ПРЕСЛЕДВАНЕ В ОРИЕНТА. ТОМ 4. ИЗ ДЕБРИТЕ НА БАЛКАНА. 1993. Изд. Атика, София. Роман. Превод: от нем. Мария НЕЙКОВА [In den Schluchten des Balkan / Karl MAY]. Формат: 21 см. Офс. изд. Страници: 383. Тираж: 17 000 бр. Цена: 32.90 лв.

Originaltitel der Gesammelten Werke:

In den Schluchten des Balkan (Bd. 4)

Издателство „Атика“, том 4

10.08.2006 — Корекция

Първа глава
Ковачът Шимин

Не беше минало много време, откакто ние с Халеф, Омар и Оско напуснахме Адрианопол, придружавани от тримата гавази, когато чухме зад себе си тропот на копита. Обърнахме се и видяхме един конник, който се опитваше да ни настигне, яздейки в галоп. Спряхме, за да го изчакаме, и скоро разпознахме Малхем, пазача на портата на Хулам. Яздеше върху тежко натоварен кон, от който слезе, щом ни настигна.

— Селям — поздрави той кратко.

Отвърнахме на поздрава му, а в отговор на въпросителните ни погледи той ми обясни следното:

— Прощавай, ефенди, че ви бавя! Господарят ми заповяда да ви последвам.

— Защо — попитах аз.

— За да ви доведа този кон.

— Какво си натоварил на него?

— Провизии и други необходими неща, които сигурно ще ви потрябват.

— Ние и бездруго имаме запаси за доста дни!

— Моят господар смята, че е възможно онези, които преследвате, да се отклонят от пътя. Ако тръгнат през планините, ще можете да намерите храна за конете си, но не и за себе си.

— Господарят ти е много добър, но този тежко натоварен кон само ще ни бави по време на ездата.

— Заповядано ми беше да го доведа. Подчиних се. Варън салък иле Аллах йолунуз ачъколсун! (Останете си със здраве. Аллах да ви помага в пътуването!)

Той метна юздите върху шията на коня и бързо се отдалечи към града.

Халеф веднага обърна коня си и попита:

— Да го настигна ли, ефенди?

— Защо?

— Ще го хвана и доведа. Трябва да се подчини на волята ти!

— Не, остави го да върви. Нямаме време за губене.

— Какво ли има във вързопите?

— Сега това не ни интересува. Ще видим довечера, когато и бездруго спрем заради тъмнината. Хвани поводите на коня. Продължаваме напред!

Отново потеглихме. Яздех отпред, а останалите ме следваха. Трябваше да търся следи, въпреки че едва ли щях да намеря.

Пътеката, по която се движехме, трудно можеше да се нарече път, но беше доста оживена. И дребният хаджия беше много прав, като каза, че е много по-лесно да се открият следите на някой преследван в Сахара, отколкото тук. Затова насочих вниманието си не към самия път, а по края му, намиращ се срещу брега на реката. Въпреки че не намирах следите на тримата ездачи, които вероятно се бяха отклонили от посоката, в която се движехме, бях почти сигурен, че са някъде пред нас.

Срещахме конници, тежко натоварени коли и пешеходци, но никого не попитах. Бегълците бяха минали оттук предишната вечер и никой от идващите срещу нас хора не би могъл да ги срещне.

Не спрях и до струпаните на малки групи къщурки, край които минавахме, тъй като пътят не се разклоняваше и Баруд ал Амасат не би могъл да поеме в друга посока. Но като стигнахме до селцето Букьой, от което няколко пътеки се отклоняваха настрани, спрях и попитах първия срещнат:

— Селям! Има ли в това място, Аллах да го благослови, бекджия^[1]?

Човекът, когото спрях, носеше на кръста си огромен сарас, а в дясната си ръка имаше дебела тояга. Върху феса му бе метнато покривало, което някога може би е имало някакъв цвят, но сега се бе втвърдило от мръсотия. Беше бос. Той ме гледа известно време, а после насочи погледа си и към придружителите ми.

— Е? — подканих го аз нетърпеливо.

— Сабр, сабр! (Търпение, имай търпение!) — отговори той. Подпря се на тоягата си и подложи на подробен оглед осанката на дребния хаджия. Халеф Омар обаче посегна към седлото, измъкна камшика си и попита:

— Случайно да знаеш какво е това? Запитаният веднага зае войнствена поза, грабна сабята си и отговори:

— А ти това, дребосъко?

Дребосък! Никоя друга дума не обиждаше Халеф така, както тази. Той се приготви за бой, но аз бързо смушках коня си, застанах между двамата и предупредих:

— Не прибързвай, Халеф! Човекът ще отговори на въпроса ми.

Извадих от джоба си дребна монета, показах я на мъжа със сабята и повторих:

— И така, има ли тук бекджия?

— Ще получа ли парите? — попита той.

— Да.

— Дай ги тогава!

— Първо отговора!

— Да, има бекджия. Хайде, дай парите! Дадох му няколко дребни медни монети.

— Вземи! — казах аз. — Къде живее бекджията? Той прибра парите, сви рамене и хилейки се, попита:

— Ще платиш ли и за този отговор?

— Вече ти платих!

— За първия въпрос, да, но не и за втория.

— Добре, ето ти още две монети по пет пари! И така, къде живее бекджията?

— Там, в последната къща — отговори човекът, сочейки към една постройка, която той наистина нарече къща, но тя не заслужаваше дори и определението колиба, защото приличаше на обор. Отправихме се натам. Като стигнахме до порутеното едноетажно жилище, аз слязох от коня, за да вляза в дупката, служеща за вход и изход. Но в този момент оттам излезе една жена, примамена от тропота на конете ни.

— О, язък! Ач гьозюню! (О, горко ми! Внимавай!) — извика тя и бързо отстъпи назад.

Всъщност лицето й не беше забулено, за което не бяхме виновни ние. И тя беше боса. Тялото й бе увито в старо парцаливо парче плат, а косата й приличаше на кече. Лицето й пък месеци наред не бе виждало вода.

Мислех си, че жената повече няма да се появи. Едва след като нетърпеливо й извиках няколко пъти, жената все пак излезе. Пред лицето си държеше дъното на счупена кошница. През процепите на сплетените пръчки тя можеше да ни вижда, без ние да сме в състояние да се наслаждаваме на красотата й.

— Какво искате? — попита тя.

— Тук ли живее бекджията? — попитах аз повторно.

— Да.

— Ти сигурно си жена му?

— Единствената му жена — отговори тя гордо, за да подчертае, че само тя притежава сърцето на своя среднощен паша.

— Той вкъщи ли е?

— Не.

— Къде е?

— Излезе.

— Къде отиде?

— По служба.

— Но нали сега не е нощ!

— Той надзирава поданиците на падишаха не само през нощта, но и през деня. Той не е само бекджия, но и слуга на кехаята, чиито заповеди трябва да изпълнява.

Кехаята е управителят на селището. Тогава си спомних за мъжа, с когото бяхме говорили преди малко. Обърнах се и наистина той бавно и гордо се приближаваше към нас.

Това беше прекалено. Направих мрачна физиономия и тръгнах срещу него.

— Ти си бекджията, нали? — попитах го аз.

— Да — отговори той със самоуверен тон.

Хаджи Халеф Омар забеляза, че настроението ми се развали, и плътно приближи коня си до пазача на деня и нощта, като не сваляше поглед от мен. Разбрах какво иска и му кимнах утвърдително.

— Защо не ни го каза, като говорихме с теб одеве? — попитах аз.

— Не сметнах за необходимо. Имаш ли още пари?

— За теб колкото искаш. Сега ще ти платя предварително за следващите въпроси.

Дадох знак на Халеф и камшикът му изплющя върху гърба на пазача на поданиците на падишаха. Той се опита да отскочи назад, но дребният хаджия стабилно седеше на коня си и притисна мъжа до стената, като продължаваше да го налага с камшика.

На човека и през ум не му минаваше да използва сараса или тоягата си. Пищеше неистово, а неговата „единствена“ жена му пригласяше, като забрави да държи дъното от кошницата пред лицето си. Нещо повече: тя хвърли пазителя на женското си достойнство и се хвърли към коня на хаджията. Хвана го за опашката, дърпаше я с все сила и крещеше:

— Вай башина, вай башина! (Как смееш, как смееш!) Как може да оскърбяваш слугата и любимеца на падишаха? Назад, назад! Бре, бре, хе, хе! (На помощ, на помощ!)

В отговор на крясъците й от вратите на всички къщи и колиби наизскачаха хора. Мъже, жени и деца забързаха към нас, за да установят причината за тези викове.

Дадох знак на Халеф да престане и той се подчини. Нощният пазач беше получил десет-дванайсет силни удара. Той пусна тоягата, извади сабята си от ножницата и потърквайки с лявата ръка гърба си, извика:

— Човече! Какво си позволяваш! Да те скъся ли още с една глава? Ще настроя срещу теб цялата община и ще ги накарам да те разкъсат!

Халеф усмихнато му кимна. Искаше да му отговори нещо, но не успя, защото един мъж от тълпата си проби път до нас и нахално ме попита:

— Какво става тук? Кои сте вие?

Явно пред мен стоеше високопоставеният господин управител, затова го попитах:

— А ти пък кой си?

— Кехаята на това село. Кой ви дава право да посягате на гавазина ми?

— Неговото поведение ни даде това право.

— Как така?

— Помолих го за информация, а той отказа да ми я даде. Искаше да му плащам за всеки отговор.

— Той може да продава отговорите си за колкото си пожелае.

— А аз мога да му плащам колкото реша. Сега той си получи възнаграждението предварително и ще трябва да ми отговори.

— Нищо няма да кажа! — извика пазачът.

— Той няма да отговаря — потвърди кехаята. — Нападнали сте мой слуга. Незабавно ме последвайте! Ще разследвам случая и ще си получите наказанието!

Тогава дребният хаджия му показа камшика и попита:

— Ефенди, да дам ли на кехаята на Букьой да опита тази хубава хипопотамова кожа?

— Не сега, може би по-късно — отговорих му аз.

— Какво каза, куче, ще заповядаш да ме бият с камшик? — извика кехаята.

— Може би да — отговорих аз спокойно. — Ти си кехая на това село, но не знаеш, кой съм и какъв съм.

Той не отговори. Изглежда, въпросът ми го беше заварил неподготвен. Аз продължих:

— Казваш, че този човек е твой гавазин?

— Да, така е.

— Не, не е вярно. Къде е роден?

— Тук.

— Така ли? Кой го постави под твоето командване? Той е жител на това село, а ти си го превърнал в свой слуга, но не е полицай. Погледни тези трима конници, носещи униформата на султана! Ти имаш един нощен пазач, а аз трима истински гавази. Разбираш ли, че за разлика от теб съм съвсем друг човек?

За да придаде тежест на думите ми, Халеф така размаха ръце пред лицето му, че от страх другият отстъпи назад. По физиономиите на останалите видях, че бяха започнали да ме смятат за някой високопоставен господар.

— Отговаряй! — заповядах аз.

— Господарю, кажи първо кой си! — помоли той. Тогава Халеф го сряза:

— Човече! Червей! Как се осмеляваш да искаш от такъв господар да ти казва кой е? Но ще се смиля и ще ти кажа, че стоиш пред великия и благороден хаджи ефенди Кара Бен Немзи, Аллах да му даде още много хиляди лета, без да броим зимите! Надявам се, че си чувал за него!

— Не, никога! — уверяваше изплашеният човек.

— Какво? Никога ли? — крещеше му дребосъкът. — Може и трябва да попритисна мозъка ти, докато се сети каквото трябва. Помисли!

— Да, чувал съм за него! — призна кехаята, изплашен до смърт.

— И само веднъж ли?

— Не, много, много пъти!

— Имаш късмет, кехая! Иначе щях да те арестувам и да те изпратя в Стамбул, за да те удавят в Босфора! Сега чуй какво има да ти казва този издигнат ефенди и емир!

Като каза това, той дръпна коня си назад. Очите му като че ли все още ядосано блестяха, но по устните му трептеше нещо издайническо. Доблестният хаджия полагаше всички усилия да не избухне в смях.

Всички очи бяха насочени сега към моята уста. Казах на кехаята с успокоителен тон:

— Не съм дошъл, за да ви сторя зло, но съм свикнал на въпросите ми да се отговаря послушно и незабавно. Този човек отказа да ми даде сведения доброволно. Изнудваше ме за пари. Затова наредих да го накажат. Само от него зависи дали няма да получи и бастонада! — Докато се обръщах към пазача, кехаята припряно му правеше знаци и прошепна:

— За Бога, отговаряй бързо!

Нощният пазач на поданиците на падишаха така се вцепени, сякаш пред него стоеше самият господар на правоверните.

— Питай, ефенди! — каза той.

— Беше ли на пост през последната нощ? — попитах го аз.

— Да.

— Колко време?

— От вечерта до сутринта.

— Идвали ли са в селото чужди хора?

— Не.

— Не са ли минавали оттук трима непознати ездачи?

— Не.

Преди да ми отговори, той хвърли въпросителен поглед към кехаята и макар че не можех да наблюдавам лицето му, вече бях видял достатъчно, затова не повярвах на отговора, който получих. Казах със строг тон:

— Лъжеш!

— Истината казвам, господарю!

В този момент внезапно се обърнах към кехаята и видях как той предупредително слага показалеца пред устните си. Първо беше прошепнал на пазача да отговаря бързо, а сега го караше да мълчи. Естествено това правеше впечатление. Попитах пазача:

— И ти не си разговарял с нито един чужд човек?

— Не.

— Добре! Кехая, къде е жилището ти?

— Онази къща, ей там — отговори запитаният.

— Ти и бекджията ще ме придружите дотам. Само двамата. Трябва да говоря с вас.

Без да се оглеждам дали тръгват след мен, тръгнах напред към посочената ми къща и влязох през вратата.

Беше построена изцяло по български маниер и се състоеше от една-единствена стая, която обаче явно беше разделена на няколко части посредством изплетени от върбови клони прегради. В преддверието видях нещо като стол и седнах.

Двамата мъже не посмяха да ми се противопоставят. Те влязоха непосредствено след мен. През дупката в стената, служеща за прозорец, забелязах, че вън се събираха обитателите на селището, но все пак на подобаващо разстояние от спътниците ми.

Кехаята и подчиненият му не се намираха в завидно положение. И двамата се страхуваха и трябваше да използвам тази ситуация.

— Бекджи, продължаваш ли да поддържаш това, което ми каза преди малко? — попитах го аз.

— Да — отговори той.

— Въпреки че ме излъга?

— Не лъжа!

— Излъга, и то защото така иска кехаята. Управителят изплашено ме погледна:

— Ефенди!

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— Не съм рекъл на този човек нито дума!

— Не, но му даде знак!

— Не е вярно!

— И двамата лъжете. Знаете ли поговорката за евреина, който се удавил, защото легнал да спи в кладенеца?

— Да.

— И на вас ще ви се случи същото като на онзи евреин. Излагате се на опасност, която като водата на кладенеца ще ви залее и задуши. Но аз не ви желая злото, а искам да ви предупредя. Разговарям с вас тук, за да не разберат подчинените и приятелите ви, че все пак не сте казали истината. Виждате, че съм мек и любезен с вас. Но сега искам да чуя от вас истината!

— Вече ти я казахме — продължаваше да твърди кехаята.

— Значи тази нощ през селото не са минавали чужди хора?

— Не.

— И трима конници ли?

— Не.

— На два бели и един тъмен кон?

— Не.

— И не са говорили с вас?

— Как могат да разговарят с нас, щом изобщо не са били тук! Не сме виждали чужди хора.

— Добре! Бях добронамерено настроен към вас, но вие сами искате да си навредите. Тъй като ме лъжете, ще заповядам да ви отведат в Едирне, и то при самия валия. Затова водя със себе си тримата гавази. Там бързо ще ви осъдят. Сбогувайте се с близките си!

Забелязах, че двамата здравата се изплашиха.

— Ефенди, ти се шегуваш! — каза кехаята.

— Какво си въобразяваш? — отговорих аз и станах от стола си. — Нямам какво повече да ви казвам, затова сега ще извикам гавазите.

— Но ние сме невинни!

— Ще ви докажат, че сте виновни. Но тогава с вас ще е свършено. Имах намерение да ви спася, ала вие не искате. Сега ще трябва да понесете последиците от твърдоглавието си!

Тръгнах към вратата, като си давах вид, че отивам да викам гавазите, но тогава кехаята ми препречи пътя й попита:

— Ефенди, истина ли е, че си искал да ни спасиш?

— Да.

— Все още ли желаеш това?

— Хм! Не знам. Вие излъгахте!

— А ако сега си признаем?

— Може би няма да е късно.

— Нали ще бъдеш снизходителен и няма да заповядаш да ни арестуват?

— Не питайте, а отговаряйте. Разбрахте ли? Какво ще реша, ще узнаете след това. Но не съм жесток.

Те се спогледаха. Пазачът повдигна малко ръка в знак на няма молба.

— И никой ли няма да научи какво сме ти казали, ефенди? — попита кехаята.

— Едва ли някой ще успее да разбере.

— Добре тогава, ще чуеш истината. Не излизай. Остани и ни кажи какво искаш да узнаеш. Ще ти отговорим.

Отново седнах на предишното си място и се обърнах към нощния пазач:

— Значи все пак тази нощ през селото са минавали чужди хора?

— Да.

— Кои?

— След полунощ мина една волска каруца. А по-късно и онези, за които, изглежда, питаш.

— Тримата ездачи ли?

— Да.

— На какви коне бяха?

— На два бели и един кафяв кон.

— Говориха ли с теб?

— Да. Аз стоях насред пътя и те ме заговориха.

— И тримата ли разговаряха с теб?

— Не, само единият.

— Какво ти каза?

— Помоли ме, ако ме попитат, да премълча, че съм виждал тези трима ездачи. Даде ми бакшиш.

— Колко?

— Два пиастъра.

— Но това е много, прекалено много! — изсмях се аз. — И заради тези два пиастъра ти съгреши спрямо заповедите на Пророка и ме излъга?

— Ефенди, не го направих само заради тези два пиастъра.

— А за какво още?

— Питаха ме как се казва нашият кехая и като им казах името, пожелаха да ги заведа при него.

— Познаваше ли някой от тях?

— Не.

— Но, изглежда, те са познавали кехаята, защото са поискали да разговарят с него. Ти изпълни ли желанието им?

— Да.

Тогава се обърнах към управителя, който явно се притесняваше повече от своя подчинен. Гузният поглед, с който ме гледаше, ми даде основание да смятам, че съвестта му не е чиста.

— Продължаваш ли да твърдиш, че никой не е минавал през селото? — попитах го аз.

— Ефенди, страхувам се — отговори той.

— Страх изпитва човек, който е извършил нещо нередно! Ти самият даваш лошо мнение за себе си.

— Господарю, никому не съм причинил неправда!

— Защо тогава се страхуваш? Изглеждам ли ти като човек, от когото човек трябва да се страхува дори и да е невинен?

— О, от теб не се страхувам.

— От кого тогава?

— От Манах ел Барша.

— Аха, значи го познаваш?

— Да.

— Къде се запозна с него?

— В Мастанли и Исмилан.

— Как и къде се срещна там с него?

— Той събира данъка в Ускуб и беше дошъл в Серес, за да говори с тамошните жители. Оттам отиде да посети прочутия панаир в Мелник.

— Кога стана това?

— Преди две години. Тогава имаше работа в Исмилан и Мастанли и го видях и на двете места.

— Разговаряхте ли?

— Не. Но наскоро чух, че е повишил данъците повече, отколкото е позволено, и затова е избягал. Отишъл е в планините.

Както вече беше споменато в предишната книга, „да отидеш в планината“ означава да станеш разбойник. Затова казах със строг тон:

— Значи си бил длъжен да го арестуваш, щом е дошъл при теб!

— О, ефенди, не можех да се осмеля да го направя!

— Защо?

— Това щеше да ми струва живота. Толкова много мъже живеят в планината, а съучастниците им са стотици. Те се познават и отмъщават един за друг. Ако го бях задържал, приятелите му щяха да дойдат и да ме убият!

— Ти си страхливец и нямаш смелост да изпълниш дълга си. Не можеш нито миг повече да бъдеш кехая!

— О, господарю, грешиш! Не става въпрос за мен, те биха изравнили със земята цялото ни село.

В този момент вратата се отвори и се показа главата на дребния хаджия.

— Сихди — каза той, — искам да ти кажа нещо. За да не го разберат кехаята и нощният пазач, той каза тези думи на арабски, и то на диалекта на своята родина, западносахарския.

— Какво има? — попитах аз.

— Ела бързо! — отговори той, без повече да обяснява. Отидох при него. Всъщност той наистина имаше да ми казва нещо много важно.

— Говори! — прошепнах му аз.

— Сихди — обясни той тихо, така че другите двама да не могат да го разберат. — Един от жителите тайно ми направи знак и ми каза, че ще ни съобщи нещо, ако му дадем десет пиастъра.

— Къде е той?

— Зад къщата.

— Нищо друго ли не ти каза?

— Нито дума.

— Ще отида при него. Засега остани тук, за да не могат тези двамата да заговорничат срещу нас.

Десет пиастъра, почти две марки. Не беше чак толкова много, за да се научи нещо важно. Не излязох отпред направо на селския път, а напуснах стаята през тесния заден изход. Видях една четириъгълна ограда, зад която имаше много коне. Наблизо стоеше един човек, който явно чакаше мен. Като ме видя, бързо се приближи към мен и ми каза:

— Ще платиш ли, ефенди?

— Да.

— Дай парите!

— Ето!

Извадих дребната сума. Той прибра монетите, а после ми прошепна:

— Те бяха тук!

— Знам.

— Той подмени единия им кон.

— Кой по-точно?

— Даде им бял кон. Искаха да имат три бели коня и оставиха другия тук. Погледни там, в ъгъла.

— Това ли е всичко, което искаше да ми кажеш?

— Не, малко след обяд дойде един човек, който пита за тях.

— Кого пита?

— Мен. Затова го знам. Бях на пътя, когато той дойде и попита за трима ездачи, двама от които яздели на бели коне. Не знаех нищо и го изпратих при пазача, а той после го отведе при кехаята.

— Дълго време ли стоя той тук?

— Не. Изглежда, много бързаше.

— Можеш ли да го опишеш?

— Да. Яздеше стар сивожълт кон, който вече беше доста изпотен. На главата си имаше червен фес и тъй като се беше загърнал в дълго сиво наметало, успях да видя само червените му кундури.

— Имаше ли брада?

— Доколкото можах да забележа, с изключение на малките светли мустаци беше съвсем голобрад.

— И накъде потегли той?

— Към Мастанли. Но не си чул най-важното. Тъкмо кехаята има сестра в Исмилан, чийто мъж е брат на Жълтоликия.

Наистина това беше толкова важно, че от изненада отстъпих крачка назад.

На Балканския полуостров никога не е било възможно разбойническите безчинства да бъдат обуздавани. Дори и в днешни дни вестниците съобщават за почти непрекъснати нападения, въстания, убийства и други случки, дължащи се на неустойчивостта на тамошното положение. Горе в планината Шар, между Пристренди и Каканделен, един скипетар, събрал около себе си недоволните, бе накарал да се заговори за него и безчинстваше до планината Кубечка и долините на Бабуна. Разказваха, че са го виждали дори в клисурите на Пирин и че имал привърженици в усамотената планина Деспота.

Никой не знаеше истинското му име. Ал Асфар, Сайрик, Шут, както го наричаха, в зависимост от езика, с който си служеха. Тези три думи означават все „Жълтоликия“. Може би беше получил този цвят от алчността си. Шута е женски род на шут и естествено означава „Жълтата“.

Значи тази Шута, жената на този скипетар, беше роднина на моя кехая. Естествено това ме наведе на дълбок размисъл. Но и през ум не ми минаваше да му казвам какво съм научил и какво възнамерявах да правя.

— Имаш ли да ми казваш още нещо? — попитах аз мъжа.

— Не. Не си ли доволен?

— Напротив. Но защо вършиш предателство спрямо управителя си?

— Ефенди, той е лош човек. Никой не го обича и всички страдат от несправедливостта му.

— Знае ли някой, че ще говориш с мен?

— Не. И те моля да не го казваш на никого.

— Няма да те издам.

След като му дадох това уверение, исках да се върна обратно, но ми хрумна, че за малко щях да пропусна нещо много важно.

— Познаваш ли Исмилан? — попитах го аз.

— Да.

— Тогава сигурно познаваш зетя на кехаята, чиято сестра твърдиш, че е жена на скипетаря.

— Познавам го.

— Какъв е?

— Силяхджия, а същевременно има и кафене, където продава оръжието си.

— Къде живее?

— На пътя, водещ към село Чатак.

— Благодаря ти! Но и ти също трябва да пазиш всичко в тайна. Върнах се в къщата. Не можах да позная по физиономиите на кехаята и нощния пазач дали са отгатнали, че излизането ми е било свързано с неприятни за тях последици. Халеф моментално се оттегли.

— Е — продължих аз прекъснатия разговор, — бих искал да знам какво е търсил при теб предишният събирач на данъци в Ускуб.

— Осведоми се за пътя — отговори кехаята.

— За кой път?

— За Софала.

Софала се намираше на юг, а аз бях убеден, че тримата бегълци са се отправили на запад. Значи доблестният кехая искаше да ме отклони от истинската посока. Разбира се, не му дадох повод да мисли, че не вярвам на думите му, и попитах:

— Манах ел Барша дойде от Едирне, нали?

— Да.

— Значи оттук се е отправил през Саманка, Чингерли и Ортакьой направо на запад и тук изведнъж е завил на юг. Ако е искал да иде в Софала, е можел да се отправи на юг веднага през Татар, Ада, Шаханджа, Демотика и Мандра. Защо е трябвало да заобикаля и да язди шестнайсет часа повече?

— Не съм го питал.

— Не мога да го разбера.

— Не бива да го виждат. Искат да го заловят. Сигурно е трябвало да заблуди заптиетата.

— Възможно е.

— И ти ли го търсиш? Да го заловиш ли искаш?

— Да.

[#1 Оръжеен майстор. — Бел. нем. изд.]

— Тогава трябва да потеглиш в посоката, която ти споменах.

— Хубаво, че ми каза. Живее ли някой твой познат или роднина на юг оттук, към когото бих могъл да се обърна в случай на нужда.

— Не.

— Но все пак сигурно имаш близки?

— Не.

— Дори и родители ли?

— Не.

— Нито брат, нито сестра?

— Не.

Той лъжеше. А пазачът, който със сигурност знаеше роднинските връзки на управителя на селото си, дори и с мимика не се опита да ми издаде истината. Тези двама души ме смятаха за някой много високопоставен господар и въпреки това ме лъжеха. Бях чужденец, който може да разчита само на себе си и, разбира се, нямах абсолютно никаква власт в ръцете си, за да я упражня срещу тях. Единственото, което можех да използвам, беше хитростта, а в случая тя се състоеше в това, че се престорих, че вярвам на думите на кехаята. Извадих бележника си от джоба и започнах да го прелиствам, сякаш търся нещо. После направих физиономия, че съм намерил търсеното, и казах:

— Да, правилно: старейшината на Букьой, суров, безцеремонен и несправедлив виновник. Към това се добавя и фактът, че пускаш бегълците да се измъкнат, вместо да ги арестуваш. Ще ти…

— Суров? Безцеремонен? Несправедлив? — прекъсна ме той. — Ефенди, нима става дума за мен!

— Че за кого другиго? Сега нямам време, да се занимавам повече с теб, но можеш да бъдеш сигурен, че всяка несправедливост рано или късно получава възмездие. Чувал ли си какво казва Пророкът за Уйхун Аллах (Очите Божии)?

— Да, емир — отговори той полугласно.

— Те са по-остри от ножа, проникващ в сърцето, за да те убие. Те проникват по-дълбоко; проникват в душата и пред тях не може да издържи нито една лъжа. Винаги мисли за тези очи на Всевиждащия, иначе те очаква нещо много по-лошо, отколкото езичника, въпреки че си свикнал редовно да си казваш молитвата в определеното време! Тръгвам. Аллах да направлява чувствата на сърцето и мислите ти! Аллах юселмек! (Господ да те пази!)

Той се поклони дълбоко и почтително, и рече:

— Несенин саид! (Да бъдат благословени годините ти!) Нощният пазач се поклони толкова дълбоко, че лицето му почти докосна земята, и каза на турски:

— Акибетиниз хаир ола султанум! (Нека краят ви е добър, господарю!)

Вместо в единствено той изрази учтивостта си към мен в множествено число. Но като излязох през вратата, чух кехаята, който току-що ми бе пожелал благословени години, тихо и злобно да мърмори:

— Ингали мин хон.

Това означава нещо като върви по дяволите. Лесно можеше да се предположи, че отправеното ми към него благочестиво предупреждение нямаше да е от особено голяма полза.

Отново яхнах коня и продължихме пътя си, но не в западна, а в южна посока. Като се отдалечихме достатъчно, за да не могат да ни виждат, отново завихме към пътя, който трябваше да ни отведе до Терен, село на около час и половина път.

Едва сега забелязах, че с нас бяха само двама от гавазите.

— Къде е твоят подчинен? — попитах гавазбашията.

— Върна се в Едирне.

Това той каза толкова спокойно, сякаш ставаше дума за нещо съвсем в реда на нещата.

— Защо?

— Не можеше повече да ни следва.

— И по каква причина?

— Получи баш дьонмеси гьолюн (морска болест). Не можеше да издържи повече.

— И от какво му се зави свят?

— От препускането на коня — отговори той сериозно.

— Но ти нали каза, че сте превъзходни ездачи?

— Да, но когато конят седи на едно място. Щом започне да тича, на човек му призлява от тръскането и клатушкането. Това и стомахът на руски казак не може да го изтърпи. Моите баарсак (вътрешности) изчезнаха, няма ги. Сигурно са паднали при тези на коня. Само усещам шалварите си, които са залепнали на онова място, където от ездата се е протрила собствената ми хубава кожа. Ако можех да бъда аз онзи, който трябва да накаже дявола, щях да го осъдя да язди с вас до Мелник. Би пристигнал там без кожа и кости и щеше да предпочете да си седи в най-силния огън в ада, отколкото върху този кон.

На подобно оплакване можехме само да се изсмеем, но всъщност ми беше жал за човека. Беше направил много нещастна физиономия. Въпреки краткото време, през което беше седял върху коня, кожата му се бе протрила на някои места. Другарят му не беше в по-завидно положение, защото измърмори под нос:

— Валахи, ойле дир! (За Бога, така е!)

След тази въздишка не чух нищо повече, но на лицето му беше изписано същото физическо страдание, на което беше изложен и началникът му.

— Кой му разреши да се върне? — попитах аз командира.

— Аз — отговори той много учудено, че изобщо го питам подобно нещо.

— Мисля, че аз съм този, когото е трябвало да пита!

— Теб ли? Ефенди, ти ли си гавазбашията или аз?

— Ти си, разбира се, но много добре знаеш, чии заповеди трябва да изпълняваш!

— Заповедите на кадията. Но той не ми е казвал от езда да пробивам такава дупка в гърба на коня, че накрая да мога да пъхна главата си в нея. Ще пея и благославям като ангел, щом отново се върна в казармата си в Едирне!

Тогава дребният хаджия каза:

— Негодник, как си позволяваш да разговаряш така непочтително с моя ефенди! Той ще бъде твой господар, докогато реши. Щом ти заповядва да яздиш, ще яздиш дори и ако трябва униформата да се срасне с кожата ти. Защо се хвалеше и твърдеше, че умеете отлично да яздите?

— Какво казва този дребосък? — отвърна ядосано подофицерът. — Как ме нарече? Той ме нарича негодник? Аз съм подофицер при владетеля на правоверните. Ще кажа това на кадията, като се върна!

Дребният хаджия искаше да му отговори, но Оско го изпревари. Той хвана юздите на коня на гавазина и смеейки се, му каза на родния си (сръбски) език:

— Елате, ваше превъзходство! Дръжте се здраво на седлото, високоблагородни господине! Сега ще се надбягваме!

В следващия миг той препусна в галоп с гавазбашията. Същевременно Омар Бен Садек грабна юздите на коня на другия гавазин и се втурна след другите.

— Гръм и мълнии! Подлец! Мерзавец! Дяволски син! Изчадие адово! Братовчед на вещиците, сват на проклетията!

Такива и много други подобни неща крещяха двамата полицейски служители, като здраво се бяха вкопчили с две ръце в седлата или гривите на конете си. Бързо ги последвахме. Жал ми беше за двамата нещастници, но като ги настигнах, те вече бяха останали без дъх.

Тогава те се впуснаха в дълги ругатни на арабски, турски, румънски и сръбски. В този жанр ориенталецът, и особено войникът от Ориента, е много вещ в езиковите си познания. Положих големи усилия да смекча гнева им и измина доста време, докато отново можехме спокойно да потеглим на път.

Вече имахме време да си разкажем впечатленията от преживяното в Букьой.

На наблюдателния Халеф, също както и на мен, му беше направило впечатление обстоятелството, че следобед някакъв конник беше разпитвал за тримата бегълци.

— Сигурно ги познава — каза той. — Явно знае за бягството им. Но защо не е тръгнал с тях веднага, сихди?

— Защото сигурно изобщо не е имал намерение да язди с тях.

— Защо тогава е тръгнал след тях?

— Предполагам, за да ги информира за случилото се днес.

— Че отново си на свобода ли?

— Да.

— И че си заловил Али Манах, танцуващия дервиш?

— Да, а сигурно и за да им каже, че дервишът е мъртъв.

— Какво ли ще рече Баруд ал Амасат за това?

— Ще се изплаши и ще се ядоса, при положение обаче, че този конник успее да го настигне и да му съобщи новината.

— Защо мислиш, че няма да успее? Той е яздил толкова бързо, че дори конят му е бил потен!

— Стар е. И тъкмо защото вече е бил потен, няма да издържи дълго. Освен това нямам намерение да улеснявам този човек да постигне целта си.

— Защо?

— От него бегълците ще узнаят, че съм свободен и ще ги преследвам, което за нас в никакъв случай няма да е приятно. Колкото по-сигурни се чувстват, толкова по-непредпазливи ще бъдат и ще ги настигнем много скоро и лесно. Затова искам да догоним въпросния конник възможно най-бързо, за да осуетим намеренията му.

— Той има голяма преднина.

— Да не би да мислиш, че Рих вече не може да препуска?

— Враният кон ли, сихди? Нали Рих означава вятър, и лети като вятър! Дълго време не е имал възможност да покаже, че има железни мускули. Как ще се радва да може отново да препуска в устрем! Но ние останалите няма да сме в състояние да яздим наравно с него.

— Не е и необходимо. Ще тръгна сам.

— Сам ли, сихди? А ние какво ще правим?

— Ще ме следвате възможно най-бързо.

— В каква посока?

— Ще яздите все по пътя за Мастанли. Аз също ще препускам натам, но ще се опитам да се движа по права линия. Тъй като не знам къде ще го срещна, не мога и да ти кажа къде ще ви чакам.

— А сигурен ли си, че той също ще се движи по права линия?

— Едва ли ще го направи. Този път е много труден за старата му кранта.

— Ами ако го изпревариш?

— Ще го чакам.

— А ще можеш ли да разбереш дали е пред или зад теб?

— Надявам се.

— Но ти не познаваш тези места и много лесно можеш да се объркаш. Може да ти се случи нещастие. Вземи ме със себе си, сихди!

— Не се тревожи, скъпи Халеф! Имам добър кон и също толкова хубаво оръжие. Не е възможно да те взема, защото трябва да останеш за водач на останалите.

Това поласка честолюбието му. Той се съгласи с плана ми, а аз дадох наставленията си на Оско и Омар. Тъй като трябваше да бъдат взети под внимание и обсъдени всички възможности, за известно време бяхме забравили за двамата гавази. Когато по-късно се обърнах, видях изкусния ездач, подофицера, но не и неговия подчинен.

— Къде е спътникът ти? — попитах аз учуден. Той също се обърна и смаяно извика:

— Ефенди! Той яздеше зад мен!

Слисването му не беше лицемерно. По физиономията му разбрах, че той наистина е смятал, че другарят му е бил зад него.

— Къде е тогава? — продължих аз.

— Изчезнал е, изпарил се е, изгубил се е, унищожен е, заличен, глътнат! — отговори той в неописуемото си смайване.

— Но все пак сигурно си забелязал, че е изостанал!

— Как да забележа? А ти видя ли го? Веднага ще се върна да го намеря! — А лицето му изразяваше решителност да изпълни намерението си. По този начин и той също можеше да поеме пътя назад.

— Спри! — казах аз обаче. — Оставаш тук! Нямаме време да търсим този дезертьор или да те чакаме да го намериш!

— Но той трябва да дойде с нас!

— Оправяй се с него, като се върнеш после в Едирне! Сега ще вървиш с нас! Хаджи Халеф Омар, внимавай след тръгването ми този онбашия да изпълнява дълга си!

Пришпорих врания кон и не след дълго изгубих от погледа си ездачите зад мен.

По онези места селцата са изградени по български маниер. Българските села са отдалечени от пътищата и съответно остават невидими за повечето от пътниците. Обикновено селото е разположено по протежението на някоя рекичка, която му служи за напояване и естествено защитно средство.

Всяко от тези села, разположени близо едно до друго, се състои от няколко махали, разделени с поляни и градини. В една махала има от шест до десет колиби. Тези колиби са вкопани в земята и имат конусовиден покрив от слама или клони, или пък са изплетени от върбови клони и тогава приличат на огромни кошници. В тези махали всеки си знае мястото. Има колиби за хората, за конете, за говедата, свинете, овцете и кокошките. Обикновено животните напускат подслона си и се разхождат свободно между махалите.

Шосета от западноевропейски тип няма. Думата път вече означава твърде много. Ако човек иска да отиде от едно село в друго, често напразно търси връзка между двете, която ние обикновено наричаме път или пътека. Който е чужд по тези места и не е тръгнал към някоя близка цел, трябва да притежава инстинкта на прелетна птица, в случай че иска да се отклони от коларския път, който тук се счита за главен, но е в по-неизгодно положение от птицата, летяща безпрепятствено из въздуха в която и да е посока, тъй като тук човек трябва да преодолява по пътя си стотици пречки.

И наистина отклонявайки се от пътя за Адачали, аз поех риск. Знаех, че Мастанли остава на юг, и бях готов за преминаване през потоци без мостове, диви долини и гористи местности.

Яздех през поля и розови градини, през изгорени от слънцето поляни, минах покрай много села, докато накрая реших да попитам къде всъщност се намирам.

Зад ограда от върбалаци видях един стар човек да бере розов цвят. Насочих коня си към плета и поздравих. Старецът не беше забелязал моето приближаване и като чу гласа ми, се изплаши. Видях, че се чудеше дали да се приближи, или да се скрие зад розовите храсти, затова побързах да му вдъхна доверие, казвайки му няколко думи. Ползата от това беше, че човекът поне се осмели бавно да приближи.

— Какво искаш — попита той и ме измери с недоверчив поглед.

— Диленчи (просяк) съм — отговорих аз. — Ще ми подариш ли една гюл ес семават (небесна роза)? Градината ти е пълна с тези приказни цветя.

Тогава той любезно се усмихна и каза:

— Може ли един просяк да язди такъв кон? Не съм те виждал досега. Сигурно си чужденец?

— Да.

— И обичаш розите, така ли?

— Много.

— Лошият човек не е приятел на цветята. Ще ти дам най-хубавата от моите рози, полуразцъфнала пъпка — тогава ароматът й е толкова сладък и прелестен, сякаш идва направо от трона на Аллах.

След като дълго избира, той откъсна два цвята и ми ги подаде през оградата.

— Вземи, чужденецо! — каза той. — Има само един аромат, който превъзхожда миризмата на тази роза.

— Кой е той?

— Ароматът на тютюна джебели.

— Познаваш ли този аромат?

— Не, но съм чувал да говорят за него и да го хвалят като най-прекрасното благоухание. Аллах не ни е позволил да го опознаем. Тук пушим само тютюн мъсър бугдайъ (царевичен тютюн).

— Да пази Господ! Отвратително! Той кимна с глава и обясни:

— Да, бедни сме, много бедни. Аз съм стар розар и за тютюн си режа листа от царевица.

— Но нали розовото ви масло е скъпо?

— Сус огул! (Тихо!) Сигурно нямаше да сме толкова бедни, но Баби хумаюн, Баби хумаон (Високата порта)! Тя винаги е отворена за това, което трябва да се влее в нея. Пашата и министрите си пушат джебели. Де да можех да го помириша, само да го помириша!

— Имаш ли лула?

— О, Аллах! Имам дори чибук!

— Ела тогава насам!

Извадих табакерата от дисагите си и я отворих. Старецът беше много любезен към мен и трябваше да му доставя радост. Очите му жадно гледаха табакерата.

— Джеб тютюн (табакера)! — каза той. — Това вътре наистина ли е тютюн?

— Да. Ти ми подари две от най-хубавите си рози, затова пък аз ще ти дам от моя тютюн.

— О, ефенди, колко си добър!

Имах в себе си два-три плика за писма. Напълних единия от тях с тютюн и му го дадох. Той го поднесе към носа си, помириса го, вдигна вежди нагоре и каза:

— Това не е царевичен тютюн!

— Не, джебели е!

— Джебели ли? — извика той. — Истината ли ми казваш, ефенди?

— Да, не те лъжа.

— Значи не си ефенди, а паша или може би министър?

— Не, приятелю. Джебели се пуши не само във Високата порта. Бях там, където расте.

— Щастливец! Но все пак си високопоставен господар!

— Не. Аз съм беден писател, но Високата порта все пак ми остави малко джебели.

— И от това малко ти даваш на мен? Аллах да те благослови! От коя страна си?

— От немче мемлекети.

— Да не е това, което ние наричаме също Алемания?

— Да.

— Още не съм виждал немец. Всичките ли хора при вас са толкова добри като теб?

— Надявам се, че са като мен.

— А какво правиш тук, в Османлъ мемлекети? Накъде си тръгнал?

— Към Мастанли.

— В такъв случай си се отклонил от пътя. Трябва да идеш до Герен и оттам първо да се отправиш към Дерекьой.

— Нарочно се отклоних от пътя. Искам да стигна до Мастанли по възможно най-правата линия.

— За един чужденец това е трудно, много трудно.

— Би ли могъл да ми опишеш пътя?

— Ще се опитам. Погледни на югозапад. Там, където сега слънцето огрява хълмовете, там са планините на Мастанли. Вече знаеш посоката. Ще минеш през много села, ще минеш и през Кошикавак. Там трябва да пресечеш река Бургас и за Мастанли ще вървиш на запад. Не мога да ти го обясня по-ясно. Ще пристигнеш утре вечер.

Това беше направо смешно. Затова попитах:

— Ти явно не си яздил кон.

— Не.

— До склоновете на Кошикавак ще стигна още днес.

— Невъзможно. Можеш ли да правиш магии?

— Не, но конят ми е бърз като вятър.

— Чувал съм, че има такива бързи коне. Значи тази нощ ще бъдеш в Кошикавак?

— Вероятно.

— Много се радвам. Не е необходимо да търсиш странноприемница, защото в началото на селото живее брат ми, Шимин ковачът, който с радост ще те приеме в дома си.

Може би това предложение щеше да ми е от полза. Затова отговорих:

— Благодаря ти! Бих могъл да поздравя брат ти поне на минаване.

— Не, не така! Трябва наистина да останеш при него. Ти ми даде от тютюна си! Какъв аромат! Като от Каабата на свещена Мека!

Всъщност, докато говорехме, той извади една къса лула и я натъпка. Вече беше дръпнал няколко пъти от нея и затова даде израз на възхищението си.

— Харесва ли ти? — попитах го аз.

— Дали ми харесва? Той преминава през носа като слънчевата светлина през зората на утрото. Така се носи душата на правоверния на седмото небе. Почакай, ефенди, ще ти донеса нещо!

Той беше не само очарован, но и прехласнат. Тичаше бързо, колкото позволяваха старите му крака, но скоро отново се появи между розовите храсти.

— Познай, ефенди, какво държа в ръка! — каза той още преди да стигне до оградата.

— Нищо не виждам.

— О, то е малко, но е почти толкова скъпо, колкото твоя джебели. Искаш ли да го видиш?

— Покажи ми го?

— Ето! Какво е това?

Той ми показа едно малко, добре затворено шишенце и отново попита:

— Какво има в шишенцето? Кажи, ефенди!

— Да не би да е розова вода?

Само това можех да очаквам от стария розар, но той обидено отговори:

— Розова вода ли? О, ефенди, да ме обидиш ли искаш? Това е розово масло, истинско розово масло, каквото още не си виждал през живота си!

— От кого е?

— Как от кого? От мен!

— Но нали си само пазач на тази градина!

— Да, така е, само пазач. Имаш право, но моят господар ми разреши да засадя един ъгъл в градината. Намерих най-хубавия сорт и дълго време спестявах. Успях да изкарам две такива шишенца. Смятах днес да продам едното, но ме измамиха. Другото е твое. Подарявам ти го.

— Какво казваш?

— Подарявам ти го.

— Слушай, как се казваш?

— Яфиз.

— Яфиз, ти си луд!

— Защо?

— Защото искаш да ми подариш това масло.

— Масло! Масло! О, не споменавай тази дума! Това е есенция, а не обикновено масло. В това малко шишенце са събрани душите на десет хиляди рози. Искаш да ми откажеш ли, ефенди?

— Не мога да го приема.

— Защо?

— Ти си беден. Нямам право да те ограбвам.

— Как би могъл да ме ограбиш, щом ти го подарявам? Твоят джебели е също толкова ценен, колкото тази есенция.

За да се добие една унция хубаво масло, са необходими шестстотин фунта от най-хубавите розови листа. Знаех го и затова казах:

— Й въпреки всичко не мога да приема този подарък.

— Да ме наскърбиш ли искаш, ефенди?

— Не.

— Или да ме обидиш?

— В никакъв случай.

— Тогава ти казвам, че ако не го вземеш, ще изсипя маслото на земята!

Разбрах, че казва истината.

— Стой! — помолих го аз. — Дестилирал си маслото, за да го продадеш, нали?

— Да.

— Добре тогава: купувам го.

Той победоносно ми се усмихна и попита:

— Колко ще ми предложиш?

Извадих толкова пари, колкото бях в състояние да отделя, и му ги подадох.

— Ето, това ти давам.

Той ги взе в ръка, преброи ги и усмихвайки се, каза:

— Ефенди, твоята доброта е по-голяма от кесията ти!

— Затова те моля да задържиш маслото си. Прекалено беден си, за да ми го подаряваш, а аз не съм достатъчно богат, за да го купя.

Той се засмя и отговори:

— Достатъчно съм богат, за да ти го подаря, защото имам от твоя тютюн, а ти си достатъчно беден, за да го приемеш от мен. Вземи си парите обратно!

Тази щедрост бе по-голяма, отколкото можех да приема. Мислех си, че парите, които му бях дал, не бяха съвсем без стойност за него. Затова отказах да ги взема обратно, като с настоятелен тон му обясних:

— Ние двамата искаме да си правим подаръци, макар че не сме богати. Ако се завърна щастливо в родината си, ще разкажа на хубавите жени, които се интересуват от благоуханието на твоето масло, за градинаря Яфиз, който е бил така мил с мен.

Това, изглежда, го зарадва. Очите му заблестяха. Той доволно кимна и попита:

— Жените в твоята страна обичат ли благоуханията, ефенди?

— Да, те обичат цветята, чиито сестри са.

— И много време ли трябва да яздиш, докато стигнеш до тях?

— Може би още много седмици. А после, като сляза от коня, ще трябва дни наред да пътувам с кораб и влак.

— Далеч е, много е далеч. А ще попадаш ли в опасни местности, сред лоши хора?

— Възможно е. Трябва да мина през страната на тези, които са излезли в планините.

Той замислено се загледа пред себе си, после внимателно ме измери с поглед и накрая каза:

— Ефенди, лицето на човека е като повърхността на водата. Някои води са чисти, светли и прозрачни и къпещият се с радост се доверява на лъскавото им огледало. Има и мрачни, мътни и мръсни води. Който ги види, се отдалечава от тях, защото предчувства опасност. Първите приличат на лицата на добрите, а вторите на лицата на лошите хора, на чудовищата. Твоята душа е добра и светла, очите ти ясни, а в сърцето ти не дебне нито опасност, нито предателство. Искам нещо да ти кажа, което рядко казвам дори на познат човек. А ти си чужденец.

Думите му ме зарадваха, въпреки че нямах представа за същността на това, което искаше да ми каже. Отговорих му:

— Думите ти са топли и светли като лъчите, падащи върху водата. Говори!

— В каква посока ще поемеш след Мастанли?

— Първо към Мелник. Там обаче ще се реши накъде ще продължа. Може би ще ми се наложи да отида до Ускуб, а оттам към планините на Кюстендил.

— Вулак! (Горко ти!) — изплъзна се от устата му.

— Мислиш ли, че този път е опасен?

— Много опасен. Като стигнеш до Кюстендил, ако искаш да тръгнеш към морето, трябва да минеш през Шар за Персерин, а там се крият скипетарите и бегълците. Те са бедни. Имат само оръжие и живеят от грабежи. Ще ти вземат всичко, което имаш, а може би дори и живота!

— Знам как да се защитавам! Той поклати леко глава и каза:

— Бир гендж кан вар он бин кюстанклюк (Младата кръв е десет хиляди пъти по-смела!) Ти си още млад. Вярно е, че си добре въоръжен, но какво ще ти помогнат оръжията ти срещу десет, двайсет или петдесет врагове?

— Конят ми е бърз!

— Не съм познавач, но виждам, че жребецът ти е добър, обаче онези, които отиват в планините, притежават също много бързи животни. Лесно ще те настигнат.

— Жребецът ми е чистокръвен, казва се Вятър и препуска като такъв.

— Тогава куршумите им ще те настигнат, защото те летят много по-бързо и от най-пъргавия кон. Скипетарите са познавачи на конете. Веднага ще забележат, че жребецът ти превъзхожда техните, и няма да излязат срещу теб лице в лице, а ще стрелят по теб от засада. Как ще се предпазиш от тях?

— Ще внимавам.

— И това няма да те спаси, защото поговорката казва: Сакънма дол кавл кабахатън. (Предпазливостта е условие за престъплението.) Ти си честен човек. Те ще бъдат десет пъти по-предпазливи от теб! Позволи ми да те предупредя!

— Има ли връзка предупреждението ти с това, което искаш да ми кажеш?

— Да.

— Любопитен съм да го узная.

— Не, искам да ти доверя, че съществува тайно писмо, което притежават приятелите, познатите и съзаклятниците на злодеите.

— Откъде знаеш?

— Това не е тайна за никого тук. Но на малко хора е известен начинът, по който могат да се снабдят с него.

— А ти знаеш ли до?

— Не. Аз си стоя само в градината и никога не пътувам. Но брат ми, Шимин, е посветен. Мога да ти го кажа, защото ти вярвам и защото скоро ще напуснеш страната.

— Много ще се радвам, ако и той ми има същото доверие!

— Щом аз те изпращам, ще има.

— Би ли могъл да ми напишеш няколко реда до него?

— Не мога да пиша. Но ти ще му покажеш розовото масло. Той много добре познава шишенцето и знае, че няма да го продам или подаря на недостоен човек. А след като му го покажеш, му кажи, че те изпраща неговият йойе кардеш (несъщ брат), или яръ кардаш (доведен брат). Никой не знае, че сме от различни майки. Когато му изпращам поверителна вест, думите йойе и яръ са знак, че може да вярва на пратеника.

— Благодаря ти! Значи мислиш, че той ще ме осведоми по-подробно за тайното писмо?

— Надявам се. По онези места…

Той спря насред изречението и се ослуша. Далеч в дъното на градината се чу остро изсвирване, което се повтори.

— Господарят ми ме вика — продължи той. — Трябва да отида при него. Запомни ли всичко, което ти казах?

— Да.

— Тогава не го забравяй по пътя. Аллах да е с теб и да ти позволи да отнесеш уханието на моята градина на хубавите жени в родината ти!

Още преди да успея да отговоря, той вече се бе отдалечил от оградата и в следващия миг шумът от стъпките му повече не се чуваше.

Можех ли да смятам срещата си с градинаря за щастлива за мен случайност? Във всеки случай не беше нещастна. Дали това, което ми бе казал за тайното писмо, беше истина? Не ми приличаше на лъжец. Във всеки случай щеше да е добре да намеря брат му, чиято ковачница по всяка вероятност се намираше на пътя, по който щяха да минат не само спътниците ми, но и конникът, когото исках да пресрещна.

Продължих ездата си. Докато разговарях със стареца, конят ми си бе отпочинал и сега препускаше още по-бързо.

Ако исках да се движа по права линия, трябваше да мина през хълмовете, което беше доста трудно. Затова реших да яздя в подножието им.

Спускащата се от платото Токачик река Бургас в посока почти право на север се опитва да стигне до Арда и да влее в нея водите си. На тази малка река се намира Кошикавак. Тъпият ъгъл, който образува с Арда, обгражда една низина, която на юг все повече се издига и преминава в платото Ташлик. Трябваше да избягна това възвишение.

Успях да го направя, въпреки чене познавах местността, не намерих истински пътища и трябваше да прекосявам и дори да преплувам множество вливащи се в Арда рекички.

Слънцето се спускаше все по-ниско и накрая се скри зад далечните планини. Тъй като смрачаването траеше кратко време, пришпорих жребеца в галоп, докато отново стигнах до една доста широка река, но забелязах, че по-надолу от мястото, където бях спрял, имаше мост.

Тръгнах към него и открих път. Като минах през моста, видях — за първи път в Турция — пътепоказател. Представляваше, парче скала, стърчащо от земята, върху което с вар бяха написани две думи.

Ако не бях разбрал значението или още повече предназначението на този камък, първата от двете думи, „кълавуз“, щеше да ми го покаже, защото тази дума означава „пътепоказател“.

Другата дума беше „Дерекьой“. Знаех, че тази дума означава „село“, но къде се намираше то? Имаше пътепоказател, и то надписан, но за съжаление горната част на камъка беше сплескана и на тази хоризонтална повърхност бяха написани двете думи.

Това, което преди малко бях нарекъл път, водеше направо, а надясно покрай реката минаваше друг подобен. Кой от двата обаче водеше към Дерекьой? Каква полза имах от този първи пътепоказател?

Размишлявах, че реката, до която се намирах, не би могла да бъде Бургас и че ако я следвам, ще се отдалеча много на север. Затова реших да продължа направо.

Междувременно се стъмни доста. Изобщо не виждах дали конят ми се движеше по това, което трябваше да представлява път, но знаех, че мога да се осланям на жребеца.

Сигурно бях яздил така около половин час, когато конят започна леко да пръхти и да клати глава нагоре-надолу.

Напрегнах зрението си и забелязах вдясно от себе си широк, тъмен предмет, от който към тъмното небе се издигаше някакво възвишение. Беше къща с висок комин.

Дали не беше на ковача, който ми трябваше? Значи тогава се намирах съвсем близо до Кошикавак, който търсех.

Приближих се до къщата.

— Бана бак! (Чувате ли!) — извиках аз. Никой не отговори.

— Савул, аларга! (Хей, погледнете!)

Отново мълчание. Не забелязвах и светлина. Необитаема ли беше къщата? Може би беше разрушена?

Слязох от коня и го заведох съвсем близо до зида. Рих отново започна да пръхти. Това ми се стори подозрително. Въпреки че беше арабски кон, аз го бях обучил по индиански маниер. Щом пръхтеше по този начин, тоест внимателно вдишваше въздуха през широко отворени и изпъкнали напред ноздри, а после го изпускаше на отделни, възможно най-тихи тласъци, беше съвсем сигурно, че нещо не е наред.

Извадих двата си револвера и започнах да проверявам къщата от външната й страна. Вратата беше заключена. Почуках няколко пъти напразно. Вляво от нея открих три също така затворени прозорчета, рядкост по тези места. Вдясно намерих друга, много по-широка врата, на която имаше катинар. В близост обаче имаше различни селскостопански и други сечива, от което се уверих, че това е къщата на ковача.

Продължих да вървя нататък — завих зад ъгъла. Намерих струпани дърва, които сигурно бяха за горене. Зад къщата имаше малък четириъгълник, ограден с колове, забити в земята, както в немските села се прави обикновено за прасета или гъски. Заграждението, изглежда, беше празно, защото в него не се забелязваше и най-малко движение.

Въпреки това жребецът ми продължаваше да пръхти все повече и още по-страхливо отпреди. Изглежда, не искаше да се приближи съвсем до оградата.

Не бих казал, че това ми се е сторило кой знае колко подозрително, но беше знак да удвоя вниманието си. Къщата беше заключена, значи обитаема. Но можеше ли да се остави къща в подобно място без каквото и да било наблюдение? Много беше възможно тук да се е случило нещо необикновено и реших да продължа разследването си.

Тъй като конят само ми пречеше и лесно можеше да бъде изложен на непредвидена опасност, трябваше да се погрижа за сигурността на ценното животно. За да го вържа, не ми трябваха нито кол, нито ласо, нито пък въже или ремък; просто спънах предните му крака с поводите. Така завързан, той не можеше да се отдалечи на голямо разстояние дори и ако решеше да го направи противно на навиците си. А ако, докато ме нямаше, го заплашеше някаква опасност, убеден бях, че храбро щеше да се защитава със задните си копита.

Едва след това се приближих плътно до заграждението и извадих една от восъчните свещи, които си бях купил в един дрогериен магазин в Едирне. Запалих я и осветих вътрешността на ограденото място.

Там имаше едно животно, огромно, дълго, с гъста козина, направо като мечка. Пламъчето угасна. Отново стана тъмно. Какво беше това животно? Живо ли беше или умряло? Свалих карабината си и го побутнах. То не помръдна. Смушках го по-силно, но въпреки това то остана неподвижно. Не спеше, мъртво беше.

Тъй като ме обзеха подозрения, се прехвърлих през високите около четири стъпки колове, наведох се и опипах животното. Беше студено и вкочанено, тоест мъртво. На много места козината му лепнеше. Кръв ли беше?

Опипах тялото. Не беше мечка, защото имаше дълга, космата опашка. Наистина казват, че по хълмовете на планините Деспота, Шар, Кара и Пирин все още имало мечки. Не бих искал да отричам това твърдение, но как би могла тази да се озове точно тук, за да завърши живота си зад тази ограда? Ако е била убита тук, нямаше да я захвърлят, преди да й одерат кожата, без да се взема под внимание месото, което също би могло да се използва.

За да разбера какво беше животното, плъзнах ръка към ушите му. По дяволите! Главата на животното беше смазана, и то явно с някакъв много тежък предмет!

Запалих още една клечка и видях, че пребитото животно беше всъщност огромно куче, каквото още не бях виждал.

Кой го беше убил и защо? Едва ли го бе направил стопанинът на животното. А чуждият човек, който би извършил подобно нещо, е имал само лоши намерения.

Вече предчувствах че тук е извършено престъпление. Наистина се питах какво всъщност ме засяга това и защо тъкмо аз трябва да се излагам на опасност, но имах причина да предполагам, че ковачницата е на брата на градинаря, и се чувствах задължен да изясня случилото се.

Имах пълно основание да смятам, че ме дебне опасност. Злодеите сигурно още се намираха в къщата. Може би пазеха тишина, защото бяха чули тропота от копитата на коня ми и съответно са забелязали идването ми.

Но как да стигна до тях? Дали да изчакам идването на приятелите ми? Какво можеше да се случи дотогава вътре в къщата? Не, трябваше да действам.

Още не бях оглеждал четвъртата, западна челна страна на къщата. Промъкнах се тихо и забелязах два прозореца. Единият беше затворен отвътре, но другият… поддаде и се отвори.

Размишлявах.

Ако се кача, можех моментално да получа куршум в главата. Само обстоятелството, че от всичките пет прозореца с кепенци — защото на предната страна имаше три — само този не беше залостен, ме накара да предположа, че вътре няма никой. За да забавят колкото може повече откриването на престъплението, бяха залостили всичко, а после се бяха измъкнали през този прозорец, капакът на който само бе натиснат по-силно, но не беше затворен отвътре.

Въпреки всичко се намирах в повече от затруднено положение. Тихо отворих капака толкова, колкото да мога да пъхна вътре ръката си. По тези места прозорците са нещо рядко, затова намерих и каквото очаквах — само отвор, подобен на прозорец, без стъкло или нещо подобно.

Ослушах се. Струваше ми се, че чувам вътре глух шум. Дали в къщата имаше още някой? Дали да извикам? — Не.

Върнах се към другата страна и взех наръч клони, които намерих там. Направих ги на вързоп, запалих ги и ги хвърлих през прозореца. Като предпазливо седях встрани от отвора, погледнах вътре.

Постройката не беше висока и отворът на прозореца беше на ниско. Съчките горяха буйно и аз видях голямо четириъгълно помещение, чийто под беше от трамбована глина, а наоколо бяха наредени предметите, които обикновено могат да се намерят в едно бедно румелийско жилище. От човешко същество нямаше и следа!

Хвърлих през прозореца още съчки, свалих феса от главата си, закачих го на дулото на пушката си и бавно го мушнах през отвора. Отвътре сигурно изглеждаше така, сякаш влизам самият аз.

Така исках да подведа евентуално скритите вътре хора, да се отбраняват, но нищо не помръдна.

Тогава издърпах пушката си обратно, облегнах и нея, и карабината на зида, защото и двете само щяха да ми пречат, отново сложих феса на главата си — скочих и горната част на тялото ми вече беше в отвора. Наистина бях готов моментално да се изтегля обратно, но от пръв поглед се уверих, че в помещението няма враждебно настроени същества.

Влязох вътре, посегнах навън да взема оръжията си и се огледах наоколо.

В този миг се повтори споменатото преди това трополене. Стори ми се доста обезпокоително, а освен това огънят, който на всичкото отгоре разпръскваше остър, парещ очите дим, искаше да загасне. Затова се зарадвах, като открих в един от ъглите купчина дълги трески, които сигурно тук използваха за осветление.

Запалих една треска и я мушнах в една дупка на стената, която, изглежда, имаше точно това предназначение, както забелязах по опушените места наоколо. После дръпнах капака на прозореца и го завързах здраво с намиращото се на него въженце, за да съм сигурен, че отвън няма да дойде никой.

Запалих още една треска и започнах да оглеждам помещението.

Стените бяха от пресована кал. Те обграждаха стаята от три страни, а четвъртата представляваше издигаща се от пода до тавана изплетена от слама преграда, в която имаше отвор за врата.

Като минах през този отвор, се озовах в по-малко помещение, част от пода на което се състоеше от изплетен от върбови клони капак. Мазе ли имаше тук? В подобна къща това бе рядкост!

Отново чух предишния шум. Идваше откъм капака в пода.

Взех още няколко трески и отворих капака. Върбовата плетеница можеше да издържи тежестта на един човек, без да се пробие, защото беше закрепена върху греди. Осветих надолу. Треската мъждукаше така слабо, че с големи усилия успях да забележа, че дълбочината на мазето беше по-голяма от човешки бой.

Стълба не се виждаше. Но щом светлината озари вътрешността, съвсем ясно се чу стон.

— Ким ашагда? (Кой е вътре?) — попитах аз високо.

Отговори ми двоен стон. Звучеше опасно. Не можех вечно да търся стълба. Взех горящата треска в едната си ръка, а останалите — в другата и скочих долу.

Настъпих някакъв предмет и паднах. Светлината изгасна. След няколко секунди обаче отново запалих треската и осветих наоколо.

Намирах се в четириъгълна, подобна на мазе дупка, а това, върху което бях скочил, се оказа стълба. Долу имаше дървени въглища и какви ли не вехтории. Но и въглищата, и купчината вехтории мърдаха.

Намерих дупката, в която се слага треската за осветление, мушнах я там и започнах да разравям въглищата. Ръцете ми се натъкнаха на човек. Измъкнах го. Беше мъж с вързани крака и ръце, а главата му бе здраво омотана с една кърпа.

Бързо развързах възела на кърпата и се появи синкавочерно лице, но при оскъдното осветление не можех да определя дали цветът му се дължеше на саждите и въглищата, или беше следствие от задушаването почти до смърт. Мъжът си пое дълбоко въздух, гледаше ме втренчено с ококорените си кръвясали очи, а после простена:

— Помощ! Милост! Милост!

— Успокой се, аз съм твой приятел! — отговорих му. — Ще те спася!

— Преди това бързо спаси жена ми! — изстена той. Добрият човечец мислеше повече за жена си, отколкото за себе си.

— Къде е тя?

— Там!

Със завързаните си ръце той не можеше да направи нито едно движение, но изпълненият му със страх поглед бе насочен към втората купчина въглища, затрупана отгоре със споменатите вехтории.

Разчистих всичко и извадих жената, която беше завързана по същия начин като мъжа си. Като махнах кърпата от лицето й забелязах около устата й гъста пяна. Едва не се бе задушила.

— Помощ! Помощ! — хриптеше тя.

Тялото й се свиваше в конвулсии. Срязах въжетата с ножа си. Тя размаха ръце като удавник, тропаше с крака и поемаше въздух на пресекулки.

Тези движения подпомагаха дишането. От гърдите й се изтръгна дрезгав вик, а после дълбоко, дълбоко си пое въздух.

Разрязах въжетата и на мъжа. Той не бе в толкова тежко състояние, колкото жената и веднага се изправи. Като палех нова треска, той извика:

— О, Господи! Толкова близо бяхме до смъртта! Благодаря ти! Благодаря ти!

После коленичи до жена си, която горко плачеше.

— Тихо, тихо! Не плачи! — молеше я той. — Свободни сме! Той я прегърна и целуна мокрите й от сълзи страни. Тя обви ръце около него и продължи да хлипа. Без повече да ми обръща внимание, той й говореше утешителни думи, докато постепенно стихващият й плач окончателно престана. Тогава той се изправи и отново се обърна към мен, тъй като междувременно аз се грижех да поддържам светлината, като палех все нови и нови трески.

— Господарю — каза той, — ти си наш освободител, наш спасител. Как да ти се отблагодарим! Кой си и как успя да ни намериш?

— Въпросите, на които трябва да отговоря, са много — казах аз. — Жена ти в състояние ли е вече да върви?

— Да, ще може.

— Нека тогава се качим горе, защото не бива да се бавя повече тук.

— Другарите ти ли те чакат горе?

— Не. Но очаквам един конник, когото не бива да изпускам.

— Тогава да се качим горе и там ще продължим да говорим!

Изправих стълбата и се изкачихме горе, като жената видимо полагаше усилия. Забелязах едно легло, намиращо се в по-голямото помещение, и я посъветвах да си легне, за да се успокои от преживяното. Тя беше толкова отпаднала, че без да ми отговори, веднага си легна.

Мъжът й отново я успокои с няколко думи, а после ми протегна ръка.

— Добре дошъл! — каза той. — Аллах те изпрати. Мога ли да узная кой си?

— Нямам време за много приказки, но ми кажи как се казваш.

— Името ми е Шимин.

— Значи ти си братът на Яфиз, градинаря?

— Да.

— Хубаво! Теб търсех. Бързо запали огън в ковачницата си! Той изненадано ме погледна и попита:

— Спешна работа ли имаш при мен?

— Не. Но огънят от огнището ти трябва да огрява пътя.

— Защо?

— За да не може да мине конникът, за когото ти говорих, без да го видя.

— Кой е той?

— После ще ти кажа! Побързай!

От малката стаичка, в която се намираше капакът към мазето, който, разбира се, бяхме затворили, вратата извеждаше навън. Затворена беше с обикновено дървено резе. Отместихме го и излязохме. Ковачът извади от джоба си ключ и отключи висящия на вратата на ковачницата катинар. Скоро огънят беше запален и хвърляше светлина надалеч в тъмнината на нощта. Това, от което имах нужда най-напред, бе направено.

Докато той се занимаваше с огнището, отидох зад къщата, за да видя какво прави конят ми. Той все още беше близо до къщата и аз спокойно се върнах при ковача.

— Огънят вече се разгоря — каза той. — Какво ще заповядаш още?

— Дръпни се от обсега на светлината му! Ще седим тук, до вратата, където е тъмно.

Преди, като извършвах разузнаването си, бях забелязал близо до вратата един пън, който сигурно служеше за пейка. Дръпнах мъжа към него. Седнахме един до друг и аз казах:

— Първо да поговорим за най-важните неща! Оттук — може би съвсем скоро — ще мине един конник, с когото трябва да говоря, без обаче той да подозира присъствието ми. Много е вероятно да спре тук и да започне да те разпитва. Моля те да го накараш да слезе от коня и да влезе с теб в къщата.

— Ти си моят спасител. Ще направя каквото пожелаеш, макар че не знам защо го искаш от мен. А знаеш ли какво би могъл да ме пита?

— Да. Ще те попита дали оттук са минали трима конници.

— Трима конници ли? — попита той бързо. — Кога?

— Вероятно днес преди обяд.

— Какви конници?

— Той ще те пита за два бели и един кафяв кон. Но пътьом те са сменили и тъмния кон с бял.

— Значи са яздили три бели коня?

— Да.

— Хаша! (Господ да ме пази!) Да не би да имаш предвид Манах ал Барша от Ускуб?

Казвайки това, от възбуда той подскочи. Аз направих същото, защото въпросът му направо ме смая. Беше дошъл съвсем неочаквано.

— Познаваш ли го? — попита той.

— Чоктан, чоктан! (Отдавна, от много време!) А днес беше при мен!

— Ах! Той е бил тук?

— Да. Той и неговите спътници ни нападнаха, вързаха и затвориха в мазето, където щяхме да се задушим с жена ми, ако не беше дошъл ти.

— Те са били! Тогава ще ти кажа, че този, когото очаквам, е техен съюзник.

— Ще го пребия! Ще го убия! — изскърца той със зъби.

— Искам да го хвана.

— Господарю, ефенди… как да те наричам? Още не си ми казал кой си?

— Наричай ме ефенди!

— Добре, ефенди, ще ти помогна, щом искаш да го заловиш.

— Хубаво! Само че не съм сигурен дали ще го видим. Може вече да е минал оттук. А и ти сигурно не си му обърнал внимание… всъщност откога си в мазето?

— От обяд.

— Значи не си могъл да го видиш дори и да е минал и…

— Бих могъл да разпитам! — прекъсна ме бързо той.

— Къде? Кого?

— Ще изтичам в селото и ще попитам стария емишджия, който седи при кошниците си на улицата до смрачаване.

— Колко време ще мине, докато се върнеш?

— Десет минути. Съвсем близо е.

— Но те моля да премълчиш какво ти се е случило днес!

— Щом искаш, няма да говоря за това.

— Хайде побързай!

Описах му накратко конника, както на мен ми бе описан, и той тръгна. Още не беше изминало уреченото време, когато ковачът отново се върна.

— Още не е минавал — каза той само. Шимин влезе първо в ковачницата, за да сложи дърва в огъня, а после отново седна при мен.

— Сега ми разкажи какво ти се случи! — подканих го аз.

— Беше ужасно! — отговори той. — Работех в ковачницата си, когато дойдоха тримата конници и спряха при мен. Единият, когото не познавах, ми каза, че конят му си загубил нал^[2]. Аз съм не само демирджия^[3], но и налбант^[4], ефенди, и веднага се съгласих да му направя нова подкова. Досега бях гледал само този, с когото говорех, но докато работех, погледът ми попадна и върху другите двама, които бяха с него, и тогава познах събирача на данъци Манах ал Барша от Ускуб.

— А той познаваше ли те?

— Да.

— Къде сте се запознали?

— Преди много години в Разлог. Всъщност трябва да ти кажа и че знам всички болести по конете и мога да ги лекувам. В Разлог и околностите беше започнал голям мор по конете и тъй като никой не могъл да помогне, извикаха мен. Живеех като гост при един богат търговец на коне, който притежаваше над сто коня. При този търговец дойде Манах ал Барша, да си купува кон. Показваха му много животни. Едно от тях се беше простудило и от устата му течеше слюнка. Събирачът на данъци каза, че не било простуда, ами шап и щял да уведоми санитарните служби. Искаше да принуди търговеца да му даде кон, като в замяна той щял да премълчи. Извикаха ме и аз казах каква е болестта. Той се скара с мен, дори накрая ме удари с камшика си за езда. Отвърнах му със силна плесница, каквато досега сигурно не му бяха удряли, защото ръката на един ковач е здрава като желязо. Той ядосано си тръгна и се оплакал от мен в полицията. Беше събирач на данъци, а аз беден ковач. Получих двайсет удара по ходилата, като трябваше да платя и петдесет пиастъра глоба. Преди да успея да се завърна вкъщи, много седмици бях болен. Сигурно ти е ясно, че не го обичам особено.

— Мога да предположа!

— И така, подковах коня. Той ме наблюдаваше с мрачен поглед, а после, като свърших, ме попита дали си спомням кой е. Казах да, защото не предполагах, че това може да ми навреди. Той размени няколко думи с останалите, а после влязоха в къщата. Бях сам, защото жена ми беше на полето, за да донесе спанак за обяд. Каква работа имаха тримата в стаята? Затворих ковачницата, въпреки че огънят все още гореше, и ги последвах. Едва бях влязъл, и те се хвърлиха върху мен. Борбата беше тежка, ефенди. Въпреки че съм ковач със силни мускули, те ме повалиха и ме вързаха с въжетата, които намериха в къщата. Крещях от гняв като бик. Тогава те завързаха около главата ми една кърпа и ме замъкнаха в мазето. Малко след като ме бяха смъкнали долу, дошла жена ми. С нея се случи същото. Затрупаха ни с въглища, за да не се чува горе никакъв звук, а после си тръгнаха. Дори не се сетих за моя Айи, който беше зад къщата, иначе щях да го развържа още преди да вляза в къщата.

— Кой е Айи?

— Кучето ми. Казва се така, защото е голямо като мечка. Чух го да лае, когато крещях и се борех с тях, но не можеше да се освободи. Ако беше при мен, щеше да ги разкъса.

— Не си ли ходил да го видиш?

— Не. Нали знаеш, че още не съм ходил зад къщата.

— Съжалявам, че трябва да те натъжа!

— Да ме натъжиш ли? Случило ли се е нещо с кучето?

— Да.

— Какво? Казвай бързо!

— Мъртво е. Ковачът скочи.

— Мъртво? — извика той.

— Да.

— Но то си беше живо и здраво! Да не би тези тримата да са го убили?

— Разбили са му черепа.

В продължение на няколко мига той остана безмълвен и неподвижен, после между устните му излезе съскащ звук:

— Истината ли казваш?

— За съжаление, да.

— Дяволите да ги вземат тези кучета!

Надавайки този вик, той скочи, отиде в ковачницата, върна се с една главня и изтича зад къщата, за да се увери, че съм му казал истината. Оттам се чу яростният му вик. Не исках да слушам ругатните, които щяха да последват, затова останах да го чакам на мястото си. Беше го обхванал такъв гняв, че все пак чух доста от онези изрази, на които ориенталските езици съвсем не са бедни.

Докато той сипеше възклицанията си, аз бях насочил очи и уши в посоката, от която трябваше да дойде очакваният от мен конник. Но не се чуваше и виждаше нищо. Или поради бързината на коня си бях взел голяма преднина пред него, или някакво друго обстоятелство го бе забавило.

Гневът на Шимин постепенно се успокояваше. Той на свой ред искаше да узнае нещо за мен и започна с въпроса:

— Сега вече имаш ли време да ми кажеш името си, ефенди?

— Наричат ме Кара Бен Немзи.

— Значи си немец, германец?

— Да.

— Австриец или прусак?

— Не.

— Тогава баварец.

— Също не. Саксонец съм.

— Досега не съм виждал саксонци, но вчера тук беше един човек от Триест в Австрия, с когото дълго разговаряхме.

— Австриец ли? Изненадан съм да го чуя. Какъв беше?

— Търговец. Иска да купува тютюн, коприна и копринени изделия. Беше му се счупила едната шпора и трябваше да му я оп равя.

— Говореше ли турски?

— Достатъчно, за да го разбера какво иска.

— Но ти каза, че сте разговаряли дълго?

— Разбирахме се предимно със знаци.

— Каза ли ти как се казва?

— Името му е Мади Арнауд. Беше голям певец, защото ми изпя много песни, които доставиха наслада на сърцето ми и на душата на моята жена.

— Откъде дойде?

— От Чирмен, където беше направил големи покупки.

— И накъде се отправи?

— Тръгна за големия панаир в Мелник. Там има много изкусни майстори на оръжие. Иска да търгува с тях.

— Сигурно ще го срещна по пътя си.

— И ти ли отиваш в Мелник, ефенди?

— Да.

— Да не би и ти да си търговец?

— Не. Заминавам за Мелник, защото мисля, че там ще намеря тримата негодници, които днес са ти сторили такова зло.

— Какво ще направиш, ако ги намериш?

— Ще ги арестувам и ще ги предам на полицията, за да получат наказанието си.

— Слава на Аллаха! Смятах утре сутринта да ходя да се оплаквам от тях.

— Можеш да го сториш. Но още преди да успееш да го направиш, те вече ще са в ръцете ми. Тогава ще кажа на съдията и за днешното им престъпление.

— Справедливо ще бъде, ефенди. Не бива да избягнат заслуженото наказание. Но кои са другите двама, които бяха със събирача на данъци?

— Историята е много дълга, затова ще ти я разкажа съвсем накратко.

Изложих най-важното от случилото се. Той внимателно ме слушаше, а после каза:

— Ако знаех всичко това! Щях да ги подмамя в мазето и да накарам кучето си да ги пази, докато дойдеш.

— Не говориха ли нещо, от което да се разбира в каква посока смятат да продължат?

— Нито дума. Само като ме завързаха, чух от онзи, който се наричаше Баруд ал Амасат, че ще ме обезвредят, за да не мога да ги издам на евентуалните им преследвачи.

— Така си и мислех. Манах ал Барша не ви е нападнал само от желание за отмъщение, а и от предпазливост. Не са искали да ви убиват, а само да ви отстранят за известно време, понеже си познал събирача на данъци.

— Но ние щяхме да се задушим!

— Слава Богу, че не е станало. Ездачът, когото очаквам, ги догонва или е изпратен да ги настигне, за да им каже, че отново съм на свобода и пак ще бъдат преследвани. Искам да предотвратя това предупреждение.

— Ще ти помогна, ефенди! Какво ще правим с него?

— Ще го затворим в мазето ти, а после ще го предадем на полицията.

— Как ще го заведеш в мазето?

— Ами нали сме двама, а той е сам!

— Не мисли, че се страхувам от него. Исках само да разбера хитрост ли ще използваме или сила.

— Без употреба на сила няма да стане.

— Предпочитам така. Бездруго не смятам да го галя. Но, ефенди, сега си спомням, че ти ме попита дали съм братът на Яфиз.

— Да.

— Познаваш ли го?

— Минавах покрай градината му, заговорихме се и разменихме шишенце гюл агъ срещу джебели.

— Аллах иллях! Брат ми притежава от най-хубавия сорт тютюн?

— Да, но не много!

— От теб ли го получи?

— Да.

— Ти имаш ли такъв тютюн?

— Разбира се, щом съм му дал.

Той мълча известно време. Знаех какъв въпрос искаше да ми зададе. Накрая той не издържа:

— Последният ли ти беше?

— Не съвсем.

И за да го поулесня малко, продължих:

— И ти ли пушиш?

— О, да, с голямо удоволствие!

— А джебели?

— Никога досега не съм помирисвал този тютюн, нито пък съм го пушил.

— Тогава иди и донеси лулата си.

Още не бях довършил изречението си, и той вече беше изчезнал зад вратата, като също толкова бързо се върна с лулата.

— Как е жена ти? — попитах го аз.

При тези обикновени занаятчии по изключение може да се пита за жената на домакина, което иначе в Ориента е строго забранено, макар че по полето жените и момичетата често ходят незабулени.

— Не знам — отговори той. — Сигурно спи. Явно в момента тютюнът го интересуваше повече от жена му, към която през деня беше показал толкова голяма любов.

— Дай да ти напълня лулата!

После, като изпускаше бавно дима от хубавия тютюн през носа си, той възхитено каза:

— Ефенди, това са благоуханията на рая! Дори и Пророкът не е пушил подобен тютюн!

— Не е. По негово време не е имало джебели.

— Ако е имало, той щеше да вземе със себе си семената му на другия свят и щеше да го посади в полетата на седмото небе. Какво трябва да правя, като дойде конникът? Да продължа ли да пуша, или да стана?

— По-добре е да станеш.

— Да оставя лулата, без да я допуша?

— После пак можеш да я напълниш, а аз ще ти дам още малко тютюн.

— Ефенди, душата ти е изпълнена с доброта, както морето е пълно с водни капки! — Брат ми не прати ли поздрави по теб?

— Да. Трябва да ти кажа, че той се надява да си толкова добре, колкото и той. Този поздрав ти изпраща този, който е твой йойе кардеш и яръ кардаш.

Той наостри уши и каза:

— Какво чувам? Това са неговите собствени думи.

— Да.

— Значи сте разговаряли за важни неща!

— Говорихме за скипетарите и за онези, които отиват в планините.

— Тогава брат ми ти е дал някакво обещание?

— Обещание, което според него ти ще изпълниш.

— Колко време разговаря с него?

— Четвърт час.

— Станало е истинско чудо, ефенди. Яфиз е предпазлив с хората. Не обича много да разговаря и е много въздържан. Сигурно много бързо те е обикнал и си спечелил доверието му!

— Казах му, че сигурно ще ми се наложи да яздя до планината Шар.

— В такъв случай ти е казал за опасностите, които те очакват?

— Да, предупреди ме и ми каза да внимавам.

— Сигурно ти е споменал и за тайното писмо?

— Каза ми за него.

— А също и че мога да те снабдя с кяагъд еминликюн?

— Да.

— Само че греши.

— Ах! Наистина ли?

— Наистина.

— Не си ли в състояние да ме снабдиш с това предпазно средство?

— Не.

— Но той ме уверяваше много убедено! — Мислел си е, че е както преди.

— Значи вече не си посветен?

— Това е въпрос, на който мога да отговоря само на изпитан приятел. Наистина ти ме спаси, получил си от брат ми розово масло и приятелството му, затова ще ти кажа истината: да, бях посветен и все още съм.

— В такъв случай със сигурност знаеш, че вече не съществуват такива книжа.

— Вече няма. Нито скипетарите, нито бегълците си служат вече с такива книжа.

— Защо?

— Защото не изпълняват предназначението си. Не осигуряват защитата, която предлагат.

— Значи вече не будят респект?

— Не. Никой беглец няма да пренебрегне тайното писмо, направено от друг като него. Но кой гледа тези хартии?

— Не се ли показват?

— В много случаи да, но има и други случаи. Яздиш през гората и двама-трима бегълци те виждат, че се приближаваш. Ако си по-добре въоръжен от тях, си правят извода, че не могат да разчитат на открит бой с теб; нападат те от засада, защото не знаят, че притежаваш тайно писмо, което е в джоба ти. Разчиташ на силата и въздействието му и въпреки това те улучват смъртоносните куршуми на тези, които, ако знаеха, че се намираш под нечия закрила, щяха да заложат живота си за теб.

— Напълно разбираемо е. Бегълците също не могат без приятели и ако имат такива, трябва да ги закрилят. Затова предполагам, че вместо това писмо е измислено нещо друго, и то по-добро.

— Предположението ти е вярно. Разбираш, че не мога да ти набавя такова тайно писмо, нали?

— Да. Не можеш да ми дадеш нещо, което не съществува. Но вероятно ще можеш да ми кажеш, какъв знак се използва сега?

— Ще го направя. Обещаваш ли да запазиш тайна?

— Да.

— Тогава трябва да знаеш, че сега всички, които се намират под закрила, се разпознават по копчата. Тези думи веднага извикаха у мен един спомен.

— Тази копча от сребро ли е? — попитах аз.

— Така е.

— Представлява кръг, в който има чакан^[5], нали?

— Да. Откъде знаеш?

— Предполагам, и то защото тези копча се носят от хора, за които се знае или се предполага, че са бегълци или са техни привърженици.

— Мога ли да узная имената на тези хора?

— Да. Манах ал Барша носеше копча на феса си. Такива знаци носеха и няколко души, които присъстваха на процеса с кадията срещу Баруд ал Амасат в Едирне. А освен това днес, като яздех през града с някогашния дервиш, срещнах един човек, който ме наблюдаваше много особено и после, изглежда, беше осведомил привържениците на бегълците, вследствие на което беше стреляно по мен и Али Манах Бен Баруд ал Амасат. Той също носеше копча.

[#2 Гравирани брадви с дървени, украсени с шарки дръжки. Те се носели от хайдутите на дясната страна и се използвали за хвърляне и сечене. Целели се винаги в главата. — Бел. нем. изд.]

— Забелязах, че и някогашният събирач на данъци от Ускуб също носи този знак.

— Сигурно нямаше да постъпят така с теб, ако се беше сетил да им кажеш, че също притежаваш копча.

— Възможно е, но за съжаление не се сетих.

— Сигурно не всеки може да го получи?

— Не.

— Какви са условията?

— Този, който иска да го притежава, със сигурност трябва да е човек, за когото се знае, че може да е от полза за другарите си. После трябва да докаже, че не осъжда тези, които са отишли в планините.

— Не трябва ли всеки да ги съди? Те са напуснали обществото, намиращо се под закрилата на закона.

— Имаш право. Не трябва да сравняваш закона с това общество. Законът е добър и закриля поданиците, но обществото, за което говориш, не струва. Аллах ни е дал мъдри закони и благотворни правила, но представителите му лошо ги прилагат. Не си ли чувал оплакването, че ислямът пречел на привържениците си да прогресират в културата?

— Много често.

— Не се ли отправя този упрек към исляма най-често от друговерците?

— Така е.

— А те не познават исляма и истинския турчин. Ислямът не пречи на прогреса в културата, но властта, която той е дал на едни да упражняват над други, е попаднала в неподходящи, вероломни ръце. И турчинът е добър. Той е бил и все още е почтен, верен, обичащ истината, честен човек. А ако беше другояче, кой ли ще го е променил?

Бях много учуден, че чувам такива думи от този обикновен мъж, от един селски ковач. Откъде беше почерпил този светоглед? Плод на собствените му размишления ли беше, или случайно беше общувал с хора, които го бяха извисили до себе си?

Предпочетох да премълча отговора си, а той продължи:

— Турците са завладели тази страна. Причина ли е това да ги гонят от нея? Отговори ми, ефенди!

— Продължавай!

— Не са ли завладели земите си и англичаните, немците, руснаците, французите и всички други? Прусия не беше ли до неотдавна малка, колкото сойница, а сега е толкова голяма, че в нея живеят милиони хора? Как стана толкова голяма? С барут, байонети и меч, както и чрез перата на дипломатите. Всички те преди не са имали страните, които притежават сега. Какво би казал американецът, ако турчинът иде при него и му каже: върви си, защото тази страна е на червения народ? Той ще му се изсмее. Защо тогава турчинът трябва да бъде изгонен?

— Немците не искат да го гонят.

— Да. Чух за това, но немецът е единственият, който има чувство за справедливост. В нашата страна имаше един народ, изповядващ руското християнство. Този народ беше с големи познания, но и с още по-големи грехове. Тогава дойдоха турците и го усмириха, както Йосиф подчини народите в страната Ханаан. Такава беше волята Божия. Но с тях дойдоха и победените от него: по брой те бяха и останаха малцинство в страната. Те победиха с храбростта си, но ето че постепенно започнаха да ги надвиват с хитрост и коварство. Огледай се! Преброй престъпленията, които се вършат, събери клеветниците и измамниците и всички, които престъпват закона, но са прекалено хитри, за да бъдат заловени. Влез в тъмните къщи, в които вони на порок — кои са и откъде произхождат тези, които ще видиш? Колко истински турци ще намериш сред тях? Не върлува ли из цяла Азия чудовищна кражба, която вършат англичаните и московците? Не виждаш ли непрестанния натиск, задушаване и унищожаване на народите, попаднали между двата великана? Християните правят това, а турчинът се радва, когато го оставят на спокойствие!

Той толкова бе погълнат от темата на разговора, че дори бе забравил за лулата си. Запалих една клечка и му подадох огън.

— Дръпни! — казах му аз.

Той запали тютюна, а после каза:

— Видя ли, че дори джебелито забравих, но кажи, имам ли право или не?

— Бих могъл да оспоря някои неща.

— Направи го!

— Сега нямаме време за това.

— Вие сте християни. Осъждате ни, без да искате да ни поучите, също както нападате, без да питате. Кой има най-добрите позиции в страната? Кой има влияние? Кой непрекъснато се обогатява? Арменецът, евреинът, хитрият грък, безсърдечният англичанин и гордият руснак. Кой къса от месото ни? Кой смуче жизнените ни сокове, кой гризе кокалите ни? Кой непрекъснато раздухва унинието, недоверието и недоволството, неподчинението на поданиците? Кой ги настройва едни срещу други? Някога бяхме здрави. Кой ни зарази? Кой ни разболя?

— Шимин, за някои неща ти давам право, но не изхвърляй с мръсната вода от коритото и детето! Откъде си почерпил тези схващания?

— Изградил съм ги с очите и ушите си. Направих това, което се прави във вашите страни, където калфата тръгва по света, за да научи повече, отколкото би могъл да научи в родината си при своя учител. Работил съм във Виена, Будапеща и Белград. Там достатъчно видях и чух, за да се науча да мисля. Можеш ли да ме обориш?

— Да, мога. Ти смесваш религията с политиката. Търсиш причините за болестта извън тялото на държавата, където вирусът на болестта се е намирал от самото начало.

— Можеш ли да ми го докажеш?

— Да.

— Направи го! Впрочем чакай!

Отдалеч се долавяше конски тропот.

— Чуваш ли? — попита той.

— Да.

— Може би е той!

— Много вероятно.

— Жалко. Исках първо да ми отговориш.

— Ще ти изложа доводите си, щом свършим с него.

— А сега какво ще правим?

— Той не бива да ме види още в началото, защото сигурно ме познава. Трябва да се опиташ да го накараш да влезе в къщата.

— Няма да е трудно, ако не отмине, без да спре.

— Това в никакъв случай не бива да става. Достатъчно е тъмно. Ще застана на средата на пътя. Ако иска да отмине, ще спра коня му. Но ако слезе веднага ще вляза след вас в къщата.

— А ако не е той?

— Няма да му се случи нищо.

Конският тропот приближаваше. Ясно се чуваше, че конят е само един. Промъкнах се към средата на пътя, където се спотаих.

Конникът вече се появи. Намираше се в обсега на светлината, хвърляна от огъня на ковачницата. Не можех да видя добре лицето на човека.

— Бак, савул! (Хей, внимавай!) — извика той високо. И тъй като никой не му отговори веднага, той извика повторно. Шимин се появи на вратата и попита:

— Кой е там?

— Чужденец съм. Кой живее тук?

— Аз — отговори Шимин не особено остроумно.

— Кой си ти?

— Собственикът на тази къща.

— Това ми е ясно, глупако! Искам да знам името ти.

— Казвам се Шимин.

— Какъв си?

— Ковач. Нямаш ли очи и да го разбереш по огъня, който те осветява?

— Виждам, че не само си глупак, но и грубиян! Ела насам! Искам да те питам нещо!

— Да не съм ти роб или слуга, че да идвам при теб? Който иска да говори с мен, нека сам си направи труда да се приближи.

— На кон съм!

— Слез и ела!

— Не е необходимо!

— Имам хрема и кашлица. Трябва ли заради теб да се простудя и да се разболея, вместо да работя? — каза Шимин и отново влезе в къщата. Конникът изрече няколко не особено любезни израза, но се приближи с коня си.

Все още не знаех дали това е очакваният от мен човек. Но като се приближи към ковачницата, за да слезе от седлото, много добре видях, че конят е сивожълт. Мъжът беше с червен фес, сиво палто и имаше малки светли мустачки. А като скочи на земята, видях и червените му турски обувки. Това беше човекът, който ми трябваше.

Той върза коня си за вратата на ковачницата и влезе в къщата.

Промъкнах се след него. Ковачът беше влязъл в голямата стая на къщата си, където лежеше жена му. Тъй като и чужденецът отиде там, аз можах да вляза — и скрит зад стената от върбови клони — да чуя всичко, каквото си говореха. Чужденецът стоеше с гръб към мен, а ковачът — пред него, с факла в ръка. Жената, изглежда, си беше поотпочинала, защото бе отворила очи и подпряла глава на ръката си, слушаше разговора на двамата мъже.

Ковачът беше упрекнат от другия, че се е държал така нелюбезно, което го обиди. Той се поддаде на гнева си и стана непредпазлив.

— Любезен съм само с честните хора — каза той.

— Да не би да смяташ, че аз не съм почтен човек?

— Да, мисля.

— По-голям грубиян от теб не съм срещал! Откъде можеш да знаеш дали съм честен човек или не? Да не би да ме познаваш?

— Да, познавам те.

— Къде си ме виждал?

— Не съм те виждал, но съм чувал за теб.

— Къде и от кого?

— Тук, от един непознат ефенди, който много добре знае, че си подлец.

— Кога ти го каза?

— Днес, преди малко.

— Лъжеш!

— Не лъжа, казвам ти истината. Мога да ти го докажа. Знам дори какво искаш да узнаеш от мен!

— Не е възможно!

— Знам го със сигурност!

— Казвай тогава!

— Искаш да се осведомиш за Манах ал Барша и Баруд ал Амасат.

Другият направи жест на уплаха и попита:

— Откъде знаеш това?

— От същия ефенди.

— Кой е той?

— Не те интересува. Ако той пожелае, ще ти кажа.

— Къде се намира?

— Няма да ти кажа.

— Така ли? А ако те принудя?

— Не ме е страх.

— И от това ли?

Той извади една кама и я насочи към него.

— Не, и от ножа не ме е страх. И аз не съм сам. Бях се приближил до отвора на върбовата преграда, служещ за врата. При последните си думи Шимин посочи към мен. Непознатият се обърна, погледна ме и извика:

— Това е самият дявол!

Изглеждаше много изплашен, а и аз бях изненадан, защото познах в него човека, който така особено ме гледаше, като вървях с дервиша по улиците на Едирне. Думите, които извика, бяха на влашки. Влах ли беше? В такива неочаквани моменти обикновено смаяният човек използва майчиния си език.

Трябваше да се опитам да оправя онова, което ковачът бе развалил. Не биваше да му казва какво знае за него. Трябваше да изчака въпросите му и едва след това да казва мнението си.

— Повече от вярно — отговорих му аз на румънски. — Ти си самият дявол.

Той се окопити, прибра ножа, с който беше заплашил ковача, и каза:

— Какво искаш? Не те познавам!

— Не е и необходимо. Важното е, че аз те познавам!

Той направи учудена физиономия, поклати глава и каза искрено:

— Не те познавам! Господ ми е свидетел!

— Не намесвай Господ! Той е свидетел, че ти ме видя!

— Къде?

— В Едирне.

— Кога?

— Пфу! Говориш ли турски?

— Да.

— Остави тогава румънския си настрана. Този доблестен ковач трябва да чуе и разбере какво говорим. Признай, че присъства на съдебния процес на Баруд ал Амасат в Едирне, защото беше нарушил закона?

— Не съм бил там и не знам за подобно нещо.

Наистина не го бях видял сред зрителите, затова не отговорих, а продължих да питам:

— Баруд ал Амасат обаче познаваш, нали?

— Не.

— И неговия син Али Манах също ли?

— Да.

— Защо се изплаши тогава, като видя, че е мой пленник?

— Не съм виждал нито теб, нито него.

— Ах, така ли? Сигурно не познаваш и ханджията Доксати в Едирне?

— Не.

— И след като ме видя с Али Манах, не побърза да отидеш да предупредиш съзаклятниците си?

— Не разбирам как можеш да ми поставяш такива въпроси. Казвам ти, че от всичко това нямам ни най-малка представа!

— А аз ти казвам, че знаеш за бягството на затворника, че си виновен за смъртта на Али Манах, че по твоя вина другият куршум улучи гавазина вместо мен и че си тръгнал да предупредиш Манах ал Барша и Баруд ал Амасат за опасността. Много добре знаеш всичко това.

— Все пак грешиш. Припознал си се. Къде се е случило всичко това, за което говориш? Както разбирам от думите ти, в Едирне, така ли?

— Да.

— И то съвсем скоро? Аз обаче не съм бил в Едирне повече от година.

— Голям лъжец си! Къде беше през последните дни?

— В Мандра.

— Откъде идваш сега?

— От Болджибак, където бях от вчера сутринта.

— Бил си в Мандра на Марица, така ли? Да, бил си на Марица, но значително по-далеч от Мандра, а именно в Едирне.

— Да се закълна ли, че грешиш?

— Клетвата ти ще е лъжлива. А намира ли се Букьой на пътя между Мандра и Болджибак?

— Букьой ли? Не го знам.

— Не си ли бил там?

— Не.

— И никого от тамошните жители не си питал за тримата ездачи с два бели и един кафяв кон?

— Не.

— И човекът, с когото си говорил, не те е отпратил към пазача, който после те е отвел при кехаята?

— Не.

— Странно! Всички ние грешим, само ти не бъркаш. Сигурно си доста по-умен от нас. А ще ми кажеш ли какъв си?

— Агент.

— Какъв по-точно?

— За всичко.

— А как се казваш?

— Името ми е Пимоза.

— Странно име. Не съм го чувал в нито един език. Да не би да си си го измислил?

Веждите му заплашително се смръщиха.

— Господине — каза той, — кой ти дава право да разговаряш с мен по този начин?

— Аз самият си го давам!

А ковачът добави:

— Това е ефендито, за когото преди това ти говорих!

— Забелязвам — отговори той. — Но дори и да е най-важният от всички ефендита, не позволявам да се отнася така неучтиво с мен! Много добре познавам маниера, по който хората от неговия ранг учтиво разговарят.

— И как се прави това? — попитах аз.

— Така!

Той сложи ръка на пояса, в който бяха затъкнати оръжията му, и издърпа пистолета си наполовина.

— Добре, това е език, пред чиято яснота изпитвам голям респект. И аз ще бъда по-учтив. Ще бъдеш ли така добър да ми кажеш къде си роден?

— Сърбин съм, от Лопатица на Ибър.

— Ще бъда така любезен да се престоря, че ти вярвам, но в себе си ще си мисля, че си влах или румънец, което е точно така. Къде отиваш?

— В Исмилан.

— Чудесно! Уж си умен мъж, а заобикаляш толкова много. Как стигна до Кошикавак, щом намерението ти е било да яздиш от Мандра за Исмилан? Пътят ти би трябвало да минава много по на юг.

— Имах работа по тези места. Но повече няма да ти отговарям. Да не си полицейски служител, че ме разпитваш като престъпник?

— Добре, отново ще се съобразя с желанието ти. Само ми кажи защо слезе тук!

— Нямах намерение да слизам. Този ковач ме принуди, защото не искаше да ми отговори вън.

— А ти постави ли му вече въпросите си?

— Не.

— Направи го тогава, за да разбереш това, което те интересува!

Той малко се смути, но бързо се опомни и отговори:

— Вече нямам желание. Като се отнасят с него по този начин, човек се отърсва от въшките си и си тръгва. Той се престори, че се отърсва, и понечи да излезе.

— Това ли наричаш ти учтивост? — засмях се аз.

— На зла круша, зъл прът!

Това беше влашка поговорка. Не ми приличаше на сърбин.

— Изглежда, обичаш да употребяваш поговорки — казах аз и препречих пътя му. — Но твоите не съдържат особено много житейска мъдрост. По-добре звучи: Блага дума железни врати отваря. Имам намерение да се отнасям с теб учтиво и те моля да останеш още малко при мен.

— При теб ли? Какво означава — при теб? Къде живееш?

— Тук.

— Къщата е на ковача. Той самият каза, че си чужд ефенди.

— Той няма нищо против да те поканя да останеш.

— Какво да правя тук? Нямам време, трябва да тръгвам.

— Налага се да изчакаш останалите гости. Те искат да те видят тук.

— Кои са тези хора?

— Гавазите от Едирне.

— Върви по дяволите!

— И през ум не ми минава! Оставам тук. На това място. Бъди така добър да седнеш.

— Да не си луд? Махни се от пътя ми! Той се опита да мине покрай мен, но аз здраво го хванах за ръката, без, разбира се, да му причинявам болка.

— Наистина настоятелно те моля да останеш — казах аз. — Гавазите, за които ти говорих, много биха искали да говорят с теб.

— Нямам работа с тях.

— Ти с тях, не, но те с теб имат.

Очите му засвяткаха от гняв.

— Пусни ме! — заповяда той.

— Ами! Ще се погрижа да не успееш да настигнеш Манах ал Барша.

Стоях пред него, а ковачът — зад него. Последното той не бе забелязал. Разбра, че е разкрит, но знаеше, че трябва да продължи пътя си, а аз бях убеден, че ще се опита да го направи, като употреби сила. Макар да се преструвах на безразличен, зорко наблюдавах ръцете му. Той яростно ми извика:

— Не познавам този човек, но трябва да тръгвам. Махни се от пътя ми!

Той се опита да мине покрай мен, но аз го изпреварих. Застанах между него и изхода.

— Дяволите да ви вземат!

Казвайки това, той отстъпи крачка назад. Ножът проблесна в ръката му. Опита се да ме нападне, но ковачът бързо изви ръката му.

— Куче! — изрева той, обръщайки се към него. Така се озова с гръб към мен. Бързо извих двете му ръце и така силно ги притиснах към тялото му, че не можеше да помръдне.

— Дай въже, ремък или канап! — извиках аз на ковача.

— Няма да успеете — пъшкаше мнимият агент. Той се опитваше да се освободи с всички сили, но напразно. Риташе с крака назад, обаче и това не продължи дълго, защото ковачът побърза да изпълни нареждането ми и донесе всичко необходимо. След няколко мига човекът лежеше завързан на земята.

— Така! — каза Шимин с тон на най-голямо удовлетворение. — Същото ще се случи и с твоите съзаклятници, които постъпиха по този начин с мен и жена ми.

— Нямам съзаклятници! — пъшкаше пленникът.

— По-добре от теб го знаем!

— Настоявам веднага да ме пуснете!

— Ще почакаш!

— Припознали сте се! Аз съм честен човек!

— Докажи го!

— Поискайте сведения!

— Къде бихме могли да направим това?

— Идете в Джнибашлк.

— А, не е далеч! И при кого?

— При бояджията Бошак.

— Познавам го.

— А той познава мен. Той ще ви каже, че не съм онзи, за когото ме смятате.

Ковачът въпросително ме погледна. Аз отговорих:

— Не бързаме чак толкова много. Първо ще проверим какво има в джобовете ти.

Претърсихме го, като от страна на пленника не мина без оскърбления. Намерихме незначителна сума пари и много дреболии, които човек обикновено носи у себе си, но върнахме всичко обратно. Ковачът, който беше мека душа, попита:

— Да не би да бъркаш, ефенди?

— Не. Знам си работата. Дори и нищо да не намерим, ще го задържим. После ще претърсим и коня му.

До този момент жената бе лежала спокойно. Но като видя, че се каним да излезем навън, попита:

— Да го охранявам ли?

— Да — отговори мъжът й.

Тя стана от леглото, запали една треска и каза:

— Можете спокойно да излезете! Ако се опита да помръдне, ще го запаля. Нямам намерение пак да лежа в мазето!

— Храбра жена! — ухили се ковачът. — Нали, ефенди?

Конят все още стоеше до ковачницата. В дисагите му имаше малко хранителни запаси, но не намерихме нещо друго.

— Какво ще заповядаш? — осведоми се ковачът.

— Първо ще заведем коня му при моя.

— А после?

— Ще пъхнем пленника в същата дупка, където ти беше с жена си.

— А след това?

— Ще чакаме, докато дойдат хората ми.

— Какво ще стане с пленника по-нататък?

— Ще наредя да го откарат в Едирне.

След като приключихме с коня и осведомихме жената на ковача какво очаква агента, тя остана много доволна. Дори ни помогна въпреки съпротивата му, изразяваща се главно в ругатни и заплахи, да затворим Пленника на сигурно място. После, независимо от късния час, жената се погрижи да ни приготви вечеря, макар и доста скромна.

Междувременно ние двамата с ковача седнахме пред вратата, като той отново напълни лулата си.

— Истинско приключение! — каза той. — Никога досега не съм бил пленник в собственото си мазе, нито пък съм държал пленник в него. Такава е била волята на Аллаха!

Времето бързо минаваше. Бяхме приключили и с яденето, а аз напразно очаквах пристигането на останалите.

— Сигурно пътьом са потърсили подслон — опита се да обясни Шимин забавянето на приятелите ми.

— Не. Наредено им е да минат оттук. Сигурно ги е забавила някаква непредвидена случка. Няма да спрат да пренощуват, докато не дойдат дотук.

— Може би са объркали пътя.

— Не ми се вярва, особено пък като знам, че с тях е хаджи Халеф Омар.

— Ще трябва да изчакаме. Няма да ни е толкова трудно, колкото на онзи долу в мазето. Как ли ще убие времето?

— Също както и ти го прекара, като беше затворен долу.

— Значи не вярваш, че е сърбин?

— Не, той лъже.

— А мислиш ли, че името му наистина е Пимоза?

— И в това се съмнявам.

— Все пак е възможно да грешиш!

— Пфу! Той извади нож — и наистина би посегнал. Защо не поиска да го заведем при кехаята? Би го направил всеки, който има чиста съвест. Както разбрах, ти познаваш бояджията, за когото той говореше.

— Познавам го.

— Що за човек е той?

— Дебел, закръглен мързеланко.

Отговорът беше много странен. Бояджията бе наречен бошак, а бошак означава също и отпуснат, мързелив. Продължих да питам:

— Богат ли е?

— Не, тъкмо защото е мързелив. Впрочем той не е само бояджия, но и пекар.

— По-работлив ли е като пекар?

— Не. Къщата му е пред срутване, защото е прекалено ленив, за да я ремонтира. Жена му направи пещта. Тя направи нощвите и приготвя печивата за клиентите.

— Значи тя самата се занимава с печенето?

— Да, тя го прави.

— А може би и тя боядисва?

— Така е.

— Какво прави тогава мъжът й?

— Яде, пие, пуши и си гледа кефа.

— Нищо чудно, че е беден. И живее в Джнибашлк, така ли?

— Да, ефенди.

— Село ли е това?

— Да, но доста голямо.

— На какво разстояние е оттук?

— Необходими са два часа. Щом се мине през нашия Кошикавак, се прекосява мостът над реката. Оттам пътят на югозапад води направо към Джнибашлк.

— А този бояджия и пекар не се ли ползва иначе с лоша слава?

— Хм! Не знам.

— Изразявай се по-ясно!

— Преди години му отрязаха ушите.

— Защо?

— Не знаеш ли за какво се прилага това наказание?

— Сигурно е правел малограмажни печива.

— О не, тъкмо обратното. На пекар, който пече лошо, му се приковава ухото към вратата или тезгяха, но не се реже.

— Но щом е толкова беден, се учудвам, че печивата му са прекалено големи.

— Въпреки това не е употребил особено много брашно! Печивата му се изнасяли зад граница. Тогава открили, че са доста тежки. Като ги отворили, се оказало, че съдържат неща, които обикновено се обмитяват на границата.

— Ах, така ли? Значи е контрабандист.

— Както изглежда. Най-малкото е бил.

— Хм! Тогава трябва да говоря с него.

— Защо? Мислех, че веднага щом спътниците ти пристигнат, ще продължиш пътя си?

— Наистина имах такова намерение. Но нашият пленник се позова на този пекар, затова е много възможно да успея да науча от този човек доста неща, което само ще ми е от полза.

— Тогава ще трябва да почакаш до сутринта.

— Да. Вероятно междувременно хората ми ще минат оттук, но ще успея да ги настигна.

— Защо ги чакаш тук? Би могъл добре да си поспиш в къщата!

— Тогава ще минат оттук, без да предполагат, че съм на това място.

— Аз ще стоя на пост, ефенди.

— Не мога да искам това от теб.

— Защо? Не извади ли мен и жена ми от онази дупка? Без теб или щяхме да залинеем, или да се задушим. Защо да не мога да бдя няколко часа заради теб? Утре ще трябва да яздиш, а няма да си се наспал, докато аз мога да си наваксам пропуснатата почивка.

Не можех да не се съглася с него и тъй като той настояваше, изпълних желанието му. Жена му ми постла и след като той ми обеща, че няма да остави огъня да изгасне, аз легнах да спя.

Бележки

[1] Нощен пазач — Бел. нем. изд. ↑

[2] Подкова. ↑

[3] Ковач. ↑

[4] Майстор, подковаващ коне. Бел. нем. изд. ↑

[5] Тока, пафта, копче. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май Из дебрите на Балкана (1)

Метаданни

Данни

Из дебрите на Балкана

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа главаКовачът Шимин

Карл Май
Из дебрите на Балкана (1)

Първа глава
Ковачът Шимин