Джефри Арчър
Синове на съдбата (19)

19.

— Здрасти, казвам се Нат Картрайт.

— Бре! Да не си онзи капитан Картрайт?

— Да, героят, избил сума ти виетнамци с голи ръце само защото е забравил да си вземе кламерите.

— Виж ти! — възкликна Су Лин, уж изпаднала в див възторг. — Значи не си онзи, който, макар и да е нямал разрешително за пилот, е прелетял с хеликоптера над гъмжащата от противници джунгла?

— А после е избил толкова много врагове, че са се отказали да ги броят, като междувременно е спасил и цял взвод, попаднал в засада.

— А сънародниците взели, че му повярвали, и когато той се прибрал в родината, го удостоили с орден, броили му цяла камара пари и му предложили сто девствени весталки.

— Дават ми на месец някакви си мижави четиристотин долара, а колкото до девствените весталки, никога през живота си не съм срещал такива.

— Е, сега вече срещна — усмихна се Су Лин.

— Предай й, ако обичаш, че ме включиха в отбора, който на лекоатлетическия турнир ще се състезава с Бостънския университет.

— Не се и съмнявам, че очакваш тя да стои заедно с другите прехласнати поклонници под дъжда и да гледа как креташ на опашката.

— Не, истината е, че някой трябва да ми почисти анцуга, а ми споменаха, че майка й държала ателие за химическо чистене. — Момичето се запревива от смях. — Разбира се, че искам да дойдеш в Бостън — рече Нат и я притисна до себе си.

— Вече съм си запазила място в автобуса на агитката.

— Ние с Том заминаваме предната вечер с кола, защо не дойдеш с нас?

— А къде ще спя?

— Една от многобройните му лели има къща в Бостън и е предложила да ни приюти всички за през нощта. — Су Лин се поколеба. — Доколкото подразбрах, имала девет спални и дори обособено крило, но ако и това не е достатъчно, бих могъл да преспя в багажника на колата.

Су Лин не отговори, защото точно тогава при тях дойде Марио — носеше им две чаши капучино.

— Страхотен приятел си, Марио — подхвана момичето, — благодаря ти, че си ми запазил обичайната маса — допълни то.

— Тук ли водиш всичките си мъже?

— Не, всеки път сменям заведението, така никой няма да разбере, че се славя като девственица весталка.

— Точно както никой не е разбрал, че се славиш и като пръв спец по компютрите.

Су Лин поруменя.

— Това пък откъде го научи?

— Как така откъде? Имам чувството, че в студентското градче знаят всички освен аз. Всъщност ми каза най-добрият ми приятел, следва в Йейлския университет.

— Канех се да ти кажа, но ти все не задаваш подходящите въпроси.

— Можеш да ми казваш и неща, за които не съм те питал, Су Лин.

— В такъв случай нека аз да те попитам дали случайно не знаеш, че и Харвардският университет, и Масачузетският технологичен институт ме канят да уча при тях информатика.

— Да, знам, не знам обаче какво си отговорила.

— Я ми кажи, капитане, може ли първо да те питам нещо? — рече момичето.

— Пак се опитваш да смениш темата, Су Лин.

— Да, опитвам се, Нат, понеже, за да ти отговоря, първо трябва да чуя твоя отговор.

— Е, хайде, от мен да мине, питай тогава!

Су Лин понаведе глава — правеше го винаги когато е притеснена.

— Как е възможно двама души, които са тъй различни, накрая да се харесат толкова много?

— Накрая да се влюбят — поправи я Нат. — Според мен искаш да кажеш това. Ако знаех, цветенце, отговора на този въпрос, щях да стана преподавател по философия, вместо да треперя какво ще ми пишат на изпитите.

— Ние в моята родина — рече Су Лин — говорим за любов само когато сме познавали някого дълги години.

— Ами тогава ти обещавам да не говоря дълги години за това — но при едно условие.

— Какво?

— В петък да дойдеш с нас в Бостън.

— Добре, но ако ми дадете телефонния номер на лелята на Том.

— Разбира се, че ще ти го дадем. За какво ти е?

— Мама ще иска да разговаря с нея.

Момичето вдигна десния си крак, пъхна го под масата и стъпи върху левия крак на Нат.

— Сега вече съм сигурен, че в твоята родина това има някакво по-особено значение.

— Да, така е. Означава, че искам да се разхождам с теб, но не сред тълпата.

Нат сложи десния си крак върху левия на Су Лин.

— А това какво означава?

— Че ще изпълниш молбата ми. — Тя се подвоуми. — Но аз не биваше да го правя първа, току-виж ме помислили за лека жена. — Нат веднага дръпна крака си и пак го сложи върху нейния. — Е, това вече е друго — усмихна се момичето.

— А какво става, след като сме се разходили, но не сред тълпата?

— Трябва да чакаш покана да пиеш чай със семейството ми.

— И колко ще чакам?

— Обикновено година. Така поне е прието.

— Не можем ли да поускорим нещата? — предложи Нат. — Какво ще кажеш за другата седмица?

— Добре тогава, ще получиш покана за неделя следобед. По традиция именно неделя е денят, когато един мъж се храни за пръв път с някоя жена под зорките погледи на семейството.

— Да де, но ние вече сме се хранили много пъти заедно.

— Знам, знам, ето защо трябва да дойдеш на чай, докато майка ми не е научила, иначе ще се откаже от мен и ще ме лиши от наследство.

— В такъв случай няма да пия никакъв чай — отсече Нат.

— Защо?

— Просто ще застана пред вас и ще те отвлека, когато майка ти те изхвърли — хем няма да ми се налага да чакам цели две години. — Нат сложи и двата си крака върху нейните, но тя веднага ги дръпна. — Какво обърках пак?

— Двата крака означават нещо съвсем различно.

— Какво? — попита младежът.

— Няма да ти кажа, но щом успя да разбереш какво означава в превод името ми, значи си достатъчно умен да схванеш значението и на двата крака и никога вече да не ги слагаш върху моите, освен ако…

* * *

В петък следобед Том откара Нат и Су Лин у леля си — госпожица Ръсел, която живееше в зелените предградия на Бостън. Тя очевидно беше говорила с майката на момичето, защото го настани в спалнята на централната стълбищна площадка, точно до своята, и прати Нат и Том чак в източното крило.

На другия ден след закуска Су Лин излезе — имаше уговорена среща с преподавателя по статистика в Харвардския университет, а Нат и Том се разходиха бавно по пътя, откъдето щяха да минат участниците в бягането на пресечен терен, нещо, което Нат правеше винаги когато му предстоеше да тича в непозната местност. Огледа всички утъпкани пътеки, а излезеше ли при ручей, порта или внезапно изникнала падинка, ги прекосяваше по няколко пъти на бегом.

Докато се връщаха по моравата, Том го попита какво ще прави, ако Су Лин се прехвърли в Харвардския университет.

— И аз ще се преместя и ще запиша икономика.

— Толкова ли силни са чувствата ти към нея?

— Да и не мога да рискувам някой друг да сложи и двата си крака върху нейните.

— Какви ги дрънкаш?

— Ще ти обясня друг път — обеща младежът и спря при един поток. — Къде според теб ще го прекосят участниците в състезанието?

— Нямам представа — призна си приятелят му, — но ми се струва доста широк, надали ще го прескачат.

— Така си е, сигурно стъпват по плоските големи камъни в средата.

— Как постъпваш, ако не си сигурен? — поинтересува се Том.

— Следвам по петите някого от противниковия отбор, защото те ще прекосят по инерция ручея на най-удобното място.

— Още сме в началото на сезона, на кое място се надяваш да завършиш?

— Ще бъда доволен, ако вляза в класирането.

— Нещо не разбирам! Не влизат ли всички в него?

— А, не. Във всеки отбор има по осмина бегачи, но само шестима участват в крайното класиране. Ако завърша на дванайсето или на по-предно място, ще включат и мен. След края на бягането събират времето на първите шестима във всеки отбор, печели онзи, чието време е по-малко. И така, седмият и осмият ще участват в класирането само ако изпреварят по време някой от първите шестима в другия отбор. Разбра ли?

— Май да — рече Том и си погледна часовника. — Я да се прибирам, обещах на леля Абигейл да обядвам с нея. Ти ще дойдеш ли?

— Не, ще отида при другите от отбора, ще хапнем по един банан и по листо маруля и ще изпием чаша вода. Нали ще вземеш Су Лин? Постарай се да дойде навреме, за да не изпусне старта.

— Едва ли ще се наложи да й напомням — каза Том. Когато влезе в къщата, завари леля си и Су Лин да ядат задушени скариди и да си бъбрят оживено. Забеляза, че още Щом го е видяла, леля му е побързала да смени темата.

— Сядай да хапнеш, ако искаш да се върнеш навреме за старта — подкани тя.

След две порции задушени скариди Том поведе Су Лин към мястото, където щеше да се състои надбягването. Обясни й, че Нат е казал да застанат по средата на трасето, така че да виждат поне на километър и половина състезателите и да успеят да се върнат за финала.

— Знаеш ли правилата? — попита накрая момчето.

— Да, Нат ми ги обясни — доста засукана система, в сравнение с която сметалото изглежда съвсем съвременно. Искаш ли да ти обясня?

— Да, няма да бъде зле.

Излязоха на мястото, което Нат им беше избрал. Не се наложи да чакат дълго, докато първият състезател се появи на билото на хълма. Двамата загледаха как капитанът на бостънския отбор се стрелва нататък към финала, покрай тях се изнизаха още десет бегачи, накрая изникна и Нат. Махна им и затича по нанадолнището.

— Ще се нареди последен от участниците, които ще бъдат включени в класирането — отбеляза Су Лин, когато те се отправиха по прекия път към финала.

— Обзалагам се, че след като те види, ще дръпне две-три места напред — подсмихна се момчето.

— Стига си ме ласкал, де — отвърна Су Лин.

— Ще приемеш ли предложението на Харвардския университет? — попита тихо Том.

— Вече го приех, но при едно условие.

Младежът си замълча. Су Лин не му спомена какво е това условие и той реши да не подпитва.

Изминаха почти на бегом последните двеста-двеста и петдесет метра и стигнаха при финала точно когато капитанът на бостънци вдигна ръце и го прекоси победоносно. Том се оказа прав: Нат финишира девети и бе четвъртият от своя отбор, включен в класирането. И двамата се завтекоха да го поздравят, сякаш именно той е победил. Нат се просна изтощен на земята — беше много разочарован, че не се е представил по-добре, когато научи, че Бостънският университет е бил с трийсет и една на двайсет и четири точки.

Вечеряха заедно с леля Абигейл и поеха към Сторс — чакаше ги дълъг път. Нат отпусна глава върху скута на Су Лин и не след дълго заспа.

— Направо не знам какво ще каже майка ми след първата ни нощ заедно — прошепна тя на Том, който караше в нощта.

— Ако искаш съвсем да й изкараш ангелите, й кажи, че сме били трима.

* * *

— Мама те хареса много — сподели Су Лин ден по-късно, в неделя следобед, когато двамата отидоха на чай у майка й и после тръгнаха бавно към южния край на студентското градче.

— Прекрасна жена! — възкликна Нат. — Умее да готви, върти цялата къщна работа и освен това е преуспяла предприемачка.

— Не забравяй, че в родината й всички са я отбягвали като прокажена, задето е родила дете от чужденец, а когато е дошла тук, са я посрещнали на нож — затова и ме е възпитала толкова строго. Като повечето деца на имигранти, и аз не съм по-умна от майка си, тя обаче жертва всичко, само и само да ми даде най-доброто образование, и така ми е предоставила шанс, с какъвто никога не е разполагала. Сега сигурно разбираш защо се опитвам да се съобразявам с волята й.

— Да, разбирам те напълно — потвърди Нат. — Запознах се с твоята майка, сега ми се ще и ти да се запознаеш с моята, защото и аз се гордея не по-малко с нея.

Су Лин прихна.

— Защо се смееш, цветенце? — попита младежът.

— В моята родина, ако мъжът се запознае с майката на жената, значи признава връзката им, а ако после реши да я запознае със своята майка, това вече е равнозначно на годеж. Ако после обаче не се ожени за момичето, то си умира стара мома. Въпреки това ще рискувам, защото вчера, докато ти тичаше, Том ми поиска ръката.

Нат се наведе и я целуна по устните, после сложи внимателно и двата си крака върху нейните. Су Лин се усмихна.

— И аз те обичам — рече му.