Карл Май
Из дебрите на Балкана (8)

Осма глава
Светецът

След известно време стигнахме до пътя за Кустурлу и отново завихме надясно. Приближавахме се към Струмица и яздехме между тютюневи и памукови ниви.

Скоро видяхме пред себе си възвишенията на една планина, в чието подножие се забелязваха къщите на града. Горе на върха съзирахме тъмна зеленина, под която стърчаха зидовете на развалините.

— Това е Остромджа — обясни турчинът.

— Нарича се още Струмица, по името на реката, която тече край града — добавих аз, изчерпвайки с това всичките си географски познания.

Тогава към мен се приближи Халеф. Близостта на града го бе накарала да се замисли за последиците от действията му.

— Сихди! — започна той. Направих се, че не го чувам.

— Сихди!

Гледах към града, без да отклонявам погледа си.

— Не ме ли чуваш — или не искаш да ме слушаш?

— Чувам те.

— Мислиш ли, че трябва да бягам?

— Не.

— И аз не бих го направил. По-добре да си тегля куршума. Да не мислиш, че ще позволя на един полицейски началник да ме затвори?

— Както искаш!

— Предпочитам да пусна един куршум в неговата глава!

— Тогава вече със сигурност ще те затворят.

— Как мислиш, какво ще стане?

— Не знам. Трябва да се чака.

— Да, ще изчакаме! Но ще ме вземеш ли под своя закрила?

— Мислех, че аз се намирам под твоята. Нали се наричаш мой приятел и закрилник!

— Сихди, прости ми! Винаги ти си бил закрилникът.

— Не, Халеф. Много често съм бил под твоя закрила и никога няма да го забравя, но да видим дали тези хора тук ще се осмелят да посегнат на прочутия хаджи Халеф Омар.

— Хамдулиллях! Слава на Аллаха! От сърцето ми падна камък, който беше голям и тежък като планината пред нас, до която е разположен градът. Всичко мога да понеса, но не и това, че моят ефенди ми се сърди. Ядосан ли си още?

— Не.

— Дай ми тогава ръката си.

— Ето я.

Погледът на най-искрена обич и вярност, бих могъл да кажа почти кучешка вярност, който той отправи към мен, проникна дълбоко в сърцето ми. Какво приказно богатство е да имаш такъв верен приятел!

Все повече се приближавахме към града. Малко преди да стигнем до първите къщи — по-точно казано колиби, — видяхме на един камък да седи просяк, жалка гледка на мизерията и нищетата.

Всъщност не е правилно да се твърди, че е седял на пътя, защото той не седеше там. И, изглежда, изобщо не можеше да сяда както трябва. Лежеше с полуизвит гръб, полуизвърнат настрани, а до него се търкаляха двете му патерици. Около босите му крака бяха увити парцали, вързани с върви. Единствената му дреха се състоеше от някаква стара дрипа, нещо като парче плат, наподобяващо палто, която бе увил около кръста си. В тази дрипа, изглежда, слагаше подаянията, които му даваха: хляб, плодове и други, защото около тялото му се бе образувал прекомерно дебел пояс. Самото му тяло беше мършаво и мръсно кафявожълто. Ребрата му ясно се виждаха, а ключиците му стърчаха като на скелет. Главата бе покрита с рошава, сплъстена коса, в която, изглежда, от много години не бе влизал гребен. Лицето му бе подпухнало, но чертите на лицето му все още бяха запазили израза си. Кожата имаше синкавочервен цвят, сякаш бе замръзнала. Очите бяха хлътнали дълбоко в кухините си.

Лицето ме отблъскваше. То беше в пълно противоречие с впечатлението, което бях добил при първия поглед, но не можех да кажа какво не беше наред. Имаше израз на слабоумен, на бездушен.

Но всичко това не забелязах веднага, а едва по-късно, като спряхме пред просяка, за да му дадем подаяние. Огледах го подробно, защото от турчина бях разбрал кой е той.

Още докато бяхме далеч от него и го видяхме да седи, гостилничарят каза:

— Това е Бусра, сакатият, за когото ти говорих.

— Онзи, дето е бил при съседа ти, когато си помисли, че светецът е отишъл при него ли?

— Да, ефенди.

— Трябва ли да му дадем подаяние?

— Да. Той не може да работи, защото вече няма гръбначен мозък.

— Но тогава той въобще не би могъл да живее?

— Нищо не разбирам от тези работи. Така казват. Придвижва се с патерици и влачи краката си. Не може да ги движи. Освен това е слабоумен и може да казва само няколко думи. Всички му дават по нещо. Ако останеш тук няколко дни, често ще го виждаш.

— Има ли роднини?

— Не.

— Къде живее?

— Никъде. Яде там, където му дадат нещо, и спи, където го завари умората. Той е окаян човек, на когото на оня свят Аллах ще даде всичко, което му е отказал в този живот.

Сакатият седеше с гръб към нас. Като чу тропота от копитата на конете ни, с мъка се изправи с помощта на патериците си и се обърна към нас. Сега видях безизразното му, глупаво лице. Очите му сякаш не виждаха. Бяха безжизнени и празни. Мъжът беше може би на около четирийсет години, но беше трудно да се определи възрастта му.

Почувствах състрадание към нещастника, но нямах и представа каква изключителна и отрицателна по отношение на мен роля щеше да изиграе. Спряхме при него. Той протегна ръце към нас и беззвучно запелтечи една-единствена дума.

— Ийлик, ийлик, ийлик! (Благодеяние, благодеяние, благодеяние!)

Спътниците ми му дадоха милостиня, аз също му подадох монета от два пиастъра. Но почти се изплаших, защото, като му подавах монетата от седлото на коня, през тялото му мина тръпка, сякаш искаше да скочи, а от неподвижните му и безжизнени преди това очи към мен се насочи поглед, пълен с омраза и гняв, каквито не бях виждал в очите на нито един неприятел досега. В следващия момент обаче клепачите му се спуснаха и лицето му отново прие израза на тъпота.

— Шюкюр, шюкюр! (Благодаря, благодаря!) — пелтечеше той. Това беше толкова странно, почти невероятно, но го видях изключително ясно. Какво му бях направил? Защо изпитваше неоснователна враждебност към един напълно непознат човек? И наистина ли този човек беше слабоумен, щом от очите му можеше да блесне такава силна омраза? Изпитах неопределеното чувство, че вече съм виждал това лице някъде. Но къде? Не се ли лъжех? Не изглеждаше ли така, сякаш и той ме познава?

Продължихме пътя си, като аз яздех зад другите. Обърнах се съвсем неволно, за да го погледна още веднъж.

Но какво беше това? Той съвсем не седеше така безпомощно върху камъка. Седеше си съвсем нормално, дори, бих казал, изпъчен и заплашително-размахваше с дясната си ръка патерицата към нас. Към нас ли? Може би само към мен?

Почти ме побиха тръпки от ужас. В този момент човекът приличаше на истински сатана. Да, в сатанинска гримаса беше разкривено и лицето му. Вече се досещах къде го бях виждал. В един град в Ориента — страшна навалица от хора и ужасни викове и крясъци — хиляди ръце се протягаха към мен — може би в Мека — странното видение отново потъна в съзнанието ми и ето че пак нищо не си спомнях, както и преди.

— Този просяк наистина ли не може да върви? — попитах аз турчина.

— Само с патериците — гласеше отговорът. — Краката висят на тялото му като парцали.

— И не може да стои изправен?

— Не. Няма гръбначен мозък.

Нямал гръбначен мозък! Ама че глупост! Премълчах, че току-що го бях видял в доста енергична поза, защото не смятах за благоразумно да посвещавам турчина в тайна, за която самият аз нищо не знаех, нито пък имах някаква представа.

Не след дълго стигнахме до града. Питах турчина за споменатите топли извори и узнах, че наистина има, но не каквито очаквах. Били са времена, когато водите им течали много обилно, но после почти пресъхнали. От време на време топлата вода бликвала в големи количества, но после отново изчезвала. Сега течала едва-едва.

Като видяхме първите къщички или по-точно колиби на града, ханджията каза:

— Ефенди, искаш ли още сега да видиш топлите извори?

— На път ли са ни?

— Не. Но не е необходимо да яздим дълго, за да стигнем до тях.

— Води ни тогава!

Той се отклони встрани и минахме покрай някои от колибите и принадлежащите към тях градини, които обаче едва ли заслужаваха това име.

Близо до нас се чуха силни женски крясъци.

— Изворът е натам — кимна нашият водач.

— Където се карат на висок глас ли?

— Да. Всъщност трябва да знаеш. Казват, че тази вода тук помага за лечението на някои болести. Когато не тече достатъчно, жените, дошли да си налеят от нея, се карат.

Заобиколихме един олеандров храст и спряхме пред топлия минерален извор.

Водата течеше в една вадичка, чието дъно имаше цвят на охра, от което можеше да се направи изводът, че изворът съдържа желязо. Днес водата в него беше съвсем малко. Извираше от една кръгла вдлъбнатина в земята, която имаше също такава червеникава утайка. От утъпканото място наоколо се виждаше, че тук идват много хора.

Край вдлъбнатината имаше камъни, които сигурно бяха донесени тук, за да се сяда на тях.

В този момент там имаше само три особи, и то от женски пол: две жени и едно момиче на около осем години.

Едната от жените беше добре облечена, макар и не особено чисто и с доста солидно телосложение. Нейния джафкащ, фалцетен глас бяхме чули. Тя стоеше права с гръб към нас и понеже продължаваше да крещи, не чу идването ни.

В краката й имаше няколко парцала и едно старо гърне със счупена дръжка. Гърнето беше паднало и от него бавно течеше гъста, сивокафява течност, която не изглеждаше особено апетитна.

Другата жена седеше върху единия от камъните. Облечена беше бедно, с тъмна пола, а около тялото й бе увито допотопно парче плат, което покриваше целите й ръце, но иначе изглеждаше доста чиста, по-чиста от другата, чиито дрехи бяха сравнително нови. Лицето й беше изпито. Мизерията беше сложила върху него тъжния си, тайнствен знак. Детето до нея бе облечено само в памучна риза, която вече му бе окъсяла и изглеждаше доста избеляла.

Джафкащата дебелана бълваше толкова бързо гневните си думи, че човек трудно можеше да ги проследи. Добре се разбираха само изразите, на които наблягаше с двойно по-голяма сила. Дори и хамалин не би могъл да измисли по-силни ругатни. На всичко отгоре удряше с юмруци ту другата жена, ту плачещото дете.

Като ни видя, другата жена направи едно движение, което накара лаещата Ксантипа да се обърне към нас.

[#1 Ксантипа — съпругата на гръцкия философ Сократ, прочута със свадливия си нрав. — Бел. пр.]

О, небеса! Какво лице видях само! В сравнение с нея, татуираната физиономия на който и да е островитянин от южните морета ще е истински идеал за красота. Причината беше, че жената бе намазала лицето си с гъста червена кашообразна маса. Изглеждаше ужасно. Като ни видя, тя се отдръпна от другите и спря гърмящия поток от думи.

— Мир вам! — поздравих аз.

— Во веки веков, амин! — отвърна тя. Тези думи ме накараха да предположа, че е българка с гръцко вероизповедание.

— Това ли е лечебният извор?

— Да, господарю, този извор е известен в цялата страна и извън пределите й.

Към тази информация тя добави стотици болести, които водата му лекувала, както и още толкова чудеса, случили се край извора.

Наред с това тя показа ораторски талант, който направо ме смая. Думите така се лееха от устата й, че не можех да намеря пауза дори за хилядна от секундата, която бих могъл да използвам, за да вмъкна някой въпрос. Не ми оставаше нищо друго, освен просто да я оставя да се изкаже, което обаче стана след доста време, а после ме разпита за безбройни болести, недъзи и недостатъци, които е възможно да са ме сполетели. Но не дочакваше да й отговоря.

— Аллах! Машаллах! Аллах ве Аллах! — извика хаджи Халеф Омар няколко пъти едно след друго, като плесна с ръце.

Изглежда обаче, жената предположи, че тези възклицания не се отнасят за словоизлиянията й, а за изброените достойнства на извора, което я накара да продължи изброяването с едно наистина поразително дар-слово. За да я накарам да млъкне, докоснах леко с шпорите слабините на жребеца ми. Той не бе свикнал с подобно нещо и подскочи във въздуха.

Ораторката спря посред изречението, отдръпна се назад и изпищя от страх. Използвах паузата, за да взема думата.

— Как се казваш? — попитах я аз.

— Нохуда^[1]. Родена съм в Дебриниц, където е роден и баща ми. Майка ми умряла малко след моето раждане. Баба ми и дядо ми били оттатък голямата река…

Отново накарах жребеца да подскочи, защото не без основание се страхувах, че ще продължи да разказва родословното си дърво отпреди стария Матусалем^[2]. За щастие, тя спря, а аз запазих невероятно присъствие на духа, за да използвам прекъсването за едно обяснение:

— Скъпа Нохуда, искам да ти кажа, че съм дошъл тук заради едно страдание на главата. А именно…

— Страдание на главата ли? — прекъсна ме тя бързо. — Господарю, съвсем правилно и много добре си постъпил, като си дошъл тук! Да знаеш само колко много и различни глави, хиляди, много хиляди глави са намерили тук лечение от…

Сега жребецът подскочи към нея, така че тя отново млъкна. Аз обясних:

— Главоболието ми е толкова лошо, че дори слушането на човешки гласове ми причинява големи страдания. Затова имай добрината да говориш само тогава, като те питам. По лицето ти виждам, че в гърдите ти има нежна и състрадателна душа, затова мисля, че ще изпълниш молбата ми.

Изглежда, бях успял, защото тя постави двете ръце върху сърцето си и с приглушен глас отговори:

— Вярно е, господарю. Ще мълча, въпреки че вече почти съм в гроба. Ще отговарям само на въпросите ти. Разбра, че имам нежно и добро сърце. Не бива бедната ти глава да страда заради мен.

Дребният хаджия направи безкрайно сърдита физиономия, което ставаше само в случай, че е необходимо да събере всичките си сили, за да потисне смеха си. Видях, че и другите полагаха големи усилия да го сдържат.

— Първо искам да ме извиниш, че ви попречих, скъпа Нохуда. Водехте някакъв много важен разговор. За какво ставаше дума?

Очите й отново гневно блеснаха. Струваше ми се, че пак ще избухне, затова посегнах към главата си с болезнен жест.

— Не се страхувай, господарю! — каза тя тихо. — Няма да започвам отново кавгата, само ще ти кажа, че говорехме за това. Тя посочи към глиненото гърне.

— Какво е то?

— Гърнето ми за каша.

— Нима то ти трябва тук, на извора?

— Трябва ми, и то много!

— За какво използваш топлата вода?

— За какво ли? Вардур генджленме. (Тя подмладява.)

— Ах, така ли? Искаш да се подмладиш? Но ти нямаш нужда.

— Мислиш ли? Много си добър. Защо и мъжът ми не беше на това мнение! Знаеш, че името ми означава „грах“. Но той много отдавна ме нарича само „стара шушулка“. Не е ли обидно?

— Може би не го казва със зъл умисъл. Сигурно смята думата за гальовна.

— О, не! Познавам го много добре. Той е варварин, безцеремонен човек, невнимателен тиранин… Хванах се за главата.

— Имаш право — каза тя. — Не бива да говоря високо. Но аз искам и ще му докажа, че не съм стара шушулка. Затова всеки ден идвам тук и мажа лицето си с тинята на красотата. Не беше лесно човек да се сдържи сериозен. Отговорих:

— Много мъдро постъпваш. Но как се приготвя тази тиня?

— Намачкват се розови листа и се варят с брашно и вода, докато се получи каша. После тя се донася тук, размесва се с равна част от утайката на този извор, след което се намазва лицето. Помага, помага със сигурност!

— Наистина ли?

— Да! Нито една брадавица, белег, бръчка или гънка могат да устоят на тази каша. Прочута е в цялата страна. Затова се ядосах, че това момиче ми събори гърнето. Но както ти правилно забеляза, имам нежна душа, затова си премълчах и ще й простя за невниманието.

— Правилно ще постъпиш. Добрата душа е най-хубавата украса за жената, а мълчанието засилва очарованието й.

— И аз така казвам! — потвърди тя.

— Да, скъпа Нохуда, мълчанието е най-доброто средство човек да доживее до дълбоки старини. Щом страстите не обезобразяват лицето, красотата в чертите му се запазва. Сигурно знаеш какво казва мъдрият Бахуви за жените, които винаги се карат и крещят.

— Не, господарю, защото никога досега не съм говорила с този мъдър човек.

— Той казва, че разкривеното от гняв лице на една жена прилича на мръсен чувал, пълен с крастави жаби. Чувалът непрекъснато мърда, защото тези грозни животни никога не стоят кротко.

— Прав е! И аз винаги така съм си мислела, затова се стремя към вечно спокойствие на душата си. Но мъжът ми не е съгласен с това. Той иска обратното, да съм по-разговорлива.

— Обясни му тогава това за чувала и той веднага ще се съгласи. Виждам, че балсамът по лицето ти е изсъхнал. Бързо, отново трябва да се намажеш.

— Веднага, веднага! Благодаря ти!

— Но не говори! Лицето ти не бива да се движи.

— Няма да кажа нито дума.

Тя грабна гърнето и към остатъците от кашата в него започна да добавя жълточервеникавата утайка от извора. Като ги разбърка хубаво с голи ръце, остърга изсъхналата маска от лицето си и го намаза с нов пласт „тиня на красотата“.

За моите спътници това беше голямо забавление. Най-смешно от всичко беше обаче обстоятелството, че накрая и двамата говорехме много тихо, за да щадим, разбира се, бедната ми глава.

Едва сега успях да огледам другата жена. При вида на сбръчканите страни и хлътналите очи ми се изплъзна въпросът:

— Адж мъсън? (Гладна ли си?)

Тя не отговори. Но в очите й прочетох, че бях познал.

— Хаста мъсън? (Болна ли си?) Тя кимна.

— Какво ти е?

— Имам ревматични болки в ставите, господарю.

— Помага ли изворът за такова нещо?

— Да, помага за всичко.

— Как те сполетя това зло?

— Събирам билки. Прехранвам себе си и децата с бране на треви, които продавам на аптекаря. Затова съм в гората и на полето, каквото и да е времето, често от ранна утрин до късна вечер. Простудих се и сега всяко движение на ръцете ми причинява болка.

— Не си ли се съветвала с някой лекар?

— Навсякъде ме отпращат, защото съм бедна.

— Но аптекарят, за когото събираш билките, би могъл да ти даде нещо?

— Направи го, но не ми помогна. Това го ядоса и вече не мога да ходя при него.

— Лошо. Но нали тук има още един човек, който лекува всякакви болести, стария мюбарек. Не си ли ходила при него?

— И това правих, но той гневно ме изгони, защото ме мрази.

— Мрази ли те? Обиждала ли си го?

— Никога.

— Значи не е имал причина да е зле настроен към теб.

— Той обаче мисли, че има причина, защото понякога аз… вижте, ето го, идва!

Тя посочи натам, откъдето бяхме дошли.

От мястото, на което се намирахме, можеше да се обхване с поглед целият път, който ни бе довел до града. Докато разговаряхме, бях поглеждал няколко пъти към него и търсех камъка, върху който бе седял сакатият просяк. Но той беше изчезнал, затова пък забелязах как от тази посока бавно и с горда осанка се приближаваше една висока фигура.

Къде беше изчезнал просякът? По цялата местност пред нас не се виждаше никой. Непременно трябваше да го забележа, ако тръгнеше нанякъде, надясно или наляво, или пък направо към равнината. В случай, че беше тръгнал към града, със сигурност щяхме да го забележим, още повече че един недъгав човек с две патерици не би могъл да се придвижва особено бързо. Но него го нямаше. Беше изчезнал безследно.

Недалеч от камъка, върху който бе седял, имаше памуково поле. Насажденията бяха високи не повече от четири стъпки. Просякът не можеше да се скрие зад тях, освен ако не легнеше. Но не можеше да го направи, защото не бе в състояние да се изправи сам. Това внезапно изчезване ми беше непонятно.

Междувременно споменатият човек бавно идваше насам. Главата му беше наведена, сякаш гледаше само в земята. Като наближи до първите къщи, не пое към колибите, а направо зави и тръгна към нас. Понеже не допусках, че се е отклонил от пътя само защото бе потънал дълбоко в мислите си, трябваше да се предположи, че нарочно се приближава към нас.

В този момент жената ни бе обърнала внимание, че той идва. Според мен тя можеше и да не прави това, защото аз стоях така, че можех да го забележа отдалеч, и докато разговарях, отклонявах поглед от него само за малко.

Другите се обърнаха към него.

— Да, мюбарек! — каза турчинът. — Той е, ефенди. Хубаво го виж.

— Вече го направих.

— Сега ще чуеш как тракат костите му!

— Ще видим. Може да ни направи услугата да изчезне.

— Ако иска, може.

— Кажи му да го направи!

— Не смея.

— Защо?

— Може да ми се разсърди.

— Пфу! Нали те познава!

— Няма значение.

— Нали е спечелил много пари от теб.

— Срещу тях ни е лекувал. Не е длъжен да ни прави услуги.

„Светецът“ вече се беше приближил. Мина край нас много, много бавно, без да вдига поглед от земята. Двете жени стояха благоговейно пред него. Турчинът вдигна ръце за поздрав. Но ние останалите се преструвахме, че не ни интересува. Правех се, че изобщо не го забелязвам, бях се обърнал настрани, но го държах под око.

Направи ми впечатление, че погледът му изпод сведените мигли бе насочен към нас. Самовглъбяването беше само маска. Винаги ли правеше така, или това поведение, това тайно наблюдение се дължеше само на моето присъствие?

Заслушах се напрегнато и наистина, като минаваше край мен, при всяка крачка се чуваше тихо тракане, сякаш костите му се докосваха. Всеки непредубеден, а какво остава за един обладан от предразсъдъци човек, биха го побили тръпки от това.

Облечен беше така, както го бе описал турчинът: бос, с навито около главата парче плат, а тялото увито в стар кафтан. Поясът му не се виждаше, защото кафтанът бе загърнат отпред.

Беше изключително мършав, с дълбоко хлътнали очи, като на просяка, край когото бяхме минали. Кокалестото му лице имаше цвят на пръст. Скулите му стърчаха напред, а устата беше хлътнала. Изглежда, старецът нямаше зъби. Мястото около устата му приличаше на дълбоко врязан залив, под който острата брадичка се издаваше силно напред и се устремяваше към носа с удвоена острота.

Това беше значи прочутият „светец“, когото Аллах бе благословил с толкова тайни и чудни дарби.

Мина край нас като някой далай-лама, за когото другите човешки същества са толкова презрени създания, че дори погледът му не можеше да спре върху тях. Не знам защо, но ми се стори, че и него вече бях виждал някъде, и то при неприятни за мен обстоятелства. Такова чувство се надигна у мен.

Предположението ми, че той няма да ни обърне абсолютно никакво внимание, беше погрешно. Вече беше отминал няколко крачки, но внезапно се обърна и ни измери с острия си поглед. После се чу хъркащ глас:

— Небатия!

Билкарката трепна.

— Небатия! Ела тук!

Той посочи с показалец земята пред себе си, почти както се вика куче, което ще бъде бито.

Жената бавно и страхливо се приближи към него. Погледът му заплашително се насочи върху нея, толкова остро, сякаш искаше да я прободе.

— Откога е мъртъв мъжът ти? — попита я той.

— От три години.

— Молиш ли се за неговата душа?

— Всеки ден.

— Той не беше привърженик на прославения Пророк, чието име е прекалено свещено, за да го назова пред ушите ти. Той беше насър, изповядваше друга вяра. Беше от християните, които сами не знаят в какво вярват, защото са разцепени на много секти и се карат помежду си. Но милостивият Пророк реши да пуска и тях в по-долните отделения на небето. Твоят мъж обаче се пържи в огъня на ада!

Изглежда, той очакваше отговор, но жената мълчеше.

— Чу ли? — попита той.

— Да — отвърна жената тихо.

— Вярваш ли, че е така? Тя мълчеше.

— Трябва да вярваш, защото самият аз го видях. Тази нощ Ангелът на Аллах ме взе от земята и ме възвиси при блаженствата. Дълбоко под мен се намираше адът с горящите пропасти. Вътре, сред многото други, видях и твоя мъж. Беше прикован към една скала с окови. Адски насекоми хапеха тялото му, а пламъци ближеха лицето му. Чух го как реве от болка. Видя, че се нося високо над него, и ме помоли да ти кажа, че коловете, забити близо до неговата скала, са определени за теб и котилото ти.

Той млъкна. Жената плачеше.

С най-голямо удоволствие бих съборил негодника с един юмрук на земята, но продължих да стоя спокойно. Ръката на Халеф вече държеше дръжката на камшика, а погледът му кръстосваше между мен и светеца. Трябваше само леко да кимна с глава и дребният хаджия здравата щеше да наложи прочутия мъж.

— И още нещо — продължи той. — Ходила си в полицията, нали? Жената сведе глава.

— Трябвало да ти възстановя щетите. Трябвало да ти дам пари, че синът ти се мотае в жилището ми. Направи още веднъж нещо подобно, и ще ти изпратя всички нощни духове да те измъчват, докато предадеш невярната си душа. Запомни го!

Той се обърна и тръгна.

— Аллах иллях! — изскърца със зъби Халеф. — Ефенди, ти човек ли си?

— Мисля, че да.

— Аз също. Позволи ми да настигна този мерзавец и да му наложа гърбината, както заслужава.

— В името на Аллаха, замълчи! — предупреди го турчинът.

— Да мълча ли! Кой би могъл да мълчи при подобно нещо?

— Той чува всяка от твоите думи.

— Смешно!

— Погледни! Слугата му седи там. Той посочи към едно сухо дърво, на чийто клон беше кацнала една врана.

— Ти с ума си ли си? — отговори Халеф.

— Тази птица е дух, на който е заповядано да ни подслушва и после да му предаде всяка наша дума.

— А аз ти казвам, че тази птица е най-обикновена врана!

— Грешиш. Не виждаш ли как любопитно гледа към нас?

— Разбира се, тези птици са любопитни. Ще ми се да я гръмна.

— Не го прави! Това ще бъде краят ти.

— Глупости!

— Куршумът няма да улучи птицата, а тебе самия.

— Моята пушка не греши.

Халеф наистина грабна пушката си. Тогава обаче към него се хвърлиха двете жени, изпълнени със страх, и го помолиха да не стреля, защото ще направи нещастен не само себе си, но и всички нас.

— Жени, вие имате ли мозък изобщо? — извика той гневно.

— Трябва да ни повярваш, трябва! — помоли билкарката.

— И други са били като теб непредпазливи и дръзки. После горчиво са се разкайвали.

— Така ли! И какво им се е случило?

— Разболяват се…

— Случайност!

— Единият дори полудя…

— Имал го е у себе си още преди това.

— А някои умряха…

— Защото смъртта отдавна ги е гризяла.

— О, не за това, а защото посегнаха на птиците на светеца. Тъй като вниманието се бе насочило към Халеф, никой не ми обръщаше внимание. Застанах зад коня си, прицелих се с карабината по птицата и стрелях.

Жените се разкрещяха от ужас. Куршумът ми бе пронизал враната и тя мигновено бе умряла. Птицата лежеше под дървото, без да мърда.

— Какво направи, ефенди! — извика турчинът. — Това може да ти струва отиването в рая!

— Тичай натам! — отговорих му аз. — Запуши всички отвори на птицата, за да не може да излезе духът й! Така към труповете на духовете, които искаш да ми покажеш, ще се прибави още един. Що за глупави хора сте?

Халеф скочи от коня си и донесе враната. Беше пълна с насекоми. Той показа това на турчина и жените и каза:

— Щом мюбарекът не може да отърве от въшките духовете, които му служат, значи не умее абсолютно нищо. Засрамете се! Чували ли сте някога за дух, който има въшки? Къде има написано подобно нещо? Да не би в книгите на християните? Колкото пъти Пророкът е говорил за духове, никога не е споменавал, че трябва да бъдат чистени.

Доказателството, че враната не е дух, беше както кратко, така и странно, но по-бързо оказа необходимото въздействие, отколкото това би могла да направи някоя дълга реч.

Тримата вярващи в духовете човеци се спогледаха, поклатиха глави, после погледнаха към враната и накрая турчинът ми каза:

— Ефенди, ти на какво мнение си? Може ли един дух да има въшки?

— Не.

— Но това е лош дух.

— Кой е най-лошият?

— Сатаната.

— Правилно! Сега ми кажи, дали Пророкът или някой от неговите последователи учи, че Сатаната е бил измъчван от въшки.

— Наистина никъде не е писано подобно нещо. А и насекомите сигурно щяха да изгорят, като идат с него в ада.

— Ти направи много остроумно откритие. Сега сам си отговори на въпроса.

Тази сама по себе си смешна случка беше за нас от много по-голямо значение, отколкото си мислех. Обитателите на намиращите се зад нас колиби бяха видели всичко и по-късно научих, че новината се е разпространила из града със светкавична бързина.

Една от птиците на тайнствения светец е била убита от един чужденец, който после си тръгнал оттам здрав и читав. Това беше нечувано.

Който не познава суеверията по онези места, смята подобно нещо за невероятно. Към това се прибавяше и респектът, който Мюбарек бе успял да изгради към себе си. Всичко, свързано с неговата личност, беше недосегаемо за останалите.

Доказателството на Халеф бе подействало. Жените, а също и турчинът се чувстваха успокоени. Билкарката дори нямаше достатъчно време да мисли за смъртта на враната. Думите, които й бе казал старецът, бяха много по-важни за нея. Като гръцка християнка тя беше под влиянието на своя поп, а човек трябва да познава свещениците отвъд Балкана, за да знае какво означава това.

Тези духовни господари се набират от низшите слоеве на обществото и получават обучение, което не се заключава в нищо друго, освен че се научават да искат всичко. Какво би могло да е тогава положението на ония, чиито души са поверени на такива хора!

От поведението на бедната нещастна жена се виждаше, че тя е напълно смазана от вестта за мъките на мъжа й в ада, които очакват и нея, и децата й.

Добрият Халеф обгърна с ръка раменете й и с утешителен тон й каза:

— Не се измъчвай, Небатия! Мъжът ти е на небето! Тя изпитателно го погледна.

— Не вярваш ли? — попита я той.

— Откъде би могъл да знаеш това?

— Видях го.

— Ти ли?

— Да — кимна той сериозно.

— Кога?

— Тази нощ. Ангелът на Аллах дойде и ме взе от този свят. Възнесе ме на небето, така че можех да виждам всичко отгоре. Видях, че мъжът ти седи на третото небе…

— Ти познаваш ли го? — попита тя бързо. Дребосъкът ни най-малко не се притесни от този въпрос. Отговори без колебание:

— Не, но ангелът ми каза: „Погледни надолу! Там седи мъжът на бедната Небатия, която ще видиш утре в Остромджа.“ Затова знам кой е бил блаженикът. Той погледна, защото беше чул думите на ангела, и ме помоли да те поздравя. До него бяха местата за теб и децата ти.

Дребосъкът каза всичко това съвсем сериозно. И през ум не му минаваше да се подиграва със светеца. Просто искаше да успокои измъчената жена и го направи по свой начин. Жената го гледаше, като все още клатеше глава.

— Вярно ли е това, което ми казваш? — попита тя.

— Най-малкото толкова вярно, колкото историята на Мюбарек.

— Но как можеш Ти да погледнеш в небето? Ти не си християнин?

— А да не би мюбарекът да е християнин? Това й отвори очите.

— Този стар мошеник — продължи Халеф енергично — знае какво има на небето толкова, колкото аз или някой друг. Може би в ада той ще се чувства по-добре, отколкото у дома си. Аз поне съм убеден в това. Но ако мислиш, че само един християнин може да говори за това, обърни се към този ефенди. Той ще ти каже всичко.

Халеф посочи към мен, а жената ме погледна въпросително.

— Моли се за мъжа си — казах й аз. — Това е твой християнски дълг. Мюбарекът те излъга, защото никой ангел не идва, за да вземе някой смъртен от земята и после пак да го върне на нея. Светото писание учи, че Господ живее в светлина, в която никое земно създание не може да иде. Отново ще се видим с теб и ще говорим за тези неща. Сега обаче е по-добре да се занимаем с болестта ти. Напразно търсиш лечение в този извор. Откога използваш тази вода?

— Повече от година.

— Намаляха ли болките ти?

— Не, ефенди.

— Виждаш, че съм прав. Този извор няма да те излекува.

— Господи! Какво ще стане тогава с мен и децата? Не мога да работя и гладуваме от дълго време. Ето че и единствената надежда, която имах и залагах на тази вода, е напразна.

Тя започна горчиво да плаче.

— Не плачи, Небатия! — успокоявах я аз. — Ще ти кажа по-добро средство.

— Да не би да си хеким?

— Да, а за тази болест дори хеким баши. Не си ли чувала досега за чужди лекари, които идват от Запад?

— Много често. Били много мъдри хора и можели да лекуват всички болести.

— Е, аз също идвам от Запад и ще излекувам болестта ти. Как си използвала тази вода?

— От сутрин до вечер седях тук и си правех компреси.

— Така още повече си утежнявала положението си. А какво прави момчето, което спомена, при Мюбарек?

— Понеже аз самата вече не мога да върша нищо, го изпратих да събира билки. Най-хубавите треви са горе в планината: полски кимион, дива мента и много други. Но мюбарекът не разрешава да се берат. Веднъж той изпъди момчето, но като ни притисна нуждата, то отново рискува да иде. Тогава мюбарекът го хвърлил от една скала и то си счупи ръката.

— И ти си се оплакала от него?

— Не. Отидох в полицията и помолих за помощ. Другите три деца са много малки. Не познават и растенията. Не мога да ги изпратя да събират билки.

— Но са те изгонили, нали?

— Да. Заптието Машири каза да отивам да работя.

— Не му ли каза, че не можеш?

— Казах, но заповядаха на заптиетата да ме изведат вън и ме заплашиха с бастонада, ако се върна.

— Жена и бастонада! Не се тревожи. Ще получиш помощ.

— Можеш ли да го уредиш, ефенди?

— Надявам се.

— Ще ти бъда много благодарна и всеки ден ще се моля за теб. Тя понечи да хване ръката ми, но движението й причини болки.

— Първо ми кажи, къде живееш?

— Съвсем наблизо, във втората къща.

— Това е добре. Заведи ме там, искам да видя стаята ти. Междувременно спътниците ми ще почакат.

Изстрелът ми по враната е бил чут и беше примамил много любопитни, които стояха на известно разстояние и учудено гледаха как влизам с жената в жилището й.

Който познава мръсотията и безпорядъка в Мала Азия, сигурно ще повярва, че с облеклото си изглеждах в очите на тези хора като княз.

— Не живея сама, ефенди — обясни ми жената. — Заедно с мен живее още едно семейство.

Предположих какво следва и предположението ми наистина се оказа вярно. Не видях стая, а дупка, без под и зидария, толкова влажна, че по стените се виждаха капки вода. Всичко бе покрито с мухъл и ужасната му миризма изпълваше помещението.

В тази пещера се въргаляха и лежаха едно върху друго около десет деца. Две малки дупки, служещи за прозорци, пропускаха светлина колкото беше необходимо, за да си разпознават лицата.

Към всичко това се добавяха вонящи одеяла и дрехи, всевъзможни съдове… с две думи — беше ужасно.

В един от ъглите седеше възрастна жена и дъвчеше нещо бяло. Като погледнах по-отблизо, видях, че е парче сурова тиква.

Недалеч от нея клечеше едно момче, чиято ръка беше превързана. Беше синът на Небатия. Изведох го до вратата, за да мога да виждам по-добре, и махнах превръзката, за да видя раната. Не съм нито лекар, нито хирург, тоест неспециалист, но за свое удовлетворение забелязах, че хекиминът, който бе превързал ръката, не е бил глупак.

Разбира се, момчето беше олицетворение на гладуващ човек.

— Не можете да останете да живеете тук — казах аз на майка му. — Никога няма да оздравееш на това място.

— Но къде да отида, господарю.

— Трябва да се махнеш на всяка цена!

— Лесно е да се каже. Аз едва плащам и това жилище.

— Аз ще се погрижа за друго.

— О, ако наистина го направиш!

— Ще направя каквото мога. Вярно е, че съм чужденец тук и сега пристигам, но се надявам, че ще мога да ти услужа.

— И ще ми дадеш лекарство за ревматизма?

— Не е необходимо да ти го давам. Можеш да си го вземеш. Знаеш ли какво е бреза?

— Да, много добре.

— Има ли такива дървета тук?

— Не много, но се намират.

— Листата на тези дървета са най-доброто средство за твоето страдание.

— Нима е възможно? Листата на бреза помагат срещу тази болест?

— Да, щом ти казвам. Знам го от опит. Има диви народи, които нямат лекари и лекуват болестите си с такива прости средства. От тях знам, че листата на брезата лекуват ревматизъм. Когато по-късно аз самият се разболях от него, изпробвах това средство и установих, че действа отлично.

— Как се използва?

— Трябва да се изчака да завали дъжд. После мокрите листа се откъсват от клоните с ръце и бързо се отнасят вкъщи, докато не са изсъхнали. После болното място плътно се налага с листата и човекът трябва да си легне. Ако са болни краката, болният ги пъхва в чувал, пълен с такива листа, връзва го около кръста и ляга. Скоро заспива и започва да се изпотява, поради което трябва да е добре завит. Потта на болния и водата от листата буквално изтичат от обвивката. Човек спи дълго и дълбоко. Като се събуди, ако болестта му е била в лека форма, минава. В тежки случаи като твоя това трябва да се повтаря.

Жената ме слушаше внимателно. Тя попита:

— А не могат ли да се берат листата, ако не е валял дъжд, а се навлажнят с вода?

— Не. Няма да се получи нужният ефект. Това лечение е изтощително, затова, преди да го започнеш, не бива да си гладна. Тя тъжно сведе поглед.

— Ефенди, какво да ям, като нямам нищо. Готова съм да гладувам, само да не гледам как децата ми страдат.

— И с това ще се справим. Един добър приятел ми даде малко пари, за да ги подаря на някой бедняк, който ги заслужава, ако намеря такъв по време на пътуването си. Как мислиш: трябва ли да ти ги дам, или да чакам друга възможност?

Тя вдигна блеснал поглед към мен.

— Ефенди!

Каза само тази дума, но тя бе изпълнена с молба, срам и благодарност.

— Е, трябва ли?

— Колко са?

— Два фунта.

— Фунта? Не знам какво е това. Колко пари прави?

— Пари ли? Повече е, много повече!

— Може би няколко пиастъра?

— Два фунта са двеста пиастъра.

— О, небеса!

Тя понечи да плесне с ръце, но болката й попречи да го направи.

— Понеже това са златни монети, ако искаш да ги размениш за дребни, трябва да ти дадат за тях двеста и десет пиастъра.

Извадих споменатата сума от парите, които Хулам ми бе подарил в Адрианопол, и ги дадох на бедната жена. Но тя отстъпи назад.

— Ефенди, ти се шегуваш!

— Не, говоря сериозно. Вземи!

— Не мога.

— Кой ти го забранява?

— Никой. Но толкова голям дар…

— Не говори повече! Човекът, който ми даде тези пари, е много богат. Хайде, прибери парите, а като решиш да ги обменяш, иди при някой честен човек. Купи храна за децата. Сбогом. Утре ще дойда пак.

Пъхнах парите в изкривените ръце и бързо се отдалечих. Тя тръгна след мен, но аз енергично й махнах, че не е необходимо да ме придружава по обратния път до спътниците ми, които бяха останали да ме чакат. Продължихме ездата си. Като се качвах обаче на коня си, видях, че любопитните хора се събраха около жената, явно за да я разпитат.

Не се бях сбогувал с Нохуда, която искаше да се подмладява. Въпреки намазаното си лице тя се беше приближила към любопитните, затова не можах да я намеря.

От топлия извор завихме в една тясна уличка, в края на която се бе облегнал дрипав човек и внимателно ни оглеждаше. Не му обърнах особено внимание, защото хората, край които минавахме, ми се виждаха не по-малко окъсани.

Не знаех накъде ни води турчинът, затова го попитах, а той се учуди, че не съм му задал този въпрос много по-рано.

— Мислех, че знаеш как да се погрижиш за нас — отвърнах аз.

— Разбира се. Водя ви към конака „Ет тор ел амар“, където сигурно ще ви хареса.

Наименованието на тази гостилница ми направи впечатление. Звучеше ми така, сякаш се намирахме по уличките на някое немско провинциално градче. „Ет тор ел амар“ не означава нищо друго освен „При червения вол“. Стори ми се много мелодично, като звън на родни тиролски звънчета. Името издаваше малко просташки вкус, но тук не можеше да се очаква да се чуе името на хотел с парижка фирма.

— Познаваш ли гостилничаря? — попитах аз.

— Да, и то много добре — отвърна той, смеейки се. — Съпругата му е сестра на моята жена.

Зарадвах се, защото можех да се надявам, че сприятеляването ни с Ибарек щеше да окаже влияние и върху баджанака и жена му.

Доколкото имахме възможност да видим града, той не предлагаше нищо особено. Ориенталски къщи и колиби, обърнати към улицата с лишените си от прозорци зидове. Бедняшки съборетини пред срутване. Улици, представляващи утъпкана, засъхнала кал, от които при горещо време се вдига страшен прахоляк, а когато вали дъжд, човек гази до колене в мръсотията. Към това се прибавят и приличащите на цигани хора и мършавите животни. Тук градовете си приличат.

Като се оглеждах просто така, забелязах безделника, стоящ до споменатия ъгъл. Той бавно се затътри след нас и като го наблюдавах известно време, стигнах до убеждението, че ни преследва. По каква причина? Досетих се.

Най-сетне Ибарек посочи една голяма отворена порта, над която блестеше кървавочервеното изображение на един вол.

— Това е — каза той.

— Влизайте! Аз ще се престоря, че продължавам нататък.

— Защо?

— След нас се мъкне един негодник, който сигурно е изпратен от Мюбарек да види къде ще отседнем.

Спътниците ми се отправиха към отворената порта, а аз продължих да яздя нататък.

Появата ни беше предизвикала сензация. Навсякъде хората се спираха и гледаха след нас. Въпреки това не изпусках преследвача от погледа си.

Завих и описах малка дъга. Това беше възможно, защото конакът не се намираше в някоя от уличките, а на едно малко открито площадче. Хората все още стояха и гледаха към отворената порта, но повече към мен. Изглежда, великолепният ми жребец привличаше погледите им. Накарах го да направи няколко елегантни скока в дъга, насочвайки го към мястото, където се намираше подозрителният човек.

Негодникът беше облечен в шалвари и къс жакет. На кръста му бе омотан пояс.

Подсвирнах, давайки знак на жребеца да премине в кариер. Той се подчини и полетя напред. От множеството се изтръгна всеобщ крясък и всички се разбягаха. Сигурно си мислеха, че ще мина през тях с коня.

Шпионинът толкова беше погълнат от задачата си, че не се сети да отскочи встрани. Но после размаха ръце от ужас и започна да вика каквото му дойде наум, защото видя, че жребецът се насочва право към него. Сигурно искаше с виковете си да изплаши коня, защото беше късно да бяга. Накрая се притисна до стената, към която се приближих в галоп.

Стигнах до него. Той себе притиснал плътно до зида. Наведох се, хванах го за пояса и го издърпах нагоре. Преметнах го през главата на коня така, че се озова легнал напреки на коленете ми.

— Аллах валлах иллях! — изрева той и се опита да се освободи.

— Стой мирно — извиках му аз. — Иначе здравата ще си изпатиш!

Той млъкна моментално и затвори очи. Не беше храбрец.

Насочих се към конака и влязох през портата му в тръс. Халеф стоеше там със спътниците ми. Бяха наблюдавали случилото се, смееха се с пълно гърло и побързаха да затворят портата и да пуснат голямото резе.

Това беше необходимо, защото насам се приближаваше доста голяма тълпа хора, за да разберат какво означаваше всичко това.

Пуснах пленника на земята и слязох от коня. Към Ибарек се приближи облечен в турски дрехи мъж, за да ме поздрави. Беше гостилничарят. Докато си разменяхме с него обичайните поздрави, човекът, когото бях метнал на седлото си, се бе съвзел. Той зае бойка поза, приближи се и заплашително запита:

— Защо постъпи така с мен? Можеше да погубиш душата ми!

— Душата ти ли? От чуплива материя ли е направена?

— Не се подигравай! Знаеш ли кой съм?

— Не, все още не знам.

— Аз съм салджията на реката!

— Добре! Значи живееш върху вода. Не се ли радваш, че получи възможност да пояздиш малко?

— Дали се радвам? Да съм те молил да ме вземаш?

— Не, така ми харесваше.

— Ще се оплача от теб.

— Хубаво!

— И ще искам да те накажат!

— Още по-добре!

— Незабавно ще дойдеш с мен при мюдюрина на заптиетата.

— По-късно, скъпи приятелю. Сега нямам време.

— Не мога да чакам. Трябва да ида при сала си.

— Къде се намира той?

— На реката.

— Вероятно недалеч от пътя за Куструлу?

— Как ти дойде подобно нещо наум? Там изобщо няма река.

— Знам го много добре. Но салджията, който сега твърди, че няма време, се беше облегнал там на ъгъла, а после съвсем бавно тръгна след нас. Вярно ли е или не?

— Да. Само че теб какво те засяга?

— Засяга ме, приятелю. Защо тръгна след нас?

— Мога да ходя, където си искам!

— А аз мога да яздя, с когото си искам! Така че и двамата сме действали според желанието си.

— Ездата е съвсем друго нещо. Можех да си счупя врата.

— Нямаше да е голяма загуба. — Само го кажи още веднъж и ще те намушкам! Той заплашително посегна към ножа, чиято ножница висеше на пояса му.

— Не го пипай! Не се страхувам от такива неща.

— Така ли? Кой си ти, та си позволяваш да ме обиждаш?

— Аз съм Хасредин Кара Бен Немзи емир. Чувал ли си някога това име?

Изправих се пред него, като се опитвах да изглеждам възможно по-важен и страшен. Изобщо не ми тежеше на съвестта, че се нарекох емир. Но това, че си дадох титлата хасредин, тоест височество, беше повече от нахално. Реших обаче и аз веднъж да си позволя онова, което моят дребен хаджия непрекъснато правеше.

Нямах никаква власт над този салджия, а исках да го принудя да ми каже кой го беше изпратил да ни следи. Значи трябваше да го впечатля, за което ми трябваше титла, каквато за съжаление нямах.

Веднага се убедих в правилността на постъпката си. Той се поклони доста дълбоко и отговори:

— Не, султанъм, още не съм чувал това светлейшо име.

— Сега го чу и вече знаеш кой съм. Ще трябва да се съобразяваш с това. Да не мислиш, че обичам да ме шпионират?

— Не разбирам, емир.

— Много добре ме разбираш, но не искаш да си признаеш.

— Наистина не знам за какво говориш.

— Момче! Да не искаш да си правя труда да те разпитвам? Нямам никакво желание за това, а освен това за мен ти си един нищожен нещастник. Веднага си признай кой те изпрати да ме следиш, за да разбереш къде ще отседна!

— Никой, господарю!

— И въпреки това го правеше?

— Съвсем случайно тръгнах след теб.

— Това ли е прекият път към реката? Той видимо се смути.

— Е, отговаряй!

— Господарю, ти наистина грешиш. Направих това отклонение без никакъв умисъл.

— Добре! Ще ти повярвам. Но ако мислиш, че ще имаш полза от това, лъжеш се. Не ни трябва салджия, който, вместо да стои при сала си, минава по обиколни пътища, защото на него не може да се разчита. Ще заповядам на мюдюрина да те уволни. Има други хора, достойни за тази служба.

Човекът се изплаши.

— Не прави това, емир! — извика той умолително.

— Ще го сторя, и то толкова по-бързо, колкото по-добре се убедя, че си ме лъгал.

Известно време той гледа към земята. После плахо обясни:

— Ефенди, искам да бъда откровен и ще ти призная, че те следих.

— Късно е вече.

— Нали виждаш, че се разкайвам, дето не ти казах истината. Няма да го правя повече.

— Сега ми кажи кой те изпрати.

— Никой. Направих го по собствени подбуди.

— Лъжеш!

— Не, ефенди!

— Ще видим! Който излъже веднъж, може да го направи и втори път!

Обърнах се към Халеф и заповядах:

— Хаджи Халеф Омар ага, веднага доведи двама гавази! Този човек трябва да бъде наказан с бастонада!

— Веднага, султанъм! — отговори дребосъкът, правейки се, че тръгва.

— Стой! — извика изплашеният салджия. — Чакай, ага! Ще призная!

— Късно е! Побързай, ага!

Човекът се свлече на земята и ме замоли с протегнати ръце:

— Не искам бастонада, не искам бастонада! Не мога да я понеса!

— Защо?

— Краката ми са много меки и чувствителни, защото дълго време прекарвам във водата.

Стиснах зъби, за да не се разсмея. Както е известно, при бастонадата ударите се нанасят по босите ходила, а тази част на тялото при него беше прекалено чувствителна за подобен вид насилие. Ако трябва да се уважи подобна причина, то тогава се налага да се откажем от всякакъв вид наказание, защото то се състои тъкмо в това да бъде причинена физическа, душевна или морална болка. Разбира се, с това не искам да кажа, че съм привърженик на злоупотребата с ходилата на ближните ми. Отговорих:

— Тъкмо защото усещаш болката двойно по-болезнено, трябваше да бъдеш двойно по-предпазлив, за да не допуснеш властите да имат основание да те наказват. Но ме заварваш в подходящо настроение и ще се опитам веднъж да бъда снизходителен.

— Направи го, господарю! Всичко ще си призная.

— Казвай тогава, кой те изпрати?

— Мюбарек.

Какво ти предложи в замяна? Пари ли?

Не, светецът никога не дава пари. Обеща ми амулет за богат улов на риба, защото освен салджия съм и рибар.

И какво трябваше да изпълниш?

— Трябваше да те проследя и после да му кажа къде ще отседнеш.

— Кога и къде ще му кажеш това?

— Тази вечер горе, в неговата колиба в планината.

— Може ли да се разговаря с него в толкова късен час?

— Не, но на онези, на които е поръчал нещо, е разрешено. Необходимо е само да се почука и да се каже думата… Той изплашено млъкна.

— Продължавай! — заповядах аз.

— Това е всичко.

— Пак ли ще ме лъжеш?

— О не, ефенди.

— И въпреки това лъжеш!

Мислех за казаното ми от него преди това, а именно, че мюбарекът никога не дава пари. Щом толкова добре го знаеше, значи често изпълняваше нарежданията на стареца. Затова продължих:

— А ако човек почука по обичайния начин, не му се отваря?

— Не.

— Кажеш ли обаче определена дума, те пускат? Той мълчеше.

— Говори. Или да заповядам да ти отворят устата? Бастонадата е много подходящо средство.

Той продължаваше нерешително да гледа към земята. Изглежда, се страхуваше от Мюбарек толкова, колкото и от бастонадата.

— Добре! Щом не искаш да говориш, сам ще си теглиш последиците. Хаджи Халеф Омар ага!

Едва бях изрекъл отново името, и салджията прекъсна размишленията си. Той тихо каза:

— Ефенди, не викай гавазите. Ще ти кажа, макар че мюбарекът ще се ядоса. Не искам да се позоря заради него.

— Как така ще се ядоса?

— Строго ми е забранил да казвам това.

— Да не би да смяташ да му признаваш, че си ми открил думата?

— Не. Нямам такова намерение. Но ти самият ще му го кажеш.

— Не се тревожи. Нямам причини да дрънкам.

— Тогава ще го научи от птиците си. Пак тези птици! Старият негодник много добре бе съумял да използва глупостта на хората.

— Но тук няма такива! Виждаш ли ги някъде? Той се огледа. Нямаше нито гарвани, нито врани.

— Не, Не е изпратил птица, защото не е знаел къде ще отседнеш.

— Можеше да заповяда на някоя птица да ме проследи. Тогава нямаше да изпадаш в неловкото положение да си навличаш бастонада. Значи старият мюбарек не е толкова умен, както си мислиш. Така че не е необходимо да се страхуваш от него! Говори! Значи, като се ходи тайно при него, трябва да се каже точно определена дума?

— Да, ефенди.

— Има ли отделни думи за различните хора?

— Не. Всички знаят само една.

— А за различни случаи?

— Също не. Има само една-единствена дума и нищо повече.

— Каква е тя?

— Бир сърдаш.

Паролата съвсем не беше избрана лошо, защото означава „довереник“.

— Това ли е истинската дума? Не си ли я измисли ти?

— Не, господарю! Как бих посмял!

— Излъга ме три пъти и не заслужаваш доверие.

— Сега казвам истината.

— Веднага ще те поставя на изпитание с нов въпрос. Често ли си изпълнявал тайни поръчки на Мюбарек? След малко той отговори:

— Да, ефенди.

— Какви?

— Не бива да казвам.

— Дори и ако те заплашва бастонада?

— Не, в никакъв случай.

— Защо?

— Дал съм строга клетва. По-добре да ме пребият, отколкото да ида в ада, като престъпя клетвата си.

Той вече говореше самата истина. Затова използвах възможността и го попитах:

— А да знаеш думата „Насър“?

— Да.

Не бях очаквал такова бързо признание. Наистина беше откровен.

— Откъде я знаеш?

— Откъдето и другата. Старият мюбарек ми я каза.

— За какво се използва?

— Като разпознавателен знак.

— Между кои?

— Между всичките му познати.

— Вече не се ли използва?

— Не.

— Защо?

— Защото е била издадена.

— От кого?

— Тук никой не знае. Била е издадена в Стамбул.

— По какъв начин?

— Не бива да казвам.

— И за това ли си полагал клетва?

— Не. Но съм дал дума.

— Значи можеш спокойно да говориш, без да нарушиш клетвата си. Впрочем искам да ти кажа, че знам повече, отколкото си мислиш. В Стамбул има една къща, където се срещат „насърите“. Това бе издадено от човек, който живееше у един евреин. Нали?

— Господарю, ти знаеш? — попита той учудено.

— Знам много повече. Къщата изгоря и започна бой.

— Точно така!

— Дори мога да те попитам за „устата“. Чувал ли си за него?

— Кой не познава това име!

— А ти самият виждал ли си го?

— Не.

— Знаеш ли кой е?

— Също не.

— А къде може да бъде намерен?

— Това е известно само на посветените.

— Мисля, че си от тях.

— О не, ефенди!

Той така искрено ме гледаше, че бях убеден в истинността на думите му.

— След като ми доказа, че не си чак толкова лош, както си помислих в началото, ще ти простя бастонадата.

— Но ще ме задържиш?

Това наистина беше смешно! Но аз запазих строгото си изражение и отговорих:

— Всъщност смятах да заповядам да те затворят, но тъй като беше откровен, прощавам ти и това. Свободен си и можеш да си вървиш.

— А ще си остана ли салджия, господарю?

— Да. Щом ти опростих всички други наказания, ще си останеш такъв, какъвто си.

Лицето му светна от радост.

— Ефенди! — извика той. — Душата ми е изпълнена с благодарност към теб. Обещай ми още нещо, и ще бъда напълно щастлив.

— Какво?

— Не казвай на Мюбарек какво съм ти доверил!

Лесно можех да изпълня желанието му. В мой собствен интерес беше да не споменавам нищо пред стареца. Колкото по-малко вярваше, че знам тайните му, толкова по-лесно щях да го надхитря.

Уверих салджията, че ще мълча, а после той се отдалечи, доволен от щастливия изход на този инцидент.

Трябва да се спомене, че последната част от този разговор се проведе без досадни свидетели. Бяха извикали гостилничаря и той бе отвел баджанака си със себе си. Така че нито един от двамата не чу паролата. А тримата, които присъстваха: Халеф, Оско и Омар, можеха да я узнаят.

Убедих се, че конете са добре настанени, но бях наобиколен от тълпа любопитни, които бяха влезли през отново отворената порта. Изглежда, им бе непонятно, че конник в галоп може да метне на седлото си друг човек. А може би им бях интересен по други причини?

Вярно се оказа последното предположение, защото Халеф ми каза, че един човек го е питал дали съм хеким башията, който подарил на Небатия над двеста пиастъра и осмелил се да застреля една от птиците на мюбарека.

Не бе минал и четвърт час, откакто бях в конака, и вече бях станал известен. Това обаче не ми беше приятно. Колкото по-малко внимание ми се обръщаше и по-малко се говореше за мен, толкова по-бързо и лесно щях да изпълня задачата си.

Тръгнах към къщата. Беше подредена почти по същия начин както онази в Дабила, с тази разлика, че вместо от оплетени клони вътрешните стени бяха от кирпич.

Турчинът добре се беше погрижил за настаняването ни, защото ни заведоха в отделна стая, където първо ни донесоха вода, за да се измием от прахоляка, а после и ядене, което за тукашните представи беше много хубаво.

Двамата баджадаци ядоха с нас. Салфетки или както Халеф се изразяваше нагръдници, разбира се, нямаше. От само себе си се разбира, че се заговори за кражбата, като отново бяха обсъдени обстоятелствата, при които беше извършена.

Тогава си спомних, че още не бях виждал избягалия тъмничар. Другите двама познавах добре. Затова попитах Ибарек:

— Ще познаеш ли тримата мъже, ако ги видиш отново?

— Веднага.

— Значи си ги огледал добре. Можеш ли да ми опишеш човека, показвал триковете с картите? Може да го срещнем, а аз никога не съм го виждал.

— О, много лесно може да бъде разпознат! Той има белег, който не може да се махне.

— Какъв?

— Има заешка устна.

— Това е достатъчно. Не е необходимо да ми го описваш повече.

— А дрехите му?

— Не.

— Струва ми се, че е добре да знаеш как е облечен.

— Така може да сбъркам. Дрехите лесно могат да бъдат променени, дори и сменени. Обстоятелството, че има заешка устна, напълно ме задоволява, защото нея не може да скрие.

В този момент в стаята влезе един слуга и прошепна нещо на гостилничаря, който видимо се смути и безпомощно ме погледна.

— Какво има? — попитах аз.

— Прощавай, господарю — отвърна той. — Вън са дошли гавази.

— За нас ли?

— Да.

— Какво искат?

— Да те арестуват.

— Аллах акбар! (Господ е велик!) — извика Халеф. — Нека да влязат! После ще видим те ли ще дойдат с нас, или ние ще идем с тях.

— Да — съгласих се аз, — но заповядай незабавно да оседлаят конете ни.

— Ще бягате ли?

— И през ум не ни минава!

Той излезе и през все още отворената врата влязоха шест въоръжени до зъби гавази. Стана това, което очаквах. Онзи, с когото бяхме говорили при храстите в полето, беше с тях. Нищо чудно, защото ние бяхме яздили много бавно.

Застанаха до вратата и нашият познат излезе напред. Сигурно си бе измолил като заслужено удоволствието той да говори. От предишната му флегматичност нямаше и следа, защото, удряйки с приклада на пушката си по пода, той ни извика:

— Е!

Това единствено възклицание трябваше да ни смаже. В него се съдържаше огромна радост, превъзходство, подигравка и задоволство. Но никой от нас не помръдна. Без да се бяхме уговаряли предварително, спокойно продължихме да ядем. Тримата ми спътници просто следваха примера ми.

— Е! — повтори героят.

Понеже и сега не последва отговор, той се приближи с една крачка и правейки физиономия на човек, ръководещ линч, попита:

— Не чувате ли?

Получи отговор, който не беше влизал нито в неговите, нито в моите сметки. Дребният хаджия стана, взе големия дървен поднос, върху който беше сложен определения за нас, вкусен плуващ в мазнина оризов пилаф, застана пред него, поднесе му пилафа, който щеше да стигне и за десет души, и каза само една дума:

— Вземи!

Двамата се гледаха известно време в очите. Уханието на любимото ястие стигна до носа на гавазина и строгата му физиономия постепенно се отпускаше. Устните му неволно се отвориха, ноздрите потрепваха, а на устата му се появи любезна усмивка. Върховете на мустаците му подскачаха… нямаше какво да пита, пилафът победи. Кой турски гавазин може да устои на плуващ в мазнина пилаф! Мъжът остави пушката си, взе таблата, обърна се към другарите си и попита:

— Истермиз синиз? (Искате ли?)

— Евет, бели! (Да, да!) — бързо отговориха петимата в един глас.

— Сядайте тогава!

Другите подпряха пушките си на стената и седнаха при другаря си. Истинско удоволствие беше да се гледа как сериозно и гордо клечат около подноса с физиономии на гръцки философи, бъркат с пръсти в ориза и го мачкат в шепите си на топки, които после пъхват в широко отворените си уста.

Хаджи Халеф отново бе седнал на мястото си, без нищо повече да каже.

 

Гостилничарят отново влезе. Като видя наклякалата компания да прави топки от ориз, моментално отново изчезна, защото, ако беше останал само още една секунда, щеше да избухне в гръмък смях.

Щом пилафът свърши, гордият гавазин върна подноса.

— Ейвалла! (Благодарим!) — каза той, сложи таблата на масата, вдигна оръжието си, отново зае бойка поза и каза с физиономия на римски диктатор:

— Е!

Не сметнах за необходимо да отговарям.

— Какво искате? — попитах кратко.

— Вас! — гласеше още по-късият отговор.

— Защо?

— Да ви заведем при мюдюрина.

— Какво иска той?

— Да ви накаже.

— За какво?

— За побоя.

— Какъв побой?

— Който ми нанесохте.

— Но ти вече си наказан! За какво ти трябваме още? Ако можех да нарисувам физиономията, която той направи в този момент, тази картина щеше да е най-скъпият спомен от престоя ми в Турция. Беше направо неописуемо. Той напълно изгуби ума и дума. Но скоро се сети, че все пак трябва да каже нещо. Намръщи се и извика:

— Ще дойдете ли доброволно?

— Не.

— Значи насила?

— Не.

— Аллах, Аллах! Как тогава?

— Изобщо няма да дойдем.

Философските му мъдрости се изчерпаха. Беше се нарекъл най-умен сред другарите си, но не е все едно дали ще преследваш в мислите си три бели коня, или ще арестуваш петима мъже, които не могат да бъдат изплашени от никое заптие и от каквото и да е въобще. Той направи това, което считаше за най-умно и което наистина нямаше равно на себе си: облегна се на стената и каза на един от колегите си:

— Говори ти!

Въпросното заптие пристъпи напред. Той започна по съвсем друг начин. Изглежда, имаше големи способности в нагледното обучение, защото вдигна пушката си, тикна приклада й почти под носа ми, после я показа на всички подред и попита:

— Знаете ли какво е това?

Поради това, че ставаше дума за рядкост, отговорих самият аз:

— Да.

— Е, какво е?

— Приклад на пушка.

— Да, после има цев, с която се стреля. Разбираш ли ме?

— Да.

— Вече знаете всичко!

— Не знаем абсолютно нищо.

— Всичко!

— Не, знаем само, че с тази пушка може да се стреля.

— Това е достатъчно. Дойдохме да ви арестуваме!

— Ах! Ето и това също трябваше да кажеш!

— То се разбира от само себе си. Ако не дойдете веднага с мен, ще прибегнем до оръжията си.

— За да ни застреляте ли?

— Да.

— Е, готови сме тогава. Хайде застреляйте ни! Взех една цигара и я запалих. Другите направиха същото. Пушехме си, а гавазите ни гледаха слисано. Никога не им се бе случвало подобно нещо.

Стана това, което бях смятал за абсолютно невъзможно: началникът се отказа от ролята си. Обърна се, смушка едно друго заптие и каза:

— Командвай ти!

Той бе готов доброволно да поеме предадения скиптър. Излезе напред, явно с намерението да държи сериозна реч. Вече допусках, че ще започнат да си предават командването един на друг, докато, уморени от неуспеха си, се оттеглят всички заедно. Но не ни бе писано да се чувстваме така добре. Едва третият генерал-фелд-маршал бе отворил устата си, за да започне речта си, вратата зейна и се появиха лицето и униформата на един сержант.

— Къде сте?

— Тук!

— Виждам! Къде са негодниците?

— Ето ги!

Този, който отговаряше, посочи към нас.

— Защо не ги водите?

— Не искат да дойдат.

— Защо не ги принудите?

— Не можем.

Тези въпроси и отговори отекваха така точно и бързо един след друг, сякаш бяха заучени. Човек можеше да си умре от смях.

— Тогава ще ги принудя аз, както се постъпва с такива хора! Той се приближи и извади сабята. Очите му се търкаляха из орбитите като топчета, показаха се и дългите му жълти зъби.

— Чухте ли какво се иска от вас, негодници? — изкрещя ни той. Никой не му отговори.

— Питам дали сте чули! Всички мълчаха.

— Глухи ли сте?

Така изглеждаше, защото на никой от нас дори и окото му не трепна. Това така го разгневи, че той напълно излезе от равновесие. Замахна към мен да ме удари с плоското на сабята и изкрещя:

— Куче! Ще те науча да говориш!

Сабята изсвистя… но не върху моя гръб, о не, а на пода. Като се огледа, сержантът забеляза, че и той седи на пода.

Скочи, ругаейки, и понечи да се втурне срещу нас, но спря и втренчено ни загледа, сякаш виждаше духове. Ние продължавахме да си седим както досега: тихо, неподвижно и безмълвно, като изтукани.

Никой не се бе помръдвал с изключение на мен, защото бях избил сабята от ръката му с юмрук, а после го ударих и той падна на земята. Всичко обаче стана така светкавично бързо, че беше трудно да се осъзнае.

Той плъзна поглед по нас, от един към друг, после се обърна и попита:

— И преди ли се държаха така?

— Да — отвърна нашият познат от храстите.

— Те са луди!

— Сигурно.

Между тези мили хора цареше направо щастливо съвпадение на възгледите. Спогледаха се и поклатиха глави. И кой знае колко време щяха да клатят глави, ако накрая не бях станал. Пристъпих към сержанта и го попитах:

— Кого търсите тук?

Лицето му незабавно се разведри, защото от този въпрос поне разбра, че можем да говорим, общо взето, добре.

— Вас — гласеше краткият отговор.

— Нас ли? Нима е възможно? Та ти говореше за кучета и негодници!

Казвайки това, така го изгледах, че той се изчерви, наистина се изчерви.

— Кой иска да ни види? — продължих да се осведомявам аз.

— Мюдюринът на заптиетата.

— Защо?

— Трябва да ви разпита.

По лицето му разбрах, че искаше да ми отговори нещо съвсем друго, но не можа да го произнесе.

— Това е нещо друго. Преди някой говореше за наказание. Иди и кажи на мюдюрина, че ще се явим веднага.

— Не мога, господарю! — отговори той.

— Защо?

— Трябва да ви заведа. Дори трябва да ви арестувам.

— Мюдюринът знае ли кои сме?

— Не, господарю.

— Тогава бързо иди при него и му кажи, че не сме мъже, които ще позволят да бъдат арестувани за подобно нещо.

— Наистина не мога. Направи ми услугата да дойдеш с мен. Господарите отдавна чакат.

— Какви господари?

— Съдебните заседатели.

— Така ли? Тогава от уважение към господата ще тръгна веднага. Хайде елате!

Гавазите си бяха представяли арестуването по съвсем друг начин. Излязох на двора, зад мен вървяха спътниците ми, а най-отзад гавазите. Конете ни чакаха оседлани.

Изглежда, на сержанта нещо му мина през ума, защото се приближи към мен и ме попита:

— Защо отивате на двора? Прекият път не води към оборите, а през портата навън.

— Не се тревожи — отговорих му аз. — Веднага ще поемем по този път.

Бързо се приближих към жребеца си и го яхнах.

— Стой! — изкрещя той. — Искате да избягате. Слизай! Кажи и на другите да не се качват!

Хората му се опитаха да задържат конете ни, а той самият ме хвана за крака, за да ме събори.

Тогава накарах жребеца да се изправи на предните си крака и да опише кръг със задните. Сержантът бе принуден да ме пусне.

— Внимавайте! — предупредих аз на висок глас. — Конят ми лесно се плаши.

Накарах го да направи дъгообразен скок, така че да се втурне сред гавазите, които с крясък се разбягаха. Така хората ми имаха време също да яхнат конете си и се понесохме в галоп към портата.

— Оджурола! (Сбогом!) Довиждане! — извиках аз на сержанта.

— Дур, дур! (Стой, стой!) — ревеше той, тичайки след нас с подчинените си.

— Не ги пускайте! Хванете ги, крадци, разбойници, негодници! Имаше достатъчно хора, които биха могли да ни спрат. Вестта, че трябва да ни арестуват, бързо се бе разпространила из града и беше примамила доста голяма тълпа хора.

Но на тези поданици на владетеля на правоверните и през ум не им минаваше да посягат към нас и евентуално да попаднат под копитата на конете ни. Тъкмо обратното, разпръснаха се с викове.

Добре се виждаше откъде трябва да мина, за да стигна до това, което у нас наричаме околийски съд, защото пътят в тази посока бе оживен от хората, които искаха да присъстват на изключително интересния криминален процес. Все пак пътьом попитах един възрастен човек, който боязливо се отдръпна от пътя ни:

— Къде живее кадията на Остромджа?

Той посочи уличка, завършваща в един мегдан, и отговори:

— Продължавай натам, господарю. Вдясно ще видиш полумесеца и звездите над портата.

Последвахме указанието му и се приближихме до хората, които се движеха в същата посока, покрай един дълъг висок зид, в средата на който зееше споменатата порта.

Влязохме през нея в голям четириъгълен двор, където бяхме посрещнати от огромна тълпа зяпачи.

Срещу портата се намираше паянтовата дървена постройка на съда, която същевременно служеше и за жилище. Гредите бяха зелени, а стените между тях бяха боядисани в синьо, което създаваше доста особено впечатление.

Дворът беше изключително мръсен. Само една част от него по дължина покрай къщата имаше неколкометрово приспособление, което трябваше да представлява нещо като калдъръм. Но този тротоар изглеждаше така, сякаш предназначението му беше да служи като материал за изграждане на барикада.

Пред вратата имаше старо кресло, украсено с допотопна възглавница. В близост имаше една обърната дървена пейка, чиито четири крака стърчаха нагоре. Наличието на няколко въжета и връзка дебели един пръст пръчки доказваше, че се намираме в онази институция на тукашното правосъдие, занимаваща се с изпълнението на бастонадата. До тях имаше няколко гавази, а съвсем близо до тях седеше един наш добър познат, а именно сакатият, покрай когото бяхме минали на влизане в града.

Беше направил много интересна физиономия. Сигурно беше убеден, че ще завършим тържественото си влизане тук като пленници. Това, че идвахме гордо възседнали конете си, без каквато и да е полицейска охрана, придаде на лицето му изражение на толкова глупаво учудване, че сигурно щях да се изсмея, ако в горящите от омраза очи не бях забелязал нещо, което изобщо не хармонираше на привидно тъпия поглед.

Слязохме от конете. Хвърлих поводите на жребеца си на Оско и се приближих към гавазите.

— Къде е коджабашията?

Казах това със заповеднически господарски тон. Попитаният почтително се изпъна и отговори:

— В жилището си. Искаш ли да говориш с него?

— Да.

— Тогава ще съобщя за теб. Само ми кажи името и молбата си.

— Сам ще му ги кажа.

Избутах го настрана и се упътих към вратата. Някой я отвори отвътре и оттам излезе висок, сух мъж, който сигурно беше още по-мършав от просяка и стария мюбарек.

Тялото му бе увито в един кафтан, който се влачеше по земята, така че краката му не се виждаха. На главата си имаше тюрбан, чийто плат преди петдесет, а може би и повече години вероятно е бил бял. Вратът му беше толкова тънък и дълъг, че главата му едва се крепеше върху него. Тя така се клатушкаше насам-натам и надолу-нагоре, че сякаш дългият остър нос изпитваше особена слабост към стърчащата като гуша адамова ябълка.

Той учудено ме погледна с малките си сълзящи, зачервени по краищата очички без мигли и попита:

— При кого отиваш?

— При коджабашията.

— Аз съм. Ти кой си?

— Чужденец, който има причина да се отнесе към теб с оплакване.

Той понечи да отговори, но не можа, защото в този момент през портата се втурна сержантът, следван от хората си. Като ни видя, спря изненадан и извика запъхтяно:

— Аллах валлах! Ето ги!

С него и зад него се тълпяха все повече хора, но никой не казваше нито дума. Всичко беше толкова спокойно и тихо, сякаш се намирахме в джамия. Мястото, където стърчаха четирите крака на дървената пейка, беше свещено за добрите хора. Сигурно някои от тях са били връзвани за нея с боси ходила, прикрепени към дървените крака. Изглежда, тези спомени бяха непобедими.

Вместо да ми отговори, чиновникът се обърна към сержанта:

— Е, пак не ми го водите? Може би трябва вас да накажа с бастонада вместо него?

Тогава изгубилият дъх от бързото тичане гавазин посочи към мен и отговори:

— Но той е тук, господарю!

— Какво? Този ли е?

— Да.

Коджабашията отново бързо се обърна към мен и ме изгледа от главата до петите. При това заклати глава така, сякаш за него бе от жизнено важно значение, с тези непрекъснати махаловидни движения да докаже кълбовидността на Земята. Лицето му прие строго, мрачно изражение и той грубо каза:

— Значи ти си арестантът!

— Аз ли? Не, не съм — отговорих аз спокойно.

— Но моят сержант ми го казва!

— Не говори истината.

— Не, истината казвам. Така е — твърдеше органът на сигурността.

— Чуваш ли? — ръмжеше срещу мен коджабашията. — Наричаш го лъжец, но аз знам, че той винаги говори истината.

— А аз ти казвам, че лъже! Случайно да си ни видял, като влизаме в двора?

— Да, бях на прозореца.

— Сигурно си забелязал тогава, че бяхме на коне. Идвам при теб доброволно. Гавазите ти ни последваха едва по-късно. Ти на това залавяне ли му казваш?

— Да. Наистина ти дойде малко по-рано, но полицията ви доведе и вие сте арестувани. Сега сте мои пленници.

— Изпаднал си в голямо заблуждение.

— Аз съм коджабашия и никога не греша. Запомни го! След като каза това с висок и строг тон, той заклати глава така силно, че се боях да не се откъсне от шията му. Наистина човек можеше да го хване страх.

— Е, въпреки това ще ти докажа, че все пак се лъжеш. На света няма нито един коджабашия, на когото ще позволя да ме нарича свой пленник.

Бързо се приближих към коня си и с един скок се метнах на седлото. Спътниците ми бързо направиха същото.

— Към портата ли, сихди? — попита Халеф.

— Не, оставаме. Само ще проправя път дотам. Жребецът ми сякаш съвсем точно разбра намеренията ми. Започна да подскача, държейки великолепното си тяло напречно, до портата и обратно, изправяше се ту на предните, ту на задните си крака, пръхтеше с ноздри, така че хората наоколо бързо направиха място и страхливо се притиснаха към зидовете.

— Затворете портата! — заповяда съдията на гавазите си.

— Който се докосне до нея, ще го стъпча! — заплаших аз. Никой от гавазите не се помръдна от мястото си. Коджабашията повтори заповедта си, но никой не го послуша. Бях взел в ръка камшика на Халеф, а за добрите хорица това изглеждаше твърде опасно.

Отидох с коня толкова близо до съдията, че жребецът му пръхтеше в лицето. Той отскочи назад, размаха дългите си сухи ръце и извика:

— Как се осмеляваш! Не знаеш ли къде се намираш и кой съм аз?

— Знам го много добре. Но ти нямаш понятие кой седи пред теб. Ще се оплача на началника ти, при махреджа на Салоники. Нека той ти каже как трябва да се отнасяш с един знатен тебдили кияфет иледжи^[3]!

Изречените с толкова заплашителен тон слова съдържаха самохвалство, което предвид на обстоятелствата смятах, че мога да си позволя. То произведе необходимото въздействие, защото старият башия каза много по-учтиво отпреди:

— Ти пътуваш тебдилен? Не съм знаел. Защо не ми го каза?

— Защото въобще не си ме питал нито за името ми, нито за положението ми.

— Кажи ми тогава кой си!

— По-късно. Първо искам да знам наистина ли ме смяташ за свой пленник. Ще преценя поведението си според отговора ти.

Това искане го постави в неудобно положение. Той, господарят на Остромджа и околностите, трябваше да си вземе думите назад. Погледна ме плахо и забави отговора си. Главата му започна да прави опасни движения. Струваше ми се, че вратът му ще се счупи.

— Е, отговаряй! Иначе си тръгваме.

— Господарю — каза той, — наистина вие не бяхте вързани, затова мога да допусна, че не сте били арестувани.

— Добре, засега това е достатъчно. Но повече и през ум да не ти минава да се отмяташ от това мнение. Ще се оплача при махреджа.

— Познаваш ли го?

— Дали го познавам или не, теб не те засяга. Щом аз и той го знаем, е достатъчно. И така ти изпрати да ме извикат. Оттук си правя извода, че искаш да ми кажеш нещо. Готов съм да те изслушам.

Много забавно беше да се види физиономията, която той направи. Изглеждаше, че сме си разменили ролите. Говорех му отвисоко, и то не само образно казано, но и в действителност, защото бях на седлото. В лицето му се смесваха израз на гняв и притеснение за надмощието. Той безпомощно се оглеждаше наоколо и накрая отговори:

— Грешиш. Не съм изпращал хора да ти казват, че искам да говоря с теб, а наистина заповядах да те арестуват.

— Наистина ли си го направил? Направо не мога да повярвам. Нали от Висшия съд ви е заповядано да действате справедливо и внимателно. Какво беше основанието ти за тази заповед?

— Малтретирали сте един от моите гавази, а после си изложил на опасност живота на един от жителите на града.

— Хм! Виждам, че не ти е казана истината по случая. Наказахме един гавазин, защото си го беше заслужил, а аз спасих живота на един жител на този град, като го метнах на седлото си. Иначе конят ми щеше да го прегази, ако не бях запазил присъствие на духа.

— Наистина звучи съвсем различно от това, което ми съобщиха. Ще трябва да проверя на чия страна е истината.

— Напълно излишно е. Не виждаш ли, че в думите ти се съдържа обида към мен? Думите ми не бива да събуждат у теб и най-малкото подозрение, а ти искаш да проверяваш! Не знам какво да мисля за учтивостта и благоразумието ти.

Той се видя притиснат до стената и отговори доста тихо:

— Дори и да си прав, трябва да се проведе разследване, именно за да се докаже на тъжителя, че имаш право.

— Съгласен съм.

— Слез от коня! Веднага ще започна с разпита. Говореше се толкова високо, че присъстващите можеха да чуят всяка дума. Сега хората се приближиха още по-напред, за да могат по-добре да чуват и виждат. Коментираха помежду си шепнешком, а погледите, които ни хвърляха, красноречиво говореха, че изпитват към нас доста голям респект. Сигурно никой досега не бе говорил с коджабашията като мен.

Достопочтеният чиновник седна на стола си. Зае поза, вдъхваща възможно най-голямо страхопочитание, и повтори предишното си разпореждане:

— Слез от коня и кажи на хората си да направят същото. Изисква го уважението, което се дължи на властите.

— Изцяло съм съгласен с мнението ти, но не виждам абсолютно никакви власти.

— Какво? Правилно ли те разбрах? Аз съм властта!

— Наистина ли? Тогава съм изпаднал в голямо заблуждение. Кой е помирителният съдия в Остромджа?

— Аз съм. Изпълнявам и двете длъжности.

— Нашият случай за помирителен съдия ли е?

— Не, за каазата е.

— Значи все пак имам право. Наибът може да отсъди съвсем сам и без съдебни заседатели. За каазата са необходими коджабашия, адвокат, заместник, цивилен съдия и съдебен писар. Кажи ми, къде са тези хора? Виждам само теб.

Главата му отново започна да се клатушка. Той каза:

— Тези неща също ги върша аз самият.

— Ако жителите на Остромджа се примиряват с подобно нещо, то си е тяхна работа. Но аз познавам законите на падишаха и настоявам да се изпълняват. Изискваш от мен уважение към власти, които не съществуват.

— Ще наредя да ги извикат.

— Побързай! Нямам много време.

— Все пак ще трябва да почакаш, защото не знам дали ще могат да намерят веднага башхиатиба^[4], а заместникът замина за Уфадила. Сигурно ще се върне едва след няколко часа.

— Не ми е приятно. Властите не бива да карат хората да ги търсят. Какво ще каже махреджът, като му разкажа това?

— Не е необходимо да му го разправяш. Сигурно ще останеш доволен от отношението, което ще бъде проявено към вас.

— Как така? Какво имаш предвид?

— Не знаеш ли?

— Не.

— Разбира се, трябва да ви задържа тук, докато се събере каазата. Но вие ще бъдете настанени добре, доколкото позволяват обстоятелствата.

— Чуй! Ще правим каквото искаме. Искаш да ни задържиш тук, което означава, че сме арестувани. А ти знаеш, че аз няма да позволя това.

— Законът обаче го изисква.

— Изглежда, ти си измисляш твои собствени закони, които аз, разбира се, няма да призная. Оплакали са се от мен и аз обявявам, че съм съгласен съдът да разследва случая. Тоест готов съм да застана пред този съд, но няма да позволя да ми бъде отнета свободата. Връщам се в конака и ще чакам там съобщение.

— Не мога да ти го позволя. Той стана от стола си.

— Как можеш да ми попречиш?

— Ако ме принудиш, ще те задържа насила.

— Пфу! Нали вече ми изпрати веднъж гавазите си. Какво свършиха? Нищо! Същия успех ще имаш и сега. Ако си умен, ще избегнеш опасността да станеш за смях пред хората си. Давам ти дума, че няма да бягам. Ще чакам да ме извикаш и ще се явя.

Изглежда, той прецени, че е по-добре да избягва други сцени, които ще уронят авторитета му. След кратка пауза на размишление отговори:

— Ще се съобразя с това, че си знатен чужденец, и ще приема предложението ти, но искам тържествено да обещаеш, че няма да избягаш.

— Обещавам.

— Трябва да ми подадеш ръката си. Такова е предписанието.

— Ето!

Подадох му ръка от коня. Едва се сдържах да не се разсмея, но запазих необходимата сериозност и башията ме пусна с няколко тържествени думи.

Като тръгнахме да излизаме, хората почтително ни сториха място. Османските съдии имаха навика да се престарават в тираничната си непогрешимост. Старият коджабашия явно не правеше изключение от това правило. Но днес по авторитета му бе нанесен силен удар. По мрачния поглед, който ни хвърли, преди да изчезнем зад портата, разбрах, че и той го чувства.

Имаше още един човек, който не беше доволен от изхода на случката — просяка.

Чиста случайност беше, че погледнах към него и едва не се изплаших от мълнията, която проблесна в тъмните му очи. Човек с такъв поглед не можеше да бъде малоумен. Започнах да се убеждавам, че тъпоумието, което излага на показ, е само маска.

Омразата на този човек не беше инстинктивна, а осъзната и обоснована. Личеше по погледа му. Какво имаше срещу мен? Къде го бях срещал? Какво му бях сторил?

Убеден бях, че не го срещам тук за първи път. Бяхме се срещали и по-рано. Но кога, къде и при какви обстоятелства? Не можех да си спомня колкото и да ровех в мислите си.

У мен все повече се усилваше предчувствието или по-точно убеждението, че се бяхме спречквали с просяка по някакъв начин. Предполагах, че той има определена връзка с целта на нашето идване тук, и реших да не го изпускам от поглед.

Разбира се, нито Ибарек, нито неговият роднина бяха особено радостни от засега щастливия изход от нашия криминален случай. Питаха ме дали се страхувам от процеса, който ще последва, а аз ги уверих, че изобщо нямам подобни притеснения. Като попитах гостилничаря дали няма някой мълчалив, благонадежден слуга, той ми доведе един човек, на когото поръчах бързо да отиде в двора на башията и тайно да наблюдава просяка. Трябваше да разбера дали ще остане там, или ще си тръгне.

Халеф чу това. Той използва следващата възможност, като останахме сами, и попита:

— Сихди, защо изпращаш да наблюдават просяка? Какво си намислил?

— Нищо, по-скоро мисля, че вече съм го виждал някъде.

— Как така?

— Не забеляза ли, че ни хвърляше много странни погледи?

— Не, не съм го гледал.

— Тогава, като го видим отново, го наблюдавай. Струва ми се, че наистина вече сме го срещали някъде.

— Но къде?

— За съжаление, не знам. Вече мислих над това, но не мога да си спомня. Възможно е да е било далеч оттук.

— Сигурно грешиш.

— Едва ли.

— Как един сакат човек може да дойде дотук отдалеч? Та той едва върви.

— Хм! Може би се преструва.

— Ами! Нали се вижда колко е измъчен. Много често на човек му се струва, че е виждал някого, но то е, защото хората си приличат. Аз имах подобно усещане, когато край нас мина мюбарек. Струваше ми се, че вече съм го виждал някъде.

— Наистина ли? Интересно.

— Защо?

— Защото и аз така мисля.

— Значи сме виждали някого, който прилича на него.

— Не. Сигурно сме видели самия него. Не забеляза ли какъв поглед ми хвърли?

— Да. Сякаш искаше това да не се забележи.

— Той изобщо нямаше намерение да ме поглежда, но не можа да се сдържи. Издаде се.

— И въпреки това мисля, че се лъжеш. Знам, че и аз се заблуждавам. Мъжът, с когото бъркам мюбарека, имаше дълга гъста брада.

— Сигурен ли си?

— Да. Ако старецът имаше такава брада, напълно щеше да прилича на него.

— И къде си виждал този брадат мъж?

— Точно това не мога да си спомня.

— Странно! Както и да е. Трябва да внимаваме с мюбарека и просяка. Може би ще трябва да се пазим само от един човек.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че мюбарекът и просякът не са двама различни души, а един и същи човек.

— Сихди! Какво говориш!

— Един и същи е.

— Невъзможно!

— Разбира се, не мога да обясня как стигнах до тази мисъл, но не мога да се освободя от нея.

Бяхме прекъснати. Гостилничарят дойде и съобщи, че коджабашията е изпратил хора из града да събират чиновниците от каазата.

— Ще можеш да видиш и мюбарека — добави той.

— Какво общо има той?

— Той е башхиатиб.

— Съдебният писар? Кой му даде тази служба?

— Коджабашията. Двамата са много добри приятели.

— О, ужас! Щом вълкът и лисицата се съюзят, с агнето е свършено.

— Мислиш ли, че и двамата са лоши хора?

— Не са добри.

— Много грешиш, ефенди.

— Така ли? По-добро мнение ли имаш за вашия коджабашия?

— За този не. Той е брутален и несправедлив. Но има власт и нищо не можем да направим срещу него. Що се отнася обаче до мюбарека, той е благодетел на цялата околност. Ако не искаш да си спечелиш врагове, не говори лошо за него.

— Струва ми се, че е точно обратното, че той е проклятието на тази околност.

— Не забравяй, че той е светец!

— Да не би да е марабут^[5]? Ами!!

— Той лекува всички болести. Ако иска, може дори и мъртвец да съживи.

— Той самият ли го твърди?

— Да, така твърди.

— Значи е безобразен лъжец.

— Господарю, внимавай някой да не чуе!

— Ще му го кажа в лицето, ако изрече това пред мен.

— Тогава с теб би било свършено. Предупреждавам те.

— Защо ще е свършено?

— Както може да спасява от смърт, така може и да лишава от живот.

— Значи да убие?

— Не. Той изобщо няма да те докосне. Казва едно заклинание и ти умираш.

— Значи омагьосва?

— Да, така е.

— Светец и магии! Как се свързват тези две неща? Противоречите си сами. А ето, слугата ти идва.

Мъжът се приближи и съобщи, че просякът току-що е напуснал двора.

— Видя ли накъде отива?

— Да. Тръгна към планината. Вероятно отива при Мюбарек.

— Ходи ли понякога при него?

— Много често.

— Защо светецът не го излекува?

— Знам ли? Сигурно има причини да не го прави.

— Виждал ли си ги двамата да разговарят? Мъжът се замисли за миг, а после отговори:

— Не, никога.

— Щом просякът толкова често ходи при него, би трябвало да си говорят.

— Естествено. Но е странно, че никога не съм ги виждал заедно.

— И на мен ми се струва странно. Може би ще успея да намеря обяснение. Много бих искал да видя какво прави просякът в планината. Възможно ли е?

— Трябва ли да те види?

— Не.

— Тогава ще трябва да те заведа, защото не познаваш тези места.

— Добре, води ни.

Разбира се, и Халеф трябваше да дойде. Взех далекогледа от дисагите и последвахме слугата.

От двора той ни заведе в градината, откъдето веднага излязохме на открито. Тогава той посочи с ръка наляво.

— Вижте, изкачва се ето там. Много бавно се придвижва, нещастникът. Сигурно ще мине повече от половин час, докато се изкачи горе.

Слугата ни поведе надясно, където към планината се простираше един доста гъст храсталак. Огледах терена. Прикривани от храстите, можехме да се изкачим на хълма съвсем незабелязано. От другата страна, където вървеше просякът, имаше бостан. Така че можехме много добре да го наблюдаваме отдалеч. Затова казах на слугата да се връща обратно. Можех да се лиша от водачеството му. Нямаше да е изключено присъствието му да ни попречи.

Придвижвахме се напред доста бързо, но се придържахме плътно до храстите, за да не изпускаме просяка от очи.

Той знаеше, че от града го виждат, и се съобразяваше с това. Куцукаше много бавно и често спираше да почива.

Скоро стигнахме до гората, която обгръщаше върха на планината. Прикривайки се в нея, завихме наляво, за да се отправим в посоката, която следваше и сакатият. Ако не я променеше, трябваше да мине край нас.

Седнах в мекия мъх, а Халеф се настани до мен.

— Сигурен ли си какво точно искаш да узнаеш, сихди? — попита той.

— Без съмнение.

— Какво е то?

— Искам да видя как просякът ще се превърне в мюбарек.

— Значи си убеден в предположението си?

— Напълно.

— Ще видиш, че се лъжеш.

— Възможно е, но не ми се вярва. Той сигурно ще мине оттук. Щом се приближи, ще се скрием зад дърветата и ще го следваме отдалеч.

Наложи се да чакаме само няколко минути, след което се оттеглихме.

Той дойде.

Щом стигна до гората и се озова под прикритието на дърветата, така че от града повече да не могат да го виждат, той спря и се огледа.

Направи като човек, който има всички основания да бъде предпазлив. Изглежда, се бе убедил, че наблизо няма никой, защото се изправи и се протегна. После навлезе още малко навътре в гората и се мушна в един гъсталак. Видяхме това доста добре. Можеше чудесно да стои и да върви и без патериците.

— Сихди, може би си прав — каза Халеф. — Ще го последваме ли?

— Не, ще стоим тук.

— Но нали искаше да го наблюдаваш? Той ще продължи напред.

— Не, в храстите ще се предреши, а после ще се върне в града като мюбарек.

— Мисля, че ще се изкачи до хълма, където е жилището му.

— Няма да го направи, защото времето му е малко. Трябва да побърза, защото съдът се събира. Внимавай!

Извадих далекогледа си и го насочих към мястото, където предполагах, че се намира негодникът. Правилно! Наистина не можех да го виждам добре, но клоните се движеха. Той беше зад тях.

След около пет минути той излезе оттам… като мюбарек.

— Аллах акбар! — каза Халеф. — Кой би помислил, че може да излезеш прав, сихди!

— Така си и мислех. Има предчувствия, за които човек е сигурен, че ще се изпълнят. Този светец е голям грешник. Може би ще ни се удаде да му го докажем.

— Той наистина се връща в града. Ще го последваме ли?

— В никакъв случай. Няма по-добра възможност да претърсим жилището му в развалините.

— Прав си. Ела! Хайде да побързаме.

— Не бъди така припрян! Първо ще отидем до мястото, където той се преоблече. Може би ще узнаем как се преобразява.

Старецът се бе приближил към края на гората и излезе на открито, вървейки към града през бостана.

Ние се отправихме към гъсталака, но не намерихме абсолютно нищо. Тревата и мъхът бяха изпотъпкани, но нищо друго не се виждаше. Къде бяха патериците му?

— Но те не могат да изчезнат — каза Халеф.

— Сигурно са у него.

— Тогава щяхме да ги видим.

— Хм! Не е непременно необходимо. Сигурно са сглобени с шарнири, така че се сгъват и той може да ги носи под кафтана си.

— Няма ли да го затруднява?

— Сигурно.

— Би могъл да ги скрие.

— Това е още по-неудобно. Винаги, когато иска да се превърне в просяка, ще трябва да се връща до скривалището си. А като ги носи със себе си, може да направи преобразяването по всяко време и на всяко място.

— Сихди, всичко това ми се струва толкова необичайно и непонятно, почти като приказка.

— Вярвам ти. В големите градове на Европа стават още по-странни неща. Сега си спомням, че и костите му тракали. Нали и ти чу?

— Да, сихди. Гостилничарят Ибарек го каза. А после, когато Мюбарек минаваше край нас, ги чух да тракат.

— Но това не са били костите му, а патериците.

— Аллах! Сега разбрах.

— Още в началото ми направи впечатление, че просякът изведнъж изчезна и че Мюбарек дойде от същото място, без преди това да го бяхме видели. Сега вече реших тази загадка. Хайде да идем до колибата му!

— Направо през гората ли ще вървим?

— Не. Ще потърсим път. Отдолу видях накъде се изкачва и го запомних.

— Защо искаш да вървим по пътеката, където биха могли да ни видят?

— От посоката, по която тръгна старецът, няма да ни забележи. А дори някой друг да види, че отиваме към колибата, няма значение. Ще кажем, че търся следи от коне.

— Тук горе?

— Разбира се! Или мислиш, че Баруд ал Амасат, Манах ал Барша и избягалият от затвора тъмничар държат конете си някъде в града?

— Не, сигурно не. Те изобщо не биха се показали там.

— Така мисля и аз. Дошли са в планината и са се скрили тук заедно с конете си.

— Ако вече не са си тръгнали.

— Още са тук. Нали ще чакат двамата братя. Старият Мюбарек сигурно вече им е намерил скривалище. Разбира се, ще ни бъде трудно да го открием. Най-добрите и сигурни водачи ще ни бъдат следите от конете.

— Ще ги намериш ли?

— Надявам се.

— Минало е доста време.

— Няма значение. Тримата мъже, които търсим, не са индианци, свикнали да крият следите си.

— Да, ти знаеш как да откриеш и разчетеш всякакви следи. Любопитен съм да видя как ще го направиш този път.

Аз самият бях любопитен и вярвах много по-малко на проницателността си, отколкото показвах пред Халеф.

Когато човек язди в голата пясъчна пустиня или в тревистата прерия, по-лесно може да открие следа и да тръгне по нея, отколкото в застроена местност, още повече пък в близост до оживен град.

Вървяхме в края на гората, под дърветата, докато стигнахме пътя, водещ към хълма. Не представляваше път в истинския смисъл на думата, защото не бе утъпкан. Почвата беше камениста. Само тук-там се виждаше по някое стръкче тревичка.

Бавно вървяхме по него, а аз зорко се оглеждах за отпечатъци от конски копита. Не намирах нищо, абсолютно нищо. Дали пък тримата изобщо не бяха минавали по този път?

Бяха дошли тук сутринта и можеше да се предположи, че са заобиколили града, за да останат незабелязани.

Така изминахме доста голямо разстояние нагоре, докато забележа първия знак, че тук са минавали коне. Бяха дошли отдясно, между дърветата. Отпечатъците от копитата в меката хумусна почва се виждаха ясно.

Вече можехме да вървим по-бързо. Имаше достатъчно белези, че оттук конниците се бяха движили само по пътя.

Скоро се изкачихме горе. Пътят се вливаше в една просека. От другата й страна видяхме зидовете на развалините. До висока, полусрутена стена бе облегната доста грубо изградена от греди и камъни колиба.

— Старецът живее тук — каза Халеф.

— Вероятно.

— Ще влезем ли?

Той понечи да излезе от прикритието на дърветата и да мине през просеката, но аз го задържах.

— Стой! Първо трябва да се убедим, че не ни наблюдават.

— Но тук няма никой!

— Сигурен ли си?

— Щяхме да видим и чуем.

— О, Хаджи Халеф Омар, мислех те за много по-умен и предпазлив! Онези, които търсим, са скрити тук. Много лесно биха могли да ни видят и тогава всичките ни усилия ще бъдат напразни! Стой тук!

Промъкнах се по края на просеката в полукръг до колибата и се приближих до вратата. Беше заключена. Колкото и да се ослушвах и да дебнех, не забелязах никого. Със същия успех отидох от другата страна и се върнах при Халеф.

— Наистина никой не ни е видял — казах му аз. — Сега трябва да намерим скривалището на тримата. Конете ще ни отведат дотам.

— Но тези коне не са тук.

— Ще ги намерим.

Тук земята беше гола скала. Нямаше следи, но под дърветата сигурно щяха да се намерят такива. Точно до просеката имаше един извор, който излизаше от скалата, но нямаше видимо корито. По края му забелязах оскъдна растителност.

Приближихме се. Сигурно е трябвало да поят конете и вероятно бяха използвали за целта извора.

Огледах наоколо. Правилно! Върховете на тревите бяха откъснати. Във водата плаваха откъснати едно жълтурче и лютиче. Жълтото цветче ми напомни за родината.

— Това е жълтурче — каза Халеф. — Защо го гледаш така напрегнато?

— За да ми каже кога са пили конете вода оттук.

— Наистина ли ще ти го каже?

— Да. Само го погледни както трябва! Увехнало ли е?

— Не, още е съвсем свежо.

— Защото е в студена вода. Ако беше на скалата, нямаше да е толкова свежо. Тичинките вече са клюмнали. Сигурно е било откъснато преди около час и половина. Значи и конете са били тук по това време.

— Може да е бил човек?

— Хората пасат ли трева?

— Не, не го правят.

— А тук се вижда опасена трева. Някои от стръкчетата са изтръгнати напълно, ето ги. Разгледай ги. Доста са поувехнали, защото не са паднали във водата. Съвсем точно прецених, като казах час и половина. Сега трябва да разберем откъде са дошли конете и накъде са били отведени.

— Как ще узнаеш?

— По някакъв начин. Там пред нас има зидове. През тях не могат да минат. Значи трябва да потърсим отвори.

Най-напред се отправихме към колибата. Тук се разделихме. Халеф тръгна надясно, а аз наляво, за да претърсим края на просеката. Събрахме се отново на отсрещната страна. Не бях намерил нищо, а и той също. На очите си можех да се осланям, но не и на неговите. Затова претърсихме неговия участък още веднъж. Тук почвата също беше камениста в началото.

— Много добре внимавах, сихди — каза Халеф. — Не са минали оттук.

Между иглолистните дървета имаше и широколистни. Един клен бе навел клоните си ниско надолу и тук намерих това, което търсех. Посочих му един от клоните.

— Погледни! Какво виждаш тук, Халеф?

— Някой е откъснал връхчетата.

— Направил го е кон, който е отгризал листата.

— Може да го е направил и човек.

— Едва ли! Да вървим по-нататък!

Продължихме в тази посока. Скоро почвата стана по-мека и съвсем ясно видяхме отпечатъците от копитата. После стигнахме до един пробив в зида, зад който имаше оградено от четири високи стени празно място. Сякаш тук някога бе имало зала.

Срещу нас имаше един отвор от врата, който водеше към друго подобно, но по-малко пространство, в което имаше три такива дупки. Минах през тях.

По земята не се забелязваха никакви следи. Първите два входа водеха към малки срутени стаи. Третият ни отведе към едно доста по-голямо пространство, което по-рано сигурно е било двор. Бил е покрит с камъни.

Тук Халеф, горд от наблюдателността си, ми показа една доста непогрешима следа — изпражнение на кон.

— Били са тук — каза той. — Виждаш ли, че и аз мога да откривам следи?

— Да, възхищавам ти се. Но отсега нататък говори по-тихо. Приближаваме се към животните, а където са те, вероятно се намират и хората.

Оглеждахме се наоколо, но напразно. Изглежда, дворът имаше само вход, през който бяхме дошли и ние. Навсякъде се виждаха зидове без никакви отвори. Този срещу нас бе гъсто обрасъл с бръшлян.

— Не можем да продължим, защото няма накъде — каза Халеф. — Конете са били тук. Това е така. Но сега ги няма.

— Без съмнение. Хайде да видим!

Бавно обиколих четирите стени. Като стигнах до средата на покрития с бръшлян зид, ми се стори, че долавям особената миризма, която имат конете.

Дори и в големите, оживени градове, където санитарната полиция строго следи за чистотата, по миризмата могат да се открият онези места на улиците, служещи за станции на файтоните. Такава миризма усетих и тук.

Махнах на Халеф да се приближи до мен и той потвърди същото. Като огледахме бръшляна, видяхме, че той така добре маскира изхода, че ако не беше споменатата миризма, едва ли щяхме да го намерим.

Дългите клончета лесно се отместваха настрана. Като го направихме, видяхме пред нас малка стая. Беше празна. Влязохме.

Отсреща имаше втори отвор. Чу се пръхтене.

— Сега бъди много внимателен! — прошепнах аз. — Конете са там. Вземи револвера в ръката си! Трябва да сме готови на всичко. Негодниците, разбира се, ще се съпротивляват.

— Ще ги пленим ли?

— Може би.

— Или да идем да доведем полицията?

— Според обстоятелствата. Имам в себе си въже. Но ще стигне да вържем само един.

— Аз нося ремъци.

— Добре! Ела тогава! Но тихо!

Промъкнахме се към входа. Погледнах предпазливо от другата страна. Там стояха три коня и ядяха хвърлената пред тях царевица. Нататък се минаваше през тесен процеп в зида. Струваше ми се, че долавям приглушен глас.

Правилно! Последва гръмък смях и много ясно чух глас, без да мога обаче да разбирам отделните думи.

— Тук са — прошепнах на дребния хаджия. — Стой на мястото си. Ще отида да видя.

— За бога, сихди, внимавай! — предупреди ме той.

— Не се тревожи! Ако чуеш изстрел, естествено ще ми дойдеш на помощ.

Предпочитах да се придвижа напред пълзешком, но така можех да изплаша конете, докато изправената човешка фигура не предизвиква страх у тях. Продължих тихо да вървя напред.

Животните ме видяха. Едно от тях неспокойно изпръхтя. Ако бях на мястото на тримата мъже, веднага щях да забележа лошия знак в това изпръхтяване, но хората не му обърнаха внимание.

Стигнах до отсрещната стена и едва сега легнах на земята. Придвижвайки се съвсем бавно напред, погледнах през дупката.

Там имаше едно място с откъртен камък. Отворът ми позволи да погледна вътре, без да забележат главата ми.

И тримата седяха там. Манах ал Барша и Баруд ал Амасат бяха с гръб към мен. Лицето на тъмничаря беше обърнато към входа. Макар че още не го бях виждал, предполагах, че е той.

Играеха карти, сигурно същата игра, която бяха използвали, за да отклонят вниманието на Ибарек от кражбата.

Оръжията им бяха облегнати в ъгъла. Бяха свалили и ножовете, и пистолетите си.

Обърнах се и видях, че Халеф стои на входа. Махнах му да се приближи. Един от конете отново изпръхтя, но играчите не му обърнаха внимание. Халеф се сниши до мен и погледна през дупката.

— Хамдулиллях! — прошепна той. — Пипнахме ги! Какво решаваш да правим?

— Ще ги пленим, защото моментът е много удобен. Съгласен ли си?

— Разбира се. Но как ще го направим?

— Заемаш се с тъмничаря, а аз с останалите двама.

— Защо с двамата най-опасни?

— Ще се оправя.

— Хайде тогава!

— Първо извади ремъците, за да са ни подръка. Халеф извади ремъците от джоба си, така че бързо и лесно да може да ги използва. Тогава Баруд ал Амасат изруга:

— Вай башина! Какво си въобразяваш! Няма да можеш да ни измамиш. Знаем, че играеш нечестно, и внимаваме. Разбъркай картите още веднъж!

— Не е ли по-добре да спрем? — попита Манах ал Барша. — Защо да си вземаме парите един на друг.

— Прав си. Освен това е много скучно, а откакто Мюбарек донесе глупавата вест, не мога да се съсредоточавам в играта.

— Сигурно се е заблудил.

— Не е възможно. Ние толкова подробно му описахме негодника, че веднага го е познал.

— Аллах да го прокълне! Какво иска от нас? Какво сме му направили? Трябва да ни остави на мира.

— Ще ни остави. Утре сутринта ще е мъртъв.

— Ако успеем!

— Ще успеем. Мюбарекът има власт. Ще направи така, че кучетата да бъдат затворени. Тогава през нощта ще идем там и ще ги убием.

— А ако не ги затворят?

— Ще ги намерим в конака. Мюбарекът ще ни съобщи. Ще се превърне пак в просяк.

Наистина планът беше безупречен. Значи трябва да бъдем убити! Мюбарекът вече е бил тук и е съобщил за пристигането ни.

— Все пак бих искал да го видя — каза тъмничарят. — Щом такива мъже като вас се страхуват от него, сигурно е опасен човек.

— Шейтан е той, гяур, християнско куче, който трябва да се пържи в най-дълбоката яма на ада! — отговори Манах ал Барша. — В Едирне ме проследи през двайсет улици и улички. Направих всичко възможно, за да го заблудя, и въпреки това той пак ме намери. А и дребосъкът, който е с него, е същият дявол. Защо тогава в Едирне, в обора, не го намушкахме, вместо да го оставяме жив! Бих искал да знам кои са другите двама, но и те ще умрат. Сатаната ги закриля, иначе нямаше да се измъкнат от Мелник!

— Мъжете там сигурно са постъпили много глупаво.

— Да. И пратениците ги няма още. Не ни остава нищо друго, освен сами да си помогнем. Но няма да е на вятъра. Конят на този човек е достатъчно скъп, за да пречукаме заради него и четиримата. А оръжията им сигурно са превъзходни. Не знам как ще дочакам връщането на мюбарека. Ако днес успеем да се отървем от преследвачите си, няма да имаме повече грижи. С истинско удоволствие ще намушкам този негодник в сърцето.

— Ще трябва да се откажеш!

Казвайки това, влязох и му фраснах един юмрук, от което той падна.

Другите двама ме гледаха вцепенено в продължение на няколко секунди, вкаменени от страх. Това беше достатъчно. Хванах Баруд за пояса и така го стегнах, че на няколко пъти дъхът му секна, а после се просна на земята.

Халеф се бе хвърлил върху тъмничаря, който от ужас изобщо не се бе сетил за оръжията.

Държах здраво Баруд още няколко мига, докато той спря да мърда. Беше в безсъзнание също като Манах. После помогнах на Халеф да върже тъмничаря.

Сложихме другите двама с гръб един към друг, но така че главата на единия да е при краката на другия. После омотахме двете тела с въжето така, че без чужда помощ им бе невъзможно да се помръднат. Разбира се, тъмничарят също бе добре вързан.

Претърсихме джобовете и дисагите на седлата, които също бяха тук. Намерихме всичко, което бе откраднато от Ибарек, както и много други неща. Манах имаше в себе си значителна сума пари.

Тъмничарят наблюдаваше действията ни, без да каже нито дума. Наистина още не ни беше виждал, но сигурно се досещаше кои сме.

Халеф го ритна и го попита:

— Подлец, знаеш ли кои сме? Попитаният не отговори.

— Не чуваш ли? Питам те дали имаш представа кои сме. Отговаряй веднага, иначе ще развъртя камшика!

— Знам — изръмжа пленникът, като чу за камшика.

— Да, нали искаше да се запознаеш с нас. Каза го преди малко. Желанието ти бързо се изпълни. Вероятно дори и не си предполагал, че ще стане така!

Баруд ал Амасат си възвърна дишането. Съвзе се бързо, отвори очи и ужасено ме погледна.

— О язък! (Тежко ни!) — извика той. — С нас е свършено!

— Да — изсмя му се Халеф. — Загубени сте. Очаква ви съдбата, която бяхте отредили за нас, мерзавци. Искахте да ни убиете.

— Не, не е вярно!

— Мълчи! Чухме всичко.

— Другите искаха да го направят, не аз!

— Не лъжи! Много добре знаем с кого си имаме работа. Манах ал Барша също се размърда, доколкото му позволяваше, разбира се, въжето. Той ни погледна, а после затвори очи.

— Не искаш ли да ни поздравиш, негоднико! — извика Халеф, удряйки го с камшика.

Той отново отвори очи, премести поглед от Халеф към мен, а после обратно и каза:

— Развържете ни! Освободете ни!

— Опазил ни Аллах!

— Ще ви платя!

— Не си достатъчно богат за това.

— Богат съм, много богат.

— С парите, които ограбваш! Ще ти бъдат отнети.

— Никой не може да ги намери!

— Нека си стоят там. Не ни трябват. Сихди, какво ще правим с мерзавците? Не можем да ги замъкнем в града.

— Не. Ще останат тук, докато дойдем да ги вземем.

— А не биха ли могли да се освободят?

— Не. Ще се погрижим да останат тук.

— Но това, което намерихме при тях, ще вземем, нали?

— Ще го оставим тук. Полицията трябва да намери всичко така, както го намерихме и ние.

Използвахме поводите на конете, за да завържем тримата пленници още по-здраво, така че им бе абсолютно невъзможно да се помръднат. Но тези предпазни мерки приложихме по безболезен за хората начин. Тъмничаря вързахме напречно на другите двама, така че им бе невъзможно да променят положението на телата си и с търкаляне. После тръгнахме.

Пленниците не казаха нито дума повече. Би било смешно да ни отправят заплахи, а молбите им нямаше да бъдат чути.

Като стигнахме до просеката, Халеф отиде до къщичката на мюбарека, за да види дали все още е заключена.

— Хубав номер би могъл да ни изиграе, ако освободи тримата негодници — каза той.

— Няма да се стигне дотам.

— А като се прибере и иде да ги види?

— Като тръгне нагоре, ние също ще дойдем с него.

— Значи не смяташ, че е възможно той да дойде тук преди нас?

— Не. Ще седи при коджабашията и с болка ще чака да се върнем. Той не може да дойде тук, преди да свърши прочутото съдебно заседание.

— Ако знаеше какво го заплашва!

— Скоро ще го узнае. Трябва да побързаме. Свечерява се. Денят бе превалил и слънцето се скри зад западния хоризонт. Като пристигнахме в конака, разбрахме, че коджабашията е изпратил да повикат гостилничаря Ибарек. Той не се беше върнал. В хана чакаха още двама пратеници, за да отведат и нас. Съобщиха ни, че съдебният състав се е събрал.

— Дръж се храбро, ефенди! — каза ханджията. — Там ще са събрани много хора. Дворът е претъпкан с хора. Любопитни са да чуят как ще се защитавате.

— Вече, общо взето, показах на хората как смятам да се държа.

— Да, затова са двойно по-любопитни да видят човек, който не се страхува от коджабашията.

Тъкмо като тръгвахме, салджията се приближи към нас.

— Господарю — каза ми той, — Не знам как да постъпя идвам при теб тайно за съвет.

— Трябва да свитетелстваш срещу мен ли?

— Да. Мюбарекът ме принуждава. Затова ме е търсил.

— Какво трябва да кажеш срещу мен?

— Че си изложил живота ми на опасност и си ме малтретирал тук, в този двор.

— Направих ли го?

— Не, ефенди.

— Значи той те кара да даваш неверни показания. Ще се разкайва за това.

— Не казвай нищо, господарю! Той ще ми отмъсти.

— Не се тревожи! Няма да има възможност да ти отмъсти.

— Наистина ли?

— Да. Казвам ти самата истина. Няма да може да го направи.

— Тогава бързо се връщам обратно. Тайно се промъкнах дотук.

Тръгнахме бавно след него.