Джефри Арчър
Синове на съдбата (30)

30.

Нат се зарадва много, когато Том надзърна в кабинета му и попита:

— Може ли довечера да доведа още един човек?

— Разбира се. По работа или за удоволствие? — попита приятелят му, след като вдигна очи от писалището.

Том се поколеба:

— Надявам се да е и за двете.

— Жена ли е? — поинтересува се Нат. — Вече го глождеше любопитство.

— Определено.

— Как се казва?

— Джулия Къркбридж. — И какво…

— Като начало ти стига толкова, довечера можеш да зададеш направо на нея останалите въпроси, много ни е оправна, Ще ти отговори сама.

— Добре, че ме предупреди — рече Су Лин, когато мъжът й я изненада с вестта, че ще има още един гост, чак след като се прибра.

— Сигурно трябваше да ти звънна, нали? — притесни се той.

— Е, щеше да ми облекчиш живота, но хайде, от мен да мине. Сигурно си печелел милиони, не ти е било до това.

— Нещо от този род — рече Нат.

— Какво знаем за гостенката? — полюбопитства Су Лин.

— Нищо — отговори мъжът й. — Познаваш го Том — ако става дума за личния му живот, е по-потаен и от швейцарски банкер. Все пак има надежда, щом е решил да я доведе.

— Какво стана с Маги, ослепителната червенокоса красавица? Тъкмо мислех, че…

— Изчезна като всички останали. Помниш ли Том да е водил някоя два пъти у нас?

Су Лин се позамисли и отговори:

— Не, не помня. Сигурно защото не готвя добре.

— Готвенето няма нищо общо, макар и да се опасявам, че пак ти си в дъното на нещата.

— Аз ли? — учуди се жена му.

— Да, ти. Клетият той, хлътнал е по теб от години, затова, хване ли се с жена, я води тук, за да я сравни…

— Я не почвай пак! — прекъсна го Су Лин.

— И да почвам, и да не почвам, това е в дъното на всичко, така да знаеш, цветенце.

— Единственото, което Том е правил някога, е да ме целува по бузата.

— И няма да направи нищо повече. Колцина ли са влюбени в човек, когото не са целували и по бузата?

Нат се качи горе — да почете на Люк, а Су Лин сложи на масата прибори за още един човек. Тъкмо бършеше и четвърта чаша, когато на вратата се позвъни.

— Ще отвориш ли, Нат? Аз не мога — провикна се тя. Не чу отговор, затова смъкна престилката и отиде да отвори.

— Здравей! — поздрави Том и се наведе да целуне по бузата домакинята, при което тя се сети за думите на мъжа си. — Това е Джулия — представи той жената, която бе довел.

Беше елегантна, висока почти колкото него и тъничка като Су Лин, макар че с русата коса и сините очи явно бе потомка по-скоро на скандинавци, отколкото на жители на Далечния изток.

— Много се радвам да се запознаем — рече Джулия. — Ще прозвучи изтъркано, но наистина съм слушала доста за вас.

Су Лин се усмихна и пое коженото палто на гостенката.

— Мъжът ми е зает с… — подхвана тя.

— С черни котараци — оповести Нат, който бе дошъл при тях. — Тъкмо четях на Люк „Котаракът в чизми“. Здравейте, аз съм Нат, вие сигурно сте Джулия.

— Да, същата — потвърди гостенката и озари Нат с усмивка, покрай която Су Лин се сети, че жените го харесват. — Елате да пийнем по нещо в хола — покани ги Нат. — Сложил съм шампанското да се изстуди.

— Какво ще поливаме? — възкликна Том.

— Не виждам какво освен това, че все пак си намерил жена, която да склони да дойде с теб на вечеря… — Джулия се засмя. — Е, можем да добавим и че се обадиха адвокатите — да кажат, че сделката с „Бенет“ е приключила успешно.

— Кога? — попита Том.

— Днес късно следобед — Джими ми звънна да ми съобщи, че са подписали всички документи. Сега остава само да пратим чека.

— Не ми спомена, когато се прибра — намеси се Су Лин.

— Изхвърча ми от главата — мислех си само как Джулия ще ни гостува на вечеря — обясни Нат. — Затова пък го обсъдих с Люк.

— И какво е вещото му мнение? — попита Том.

— Според него сме се охарчили прекалено много — цял долар за банка!

— Цял долар ли? — повтори Джулия.

— Да, от пет години „Бенет“ работи на загуба и ако не броим сградата, дългосрочната задлъжнялост е по-голяма от активите, така че, ако не побързам, Люк може и да се окаже прав.

— На колко години е? — полюбопитства Джулия.

— На две, но вече разбира от финанси. Гостенката пак се засмя.

— Разкажете ми, Нат, още нещо за банката.

— Това е само началото — обясни той, докато наливаше от Шампанското. — Хвърлил съм око и на банка „Морган“.

— И колко ще ти струва? — намеси се жена му.

— По днешни цени към три милиона долара, но докато бъда готов да сключа сделка, сумата може да надхвърли и един милиард.

— Трудно ми е да боравя с такива цифри — отбеляза гостенката. — Не са лъжица за моята уста.

— А, недей да скромничиш, Джулия — укори я Том. — Не забравяй, виждали сме отчетите на фирмата ти и знаем, че за разлика от „Бенет“ последните пет години сте на печалба.

— Е, някакъв си милион — усмихна му се пак Джулия.

— Извинете — прекъсна ги Су Лин. — Ще ида да погледна вечерята.

Нат се усмихна на жена си и се извърна към познатата на Том. Вече имаше чувството, че Джулия може би ще заслужи и втора среща.

— С какво се занимавате? — попита я той.

— А вие как мислите? — отвърна тя със същата кокетна усмивка.

— Сигурно сте фотомодел, може би актриса.

— Топло. Когато бях по-млада, наистина съм работила като модел, през последните шест години обаче се занимавам с недвижими имоти.

Су Лин се появи отново.

— Вечерята е почти готова, ако искате, да се пренесем в трапезарията.

— Недвижими имоти, значи — повтори Нат, докато вървяха към другото помещение. — И през ум не би ми минало.

— Но е вярно — потвърди Том. — Освен това Джулия иска да прехвърли при нас сметката си. Оглежда един парцел в Хартфорд и смята да внесе в банката половин милион, в случай че трябва да се действа бързо.

— Защо предпочетохте нас? — поинтересува се Нат, докато жена му слагаше пред гостенката купичката със супа от омар.

— Защото покойният ми съпруг се бе доверил на господин Ръсел, когато се опитвахме да закупим парцела, на който сега е търговски център „Робинсън“. Не спечелихме търга, бяхме обявили по-малка начална цена, въпреки това господин Ръсел не ни взе пари. Дори хонорар не поиска — уточни Джулия.

— Съвсем в стила на баща ми — отбеляза Том.

— Та преди да умре, покойният ми съпруг каза, че ако отново решим да наддаваме за парцел в района, да се доверим на банка „Ръсел“ и на никой друг.

— Оттогава нещата се промениха — поясни Нат, — господин ръсел излезе в пенсия и…

— Но синът му още е в банката, при това като председател на управителния съвет.

— И постоянно ми диша във врата, опява ми да сме вземали пари за всяка услуга, която банката извършва. Но сигурно ще ви бъде интересно да узнаете, че търговският център жъне големи успехи и носи на инвеститорите отлична възвращаемост. Та какво ви води в Хартфорд?

— Четох някъде, че от кметството смятали да построят още един търговски център — в другия край на града.

— Точно така. Обявили са парцела за продан, има и разрешително за строеж.

— Колко очакват да получат за земята? — поинтересува се гостенката и си гребна от супата.

— Ако се вярва на слуховете, към три милиона, но мен ако питате, цената вероятно ще скочи до три и триста — три и петстотин хиляди. Търговски център „Робинсън“ печели добре.

— Можем да си позволим да изхарчим най-много три и половина милиона — отсече Джулия. — Ние във фирмата сме си предпазливи, пък и винаги можем да сключим друга, по-изгодна сделка.

— Вероятно ще проявите интерес към някои от останалите парцели, които са ни възложили да продадем — отбеляза Нат.

— Не, благодаря — бе категорична гостенката. — Фирмата ми се занимава само с универсални магазини, а наред с всичко останало покойният ми съпруг ме е учил да не се захващам с неща, от които не разбирам.

— Бил е мъдър човек.

— Така си е — съгласи се Джулия. — Е, достатъчно говоРихме по работа — надявам се, след като внесем парите, банката да се съгласи да ме представлява на търга. Но ви моля Да си остане между нас, не искам да се разчува, че наддавате от мое име. Още нещо, на което ме е учил мъжът ми. — Тя насочи вниманието си към домакинята. — Да ви помогна ли с второто?

— Не, благодаря — отказа Су Лин. — Нат е много вързан в ръцете, но все ще отнесе четири чинии до кухнята и ако се сети, ще налее някоя и друга чаша вино.

— Как се запознахте? — полюбопитства Нат и подсетен от думите на жена си, напълни отново чашите.

— Направо няма да повярваш, но се срещнахме на една строителна площадка — рече Том.

— Е, все има по-романтично обяснение.

— Миналата неделя отидох да огледам общинския парцел и се натъкнах на Джулия, правеше си сутрешния крос.

— Нали настоявате да не се разчува? — усмихна се Нат.

— Малцина, видели жена, която си прави в неделя кроса на строителна площадка, ще се досетят, че й е хвърлила око.

— Всъщност чак когато я поканих на вечеря в „Каскейд“, разбрах какво е намислила — поясни Том.

— Сигурно на една жена не й е никак лесно да се оправя с общински недвижими имоти.

— Да, не е лесно, но не аз съм избрала това, то избра мен. След като завърших колеж в Минесота, известно време работих като фотомодел, после се запознах със съпруга си. Тъкмо на него му хрумна да оглеждам парцелите, докато си правя кроса, и после да му докладвам какво съм установила. След година бях наясно какво точно търси, а след две вече бях член на управителния съвет.

— Значи сега вие управлявате фирмата.

— О, не — възрази Джулия, — възложила съм го на председателя на управителния съвет и на изпълнителния директор, но притежавам контролния пакет.

— И след смъртта на съпруга си сте решили да продължите.

— Да, той настоя, знаеше, че му остават най-много година-две живот и понеже нямаме деца, реши да ме обучи и да ме въведе в работата. Дори мъжът ми беше изненадан колко схватлива съм като ученичка.

Нат стана да раздига чиниите.

— Някой иска ли крем брюле? — попита Су Лин.

— Не мога да сложа и залък повече в уста, агнешкото беше много крехко — отвърна Джулия. — Но вие си хапнете — допълни тя и потупа Том по корема.

Нат се извърна към приятеля си — никога дотогава не го беше виждал толкова доволен. Вече подозираше, че Джулия може да се появи и на трета вечеря.

— Наистина ли е толкова часът? — възкликна Джулия, след като си погледна часовника. — Вечерта беше прекрасна, Су Лин. Извинявайте, но утре сутринта имам заседание на управителния съвет, трябва да тръгвам.

— Да, разбира се — рече домакинята и се изправи.

Том скочи от стола и отиде заедно с Джулия в антрето, където й помогна да си облече палтото. Целуна по бузата Су Лин и й благодари за чудесното прекарване.

— Жалко, че Джулия бърза да се прибере в Ню Йорк. Хайде, другия път ще се съберем у нас.

Нат погледна жена си и се усмихна, тя обаче не реагира. Докато затваряше вратата, той пак се подсмихна.

— Ама че жена! — възкликна, след като отиде при Су Лин в кухнята и грабна кърпата за съдовете.

— Не й е чист косъмът — отсече тя.

— В какъв смисъл? — учуди се той.

— Ами в такъв, в какъвто ти казах: не й е чист косъмът — виж я как говори, как се облича. И тия врели-некипели, дето ги разправя. Не се хващай с нея.

— Какво лошо има в това да внесе в банката половин милион?

— Готова съм да се обзаложа на една месечна заплата, че тоя половин милион така и няма да го видите.

Вечерта Су Лин не отвори повече дума за това, но на другата сутрин, когато отиде в банката, Нат помоли секретарката да издири всичко, свързано с финансите на „Къркбридж и сие“ от Ню Йорк. След час тя се върна с копие от годишния отчет на фирмата. Нат го провери ред по ред и накрая погледна графата за печалбата: малко над милион предишната година — всички цифри съвпадаха с онова, което Джулия бе посочила предната вечер. След това Нат отгърна да види кой влиза в управителния съвет. Госпожа Джулия Къркбридж беше посочена като директор, името й стоеше след председателя на управителния съвет и изпълнителния директор. Но заради опасенията на Су Лин Нат реши да не спира дотук с проучването. Без да прибягва до помощта на секретарката, се свърза направо с офиса на фирмата в Ню Йорк.

— „Къркбридж и сие“, какво обичате? — попита някой.

— Добро утро, търся госпожа Къркбридж.

— Съжалявам, но е на заседание. — Нат си погледна часовника и се усмихна — беше десет и двайсет и пет. — Ако оставите телефонния си номер, ще й предам да ви потърси веднага щом се освободи.

— Не, няма нужда — рече Нат и затвори. Телефонът веднага иззвъня. — Обажда се Джеб от отдел „Новооткрити сметки“, господин Картрайт, реших, че е редно да ви уведомя. Току-що получихме превод от банка „Чейс Манхатън“ за сумата от половин милион долара с искане да бъдат внесени в сметката на госпожа Джулия Къркбридж.

Нат не се стърпя, позвъни на Су Лин, за да й каже новината.

— Въпреки това не й е чист косъмът — повтори жена му.