят нови стажанти и те вече нямаше да бъдат впрегатните коне на всички. Проучиха внимателно автобиографиите на кандидатите, подбрани за последното интервю.

— Какво ще кажеш? — попита Флечър, като се постара да не прозвучи надменно.

— Бива си ги — отвърна Логан и поръча обичайната светла бира за приятеля си, — но с едно изключение: онзи тип от Станфордския университет, умът ми не го побира как се е озовал в окончателния списък.

— Подразбрах, че бил племенник на Бил Алегзандър.

— Е, това е основателна причина да го включат в списъка, но не и да го назначат на работа — не очаквам да го видим отново. Всъщност сега, като се замисля, не се сещам дори как се казва — допълни Логан.

* * *

Нат беше най-младият от тримата във валутния отдел в „Морган“. Пряк началник му беше Стивън Гинсбърг, който беше на двайсет и осем, а другият му колега се казваше Ейдриън Кенрайт, току-що бе навършил двайсет и шест. Тримата управляваха фонд от над милион долара.

Валутните пазари отварят в Токио точно когато повечето благовъзпитани американци си лягат, и затварят в Лос Анжелис, когато слънцето вече е залязло над американския континент, затова в отдела винаги имаше дежурен, който да следи курсовете във всеки час от денонощието. Всъщност Стивън разреши Нат да отсъства от работа само веднъж — когато един следобед той отиде да види как Су Лин си получава докторската степен в Харвардския университет, но дори и тогава се наложи да си тръгне от тържеството: потърсиха го на пожар по телефона и трябваше да обяснява защо курсът на италианската лира пада.

— Нищо чудно следващата седмица по това време да имат комунистическо правителство — обясни Нат. — Минавайте на швейцарски франкове — допълни той. — Отървавайте се и от всички лири стерлинги и песети, защото и в двете държави управлението е ляво и именно там в скоро време ще се усети напрежение.

— А германските марки?

— Тях ги дръжте: докато я има Берлинската стена, тази валута ще си остане подценявана.

Макар че имаха много по-голям финансов опит и бяха готови да се трудят не по-малко усърдно, другите двама в отдела си признаваха, че благодарение на политическия си нюх Нат долавя накъде духа вятърът по-бързо от всеки, с когото — или срещу когото — са работили.

В деня когато всички продаваха доларите и се прехвърляха на лири стерлинги, Нат се възползва от голямото търсене й се освободи от стерлингите. В продължение на осем дни мнозина мислеха, че заради него банката вероятно е загубила цяло състояние, и колегите му го подминаваха в коридора, без да го поглеждат в очите. Месец по-късно седем други банки му предлагаха работа с много по-висока заплата. В края на годината Нат получи премия от осем хиляди долара и реши, че е крайно време да си потърси любовница.

Не каза на Су Лин за премията, още по-малко за любовницата — наскоро бяха вдигнали заплатата на жена му с деветдесет долара. Колкото до любовницата, беше хвърлил око на една жена, която подминаваше на улицата всеки ден, докато отиваше на работа. Когато вечер се връщаше в Сохо, тя пак си беше на витрината. Нат се заглеждаше все повече в жената, легнала във ваната, и накрая се престраши да попита колко струва.

— Шест хиляди и петстотин долара — уведоми го собственикът на галерията, — ще прощавате, но трябва да отбележа, че имате набито око: това не само е една прекрасна картина, но и ако я купите, вие ще направите много разумно вложение.

Нат бързо стигна до заключението, че галеристите са си най-обикновени търговци на коли втора употреба, издокарани в костюми на „Брукс Бръдърс“.

— Бонар е силно подценяван в сравнение със своите съвременници Реноар, Моне и Матис — продължи мъжът — и според мен в близко бъдеще цените му ще скочат.

Нат изобщо не се вълнуваше от цените на Бонар — все пак беше любовник, а не сводник.

* * *

Същия следобед другата му „любовница“ му се обади по телефона, за да предупреди, че отива в родилното. Той помоли да поизчакат в Хонконг.

— Защо? — попита притеснен Нат жена си.

— Защото ще раждам детето ти — отвърна тя.

— Но нали трябваше да се роди след месец?

— Явно никой не му го е казал — рече Су Лин.

— Тръгвам веднага, цветенце — заяви Нат и затвори другия телефон.

* * *

Когато вечерта се върна от родилното, се обади на майка си, за да й съобщи, че има внук.

— Каква чудесна новина! — възкликна тя. — Как ще го кръстите?

— Люк.

— А какво ще подариш по случая на Су Лин? Той се поколеба и рече:

— Жена във вана.

Минаха още два-три дена, докато двамата с галериста се спазарят за пет хиляди седемстотин и петдесет долара и малката картина на Бонар бъде пренесена от галерията в Сохо, върху стената в спалнята на жилището.

— Жената харесва ли ти? — попита Су Лин в деня, когато двамата с Люк се върнаха от родилното.

— Не, макар че по става за гушкане. Аз обаче предпочитам тънки жени.

Су Лин разглежда известно време подаръка си и накрая се произнесе:

— Великолепен е. Благодаря.

Нат се радваше много, че жена му оценява платното не по-малко от него. Добре и че тя не попита колко струва придобивката.

Онова, което по време на екскурзията на Нат и Том в Рим, Венеция и Флоренция се бе зародило като увлечение, бързо прерасна при Нат в пристрастеност, от която той не можеше да се отърве. Получеше ли премия, тръгваше да търси картини. Колкото и презрително да се отнасяше към продавачите на автомобили втора ръка, се оказа, че наистина има набито око, защото продължи да избира импресионисти, които още му бяха по джоба: Вюйар, Люс, Писаро, Камоан и Сисле, та да установи, че с времето стойността им расте точно както на финансовите инвестиции, които той избираше за клиентите си на Уолстрийт.

Су Лин с радост наблюдаваше как колекцията им става все по-голяма. Не се вълнуваше колко е платил мъжът й за своите любовници, още по-малко от стойността им като инвестиция вероятно защото когато на двайсет и пет години стана най-младият асистент в историята на Колумбийския университет, изкарваше за година по-малко, отколкото Нат — за една седмица.

Вече не бе нужно да му се напомня, че е цинично.

* * *

Флечър си спомняше добре случката.

Мат Кънлиф го беше пратил да занесе за подпис един документ в „Хигс и Дънлоп“.

— Обикновено възлагам такова нещо на секретарките — обясни той, — но господин Алегзандър се пазари за условията вече доста седмици, не искам онези да извъртят в последния момент някой номер и пак да не подпишат.

Флечър разчиташе да се върне най-много след половин час: единственото, което трябваше да направи, бе да вземе четири подписа. Когато обаче се появи отново в кантората след цели два часа и каза на шефа си, че документите не са подписани, Мат остави химикалката и зачака обяснение.

Отишъл в „Хигс и Дънлоп“ и го пратили да чака при секретарката, която казала, че съдружникът, който трябвало да подпише, още не се бил върнал от обедна почивка. Флечър се изненадал, защото тъкмо този съдружник — господин Хигс — бил насрочил срещата за един часа и младежът не бил обядвал само и само да не закъснее.

Докато седял в приемната, прочел отначало докрай договора и се запознал с условията. Двама съдружници решили да си поделят активите във фирмата, на единия трябвало да се плати обезщетение и тъкмо то било уговаряно дълго, докато се стигне до приемлива и за двете страни окончателна цифра.

В един и петнайсет Флечър погледнал секретарката, която притеснена му предложила второ кафе. Той й благодарил — в края на краищата жената нямала никаква вина, че съдружникът го кара да чака. Ала след като прочел за втори път документа и изпил трето кафе, младежът отсъдил, че господин Хигс или е грубиян, или просто не си върши като хората работата.

Пак си погледнал часовника. Било два без двайсет и пет. Въздъхнал и попитал секретарката дали може да ползва тоалетната. Тя се поколебала, после извадила от чекмеджето ключ.

— На горния етаж е — обяснила. — Там право да влизат имат само съдружниците и най-важните клиенти. Ако някой ви попита, кажете, че сте клиент — помолила жената.

Тоалетната била празна и за да не създава неприятности на секретарката, Флечър влязъл в последната кабинка. Тъкмо вдигал ципа на панталона си, когато влезли двама мъже, единият очевидно се връщал от дълъг обяд, където напитките явно не се били свеждали само до вода.

Първи глас:

— Добре, че се уреди. Много обичам да им натривам носовете на онези пуяци от „Алегзандър, Дюпон и Бел“.

Втори глас:

— Пратили са някакъв куриер да донесе договора. Казах на Мили да го подържи в приемната — нека се попоти малко.

Флечър извадил от вътрешния си джоб химикалка и издърпал малко от тоалетната хартия. Първи глас, през смях:

— За каква сума се споразумяхте накрая? Втори глас:

— Точно това е добрата новина — за милион триста двайсет и пет хиляди, много повече, отколкото очаквахме.

Първи глас:

— Клиентът сигурно потрива ръце.

Втори глас:

— Именно той ме покани на обяд. Поръча бутилка „Шато Лафит“ реколта петдесет и втора година… Ще поръча, я, къде ще ходи! Все пак му уредихме да вземе половин милион и по очевидни причини той е много доволен.

Първи глас, пак през смях:

— Както гледам, графата „Непредвидени разходи“ в хонорара ви е доста раздута.

Втори глас:

— А защо не! Взимаме петдесет на сто от всяка сума, надвишаваща половин милион.

Първи глас:

— Значи кантората си е сложила в джоба чисти четиристотин и седемнайсет хиляди и петстотин долара. Какво имаш предвид под „очевидни причини“?

Един от двамата пуснал чешмата.

— Най-голямата спънка се оказа банката на клиента: към днешна дата фирмата е на червено със седемстотин и двайсет хиляди долара и ако до края на работното време в петък не внесем цялата сума, се заканват да спрат всички плащания, което ще рече, че няма да си получим и първоначалния половин милион, и то след толкова месеци пазарлъци.

Чешмата била спряна. Втори глас:

— Съжалявам само за едно. Първи глас:

— За какво? Втори глас:

— Не можеш да им заявиш на ония фукльовци от „Алегзандър, Дюпон и Бел“ право в очите, че не знаят да играят покер.

Първи глас:

— Така си е, затова пък мога да поразтакавам още малко куриера им…

Вратата се отворила, после пак се затворила.

Флечър намотал тоалетната хартия и я пъхнал в джоба си. Излязъл от кабинката, измил си ръцете, после се измъкнал на пръсти от тоалетната и по аварийното стълбище слязъл на долния етаж. Върнал се при секретарката и й подал ключа.

— Благодаря ви — рекла жената точно когато телефонът иззвънял. Тя се усмихнала на Флечър. — Върнахте се точно навреме. Качете се с асансьора на единайсетия етаж, господин Хигс вече е тук и ще ви приеме.

— Признателен съм ви — отговорил младежът, след което пак излязъл, качил се на асансьора и натиснал копчето за партера.

Мат Кънлиф тъкмо размотаваше тоалетната хартия, когато телефонът иззвъня.

— Господин Хигс на първа линия — оповести секретарката.

— Кажи му, че ме няма.

Мат се облегна на стола и намигна на Флечър.

— Пита кога ще се върнете.

— Чак след края на работното време в петък.