Джефри Арчър
Синове на съдбата (31)

31.

— Ези или тура? — попита водещият.

— Тура — каза Барбара Хънтър.

— Падна се тура — оповести мъжът.

Погледна към госпожа Хънтър и кимна. Флечър не можеше да се оплаче: и бездруго щеше да избере както винаги ези, сега оставаше само да разбере какво ще бъде решението на госпожа Хънтър. Дали ще предпочете да говори първа — това означаваше, че в края на дебатите Флечър ще говори последен. Или…

— Ще говоря първа — рече жената.

Флечър едвам се сдържа да не се подсмихне. Оказа се, че е било излишно да хвърлят жребий — ако беше спечелил, той пак щеше да предпочете да говори втори.

Водещият седна зад писалището в средата на сцената. Госпожа Хънтър се разположи отдясно, Флечър — отляво, което отразяваше идеологията на двете им партии. Но кой къде ще седне бе последното, което ги занимаваше. Вече десет дни се обсъждаше къде ще се състоят дебатите, в колко часа ще започнат, кой ще бъде водещ и дори колко високи да бъдат катедрите, от които ще говорят, понеже Барбара Хънтър бе с ръст метър шейсет и пет, а Флечър — метър осемдесет и три. Накрая щабовете се споразумяха да има две катедри с различна височина — в двата края на сцената.

Приемливият и за двете страни водещ се оказа деканът на журналистическия факултет в Университета на Кънектикът в Хартфорд. Той се изправи.

— Добър вечер, госпожи и господа. Казвам се Франк Маккензи и ще водя днешните дебати. В началото госпожа Хънтър ще започне с шестминутно встъпление, после ще говори господин Давънпорт. Смятам за редно да предупредя и двамата кандидати, че след като изтекат пет минути, ще звънна с тази камбанка — той я показа и я разклати, с което предизвика смях в залата, — за да съобщя, че до последното ви изречение остават шейсет секунди. В края на шестте минути пак ще ударя звънеца, за да знаете, че трябва да кажете заключителното изречение. След встъпителните думи кандидатите ще отговарят в продължение на четирийсет минути на въпросите на журналистите. Накрая госпожа Хънтър, а след нея и господин Давънпорт ще разполагат с по три минути всеки за заключителни изявления. Каня госпожа Хънтър да открие дебатите.

Барбара Хънтър стана от мястото си и отиде бавно при катедрата вдясно на сцената. Беше пресметнала, че тъй като деветдесет на сто от избирателите ще гледат дебатите по телевизията, тя ще се обърне към най-много хора именно ако говори първа, особено при положение че в осем и половина започваше бейзболен мач и повечето телевизионни зрители веднага щяха да превключат канала. Флечър пък смяташе, че това не е толкова страшно: дотогава и двамата щяха да са казали встъпителните си думи. Но държеше да говори втори и за да се спре на някои от въпросите, засегнати преди това от госпожа Хънтър, пък и щом тази вечер щеше да има последната дума, никак не бе изключено избирателите да запомнят единствено казаното от него.

Заслуша съсредоточено встъпителното слово на госпожа Хънтър, предсказуемо и добре отрепетирано. Докато говореше, тя стискаше с все сила катедрата:

— Родена съм в Хартфорд. Омъжих се за човек от Хартфорд, децата ми са родени в болница „Сейнт Патрик“ и всички и досега живеят в столицата на щата, затова се чувствам в правото си да представлявам жителите на този велик град.

Екнаха първите бурни овации. Флечър огледа препълнената зала и забеляза, че близо половината присъстващи ръкопляскат, а другите — не.

Сред задълженията на Джими тази вечер бе да разпредели местата. Предизборните щабове се бяха споразумели, че всяка от партиите ще получи триста билета, а четиристотин ще останат за другите посетители. Часове наред Джими бе уговарял заедно с неколцина свои помощници привържениците на партията да заемат оставащите четиристотин места, макар и да знаеше прекрасно, че републиканците ще правят не по-малко усърдно същото, така че и тези места в крайна сметка щяха да бъдат поделени поравно. Флечър се запита колко ли са хората без политически пристрастия в залата.

— Не се притеснявай за залата — го беше предупредил Хари. — Истинската публика ще те гледа по телевизията, трябва да спечелиш симпатиите именно на тези хора. Гледай право в камерата, дръж се непринудено и искрено — добави той с усмивка.

Докато госпожа Хънтър излагаше своята програма, Флечър си водеше записки и макар в нея да имаше доста смислени и стойностни неща, кандидатката говореше така, че човек преставаше да я слуша. След пет минути, когато водещият удари камбанката, госпожа Хънтър едва бе преполовила речта си и дори се поспря, за да отгърне една-две страници. Флечър бе изумен, че уж е калена в предизборните кампании, а не е предвидила, че сегиз-тогиз ще избухват ръкопляскания, заради които ще разполага с по-малко време. Той бе подготвил встъпителното си слово така, че да се вмести в малко над пет минути.

— По-добре да приключиш няколко секунди по-рано, отколкото да претупаш края — беше го предупреждавал многократно Хари.

Госпожа Хънтър завърши изказването си няколко секунди след втория звънец и се получи така, сякаш са я прекъснали. Въпреки това половината публика я възнагради с бурни овации, другата половина също изръкопляска от любезност.

— Каня господин Давънпорт да направи встъпително изказване.

Флечър се приближи бавно до катедрата откъм неговата страна на сцената, чувстваше се като човек, който е на няколко крачки от бесилото. Поуспокои се, когато видя, че го посрещат радушно. Сложи върху катедрата речта си от пет страници, написани с едър шрифт и двоен интервал между редовете, и погледна първото изречение, макар и да бе повтарял словото толкова много пъти, че го знаеше едва ли не наизуст. Извърна се към присъстващите в залата и се усмихна — знаеше, че водещият ще засече времето едва след като той изрече първата дума.

— Мисля, че съм допуснал в живота си една голяма грешка — подхвана младежът. — Не съм роден в Хартфорд. — В залата избухна смях, който му помогна. — Но се опитах да наваксам. Едва четиринайсетгодишен се влюбих в момиче от Хартфорд.

Смях и бурни ръкопляскания. За пръв път Флечър се поотпусна и си дочете словото със самоувереност, която, както се надяваше, е изместила на заден план младостта му. Когато в края на петте минути водещият удари звънеца, кандидатът тъкмо започваше последното изречение. Каза го цели двайсет секунди преди края на отпуснатото време — така стана излишно водещият да удря повторно звънеца. Сега ръкоплясканията бяха много по-бурни, отколкото когато Флечър бе тръгнал към катедрата, но встъпителното слово не бе нищо Друго освен край на първия рунд.

Флечър погледна към Хари и Джими, които седяха на втория ред. От усмивките им разбра, че е оцелял в първата схватка.

— Сега идва ред на въпросите — оповести водещият, — на тях сме отделили четирийсет минути. Кандидатите трябва да дават кратки отговори. Ще започна с Чарлс Локхарт от „Хартфорд Курант“.

— Смятат ли кандидатите, че стипендиите в образованието трябва да се отпускат по нов начин?

Флечър беше добре подготвен по въпроса, понеже той постоянно изникваше по време на предизборните събрания и вестникът на господин Локхарт редовно му посвещаваше уводните си статии. Тъй като госпожа Хънтър се бе изказала първа, сега поканиха именно Флечър да отговори на въпроса.

— Не бива да има дискриминация, заради която младежите от по-бедни семейства да не могат да продължат образованието си. Не е достатъчно да вярваме в равенството, трябва и да отстояваме равенството на възможностите.

Публиката посрещна отговора му с бурни овации и той се усмихна.

— Красиви слова — подметна госпожа Хънтър, прекъсвайки овациите, — но вие очаквате и красиви дела. Членувала съм в училищни настоятелства, не е нужно, господин Давънпорт, да обяснявате точно на мен що е дискриминация и ако имам щастието да бъда избрана за сенатор, ще подкрепя закони, които отстояват правото на всички мъже… — Известно време тя мълча. — И на всички жени на равни възможности. — Госпожа Хънтър се дръпна от катедрата — поддръжниците й я възнаградиха с бурни ръкопляскания. Тя се извърна и погледна Флечър. — Човек, получил образованието си в „Хочкис“ и Йейлския университет, едва ли разбира докрай за какво става въпрос.

„Ах, да го вземат мътните — помисли Флечър. — Забравих да кажа, че и Ани е членувала в училищно настоятелство и че току-що сме записали Луси в общинското начално училище в Хартфорд.“ Когато говореше пред публика само от дванайсет души, винаги се сещаше за тези неща.

Както можеше и да се очаква, последваха въпроси за местните данъци и такси, за болничния персонал, градския транспорт и престъпността. Флечър се поокопити от първоначалното стъписване и вече чувстваше, че дебатите ще приключат с изравнени сили. Водещият подкани да се зададе последният въпрос.

— Смятат ли се кандидатите за напълно независими, или политиката, която ще прокарват, ще бъде направлявана от партийния апарат, а гласуването им в Сената ще зависи от становището на оттеглили се политици?

Въпросът беше зададен от Джил Бърнард, водещ на седмично политическо предаване, което се излъчваше по една от местните радиостанции и в което Барбара Хънтър участваше едва ли не всеки път.

Тя отговори веднага:

— Всички в тази зала знаят, че трябваше да водя тежка битка, докато моята партия ме издигне за изборите, нещо, което за разлика от някои други не ми беше поднесено на тепсия. Всъщност съм се борила за всичко в живота, понеже родителите ми не можеха да си позволят никакъв лукс. Нека ви напомня и че не съм се колебала да отстоявам твърдо мнението си, когато съм смятала, че моята партия греши. Това невинаги ме е правело популярна, но никой никога не се е съмнявал в моята независимост. Ако бъда избрана в Сената, няма да вися по цял ден на телефона и да питам как да гласувам. Сама ще взимам решенията и ще ги отстоявам.

Последните й думи бяха заглушени от бурни овации.

Флечър се помъчи да си събере мислите: на гръкляна му отново бе заседнала буца, дланите му бяха плувнали в пот и краката му се подкосяваха. Извърна се към залата и видя, че всички погледи са вперени в него.

— Роден съм във Фармингтън, само на няколко километра от тази зала. Родителите ми открай време участват в обществения живот на Хартфорд, и като професионалисти, и на доброволни начала допринасят за добруването му — главно чрез болница „Сейнт Патрик“. — Той погледна към родителите си, които седяха на петия ред. Баща му бе вдигнал горДо глава, майка му я беше свела. — Майка ми е членувала в толкова много благотворителни организации, че по едно време си мислех дали не съм сирак, тази вечер обаче и двамата са дошли да ме подкрепят. Да, наистина съм учил в „Хочкис“ и госпожа Хънтър е права. Това бе за мен привилегия.

Да, наистина съм следвал в Йейлския университет, прославено учебно заведение в щат Кънектикът. Да, наистина съм бил председател на студентския съвет, да, наистина съм бил главен редактор на „Юридически преглед“ и точно заради това бях поканен на работа в една от най-уважаваните адвокатски кантори в Ню Йорк. Не виждам причина да се извинявам, задето никога не съм се задоволявал с второто място. И на драго сърце се отказах от всичко това, за да се върна в Хартфорд и да помогна на общността, където съм израсъл. Между другото, със заплатата, която ми предлага щатът, и аз няма да мога да си позволя кой знае какъв лукс, а и никой не ми е поднасял нищо на тепсия. — Публиката го възнагради със спонтанни аплодисменти. Той изчака те да заглъхнат и продължи едва ли не през шепот: — Нека не се заблуждаваме, въпросът всъщност ми беше зададен, за да отговоря дали ще разговарям често по телефона с тъст си, сенатора Хари Гейтс. Очаквам да разговарям с него редовно, все пак съм женен за единствената му дъщеря. — Отново избухна смях. — Но нека ви напомня нещо за Хари Гейтс, което вие вече знаете. Цели двайсет и осем години той служи на своите избиратели честно и почтено във времена, когато тези две думи сякаш са изгубили значението си, и да ви призная, никой от нас двамата — извърна се Флечър към своята съперница републиканка — не е достоен да заеме мястото му. Но ако бъда избран, можете да бъдете сигурни, че ще се възползвам от мъдростта, опита и далновидността му — само един завършен егоист не би го направил. Ала нека бъде ясно и друго — натърти той и отново се извърна към залата, — тъкмо аз ще бъда човекът, който ще ви представлява в Сената.

Флечър се върна на мястото си под бурните овации на половината присъстващи, станали на крака, за да го поздравят. Госпожа Хънтър бе направила грешката да му отправя нападки за неща, за които той не се нуждаеше от подготовка. Тя се опита да заглади със заключителните си думи впечатлението, но ударът вече бе нанесен.

Водещият оповести:

— Искам да благодаря и на двамата кандидати.

След това Флечър направи нещо, което Хари му бе препоръчал, докато обядваха предната неделя. Веднага отиде при опонентката си, ръкува се и се поизвърна, та фотографът от „Курант“ да ги щракне.

На другия ден снимката на двамата бе заела почти цялата първа страница на вестника и постигна точно онова, на което се бе надявал Хари: на нея се виждаше мъж с ръст метър и осемдесет, който се е надвесил над женица, висока метър и шейсет и пет. „И не се смей, изглеждай сериозен — бе допълнил тъст му. — Трябва да ги накараме да забравят колко си млад.“

Флечър прочете текста под снимката: „Нищо общо между тях.“ В уводната статия се казваше, че той се бил представил блестящо в дебатите, но че според проучванията на общественото мнение само девет дни преди изборите Барбара Хънтър пак водела с два процента.