Джефри Арчър
Синове на съдбата (47)

47.

Когато на другата заран влезе в залата, съдията бе сменил само вратовръзката си — човек да си помисли, че изобщо не е напускал сградата. Нат се запита кога ли вратовръзките също ще започнат да се появяват за втори и дори за трети път.

— Добро утро — поздрави Краватс, след което седна на мястото си и озари с лъчезарна усмивка насъбралото се множество, все едно е добродушен проповедник, който се кани да се обърне към своето паство. — Господин Ебдън, можете да призовете следващия свидетел.

— Благодаря, господин съдия. Призовавам детектив Петровски.

Флечър се взря в старши следователя Петровски, който вървеше към свидетелското място. Той вдигна ръка и започна да повтаря клетвата. Едва ли отговаряше и на долната граница за ръст, задължителна в полицията. От възтесния костюм личеше, че по-скоро е набит като борец, отколкото да страда от наднормено тегло. Беше с волева квадратна брадичка, тесни като резки очи и устни, леко извити надолу, явно не се усмихваше често. Един от сътрудниците на Флечър беше подочул как са намекнали на Петровски, че именно той ще наследи Кълвър след неговото пенсиониране. Славеше се като сухар, който обаче мрази бюрокрацията и предпочита да оглежда местопрестъплението, вместо да седи в управлението и да попълва формуляри.

— Добро утро, капитане — поздрави прокурорът, след като свидетелят седна. Петровски кимна, но не се усмихна. — Бихте ли се представили за протокола.

— Франк Петровски, началник-отдел „Следствен“ в полицейското управление на град Хартфорд.

— Откога сте следовател?

— От четиринайсет години.

— А кога бяхте назначен за началник на отдел „Следствен“?

— Преди три години.

— Представихте се, а сега да преминем към нощта на убийството. От архива на управлението се вижда, че сте първият полицай, отишъл на местопрестъплението.

— Точно така — потвърди Петровски. — Онази нощ бях с най-висок чин сред дежурните полицаи, застъпих в осем вечерта.

— А къде бяхте в два и половина след полунощ, когато ви се е обадил началникът на управлението?

— В една патрулна кола, отивахме на оглед на разбит склад, намира се на Маршъм Стрийт, когато дежурният ми звънна да предаде, че шефът е наредил да отида незабавно у Ралф Елиот в Уест Хартфорд, за да разследвам убийство, вероятно предумишлено. Бях само на няколко минути път оттам и тръгнах веднага, като междувременно пратих на Маршъм Стрийт друга патрулна кола.

— И сте подкарали право към къщата на Елиот.

— Да, пътем обаче се свързах по радиостанцията с управлението, за да наредя да пратят криминалисти и най-добрия фотограф, който успеят да открият в този късен час.

— И какво заварихте, когато пристигнахте у Елиот?

— Изненадах се, защото входната врата беше отворена и госпожа Елиот се беше свила на пода в антрето. Обясни, че е намерила в кабинета трупа на съпруга си, и посочи дъното на коридора. Допълни, че началникът на управлението я е предупредил да не пипа нищо, затова вратата зеела отворена. Отидох право в кабинета и след като установих, че господин Елиот наистина е мъртъв, се върнах в антрето и взех показания от жена му, копие от които е приложено към представените в съда документи.

— Какво направихте след това?

— В показанията си госпожа Елиот каза, че е спяла, когато е чула двата изстрела, проехтели на първия етаж, затова се върнах заедно с още трима полицаи в кабинета, за да намеря гилзите.

— И намерихте ли ги?

— Да. Първата я открихме лесно: беше минала през сърцето на господин Елиот и се бе забила в ламперията зад писалището. Отне ни повечко време да издирим втората, но накрая я видяхме, беше влязла горе в тавана, точно над бюрото на господин Елиот.

— Възможно ли е двата изстрела да са произведени от един и същ човек?

— Възможно е — потвърди следователят, — ако убиецът е искал да остави впечатлението, че е имало боричкане, или ако жертвата е насочила оръжието към него.

— Това често ли се среща при предумишлени убийства?

— Понякога престъпниците се стараят да оставят подвеждащи улики.

— А можете ли да докажете, че и двете гилзи са от едно и също оръжие?

— Още на другия ден това бе потвърдено при балистичната експертиза.

— По дръжката на пистолета бяха ли намерени отпечатъци?

— Да — потвърди Петровски, — отпечатък от дланта върху самата дръжка и отпечатък от показалец върху спусъка.

— По-късно установихте ли чии са отпечатъците?

— Да. — Мъжът замълча. — И двата съвпадат с отпечатъците на господин Картрайт.

От местата за публиката зад Флечър екнаха оживени разговори. Той се опита да не мига, докато следеше как съдебните заседатели посрещат тази новина. След миг си записа нещо в бележника пред себе си. Съдията стовари няколко пъти чукчето и призова към тишина, после Ебдън продължи разпита на свидетеля.

— От входната рана, откъдето куршумът е проникнал в тялото на убития, и от следите от изгорено по гърдите му успяхте ли да установите на какво разстояние е стоял убиецът на жертвата?

— Да — отговори старши следователят. — Според криминалистите нападателят е стоял на метър и двайсет — метър и петдесет от жертвата, а от ъгъла, под който куршумът е влязъл в тялото, успяха да установят, че в мига на стрелбата и Двамата мъже са били прави.

— Възразявам, господин съдия — прекъсна го Флечър и стана от мястото си. — Все още не сме доказали, че именно мъж е произвел изстрела.

— Възражението се приема.

— След като събрахте всички доказателства — продължи Ебдън така, сякаш изобщо не са го прекъсвали, — вие ли взехте решението да задържите под стража господин Картрайт?

— Не, началникът на полицейското управление вече бе дошъл и макар че бях поел разследването, го помолих и той да снеме показанията на госпожа Елиот, за да сме сигурни, че разказът й по никакъв начин не се е променил.

— А той беше ли се променил?

— Не, в същественото беше последователен.

Флечър си подчерта думата „съществено“ — бяха я употребили и Петровски, и шефът на полицията. Дали се бяха подготвили добре, или ставаше въпрос за най-обикновено съвпадение?

— Тогава ли решихте да задържите под стража обвиняемия?

— Да, препоръчах той да бъде задържан, но окончателното решение взе началникът на управлението.

— Не поемахте ли огромен риск — все пак сте задържали кандидат за губернатор, и то по време на предизборната кампания?

— Да, рискът беше голям и го обсъдих с началника на управлението. Убедили сме се от опит, че първите двайсет и четири часа са най-важни в едно разследване, разполагахме с труп, с две гилзи и свидетел на престъплението. Сметнах, че ще престъпя дълга си, ако не задържа нападателя само защото той има влиятелни приятели.

— Възразявам, господин съдия, свидетелят се изказва предубедено — намеси се отново Флечър.

— Възражението се приема — съгласи се Краватс, — думите на свидетеля да не се вписват в протокола. — Той се извърна към Петровски и добави: — Бъдете така любезен, господин следовател, придържайте се към фактите, вашето мнение не ме интересува.

Мъжът кимна.

Флечър се извърна към Нат.

— Имам чувството, че от прокуратурата са му написали какво да каже. — Той млъкна, погледна надолу към бележника и сподели, че според него Петровски е научил наизуст изрази като „престъпвам дълга си“, „същественото“ и „нападателят“. — Но ще го видя аз какво ще прави, когато го подложа на кръстосан разпит, тогава няма да може да ми рецитира назубреното наизуст.

— Благодаря, капитане — рече Ебдън. — Господин съдия, нямам повече въпроси към детектив Петровски.

— Възнамерявате ли да разпитате свидетеля? — попита съдията, явно готов за поредната тактическа маневра.

— Да, ще го разпитам, господин съдия. — Флечър продължи да седи, само отгърна страницата на бележника. — Детектив Петровски, заявихте пред съда, че по пистолета е имало отпечатъци от пръстите на моя клиент.

— Не само от пръстите, но и както пише в доклада на криминалистите, и отпечатък от дланта му, останал върху дръжката на оръжието.

— А не споменахте ли пред съда как от опит сте се убедили, че за да заблудят полицията, престъпниците често се опитват да оставят улики, които взаимно се изключват?

Петровски само кимна, без да казва нищо.

— Да или не, капитане?

— Да — рече следователят.

— Бихте ли описали господин Картрайт като глупак?

Петровски се поколеба: недоумяваше накъде го тласка Флечър.

— Не, бих казал, че е изключително умен и интелигентен.

— Според вас един изключително умен и интелигентен човек ще остави ли по оръжието, с което е извършил убийство, отпечатъци и от пръстите, и от дланта си?

— Не, но господин Картрайт все пак не е професионален престъпник и не мисли като такъв. Аматьорите често изпадат в паника и допускат елементарни грешки.

— Например хвърлят на земята пистолета, покрит с отпечатъците им, бягат от къщата и оставят входната врата отворена.

— Да, при така стеклите се обстоятелства това не ме изненадва.

— Вие, капитане, сте разпитвали в продължение на няколко часа господин Картрайт, той направи ли ви впечатление на човек, който ще изпадне в паника и ще хукне да бяга?

— Възразявам, господин съдия — намеси се Ебдън, който бе станал от мястото си, — нима можем да очакваме от следовател Петровски да отговори на такъв въпрос?

— Господин съдия, следовател Петровски на драго сърце изказа мнението си за навиците на престъпниците професионалисти и аматьори, не виждам какво му пречи да отговори и на моя въпрос.

— Възражението се приема, господин адвокат. Продължавайте нататък.

Флечър кимна, изправи се, отиде при мястото на свидетелите и спря точно пред следователя.

— Открихте ли и други отпечатъци от пръсти по пистолета?

— Да — потвърди Петровски, който дори не трепна от присъствието на Фрейзър, — по пистолета имаше и леко заличени отпечатъци на господин Елиот, но това си е напълно разбираемо, ако си спомним, че той сам е извадил оръжието от писалището, за да се защити.

— Но по пистолета е имало негови отпечатъци, нали така?

— Да.

— Проверихте ли дали под ноктите му има следи от барут?

— Не — отвърна мъжът.

— Защо? — попита Флечър.

— Защото човек трябва да има много дълги ръце, за да се самоубие от разстояние метър и двайсет.

В съдебната зала се чу смях. Флечър изчака той да утихне и рече:

— Но господин Елиот е могъл да изстреля първия куршум, забил се в тавана.

— Този куршум може и да е вторият — не му остана длъжен Петровски.

Флечър се обърна и се отправи към съдебните заседатели.

— Когато разпитвахте госпожа Елиот, как беше облечена тя?

— Беше по пеньоар — както обясни самата госпожа Елиот, тя е спяла, когато е бил произведен първият изстрел.

— А, да, сетих се — рече Флечър и се върна на мястото си. Вдигна лист хартия и зачете от него: — „Когато е чула втория изстрел, госпожа Елиот е излязла от спалнята и е изтичала на стълбищната площадка.“ — Петровски кимна. — Отговорете, ако обичате, на въпроса ми, господин следовател: да или не.

— Не помня въпроса — смути се Петровски.

— Именно след като е чула втория изстрел, госпожа Елиот е излязла от спалнята и е изтичала на горната площадка.

— Да, така ни каза.

— Застанала е там и е видяла как господин Картрайт излиза тичешком през входната врата. Правилно ли съм разбрал? — попита Флечър, след което се обърна кръгом и погледна следователя право в очите.

— Да — потвърди той, като се опита да запази самообладание.

— Господин следовател, споменахте пред съда, че сред професионалистите, които сте повикали да ви помагат на местопрестъплението, е имало и полицейски фотограф.

— Да, в случаи като този това е нещо обичайно и всички снимки, направени в онази нощ, са представени като доказателство.

— Така е — потвърди адвокатът, след което се върна на мястото си и изпразни върху писалището цял плик фотографии. Избра една и се върна с нея при свидетеля. — Това една от снимките ли е? — попита го.

Петровски се взря съсредоточено в нея, после погледна и печата върху опакото.

— Да.

— Бихте ли я описали на съдебните заседатели?

— На нея се вижда входната врата на семейство Елиот, снимана откъм алеята отпред.

— Защо тази фотография е представена като доказателство?

— Защото доказва, че когато е побягнал, убиецът е оставил входната врата отворена. На нея се вижда и дългият коридор към кабинета на господин Елиот.

— А, да, трябваше да се досетя и сам — отбеляза Флечър. Помълча-помълча и добави: — А този силует, свит на пода в коридора, това госпожа Елиот ли е?

Следователят погледна още веднъж снимката.

— Да, изглеждаше спокойна, затова решихме да не я безпокоим.

— Колко състрадателно от ваша страна! — възкликна адвокатът. — Нека накрая ви попитам, господин следователю, заявявали ли сте пред окръжния прокурор, че сте повикали линейка чак след като сте приключили с разследването?

— Да, случва се санитарите да изпреварят полицията и да отидат преди нея на местопрестъплението, а те са прословути с това, че заличават уликите.

— Виж ти! — рече Флечър. — Този път обаче това не се е случило, защото след като госпожа Елиот се е обадила на шефа на управлението, вие сте се явили пръв на местопрестъплението.

— Да.

— Много похвално — отбеляза другият мъж. — Имате ли представа за колко време сте отишли у госпожа Елиот в Уест Хартфорд?

— За пет-шест минути.

— Явно сте карали със скорост, по-голяма от разрешената, щом сте отишли толкова бързо — подметна ухилен Флечър.

— Включих сирената, но беше и два след полунощ, улиците бяха почти безлюдни.

— Признателен съм ви за поясненията — каза адвокатът. — Нямам повече въпроси, господин съдия.

— За какво го разиграваш това театро? — попита през шепот Нат, след като Флечър се върна на мястото си.

— О, радвам се, че не си схванал — отвърна другият мъж. — Сега остава да се надяваме, че не е разбрал и прокурорът.