Джефри Арчър
Синове на съдбата (13)

13.

Когато отиде в студентския съвет, за да си вземе пощата, Нат с радост видя, че има цели три писма. Едното беше адресирано с почерка на майка му, който той можеше да разпознае и от сто километра. Второто беше с клеймо от Ню Хейвън, затова Нат предположи, че е от Том. Третото беше с чека за месечната му стипендия, който той щеше да осребри веднага, понеже беше закъсал за пари.

Отиде в закусвалня „Макконоги“, взе си овесени ядки с две филийки хляб, но подмина бърканите яйца. Седна в дъното на закусвалнята и отвори писмото от майка си. Почувства се гузен, задето не й е писал най-малко от половин месец. Но до коледната ваканция оставаха броени дни, майка му щеше да го разбере, ако не й отговореше веднага. В деня, когато скъса с Ребека, бе говорил дълго по телефона с майка си. Не спомена, че момичето е бременно, не посочи и конкретна причина да се разделят.

„Скъпи Натаниъл“… Никога не го наричаше „Нат“. Който и да прочетеше писмо от майка му, веднага щеше да разбере всичко, каквото трябва да се знае за нея. Подредена, точна, грижовна, обичлива, но вечно оставяше впечатлението, че закъснява за някъде. Винаги завършваше писмата си с думите: „Бързам, трябва да вървя, обичам те, мама.“ Единствената новина, която всъщност имаше да му съобщава, бе, че са повишили баща му в регионален директор, което означаваше, че вече няма да му се налага постоянно да ходи в командировки и ще работи в Хартфорд.

„Баща ти се радва много на повишението и на по-добрата заплата — сега вече можем да си позволим и втора кола. Въпреки това вече му липсва прякото общуване с клиентите.“

Нат си гребна от овесените ядки и отвори писмото на Том от Ню Хейвън. Беше написано на машина, тук-там с правописни грешки — вероятно се дължаха на вълнението, с което момчето бе описало изборната си победа. Както винаги увлекателно, Том бе разказал как е победил само защото опонентът му е дръпнал страстна реч в защита на войната във Виетнам, което при гласуването никак не е било в негова полза. На Нат му допадна това име: Флечър Давънпорт, и той си даде сметка, че стига да го бяха приели в Йейлския университет, вероятно е щял да се състезава именно с това момче. Отхапа от препечената филийка и продължи да чете писмото на Том: „Жалко, че сте скъсали с Ребека. Окончателно ли е?“ Нат вдигна очи — не беше сигурен в отговора на този въпрос, макар и да знаеше, че старият му приятел изобщо няма да се изненада от тази развръзка, ако разбере, че пръст в нея има Ралф Елиот.

Намаза с масло и втората филийка и се позамисли дали наистина няма да се сдобрят с Ребека, после обаче се върна към суровата действителност. В края на краищата още смяташе веднага след първи курс да се прехвърли в Йейлския университет.

Накрая насочи вниманието си към кафявия плик и реши да осребри в банката чека още преди първата лекция — за разлика от някои свои състуденти не можеше да си позволи да си прибере в последния момент стипендията, и без това тя не стигаше за нищо. Отвори плика и с изненада видя, че вътре има не чек, а писмо. Разгъна единствения лист хартия и се вторачи невярващо в написаното върху него.

НАБОРНА КОМИСИЯ

ПОВИКВАТЕЛНА

ЗА МЕДИЦИНСКИ ПРЕГЛЕД

Сторс, щат Кънектикът Роквил, щат Кънектикът

Норт Игълвил Роуд Уолтър Стрийт № 205

Университет на щат Кънектикът Наборна комисия Натаниъл Картрайт Поделение № 21

14.XII.1966 г.

Номер 6 2148 270

С настоящото ви уведомяваме

да се явите в местната наборна комисия

за медицински преглед

Кръстовището на шосе 195 и 55 (Мансфийлд Корнърс), Сторс, щат Кънектикът Адрес

7,58

5.1.

1967 г.

час на явяване

дата

година

 

Подпис

 

Член на

наборната комисия

 

Нат сложи писмото на масата пред себе си и се замисли за последиците. Беше се примирил, че мобилизацията е като лотария — бяха изтеглили неговия номер. От нравствена гледна точка имаше ли право да иска отлагане само защото е студент, или подобно на баща си през 1942 година трябваше да се яви и да служи на родината си? Баща му беше прекарал заедно с Осемдесета дивизия цели две години в Европа и се беше завърнал с медал. Сега, близо четвърт век по-късно, Нат бе убеден, че Съединените щати трябва да изиграят своята роля във Виетнам. Дали такива чувства прилягаха само на необразованите му сънародници, които, общо взето, нямаха друг избор?

Нат веднага позвъни вкъщи и не се изненада, че майка му и баща му имат разногласия по въпроса — нещо, което им се случваше рядко. Майка му бе на мнение, че той трябва да завърши и чак тогава да реши дали да отиде в армията, още повече че дотогава войната сигурно щяла да свърши. Нали в предизборната си кампания президентът Джонсън бил обещал именно това? Баща му пък смяташе, че макар и да не е хубаво да прекъсва, е негов дълг да отиде в армията. Последното, което той каза по въпроса, бе, че ако всички решели да си изгорят призовките, щяла да настъпи анархия.

След това Нат се обади по телефона на Том в Йейлския университет — да разбере дали и той е получил повиквателна.

— Да, получих — отвърна приятелят му.

— Изгори ли я? — попита Нат.

— Не, не стигнах чак дотам, макар че познавам доста студенти, които го направиха.

— Това означава ли, че ще отидеш в армията?

— Не, Нат, за разлика от теб нямам такава будна гражданска съвест. Ще карам, както е по закон. Баща ми е намерил във Вашингтон адвокат, който се занимава именно с отлагане от военна служба, сигурен е, че ще успее да ме измъкне — поне докато завърша.

— Ами онова момче, което се е кандидатирало заедно с теб за представител на първокурсниците в студентския съвет и се е изказало толкова разпалено за отговорността на американците пред народите, „стремящи се да участват в демокрацията“ — то какво е решило? — поинтересува се Нат.

— Нямам представа — отвърна Том, — но ако получи повиквателна, нищо чудно да се срещнете на предната линия.

* * *

Месеците отминаваха, Флечър все не получаваше и не получаваше кафяв плик и вече си мислеше, че може би е сред късметлиите, които няма да бъдат мобилизирани. Но беше решил и какво ще прави, ако все пак тъничкият плик дойде.

Когато получи повиквателна, Джими веднага се обади на баща си, който го посъветва да поиска отлагане, понеже е първокурсник, но да обясни, че след три години ще помисли отново. Освен това той напомни на сина си, че дотогава може да има нов президент, нови сенатори и конгресмени и американците едва ли ще бъдат във Виетнам. Джими го послуша. После обсъди от нравствена гледна точка въпроса с Флечър.

— Нямам намерение да излагам на опасност живота си и да се бия срещу някаква пасмина виетнамци, които сега може и да не се стряскат от военното ни превъзходство, но все някой ден ще приемат капитализма.

Ани подкрепи брат си. Радваше се, че Флечър не е получил повиквателна. Не се и съмняваше какво ще направи той.

* * *

На пети януари 1968 година Нат се яви в местната наборна комисия.

След обстоен медицински преглед го заведоха при майор Уилис. Той бе възхитен от Картрайт с неговите физически данни и желязно здраве — цяла сутрин се беше разправял с младежи, изтъкващи хиляди причини да ги обявят за физически негодни за военна служба. Следобед Нат се яви на тест и от сто въпроса отговори правилно на деветдесет и седем.

Вечерта заедно с още петдесет новобранци се качи на автобус, който трябваше да ги откара в Ню Джърси. По време на сякаш безкрайното бавно пътуване до другия щат Нат въртя дълго в ръце пластмасовите чинийки с храната, която му бяха дали, и после се унесе.

Най-сетне рано на другата сутрин автобусът спря във Форт Дикс. Бъдещите войници бяха посрещнати от крясъците на старшините. Разпределиха ги набързо по сглобяемите бараки и ги оставиха да поспят два-три часа.

На следващата заран Нат — понеже нямаше друг избор — стана в пет часа и след като го подстригаха нула номер, му дадоха униформа. Сетне всичките петдесет новобранци получиха заповед да напишат писмо на родителите си и да изпратят у дома всичко, свързано с живота им на цивилни.

През деня Нат бе повикан на разговор при специалист четвърти ранг Джаксън, който, след като прегледа документите му, имаше само един въпрос:

— Давате ли си сметка, Картрайт, че сте могли да поискате освобождаване от военна служба?

— Да, уважаеми господине.

Специалист Джаксън вдигна вежда.

— И въпреки че сте били посъветвани да го сторите, сте постъпили в армията, така ли?

— Не ми се е налагало да се съветвам, уважаеми господине.

— В такъв случай, редник Картрайт, веднага щом минете начална подготовка, със сигурност ще кандидатствате за офицерска школа. — Известно време мъжът мълча. — Но не хранете особени надежди, от петдесет кандидатствали приемат само двама души. Между другото, не ме наричайте „уважаеми господине“. Предостатъчно е да се обръщате към мен и със „специалист четвърти ранг“.

Години наред Нат беше правил всекидневни кросове и смяташе, че е в добра форма, въпреки това обаче много скоро установи, че в армията влагат друго значение в тази дума, което не е докрай обяснено в речника на Уебстър. Всичко тук беше съвсем оскъдно: храната, облеклото, отоплението и най-вече леглото, на което очакваха да спи. Нат си помисли, че сигурно са го внесли чак от Северен Виетнам, та новобранците да живеят в същите тежки условия, както и врагът.

Следващите два месеца ставаше всяка сутрин в пет, взимаше си студен душ — думата „топлина“ просто не съществуваше в речника на военните, — обличаше се, хапваше надве-натри, сгъваше старателно завивките, слагаше ги в края на леглото и в шест часа заставаше в строя на плаца заедно с всички останали от Втори взвод на Първа рота.

Всяка сутрин пред тях се изправяше сержантът по военна подготовка Ал Куамо — винаги изглеждаше като изваден от кутийка и Нат дори се чудеше дали той не става в четири през нощта да си глади униформата. Ако през следващите четиринайсет часа младежът понечеше да заговори някого, Куамо веднага питаше какво и защо. На ръст беше колкото Нат, но приликите свършваха дотук. Младежът непрекъснато беше в движение, та все не можеше да преброи медалите на сержанта.

— Аз съм ви и майка, и баща, и пръв приятел — ревеше той колкото му глас държи. — Чухте ли?

— Тъй вярно, сержант — отвръщаха в хор трийсет и шестимата новобранци от Втори взвод. — Вие сте ни майка, баща и пръв приятел.

Повечето бяха поискали отлагане на военната служба, каквото им беше отказано. Мнозина смятаха, че Нат се е побъркал, щом се е записал доброволец, и трябваше да минат доста седмици, докато променят мнението си за момчето от Кромуел. Много преди края на военната подготовка Нат се бе превърнал в съветник, писач на писма, наставник и душеприказчик на всички във взвода. Дори научи двама-трима от новобранците да четат. Предпочете да не споделя с майка си на какво са го научили те. Някъде в средата на обучението Куамо го произведе началник отделение.

В края на двата месеца военна подготовка Нат се представи най-добре по всички дисциплини, включително по правопис. Изненада другите новобранци, като победи всички и в бягането на дълги разстояния, и макар да не беше стрелял никога дотогава с оръжие, с картечницата и миномета се оказа по-точен дори от момчетата от Куинс. Те бяха по-опитни с по-малки оръжия.

И след двата месеца военна подготовка Куамо не промени становището си за вероятността Нат да влезе в офицерска школа. Бе установил, че за разлика от другите „зайци“, обречени да заминат за Виетнам, Нат е роден водач.

— Но си имай едно наум — предупреди го той, — това, че имаш нашивки на младши лейтенант, изобщо не ти гарантира, че виетнамците няма да те направят на кайма — за тях е все едно дали си офицер или редник.

Сержант Куамо се оказа прав: само двама от редниците бяха пратени във Форт Бенинг. Вторият бе колежанче от Трети взвод на име Дик Тайлър.

* * *

През първите три седмици от обучението във Форт Бенинг инструкторите по парашутизъм показваха на новобранците как да се приземяват: в началото ги караха да скачат от десетметров зид, после — от страховита кула, висока към деветдесет метра. От общо двеста редници, постъпили във Форт Бенинг, едва стотина продължиха втория етап на обучението. Нат се оказа сред десетимата, представили се най-добре и получили сребърни нашивки на парашутисти.

Когато се прибра в едноседмичен домашен отпуск, майка му едвам позна момчето, с което се бе разделила три месеца преди това. Сега на негово място стоеше мъж, с три сантиметра по-висок, с три килограма по-лек и с късо подстригана коса, покрай която баща му си спомни дните, прекарани в Италия.

След кратката почивка Нат се върна във Форт Бенинг, където нахлузи отново лъснатите до блясък ботуши, метна мешката на рамо и от въздушнодесантната част се прехвърли от другата страна на пътя.

Там започна обучението му на офицер от пехотата. Той пак ставаше по изгрев слънце, но прекарваше много повече време в класната стая, където заедно с още седемдесет бъдещи офицери, подготвящи се да заминат за Виетнам, учеше военна история, разчитане на карти, тактика и стратегия. Според единствените статистически данни, които никой не споменаваше, петдесет на сто от тези мъже щяха да се върнат в чували.

* * *

— Викат Джоана в дисциплинарната комисия — рече Джими, който бе приседнал на леглото на Флечър. — А гневът би трябвало да се стовари върху мен — допълни той.

Флечър се опита да поуспокои своя приятел — никога досега не го беше виждал така ядосан.

— Толкова ли не разбират, че не е престъпление да се влюбиш?

— Мен ако питаш, се притесняват по-скоро да не се случи обратното — каза другото момче.

— В смисъл? — вдигна очи Джими.

— Единственото, от което се плашат, е да не би да се разчуе за мъже преподаватели, които се възползват от хубавичките първокурснички.

— Нима не проумяват, че става дума за истинска любов! — подвикна Джими. — От сто километра си личи, че боготворя Джоана и че тя изпитва същото към мен.

— Сигурно щяха да си затворят очите, ако и двамата не парадирахте с връзката си.

— Пък аз си мислех, че точно ти ще оцениш отказа на Джоана да се преструва — отбеляза другото момче.

— Оценявам го — потвърди Флечър, — но правилникът на университета е такъв, че с откровеността си тя не остави на деканата друг избор.

— Значи трябва да се промени правилникът — отсъди Джими. — Като преподавателка Джоана е убедена, че човек не бива да крие чувствата си. Иска да е сигурна, че следващото поколение няма да се натъква на такова двуличие.

— На едно мнение съм с теб, Джими, пък и познавам Джоана, вероятно е помислила добре, щом е престъпила точка седемнайсет от правилника.

— Да, помислила е и няма намерение да се сгодява само и само за да отърве наказанието на дисциплинарната комисия.

— Бре, бре, бре! На каква жена пожела да носиш книгите! — рече приятелят му.

— Хич и не ми напомняй — отвърна Джими. — Знаеш ли, че сега й ръкопляскат в началото и в края на всяка нейна лекция?

— Е, и кога дисциплинарната комисия ще се събере, за да вземе решение?

— Следващата сряда в десет часа. А репортерите само това и чакат — вече потриват ръце. Жалко, че през есента баща ми ще се кандидатира отново.

— Лично аз не бих се притеснявал за баща ти — натърти Флечър. — Обзалагам се, че вече е намерил начин да обърне нещата в своя полза.

* * *

Нат не беше и очаквал да се срещне с командващия и сигурно това нямаше да стане, ако майка му не беше паркирала на мястото, запазено за полковника. Баща му зърна табелата: „КОМАНДВАЩ“ и й каза веднага да обръща колата. Сюзан го направи малко припряно и се блъсна в джипа на полковник Тремлет точно когато той завиваше към паркинга.

— Господи! — възкликна Нат и изскочи като тапа от автомобила.

— Лично аз не бих стигал толкова далеч — рече Тремлет. — Предостатъчно е да ме наричате и „полковник“.

Нат застана мирно и изкозирува, а баща му се взря със страхопочитание в медалите на командващия.

— Както гледам, сме служили заедно — рече той, без да откъсва поглед от червената и зелената лентичка върху гърдите на мъжа.

Полковникът, който оглеждаше чукнатия калник, вдигна очи.

— Служил съм с Осемдесета дивизия в Италия — поясни бащата на Нат.

— Дано сте маневрирали с танковете по-добре, отколкото с колата — отбеляза полковникът и двамата се ръкуваха.

Майкъл не спомена, че е карала жена му. Тремлет се извърна към Нат.

— Картрайт, нали така?

— Тъй вярно, полковник — отвърна момчето, изненадано, че командващият знае името му.

— Следващата седмица синът ви завършва школата, както личи, ще бъде пръв по всичко в курса — обясни Тремлет, — отново насочил вниманието си към бащата на Нат. Известно време мълча. — Имам нещо предвид за него — добави той, но не поясни какво. — Утре сутринта в осем часа се яви в кабинета ми, Картрайт. — Полковникът се усмихна на майка му, отново се ръкува с баща му и пак се извърна към него: — Ако до довечера, Картрайт, не оправиш калника, ще се простиш със следващия домашен отпуск.

Той намигна на майка му, а момчето отново застана мирно и изкозирува.

Цял следобед клеча край джипа с чук и кутия боя. На следващата заран се яви пред кабинета на командващия точно в осем без петнайсет и бе изненадан, когато му казаха да влиза. Тремлет му посочи стола от другата страна на писалището.

— Представяш се отлично, Нат — бяха първите му думи, когато той вдигна очи от папката пред себе си. — Какво искаш да правиш оттук нататък?

Нат се взря в полковник Тремлет, мъж с пет редици лентички върху гърдите. Беше участвал в бойните действия в Италия и Корея, наскоро се бе върнал от Виетнам. Викаха му Териера, защото явно му доставяше удоволствие да се промъква съвсем близо до врага, сякаш за да го захапе за краката. Нат веднага отговори на въпроса:

— Надявам се да бъда сред офицерите, пратени във Виетнам.

— Не е задължително да служиш в Азия — отвърна командващият. — Доказа на какво си способен. Мога да ти препоръчам и други места, където да работиш за родината, като се почне от Берлин и се стигне до Вашингтон, окръг Колумбия. След две години ще си продължиш следването.

— Това обезсмисля цялото начинание, полковник.

— Почти няма случай младеж, който е бил мобилизиран и е завършил офицерска школа, да замине за Виетнам, особено пък младеж с твоите способности — натърти командващият.

— Значи може би е дошло време някой да разчупи калъпа. Нали точно това ни напомняте постоянно: че най-важни са командирите.

— Ами ако те помоля да отбиеш военната си повинност при мен — ще ми помагаш тук в академията със следващия набор новобранци.

— За да отидат после във Виетнам и да бъдат избити като мухи ли? — попита Нат и се вторачи през писалището в командващия — веднага съжали, че е прекрачил границите на добрия тон.

— Знаеш ли кой е последният човек, седял тук и убеждавал ме, че е решил да замине на всяка цена във Виетнам? Каквито и доводи да изтъквах, остана непреклонен.

— Не, не знам, полковник.

— Синът ми Даниъл — отвърна Тремлет, — в неговия случай нямах друг избор, освен да се примиря с решението му. — Полковникът замълча и погледна снимката върху писалището, която Нат не виждаше. — След единайсет дни го убиха.

* * *

„УНИВЕРСИТЕТСКА ПРЕПОДАВАТЕЛКА ПРЕЛЪСТЯВА СИНА НА СЕНАТОР“, гласеше гръмкото заглавие с огромни букви на първа страница на „Ню Хейвън Реджистър“.

— Това си е кръвна обида! — ядоса се Джими.

— В смисъл? — попита Флечър.

— Не тя, а аз прелъстих нея.

Другото момче прихна и след като се поуспокои, продължи да чете статията на първа страница:

„След като Джоана Палмър, преподавателка по европейска история в Йейлския университет, призна, че има връзка с Джеймс Гейтс, първокурсник, на когото преподава от половин година, дисциплинарната комисия към университета прекрати договора й. Господин Гейтс е син на сенатора Хари Гейтс. Снощи от дома си в Ист Хартфорд…“

Флечър вдигна очи.

— Баща ти какво каза?

— Каза, че на изборите щял да разгроми противника си. Всички феминистки организации подкрепяли Джоана, всички мъже пък били на мнение, че съм момче на място. Освен това татко смята, че доста преди края на семестъра дисциплинарната комисия щяла да се види принудена да преразгледа решението си.

— Ами ако не го преразгледа? — попита Флечър. — Дали Джоана може да се надява да й предложат друга работа?

— Това е последното, което я притеснява — отвърна Джими. — Откакто комисията е обявила решението си, телефонът на Джоана не е спирал да звъни. Викат я на работа и в „Радклиф“, където е взела бакалавърска степен, и в Колумбийския университет, където е писала докторска дисертация, и то още преди в „Тудей Шоу“ да обявят резултатите от проучване на общественото мнение, според което осемдесет и две на сто от зрителите са на мнение, че договорът на Джоана в Йейлския университет трябва да бъде подновен.

— А тя какво смята да прави оттук нататък?

— Да обжалва решението на комисията, която според мен няма как да си затвори очите за общественото мнение.

— Ами ти?

— Какво аз? Още искам да се оженя за Джоана, тя обаче не дава и да се издума — поне докато не разбере резултатите от обжалването. Отказва дори да се сгодим — да не би това да повлияе върху решението на комисията в нейна полза. Иска да докаже, че е права, без да се възползва от настроенията на хората.

— Намерил си си прекрасна жена — отбеляза Флечър.

— Съгласен съм — потвърди другото момче. — И това далеч не е всичко.