Джефри Арчър
Синове на съдбата (21)

21.

— Ани е бременна.

— Честито! — възкликна Джими. Двамата излязоха от кафенето и забързаха през студентското градче за първата лекция този ден. — В кой месец?

— Във втория, сега е твой ред да ми даваш съвети.

— Какви съвети?

— Забрави ли, имаш повече опит от мен. Баща си на шестмесечна дъщеричка. Като начало ми кажи с какво мога да помогна на Ани през следващите седем месеца.

— Опитай се да я подкрепяш. Не пропускай да й казваш, че изглежда чудесно, дори и да се е издула като плондир и да прилича на слоница. Ако й хрумнат някакви небивалици, не й противоречи, забавлявай се заедно с нея.

— Какви небивалици? — попита Флечър.

— Всяка вечер преди лягане Джоана обичаше да си похапва двоен сладолед с шоколадова глазура. И аз покрай нея излапвах един. Случвало се е и да се буди посред нощ и да иска още.

— Страхотна жертва, няма що! — подсмихна се приятелят му.

— Жертва е, как да не е жертва! След сладоледа държеше да си гребва и по лъжичка рибено масло.

Флечър се засмя.

— Карай нататък! — подкани той тъкмо когато излизаха при сграда „Андерсън“.

— Не след дълго Ани ще започне да ходи на училище за бъдещи майки, преподавателите обикновено препоръчват да го посещават и съпрузите, за да добиели представа през какво изпитание преминават жените им.

— Ще ми бъде забавно, особено ако се наложи да се тъпча с толкова сладолед.

Качиха се по стълбите и минаха през летящата врата.

— На Ани може да й се ядат кромид лук и туршия — предупреди Джими.

— Е, тогава сигурно няма да споделя страстта й.

— Освен това трябва да се подготвите за раждането. Кой Ще помага на Ани?

— Мама попита дали тя не иска да сме повикали госпожица Никъл, някогашната ми бавачка, която вече е в пенсия, но Ани не иска и да чуе. Наумила си е да възпитава и да отглежда детето ни без чужда помощ.

— Виж, Джоана нямаше изобщо да се замисля и щеше да наеме госпожица Никъл — доколкото си спомням, тя е много разбрана и няма нищо против освен да сменя памперси, и да боядиса детската стая.

— Ние нямаме детска стая, засега имаме само стая, която стои празна — поясни Флечър.

— Значи от днес я обявяваме за детска. Ани разчита да я боядисаш, докато тя обикаля и си подменя гардероба.

— Вече има предостатъчно дрехи — възрази другият младеж.

— На никоя жена дрехите не са й достатъчно — напомни Джими, — освен това след месец-два тези дрехи вече няма да й стават, понеже жена ти ще започне да мисли и за потребностите на детето.

— Явно още отсега трябва да си търся работа като келнер или барман — отбеляза Флечър, докато вървяха по коридора.

— Е, няма начин баща ти…

— Нямам намерение цял живот да искам пари от баща си.

— Ако моят баща разполагаше с толкова пари, нямаше да работя и един-единствен ден — отсече Джими.

— На друг ги разправяй тия! — възрази Флечър. — Ще работиш, и още как! Инак Джоана изобщо нямаше да се омъжи за теб.

— Според мен едва ли ще доживеем да те видим като бармана Флечър: след триумфа ти в делото срещу Кърстен всички в адвокатското сдружение ще се надпреварват да ти предлагат работа за през лятото. А и, доколкото познавам малката си сестричка, тя няма да позволи нещо да ти попречи да станеш първенец на курса. — Джими помълча, помълча и добави: — Дали да не поприказвам с мама? Без излишен шум тя помогна много на Джоана. — Той отново замълча. — Но искам нещо в замяна.

— Какво? — попита Флечър.

— Като начало парите на баща ти? — ухили се другият младеж.

Флечър прихна.

— Искаш парите на баща ми в замяна на това да помолиш майка си да помогне на дъщеря си преди раждането на собственото й внуче? Знаеш ли, Джими, мисля, че от теб ще излезе страхотен адвокат по бракоразводни дела.

* * *

— Реших да се кандидатирам за председател на студентския съвет — заяви той по телефона, без дори да се представя.

— Браво на теб! — възкликна Том. — Но какво мисли Су Лин?

— Нямаше да се престраша, ако не ми го беше предложила именно тя. Освен това иска да участва в кампанията. Да се занимава с проучванията и всичко, свързано с цифрите и статистиката.

— Значи си решил един от проблемите — отбеляза приятелят му. — Определи ли вече шеф на предизборния щаб?

— Да, веднага след като ти се върна в Йейл, се спрях на едно момче, казва се Джо Стайн. Вече е ръководил две кампании, пък и ще ми осигури гласовете на евреите — изтъкна Нат.

— Нима в Кънектикът има евреи? — учуди се другото момче.

— Навсякъде в Щатите има евреи, а колкото до нашето студентско градче, те наброяват четиристотин и осемнайсет души и аз държа да получа всичките им гласове до последния.

— И така, какво е мнението ти за бъдещето на Голанските възвишения? — попита Том.

— Дори не ги знам къде се намират — отвърна Нат.

— Не е зле до утре по това време да си научил.

— Какво ли мисли Елиот за тези Голански възвишения?

— Обзалагам се, че според него те трябва да си останат част от Израел и че нито сантиметър от тях не бива да се преотстъпва на палестинците — заяви Том.

— А какво ще каже на палестинците?

— Мен ако питаш, те се броят на пръсти в студентското ви градче и Елиот дори няма да си даде труда да мисли за тях.

— Е, това наистина му е само добре дошло.

— Второто, за което трябва да помислиш, е словото, което ще държиш в началото на избирателната кампания. Виж и къде ще стане това — посъветва го Том.

— Мислех да наема зала „Ръсел“.

— Но тя побира едва четиристотин души. Няма ли по-голяма?

— Има, разбира се — потвърди другото момче. — Лулата е с хиляда места, но Елиот допусна грешката да държи там встъпителното си слово и помещението изглеждаше почти празно. Не, предпочитам да наема малък салон и хората да седят по страничните облегалки на седалките и по парапетите, дори да има правостоящи, това ще остави у студентите много по-добро впечатление.

— В такъв случай си избери датата и веднага наеми залата, постарай се и да уточниш кои ще влязат в предизборния ти щаб.

— Да не пропускаме нещо? — попита Нат.

— Обмисли и благодарствената реч, не забравяй и да разговаряш с всеки студент, изпречил ти се на пътя, помниш как го правехме: „Здравейте, аз съм Нат Картрайт, кандидатирал съм се за председател на студентския съвет, разчитам на подкрепата ви.“ После ги изслушвай — ако усетят, че държиш на мнението им, със сигурност ще гласуват за теб.

— Нещо друго?

— Не я щади Су Лин, използвай я до дупка и я накарай да направи същото със студентките — след като реши да остане в университета, тя е сред жените, които обират овациите в студентския град. Малцина отказват предложение от Харвардския университет.

— Хич не ми и напомняй — рече приятелят му. — Както гледам, си помислил за всичко. Има ли още нещо?

— Да, последните десетина дни от семестъра ще дойда да ти помогна, но на хартия няма да се водя в предизборния ти щаб.

— Защо?

— Защото Елиот ще тръгне да разправя наляво и надясно, че кампанията ти се води от човек, който следва не при вас, а в Йейлския университет и за капак е синче на банкер милионер. Не забравяй, че последния път щеше да победиш, ако не бяха мръсните номерца на Елиот. Бъди готов пак да ти подложи динена кора.

— Какво би могъл да направи?

— Ако можех да предвидя, щях да оглавявам предизборния щаб на Никсън.

* * *

— Как изглеждам? — попита Ани, която седеше на предната седалка на автомобила и пристягаше предпазния колан.

— Страхотно, миличка — отвърна Флечър, без дори да я поглежда.

— На друг ги разправяй тия! Изглеждам ужасно точно когато отиваме на такова важно гости.

— Сигурно ни е поканил на някоя от обичайните сбирки в дома му, на която ще дойдат десетина студенти.

— Съмнявам се — възрази жена му. — Поканата е написана на ръка и дори аз забелязах, че в нея се подчертава: „Постарайте се да дойдете на всяка цена, искам да ви запозная с един човек.“

— Е, сега ще разберем с кого — каза Флечър и спря очукания форд зад лимузина, обкръжена от десетина души охрана.

— Кой ли е пристигнал с нея? — пошушна Ани, докато мъжът й й помагаше да слезе от автомобила.

— Нямам представа, но…

— Радвам се да те видя, Флечър — възкликна професорът, който стоеше на входната врата. — Добре, че дойде — допълни той. „Би било много глупаво да не дойда“, помисли си младежът. — Добре дошли, госпожо Давънпорт, помня ви, помня ви, нали близо половин месец седях точно два реда зад вас в съдебната зала.

Ани се усмихна.

— Тогава бях малко по-слабичка.

— Но не и по-хубава — отбеляза Ейбрахамс. — Кога да го чакаме бебето?

— След десет седмици, уважаеми господине.

— Наричайте ме Карл — рече професорът. — Чувствам се много по-млад, когато първокурсничка от „Васар“ се обръща към мен на малко име. Освен това си е привилегия, която няма да окажа на съпруга ви най-малко още една година. — Той намигна на Ани и я прегърна през раменете. — Заповядайте, влезте, искам да ви запозная и двамата с един човек.

Флечър и Ани отидоха заедно с домакина във всекидневната, където завариха десетина гости, погълнати от оживен разговор. Те май бяха дошли последни.

— Господин вицепрезидент, разрешете да ви представя Ани Давънпорт.

— Добър вечер, господин вицепрезидент.

— Здравейте, Ани — поздрави Спиро Агню, след което протегна ръка. — Подочух, че сте се омъжили за много умен младеж.

Карл изшушука така, че да го чуят всички:

— Не забравяйте, Ани, политиците са склонни да преувеличават, понеже се надяват да гласувате за тях.

— Знам, знам, Карл, и баща ми е политик.

— Виж ти! — възкликна Агню.

— Водач е на групата на мнозинството в сената на щат Кънектикът.

— Няма ли сред нас тази вечер поне един републиканец — колкото за цяр?

— А това, господин вицепрезидент, е съпругът на Ани — Флечър Давънпорт.

— Здравейте, Флечър, и вашият баща ли е демократ?

— Не, уважаеми господине, заклет републиканец е.

— Браво на него! Е, мога да разчитам на поне два гласа във вашето семейство.

— А, не, господине, майка ми не би допуснала да прекрачите и прага на дома ни.

Вицепрезидентът прихна.

— Не знам дали това ще се отрази добре на репутацията ти, Карл.

— И занапред, Спиро, ще си остана неутрален, не се вълнувам от политика. Знаеш ли какво, ще ти поверя за малко Ани, искам да представя Флечър на още един човек.

Флечър се изненада — беше решил, че професорът е имал предвид вицепрезидента, когато е подчертал в поканата, че иска да го запознае с някого, — въпреки това тръгна с домакина, който го отведе при неколцина мъже, застанали край горящата камина в дъното на помещението.

— Това, Бил, е Флечър Давънпорт, а това, Флечър, е Бил Алегзандър от „Алегзандър…“…

— От „Алегзандър, Дюпон и Бел“ — завърши младежът изречението вместо професора, докато се ръкуваше със старши съдружника в една от най-прочутите адвокатски кантори в Ню Йорк.

— От известно време изгарям от нетърпение да се запозная с теб, Флечър — рече Бил Алегзандър. — Направи нещо, което аз вече трийсет години все не успявам да сторя.

— Какво, господине?

— Да убедя Карл да се яви като консултант в някое от делата ми. Ти как го направи?

Двамата с Ейбрахамс зачакаха младежът да отговори.

— Нямах голям избор, уважаеми господине. Натрапи ми се изключително непрофесионално, но какво да се прави, и неговата не е лесна. От 1938 година никой не му е предлагал прилична работа.

И двамата се засмяха.

— Длъжен съм обаче да попитам дали си е заслужил хонорара, който сигурно е бил доста тлъст. Все пак отървахте подсъдимата от затвор.

— Така де, няма да работя за жълти стотинки! — побърза да каже Ейбрахамс, изпреварвайки младия си гост.

Посегна към лавицата зад Бил Алегзандър и свали „Изпитанията на Кларънс Дароу“ в твърди корици. Адвокатът се зае да разглежда книгата.

— И аз я имам, разбира се — похвали се той.

— Това ми е втората бройка — обясни Ейбрахамс и Флечър го погледна разочарован. — Но моята не беше първо издание с автограф от автора, при това в твърда корица и отлично състояние. Този том наистина е букинистична рядкост.

Флечър се сети за майка си и за безценния й съвет: „Избери нещо, което той ще оцени, не е задължително да струва скъпо.“

* * *

Нат обиколи насядалите в кръг членове от предизборния му щаб: осем момчета и шест момичета, и ги помоли да разкажат нещо за себе си. После обясни кой с какво ще се занимава. Можеше само да се възхищава на съпричастността на Су Лин: тя се беше вслушала в съвета на Том и бе подбрала хора, които да са нещо като представителна извадка на студентите — повечето от младежите в университета очевидно искаха именно Нат да оглави студентския съвет.

— Добре. Дайте да видим какво ново-старо — подкани той. Пръв се изправи Джо Стайн.

— Кандидатът подчерта, че дарението, дадено от един човек, не бива да надвишава долар, затова увеличих броя на хората, участващи в набирането на средства, за да стигнем до възможно най-много студенти. Младежите, включили се в акцията, се събират веднъж седмично, най-често в понеделник. Няма да е зле кандидатът да се срещне с тях.

— Следващия понеделник удобно ли е? — попита Нат.

— И още как! — възкликна другото момче. — Към днешна дата разполагаме с триста и седем долара, повечето събрани след обръщението ти в зала „Ръсел“. Помещението беше препълнено и повечето студенти си тръгнаха с убеждението, че подкрепят победителя.

— Благодаря ти, Джо — рече Нат. — Следващата точка е противникът. Тим?

— Казвам се Тим Улрих, натоварен съм да следя кампанията на противника и да ви държа в течение какво прави той. Привлекли сме най-малко двама души, които си записват всяка дума, изречена от Елиот. От няколко дни той сипе такива щедри обещания, че ако се опита да ги изпълни всичките, догодина по това време университетът вече ще се е разорил.

— Сега да чуем за отделните групи. Рей?

— Разделили сме ги на три категории, етнически, религиозни и по спортове, и съм привлякъл трима души, които да отговарят за тях. Има, разбира се, голямо припокриване — например между италианци и католици.

— А сексът?

— Не, не сме разпределяли хората по този критерий, защото сексът засяга всички, но операта, кухнята, модата са сред примерите, където при студентите от италиански произход се наблюдава припокриване. Няма страшно, ще се справим. Марио дори черпи с кафе всички, които обещаят да гласуват за Картрайт.

— Внимавайте! Елиот ще каже, че това влиза в разходите по изборната кампания — предупреди Джо. — Само това оставаше, да изгубим изборите служебно.

— Така си е — съгласи се Нат. — Спортът?

Не се налагаше Джак Робъртс, капитан на баскетболния отбор, да се представя на останалите.

— Излишно е да агитираме студентите от лекоатлетическия отбор, особено след победата на Нат в състезанието с университет „Корнел“. Аз ще се заема с отборите по бейзбол и по баскетбол. Елиот вече е спечелил на своя страна отбора по американски футбол, но изненадата е женският отбор по лакрос — в клуба членуват над триста души.

— Гаджето ми играе в резервния отбор — сподели Тим.

— Пък аз си мислех, че си обратен — подметна Крис. Някои се засмяха.

— А кой се занимава с гейовете? — попита Нат. Никой не се обади.

— Ако някой си признае без недомлъвки, че е обратен, намерете му място в щаба, и без подмятания, чухте ли!

Крис кимна.

— Извинявай, Нат.

— И накрая, проучванията на мнението и статистиката — Су Лин.

— Казвам се Су Лин. В университета учат девет хиляди шестстотин двайсет и осем души: пет хиляди петстотин и седемнайсет мъже и четири хиляди сто и единайсет жени. При проучване, проведено доста аматьорски в събота следобед в студентския град, установихме, че шестстотин и единайсет души подкрепят Елиот и петстотин четирийсет и един — Нат, не забравяйте обаче, че Елиот е с едни гърди пред нас, защото агитира в своя полза вече една година и плакатите му се мъдрят навсякъде. Нашите ще бъдат разлепени в петък.

— И в събота ще бъдат разкъсани.

— Веднага ще ги заменим с други — обеща Джо. — Ние обаче няма да прибягваме до същата тактика. Извинявай, Су Лин, прекъснах те.

— Няма нищо, не се притеснявай. Всеки от предизборния щаб трябва да се постарае да разговаря най-малко с по двайсет студенти на ден — продължи Су Лин. — Остават ни още шейсет дни, до изборите трябва да направим всичко възможно да се срещнем с всички в студентския град. Не бива да гледаме на това през пръсти — предупреди тя. — На стената отзад има дъска с имената на студентите по азбучен ред. На масата под нея виждате седемнайсет пастела в различни цветове — по един за всеки от щаба. Всяка вечер отбелязвайте студентите, с които сте разговаряли. Тъкмо така ще разберем кой само си чеше езика и кой работи.

— Каза, че пастелите са седемнайсет — обади се пак Джо, — а ние в щаба сме само четиринайсет.

— Точно така, има и един черен, един жълт и един червен пастел. Ако някой каже, че ще гласува за Елиот, го зачертавате с черно, ако не сте сигурни, го отбелязвате с жълта чавка, ако ли пък сте убедени, че ще даде гласа си за Нат, използвате червения пастел. Всяка вечер ще вкарвам в компютъра новите данни, а на другата сутрин ще разполагаме с разпечатката. Някакви въпроси? — попита Су Лин.

— Ще се омъжиш ли за мен? — провикна се Крис. Всички се засмяха.

— Да — отвърна момичето. Помълча и добави: — И не забравяйте: не бива да вярвате на всичко, което ви се казва, защото Елиот вече ми направи предложение за женитба и аз го приех.

— Ами аз? — възкликна Нат. Су Лин се усмихна.

— На теб вече съм отговорила в писмен вид, забрави ли?

* * *

— Лека нощ, господин Ейбрахамс, благодаря за незабравимата вечер.

— Лека нощ, Флечър. Радвам се, че ви е харесало.

— И още как! — възкликна Ани. — Беше ни много приятно да се запознаем с вицепрезидента. Тъкмо ще се заяждам няколко седмици с баща си — допълни тя, докато Флечър й помагаше да се качи в автомобила.

Преди да затвори и вратата откъм своята страна, той възкликна:

— Беше невероятна, Ани.

— Просто се опитвах да оживея — отвърна жена му. — Изобщо не очаквах да ме сложи по време на вечерята между вицепрезидента и господин Алегзандър. Дори си помислих, че е станала някаква грешка.

— Професорът не допуска такива грешки — увери я младежът. — Подозирам, че го е помолил Бил Алегзандър.

— Че защо ще го моли? — учуди се Ани,

— Защото е старши съдружник в старомодна кантора, която държи на традициите, и е решил, че ако опознае законната ми съпруга, ще научи доста и за мен. Поканата да постъпиш на работа в „Алегзандър, Дюпон и Бел“ е равносилна почти на брак.

— Тогава да се надяваме, че не съм се издънила.

— Обратното. Благодарение на теб навлязох в етапа на ухажването. Хич не си въобразявай, че госпожа Алегзандър току-така е седнала до теб, когато отидохме да пием кафе във всекидневната.

Ани простена тихичко и Флечър я погледна притеснен.

— Майчице, имам контракции! — рече тя.

— Нали ти остават още цели десет седмици! — стъписа се мъжът й. — Отпусни се, ей сега ще те закарам вкъщи и ще те сложа да си легнеш.

Ани простена отново, този път малко по-силно.

— Няма смисъл да ходим вкъщи, карай направо в болницата — подкани тя.

Флечър подкара презглава през Уествил, като се взираше в имената на улиците и умуваше как най-бързо да стигне болница „Йейл-Ню Хейвън“. По едно време забеляза в дъното стоянка. Зави рязко и спря до първото такси. Смъкна прозореца и изкрещя:

— Жена ми ражда, как най-бързо да стигна до „Йейл-Ню Хейвън“?

— Карайте след мен — подвикна таксиметровият шофьор и се понесе напред.

Флечър се стараеше да не изостава, докато таксито се провираше с надут клаксон и запалени фарове между автомобилите по улиците — младежът не бе и подозирал, че може да мине по този път. Ани се държеше за корема и стенеше все по-силно.

— Не се притеснявай, скъпа, ей сега ще пристигнем — успокои я мъжът й и за кой ли път мина на червено, само и само да не изгуби от поглед таксито.

Когато двата автомобила най-сетне излязоха при болницата, Флечър с изненада видя, че при отворената врата на входа стоят лекар и сестра с количка — очевидно ги чакаха. Шофьорът изскочи като тапа от таксито, вдигна палци така, че медицинската сестра да го види, и Флечър се досети, че явно е помолил диспечерката да се обади в родилното и да предупреди — надяваше се да има достатъчно пари, за да му плати курса, да не говорим пък за големия бакшиш, който смяташе да му даде за оказаното съдействие.

И той изхвърча от колата и притича от отсрещната страна, за да помогне на Ани, но шофьорът вече го беше изпреварил. Двамата хванаха родилката за лактите и я придържаха, докато тя слизаше от автомобила и се качваше полека на количката. Още преди да вкарат през отворената врата Ани в болницата, сестрата започна да разкопчава роклята й. Флечър извади портфейла си и се извърна към шофьора на таксито.

— Благодаря ви, оказахте ми неоценима помощ. Колко ви дължа?

— Нищо, за моя сметка е — отсече непознатият.

— Ама как така… — възропта Флечър.

— Ако кажа на жената, че съм ви взел пари, ще ме убие на място. Успех! — извика той и без дума повече се качи на таксито.

— Благодаря ви — повтори Флечър и нахълта в болницата. Настигна бързо жена си и я хвана за ръката. — Всичко ще бъде наред, скъпа — взе да я успокоява той.

Санитарят зададе на Ани няколко въпроса и тя отговори на всичките с едносричното „да“. После изтича в родилното да предупреди доктор Редпат и дежурните сестри, че след минута бременната ще бъде там. Бавният огромен асансьор спря на петия етаж.

Подкараха с количката Ани към родилното отделение. В него нахълтаха още трима души с лица, скрити зад маските. Първият провери инструментите, наслагани по масата, вторият приготви кислородната маска, третият се опита да зададе на родилката още въпроси, но тя вече пищеше от болка. Флечър не пускаше и за миг ръката й, докато в помещението не влезе по-възрастен мъж. Той си сложи хирургични ръкавици и още преди да е погледнал пациентката, попита:

— Готови ли сме?

— Да, доктор Редпат — потвърди медицинската сестра.

— Добре — рече лекарят и се извърна към Флечър: — Налага се да ви помоля да излезете, господин Давънпорт. Ще ви повикаме веднага щом детето се роди.

Той целуна жена си по челото и й прошепна:

— Гордея се с теб!