Карл Май
Из дебрите на Балкана (2)

Втора глава
Сред контрабандисти

Като се събудих, около мен все още беше тъмно, но все пак се бях наспал добре. Решението на загадката се състоеше в това, че кепенците на всички прозорци бяха затворени.

Отворих един от тях и видях, че слънцето вече се бе издигнало доста високо. По западно време сигурно беше между осем и девет часа.

Навън се чуваха звуци от чукане и пилене. Излязох. Шимин бе зает с работата си, а жена му — с ковашкия мех.

— Добро утро! — извика ми той весело. — Доста добре си поспа, ефенди.

— За съжаление! Но и ти също!

— Аз ли? Как така?

— Не виждам спътниците си.

— И аз не ги видях.

— Минали са!

— Кога?

— През нощта.

— О, ти мислиш, че съм спал?

— Предполагам.

— Не съм мигвал! Попитай жена ми. Щом ти заспа, тя излезе вън при мен. Седяхме заедно и напразно се оглеждахме за очакваните от теб хора.

— Огънят през цялото време ли гореше?

— Досега. Истината ти казвам, ефенди.

— Това ме тревожи. Ще тръгна да ги пресрещна.

— Нали искаше да продължиш за Джнибашлк?

— Исках, но…

— Не се притеснявай, ефенди! Ще дойдат. Били са достатъчно съобразителни, да не яздят нощем през непозната местност.

— Причината за закъснението им не е тази. Или им се е изпречило някое неочаквано препятствие, или са сбъркали пътя.

— И в двата случая е по-добре да тръгнеш към Джнибашлк. Те ще преодолеят пречката и скоро ще дойдат. А ако са поели по друг път, скоро ще намерят верния. През кои селища трябва да преминат?

— Заповядах им от Дерекьой да тръгнат към Мастанли.

— Значи при всички положения ще минат оттук. Ако трябва някой да ги посрещне, нека го направя аз. Ще взема коня на пленника.

— Както искаш! А говори ли с него?

— Ходих да видя какво прави.

— Той какво каза?

— Ругаеше на поразия. Настояваше веднага да бъде освободен, а като му казах, че няма да го направя, поиска да говори с теб.

— С удоволствие ще изпълня желанието му.

— Не го прави, ефенди.

— Защо?

— Той е коварен. Иска да се освободи със сила, а ако това не е възможно — с хитрост.

— Не се страхувам нито от физическата му сила, нито от лукавството му. Затворен е в мазето и е вързан. Какво може да ми направи? Дори не може да ме докосне с ръка.

— Ще те придума!

— Няма да успее. Не съм лекомислен и не съм човек, който първо мисли едно, а след пет минути друго. Впрочем можеш да присъстваш. Ела!

Тъкмо се канехме да отворим заключената врата на мазето, когато се приближи жената на ковача, тайнствено докосна ръката ми и тихо каза:.

— Сетих се, сетих се!

— Какво? — попитах аз и пуснах дръжката на вратата.

— Спомних си лицето и белега му.

— Сигурно говориш за лицето и белега на пленника?

— Да, ефенди, бях ги забравила.

— Значи си го виждала преди това?

— Да, но никога не си бях спомняла за това. Мислих цяла нощ, Мъчех си мозъка, без да мога да си спомня нещо. Но сега изведнъж ми просветна.

— Ела в другата стая! Би могъл да ни чуе — казах аз. И двамата ме последваха в дневната и там ковачът учудено каза на жена си:

— Ти си го виждала? Забравила си за това и цяла нощ седя до мен и мисли? Защо нищо не ми каза?

— Не исках да се обърквам. Ако бях заговорила за него, сигурно нищо нямаше да си спомня. Така смятах.

— Може би си имала право — казах аз. — Добре е, че си си спомнила. И къде си го виждала?

— В Топоклу!

— Кога?

— Миналата пролет, при приятелката ми.

— Като беше в Топоклу на гости ли? — попита мъжът й учуден.

— Да, тогава.

— Че какво е правил той при приятелката ти?

— Купуваше барут и фитили.

Обръщайки се към мен, тя продължи:

— Всъщност мъжът на приятелката ми има бакалия и продава всевъзможни неща. Бяха ме поканили, когато тя беше болна и нямаше кой да се грижи за нея. Бях при нея, когато някой влезе в магазина и поиска муниции. Искаше да ги изпробва веднага. Тогава продавачът го помоли да не прави това, защото жена му е болна и не може да понася стрелба. Въпреки това човекът зареди пистолета си и стреля по конската глава на отсрещната къща.

Впрочем българите обичат да слагат на лицевата страна на къщите си конски глави или глави на други едри животни, като волове, катъри и мулета.

Жената продължи:

— Като чу изстрела, приятелката ми извика от страх. Той се изсмя и стреля още няколко пъти. А щом бакалинът му забрани повече да прави това, той го заплаши, че ще стреля по самия него. Накрая плати и тръгна. Преди това обаче каза, че нямало защо да плаща, тъй като се числял към съзаклятниците.

— Що за хора са това?

— Не знаеш ли? — каза Шимин.

— Не съм чувал досега.

— Съзаклятникът е човек, който не се подчинява на султана и иска да има българско царство със собствен, независим цар.

— Може ли някой открито да заяви, че се числи към тези съзаклятници?

— Защо не? Султанът живее в Истамбул, а колкото по-далеч е човек от него, толкова по-малка е властта му. А щом някой от тези мъже се окаже в опасност, излиза в планината. Разказвай по-нататък — каза той на жена си.

— Погледнах през цепнатините на преградната стена — продължи тя — и видях човека. На дясната страна на лицето си имаше превръзка, а когато след това попитахме бакалина кой е бил непознатият, той обясни, че е от организацията на недоволните и живеел в село Палаца. Казвал се Москлан, а всъщност бил джамбазин (Търговец на коне. — Бел. пр.), но зарязал търговията, за да може да посвети времето си изцяло на тайния съюз. Но бакалинът ни помоли на никого да не казваме за това. Научихме също, че този търговец на коне рядко седи у дома си и непрекъснато е на път.

— И смяташ, че нашият пленник е същият човек?

— Да. Само дето е без превръзка и това ме обърка. Чувствах, че съм го виждала някъде, но не можех да си го спомня. После ми направи впечатление белегът на дясната му страна и сега съм сигурна, че е той.

— Да не би да грешиш?

— Не, мога да се закълна, че е той.

— Човекът каза, че името му е Пимоза и че е сърбин, агент от Лопатица на Ибър.

— Лъже.

— Аз също не му повярвах. Приказваше на влашки и говори този език, както съм чувал да го употребяват в околностите на Слатина.

— Слатина ли? Да, да! — кимаше с глава жената. — Изглежда, бакалинът го познаваше по-добре, отколкото искаше да се разбере. Яд го беше на него и го нарече влах, гяур и руски християнин, еретик от Слатина.

— Оттук може да се направи изводът, че той го е познавал много добре и че е знаел, че е от Слатина.

— Сега се сещам, че в яда си той ругаеше пешия куриер на подстрекателите и конния куриер на революционерите.

— Това е изключително интересно! Може би от дебелия пекар в Джнибашлк могат да се научат повече неща.

— Наистина ли ще идеш при него, ефенди?

— Да, съвсем определено.

— А пленникът ще го узнае ли?

— Да. Нали самият той ми препоръча това.

— А ще му кажеш ли, че си разбрал кой е той всъщност?

— Не. Би било непредпазливост, за която не бих искал да съм виновен. Да сте забелязали нещо друго?

— Не — отговори жената. — Казах всичко, което знам. Разреши ми да те попитам нещо, което ме тревожи!

— Кажи! Може би тревогата ти е неоснователна.

— О, не! Щом този човек се числи към съзаклятниците, значи се намираме в опасност. Пленихме го и той ще си отмъсти или това ще направят приятелите му.

— Наистина имате причина да мислите така, но може би нещата биха могли да получат друго развитие и да не е необходимо да се страхувате. Неговите съюзници са ви измъчвали, така че сте имали основателна причина и вие да се държите по този начин. Сега обаче аз все пак ще говоря с него, щом е настоявал. Запалихме една борина, отворихме мазето, спуснахме стълбата и аз слязох долу. Пленникът лежеше върху купчината въглища и ме посрещна с ругатни.

— Мислиш ли, че по този начин ще облекчиш положението си? — попитах го аз.

— Пусни ме! — отговори той. — Освободи ме. Нямаш право да ме държиш тук.

— Все още съм убеден, че го имам!

— Бояджията Бошак не те ли извади от заблудата ти?

— Още не съм ходил при него.

— Защо? Защо се бавиш? Сигурно е минало обяд. Имал си достатъчно време да идеш до Джнибашлк.

— Грешиш. Още не е толкова късно, колкото си мислиш. Но веднага ще се отправя на път. Значи твърдиш, че той те познава?

— Да. Питай го за агента Пимоза.

— Знае ли той, че не си бил в Едирне?

— Да. Като го попиташ, ще ти докаже, че през последните дни съм бил в Мандра и Болджибак.

— А той откъде го знае?

Той се поколеба и след малко отговори:

— Ще го чуеш от самия него!

— Предпочитам да го науча още сега от теб.

— Защо?

— Това е най-добрият начин да обориш недоверието ми.

— Не те разбирам!

— Може би първо трябва да ти обясня. Мълчиш, защото искаш да се предпазиш от противоречие в твоите и неговите думи. Така че ми кажи дали случайно той не е бил с теб на тези две места.

— Не е необходимо. Иди и го попитай сам!

— Явно не искаш да облекчиш положението си. Всъщност имам ли някаква причина да ходя при този бояджия? Абсолютно никаква!

— Да, но аз настоявам, за да разбереш, че съм невинен.

— Ако беше така, сам щеше да ми дадеш необходимите сведения.

— Трябва да му кажеш, че съм тук.

— За да те освободи от мазето ли? Да не мислиш, че глупостта ми е по-голяма от твоя ум? Но за да избягна всякакви упреци, ще отида при бояджията. Може би от него ще науча тъкмо обратното на това, което ти искаш да науча от него. Гладен ли си?

— Не.

— Може би си жаден?

— Не. По-добре да умра, отколкото да взема и капка вода от хора като вас!

— Както искаш!

Понечих да си тръгна, но той грубо каза:

— Настоявам да ме развържете!

— Не можеш да искаш това от хора, които не са достойни да вземеш от тях капка вода.

— Причиняват ми болка!

— Нищо ти няма! Жаждата също измъчва, и въпреки това ти понасяш само за да не приемеш нещо от нас. Впрочем много добре знам, че въжетата не ти причиняват болка. Пророкът казва:

„Ако си подложен на страдания, знай, че обикновено това не става по волята на Аллаха, а само по твоя вина. Мисли за тези думи, докато се върна!“

Той предпочете да замълчи.

Междувременно ковачът бе извел коня ми, както и този на пленника.

— Наистина ли ще посрещнеш хората ми? — попитах го аз.

— Ако разрешаваш, ефенди, да!

— Не мислиш ли, че присъствието ти тук е необходимо?

— Жена ми е тук. Тя ще пази пленника.

— Не се знае обаче какво може да се случи, докато ни няма!

— Че какво би могло да се случи? Мисля, че хората ти трябва да узнаят къде се намираш и че ги чакаш. Ще яздя само до Дерекьой, ако не ги намеря, ще се върна обратно!

— Бихте могли да се разминете.

— Жена ми ще се погрижи да не отминават, без да се отбият тук.

— Е, както искаш! Но тя трябва и да внимава никой да не разбере, че сме затворили в мазето човек.

Жената беше стояла при нас през цялото време и чу всичко.

— Ефенди, спокойно можеш да тръгнеш за Джнибашлк — каза тя. — Всичко ще бъде така, сякаш ти самият си тук.

След това уверение яхнах коня. Мина ми през ум да оставя оръжията си, за да ми е по-леко, но бяха доста ценни, за да ги излагам на опасност. В къщата нямаше място, което да послужи за сигурно скривалище. Затова ги взех със себе си.

Селото не беше далеч от ковачницата. Не беше и особено голямо, така че бързо го прекосих. После пътят продължаваше през един мост и не на югоизток, както бе казал ковачът, а на юг.

Прекосих няколко царевични ниви, следваха няколко пасища, докато стигнах до запустели земи. Всъщност път в истинския смисъл на думата нямаше. Всеки тук върви, пътува или язди, откъдето намери за добре. Затова не се изненадах, когато видях вдясно от мен на доста голямо разстояние да се появява конник, който явно се движеше в същата посока. Той също ме забеляза и се отправи към мен.

Като се приближи, започна да ме наблюдава, но, изглежда, не можеше да разбере какъв съм. После бързо взе решение и дойде съвсем близо до мен в тръс.

— Сабахак билхер! (Добро утро!) — поздрави ме той, за голямо мое учудване на арабски.

— Аллах юсабихак билхер! (Господ да даде добро утро и на теб!) — отговорих му също така любезно.

Конникът ми направи добро впечатление. Не беше от богатите хора. Конят му не струваше и двеста и петдесет марки, а той самият беше с почти бедняшко облекло. Облеклото му се отличаваше с необикновена чистота за тези места, а конят, макар и не особено охранен, имаше вид на добре гледано животно. Чесалото явно се опитваше да компенсира липсата на достатъчно овес. На приятелите на конете това винаги прави добро впечатление. Освен това младият мъж бе с много стройна фигура, а украсеното му от добре оформените мустаци лице имаше открит, честен израз, така че не съжалявах, че съм прекъснал мислите си заради него.

— Вие говорите арабски? — продължи той, като одобрително кимна с глава в знак на радостта си, че правилно ме е преценил.

— Да, и то с удоволствие.

— Ще бъдете ли така добър да ми кажете, откъде идвате?

— От Кошикавак.

— Благодаря ви!

— Бихте ли желали да дойдете с мен?

— Ще ви бъда много задължен.

Това бе направо подкупваща любезност. Попитах го какво го е накарало да ме заговори на арабски. Той посочи към коня ми със светнали очи и отговори:

— Такъв неджи може да язди само арабин. Това е истински пустинен жребец! За Бога! С червени ноздри! А майка му сигурно е била дори кохели.

— Имате набито око. Родословното дърво показва, че имате право.

— Вие сте богат и щастлив човек! От копитата и глезените му се вижда, че не е роден в пясъчната, а в камениста пустиня.

— И това е вярно. Тук ли сте роден?

— Да.

— Откъде тогава имате такива добри познания за арабските коне?

— Аз съм хаджия. След като извърших обредите в Мека, се отправих към Таиф, където постъпих в конницата на великия шериф на Мека.

Знаех за тази елитна кавалерия, и какви добри коне притежава. Великият шериф притежава една наистина блестяща дворцова конюшня. Нищо чудно, че този млад мъж бе добил такива познания.

Интересно ми бе да видя пред себе си един някогашен кавалерист на великия шериф от Мека.

— Защо не останахте там? — попитах го аз. Той се изчерви, сведе поглед, после вдигна към мен изпълнените си с откровеност очи и каза една дума:

— Махабе! (Любовта!)

— Велак! (О нима!)

— Нам хакаса! (Да, да, така е!)

Думите си бях изрекъл с болезнена нотка в гласа, но той направи много сериозна физиономия и така замислено ме погледна, че не ми беше лесно да отгатна какво се бе случило. Разбира се, нямах намерение да изяснявам с въпроси тази изключително деликатна случка. Затова отклоних темата и казах:

— По отношение на коня дадохте много точна преценка, но по отношение на ездача се лъжете.

— Как така? Не сте ли бедуин?

— Като бедуин ли седя на коня?

— Наистина не. Веднага ми направи впечатление, като ви видях.

— И се учудихте, нали?

— Да.

— Откровен сте?

— Не бива ли да бъда?

— В името на Аллаха! Говорете спокойно!

— Не можех да повярвам, че притежателят на такъв рядък кон язди толкова лошо.

— Какво ли не става по света!

Той угрижено ме погледна и попита:

— Обидихте ли ми се?

— О, не!

— Струва ми се, че да!

[#1 Шериф — потомък на Мохамед. — Бел. пр.]

— Не се тревожете! Това, което ми казахте, вече са ми го казвали и други, без да им се обиждам.

— Защо не положите усилие да се научите да яздите?

— О, много усилия съм положил, дори прекалено много!

— Юмкин! (Вероятно!) — усмихна се той недоверчиво.

— Вие се съмнявате?

— Да.

— Тогава ще ви кажа, че години наред съм прекарал върху седлото и съм слизал от него само когато е трябвало да спя.

— Аллах акбар! (Господ е велик!) Той създава хората и на всекиго дава някаква особена дарба, но понякога и с някакъв недостатък. Запознах се с един човек, който не можа да се научи да пуши. Положи много усилия, но нищо не излезе. А други се научават да пушат още в люлката. И вашата езда е като на онзи пушенето. Затова пък Аллах сигурно ви е дал друг талант.

— Вярно е.

— Мога ли да узная какъв е той?

— Да, пиенето.

— Пиенето ли? — попита той смаяно.

— Да. Започнал съм да пия още в люлката.

— Шегобиец!

— И на това ли не искате да повярвате?

— О, напротив. Всички притежаваме този талант от ранна възраст. Но това не е причина да се гордеем с него. Ездата е нещо по-трудно.

— Забелязвам!

Той ме погледна почти състрадателно. После каза:

— Гръбнакът ви здрав ли е?

— Да.

— А гърдите ви?

— Също.

— Защо тогава толкова се привеждате?

— Виждал съм хиляди други да го правят.

— Били са много лоши ездачи.

— Напротив, дори много добри! Ездач, който обича коня си, го щади, опитва се да го облекчи възможно най-много. Как се прави това, не знаят нито турчинът, нито арабинът.

— Не разбирам.

— Вярвам ви.

— Не сте ли арабин?

— Не.

— А какъв?

— Немец.

Той замислено кимна и каза:

— Виждал съм в Стамбул хора от Алемания. Продават ленено платно, кеневир и ножове. Пият бира и пеят песни. Но на кон не съм виждал още никого. Има ли в Алемания много войници?

— Повече, отколкото в османли мемлекети.

— Но в кавалерията сигурно са слаби!

— Яздят точно като мен.

— Наистина ли?

— Да!

— Жалко, направо жалко!

Той наистина така мислеше. Изобщо и през ум не ми мина да му се сърдя. Но той смяташе, че е прекалил, затова каза:

— Вие не познавате земите тук. Мога ли да ви попитам къде искате да отидете? Вероятно бих могъл да ви бъда от полза.

Възможно бе да не е особено препоръчително да бъда откровен докрай с него, затова казах:

— Най-напред отивам в Джнибашлк.

— Значи ще яздим още четвърт час заедно, после моят път се отклонява надясно за Кабач.

— Там ли живеете?

— Да. Познахте ли какъв съм?

— Не. Но се учудвам, че толкова млад сте били на служба при великия шериф и че вече сте го напуснали.

— Казах ви защо се случи така. Преди бях часовникар, а сега съм търговец на книги.

— Имате ли магазин?

— Не. Всичко, което имам, се намира в тази чанта. Продавам това тук.

Той бръкна в чантата и извади нещо като бележка. Тя съдържаше фатиха, първата сура от Корана, написана с разцепена тръстикова пръчка с разтопен клей и отгоре позлатен. Значи той беше амбулантен търговец на книги и както забелязах, имаше голям запас от тези листчета.

— В Мека ли е писано това? — попитах аз.

— Да.

— От пазачите на Каабата ли?

Той направи лукава физиономия и сви рамене.

— Разбирам. Купувачите ви вярват, че е така.

— Да. Вие сте немец, тоест християнин. Мога да ви кажа, че съм ги писал аз, но наистина в Мека. Донесох със себе си голямо количество и търговията ми върви добре.

— Колко струва един екземпляр?

— Според възможностите на купувача. Бедните дават по един пиастър, а понякога им давам и безплатно, но от богатите вземам десет и повече пиастъра. От печалбата живея със стария си баща, който е недъгав и си купувам материали за часовника.

— Значи все още работите предишния си занаят?

— Да. Правя един часовник, който ще предложа на султана. Няма да има втори като него в цялата страна. Ако го купи, ще бъда обезпечен.

— Значи е произведение на изкуството?

— Да.

— Ще успеете ли да го направите?

— Сигурно. Отначало аз самият се притеснявах, но сега съм убеден, че ще стане. А после ще говоря с този Бошак!

Последните думи той изрече почти заплашително. Споменатото име ми направи впечатление. Така се казваше пекарят, при когото отивах.

— Бошак ли? Кой е този? — попитах аз.

— Баща й.

— Защо преди това не говорите с него?

— Ако сега отида при него, ще ме изхвърли навън. Прекалено беден съм за него.

— А той богат ли е?

— Не. Но тя е най-хубавото момиче в Румелия.

Махнах с ръка към слънцето и казах:

— Днес е много горещо!

— Тук е горещо! — отговори той, размахвайки заплашително юмрук в посоката, в която предполагах, че се намира село Джнибашлк. — Бях при баща й, но той ми посочи вратата!

— А красавицата на Румелия би ли ви посочила вратата?

— Не. Всяка вечер се виждаме и си говорим.

— Тайно ли?

— Да, защото няма друг начин.

— Какъв е баща й?

— Пекар и бояджия. Тя се казва Икбала (Даряваща щастие).

— Какво хубаво име! Желая ви то да стане за вас действителност.

— Ще стане, защото това е волята на Аллаха, както и моята. Майка й е на наша страна.

— Слава Богу!

— Да. Тя бди над нас, когато се срещаме, докато пекарят спи. Аллах да я дари с дълъг живот и с цял куп внуци! Но старецът да дъвче чесън и да пие мастило, докато реши да стане мой тъст!

— Тогава ще можете да го използвате като мастилница, като ви се изчерпа сегашният запас и бъдете принуден да си напишете ново количество амулети. Къде живее този зъл баща на тази толкова прехвалена дъщеря?

— В Джнибашлк.

— Знам. Но в коя къща?

— Ако влезете в селото от тази посока, се пада петата къща от дясната страна. На вратата висят направени от дърво ябълков сладкиш, жълта ръкавица и червен чорап, като знак, че Бошак е пекар, а също и бояджия. Защо питате за жилището му?

— Искам да се запозная с този тиранин.

— Много е лесно.

— Как така?

— Дайте нещо за боядисване при него.

— Не знам какво да бъде. Може би трябва да оставя коня си да го боядиса син. Пък и нямам време да чакам, докато изсъхне напълно.

— Тогава си купете от него някакъв сладкиш!

— Той и сладкар ли е?

— Да. Пече какво ли не.

— Но не и чорапи и ръкавици! Може да се случи объркване при тези два занаята! Стоп! Чухте ли нещо? Спрях коня си и се ослушах.

— Не — отговори той.

— Стори ми се, че чух вик отдалеч. Той също спря и се ослуша. Странният звук, който бях чул, се повтори.

— Прилича на глас на зазидано момиче!

— Не — отвърна той. — Някаква жаба крещи.

— Досега не съм чувал жаба с такъв глас.

— И все пак е жаба. Чувал съм бумки# да квакат по такъв начин. Звукът идва отляво, от храсталаците, които са толкова ниски, че ако там се крие човек, ще го видим. Сигурно е някакво животно. Но оттук пътят ми продължава надясно. Трябва да се сбогувам.

— Не бих ли могъл преди това да узная името ви?

— Навсякъде ме наричат Али книжаря.

— Благодаря! А колко път има от Джнибашлк до вашия Кабач?

— Аз го изминавам на кон за три четвърти час. После в Кабач ли ще идвате?

— Възможно е.

— В такъв случай ви моля да ми дойдете на гости и да видите часовника ми. Вероятно тогава ще мога да ви задам въпроса, който сега се колебая да изрека.

— Защо?

— Няма ли да е неучтиво?

— Нима аз не ви разпитах за вашите неща!

— На вас е позволено, защото сте по-различен от мен човек! Тук вие сте инкогнито и така е по-сигурно.

Казвайки това, той така поверително ми се усмихна, че и аз се разсмях на висок глас.

— Грешите!

— Едва ли! Наистина не умеете да яздите, но това няма значение. Може би сте голям учен или ефенди от императорския двор, въпреки че сте християнин. Ако бяхте мюсюлманин, щяхте да приветствате моите листове с Фатихата. Знам обаче, че султанът държи при себе си и християни, и тъй като не сте добър ездач, жребецът ви е даден на заем от конюшнята на падишаха. Прав ли съм?

— Не.

— Добре. Ще мълча.

— Правилно ще постъпите. Бихте ли ми описали жилището си?

— Много е просто. По стечение на обстоятелствата тя изглежда като останалите къщи тук. Като идвате от Джнибашлк към Кабач, петата къща отдясно е тази, в която живея. Всъщност това е малка колибка. Баща ми е бил беден овчар. По време на поклонението ми в Мека майка ми все още беше жива. Малко след това почина, а после баща ми получи удар. Сега е напълно неподвижен и не може да говори, а само неразбрано бръщолеви. Въпреки това непрекъснато се моли Аллах да го избави, за да не ми е в тежест. Аз обаче тайно се моля за огромната божия милост да ми го запази за още дълго време, защото майка и баща човек има само веднъж. Умрат ли те, гробището прибира най-хубавото нещо за детето и никоя душа на света не е така вярна и добра към него, както покойниците. Като бях малък, в къщата ни дойде възрастен човек и помоли за подслон. Получи постеля, мляко и хляб. Повече нямахме самите ние. Направих нещо, което ядоса майка ми. Тогава старецът взе лист хартия и молив. Беше римски католик и въпреки че не разбираше турски, ми написа един стих от тяхната Библия, която е Светото писание на християните, и ми каза да науча тези думи наизуст, да ги спазвам и никога да не ги забравям. Носех това листче като амулет, докато се разпадна на парченца. То се скъса и изчезна, но думите от него останаха в паметта ми и до ден днешен и ще останат там, докато ангелът на смъртта ме призове за последно сбогом.

Бях дълбоко развълнуван и попитах часовникаря, чиито очи се бяха навлажнили:

— Какво гласяха думите?

— Казваше се следното: бир гьоз зевклен ар бабаи, бир гьоз итаатетмез, карталар ону казарлар ърмак якънда, генч карталар ону ютарлар.

Това бяха думите от Библията: „Око, което се подиграва на бащата и отказва да послуша майката, ще бъде изкълвано от гаргите край потока и изядено от младите орли.“

Още един пример за неоспоримата сила на Божиите думи, които действат като „разбиващ оковите чук“. На кое място Коранът или Ведите^[1], както и откровенията (да ме извинят!) на „последните светци“ — имам предвид скалъпеното произведение на онзи Джо Смит, наречено „Книга за мормоните“ — отделят място за толкова силно и непосредствено въздействие? Дори човек да чете Златната книга, съдържаща учението на Буда за собственото аз, за разкаянието, дълга и краят на нещата; дори човек посредством усилено проучване да се задълбочи в светите индийски книги, в папирусите на Египет с техните реминисценции на Птах, Ра и Амон… в тях се съдържа само единственото Божие слово, за което с такава любов се казва: „Думата ти е светлина за нозете ми по пътя“, чиято назидателна, унищожителна сила не би могла да бъде описана по-потресаващо, освен със страшното заключение:

„И той се превърна в камък!“

Подадох ръка на часовникаря книжар и го попитах:

— Значи обичате баща си?

— Защо питате, господарю? Има ли син, който да не обича баща си? Може ли едно дете да забрави родителите си, на които дължи всичко, абсолютно всичко?

— Имате право. Въпросът ми бе напълно излишен. Надявам се, че ще мога да видя баща ви и също ще му напиша един стих, както старият римски католик на вас. И ако желанието, което изпитвам, се изпълни, вероятно ще мога да доставя радост на него и на вас. Стойте си вкъщи, за да ви намеря, като дойда! Аллах юзелимак! (Господ да ви пази!)

— Фи аман аллах! (С Божията помощ!) — отговори той, като притисна протегнатата ми ръка към челото си.

После дръпна поводите на коня си и потегли в тръс. Гледах след него, докато се скрие зад храстите, след което продължих пътя си. Не бях изминал голямо разстояние, когато на земята пред себе си забелязах нещо, което не бях търсил, а именно истински хубав бял хляб, и по-точно, залепени едно за друго осем, повтарям осем, препечени хрупкави хлебчета.

Това печиво е пренесено в Турция от нас, затова го наричат франзела „франконско“.

Слязох от коня и вдигнах хляба — прясно изпечен, ароматен спомен за родината. Какво да правя с франзелата? Без все още да бях наясно с това, отчупих едно крайче и го подадох на коня. Подобно нещо той никога не беше виждал, но не бе причина да има скрупули. Дали се нарича хаз етмек, земел на немски илц роул, пен блан на френски или пиколи пани на италиански, на полски булка или пшчена, а на сръбски плетеница, на влашки пуне албех или булка на руски, както в Източна Полша — жребецът нямаше нито езикови, нито други колебания. Подуши с нос, взе залъка, а после издърпа от ръката ми и останалата част от хляба.

— Ма ли хадже фих, суфра дайма, таиб хайван! (Не ми трябва. Да е благословен обяда ти, добро ми добиче!)

След като изяде редкия деликатес, той потърка хубавата си глава в рамото ми, после го яхнах и … не бях минал и двайсет крачки, когато отново видях франзела.

Какво беше това? Какво означаваше? Подобен вид манна не пада нито от небето, нито расте по маннов явор (Fraxinus ornus) или по земята като маннови лишеи (Sphaerothallia esculenta)!

Слязох за втори път, взех находката и я мушнах в дисагите.

Едва се бях качил на седлото, и отдалеч видях друг хляб. Пак ли да слизам? Не! Пришпорих коня. Той се изпъна, ventre a terre^[2], а аз се наведох и вдигнах хляба от земята, както яздех и … видях няколко други печива, край които префучахме.

Да не би оттук да бе минавал някой американски роулбой със счупена каруца, натоварена с хляб? Тези предприемчиви джентълмени обичат да търгуват, но никога не се отдалечават толкова от родната Baker’s oven!

Отново забавих хода на коня и се оказа, че и по-нататък пътят продължаваше да е обозначен на различни интервали с печива. Каква благословена страна бе Румелия!

Естествено, оставих всичко, където си беше, и се отправих към благодетеля на тези питателни знаци. Завих зад едно островче от храсти сред необработената земя и, я виж ти, там седеше той, благодетелят, и то в съвсем земен образ. Беше едно от онези същества, наричано от арабите багл, от турците катър, от учените еквус хинус и от неуките немци с респектиращото название — муле.

[#2 Фурна (англ.). — Бел. пр.]

Да, той стоеше и… ядеше. А какво ядеше? Не от хляба, който така се бе усладил на благородния ми кон, а един сладкиш, скъп, сладък сладкиш, какъвто европейските дами обичаха да вземат за десерт, а ориенталските красавици по цял ден го премятаха между червените устни и черните си зъби. Разбира се, носят се клеветнически слухове, че и в Европа тези конфитюри се радват на голямо внимание не само като десерт.

Скочих от коня за трети път. Мулето погледна първо мен, а после и жребеца ми, след което съвсем спокойно, без да чувства никаква вина, се обърна, сякаш изобщо не разбираше, че злоупотребата и извлечената собствена изгода се наказва строго от съдията. Или разчиташе на познатите смекчаващи вината обстоятелства? Но това не ме интересуваше, защото дори и абсолютното непознаване на законите не предпазва от наказание. И така, ако трябва да си послужа с един дипломатически израз, реших да се запозная по-отблизо с конфитюрения въпрос.

На гърба си мулето имаше странно полутоварно, полудамско седло. От двете му страни бе закрепена по една кошница, а съдържанието им се бе състояло от хляб и сладкиши. Нещо бе подплашило магарето и то бе побягнало. Докато е тичало, кошниците се бяха разхлабили и част от съдържанието им се бе изсипало. Мулето бе стигнало до не особено великолепната идея да мине през храстите, като поводите му се влачели по земята.

Те все още висяха като олицетворение на извършеното престъпление. Аз бях в ролята на разгневената Ириния и отмъстителна Евменида, а злосторникът дъвчеше сладкиш. Да не би да си въобразяваше, че няма да се докаже наличието на зъл умисъл. Надявах се да мога да го докажа.

Кошниците се бяха развързали и се търкаляха по земята в непосредствена близост до остатъците от някогашното им съдържание. Цапнах един с камшика по задрямалата съвест на многоуважаемия сър Лакомник, така че той стреснато подскочи настрани и ме ощастливи с изпълнен с упрек въпросителен поглед, въртейки уши подобно перките на вятърна мелница. После го освободих и го отведох настрани, за да го завържа по-здраво.

Най-малкото поне останалите печива бяха спасени. Естествено, започнах да си задавам въпроса, дали мулето е напуснало домашното огнище само, или е имало придружител. Вътрешното ми чувство ми подсказваше, че по-вероятно е последното.

После възникна въпросът дали съответната персона е била ездач, или е ходила пеша — естествено, ако се окажеше от женски род, трябваше да се добави едно „ка“.

Нито по седлото, нито по самото животно можеше да се намери белег, въз основа на който да може да се отговори на този въпрос. Едно обаче беше сигурно: ако мулето е било яздено, много беше вероятно да е хвърлило ездача. А къде ли се намираше той?

Трябваше да се върна и да потърся следа. Направих го, без да се бавя повече. Преди това не бях обърнал внимание! Но сега ясно виждах следите на коня си, както и тези на мулето. След известно време последните следи се отклониха от правата посока надясно към храстите, откъдето по-рано, докато часовникарят още беше при мен, се бе чул глухият вик. Сега го чух отново. Както вече казах, той звучеше като глас на зазидан човек. Приближих се и скочих пред храсталака, състоящ се от къпини и малини и изглеждащ непроходим.

— Ярдъм, ярдъм, имдад! (Помощ, помощ, помощ!) — чуваше се вече доста по-ясно.

— Кой е там? — попитах аз.

— Чилека, Чилека! — гласеше отговорът. Беше женски глас. Също и името, което означаваше, „ягода“, свидетелстваше, че става дума за женско същество.

— Веднага, веднага! — отговорих аз.

Изтичах до края на храстите и намерих мястото, където се беше случило произшествието. Поне имаше някаква пътека. Проправях си път с помощта на ножа и стигнах до една дупка, подобна на котел или по-точно на фуния, която обаче не беше пълна, както очаквах, с трънаци, ас… килими и други подобни неща.

На това място магарето бе влязло и отново излязло от другата страна. А долу върху меките постели седеше една толкова дебела жена, каквато досега не бях виждал никога през живота си.

— Помощ, помощ! — продължаваше да вика жената. Щом обаче ме видя, тя с писък прикри лицето си с края на един килим.

— Какво е станало тук? — попитах аз.

— Хаша! Гери чек! Яшмак юм, яшмак юм! (Господ да ме пази! Върви си! Фереджето ми, фереджето ми!)

Тя викаше за помощ, а сега ме пъдеше, защото й го нямаше фереджето. Като се огледах по-добре, видях в храстите да висят парцали от него.

— Бурда, ал мендил им! (Ела, вземи носната ми кърпа!) — извиках й аз.

Извадих я, сложих в нея един камък, за да стане по-тежка, и й я хвърлих.

— Чевир, бюс, бютюм, тамам бютюм! (Обърни се, изцяло, съвсем!)

Подчиних се на заповедта й.

— Текрар етрафънда! (Обърни се пак!) — изкомандва тя след малко.

Като се обърнах отново към нея, тя бе прикрила лицето си с кърпата ми, което беше напълно излишно, защото вече бях видял достатъчно добре тъмночервеното й лице с увисналите дебели бузи.

Ако беше мъж и бе взела участие на миналия физкултурен празник в Лайпциг в прочутата група на дебеланковците, само с появата си щеше да елиминира всяка конкуренция и съперничество. Но тъй като бе дама и би искала да ме смята за „genteel“ (джентълмен), се отказвам да правя по-подробни описания.

Ориенталецът мери красотата на жена си по правилото: радиус по радиус по числото пи, умножено по квадрата на целия диаметър, дава, изразено в милиметри, кубическия корен на степента на красота. Според тази теорема обградената от трънаци дупка съдържаше съкровище с изключителна стойност.

Чилека носеше синя дреха с къси ръкави, която доста бе пострадала от тръните. Късите ръкави даваха възможност да се видят чифт много дълги, огненочервени ръкавици, с изключително добра изработка, тъй като прилягаха към ръцете им без ни най-малка гънка.

Не знам как, но бе успяла да направи дупка в носната ми кърпа и ме наблюдава известно време през този монокъл. После, след силна, гръмовита въздишка, тя каза:

— Чужденецо, ще ме спасиш ли?

— Да — отговорих аз галантно.

— Ще можеш ли да ме носиш?

Страшно се изплаших, но се опитах да се съвзема и се осведомих:

— Необходимо ли е?

— Да.

— Не можеш ли да вървиш?

— Не.

— Наранена ли си?

— Да.

— Къде?

— Не знам.

— Сигурно го усещаш?

— Чувствам болка навсякъде.

— Опита ли се да станеш?

— Не.

— Защо?

— Не мога.

— Опитай, без да се страхуваш. Ще ти помогна. Дълбочината до килимите беше само три стъпки. Скочих долу и исках да и подам ръка, но тогава тя силно извика:

— Мюсибет, мюсибет! (Нещастие, нещастие!) Не ме пипай! Не съм забулена!

— Но къде?

— Тук, на ръцете.

— Ами нали си с ръкавици!

— Ръкавици ли? Чужденецо, сляп ли си? Това е само ал пане, червеният цвят на броша^[3]!

Наистина! Тази Чилека, или преведено „ягода“, която седеше тук под малините и къпините, нямаше ръкавици. Ръцете й бяха боядисани в такъв червен цвят от брош. Сега разбрах защо тези ръкавици не образуваха никакви гънки!

Разбрах обаче и още нещо: госпожа Ягода беше пекарка. Ръцете й бяха толкова червени от броша, значи беше и бояджийка. Пред мен седеше жената на бояджията Бошак, когото исках да посетя, добрата жена, пазеща дъщеря си, когато тя говореше с женихи.

О, добра ми Ягодке! Този, чиято любов ти вземаш под майчината си закрила, те смяташе преди не повече от четвърт час за жаба, а молещият ти за помощ глас за вик на покрита с лепкави брадавици бумка! Нима любовта вече няма инстинкт? Не е ли в състояние да предчувства близостта на закрилницата?

— Но как да те изправя, като не ми разрешаваш да те докосна? — попитах я аз.

— Застани зад гърба ми!

Описах полукръг, озовах се зад нея и я хванах за кръста.

— Хаир, хаир! Сен чапук къдъклаянлар! (Не, не! Гъдел ме е!) — крещеше тя така високо, че от страх бързо дръпнах ръце назад.

— Къде тогава да те хвана? — попитах аз.

— Не знам.

— Трябва да направим нещо.

— Но как?

— Там има едно въже. Онези, които са донесли тук тази стока, са го забравили. Ще те изтегля с въжето.

— Но не, за врата, нали?

— Не, през кръста.

— Опитай!

Взех въжето, омотах го около тялото на Ягодката, обърнах се така, че да сме с гръб към гръб, дръпнах въжето през раменете си, като се наведох и изкомандвах:

— Гьозет! Бир — ики — юч! (Внимавай! Едно — две — три!) На три бавно се изправих. Въжето се опъна и аз започнах да дърпам. Не ставаше нищо.

— Сюр, сюр, сюр! (Избутвай, избутвай, избутвай с мен!) — виках аз, пъшкайки.

— Мюмкинсюз, мюмкинсюз; караръм! (Невъзможно, невъзможно; пързалям се!) — пъшкаше тя повече от мен.

Махнах въжето и си поех въздух. Толкова непохватна ли беше тази жена? Наистина килимите, върху които беше паднала тази мамутска ягода, представляваха доста гладка плоскост, която на всичко отгоре беше и наклонена. Не беше лесно да се повдигне такъв товар, който на всичко отгоре беше неподвижен, и си признавам, че при вида на бодливите клонки наоколо през ума ми мина една доста престъпна мисъл, която обаче веднага пропъдих.

— Не забеляза ли поне дали си ранена? — попитах аз.

— Ранена съм — отговори тя.

— Къде?

— Не знам — навсякъде. О Аллах! Какво ще си кажат хората, като разберат, че съм била тук с теб съвсем сама?

— Не се тревожи. Никой нищо няма да узнае.

— Нищо ли няма да издадеш?

— Не. Впрочем аз съм чужденец тук.

— Чужденец ли? Значи не си от тези места?

— Не.

— А откъде?

— От много по-далеч, от Европа.

— Тогава не си мюсюлманин?

— Не. Християнин съм.

— Вярно ли е, че жените на християните не са задължени да се забулват? — попита тя.

— Да.

— Значи и на мен не ми трябва фередже. Не мога да бъда оскърбена от очите на един християнин, който вижда хиляди жени, Подай ми ръцете си!

Подадох й ги. Тя ги хвана. Задърпах… и тя се озова пред мен, наистина задъхана, но все пак благополучно изправена на крак.

Позор ли беше за мен, щом тя смяташе, че няма защо да се стеснява от мен? Или беше чест?

— Отколко време си тук? — попитах я аз.

— О, от дълго, много дълго време.

— И как попадна на това място?

— Магарето се изплаши. Тръните го бодяха по краката.

— Ти върху него ли седеше?

— Да.

Горкичкото муле! Сега съжалявах, че бях попречил на угощението му. То напълно си беше заслужило захарта.

— А ти защо тръгна с него през тези тръни? — осведомих се аз.

— Исках… исках…

Тя още повече се изчерви и замълча. Огледах се наоколо. Това там долу приличаше на малък магазин.

— На кого са тези неща? — попитах аз.

— Аз… аз… не знам!

— И все пак си знаела, че са тук?

— Не.

— Не си ли била сама?

— Не. Един млад мъж от Кабач беше при мен.

— Къде е той сега?

— Тръгна си към къщи.

— Знаеш ли името му?

— Да.

— Да не би да е часовникарят Али.

— Той, да, той! Но не бива да знае какво си видял тук. Добре ли го познаваш?

— Тази сутрин го видях за първи път, но той много ми хареса.

— А мен как ме намери?

— Видях печивата ти на земята, а после видях и магарето. Беше се оплело в храстите. Завързах го и тръгнах по следите ти. Така стигнах дотук.

— Това магаре е много глупаво същество. Сега трябва да събирам всичко от земята, а ми е трудно да се навеждам. Ще ми помогнеш ли?

— С удоволствие!

— Ела тогава!

— Ще успееш ли? Ще можеш ли да се изкачиш горе?

— Не. Но ти ще ме изтеглиш или избуташ.

— Мислех, че те е гъдел!

— Вече не, щом си християнин.

Хм! Тази дама наистина имаше много странни нерви! Изкачих се върху купчината килими, за да ги разгледам по-добре. После попитах:

— Това място към Кошикавак ли се числи или към Джнибашлк?

— Към Джнибашлк.

— А какъв човек е кехаята ви?

— Не го обичам особено — отговори тя откровено. Вече знаех достатъчно. Случайността ми бе дала в ръцете коз, който реших да изиграя в полза на книжаря.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита тя.

— Да.

— Тогава ела! Води ме!

Поведох я от килимите до мястото, където започваха тръните.

— Дрехите ми ще се закачат! — каза тя.

— Ще ти направя място. Ще изсека тръните с ножа си.

— Не, не! — каза тя страхливо. — Не бива да го правиш!

— Защо?

— Забранено е!

— Кой го забрани?

— Точно този лош кехая.

Аз обаче прозрях мислите й. Това място беше много подходящо скривалище за противозаконните сделки на мъжа й. Смятаха, че храсталаците са непрогледни, но все пак трябваше да има някакво място, през което лесно можеше да се мине. Ако проправи през тях широк път, то откриването на скривалището беше неминуемо. Това искаше да предотврати тя.

— Накъде беше тръгнала със стоката? — попитах я аз.

— Към Гьолджик, но тогава магарето хукна през храсталаците, Аха, значи тя е знаела, че тези стоки са били докарани тук през последната нощ и любопитството да ги види я беше отклонило от пътя. Беше навлязла прекалено навътре в храстите с магарето а то за нещастие бе тръгнало направо през тях към ямата.

— Ти откъде идваш сега? — попита ме тя.

— От Кошикавак.

— А къде отиваш?

— Към Джнибашлк и Кабач.

— Какво ще правиш в Кабач?

— Искам да отида на гости на часовникаря Али.

— Наистина ли? Я кажи, чужденецо, а ще ми направиш ли една услуга?

— С удоволствие.

— Ще ти предам нещо за него.

— Добре!

— Но то не е тук. Трябва да дойдеш до вкъщи. Това напълно ме устройваше, но все пак казах:

— Нали щеше да ходиш до Гьолдшик!

— Сега вече няма да ходя дотам. Днес повече не може да се има вяра на магарето. Но трябва да ти кажа, че мъжът ми не бива да узнае, че ще ти изпращам вест до Али.

— Ще мълча. Кой е мъжът ти?

— Казва се Бошак и е бояджия и хлебар. Изобщо няма да му споменавам, че двамата с теб сме били тук, а и ти на никого няма да казваш!

Тази жена изискваше да мълча, сякаш ставаше дума за нещо съвсем в реда на нещата. После продължи:

— Няма да разправям на мъжа си, че магарето ми се е изплъзнало и ме е хвърлило. Ти си го хванал и си ме намерил на пътя. А после тайно си ме завел дотам.

— Какво трябва да занеса на часовникаря?

— Ще ти кажа по-късно. Хайде сега да се махаме оттук! Не беше лесно да преведа тази необикновена Ягода нагоре през храстите, а после да я промъкна през гъстите трънаци. Но все пак успях.

— Сега трябва да прикриеш прохода, през който сме минали — заповяда тя безапелационно. — Никой не бива да знае, че може да се минава през тръните!

— Ти си много предвидлива господарка. Имаш право. Казвайки това, свърших непосилната работа, но няколко тръна ми се забиха в кожата.

Хванах юздата на жребеца си. Тя се облегна на ръката ми и тръгнахме. Не бяхме направили и трийсет крачки, и тя започна да киха и кашля. Спря, пое си дълбоко въздух и каза:

— Виждаш ли, започва се. Трябва да се облегна по-добре на теб. Нека да вървим по-бавно.

Продължихме с намалена наполовина скорост. Като стигнахме на мястото, където се намираше първият хляб, тя каза:

— Ето една франзела. Вдигни я!

Направих го. Малко по-нататък тя отново рече:

— Ето още една. Вземи я!

Подчиних се.

След известно време вече носех цял наръч хлябове, водех коня, а трябваше и да подкрепям дамата. Като изминахме значително разстояние, тя спря, издърпа ръката си от моята, плесна и извика:

— О Аллах! Тук има цял куп масленки! Главата на това муле сигурно е пълна с бръмбари, щом му е хрумнало да хвърли на земята тези скъпи лакомства. Вдигни ги!

— Добре, с най-голяма готовност! Но преди това ми кажи, къде да сложа тези сай ягъла. Вече не ми остана място за тях.

— Сложи ги в дрехата си.

— Аллах иллях, не виждаш ли с какъв цвят е?

— Бяла е. Бяла е като снега в планината. Предполагам, че е нова.

— Точно така. Нова е и съм платил за нея цели двеста пиастъра!

— Това е добре. Не бих допуснала тези масленки да бъдат сложени в мръсна дреха.

— Аллах те е надарил с най-доброто чувство за чистота. Трябва да си му благодарна за това цял живот, защото чистотата е най-хубавото украшение на жената. Само че и аз самият се радвам на същия Божи дар. Душата ми ще се изпълни с болка, а сърцето с тъга, ако трябва да покрия новата си дреха с мазни петна.

— О, но маслото е хубаво! Петното от масло по дрехата не е голяма беда. Маслото не е нито моруново масло, нито конска мас.

— Да, но никой няма да разбере, че петната са от твоето масло!

— Скъпи господарю, ти си изискан господин и би трябвало да ти е все едно дали смятат, че петната по дрехата ти са от масло или риба. Съблечи я и я обърни, така може би изобщо няма да се забелязва.

— Не знаеш ли, че е забранено събличането на която и да е част от облеклото пред жена?

— О, ти си ми приятел, мой спасител, а под наметалото си имаш жакет и жилетка!

— Въпреки това не мога да пристъпя законите на учтивостта и благоприличието. Позволи ми да ги увия в единия ъгъл на чула на коня си!

— Чист ли е?

— Да. Изтупвам го всеки ден.

— Трябва да се убедя. Тупни го веднъж.

Този разговор ме забавляваше изключително много. Изобщо не бях чистил покривалото. Завързано беше зад седлото и имаше върху себе си дебел слой прах, събрал се от ездата през предишния ден. Отвързах го и го разгънах.

— Изтърси го! — заповяда прелестната Ягода. Подчиних се и прахът полетя от покривалото като облак. Въпреки това жената каза:

— Да. Чисто е. Вземи тези масленки и ги увий в него. Направих от покривалото торба и натъпках вътре всички печива, които събирах от земята едно след друго.

Така стигнахме до храстите, в които бе завързано магарето. Като видя падналите на земята кошници, тя силно плесна с ръце и извика:

— О, Аллах! О, Айша! О, Фатме! Каква беля е направило това животно! Кошниците се търкалят по земята, а с тях и всичките ми деликатеси! Но не всичко е налице. Липсват много неща. Къде са?

Тя въпросително ме погледна и продължи:

— Ефенди, те са много сладки и вкусни!

— Вярвам ти!

— Обичаш ли да ядеш сладкиши!

— Понякога.

— Да не би тези, които липсват, да си ги изял ти?

— Не.

— Кажи ми истината. Няма да ти се сърдя, ако ми ги платиш!

— Не съм ги изял, прелестна Чилека.

— Къде са тогава? Трябва да дам сметка на мъжа си за всяко парче!

— Казвам ти, че не са били изядени.

— А какво е станало с тях?

— Били са опасани.

— Опасани ли? От кого?

— От твоето муле.

— О, нещастие! О, каква безогледна дързост! Наистина ли мислиш, че едно магаре може да яде сладкиши?

— Аз го заварих, като го правеше!

— Видял си го със собствените си очи?

— Да, с моите.

— А пред мен никога не се е издавало, че обича сладкиши! Ах, този лицемер! Ефенди, ще ми направиш ли една услуга?

— Само една ли? Не ти ли доказах вече, че с удоволствие ти помагам?

— Да, за мен ти направи всичко, което пожелах. Вземи камшика си и напляскай с него това животно по главата така, че ушите му да клюмнат.

— Няма да го направя.

— Защо?

— Защото е изтезание.

— Теб какво те засяга! Да не би магарето да е твое?

— Не.

— А е мое, нали?

— Несъмнено.

— Е, щом е мое, мога да измъчвам това, което е моя собственост, колкото искам. Така че удряй!

— Извинявай, но все пак няма да го направя. Ти каза ли на магарето, че не бива да яде тези неща?

— Не.

— Тогава си допуснала голяма грешка. То си е помислило, че му е разрешено да яде сладкиши, защото са собственост на господарката му. Следващия път не пропускай да му го обясниш.

— О, ще го направя още сега и се надявам, че добре ще разбере думите ми!

Тя измъкна камшика от седлото ми и се приближи с него към магарето, което недоверчиво я гледаше и угрижено махаше с уши.

— Какво си направил? — извика му тя. — Знаеш ли какъв си? Разбойник, истински разбойник! Сега ще си получиш наказанието! Тя силно го удари по главата.

— Лакомник!

Последва втори удар.

— Подъл мерзавец!

Трети удар преряза въздуха. Но, изглежда, мулето не си бе извадило добра поука, нито пък се бе изплашило от господарката си. Обърна се светкавично бързо и ритна със задните си крака към нея. Всичко стана толкова бързо, че едва успях да я дръпна настрана.

Целият й гняв се бе изпарил. Сега тя се люлееше от страх.

— Ефенди — каза тя с разтреперан глас, — какво направи то? Мен ли искаше да ритне?

— Да.

— Нещастник! Неблагодарно животно! А видя ли дали ме удари?

— Не вярвам да си засегната. Болка ли чувстваш?

— Разбира се, че да! Усещам цялото си тяло като цицина.

— О, горката! Такава подутина трудно се лекува!

— Да. Все пак мисля, че копитата му не ме закачиха. Нали?

— Струва ми се, че и аз забелязах същото.

— Слава на Аллаха! Ако ме беше ритнало в гърдите, щях вече да съм труп! Или пък в лицето! Можеше да ми избие зъб, та дори и всичките! Никога вече няма да удрям това чудовище!

— Права си. Казах ти, че не бих го направил, но ти не послуша съвета ми.

— Но магарето е моя собственост. Как се осмелява да посяга! Толкова съм изплашена, че треперя като лист. Забелязваш ли?

— Да, виждам!

— Дръж ме!

— Налага ли се? Наистина ли е толкова лошо?

— Да, много е зле! Дори толкова, че трябва да седна, за да си почина.

Една по-ефирна дама би се отпуснала по по-живописен начин. Наистина Чилека се опита да направи същото, но теглото на тялото й беше прекалено голямо. Тя изгуби равновесие и вследствие на това се сгромоляса на земята с такава скорост, че едва успях да отместя кошницата, върху която иначе щеше да се стовари.

— Ах, благодаря ти! — каза тя. — Трябва да си поема въздух. Задъхвам се.

Буквално това и направи. След като дишането й се успокои, тя каза:

— Сега сложи в кошниците всичко, което е останало, а после оправи седлото. Като свършиш, тръгваме.

Подчиних се на заповедта й, като с голямо напрежение очаквах мига, в който трябваше да я кача на седлото. Само за да я изправя на крака, бяха необходими значителни усилия. След като това стана, тя безпомощно се огледа.

— Какво търсиш? — попитах я аз.

— Стълба, една малка стълба.

— Стълба ли? Откъде тук, сред откритото поле, ще се намери стълба?

— Но тя ми трябва, за да се кача на седлото!

— О! Това наистина е много лошо!

Аз също започнах безпомощно да се оглеждам наоколо.

— Там — каза тя, — там виждам един пън. Заведи ме до него!

С известни усилия успях да я кача върху пъна, а оттам върху седлото. Бедното муле едва не рухна под тежестта й, но като разбра, че ще се прибира към къщи, изглежда, силите му се удвоиха.

След известно време забелязах няколко разпръснати надалеч една от друга къщи.

— Това ли е Джнибашлк? — попитах аз.

— Не, най-напред е Малко Джнибашлк. Но ние живеем тук отговори тя.

Като стигнахме там, минахме покрай няколко мизерни колиби и наближихме една доста по-голяма къща, зад която спътничката ми зави.

Видях няколко ями, в които бяха сложени бъчви, пълни с оцветена течност. Значи се намирахме до къщата на бояджията и пекаря Бошак.

Амазонката нададе пронизителен вик, който след това повтори още няколко пъти. Намиращата се наблизо дъсчена колибка се отвори и от нея към нас се приближи мъж с птича физиономия.

Цялото му облекло се състоеше от нещо като бански гащета. Но не това обстоятелство ми направи впечатление, а цветът на кожата му. Тялото му преливаше във всички нюанси от най-тъмнокафяво до яркооранжево. При това мъжът имаше толкова непринудено и сериозно изражение, сякаш тази живопис беше нещо съвсем естествено.

Бях слязъл от коня и с нарастващо любопитство очаквах да видя какво ще се случи.

— Сърджик, стълбата ми! — заповяда тя.

Значи мъжът се казваше Сърджик, тоест скорец. Хм, всички орнитолози знаят, че има и великолепни скорци. Човекът с тържествена стъпка влезе в къщата през задната врата и наистина донесе стълба, която постави до мулето. Ездачката слезе.

— Какво прави мъжът ми? — попита тя.

— Не знам — гласеше отговорът.

— Нали все пак прави нещо!

— Не.

— Глупак! Къде е тогава?

— Не знам.

— Не е ли в стаята?

— Не.

— Може би е в килера?

— Не.

— Къде е тогава?

— Не знам.

— Вкъщи ли е изобщо?

— Не.

— Значи е заминал?

— Да.

— Защо не ми го каза веднага? Отведи магарето!

Мъжът с пищната окраска отговаряше на въпросите й изключително тържествено и с такава сериозност, сякаш ставаше дума за нещо необикновено важно. Той хвана магарето за юздата и понечи да тръгне.

— Първо трябва да го разтовариш, естествено! — изкрещя му тя. Той й кимна с разбиране и се зае да сваля кошниците.

— Влез с мен вътре, ефенди! — покани ме тя.

Завързах коня си за един забит в земята кол и я последвах. Облъхна ме силна миризма на масло и сода. Вляво забелязах едно приспособление, което бях склонен да приема за фурна, защото вътре в жилището не би могло да има дупка на язовец, колкото и да приличаше на такова. Вдясно се намираше входът към дневната.

 

Като влязохме, се изправих лице в лице с точното копие, само че по-младо, на моята „Ягодка“. Не се и съмнявах, че това е дъщеря й.

Беше облечена по български маниер, но леко, по домашному, не беше съвсем невзрачна и притежаваше най-голямата прелест на ориенталската жена, пълнотата, в почти същата степен като майка си.

Стоеше пред няколко паници и тъкмо се канеше да сложи с пръсти в отворената си уста каймака на намиращото се в тях мляко.

— Икбала, какво правиш? — попита майката.

— Дерезини чикарим. (Махам каймака.) — отговори момичето.

— Нерие? (Къде)?

— Агъз ичине. (В устата.)

— Този каймак трябва да сложиш в някоя чиния или паница, а не в устата.

— Много е вкусен!

Причината, която момичето изтъкна, наистина беше основателна. Майката също се съгласи с нея, защото пристъпи към дъщеря си, нежно я потупа по дебелата буза и с гальовен тон каза:

— Беним чюстлюка! (Малката ми лакомница!)

Лакомницата насочи към мен много учуден поглед. Майката обясни:

— Този ефенди ще си почине при нас.

— Защо?

— Уморен е.

— Нека си легне тогава вън на тревата. Как можеш да разговаряш незабулена с чужд човек и да го водиш при мен, като знаеш, че тук не нося фередже?

— О, той е мой приятел, мой спасител!

— В опасност ли си била?

— И то голяма, смъртна опасност. Сега дъщерята ме погледна с не чак толкова строги очи, после каза:

— Значи без малко да не можеш да се върнеш. Сигурно по пътя ти се е случило нещо?

— Точно така.

— И какво?

— Нещастие.

— Предполагам. Но какво нещастие точно?

— Изобщо не помислих, че днес е един от петдесетте нещастни дни в годината. Иначе щях да си остана вкъщи. Не бях яздила и половин час, когато земята пред мен се отвори…

— О, Аллах! — извика дъщерята изплашено.

— Нагоре се издигаше син дим — продължи майката.

— Вай сана! (Горката!)

— От този дим излезе един дух, призрак и протегна към мен сто четирийсет и четири ръце…

— Аллах да те пази! По земята има много лоши призраци!

— Точно така, детето ми. Магарето ми, разбира се, и то като мен се изплаши и побягна с всички сили. Както знаеш, аз съм много добра ездачка, но въпреки това паднах, а магарето избяга.

— Какво нещастие! Изчезна ли?

— Не. Този ефенди минавал с коня си, хванал магарето, а мен ме вдигна от земята, за да ме доведе вкъщи. Къде е баща ти?

— Отиде в селото.

— По каква работа?

— Ще купува стафиди и бадеми.

— Каза ли кога ще се върне?

— Обеща да не се бави много.

— Погрижи се за този ефенди, докато се върна. Трябва да си сложа друга рокля.

Тя тръгна да излиза през една друга врата, но дъщеря й я хвана за ръката и каза:

— Кажи ми преди това какво стана с духа, с призрака.

— Сега нямам време. Питай ефендито, той ще ти каже. Така хитрушата се измъкна и предостави на мен да довърша историята с призрака. Що се отнася до мен, още след първите разменени между майката и дъщерята думи, се бях разположил върху една намираща се до стената рогозка.

Младата „Ягодка“, като видя, че е останала насаме с мен, видимо се смути. След кратка пауза попита:

— Уморен ли си, ефенди?

— Не.

— Може би си гладен?

— Също не, дете мое.

— Но сигурно си жаден?

— Топло е. Би ли ми дала глътка вода ти, дъще на красотата?

Тогава тя взе едната от паниците с мляко, от която преди това бе обирала с нежните си пръсти каймака. Подаде ми я и каза:

— Ето ти краве мляко. Прясно е и ще ти се услади. Или предпочиташ козе мляко?

— А неговият каймак обран ли е вече?

— Да, аз самата го направих.

— Дай ми тогава вода. Пия млякото само с каймак. Тя излезе и ми донесе глинена чаша с вода, чийто вид и мирис бяха такива, сякаш вътре току-що беше изпрана някоя стара торба за тютюн или бе измит мръсен пудел.

— Откъде взе тази вода? — попитах аз.

— От нощвите — отговори тя.

— Нямаш ли друга вода?

— Да, недалеч от къщи има течаща вода.

— Не можеш ли да ми донесеш от нея?

— Бих могла, но няма да я пиеш.

— Защо?

— Вътре има жаби, големи колкото овчарско куче или добре охранен таралеж.

— Нямате ли кладенец наблизо?

— Да, но вътре има гущери, дълги и дебели като змиорки.

— О! Тогава по-добре да не пия нищо.

— Господарю, бих могла да ти дам хубава шира.

— Наистина ли е хубава?

— Сладка е като захар и мед.

— Дай ми тогава, моля те, от нея!

Тя отново се отдалечи. Като се върна, ми донесе половин издълбана тиква, в която имаше течност, чийто вид беше направо опасен за живота. Помирисах я и това бе достатъчно, за да променя намерението си и да се държа изключително резервирано.

— От какви плодове е направена тази шира? — осведомих се аз.

— От черници, плодове от офика и лимони. Подправена е с жълти гъби и подсладена със сироп. Ще те освежи и подсили като вода от райска река.

Значи черници, които сами по себе си имаха отвратителен вкус, плодове от офика, употребявани най-често за храна от червенушките и други птици, и кисели лимони! Подправени с жълти гъби и подсладени със захар. Вкусът ми беше ясен, а какво щеше да е въздействието, предполагах. Неизбежната последица щеше да е колики или нещо подобно. Но аз наистина бях жаден, затова залепих устни до тиквата, затворих очи и отпих няколко глътки. Тогава обаче момичето бързо ме хвана за ръката.

— Дур, дур! (Спри, спри!) — извика тя. — Салт бир ичими, салт бир ичими! (Само една глътка, само една глътка!)

— Защо? — попитах аз.

Едва като оставях съда, забелязах противния вкус на коварната напитка.

— Санджъ, коркулу санджъ! (Болки в корема, страшни болки в корема!) — отговори тя.

— Защо тогава ми го даде?

— О, ширата е много хубава, но от нея може да се пие само една глътка. Внимавай! Така!

Тя взе тиквата от ръцете ми и бавно и дълго отпи една глътка, като направи такава физиономия, сякаш пие небесен нектар.

Тогава се сетих за отвратителния кумис, който бях пил в киргизките степи. При първите опити едва не изпаднах в безсъзнание. Посъветваха ме, като го пия, да си запушвам носа и следвайки този съвет по-късно наистина успявах да се наслаждавам на това дяволско питие без отвращение.

Тази шира в Джнибашлк беше къде по-лошо кулинарно произведение, но тъй като винаги съм се радвал на отличен стомах, опитът за убийство на хубавата дъщеря на пекаря и бояджията остана без каквито и да било последствия.

Щом тя остави тиквата на земята, дойде един стар, трицветен котарак, който досега бе лежал на земята, потопи предпазливо мустаците си в ширата, поклати замислено глава, но все пак започна да лочи, отначало тихо и недоверчиво, а после с видимо удоволствие.

— Кючюк кедиим ич, ачък юм, татлълък юм, беним джанъм ич, ич, ич! (Пий, котето ми, пий, пий, пий, сладичкото ми, скъпото ми!) — каза туркинята, галейки животното.

— Стой, стой! — извиках аз, и то толкова силно, че от уплаха момичето подскочи.

— Какво има? Защо викаш така? — попита тя.

— Нима ще оставиш любимеца ти да пие от тази шира!

— Че защо не?

— Ще получи колики, за които ти предупреди мен!

— О, няма! Той е свикнал с ширата.

— Ах, той често ли пие от нея?

— Да.

— От тази тиква ли?

— Да. Много обича да я пие. Той още вън пи, миличкият, добричкият.

— На всичко отгоре и това! Първо беше пил „любимецът“, после аз, а след мен тя! И с каква безподобна непринуденост ми го казваше само. О, Икбала, колко ти липсва допирът с добрите нрави на Западна Европа!

Едва не се разлютих наистина, но отказвайки се от всякакво желание за мъст, насочих разговора към това, което най-много я интересуваше:

— А пие ли понякога от ширата и сахатчията Али.

Макар че изрекох този въпрос възможно най-равнодушно, тя изненадано ме погледна.

— Господарю, ти познаваш ли сахатчията? — попита тя.

— Да, познавам го.

— Къде се запозна с него?

— По пътя за насам, и то точно днес, преди около два часа.

— Той говори ли ти за мен?

— Да. Нося ти поздрави от него.

— Значи ти е казал, че ме обича?

— Каза ми това и още нещо.

— Какво?

— Че и ти го обичаш.

— Да, вярно е. Обичаме се от душа и сърце. Заради мен той се върна от Арабия.

— Но въпреки това не може да разговаря с теб!

— За съжаление! Баща ми не разрешава.

— Но майка ти е ангслът-пазител, който бди над вас.

— Да! Ако не беше тя, сърдечната ни болка щеше да е по-голяма от най-високото минаре в цялата империя на владетеля на правоверните. Щяхме да се самоубием с отрова за мишки или щяхме да се удавим в най-дълбоката вода.

— Имаш предвид навън, където е течащата вода?

— Да.

— Но не каза ли, че там има големи и дебели жаби колкото таралеж?

— Да. Истина е. Но ние ще си изберем място, където няма жаби.

— А откъде щяхте да вземете отровата?

— Али щеше да отиде до Мастанли. Там има двама аптекари, които имат всякакви отрови.

— Може би няма да се наложи да се давите или тровите. Баща ти ще стане по-благосклонен към Али.

— О не! Москлан няма да отстъпи.

— Кой е Москлан?

— Търгува с коне и върши какви ли не още неща! Ти не го познаваш. Ще ме принудят да се омъжа за него.

— Знам.

— Али ли ти разказа?

— Да. Този мъж няма ли и друго име?

Тя се поколеба с отговора.

— Можеш да бъдеш откровена с мен. Искам да ти помогна — отбелязах аз.

— Не, няма друго име — отговори тя.

— Казваш го от страх пред него и баща ти!

— О, не! Не знам да има друго име.

— Значи никога не си виждала мъж на име Пимоза от Лопатица?

Тя се смути и заекна:

— Че къде да съм го виждала?

— Тук, у вас, в тази къща.

— Не, грешиш.

— Добре, значи съм се излъгал, а това не е добре за теб.

— Не е добре ли? Защо?

— Ако знаеше кой е този Пимоза и какво прави, щях да убедя баща ти да те даде за жена на Али.

— Нима е възможно?

— Искам да ти кажа, че съм дошъл тук, за да те видя. Имах намерение, ако ми харесаш, да отида при Али, за да го доведа при баща ти като зет.

— Това е невъзможно!

— О, не, дори е много лесно.

— Как ще го направиш?

— Не мога да ти го кажа, защото и ти не си откровена с мен. Исках да принудя баща ти да даде днес позволението си, днес, разбираш ли?

— И вярваш, че той ще го направи?

— Да, със сигурност. Но ти не ми се доверяваш, така че присъствието ми тук е излишно. Време е да потеглям.

Понечих да стана от мястото си, но тя застана пред мен, спря ме и каза:

— Стой, господарю! Кой си ти всъщност, та мислиш, че ще имаш такава власт над баща ми?

— Аз съм ефенди от Европа, под сянката на падишаха съм и ако искам, мога да принудя баща ти да одобри благосклонността ти към Али. Но вече нямам време, трябва да тръгвам!

— Остани още малко! Ще бъда откровена с теб.

— Умно ще постъпиш. За твое добро е. И така, кажи ми познаваш ли онзи Пимоза.

— Да, познавам го. Извинявай, че преди това ти казах друго!

— Прощавам ти. Знам, че трябва да говориш така заради баща си.

— А ще ми обещаеш ли, че няма да причиниш зло на баща ми?

— Да, обещавам ти.

— Дай ми тогава ръката си!

— Ето я. Щом обещая нещо, държа на думата си. А сега ми кажи кой е Пимоза!

— Той не се казва Пимоза, само понякога се нарича така. Той е всъщност онзи Москлан, чиято жена трябва да стана.

— Вече го знаех. А с какво друго се занимава освен с търговия на коне?

— Черноборсаджия е, а освен това е и куриер на Жълтоликия.

— Жълтоликия изпращал ли го е някога при баща ти?

— Да.

— По каква работа?

— Не знам.

— Баща ти черноборсаджия ли е?

— Не.

— Кажи ми истината!

— Не е черноборсаджия, но контрабандистите идват при него и тогава…

Тя се запъна.

— Е? Какво тогава…

— Тогава той има много стока.

— Къде? Тук в къщата ли?

— Не. В полето.

— На кое място?

— Не бива да казвам. Аз и майка ми сме се заклели да не казваме нищо.

— Не е необходимо да го правиш, защото знам мястото толкова добре, колкото и ти.

— Това е абсолютно невъзможно. Та ти си чужденец!

— И въпреки това го знам. Това е една дупка в трънаците. Тя плесна с ръце от учудване и извика:

— О, Аллах! Ти наистина го знаеш!

— Виждаш ли! Тъкмо днес там има много стока.

— Ти видя ли я?

— Да. Пълно е с килими.

— Наистина, наистина го знаеш съвсем точно! Кой ти издаде мястото?

— Никой. Откъде са килимите?

— Дошли са с кораб по море. Стоварени са в Макри и оттам нашите носачи са ги донесли до Гюмюрджина, а после и при нас.

— А закъде са определени?

— Трябва да заминат за София, а оттам продължават нататък, но не знам къде точно.

— Жълтоликия взема ли участие в тази контрабанда?

— Не. Главатарят е един силяхджия в Исмилан.

— А, така ли! Този човек има и кафене, нали?

— Да.

— Живее на улицата, водеща към село Чатак.

— Ефенди, ти познаваш ли го?

— Чувал съм за него. Знаеш ли името му?

— Казва се Деселим.

— Идва ли понякога при вас?

— Много често. Днес или утре също ще дойде.

— Сигурно заради килимите, които са в онази дупка?

— Да. Трябва да бъдат откарани.

— Той ще доведе ли носачи?

— Само няколко. Останалите живеят наблизо.

— В Джнибашлк ли?

— Тук, в съседните села.

— Кой ги събира?

— Баща ми.

— Но не той лично, нали?

— Не, изпраща младия ни слуга, който ги познава всичките.

— Човекът, който помогна на майка ти да слезе от магарето ли?

— Да. Нацапан е с какви ли не бои. Много е хитър, но и много смел човек. Чуй! Някой идва!

Вън при входа се чуваше странно пухтене и стенание.

— А бух! А бух! — изпъшка някой.

— Това е баща ми! — каза тя. — Не издавай, че съм разговаряла с теб!

В следващия момент тя изчезна натам, където бе отишла и майка й.

Бях в стаята съвсем сам с изключение на котарака, който отново се бе оттеглил в един ъгъл. Не ми беше приятно, но нищо не можех да променя. Чух няколко тежки, провлечени стъпки, както и повторно „а бух“, след което той влезе.

Едва не се изплаших, като видях мъжа. Беше почти толкова дебел, колкото и висок и буквално трябваше да се провре през вратата. Облечен беше изцяло в българска носия. Панталоните, туниката и късата му аба бяха изцяло от вълнен плат, докато османлиите обичат да носят през летните месеци широки, леки ленени или памучни тъкани. Краката на пекаря също бяха увити с широки навуща, по български маниер. Прабългаринът, преминал към славянството татарин, не обича да носи друго на краката си.

От само себе си се разбира, че тази носия още повече обезобразяваше пекаря. Късото сетре, омотаните крака, широкият стъпка и половина пояс, навит около тялото му, го правеха още по-дебел и безформен, отколкото всъщност беше. На всичко отгоре главата му бе обръсната. Само отгоре, в средата на черепа, имаше дълъг кичур коса, сплетен на две провесени надолу плитчици. Не носеше фес или някакъв друг вид шапка. В ръката си държеше кърпа с вързани на възел краища, в която имаше няколко кесии.

Ако някой ме попита какъв цвят са били дрехите му, не бих могъл да кажа. Но първоначално сигурно са имали някакъв цвят. По тях обаче имаше черти от всевъзможни бои, така че не можеше да се определи какъв е истинският фон. Ясно беше само, че независимо от това дали пръстите му са били изцапани от тесто при месенето, или от боя при боядисването, той просто ги беше бърсал в дрехите си.

Ръцете му изглеждаха така, сякаш беше строшил кутия с бои, разбъркал ги беше с масло и след това се беше изрисувал с пръсти. Ръцете над китките му не можех да видя, но те много приличаха на тези на неговата прелестна „Ягодка“, поради което първоначално ги бях сметнал за ръкавици.

А какво представляваше лицето му! То беше направо грандиозно. Освен това явно имаше два, дори три навика, които за човек с неговия занаят бяха непоносими: подсмърчаше, обичаше да си търка очите, както и да се чеше зад ушите, защото както носът, така и местата около очите и ушите му изглеждаха като намазани с черно мастило, сливов мармалад, жълтък, малинов сок и зацапана креда.

Когато ориенталките си боядисват миглите с въглен, това придава на очите им странен, меланхоличен, интересен израз. Изглежда, бояджията смяташе, че с напластяването на споменатите цветове ще стане по-красив. По тази причина или просто за по-удобно, от дълго време не беше осквернявал лицето си дори с капка вода. Подобно нещо едва ли би могло да се случи в Европа. То би принудило полицията да се намеси, защото човек с подобна външност би предизвикал обществения гняв.

Наистина беше много забавно да се наблюдава с какво удивление ме наблюдаваше той, защото аз спокойно продължих да седя на мястото си до вратата. Челото му се сбърчи, устата му широко се отвори, а ушите му сякаш щяха да прилепнат назад.

— Делим ълдъръм! (Гръм и мълнии!) Не можа да каже нищо повече. Той се запъхтя, дали от липса на достатъчно въздух или от изненада, не знам.

— Сабахънъз хаир ола! (Добро утро!) — поздравих аз, като бавно станах.

— Не ис тер сен бунда? Не арарсен бунда? (Какво правиш тук? Какво търсиш тук?)

— Сени (Теб) — отговорих му аз кратко.

— Бени? (Мен ли?) — поклати той глава.

— Евет, сени. (Да, теб.)

— Припознаваш ме!

— Едва ли. Теб човек веднага може да те познае.

Изглежда, той не усети обидата, съдържаща се в последните ми думи. Но продължавайки да поклаща глава, каза:

— Сигурно си сбъркал къщата.

— Не, не съм.

— Но аз не те познавам!

— Ще ме опознаеш.

— Кого търсиш?

— Бояджията, който е и пекар и се казва Бошак.

— Да, аз съм.

— Виждаш ли, че не греша!

— Но ти каза, че веднага си ме познал! Виждал ли си ме някога?

— Не, никога и никъде.

— Как тогава си ме познал?

— По блестящото достойнство на положението ти, четящо се по лицето ти.

Той не разбра истинския смисъл и на тези думи, защото разтегна това цветно блестящо лице в широка, доволна усмивка и каза:

— Ти си много учтив човек и имаш право. Занаятът ми е много важен. Без нас хората биха измрели, а освен това разкрасяваме и дрехите им. Какво желаеш?

— Искам да говоря с теб по една работа.

— Да не си търговец на брашно?

— Не.

— Или търгуваш с боя?

— И това не е. Работата, която имам предвид, е друга.

— Кажи каква е!

— След като се разположиш удобно. Съблечи си палтото и седни при мен!

— Да, ще го направя. Чакай ме тук!

Той излезе през същата врата насреща, през която бяха изчезнали жена му и дъщеря му. Явно там имаше още две помещения, едно зад друго, и от стигащия до мен приглушен говор на трите гласа разбрах, че споменатите персони се намират в най-задния „кабинет“.

Като се върна, той спря пред мен и каза:

— Им бунда. Иштахнъз вармъ? (Ето ме. Имаш ли апетит?)

— Защо?

— Да хапнеш нещо.

— Не — отговорих аз, мислейки си за следите от тесто по панталоните му.

— А жаден ли си?

— Благодаря много!

Благодарение на водата от нощвите и чудесната шира апетитът ми напълно бе изчезнал.

— Нека тогава да говорим по нашата работа.

Изобщо не е възможно да се опише начинът, по който той след дълго пъшкане успя да седне на земята срещу мен. Като приключи това физкултурно упражнение с големи мъки, лицето му застина в желязна, господарска маска и той силно плесна с ръце.

Едва не се изсмях в лицето му, на опита му да се прави на важен човек, свикнал да заповядва. Но пляскането с ръце бе чуто, защото влезе подобният на щиглец калфа, когото дъщерята бе нарекла хитър и смел мъж.

Той сигурно беше стоял зад къщата и през някой прозорец му е било обяснено как да се държи. Той се поклони със скръстени на гърдите ръце и погледна господаря и майстора си смирено и изпълнен с очакване.

— Гетир беним люлей! (Донеси ми лулата!) — заповяда той с тон на паша с три конски опашки. Слугата мигновено се подчини на заповедта. Донесе лула, която изглеждаше така, сякаш дълго време бе престояла в тинята на някой развъдник за шарани. Слугата се отдалечи, а господарят бръкна в джоба на панталона си и извади от него шепа тютюн, който натъпка в лулата. После ме попита:

— Сен ми тютюн ичер? (Пушиш ли?)

— Евет (Да) — отговорих аз.

Опасявах се, че ще заповяда да донесат и на мен такава лула и ще я напълни със същия тютюн, но бях приятно разочарован, когато той продължи да пита:

— Кибритлер онун ичюн мелик олсен? (Значи имаш кибрит?)

— Бир кав забт етмез сен? (Нямаш ли огниво?) — осведомих се аз.

Като задаваше въпроса си, човекът направи странна, хитра, дори глуповато лукава физиономия. По онези места не навсякъде се намира огниво и човек може да претърси цели села, без да открие дори едно-единствено. Който има в себе си подобно нещо, е човек с възможности. Пекарят искаше да разбере дали съм от тези хора. Затова и аз му отговорих по този начин.

— Не ми се става пак — каза той. — Виждам, че си от хората, които имат кибрит.

— По какво позна?

— По цялото ти облекло. Ти си богат.

Ако беше казал: „Ти си по-богат от мен“, щеше да е прав. Бръкнах в джоба си и извадих дузина восъчни клечици, една от които му дадох. Той учудено я разгледа и каза:

— Но тя не е дървена?

— Не. Не обичам направените от одун^[4].

— Но това е само восък?

— Да, позна.

— А вътре има фитил, нали?

— Естествено!

— Мюдшюпатли, чок аджаиб! (Чудесно, изключително!) Свещ за палене на тютюн! Още не съм виждал подобно нещо. Не искаш ли да ми подариш цялото пакетче?

Не е за вярване какво впечатление могат да направят понякога такива дреболии. И понеже в подобни ситуации е добре да се използва открилата се възможност, отговорих:

— Тези клечици са ми много скъпи. Може би ще ти ги подаря, ако съм доволен от изхода на разговора ни.

— Хайде тогава да започваме. Първо обаче трябва да си запаля лулата!

Щом това стана, забелязах, че тютюнът, който пушеше, съвсем не беше лош. Сигурно се бе сдобил с него по не особено легален начин.

— Така, сега вече можем да говорим — каза той. — Вероятно първо ще ми кажеш кой си.

— Естествено. Все пак трябва да знаеш с кого разговаряш. Но може би ще е по-добре, ако ти кажа името си малко по-късно.

— Защо?

— Работата, по която ще говоря с теб, не е обикновена. За нея се изискват хитрост и дискретност, а аз не знам дали ти притежаваш тези две дарби.

— А, вече знам кой си!

— Кой съм?

— Занимаваш се с тайна търговия.

— Хм! Може би не си на съвсем погрешна следа. Имам за продан стока, която е много скъпа, но въпреки това аз ще я продам евтино.

— Каква е?

— Килими!

— Ах, килими! Това е хубава стока. Но какви са килимите?

— Истинска стока от Смирна.

— Аллах! Колко са?

— Към сто.

— Как ги продаваш?

— На едро. Искам за всяка бройка по трийсет пиастъра. Той извади лулата от устата си, сложи я до себе си на земята, плесна с ръце и попита:

— Трийсет пиастъра? Наистина ли трийсет?

— Не повече!

— За истински смирненски килими?

— Да!

— Мога ли да ги видя?

— Разбира се, че купувачът първо трябва да ги види!

— Къде са?

— Наистина ли мислиш, че ще ти кажа, преди да разбера дали купувачът е сигурен човек?

— Много си предпазлив. Поне ми кажи дали мястото, където се намират, е далеч оттук.

— Не е.

— Освен това трябва да ми кажеш как стана така, че се обръщаш тъкмо към мен.

— Ти си известен бояджия, значи си познавач и можеш да прецениш дали цветовете на стоката са истински.

— Това е вярно — каза той поласкан.

— Затова идвам при теб! Разбира се, не мисля, че ще купиш килимите, но сигурно познаваш някого другиго, който е готов да направи една толкова сполучлива сделка.

— Правилно си предположил.

— Значи познаваш такъв купувач?

— Познавам един.

— Който може да плати в брой?

— Такива сделки обикновено се правят на кредит.

— Но не и аз. Стоката е хубава и евтина, но парите се плащат в брой. Тогава и двете страни са доволни: и купувачът, и продавачът.

— Да, човекът може да плати.

— Приятно ми е да чуя това. Кой е той?

— Майстор на оръжия.

— О, не!

— Защо?

— Един майстор на оръжия никога няма да купи такова голямо количество килими.

— Този обаче ще го направи. Той има и кафене и знае как да продаде стоката на някой друг.

— Къде живее?

— В Исмилан.

— Не ми харесва, че е толкова далече.

— Няма значение. Днес или утре той ще дойде при мен.

— Не мога да чакам до утре.

— Защо?

— Би могъл да се сетиш!

— Не, не мога.

— Щом продавам скъпа стока толкова евтино, сигурно случаят е по-особен.

— Хм! Така е наистина!

— Трябва да я продам по най-бързия начин, иначе мога да я изгубя.

— Да не би да те следят?

Казвайки това, той намигна, дяволито ме погледна и направи с ръце движения, наподобяващи хващане, залавяне, тоест арестуване.

— Не. Не е това. Никой не подозира какви намерения имам, но стоката се намира на много несигурно място.

— Премести я оттам!

— Това трябва да направи купувачът.

— Толкова ли е неблагонадежден човекът, при когото си ги оставил?

— Не са при никакъв човек.

— Не са ли? Ами къде са тогава?

— Насред полето.

— Аллах е велик! Как ти хрумна тази идея?

— Не на мен, а на другиго е хрумнала.

— Но ти си дал позволението си?

— Не съм. Никога не би ми дошло наум да съхранявам толкова лекомислено подобна стока.

— Изобщо не те разбирам.

— Ще ти го поверя под секрет. Правиш ми впечатление на човек, който не би предал някого.

— Никога, никога не бих го направил!

— Добре, добре. Вярвам ти. Разбираш, че трийсет пиастъра са много малко, нали?

— Хм! Все още не бих могъл да кажа. Не съм видял килимите.

— Казвам ти, че е малко, направо нищожно. Никой не продава толкова евтино.

— Сигурно си ги взел на още по-ниска цена!

— Естествено! Разбира се от само себе си.

— Колко даде?

— Виж, този въпрос е много умен. Никой продавач няма да ти каже колко печели всъщност. Но както вече си забелязал, искам да бъда откровен с теб.

— Е, колко печелиш?

— Трийсет пиастъра, само трийсет пиастъра. Той ме погледна смаяно и попита:

— От цялото количество ли?

— Как можеш да си помислиш подобно нещо! Не съм чак толкова глупав, та да се задоволя с такава нищожна сума! Не, толкова печеля от всеки килим.

— Но това е невъзможно!

— Защо?

— Продаваш един килим за трийсет пиастъра и същевременно получаваш също толкова печалба?

— Така е.

— Значи тогава някой ти е подарил стоката.

— Никой не прави подобни неща.

— Умът ми не го побира!

— Не си блъскай главата! И моят ум не би го разбрал. Не съм купил килимите, не са ми подарени, а ги намерих.

— Намерил си ги? — извика той.

— Да.

— Кога?

— Не е важно.

— Но къде?

— Наблизо.

Той здравата се изплаши. Започна да преглъща и с видимо усилие попита:

— Тук наблизо ли? Нима е възможно?

— Разбира се! Нали ти го казвам!

— Мога ли да узная къде е това място?

— Познаваш ли пътя оттук за Кошикавак?

— Естествено!

— Минава се покрай едни храсти. Щом ги отминеш и завиеш надясно, се стига до една падина, която изглежда съвсем недостъпна, защото е обградена от много гъсти трънаци. Това е мястото. Там са килимите.

Той приличаше на препариран. Не помръдваше. Само гърдите му се движеха неспокойно. Сякаш не му стигаше въздухът. Накрая от устата му се чу хъркащ звук:

— Господарю, това е невероятно!

— Да, кой би повярвал, че могат да се намерят цял куп килими насред полето. Но тук вали толкова рядко, а тъкмо сега е сушав период, така че стоката няма да пострада от времето.

— Но не и от хората!

— Как така?

— Лесно би могла да бъде открита!

— О, не. Вие тук сте като децата. И до днес правите само това, което сте правили вчера и изобщо по-рано. Не искате да научавате повече от това, което вече знаете. Падината винаги е била смятана за недостъпна и едва ли би хрумнало на някого да проверява дали наистина е така. Пък и бодлите причиняват болка.

— А ти как стигна дотам?

— С коня си. Знаеш, че човек не винаги може да озапти животното си. То просто хуква напред и ето, че си попаднал сред тръните.

— Ланети! Ланети вакаа! (По дяволите. Проклета случайност!) — извика той.

— Защо? — попитах аз учудено. — Ядосваш се, че съм направил това откритие?

— Не, о не! Само си мислех колко ще е неприятно за човека, на когото е стоката.

— Ами да беше я скрил по-добре!

— Но, господарю, как ти дойде наум да продадеш килимите?

— Не е ли най-изгодното нещо, което мога да направя?

— За теб — да. Но твоя ли е стоката?

— Естествено! Нали аз я намерих?

— Това не е основание, за да я смяташ за своя собственост. Трябва да я оставиш на притежателя й.

— Нека тогава да ми се обади! Но едва ли ще го направи.

— Той ще си я вземе.

— Той или някой друг. Много лесно може да хрумне на някого, който е по-умен от мен, да ги изнесе оттам! Не, ще ги продам.

Той се бе съвзел от шока и вълнението му постепенно взе превес.

— Съветвам те да не правиш това! — каза той. — Законният им притежател ще се погрижи да не загуби собствеността си. Ще се превърнеш в крадец, а не ми приличаш на такъв.

— Така ли? Хм! Сигурно имаш право. Употреби тази дума в подходящия момент. Наистина не искам да ставам крадец.

— Значи ще оставиш килимите?

— Да.

— Обещаваш ли ми?

— Защо на теб? Твои ли са?

— Не, но не бих искал да обременяваш душата си с грях.

— Ти си честен човек. Мислиш ми доброто!

— Да. И така, обещай ми, като ми подадеш ръка, че няма да посягаш на килимите!

— Добре! Ще изпълня желанието ти. Ето ти ръката ми! Той стисна десницата ми, въздъхна облекчено и вземайки лулата си, каза:

— Слава на Аллаха! Отклоних те от пътя на греха. Обаче ми изгасна тютюнът. Дай ми още една клечка!

— Ето, вземи! Радвам се, че ме върна към пътя на добродетелта. Изкушението беше голямо. Трябва да се погрижим да не пострада някой друг.

— Как смяташ да го направиш?

— Ще съобщя за находката.

— Аллах, Аллах! На кого?

— На властите.

— Той бързо хвърли запалената наново лула, замаха тревожно с ръце и каза:

— О, това изобщо не е необходимо!

— Напротив! Ще отида при кехаята. Той ще конфискува килимите.

— Какво говориш? Притежателят им ще си ги прибере!

— Това не може да промени решението ми. Мой дълг е да съобщя.

— В никакъв случай! Това не те засяга!

— Засяга ме, и то много. Който открие престъпление, трябва да съобщи за него.

— Нима тук става дума за престъпление?

— Никой честен човек не крие това, което притежава, в земята. Освен това нямам представа за кого са предназначени килимите.

— Лъжеш се!

— Напротив, убеден съм, че постъпвам правилно.

— Кой би могъл да бъде този човек?

— Същият, когото преди това ти ми посочи като купувач.

— Имаш предвид майстора на оръжие ли?

— Да.

— О, той няма нищо общо с тази работа! Познаваш ли го?

— Не, никога не съм го виждал.

— Как би могъл да го заподозреш в подобно нещо? Аз дори не съм ти казал името му.

— Знам го. Казва се Деселим.

— Деселим ли? Нямам предвид него. Не познавам човек с такова име.

— Сигурно не познаваш и никой, който се казва Пимоза?

— Пимоза ли? О, познавам го!

— Откъде е?

— Сърбин от Лопатица на Ибър е. Къде се запозна с него?

— По-късно ще ти кажа. Посещава ли те понякога?

— Да.

— Бил ли е скоро при теб?

— Не.

— Знаеш ли къде е бил?

— Не.

— Хм! Бил ли си неотдавна в Мандра и Болджибак?

Сега лицето му прие изражение, доста по-различно от предишното. Беше типична лисича физиономия. Този шишко беше опасен човек. В погледа му проблесна разбиране. Той каза:

— Ще ти кажа истината: бях там, а и Пимоза също. Погледът, с който сега ме гледаше, беше направо триумфиращ.

Аз обаче равнодушно сложих ръка на рамото му и смеейки се, му казах:

— Добре го изигра, Бошак, стара лисицо!

— Добре ли? Какво искаш да кажеш?

— Ти разбра, че съм говорил с Пимоза, и то наскоро.

— Така си и помислих.

— Наистина не започна много хитро. Не искаше да признаваш нищо.

— Мога да ти кажа истината!

— Заради мен! Освен това ти разбра, че Пимоза ми е казал, че е бил в Мандра и Болджибак, затова веднага влезе в ролята на свидетел. Но какво ще стане, ако ти докажа, че изобщо не си се вясвал там?

— Не можеш да го докажеш.

— Достатъчно е само да поразпитам наоколо. Все някой те е видял. Но няма да го направя, няма да положа такова усилие. Ще отида в село Палаца и там ще разбера кой всъщност е този Пимоза.

Макар и да имаше дебел слой боя на лицето си, шишкото като че ли пребледня. Той каза с възможно най-благонадеждния тон:

— Там няма да научиш нищо повече от това, което вече ти казах.

— О, търговецът на коне Москлан ще ми даде доста по-добра информация. Мисля, че посещението ми при теб е към края си. Отивам при кехаята.

Станах. Той направи същото, и то толкова бързо, че ми стана ясно, че страхът му бе дал такава пъргавина.

— Господарю — каза той, — няма да си тръгваш, докато не се разберем.

— Да се разберем ли? За какво?

— За килимите.

— И за Жълтоликия, нали?

— Аллахи северсин! (За Бога!) Защо говориш за Жълтоликия?

— Защо се изплаши, като заговорих за него? Защо казваш, че трябва да се разберем за килимите? Да не би да са твои?

— Не, не!

— Или може би знаеш кой ги е скрил?

— Също не.

— Тогава може да бъдеш напълно спокоен, но аз трябва да отида при кехаята, за да го осведомя за находката си.

— Но ти нямаш никаква полза от това!

— Човек изпълнява дълга си не заради собствената изгода.

Той съвсем се смути. Дори застана пред вратата, за да не мога да изляза навън, и каза:

— Кой си ти всъщност, та идваш тук като чужденец, а си се загрижил за нашите работи?

— Можеш ли да четеш?

— Да.

— Тогава ще ти покажа нещо.

Извадих паспорта си, показах му го, но така че да може да види добре само печата, и попитах:

— Познаваш ли това?

— Да, това е мюхюрът на султана.

— Тогава ти казвам, че притежавам мюхюра и арестувах агента Пимоза.

— Госпоодарю! Ефенди! Ти полицай ли си? — извика той изплашено.

— Не съм длъжен да ти отговарям. Но ще задържа и теб, както и Деселим от Исмилан, щом той дойде тук.

— Ще арестуваш мен?

— Ти го казваш.

— Защо?

— Заради килимите и по различни други причини.

— Ефенди, аз съм честен човек.

— И въпреки това ме лъжеш.

— Казах истината!

— Наистина ли се осмеляваш да го твърдиш? Скоро с теб ще бъде свършено. Да бъде волята ти. Срещу теб ще започне голямо разследване. Загубен си. Но все пак исках да те спася. Дойдох при теб, за да ти покажа пътя към спасението.

Той се беше облегнал на преградната стена и не знаеше какво да каже.

— Да можеше да се видиш отстрани — казах аз. — Истинско олицетворение на вината и страха си. Облечи се и ме последвай при кехаята!

Тогава се появиха жена му и дъщеря му. Те бяха подслушали всичко от съседната стая. Двете нададоха силен вой и ми отправиха всевъзможни упреци. Пекарят остана съвсем спокоен, изглежда, преценяваше как е най-добре да действа. Слушах известно време вайканията на двете жени, после ги успокоих:

— Млъкнете! Исках да го спася, но той не пожела. На момента бих се отказал от намерението си да дам сведения. Но вие чувате, че той не отронва и една дума на молба.

Това го накара да заговори.

— Ефенди — каза той, — какво знаеш за мен?

— Всичко! Не е необходимо да ти казвам всичко с подробности. Това е работа на съдията.

— Казваш, че би могъл да се откажеш от намерението си да дадеш сведения?

— Да. Не те смятам за чудовище. Само мисля, че си подлъган. Затова исках да се отнеса с теб по-внимателно.

— Какво трябва да направя?

— Да се откажеш от измамниците.

— Готов съм да го направя!

— Така казваш сега, но като си тръгна, няма да изпълниш обещанието си.

— Ще го изпълня. Мога да се закълна.

— Тогава искам да се откажеш от приятелството на търговеца на коне Москлан.

— Ще му го кажа.

— Добре! Искал си да му дадеш дъщеря си за жена, нали?

— Да.

— В такъв случай тя загубва годеника си. Потърси й друг! Той наостри слух. Погледна изпитателно двете жени, а после и мен и попита:

— Разговаряли сте, преди да дойда, нали?

— Да — признах аз.

— Да не мислиш, че ще я дам за жена на сахатчията Али?

— Съветвам те да го направиш.

— Уаллахи! Значи сте говорили за него?

— Да, а аз говорих вече и със самия него. Той е достоен мъж и не е престъпник като онзи Москлан. Той ще направи дъщеря ти щастлива. Нямам време за много приказки. На тръгване само искам да ти кажа: излизам за няколко минути. Говори с жена си и дъщеря си. Ако, като вляза, ми кажеш, че сахатчията е добре дошъл в дома ти, веднага ще отида да го доведа. После ще му дадеш съгласието си и всичко ще е наред. Но ако се откажеш, отивам при кехаята и ще те заведа веднага при него.

По челото му се появиха капки пот, но въпреки това ми се стори, че сега е много по-спокоен отпреди. Жена му и детето му понечиха да се впуснат в молби, но той ги спря с ръка и ме попита:

— Значи ще доведеш сахатчията?

— Да.

— Ще отидеш при него в Кабач?

— Естествено, щом искам да го доведа!

— И ако после му дам съгласието си, ще запазиш ли всичко в тайна?

— Като гроб!

— За Жълтоликия и за търговеца на коне също ли?

— Да.

— И няма да кажеш нищо за килимите?

— Само на един човек ще кажа.

— На кого?

— На сахатчията. Нека той постъпи, както пожелае.

— Като му дам дъщеря си, ще мълчи. Кога тръгваш за Кабач?

— Веднага, щом ти решиш. Нямам време за губене. Давам ти няколко минути. Размисли!

Отидох при коня си. Като излизах от стаята, чух, че майката и дъщерята веднага започнаха да го обсипват с молби, и бях сигурен в успеха си. Според мен не му оставаше нищо друго, освен да отстъпи, и страшно се радвах, че след малко ще мога да отнеса радостната новина на сахатчията.

Питах се наистина дали е мой дълг да съобщя за килимите, но имаше достатъчно причини да не го направя. Все още не бях убеден дали килимите действително са контрабанда. Сигурно щяха да се превърнат в такива едва на сръбската граница. Впрочем смятах сахатчията за честен човек и си мислех, че ще постъпи, както му диктува съвестта, веднага щом му кажа всичко.

Отдалечих се малко от къщата. Стори ми се, че чух някакъв вик. Като се обърнах, видях, че помощникът се приближава към един прозорец и пекарят нещо му каза.

Какво ме засягаше това? Сигурно му е дал някакви указания по отношение на работата. След няколко минути чух конски тропот. Не видях ездач. И през ум не ми мина да се усъмня. За съжаление ми бе отредено да постъпя непредпазливо. Пекарят бе изпратил слугата си, да ми постави клопка. Момичето бе нарекло този човек хитър. И наистина беше такъв. Така беше потеглил, че къщата се намираше между него и мен и аз изобщо не можех да забележа отдалечаването му.

Чаках около четвърт час, след което се върнах в стаята. Жената ме помоли да дам на мъжа й малка отсрочка. Много му било трудно да вземе решение, тъй като не знаел как да се отърве от Москлан без последствия.

Изпълних молбата й и отново излязох. Чаках, докато ме извикаха. Пекарят дойде при мен и ми каза:

— Имаш право, ефенди. Ще постъпя, както ме съветваш. Ще доведеш ли сахатчията?

— Да, тръгвам веднага.

— А ще ни гостуваш ли днес и през следващите дни?

— Благодаря! Невъзможно ми е. Трябва да продължа нататък.

— Закъде си тръгнал?

— Надалеч, към Европа, където е родината ми.

Голяма грешка направих, като казах това, но щях да го разбера по-късно.

— Тогава ела поне в мехарема. Всъщност това е само селямлък. Трябва да ти покажа нещо.

Той беше станал отстъпчив, а двете жени сияеха от щастие.

Не можех да откажа на молбата му и влязох с тях в следващото помещение, което по подредба не се различаваше особено от първото. Дъщерята се оттегли за малко и донесе някакъв предмет, увит в кълчища и омотан с връвчици.

— Познай какво е това, ефенди? — каза той.

— Как бих могъл да позная? Казвай.

Той махна кълчищата. Показа се една бутилка.

— Това е гроздов сок — каза той. — Можеш ли да го пиеш?

— Мога, но по-добре не го наливай. Освежете се с него вие самите.

— На нас ни е забранено. Виното е от Гърция. Даде ми го един търговец, но аз го прибрах, докато се появи някой, на когото е разрешено да го пие.

Моето колебание, изглежда, го обиди. Той помисли малко, а после каза:

— Щом отказваш да го приемеш, не искам повече да го задържам у себе си. Чилека, нека да го дадем на бедния, болен Шабан!

Тя веднага се съгласи и го попита дали да не прибави и малко сладкиши. Той й позволи, а после се обърна към мен:

— Ефенди, щом беднякът ще получи такъв дар, трябва да ни направиш една услуга!

— Ако мога, с удоволствие. Кой е този Шабан?

— Навремето правеше метли, но сега е станал просяк, понеже е болен и не може повече да работи. Живее от подаянията на онези, които Аллах е благословил с препитание.

— Да, просяк е и понякога му даваме милостиня — повтори дъщерята. — Живее в една колиба сред гората, на половината път оттук до Кабач.

Самото повторение на думите му, а още повече и тонът, с който бяха изречени, ми направиха впечатление. Тя припряно бе прекъснала баща си. Забелязах, че иска да насочи вниманието ми към себе си. Тя стоеше малко настрана, зад баща си, и като погледнах към нея, тя предупредително вдигна показалеца на дясната си ръка, без баща й да я види.

— Каква е гората? — попитах аз непринудено.

— Само от бук и дъб — отговори пекарят. — Могат да се видят и единични елхи или кипариси. Да ти опиша ли пътя по-подробно?

— Бих те помолил за това.

— Оттук тръгваш на югозапад, все по коларския път, който ще те отведе към едно високо плато. Там пътят се отклонява на юг, в посока Терзи Орен и Ирек, но ти трябва да намериш пътеката, водеща надясно към един поток, който се влива в Сюдлю под Кабач. Недалеч от мястото, където се намира потокът, има открита поляна, в чийто край е колибата на Шабан.

— Сам ли живее там?

— Да.

Просяк, а живее сам в гората. Доста странно. А и особеното поведение на дъщерята. Явно, че трябваше да бъда много предпазлив.

— Мислиш ли, че ще го намеря? — осведомих се аз.

— Да. Както чух, вече не можел да излиза. Сигурно е болен. Затова му изпращам подарък.

— За каква услуга ставаше дума преди малко?

— Ще вземеш ли тези неща със себе си, за да му ги занесеш?

— С удоволствие. Приготви ги!

Той го направи. Междувременно дъщерята излезе вън и повторно ми даде знак. Последвах я и я намерих зад къщата.

— Нещо искаш да ми кажеш ли? — попитах аз.

— Да, ефенди. Пази се.

— От кого и защо?

— Този просяк е лош човек. Пази се от него.

— Мислиш ли, че баща ти ми крои нещо лошо?

— Не знам. Само трябва да ти кажа, че не обичам този просяк, защото е враг на сахатчията.

— Хм! Майка ти щеше да ми дава нещо за него. Баща ти не биваше да разбере.

— Това вече е уредено, ефенди. Тя не искаше да ти казва веднага, че трябва да му съобщиш нещо. Той трябваше… — Тя се запъна, изчерви се и сведе поглед.

— Е, какво трябваше да направи той, прекрасна Икбала.

— Той трябваше довечера да… да… дойде при майка ми.

— При майка ти ли? Но не във вашата къща, нали?

— Не, ефенди.

— А къде? — попитах аз припряно и много сериозно.

— Трябваше да я чака при реката.

— Така, така. Значи милата ти майка има навика да определя от време на време срещи на сахатчията?

— Да — отговори тя наивно и сериозно, така че едва не се изсмях.

— А ти сигурно пазиш тези хубави срещи? — попитах аз.

— О, ефенди, много добре знаеш, че той не идва при майка ми, а при мен!

— Да, така си и мислех. И въпреки че днес ще го водя при вас, майка ти смята за необходимо да му изпраща вест?

— Така е, ефенди. Намерението ти е толкова добро. То изпълва сърцето ми с радост. Дано Аллах е рекъл да успееш!

— То ще изпълни с радост и сахатчията. Като разговарях с него, той каза, че си най-голямата хубавица в Румелия и …

— Истина ли е? — прекъсна ме тя припряно.

— Да, така каза.

— О, той е голям ласкател и преувеличава.

— Не, не преувеличава. Ти си по-сладка от ширата, която правиш. Само че казваш, дано Аллах е рекъл да успея да изпълня намерението си. Все още ли се съмняваш? Нали баща ти даде съгласието си?

— Така е, но ми се струва, че не го мисли искрено. О, ефенди, предчувствам опасност. Закриляй моя сахатчия!

— Какво би могло да го заплашва?

— Не знам, но вие двамата трябва много да се пазите, а ако му се случи нещо лошо, ще пролея много сълзи.

— За него ли? Значи за мен не би проляла нито една сълза?

— Ами ти си чужденец!

Тя го каза толкова искрено и беше толкова забавна, че аз сърдечно се разсмях.

— Е — отвърнах аз, — щом ще плачеш само за него, поне кажи на твоята аная да пролее две-три сълзи за мен, ако ми се случи нещастие. Сега обаче ще вляза вътре, за да не забележи баща ти, че сме разговаряли тайно. И аз не му вярвам.

— Ефенди, аз ще те пазя отдалеч!

Тя тръгна. Думите й като че ли не съдържаха никакъв смисъл, но по-късно разбрах, че й се бе удало да спази това обещание.

Отвързах коня си и зачаках. След малко пекарят дойде и ми донесе определения за просяка дар.

— Къде са жена ти и дъщеря ти? — попитах аз просто така, но скришом го наблюдавах. — Няма ли да се сбогувам с тях?

— Нали ще дойдеш отново, господарю? — отговори той. Като каза това, по дебелото му лице пробягна сянка на лукавство и злорадство. Аз веднага сложих ръка върху рамото му и сериозно казах:

— Мислиш ли, че не забелязвам иронията в думите ти? Физиономията му веднага прие израз на най-искрено учудване. Той ме погледна, поклати глава и каза:

— Не те разбирам. Но се надявам, че не ме смяташ за лъжец?

— Хм! В родината ми има една поговорка, че не бива да се вярва на човек с пробити уши.

— Мен ли имаш предвид? — попита той обидено.

— Виждам, че имаш дупки и на двете си уши.

— Това не е белег, че те лъжа. Преди ушите ми не са били продупчени. Привърженик съм на Пророка и се кълна в брадата на Мохамед, че отново ще се видим, ако ти самият не се откажеш.

— Няма да се откажа и се надявам тази среща да бъде приятелска. Ако се случи обратното, лесно може да те сполети нещо неприятно.

Докато водехме този любезен разговор, закрепих дадения ми от него пакет за седлото, яхнах коня и потеглих.