Карл Май
Крюгер Бей (4)

Четвърта глава
Напразно преследване

За мен нямаше никакво съмнение, че Томас Мелтън беше скрил някъде взетото от Хънтър. Реших да потърся това място. В тази работа сигурно щяха да са ми от голяма полза прозорливостта на Винету и Емъри. Обаче преди всичко друго трябваше да се напише вече споменатия документ за резултата от огледа на трупа на Хънтър. Необходимата за целта хартия имахме в багажа на Крюгер Бей. Документът беше съставен на арабски и на английски език и ние го подписахме. Освен това Крюгер Бей и шейхът го подпечатаха със своите хатим. (Пръстен с печат. — Б. нем. изд.) Така вярвах вече, че той щеше да има в Съединените щати необходимата правна валидност.

Най-сетне се наканихме да започнем търсенето на въпросните вещи, но шейхът ни попречи като каза:

— Изпълних моята част от договора, а и по-късно няма да наруша дадената дума. Сега обаче ви моля и вие да направите същото!

— Какво имаш предвид? — попитах аз.

— Да ни предадете улед аюните.

— Ще ги имаш, но само при условие, че им позволите да си откупят живота.

— Добре. Доведете ги! Ще свикам съвета на старейшините, който ще оповести на улед аюните нашите искания.

Знаех, че ни предстоеше трудна работа, но тя се оказа далеч по-трудна, отколкото си мислех. Аюните намериха искането за сто женски камили за един човешки живот прекалено голямо. Съгласиха се едва след като разбраха, че говорим съвсем сериозно и когато шейхът им обясни, че всички непременно ще умрат, ако продължават да се опъват.

За да не губим време изпратихме двама улед аяри като вестоносци при аюните, за да им съобщят какво се беше случило и какви решения са взети. За тези двама бедуини не съществуваше никаква опасност. Пратеници, които пристигат, за да искат дийе, се радват на пълна неприкосновеност при всички племена.

За Елатех също издействах сто женски камили. Крюгер Бей обеща с помощта на войската си да гарантира, че всичко ще бъде платено. Жената дойде при мен със своя „господар и повелител“, за да ми благодари както за избавлението си от смърт, така и за отреденото й богатство.

Човекът бе наистина беден. Притежаваше само дрехата на гърба си, която приличаше на дълга риза без ръкави, както и една кърпа на главата си. Въпреки това той ме увери с тона на някой могъщ властелин:

— Ефенди, ти спаси от смърт моята жена и моето дете, а само благодарение на твоята доброта богатството ще влезе и в моята шатра. Сърцето ми е преизпълнено с благодарност към теб. Ти си под моята специална закрила докато се намираш сред нас!

Вече бяхме приятели на аярите и освен това разполагахме с близо четиристотин конници. Следователно не беше съвсем ясно каква щеше да ми е ползата от закрилата на този бедняк. Но нито едно Божие създание не е толкова малко и незначително, че човек да има правото да отблъсне любовта му. Такива са убежденията ми и съвсем скоро ми беше писано да видя, че те се потвърждават.

Вече разполагахме с време да потърсим вещите, останали след смъртта на Смол Хънтър, ала беше станало твърде късно.

Преговорите с пленените четиринайсет аюни се бяха проточили толкова много, че вече бе започнало да се здрачава. Налагаше се да изчакаме настъпването на утрото. Според нас това не бе от значение, понеже имахме време, а двамата Мелтън ни бяха сигурно в ръцете. При стария непрекъснато стояха на пост двама войници, които се сменяха на всеки два часа, а пък младият се намираше при пленените улед аюни, охранявани от аярите.

Що се отнасяше до Томас Мелтън, участта му лесно можеше да се предвиди. Щяхме да го отведем в Тунис и там щеше да бъде екзекутиран като предател. Съдбата на сина му не беше толкова ясна, но понеже на него се гледаше като на съучастник на бащата, можеше да се очаква, че и неговият път нямаше да бъде обсипан с рози.

Съжалявах, че не бях успял да спася живота на Смол Хънтър, но поне двамата Мелтън бяха обезвредени. Вече бях убеден, че семейство Фогел сигурно щеше да получи наследството си. Щом си помислих за радостта на тези хора, всички усилия и мъки, които ми струваше този случай, ми се струваха съвсем незначителни.

Докато се занимавахме през деня с вече описаните работи, войните на аярите, както и войниците извършваха приготовленията за тържеството и мирното пиршество, което трябваше да се състои вечерта. Според тамошните обичаи се разбираше от само себе си, че не можеше да се мине без него.

Войниците ни носеха със себе си значителни запаси от суха храна. На юг от прохода аярите бяха оставили да пасе малко стадо, определено за клане и за изхранването на техните войни. Междувременно тези животни бяха докарани при нас. И така, имахме повече от достатъчно месо, брашно, фурми, а и различни други неща. С вода също разполагахме. За празненството не ни беше необходимо допълнително осветление, защото луната скоро изгря и разпръскваната от нея светлина беше толкова силна, че правеше излишно всякакво изкуствено осветление.

Спокойно мога да отмина описанието на пиршеството. Обикновено бедуинът се храни изключително скромно и умерено, ала при подобни случаи може да погълне учудващо големи количества храна. Никой нищо не пестеше, понеже хората знаеха, че скоро улед аюните щяха да докарат големи стада.

Оживлението, което цареше в двата бивака, замря едва след полунощ. Наситилите се хора налягаха да спят. Скоро настъпи пълна тишина и покой. Бяха ми дали една шатра, където се подслоних заедно с Винету. Преди да си легна да спя направих една обиколка на лагера като отидох да нагледам и двамата Мелтън. Намираха се под строгия надзор на пазачите си и всяко безпокойство за тях ми се струваше напълно излишно.

Когато се върнах при шатрата си, пред входа й забелязах да седи някакъв бедуин, в който скоро разпознах мъжа на спасената от мен Елатех. Попитах го:

— Какво правиш тук? — Бдя, ефенди.

— Не е необходимо. Лягай спокойно да спиш!

— Ефенди, щом спя през деня, през нощта мога да будувам. Ти си под моята закрила.

— Но тя не ми е необходима.

— Откъде знаеш? Само Аллах може да го знае. Дължа ти толкова голяма благодарност, а съм толкова беден, че с нищо не мога да ти се отплатя. Затова ме зарадвай с разрешението да останат тук! Моята бдителност е единственото, което мога да ти дам.

— Е, добре! Не искам да те наскърбявам, като те отпратя да си ходиш. Нека Аллах да е с теб, закрилнико и приятелю мой!

Подадох му ръка и влязох в шатрата си.

Винету също беше изморен, така че скоро заспахме и двамата. Приблизително в три часа след полунощ, значи не след чак толкова дълго време, бях събуден от вик, който се разнесе нейде навън:

— Кой е там? Назад!

Наострих слух. Винету също се надигна.

— Назад! — повторно се извика навън.

Излязохме от шатрата. Моят приятел и закрилник не седеше вече пред входа й. Беше се изправил на крака и застанал по-нататък встрани от нея напрягаше слух. Луната беше залязла.

— Какво има? — попитах го аз.

— Седях до входа и бдях — отвърна мъжът. — По едно време видях някакъв човек да пълзи насам и му извиках. След това той бързо изчезна. Станах от земята и обиколих около шатрата. Тогава забелязах как един друг изведнъж скочи на крака и побягна. Викнах и подир него.

— Може би са били някакви две животни, а?

— Че какви ли животни са били!? Бяха хора, които явно дебнеха вас.

— Не ми се вярва. Та нали се намираме само сред приятели!

— Откъде знаеш? Само Аллах може да го знае — повтори той предишните си думи. — Но влез си ти в шатрата и спокойно лягай пак да спиш. Аз ще бдя над теб.

Ние се прибрахме вътре напълно убедени, че човекът се е заблудил. Но колко хубаво щеше да е, ако бяхме повярвали на бедуина!

Скоро пак заспахме, ала след около час отново бяхме събудени от страхотен шум. Винету и аз грабнахме оръжията си и побързахме да излезем навън. Току-що небето на изток започваше да светлее и наоколо можеше горе-долу да се вижда.

Първият човек, върху когото падна погледът ми, беше Крюгер Бей. Той тичешком се приближаваше към шатрата ни и останал без дъх ми извика:

— Пленниците са избягали с три камили!

— А кои? Имаме различни пленници. Двамата Мелтън и четиринайсетте аюни.

— Не са аюните.

— Значи двамата Мелтън, а? По дяволите! Ама че номер! Тогава ще трябва веднага да започнем да ги преследваме! Но твоите хора ще хукнат на всички страни и ще изпотъпчат следите. Дай им заповед всеки да си стои на мястото където се намира в момента!

Той извика това указание с гръмовен глас към двата бивака и веднага настъпи тишина. Шейхът и Емъри също притичаха и тогава Крюгер Бей ни разказа следното:

— Когато преди десетина минути двама нови пазачи отишли в шатрата на колагасъ Мелтън, за да сменят предишните двама, той бил офейкал. Въжетата му лежали наоколо, а до тях също и единият от пазачите със забит в сърцето нож.

— Мъртвецът още ли се намира там? — попитах аз.

— Да.

— Хайде да отидем!

Да, клетникът наистина лежеше там на земята. Острието бе забито в гърдите му до дръжката на ножа. Сигурно не бе имал възможност да извика. Най-странното обаче беше, че едва след разкриването на това злодеяние бяха забелязали, че липсва и младият Мелтън. На всичко отгоре бяха изчезнали и трите най-хубави бързоноги камили.

Винету не бе разбрал нито дума от разговора ни. Той ме погледна въпросително и аз му обясних какво се е случило.

Апачът наведе глава, размисли минута-две, а после каза:

— Единият пазач е мъртъв. А къде е другият?

— И той е изчезнал! — отговори Крюгер Бей, на когото преведох въпроса.

— Тогава вторият пазач е бил съзаклятник на Мелтън — заяви Винету. — А Мелтън овреме е помислил как да не загуби играта.

— Съвсем си прав! — съгласих се с него. — А ние двамата се спасихме от голяма опасност само благодарение на осторожността на нашия пазач. Двамата Мелтън са се промъквали към шатрата ни, за да си отмъстят, обаче са били прогонени от този човек.

— Трябва да ги преследваме!

— Да, и то незабавно. За съжаление са отмъкнали най-хубавите камили. Принудени сме да се задоволим с най-добрите животни сред останалите.

Споделих с Предводителя на войската решението ни и го помолих да ни избере три бързоноги камили както и да се разпореди да ни приготвят вода и храна за няколко дни.

— Само тримата? Защо не повече хора? — попита той.

— Защото с мен ще яздят само Емъри и Винету. Ти трябва да останеш при войската си.

— Тогава ще ви дам няколко офицери и способни войници, които да ви придружават — предложи той.

— Принуден съм да отхвърля и това предложение. В случая най-важното е бързината. Много придружители само ще ни пречат. Остава в сила решението ни да яздим сами. Заповядай на хората си да побързат!

Той така и направи. Винету беше вече излязъл извън лагера, за да потърси следите на бегълците. Скоро се върна и ни съобщи:

— Отправили са се на север.

— Значи към Тунис — обади се Крюгер Бей. — Така и предполагах.

— Не — отвърнах аз. — Бих се обзаложил, че няма да яздят натам, защото това е твърде опасно за колагасъ. Нали там го познават. Ако не намери веднага кораб, ще се види принуден да чака. А ако междувременно пристигнат преследвачите му, съществува опасността да бъде заловен. Струва ми се, че по-скоро ще се насочи към някое от пристанищата в залива на Хамамет. Това е онази част от морето, до която може най-бързо да се добере.

— Но Винету е установил, че са тръгнали на север, а в тази посока се намира Тунис.

— Това няма значение. Мелтън е живял дълго сред прерийни ловци и уестмани и е запознат с техните хитрини. Той иска да ни заблуди и отначало се е отправил на север, за да го последваме и ние натам. После като намери някъде каменист терен, където следите от камилите му няма да се забелязват, ще свърне на изток.

— Но нали в Тунис ще се сдобие с пари, а край залива на Хамамет няма да намери нито един човек, който да му даде и пукнат грош.

— Той не се нуждае от пари. Сигурно Смол Хънтър е носил със себе си значителна сума. След като го е убил, Мелтън я е скрил някъде и несъмнено не е избягал без нея. Но както виждам трите камили са вече оседлани и натоварени. Можем да тръгваме.

— Кога ще се върнете?

— След като заловим двамата.

— Не бъди прекалено сигурен, че ще успееш! Не забравяй, че те имат по-бързи камили от вашите, както и значителна преднина!

— Вярно е, но все пак ще ги заловим. Можеш да разчиташ на мен. Не ги ли спипаме тук, то с още по-голяма сигурност ще ни паднат в ръцете отвъд океана, в Америка.

— Машаллах! Толкова надалеч ли ще ги преследвате?

— Ще ги гоним докато ги хванем.

— Ами ако не ги заловите още тук, ще се върнете ли пак в Тунис преди да напуснете страната?

— Не може да се каже предварително. Но във всички случаи ще си получиш обратно камилите. Аз ще имам тази грижа.

— Това е най-малкото! А най-важното е двамата негодници да не ни се изплъзнат. Знаеш ли пътя до залива на Хамамет?

— Оттук не, но все ще го намерим, защото дирята, която следваме, е чудесен пътепоказател.

— Въпреки това ще ти дам някои указания. Най-правият път оттук до Хамамет води към У ади Будуас, а после минава през развалините на Ал Кима и през Джебел Усалат и накрая стига до крайморските земи. Бедуините, които ще срещнеш, са от племената мешеери, селаси и улед саиди — все миролюбиви хора, които няма да ви сторят нищо лошо стига само да им кажете, че сте мои приятели.

При изброяването на тези племена той забрави едно и то най-важното, а именно този пропуск щеше да се окаже за нас съдбоносен. Имам предвид враждебно настроените към нас улед аюни, от които бяхме поискали толкова голям дийе. Често те пасяха стадата си нагоре, стигайки чак до У ади Будуас, където съседи им бяха мешеерите. Повелителя на войската не беше помислил затова и аз изобщо не предположих, че можем да се натъкнем на тези хора.

Обстоятелствата не ни позволяваха да губим много време за сбогуване. Само след броени минути смушихме животните и поехме на път. Но Повелителя на войската не можеше тъй бързо да се раздели с нас. Той се метна на коня си и ни придружи на цял половин час навътре в у ара. Опита се да ни подхвърли какви ли не полезни за нас забележки, ала ние не можехме да обръщаме особено внимание на думите му, защото трябваше да се съсредоточим изцяло върху дирите, които следвахме и които бе възможно да бъдат забелязани между каменните блокове единствено от острото зрение на някой уестман. Затова той най-сетне спря, протегна ръка към моето високо седло и се сбогува с мен.

Когато у арът остана зад гърба ни, а пред нас отново се ширна откритата равнина, за наше учудване на известно разстояние пред нас съзряхме някакъв самотен човек, който както изглеждаше стоеше съвсем безпомощен сред необятната пустош. Той също ни видя и веднага се обърна като че се канеше да побегне, ала скоро пак спря, понеже явно разбра, че камилите ни много бързо щяха да го догонят. Без съмнение един пешеходец насред пустинята е рядка гледка.

Но съвсем скоро си обяснихме това явление. Когато се приближихме достатъчно по облеклото му познахме, че е от нашите войници.

— Избягалият пазач! — обади се Емъри.

— Без съмнение! — кимнах аз.

— Но защо стои тук?

— Най-подло са го изоставили. Човек трябва да познава Мелтън. Само и само за да се освободи, той е обещал на войника какво ли не, а след успешното си бягство го е зарязал още тук.

— Тогава тежко му и горко! Дезертьорство и освобождаване на пленници! Непременно ще го разстрелят! Да не би да искаш да го спасиш?

— Ще зависи от поведението му.

Скоро го настигнахме, той ни изчака да се приближим на крака, но в следващия момент падна на колене и като вдигна умолително ръце, извика:

— Милост, ефенди, милост! Достатъчно съм наказан! Той се обърна към мен, понеже беше видял, че съм най-близкият човек на Повелителя на войската. Със строг глас му отговорих:

— Достатъчно ли? Ти си дезертьор по време на война! Знаеш ли как се наказва това?

— Със смърт.

— На всичко отгоре освобождаваш и пленници. Затова преди да те разстрелят ще те пребият от бой.

— Знам го. Но ефенди, думата ти много тежи пред Повелителя на войската. Умолявам те, помоли го да ме пощади?

— Първо ми кажи как стана това бягство!

— Изпратиха ме с още един войник да стоим на пост при Калаф бен Урик. Аз седнах на земята, а моят другар започна да ходи насам-натам. Щом се отдалечеше достатъчно той не можеше да чува когато колагасъ тихо ми говореше.

— И какво ти каза той?

— Поиска да му върна пакетчето, което ми беше дал да пазя.

— Аха! Кога ти го даде?

— Когато обсадихте улед аярите в прохода. Войниците лежаха там като пленници, но аз не бях сред тях, а при колагасъ, защото бях негов слуга. После вие освободихте другарите ми, а след това шейхът отиде да преговаря с вас. Видяхме го да се връща с теб и тогава колагасъ гневно ми каза: „Вече няма никаква надежда. Това куче ще придума аярите и ще ме предаде на Крюгер Бей“. Той бързо ми тикна в ръцете едно пакетче, за да го скрия нейде и да го пазя. После побърза да отиде при шейха, за да го настрои срещу теб. Не постигна никакъв успех и скоро го докараха вързан и с насинено лице. Беше пленник. В един момент когато никой не ни гледаше,той ми нареди да стоя по-надалеч от него. Мислеше си, че ще дойдеш при него, за да търсиш някакви неща. В такъв случай щеше да претърсиш и мен. Тъй че трябваше да се отдалеча, но ме накара винаги да нося пакетчето у себе си.

— Защо?

— За да мога всеки миг да му го върна.

— Каза ли ти какво е съдържанието му?

— Да, един истински Коран от Мека както и няколко влакна от погребалния саван на Ал Оуайб от джамията Зауйя ас Сиди ас Сахаби в Каируан.

— Много свети реликви!

— Да, ама не беше вярно.

— Знам. А ти как разбра, че е лъжа?

— От самия колагасъ. Докато седях при него през нощта, за да го пазя, той ми прошепна, че в пакетчето имало много пари. Предложи ми от тях пет хиляди пиастри, за да го развържа.

— Не е било нужно да ти ги предлага, понеже нали пакетчето с всичките му пари е било в ръцете ти.

— Но той ми каза, че нямало да имам никаква полза от него. Там не се намирали обикновени пари, а само някакви книжа, които лично трябвало да даде на сарафина в Тунис. Някой друг нямало да получи никакви пари за тях. Предложи ми да избягам заедно с него, да го придружа до Тунис и там съм щял да си получа сумата веднага щом успеел да обмени книжата срещу пари.

— И ти беше заслепен от предложението му, нали?

— Да, ефенди. Беден войник като мен и сто пиастри! Той ми се закле в Мохамед и във всички халифи, че веднага след пристигането ни в Тунис съм щял да получа многото пари. Повярвах му и прерязах въжето, стягащо ръцете му. После му дадох ножа си.

— Ами другият пост?

— Той нито видя, нито разбра нещо, понеже с колагасъ се уговорихме да се освободи напълно едва след като ни сменят новите постове. Но за съжаление той не удържа на думата си. Веднага щом му дадох ножа си, той се освободи от кола и сряза въжето на краката си, ала остана да седи така, сякаш все още беше вързан. После моят другар дойде и седна при нас. Изведнъж колагасъ го нападна и заби ножа в сърцето му. Понечих да се развикам, но той ме заплаши. Беше свободен, а моят нож стърчеше от гърдите на другаря ми. Това обстоятелство свидетелстваше против мен. Бях загубен, ако останех в лагера и затова бях принуден да бягам с него.

— Но не тръгнахте веднага, нали?

— Не. Нареди ми да го чакам, а той се отдалечи. След известно време се върна заедно с младия чужденец. Как го е освободил без никой да забележи каквото и да било, сам не знам. Промъкнахме се съвсем тихо, за да оседлаем трите най-хубави камили на Повелителя на войската. След като свършихме тази работа, ние отведохме животните на известно разстояние от бивака. Наредиха ми да остана при тях, а двамата пак се върнаха в лагера, за да се прокраднат до твоята шатра.

— Откъде го знаеш?

— От думите им.

— Да, имаха намерение да ме убият, но не успяха, защото пред шатрата ми седеше пост.

— Така си и помислих, понеже чух силни викове. После двамата се върнаха и като кълняха и проклинаха се качиха на седлата. Аз също побързах да възседна моето животно и веднага препуснахме.

— Та нима двамата разговаряха на арабски?

— Да, отначало. А това беше много непредпазливо от тяхна страна, защото научих неща, които всъщност не биваше да чувам. Но после започнаха да си служат с някакъв чужд език, от който не разбирах нито дума.

— Знаеш ли накъде са тръгнали?

— Към Тунис.

— Не ми се вярва. В Тунис ще отидат толкова, колкото и ти ще си видиш пиастрите.

— Вярно е, че няма да ги видя. Измамиха ме най-позорно. Недалеч оттук те слязоха от камилите и ми наредиха и аз да сторя същото. Едва бях стъпил на земята когато ме нападнаха и ми взеха оръжията, тъй че бях изцяло в ръцете им. Принуден бях да отстъпя пред заплашително насочените към мен дула на пушките им. После те пак се качиха на камилите си, хванаха поводите на моята камила и като не преставаха да ми се присмиват, препуснаха. О, ефенди, защо се доверих на колагасъ!

— По-добре би било да извикаш: защо не останах верен на дълга си! Ти извърши две тежки престъпления. Какво смяташ да правиш?

— Нима няма да ме задържиш? — учудено попита той.

— Не. Не съм ти началник. Върви където си искаш.

— Благодаря ти, ефендина! Но къде да отида? Нямам нито вода, нито храна, нито пари, нито оръжия. Липсва ми също кон или камила. Че кой ли ще ме приеме? За всички племена, които са под закрилата на пашата, ще бъда тъй нежелан, че ще предпочетат да ме предадат на него, отколкото да ме подслонят. Колагасъ ме направи най-нещастния човек на земята.

— Не колагасъ, а ти самият си виновен. Но се разкайваш за престъпленията си, а и аз узнах от теб някои важни за мен неща. Затова ще ти посоча един изход. Върни се при Повелителя на войската! Ще ти дам бележка, в която с няколко реда ще му пиша, че те препоръчвам на неговото милосърдие. Струва ми се, че наказанието ти няма да е строго.

— Направи го, ефенди! Думите ти свалят голям товар от сърцето ми и ободряват моята душа!

Тогава Емъри се обърна към мен на английски:

— Глупости! Или изобщо няма да му помагаме или ще му помогнем като хората. Не ми изглежда да е лош човек. Ако се върне при Крюгер Бей, то благодарение на застъпничеството ти няма да го разстрелят, но я ще му отрежат носа, я ушите или пък най-малкото ще го накажат с бастонада и после ще го изгонят. А освен това с твоята молба ще принудиш Повелителя на войската да наруши своя дълг. Заради теб ще се види принуден да пусне да си върви един престъпник, а всички войници знаят, че не бива да го прави. Колко път има оттук до алжирската граница?

— Ако не ти се налага да се отбиваш до някои села и кладенци, можеш бързо да я стигнеш. Но ако следваш пътя на керваните, където тук-там се среща вода и където в селата можеш да си купиш храна, на пешеходеца ще са му нужни двайсет часа.

— А има ли там нейде наблизо френски гарнизон?

— Да, в Тебеса. Оттук дотам са двайсет и четири часа път.

— Тогава изпрати го там! Аз ще му дам необходимите пари, нека се яви в Тебеса да го вербуват на френска военна служба.

Той измъкна пълната си кесия и подхвърли на човека малко пари.

— Знаеш ли пътя оттук за Леис? — попитах войника.

— Да.

— Тогава тръгни натам! А оттам ще се отправиш през Талех и Хидра за Кеифах, който е алжирски. После вече не е никак далече до малкото френско градче Тебеса, където има гарнизон. Там можеш да постъпиш и на наемна служба, ако не искаш да се заловиш с нещо друго. Вербовчиците посрещат с голяма радост всеки, който вече е бил войник. Оттук до Тебеса ще следваш все пътя на керваните и няма нито да гладуваш, нито да страдаш от жажда.

Лицето на човека просия. Той ни обсипа с възторжени благодарствени думи, ала ние нямахме време да го слушаме и продължихме ездата си.

Следите бяха много ясни, но скоро извиха малко на запад.

— Странно! — промърмори Емъри. — Ние си мислим, че тези типове ще свърнат на изток, а ето че се отклоняват в западна посока.

— Сигурно не е без причина — отвърнах аз. — Навярно нейде в тази посока колагасъ знае, че има каменист терен, по който не остават следи. Там мисли да ни се измъкне.

— Такава овча глава няма да успее да ни избяга.

— Няма! Двамата Мелтън са свърнали на запад, за да прикрият следите си. После сигурно ще завият на изток. Следователно ако яздим все направо, непременно ще се натъкнем на тяхната диря.

— Well! И ще спечелим значително време! Винету беше избързал малко напред, тъй че не можа да чуе разговора ни, но аз го познавах достатъчно добре, за да знам със сигурност, че и той разсъждаваше по същия начин. И наистина! Той спря камилата си, слезе на земята, внимателно изучи следите, после отново се качи на седлото и бързо подкара животното в права посока без да се огледа за нас.

Яздихме така два часа. Емъри започна да става неспокоен, защото вече взе да мисли, че сме си направили погрешно сметката. Но скоро забелязахме, че Винету, който междувременно яздеше доста далеч пред нас, отново слезе от седлото и старателно заоглежда земята. Когато го настигнахме, видяхме диря от три камили, която пресичаше пътя ни от запад на изток.

— Те са — обади се апачът. — И мислят да заблудят Винету и Олд Шетърхенд. Pshaw!

Беше цяло удоволствие човек да наблюдава израза на лицето му. Кажи-речи приличаше на професор по астрономия, на когото някакъв си ученик от началните класове е решил да обясни произхода на кометите или пък да му изчисли разстоянието до Сириус. Радост ми доставяше и начинът, по който яздеше камилата. Той, който нямаше никакъв опит в това отношение, показваше такава сигурност, която би могла да ме смае, ако не знаех с каква лекота се справяше с всичко, което предполагаше физическа сила и сръчност.

След като апачът пак се качи на камилата, ние свърнахме под прав ъгъл надясно, тоест на изток, накъдето вече водеше отново намерената диря. Следвахме я през целия ден чак докато се стъмни толкова много, че вече не можехме да я различаваме. Тогава спряхме, за да пренощуваме в откритата равна степ. На следващото утро продължихме ездата си. Дирята не беше така ясна както предишния ден. Емъри изказа мнение, че скоро тя пак ще стане по-свежа, защото вероятно и бегълците също е трябвало да поспят през нощта. Обаче аз бях на друго мнение. Несъмнено двамата Мелтън са се стремили преди всичко да спечелят по-голяма преднина и за тази цел бяха използвали цялата нощ. Това им е било възможно, понеже старият добре познаваше тези места. Винету също се съгласи с мен.

— Но защо тъй настървено гонят една толкова голяма преднина? — попита англичанинът. — Та тя изобщо не им е нужна.

— Така ли? И защо? — запитах в отговор.

— Защото ще предположат, че са ни заблудили.

— И че яздим към Тунис, така ли?

— Да. Нали още вчера са се отклонили от предишната си посока, за да прикрият следите си. Сега вече ще са сигурни, че са ни измамили.

— Едва ли ще са толкова сигурни, макар и да могат да предположат, че съществува такава възможност. Томас Мелтън добре познава и Винету и мен. Дори и да допуска, че ни е заблудил, то това ще е само за кратко време. Ако си припомни всичко каквото знае за нас, тогава няма как да не си каже, че ако изобщо се хванем на уловката му, с тази най-обикновена хитрост ще спечели не повече от няколко часа. Но после ние пак ще намерим дирята и ще продължим да я преследваме толкоз по-настойчиво.

— Хмм! А дали изобщо ще приемат със сигурност, че ще яздим подир тях?

— Несъмнено. Иначе не биха си направили труда да ни заблуждават, а и в противен случай отдавна да бяхме стигнали до техния бивак. Обаче те са яздили през цялата нощ.

— Моят брат Шарли е прав — подкрепи ме апачът. — Те не са спирали и сега са нейде далеч пред нас, защото имат по-добри камили от нашите и освен това не са губили време да бивакуват. Трябва да побързаме.

Оказа се, че не сме се излъгали, понеже яздихме още дълго време по следите, които ставаха все по-неясни, и открихме, че двамата ездачи също бяха слизали веднъж от седлата.

Отдавна степта отново се беше превърнала в пясъчна пустиня. Но вече пак срещахме тук-там оскъдна тревица, която лека-полека ставаше все по-гъста и по-висока. После различихме ниски продълговати хълмове, които се издигаха на изток и както изглеждаше се простираха от север на юг.

— Сигурно това е У ади Будауас — обадих се аз. — От другата страна се намират развалините на Ал Кима, които трябва да оставим южно от нас, за да прехвърлим Джебел Усалат.

— Мисля, че трябва да следваме дирята — подхвърли Емъри.

— Да, но съм убеден, че и двамата Мелтън са избрали същия път, защото той е най-удобният, който води към крайбрежието.

— Well! Но ей там отсреща това не са ли ездачи? Той посочи на североизток, където се бяха появили няколко подвижни точки. Те бързо се приближаваха към нас. Скоро различихме осем бедуини, яхнали коне. Те също ни бяха забелязали и след като изминаха още известно разстояние срещу нас спряха, за да ни изчакат. Бяха добре въоръжени, ала изглежда нямаха враждебни намерения. На около двайсетина крачки от тях ние също накарахме нашите камили да спрат и аз поздравих:

— Селям! Това там зад възвишенията У ади Будуас ли е?

— Да — отвърна един от тях, който изглежда беше предводителят им.

— От кое племе сте?

— Ние сме войни на мешеерите и бяхме на лов за газели.

Не успяхме да ударим никакъв дивеч и сега се връщаме към У ади, където пасат стадата ни.

— Кога тръгнахте на лов?

— Тази сутрин още на зазоряване.

— Тогава ще можете да ми отговорите на един въпрос. Минаха ли през У ади двама непознати ездачи на много добри ездитни камили?

— Да, рано сутринта, тъкмо когато се канехме да тръгнем на път.

— Отбиха ли се при вас?

— Да. Поканихме ги и те се отзоваха на молбата ни, макар да ни заявиха, че нямат никакво време.

— Докога останаха при вас?

— Само докато напоят камилите си.

— Знаете ли какви хора бяха?

— Единият беше колагасъ на пашата, както разбрахме по дрехите му, а другият — негов приятел, но не беше войник.

— Накъде бяха тръгнали?

— Както ни казаха, за Каируан. Ами вие кои сте?

— Познаваш ли Крюгер Бей, Повелителя на войската?

— Да. Той е наш закрилник.

— Знаеш ли къде се намира сега?

— От двамата ездачи чухме, че е потеглил на поход срещу аярите, за да ги накаже.

— В какви отношения сте с тях?

— С тях живеем в мир, но не е така с улед аюните, дано Аллах ги погуби!

— Те са и наши врагове. Ние идваме от Крюгер Бей, който победи улед аярите, а после сключи с тях съюз!

— Машаллах! Победил е враговете си и после ги е помилвал? Значи сърцето му е изпълнено с доброта и благонамереност даже и към неговите неприятели. Щом идвате от него, тогава сигурно сте под неговата закрила, а?

— Ние сме от най-добрите му приятели.

— Щом е така, не ни позорете и не отминавайте, без да се отбиете при нас! Яжте от нашите ястия, пийте от нашата вода! Вие сте ни добре дошли — все едно, че при нас е пристигнал самият Повелител на войската!

— Как се казва вашият шейх?

— Уелад ен Нари. Това съм самият аз.

— Значи ти си шейхът на храбрите и гостоприемни мешеери, така ли? Тогава ще трябва да приемем поканата ти. Вярно, че и ние много бързаме, но все ще можем да ви отделим толкова време, колкото е необходимо да напълним меховете си с прясна вода.

— И ще трябва да опитате от газелата, която застреляхме вчера. Моля ви да ме последвате в нашата Бет ас Зияра. (Къща за посещения. — Б. нем. Изд.)

Шейхът обърна коня си и го насочи към споменатите възвишения. Ние се присъединихме към него, а хората му ни последваха. Повече не разговаряхме. Според обичаите на страната трябваше да изчакаме някой пак да ни заговори. Но това не ни задължаваше да пазим мълчание и помежду си. Ето защо преведох на Винету разговора си с предводителя на бедуините. Апачът му хвърли един изпитателен поглед, а после ме попита:

— Харесва ли този човек на моя брат?

— Хмм! Поне не мога да кажа, че не ми харесва. Защо ме питаш?

— Гъста брада покрива лицето му, но за Винету брадата е само като прозрачен воал, през който може да мине погледът на апача.

— И какво виждаш?

— Радостта, че приехме поканата му.

— Но това е естествено! След като ни е поканил, той се радва, че изпълняваме желанието му.

— Но радостта му е зла! Винету няма никакво доверие в този човек.

— А аз пък мисля, че нямаме причина за безпокойство. Поне в момента мешеерите са миролюбиво настроени хора.

— Тогава нека моят брат им има доверие, Винету обаче ще бъде предпазлив.

Наистина не хранех никакви подозрения, но това не ми даваше основание да забравя обичайната си предпазливост. Бях свикнал винаги да ценя мнението на апача и затова неговата подозрителност не можеше да не ми направи впечатление.

Достигнахме възвишенията и скоро ги прехвърлихме с камилите си. Зад тях теренът изведнъж се спускаше стръмно надолу, образувайки долина, чиято ширина на мястото, където бяхме спрели, можеше да се измине за петнайсетина минути. Това беше У ади Будауас, която, както бях чувал, имаше на дължина няколко часа път.

На отсамния бряг видяхме едно място, което не беше чак толкова стръмно и ние се спуснахме оттам. Личеше си, че по време на дъждовния период У ади се превръщаше в река, сега обаче тя представляваше покрита със зеленина долина, в която имаше многобройни влажни места, където бе необходимо да се разкопае само на няколко стъпки дълбочина, за да се стигне до годна за пиене вода.

Яздихме късо разстояние надолу, а после след един завой на пътя видяхме пред нас своеобразния живот в един лагер на африкански пастири. Тук У ади беше значително по-широка отпреди и бе обрасла с трева, която почти можеше да се нарече сочна. Забелязахме коне, овце, кози, говеда и камили, стада, наброяващи хиляди глави. Между тях се мяркаха толкова малко пастири, че беше направо учудващо как тези малобройни хора успяваха да поддържат ред сред толкова много животни. Имаше и няколко шатри, които вероятно принадлежаха на богатите собственици на стада. Бедните бедуини бяха принудени да нощуват на открито, но тези хора са свикнали на това.

Пастирите, покрай които минавахме, се изправяха почтително на крака и ни поздравяваха. Изглежда това успокои Винету, понеже изразът на лицето му лека-полека се отпусна и стана по-благ.

След като яздихме известно време покрай скалите, най-сетне стигнахме до тесен процеп в тях, към който шейхът насочи коня си. На няколко крачки от него той спря, слезе от седлото и каза:

— Добре дошли в нашата У ади! Ето това е къщата за посетители, където гощаваме гостите си. Там е прохладно и изморените хора се освежават. Влизайте с мен и наситете глада си с ястията, които ще ни бъдат поднесени!

Неговите придружители скочиха на земята, а и ние също. Ала не се отзовахме веднага на подканата му, а най-напред огледахме околността. Малко над мястото, където се намирахме, лежаха, преживяйки, десетина великолепни ездитни камили. Толкова благородни животни не бях виждал още в страната. Недалеч от тях, до самите скали, открихме двойно по-голям брой ездитни седла заедно с всичките други такъми за езда. Още по-нататък пасяха няколко коня от най-чистокръвна раса. Всичките бяха затворени в егрек, чийто колове бяха забити в земята копия, свързани помежду си с въжета от палмови влакна. Самото обстоятелство, че тези животни бяха отделени по такъв начин от останалите, ясно говореше за тяхната стойност. При вида им някой познавач не можеше да не изпадне във възторг. Недалеч от тях лежаха седлата, оглавниците, юздите, както и чуловете им. Шейхът забеляза възхищението, с което оглеждах конете, и с нескрита гордост ми обясни:

— Родословното им дърво стига чак до любимата кобила на Пророка. Тези коне струват повече от всичките стада на племето ни.

Значи трябваше да влезем между скалите, защото там беше „Къщата за посещения“, за която беше споменал шейхът. Странна къща! Скалата беше висока около петнайсет метра. Процепът стигаше до половината на тази височина, но беше толкова тесен, че долу, при земята едва-едва можеха да намерят място един до друг само двама души. Следователно той можеше по-скоро да се нарече наистина процеп, отколкото пролом. На около десетина крачки от него от земята се процеждаше вода, образуваше неголяма локва, чието съдържание можеше спокойно да се пие и от хора.

Шейхът забеляза, че процепът не ни се виждаше кой знае колко привлекателен, както изглежда му се искаше, и затова се опита да ни представи цялата картина в по-приятни краски:

— Наистина тук е къщата за посетители, за която ви говорих. По-навътре цепнатината се разширява, образувайки мураба (Четириъгълник. — Б. нем. изд.), където има място за повече от десет души. Последвайте ме!

— Позволи ни най-напред да се погрижим за нашите животни! — помолих го аз.

— Ти да не мислиш, че знаем задълженията на гостоприемството толкова малко, та ще ви оставим сами да вършите тази работа? Хората ми ще отведат вашите камили на водопой и ще напълнят меховете ви с вода.

Вече нямаше как да се опъваме, ако не искахме да го обидим. И тъй като той тръгна пред нас, нямахме никакво основание да не го последваме. Ако в пещерата ни дебнеше някаква опасност, то шейхът щеше да е с нас и ние щяхме да го принудим да я споделим.

— Там вътре ли? — попита Винету, щом го видя да изчезва в тесния отвор. — Моят брат ще тръгне ли подир него?

— Да, та нали ще е при нас!

— Ами ако се кани да ни измами?

— Ще вземем всичките си оръжия.

Разменихме тези малко думи на английски. Емъри измърмори:

— Защо се колебаете? Какво ще си помисли шейхът за нас? Сигурно ще ни помисли за страхливци. Хайде да влизаме подир него!

Той последва шейхът, а ние него, след като взехме оръжията си. Докато моята карабина „Хенри“ беше в ръцете ми, нямаше защо да се страхувам от открити вражески действия.

Вдясно от процепа се намираше един камък, който по много странен начин стоеше върху острата си продълговата част. Той представляваше скален къс приблизително с формата на срязана надлъж от горе до долу огромна бутилка. Тази половин каменна бутилка тежеше може би към дванайсетина центера (Мярка за тежест от 50 кг. — Б. пр.)

и беше изправена върху гърлото си. Това можеше да е само чиста случайност и не правеше чак такова впечатление, че да събуди в мен някакви съмнения.

Когато оставихме входа зад гърба си наистина видяхме, че вътрешната част на процепа е по-просторна, отколкото можеше да се предположи отвън. Десетина души можеха да се настанят съвсем удобно. Помещението образуваше продълговат четириъгълник, чийто под беше покрит с рогозки от лико. В средата беше постлан един сравнително хубав килим, върху който бе поставена суфраг — малка, висока най-много педя, педя и половина масичка, каквито често се срещат в шатрите на бедуините. Вярно, че човек можеше спокойно да се изправи само в средата на помещението, защото то много бързо се стесняваше нагоре. Но тук беше прохладно, чудно прохладно! Едно истинско освежаване след слънчевия зной, на който бяхме изложени отвън.

Шейхът седна по турски пред масичката и ни даде знак да последваме примера му. И защо ли да не го направехме, след като веднъж вече бяхме вътре заедно с него?

Едва-що се бяхме настанили, когато един млад пастир ни донесе три малки напълнени с вода кратунки, които изпихме. Друг дойде с четири чибука, торбичка с тютюн и малък мангал с дървени въглища. Шейхът собственоръчно натъпка лулите, което бе едно изключително рядко оказване на чест, после сам сложи тлеещи въгленчета върху тютюна, подаде всекиму от нас по един чибук и каза:

— Пушете заедно с мен! Тютюнът изпуска ароматни облаци, които издигат душата към небето. Скоро ще дойдат и ястията.

Последвахме примера му и запушихме тютюна, който, като се има предвид обстоятелствата, никак не беше лош. Дръпнахме от лулите безмълвно, понеже нашият домакин мълчеше. Може би смяташе мълчанието за подобаващо на неговото достойнство, а може би според него то бе израз както на учтивост, така и на почитта към нас.

Все още не бяхме изпушили чибуците, когато единият от пастирите отново се появи и ни донесе голяма паница със студен кускус, която постави на масичката.

— Селим, какво става с месото? — попита го шейхът.

— Веднага ще го донеса — отвърна бедуинът, отдалечавайки се.

— Тогава донеси и…

Той млъкна, понеже Селим беше вече излязъл.

— Селим, Селим, чуваш ли! — извика отново шейхът подир него.

Тъй като не последва отговор той скочи на крака и се втурна към изхода, за да подвикне на Селим въпросната заповед. Ние не подозирахме нищо лошо и не му попречихме да извърви броените крачки, които го отдалечиха от нас.

— Селим, Селим! — повтори той, излизайки навън.

— Той трябва да остане тук, тук! — предупредително извика Винету макар да не знаеше арабски.

Апачът се изправи като пружина и се втурна, за да хване шейха и да го издърпа обратно в процепа, ала не успя да изпълни намерението си, защото преди още да се беше добрал до изхода, отвън се разнесе глух шум като от падането на нещо тежко и процепът се затвори. Бяха бутнали описания преди малко камък със странната форма така, че бе паднал точно пред входа на процепа. Той бе затворен толкова добре, че човек дори и пръста си не можеше да провре между камъка и скалата.

— Heigh-ho! — възкликна Емъри и бързо скочи на крака. (Възклицание на неудоволствие и досада. — Б. пр.)

— Винету го подозираше — обади се апачът, който се върна и пак седна на мястото си толкова спокойно, сякаш нищо не се беше случило.

Аз не казах нито дума, ала отвън се разнесе многогласен тържествуващ вик. Сигурно в момента се бяха насъбрали много повече, отколкото видяхме при пристигането си.

— Струва ми се, че сме пленени! — изръмжа англичанинът.

— Пада ни се! Защо не се вслушахме в думите на Винету!

— Well! Но просто нямаше причини за подозрения. Нали Повелителя на войската сам ни увери, че няма защо да се боим от мешеерите!

— А дали наистина са мешеери?

— Нали така казаха!

— Шейхът ни излъга. Ако наистина е от това племе, тогава нямаше да ни подмами в този капан.

— Вярно! Ами от кое племе е тогава?

— Най-вероятно е от улед аюните.

— Би било много лошо за нас. Но въпреки това не мога да проумея защо ни плени. Той не ни познава. Дори не ни попита как се казваме.

— Познава ни! Нали двамата Мелтън са били тук, а твърде възможно е все още да се намират при тези бедуини.

— The devil!

— Ако отново не се лъжа, те са се натъкнали на тези улед аюни и са им разказали какво се е случило в у ара и при планинския проход. Осведомили са ги, че шейхът на аюните е бил пленен заедно с придружителите си и ще трябва да заплати много голяма кръвнина. Тъй като са убедени, че ще ги преследваме, те са казали на хората, че ние сме виновни за всичко, казали са им и имената ни и подробно са ни описали. После аюните са изчакали да се появим, представили са се за мешеери и ето че ни подмамиха в тази дупка!

— Значи затова е бил онзи странен камък отвън! Беше изправен да стои на върха си. Било е необходимо само да го блъснат, за да падне и да застане точно пред процепа. Дали е бил приготвен специално за нас?

— Не, защото веднага щеше да ни направи впечатление, ако е бил дотъркалян тук едва тази сутрин и в такъв случай нямаше да вляза в тази пещера. Несъмнено камъкът отдавна е неделима част от този капан, където навярно са попаднали и други хора.

— Тогава да върви по дяволите шейхът с неговото вероломство! Нима не пуши лулата си заедно с нас? Значи няма съмнение, че сме негови гости, за които той трябва да отговаря, както и за самия себе си. Как ще ми обясниш подобна безгранична подлост?

— Узнал е, че не сме мюсюлмани и споделя мнението, че може да лъже „неверниците“ без никакви угризения на съвестта.

— Аха, тъй значи! Но ние сме пленили шейха на улед аюните Фарад ал Асуад, който трябва да плати кръвнината, а Уеладен Нари също се представя за шейх на аюните, разбира се, ако предположението ти е вярно. Как ще ми обясниш всичко това?

— Навярно той е шейх на някое фирке на аюните. (Подразделение на племе. — Б. нем. изд.) Сигурно не ни е казал истинското си име.

— Какво мислиш за положението ни? Опасно ли е?

— Зависи от това дали двамата Мелтън са все още тук. Ако са в бивака, несъмнено ще настояват да умрем и ще ни пазят толкова строго, че бягството ни ще е цял фокус.

— А кое смяташ за по-вероятно — все още ли са тук или вече са си тръгнали?

— Вероятно са си тръгнали, защото нямат никакво излишно време. Тук от всички страни ги заплашват опасности, докато отвъд океана в Съединените щати примамливо им се усмихва голямо богатство.

— Well! И аз съм на същото мнение. Но как ли ще можем да се измъкнем? А и после, когато излезем навън как ли ще избягаме?

— Нека първо изчакаме да видим какво ще предприемат хората, които ни затвориха тук!

— Не е необходимо да чакаме. Твоите две пушки държат всичките ни врагове на почетно разстояние. Те ще трябва да се оттеглят надалеч, за да не бъдат достигнати от куршумите на Мечкоубиеца, а пък ние няма защо да се боим от техните пушкала.

— Но въпреки всичко многото кучета хващат заека. А дори и да се съглася с теб, я ми кажи откъде ще се измъкнем?

— Откъдето ни натикаха тук. Камъкът е десетина, най-много дванайсет центнера тежък. Трима мъже като нас все ще съумеят да го отместят.

— Е да, но ако имахме достатъчно място да разгърнем силите си.

— Нека поне опитаме!

Винету ни слушаше, без да каже нито дума. Ето че в този момент той се обади:

— Невъзможно е да се избута този камък. Изобщо не е нужно братята ми да правят подобен опит.

— Все пак нека да видим! — настоя Емъри на своето. — Трябва да опитаме абсолютно всичко, за да се освободим.

Не се и съмнявах, че беше във възможностите на трима ни да отместим един камък, тежащ дванайсет центера, обаче в случая бях убеден, че няма да успеем. Винету с готовност се отзова на подканата на англичанина. Те двамата застанаха в процепа, опрели гръб в гръб, защото поради тясното пространство не беше възможно да застанат иначе. После натиснаха камъка с рамо. Аз протегнах ръце над главите им и започнах да им помагам. Обединихме усилията си в няколко мощни тласъка, ала всичко бе напразно, защото натискът ни бе не само върху камъка, а се губеше и по скалата от двете страни на процепа. Следователно за камъка оставаше само една част от силата ни, която не беше достатъчна да го помръднем дори на сантиметър.

— Я да се откажем! — запъхтяно рече Емъри. — Няма да успеем да го отместим.

А когато отвън се разнесе многогласен подигравателен кикот, той разгневено продължи:

— Чувате ли ги? Подслушват отвън. Дочули са какви усилия полагаме и сега ни се смеят. Ако тези типове ми бяха тук, мигновено щеше да им мине всяко желание да се хилят. Вече разбирам, че със сила нищо няма да постигнем. Следователно ще трябва да потърсим спасение в някоя хитрост, но каква?!

— Не бързай толкова! — помолих го аз. — Спокойният размисъл ражда добрите хрумвания.

— Но често и не ражда. Как ще ги надхитрим тези типове щом киснем тук, а те са навън!

— Нека моят брат почака, както Шарли вече му каза — обади се апачът. — Винету подозира, че има един изход и ще провери дали може да се мине през него.

— Какъв е този изход?

— Моят брат Емъри не забелязва ли колко е влажно в тази пещера?

— Наистина го забелязвам.

— Но да не би стените да са мокри?

— Не сухи са. Само подът е влажен. Докато изговаряше тези думи англичанинът вдигна една от рогозките и опипа мястото под нея.

— Моят брат обърна внимание на извора, който се намира отвън, нали? — продължи апачът. — Сигурно влагата идва от него. Но водата не може да проникне в такива количества през твърдата скала, а само през пясъка. Следователно подът на скалния процеп несъмнено е от пясък. Както виждаме, пукнатината продължава високо нагоре, но изглежда слиза и доста надълбоко в земята, а до нивото, където се намираме ние е запълнена с пясък.

— Тогава вероятно и камъкът отвън лежи върху пясък, а не върху скала — подхвърли Емъри.

— Така предполага и Винету. И тъй ще копаем, докато камъкът потъне в земята толкова, че да можем да се измъкнем над него.

— Но, ако го подкопаем съвсем — намесих се аз — тогава той ще се срути върху нас, тъй както работим под него и ще ни смаже. Не, ако предположението на моя червенокож брат е вярно, ще трябва да оставим камъка да си стои тъй както е, а ще си проправим път под него и така ще се измъкнем. Да направим най-напред един опит!

Събрахме килима и рогозките на едно място и започнахме да копаем. Можехме да използваме само ръцете си и ножовете, понеже не разполагахме с други инструменти. Естествено наченахме работата си при самия вход, непосредствено зад камъка. За наша радост видяхме, че подът на процепа се състоеше само от едрозърнест пясък примесен с чакъл. Изхвърляхме го към задната част на пещерата.

Разбира се трябваше да бъдем много внимателни, за да не достигне издайническият шум до слуха на застаналите отвън бедуини. Ето защо работата ни не напредваше бързо, което обаче в никакъв случай не ни разваляше настроението, понеже разполагахме с доста време. В момента беше един час преди пладне, а тунелът, който прекопавахме не биваше да излиза на повърхността преди да се е стъмнило.

Имахме достатъчно светлина за работата си, тъй като камъкът препречваше само долната част на процепа, а горната беше останала свободна. Оттам проникваше дневния светлик, но за съжаление отворът беше толкова тесен, че през него с голяма мъка можеше да се промъкне някое малко дете.

Колкото по-надълбоко стигахме, толкова по-голяма ставаше вероятността стените на нашата галерия да се срутят. Пясъкът просто се сриваше. За щастие разполагахме с килима и рогозките, с които запълвахме открилите се дупки. Пушките ни служеха като подпори.

Бяхме изкопали около половин метър, когато някакъв глас отвън извика:

— Нека Кара бен Немзи се приближи до камъка. Трябва да поговоря с него. Беше шейхът.

— Ще се обадиш ли? — попита Емъри.

— Да.

— Аз не бих го сторил, защото този тип не заслужава да чуе и една дума от нас.

— Може и така да е, обаче онова, което ще узная от него не е изключено да има голяма стойност за нас.

— Кара бен Немзи! — отново извика шейхът. Значи знаеше имената ни.

— Тук съм — отвърнах аз — Камъкът падна. Защо се бавите и не го отстраните? Нали знаете, че незабавно трябва да продължим пътуването си?

Преструвах се, като че вярвах само в някаква гола случайност. Той гръмко се изсмя на мнимата ми наивност.

— Камъкът не падна сам, а ние го бутнахме.

— Вие ли го бутнахте? И защо?

— Защо ли? Не се ли сещаш? Още преди да си тръгне, колагъсъ ме предупреди да внимавам с теб. Каза ми, че човек трябвало да се пази от теб повече отколкото от самия дявол, защото хитростта ти била по-голяма и от твоята бруталност. А ето, че сега ти даже не можеш да отгатнеш защо сме съборили камъка!

— Че как да отгатна? Кажи ми!

Говорех така, за да му внуша съвсем неправилно мнение за нашата прозорливост. Колкото по-малко вярваше във възможностите ни, толкова по-малко щеше да очаква, че ще съумеем сами да се освободим и с толкова по-малка осторожност щяха да ни охраняват.

— Всъщност знаеш ли къде си попаднал?

— Естествено, в бивак на мешеерите.

— Дано Аллах прокълне мешеерите! Ние сме улед аюни.

— Аллах у’Аллах! Значи си ни измамил!

— Надхитрихме ви. Вярно ли е, че си гяур?

— И твоите спътници също не са привърженици на Пророка, така ли?

— Да.

— Бъдете проклети кучи синове! В геената ще яздите на горещи коне. Колагасъ ни разказа, че сте пленили върховния ни шейх, както и неговите придружители. Повелителя на войската е изпратил двама вестоносци до улед аюните, за да ни поискат такава голяма кръвнина, каквато може да измисли само мозъкът на някой умопобъркан и това откачено псе си ти! Така ли е?

— Да — отвърнах му най-непринудено. — Колагасъ ти е казал истината. Извикай го да дойде тук! Искам да говоря с него.

— Той си замина.

— Тогава извикай неговия спътник.

— И той също си замина. Двамата останаха тук само толкова, колкото бе необходимо, за да ни разкажат всичко за вас. За съжаление двамата пратеника на Повелителя на войската не дойдоха при нас, а са отишли при едно друго фирке на племето ни. Изпроводих хора дотам, за да ги доведат, а после самият аз тръгнах на път, за да ви издебна и да ви подлъжа да влезете в процепа. Ето че сега сте в ръцете ни и ще ви освободим само ако изпълните нашите условия.

— Какви са те?

— Засега няма да ти ги кажа. Ще ги научите едва след като пристигнат моите вестоносци с двамата пратеника на Повелителя на войската. Обещах на колагасъ да ви убия и тримата. Всъщност би трябвало и да го направя, защото сте неверни кучета и не само сте пленили войните ни, ами сте и накарали да бият нашия шейх. Въпреки всичко съм готов да ви подаря живота и свободата, ако изпълните каквото поискам от вас. Откажете ли ми, тогава ще киснете тук, докато умрете от глад и всичките деветдесет и девет милиона дяволи ще си поделят вашите души!

Чух как той се отдалечи. Нямаше възможност да установя дали отвън стоеше някой пост. Напрегнах слух и ясно долових различните шумове от лагерния живот, ала не успях да чуя или да забележа абсолютно нищо, от което да си извадя заключение, че навън, близо до процепа се намира някакъв пазач.

Не си губихме времето в приказки за онова, което узнах от шейха, а продължихме да работим. Много труд ни създаде един голям камък, заровен в пясъка, който тежеше няколко центнера. Трябваше да го вдигнем, а ронливата несигурна почва, върху която стояхме, не ни даваше сигурна опора и непрекъснато поддаваше. Няколко часа се мъчихме с него, докато най-сетне ни хрумна мисълта на първо време да не го вдигаме, а да го избутаме встрани, където същевременно щеше да даде необходимата опора на рохкавата пясъчна маса. Все още не бяхме приключили с тази работа, когато отвън отново извикаха името ми. Попитах кой е там.

— Шейхът — дойде отговор. — Пратениците на Повелителя на войската пристигнаха и сега ще чуете моите условия. Повтарям ти: ако не ги изпълните, нищо няма да ви спаси и ще умрете от глад и жажда.

— Тогава ми ги кажи!

— Пленихме ви, за да имаме заложници. Каквото се случи с нашия шейх и неговите войни при аярите, същото ще стане и с вас при нас. Убият ли ги, и вие ще трябва да умрете.

— Ако платят кръвнината няма да ги убият.

— Няма да я платят. Ще ги разменим за вас.

— Улед аярите няма да се съгласят.

— Толкоз по-зле за вас. Ти си предал нашите войни в ръцете на аярите. Умрат ли те, ще умрете и вие. Ти си от онези чуждоземни гяури, които винаги носят със себе си хартия. Можеш ли да пишеш?

— Да.

— Тогава ще съчиниш едно писмо до Повелителя на войската, но ние не разполагаме нито с калем (Писалка от кухо растително стъбло. — Б. нем. изд.), нито с хибр. (Мастило. — Б. нем. изд.)

— И двете не са необходими, понеже аз имам калем резас. (Молив. — Б. нем. изд.) Какво да му съобщя?

— Че сте наши пленници и че гарантирате живота на нашия върховен шейх, както и на неговите спътници. Ще поискаш тези мъже да бъдат освободени.

— И какво ми предлагаш в замяна?

— Вашия живот.

— Само това ли? Ами свободата ни?

— Мога да ви я обещая от мое име, но съвсем друга работа е как ще постъпи върховният ни шейх. Наредили сте да го бичуват. Той ще настоява за тежко наказание, вероятно ще поиска да умрете!

— И въпреки това ни обещаваш живота?

— Обещавам го и ще удържа думата си, като не ви убия. Обещавам ви и свободата. Говоря ви самата истина, тъй като ще ви пусна да излезете от процепа. После ще ви съди върховният ни шейх.

— Той изобщо няма правото да се разпорежда, защото за да може да реши каква да е участта ни, би трябвало да е свободен, а това може да стане единствено, ако и ние сме на свобода. Не ни ли пуснете и Повелителя на войската няма да освободи нито един от вашите хора.

— Измина доста време преди човекът отвън да проговори.

— Истина ли е, че имаш две вълшебни пушки, едната от които стреля колкото си искаш, хиляда пъти, че и повече, без да е нужно да я зареждаш?

— Да.

— А другата стреля на няколко дни път и никога не пропуска целта си?

— Да. Също и куршумите на първата винаги улучват каквото и където пожелая.

— Освен това имате и от онези малки пистолети, дето се въртят и стрелят шест пъти едно подир друго, нали?

— И това е вярно. Кой ти каза за тях?

— Пратениците на Повелителя на войската, които разпитах веднага щом пристигнаха. Сега ще ми дадеш пистолетите и твоите две вълшебни пушки. Ей там, над камъка, затворил цепнатината, има достатъчно място. Промуши ги оттам!

— Няма да го направя. Ако искаш оръжията, нареди да отстранят камъка и влез при нас.

— Ако откажеш, ще те принудя.

— Опитай се! Като ни затвори тук толкова вероломно, ти сам се лиши от възможността да ни принудиш.

Човекът отново млъкна за известно време или поне прекрати разговора си с мен, но навън пред камъка долових тих шепот. Навярно той се съветваше с хората си. После отново се разнесе силният му глас:

— Позволих на пратениците на Повелителя на войската да се завърнат при него. Ще напишеш ли писмото?

— Да.

— Тогава ще ти го продиктувам.

— Нямам нищо против, но преди това трябва да се убедя, че тези хора действително са тук.

— Давам ти думата си, че са тук.

— Аз вярвам само на очите си. При пристигането ни ти ни посрещна с лъжа, а никога повече не вярвам на човека, който веднъж ме е излъгал.

— Куче, ти ме обиждаш!

— Казвам каквото мисля. Ако не ти харесва, тогава размисли и си спомни, че и ти направи нещо, което пък на нас не ни се харесва!

— Но ти трябва да го напишеш, без да ги виждаш! — Така искам!

— Искай колкото си щеш! Нямам нищо против.

— Аллах да те убие! Ти си един пес, който никога не се подчинява, а винаги налага волята си! Ами ще можеш ли да видиш хората, ако дойдат тук?

— Да. Ей там, вляво от мен, между камъка и скалата има малка пролука. През нея ще мога да гледам и ще видя всеки, който застане на това място.

— Тогава доведете хората! Нека ги види!

След тази заповед чух стъпки, които се отдалечиха. Скоро двамата пратеника бяха доведени. Един подир друг те заставаха на въпросното място. Наистина бяха хората на Крюгер Бей.

— Позна ли ги? — попита ме шейхът.

— Да.

— Значи виждаш, че ти казах истината. Ако още веднъж ме наречеш лъжец, ще наредя да те бичуват така, че цялата ти кожа да се смъкне.

— И въпреки това си лъжец! Ти ми каза, че колагасъ веднага си е тръгнал заедно със своя спътник, а все пак те са още тук.

— Отидоха си!

— Къде ли ще отидат! Много добре знам, че искаха да дойдат само дотук, за да потърсят закрилата на улед аюните.

— Не е вярно. Искаха да продължат. Каквото ти казвам, е вярно! Та нали им дадох водач, най-добрия познавач на земите от тук до морето, който ще ги заведе до Хамамет здрави и читави. Сега ще пишеш ли?

— Да.

— Тогава отведете ги пак тези двамата!

Бях постигнал целта си и вече знаех не само че двамата Мелтън не бяха вече тук, ами и знаех накъде са поели. Пратениците бяха отведени и после шейхът започна да ми диктува писмото.

Положението беше кажи-речи комично. Отвън стоеше бедуинът, който не можеше да пише, а навярно не можеше и да чете, а аз трябваше да нахвърлям на листа всичко, каквото ми кажеше. Той постави условия, които изобщо не бяха изпълними. Намерението му беше да се отърве от плащането на кръвнината и да издейства освобождаването на четиринайсетте пленени аюни, и то, без да се задължава да ни подари живота. А аз откъснах един лист от бележника си и за да не ми се налага да го лъжа, написах върху едната му страна всичко каквото ми издиктува. Но в паузите, докато той размисляше, върху другата страна на листа съобщих на Повелителя на войската случилото се и го помолих да не се тревожи за нас, защото още през нощта пак щяхме да бъдем на свобода и щяхме да поемем на път за Хамамет.

— Е, готов ли си? — попита ме накрая шейхът.

— Да.

— Тогава ми подай писмото!

Избутах листа през пролуката, през която преди малко бях погледнал навън. За известно време настана тишина. Той огледа написаното, а после каза с тон, в който си личеше удивлението му:

— Какво пък е това? Че то изобщо не може да се чете!

— Повелителя на войската ще съумее да го прочете много добре — отвърнах аз.

Бях написал писмото на немски, като бях превел на същия език и исканията на шейха. Изглежда той показа листа и на други хора, защото отново дочух шепот и измина доста време преди да ме попита:

— Та това са ми съвсем непознати заврънкулки. Какво представляват?

— Тази е възприетата в моята родина писменост. Крюгер Бей я знае.

— Добре! Ако не може да прочете написаното, толкоз по-зле за теб. Нека неговите пратеници му занесат писмото. Нека му кажат и къде да изпрати отговора си, защото ние няма да останем тук, а още утре продължаваме нататък. Докато не пристигне отговорът му вие няма да получите нито ядене, нито пиене, за да се засили копнежът ви по него.

Той се отдалечи заедно с другите, а аз по маниера на коминочистачите се изкачих нагоре в цепнатината, за да хвърля поглед навън.

Там където горният край на големия камък свършваше, процепът не беше по-широк от една стъпка, но тъкмо там забелязах малка пукнатина в скалата. Пъхнах ножа си в нея и откъртих едно парче. След това можех вече да покажа главата си навън, толкова, че да огледам външната страна на камъка.

Отвън нямаше никакъв пост. Явно смятаха, че тежкият каменен блок най-добре изпълняваше ролята на пазач, едно обстоятелство, което можеше само да ни радва. Успях да огледам долината по цялата й ширина, както и да хвърля поглед далеч наляво — нагоре и надясно — надолу по У ади. Наоколо се виждаха много повече хора, отколкото при пристигането ни. Несъмнено една част от тях се бяха скрили, за да не събудят подозренията ни. Шейхът стоеше вляво при пратениците на Крюгер Бей. Наблюдавах го как им даде писмото. После те възседнаха своите животни и се отдалечиха.

Времето тече най-бързо тогава, когато ти е най-необходимо. Слънцето се беше вече скрило зад високия западен бряг на У ади и скоро отвън се разнесе молитвата по свечеряване. После дойде редът на вечерната молитва. Луната изгря, ала светлината й не влизаше в нашата красива „Къща за посещения“. Отново се изкатерих горе и погледнах навън. Не гореше нито един огън, понеже луната пръскаше достатъчно светлина. При камъка все още нямаше никакъв пост. Явно напълно се доверяваха на голямата му тежест. Продължихме да работим и да копаем на тъмно. Тъй като нищо не бяхме в състояние да различим, бяхме принудени да вършим всичко пипнешком. Винету беше най-отпред. Той разкопаваше пясъка и го прехвърляше към застаналия зад него в ямата Емъри, който от своя страна го препращаше към мен. После аз трябваше да го изхвърлям горе върху пода на пещерата, защото вече се намирахме доста дълбоко в земята. Изкопът се спускаше първо един метър право надолу, а след това продължаваше хоризонтално напред на метър и половина. Сигурно Винету се намираше вече под камъка, а после, за да излезем на открито, трябваше да започне да копае нагоре. Беше към полунощ. След час можеше и да приключим с работата си.

Но ето че в този миг нейде пред мен дочух някакъв глух шум.

— Емъри! — подвикнах тихо.

— Да! Какво? — отвърна ми той.

— Какво прави Винету?

— Почива си. В момента престана да ми подхвърля пясък.

— За Бога, пресегни се и виж какво става! Измина кратък и все пак за мен много дълъг миг, а после Емъри възбудено извика:

— Затрупан е!

— Господи!

— Но напипвам краката му! Стой където си! Не ме блъскай! Няма място за двама ни.

Бях се опитал да го избутам настрани.

— Побързай, иначе ще се задуши! — подтикнах го аз, обзет от панически страх.

Като сложих дланите си върху гърба му аз ясно усетих, че Емъри си проправяше път напред, напрягайки всички сили.

— Cheer up! — извика след малко. (Горе главата, дръж се! — Б. пр.) — Сега може да си поеме въздух! Жив е! Винету, стари приятелю, как си?

Тогава за моя неописуема радост чух гласа на апача:

— Беше крайно време. Вече се задушавах. Таванът се срути и ме затисна. Даже не успях да извикам.

Той се издуха и изплю, отстранявайки проникналия в устата, носа и очите му пясък. После най-спокойно каза:

— А сега да започваме отначало! Нека моите братя заработят с удвоена бързина, защото така едва ли ще свършим до настъпването на деня.

— Толкова ли голяма земна маса се срути? — попитах го.

— Да.

— Тогава ела назад! Ти се преумори. Аз ще те сменя отпред.

— Не — възпротиви се Емъри. — Ще се сменяме както ни е редът. Аз ще изляза напред, а Винету трябва да отиде най-отзад.

Апачът не беше съгласен, но просто го принудихме да отстъпи. За съжаление срутването на тавана ни създаде нова непредвидена работа. Всичко което бяхме вече разчистили и укрепили трябваше отново да разчистваме и укрепваме. Винету беше прав — вече и дума не можеше да става да свършим още през нощта. И само ако не ни сполетеше някоя и друга беда, можехме да се надяваме да излезем отвъд камъка, на повърхността на земята към зазоряване. От само себе си се разбираше, че тогава бягството ни щеше да е по-опасно. А в случай, че не успеехме да се справим навреме, улед аюните щяха да видят дупката, издълбана от нас и сигурно щяха да се погрижат да направят значително по-труден всеки повторен опит за бягство.

Копаехме като бесни. По-късно смених Емъри, така че работех вече пред другите двама. Винету се намираше в средата. Не мислехме за времето, не се питахме дали е все още рано или пък късно. Без никакво прекъсване копаехме, човъркахме, дълбаехме все по-напред и по-напред. От известно време вече бях започнал да си пробивам път право нагоре, като бях коленичил в края на хоризонтално прокопаната галерия. И ето че изведнъж получих мощен удар по тила и по дясното рамо. Някаква смазваща тежест ме притисна отзад напред с гърдите върху неразровения още твърд пясък и то така, че едва смогвах да си поемам дъх. Имах чувството, че съм попаднал в помещение без въздух. Посягайки с голяма мъка с едната си ръка назад, аз не усетих там откритата галерия, а напипах нещо твърдо. Тунелът беше затрупан. Таванът отново се беше срутил, но този път зад мен. Не можех да се помръдна нито напред, нито назад.

— Винету! — извиках аз.

Гласът ми прозвуча странно глухо. Не последва отговор.

— Емъри!

Същият странен глух тон и пак никакъв отговор! Не можех да очаквам никаква помощ от двамата си спътници. Преди да успееха да отстранят преградата, аз щях вече да съм се задушил. Можех да потърся спасение само нагоре. Въздух, въздух! Дълбаех и драсках, ровех и копаех и с двете си ръце. Не обръщах никакво внимание на това, че сипещият се над главата ми пясък пълнеше устата, очите, носа и ушите ми. Нататък, все по-нататък, право нагоре с трескава безумна бързина и ето, ето на, ето а-а, свеж въздух в празните ми дробове! Вдишвах го ненаситно. Дишах дълбоко с блаженство, изтрих си пясъка от очите и видях над мен бледо небе, от което току-що се канеха да изчезнат и последните звезди. Бях излязъл на повърхността на земята. Да се подпра от двете страни на лактите си и да изхвърля тялото си навън — това бе работа за секунди.

Едва тогава разбрах какво ме бе изложило на опасност, една опасност, която бе далеч по-голяма, отколкото бях подозирал. Ако бях само няколко сантиметра по-назад, щях да бъда напълно смазан, защото… беше потънал тежкият камък. Подкопаният под него пясък, върху който се намираше, не е могъл повече да издържи тежестта му и се беше срутил. Камъкът беше пропаднал на около метър в земята. Беше се наклонил на едната си страна, в резултат на което беше освободил процепа толкова, че имах възможност да се промъкна в пещерата и да се върна при моите другари.

Моите другари! Господи! В тези мигове не бях помислил за тях, а мислех единствено за себе си! Какво ли бе станало с тях? Дали бяха още живи или някой от тях беше затиснат от камъка? Втурнах се към процепа и наострих слух. И тогава за моя радост чух нейде под мен глухо звучащия въпрос:

— Значи не е пясък, а?

— Не само скала — отвърна апачът също тъй глухо.

— Но преди малко там имаше пясък, в който той си пробиваше път!

— Тук е камъкът, който се е срутил.

— Господи! Но тогава го е смазал!

— Или е смазан, или е задушен! Винету би дал живота си, за да спаси своя брат, ала никой не е в състояние да премине през този камък. Слънцето на апача залезе в чужда далечна страна, а звездите му угасват в…

— … в светлината на деня, който се кани да настъпи! — продължих вместо него като се прекатерих през камъка.

— Шарли! — извика, не, изхълца той.

— Винету!

— Жив е, той е горе!

— Да, жив е! Да се изкачим при него! — ликуващо извика Емъри.

В следващия миг на първата бледа дневна светлина, нахлуваща през процепа, видях двамата да се появяват от изкопа. Винету ме прегърна отпред, а Емъри ме сграбчи отзад. Започнаха да ме дърпат насам-натам, да ме притискат до гърдите си така, че кажи-речи ме хвана по-голям страх и отпреди, когато за малко щях да се задуша под земята.

— Шарли, братко мой!

Апачът изговори само тези три думи, ала тонът, с който ги каза, означаваше за мен много повече и от най-дългата реч. Емъри бе значително по-словоохотлив, но се радваше не по-малко сърдечно.

— Как попадна тук? — попита ме той най-сетне, след като се успокои. — Помислихме те за загубен, задушен там долу в пясъка, а ето че ти си тук в пещерата.

— Проправих си път. Излезте навън и ще видите как е станало!

Едва сега те забелязаха, че през отвора на процепа навлизаше дневна светлина и ме последваха навън.

— Пещерата е отворена — обади се Емъри като вече говореше по-тихо, понеже не се намирахме повече под земята и трябваше да сме по-предпазливи. — Ах, точно това, което те изложи на такава опасност, ни освободи! Спасени сме!

— Спасени сме! — кимна апачът, който все още не беше пуснал ръката ми. — Нека моите братя дойдат с мен, за да вземат пушките си!

Така и направихме, а едва след това намерихме време да огледаме цялата У ади. Що за хора бяха тези улед аюни! Имаха трима толкова важни пленници като нас и въпреки това всички спяха. Не се виждаше никакъв пазач.

Вляво забелязахме камили, а зад оградата от копия и въжета се намираха конете, предизвикали възхищението ми. Хората бяха налягали на малки групи между овцете и другите животни, които или също спяха, или гледаха тъпо към светлината на настъпващия ден.

— Коне или камили? — попита ме Винету.

— Коне — отвърнах аз. — Последвайте ме! Легнах на земята и запълзях към животните. Двамата бяха по петите ми. Близо до кошарата аз спрях и им прошепнах:

— Почакайте тук докато ви дам знак! Ако отидем и тримата животните сигурно ще проявят признаци на безпокойство. Не бива да ги караме да пръхтят.

Още веднъж се огледах най-внимателно. Никой от спящите хора не се помръдваше, никой не се беше събудил. На около трийсетина крачки вдясно от мен се издигаше една шатра. Направо, но на по-голямо разстояние имаше друга шатра, а малко по-нататък се виждаше и трета. Никъде не се забелязваше и следа от живот.

Не биваше да пълзя по-нататък, за да не подплаша конете. Трябваше да рискувам и да се изправя, и да се опитам така да се приближа до тях. Пристъпих към животните като някой познат.

А сега идваше най-важното. Всеки благороден арабски кон си има някоя тъй наречена тайна и всеки собственик на такова животно има обичай да го привързва към себе си чрез някакво по-особено ежедневно повтарящо се действие. Най-често на коня се шепне в ухото една част от някоя сура. И тъй като рядко човек се моли с дадена сура без преди това да е казал фатихата, то аз пристъпих между двата най-близкостоящи коня, погалих ги по гривите и започнах на полувисок глас да изричам фатихата. Всички животни наостриха уши и не проявиха никакви признаци на безпокойство.

Избрах трите най-хубави коня и ги оседлах, което ми отне повече от половин час. После трябваше всъщност да се запасим с вода и храна, но за съжаление тъкмо в този момент един бедуин излезе от споменатата трета шатра, погледна на изток и със силен глас извика:

— Аллах ил Аллах! Ставайте, правоверни, за утринната молитва, защото Ал Исфирар, Жълтият светлик на деня се появи!

Мигновено лагерът се оживи. Спящите хора се събудиха и започнаха да стават. Не биваше да губим нито секунда. Разрязах няколко от палмовите въжета на кошарата, за да направя изход и се метнах на седлото. В следващия миг Винету и Емъри също възседнаха другите два коня. Препуснахме нагоре към У ади.

Всички бедуини, които тъкмо в този момент едва си бяха отворили още сънените очи, останаха по местата си като окаменели от уплаха. Не помислиха да се изправят срещу нас дори и онези, покрай които се налагаше да минем. Но после зад гърба ни се надигна наистина адски шум. Чухме всичките викове на ярост, уплаха и ужас, с които разполага арабският език. Но това съвсем не продължи дълго, защото нашите благородни коне се понесоха напред с бясна бързина, тъй че само след минута шумът зад нас заглъхна. Веднага щом стръмният източен бряг на У ади ни предложи подходящо място ние се изкачихме по него и пришпорихме нашите животни към още по-голяма бързина. Когато преследвачите ни стигнеха до това място, ние трябваше вече да сме се изгубили от очите им.

Онзи, който никога не е седял на гърба на един такъв кон, той няма никаква представа за бързината на истинския арабски жребец. Каквото и да казват хората, аз продължавам да твърдя, че никой от нашите прославени бегачи, участващи в конните състезания, не може да се мери с него. Яздехме един до друг и седяхме толкова спокойно в седлата, че бихме могли и да пишем и то, без да разкривим нито една буква. Лицето на апача сияеше от удоволствие.

— Шарли! — подвикна ми той. — Мислиш ли в момента за твоя Хататитла?

— Ами ти за твоя Илчи? — отвърнах му с въпрос. Това бяха двата индиански жребци, които яздехме в саваната, двата най-прекрасни коня, които бях виждал отвъд океана и въпреки това апачът ликуващо извика:

— Давам десет Хататитла или десет Илчи за един-единствен кон като тези, които яздим сега. Даже и великият Маниту не препуска на по-хубав жребец във Вечните ловни полета!

Прочутите развалини на Ал Кима оставихме далеч от дясната ни страна. След като летяхме така около час, ние намалихме бързината си. Нямаше и следа от пяна по муцуните на нашите коне, нито пък капчица пот по красивите им тела. Но трябваше да щадим силите на животните.

След половин час Винету се огледа назад и извика:

— Зад нас има двама ездачи. Сигурно са преследвачите. Спрях моя кон и се обърнах. Все още ездачите бяха далече. Единият имаше значителна преднина пред другия. Но и двамата препускаха с бясна бързина. Да, наистина бяха преследвачи!

— Отново в галоп! — казах аз. — Трябва да спечелим време, за да могат двамата да се раздалечат още повече.

Пак полетяхме като вихрушка. Скоро разбрах, че наистина бях избрал три от най-добрите коне. Преследвачите ни наближаваха, но съвсем бавно, макар че несъмнено караха конете си да напрягат всичките си сили. Единият от тях, който беше поизостанал, едва ли се движеше по-бързо от нас, а другият според моите изчисления щеше да ни догони след около половин час. Ето че на хоризонта зад нас се появи и трети ездач. Но те не бяха опасни за нас.

Половината час измина. Теренът си оставаше същият — пясъчна равнина, която само тук-там беше покрита с оскъдна тревица. Смятахме, че не си заслужаваше труда да поглеждаме назад. Иначе негодниците можеше да си въобразят, че се страхуваме от тях. Но ето че в този момент чухме зад гърба ни да крещи някакъв глас и разбрахме, че вече е време да обърнем внимание на човека, който бързо ни настигаше. Спряхме конете.

Беше шейхът, който ни беше затворил в пещерата. Изправил се на стремената, той се носеше като вихрушка към нас като не преставаше заплашително да размахва дългата си кремъклийка и да крещи:

— Йа лусус, йа харамия, афрази, афрази — разбойници такива, крадци, крадци, кобилите ми, кобилите ми!

Той се беше приближил вече толкова, че изобщо нямах нужда от моя далекобоен Мечкоубиец. Куршумите на карабината „Хенри“ като нищо можеха да стигнат до него и аз я приготвих за стрелба. Колкото и голяма да беше яростта му, когато видя цевта й насочена към него, шейхът все пак дръпна поводите на коня си, насочи го встрани, описа дъга от деветдесет градуса около нас, после спря и ни извика:

— Откраднахте най-хубавите ми коне, моите кобили, които са ми по-ценни и от живота. Върнете ми ги!

— Ела си ги вземи! — подканих го аз. — Погледни в цевта на моята вълшебна пушка, с която мога да стрелям непрекъснато. Тогава ще разберем дали твоите кобили са ти по-мили от живота.

Той не се възползва от подканата ми, а яростно ми изкрещя:

— Защо ги отвлякохте? Нима вашите знатни папи крадат чужди коне?

— Не. Но при нас няма и такъв шейх, който пленява гостите си и им открадва камилите.

— Ще си ги получите обратно. Върнете се заедно с мен. Ще ви ги дам.

— Ти си лъжец. Не ти вярваме.

— Йил’ан дакнак — проклета да е брадата ти! Ще ми върнеш ли конете или не?

— Не!

— Тогава е ударил последният ти час! — заплаши ме той и вдигна пушката си.

Мигновено се прицелих в него с карабината си и отвърнах:

— Веднага щом прикладът допре бузата ти, моят куршум ще ти прониже главата! Свали кремъклийката си!

Той се подчини, но треперейки от ярост ми извика:

— Нима не разбираш, че ти е невъзможно да задържиш конете?

— Напротив, разбирам, че мога да ги използвам много добре. Ще ни послужат да наваксаме изгубеното по ваша вина време. Ти си знаел, че преследваме колагасъ. С удоволствие ще ти простим, задето си повярвал, че можеш да ни задържиш в плен, защото соколът не обръща внимание на мухата, която иска да му прегризе крилата. Вие сте най-големите глупаци, които съм виждал някога през целия си живот и стотици от вас няма да успеят да се разправят с един-единствен храбър „гяур“. И с един умен гяур! Ще ти го докажа. По вина на твоето предателство изгубихме двайсет ценни часа и затова се нуждаем от трите кобили, за да наваксаме нашето закъснение. Още докато ти ми диктуваше писмото, ние знаехме, че по това време ще сме свободни. Даже го писах на Повелителя на войската.

— Ти това ли му писа!? А за моите условия?

— Писах му и за тях, но само за да им се посмее.

— Значи пратениците му няма да се върнат?

— Няма. Но самият той ще пристигне с всичките си ездачи, за да събере кръвнината и да те накаже за злодейството, което извърши спрямо нас.

— Аллах у’Аллах! И аз лично изпратих доклада ти до него!

— Да, изпрати го. И така, сам виждаш с каква голяма мъдрост те е надарил Аллах. А сега стига толкова приказки! Нямаме време да се бавим повече с теб. Аллах йекун ма’ак — нека Аллах бъде с теб!

Дадох си вид, сякаш се канех да продължа. Тогава той припряно извика:

— Стой! Не мърдай от мястото си! Върни ми конете! Виждаш, че не съм вече сам.

Междувременно беше пристигнал и вторият преследвач, но не посмя да се приближи до нас, а предпочете да отиде при шейха и да застане до него. Третият, когото бяхме забелязали на хоризонта, също се приближаваше в тръс, а зад него се появиха и други ездачи.

— Я не ме разсмивай! — отвърнах му аз. — Ще бъда милостив към теб и за твое успокоение ще ти кажа следното: трите камили, които ни взе, когато ни плени, са собственост на Повелителя на войската. Следователно си ги откраднал не от нас, а от него. В замяна ще му закараме трите кобили. После говори с него! Може би ще прояви готовност да ги размени срещу камилите.

— Я виж тогава дали ще можеш да изпълниш намерението си! Той бързо вдигна пушката си, прицели се и натисна спусъка. Енергично изправих коня си на задните крака и тъкмо когато проехтя изстрелът, го накарах да направи скок встрани. Куршумът не ме улучи. Наканих се да връхлетя върху него, обаче Винету ме изпревари. Смелият апач не сметна за необходимо да използва някакво оръжие. Той стремително нападна шейха отстрани, накара коня си да направи висок скок, последва мощен неустоим сблъсък, след който шейхът и неговият жребец останаха да се търкалят на земята. После Винету се насочи към другия улед аюн, докато профучаваше покрай него, му изтръгна кремъклийката от ръката и навеждайки се ниско от коня си, я удари силно в земята така, че тя стана на парчета.

— Чудесно! — извика Емъри. — А сега да продължаваме, за да се отървем от тези гадини.

Последвахме подканата му, без да обръщаме внимание на крясъците зад гърба ни. Едва след доста време погледнахме назад. Преследвачите ни бяха вече петима, защото бяхме яздили само в тръс.

— Да побързаме! — обади се Емъри. — Иначе лесно можем да получим куршум в гърба! Или може би искаш да им покажеш на какво разстояние от нас трябва да стоят?

— Ей сега — отговорих аз, понеже въпросът му бе отправен към мен.

Спрях коня си и изчаках преследвачите ни да се приближат толкова, че да могат да ме чуят и тогава им извиках:

— Назад!

— Дръжте ги, дръжте ги! — изрева шейхът, подтиквайки хората си да ни нападнат.

— Само да сте посмели! Който не ми се подчини, ще заплати първо с кремъклийката си, а после и с живота си.

Вече знаеха какво ги чака и отново обърнах коня си, за да продължа. След известно време пак се обърнах назад — те бяха на около хиляда крачки от нас. Шейхът яздеше начело, а пушката му беше напреко пред него върху седлото. Един друг бедуин седеше на коня си по съвършено същия начин. Не исках никого да ранявам, а никак не бях сигурен в непознатото за мен животно, което яздех. Сигурно никой не го беше учил да стои мирно по време на стрелба. Затова бързо скочих на земята и незабавно стрелях и с двете цеви на Мечкоубиеца. Резултатът беше очакваният. Тъй като и двамата бедуини държаха пушките пред себе си напреко на седлото, а куршумите ми ги улучиха точно в приклада, оръжията с такава сила удариха телата на ездачите, че и двамата се преметнаха и паднаха на земята зад конете.

— Йа мусциба, йа хузн, йа маскана — о, беда, о, тъга, о, несрета! — чух ги да викат един през друг. — Това беше пушката, дето стреля на няколко мили! Сега улучи кремъклийките ни, а след това ще посегне и на живота ни! Изостанете назад, защото Аллах не може да желае един правоверен да умре от ръката на някакъв си неверник, та даже и магьосник!

Шейхът беше паднал в пясъка, а сега стоеше сред своите ездачи, с две ръце притискаше корема си и се превиваше от болки. Ударът не се беше съобразил с неговия ранг. След като отново се метнах на седлото, ние продължихме ездата, а преследвачите ни останаха на мястото си и скоро ги изгубихме от очи.

— Дали са поели обратно към бивака? — попита Емъри.

— Нямат такова намерение, поне шейхът, не. Никой бедуин няма да се откаже от три такива коня.

— Тогава трябва да се погрижим да изгуби дирята ни.

— Така само ще прахосаме време, без да постигнем нищо.

— Нищо ли? Нали, ако не може да намери дирята ни, ще се отървем от него!

— Няма. Ти нали чу думите на шейха, че колагасъ е тръгнал за Хамамет. Той знае, че преследваме Мелтън и че ще яздим в същата посока. Затова също ще се отправи към Хамамет, независимо от това, дали вижда следите ни или не. А там ще поиска от нас конете си.

Яздихме през целия предобед, без някой от преследвачите да ни се мерне пред очите. Ала не видяхме никакви следи и от хората, които гонехме. Но това не ни и трябваше, понеже знаехме накъде са тръгнали. Невъзможно ни беше да наваксаме преднината им и единствената ни надежда бе, че в малкия Хамамет няма да намерят кораб, с който да могат незабавно да отплават в открито море.

Към обед равнината остана вече зад нас и ние навлязохме в планините Усалат, където намерихме достатъчно храна, а и вода за конете си. Освен водата, за самите нас нямаше нищо друго. Тъй като нямахме никаква храна, се наложи да гладуваме, което обаче не ни обезпокои кой знае колко. Бяхме свикнали на подобни лишения.

Късно вечерта при развалините на Набханах се натъкнахме на бедуини селаси, които ни приеха радушно. За няколко дребни сребърни монети получихме от тях толкова много храна, че щеше да ни стигне до Хамамет.

На следващия ден яздихме през Махалуте Каср до развалините Цехлум, а на третия ден през Каср Азеит и Ал Менарах поехме към Хамамет, където пристигнахме чак вечерта.

Първата ми работа там бе веднага да отида при Рейс алмина, когото понякога наричат и Рейс ал мерза. (Пристанищен капитан, който отговаря за използването на едно търговско пристанище, както и за съоръженията му. — Б. пр.) От него научих, че с изключение на един малък едномачтов платноход от пет дни никакъв плавателен съд не е напускал пристанището.

— Чия собственост е този кораб?

— На евреина Мусах Бабуам от Тунис.

Това е бил нечувано благоприятен случай, предложен от съдбата на двамата бегълци, и аз бях убеден, че те се бяха възползвали от тази възможност, за да ни се изплъзнат. Въпреки всичко се осведомих:

— А корабчето само стоки ли превозваше, или и пътници?

— Имаше и двама пасажери.

— Що за хора бяха?

— Един колагасъ на пашата, който искаше по море да стигне до Тунис, както и някакъв младеж от Билад ал Амирика.

— Кога отплава корабчето?

— Тази сутрин с отлива. Пътниците бяха пристигнали в града малко преди това. Набързо продадоха камилите си и се качиха на борда.

— А дали корабът ще хвърли котва някъде преди да стигне Тунис?

— Не, защото целият товар е с предназначение за Тунис.

— Колко време ще продължи плаването им дотам?

— При този вятър навярно ще трае три дни.

Тези сведения ме удовлетворяваха напълно, понеже от Хамамет до Тунис можех да стигна на кон за по-малко от два дни. Значи щях да пристигна там един цял ден преди ветрохода. Наистина, оставаше си твърде въпросително дали двамата Мелтън ще имат дързостта да хвърлят котва там, но в Тунис най-бързо щеше да им се предложи случай да се качат на борда на някой голям параход, ако още преди това случайно не срещнеха в открито море такъв плавателен съд, който да ги вземе.

На същото мнение беше и Емъри. Той изрази съгласието си с мен, а после попита:

— Утре в ранни зори отново яхваме конете, нали?

— Ако нямаш нищо против. Или имаш някакво друго предложение, а?

— Мисля, че да. Нали ти беше убеден, че шейхът ще ни преследва дотук заради конете си. Възможно е да пристигне малко след нас и да ни създаде неприятности. Няма ли да е по-добре да не му се изпречваме на пътя?

— Прав си. Нека изминем кратко разстояние по пътя за Солиман. Все едно ни е къде ще пренощуваме, тъй като и без друго предпочитаме да спим на открито, отколкото в някой менсил (Хан, страноприемница. — Б. нем. изд.) на този малък град.

И така напуснахме Хамамет още вечерта и пренощувахме в една градина с маслинови дръвчета, която се намираше наблизо и не беше оградена. На следващия ден яздихме до Солиман, а на по-следващия още през следобеда пристигнахме в Тунис, където с болезнено нетърпение зачакахме малкия ветроход. Трите коня предадох в Бардо, където ги подслониха, за да бъдат на разположение на Повелителя на войската.

Според изчисленията на пристанищния капитан би трябвало да потърпим само един ден до пристигането на платнохода, но изминаха почти цели три дни, докато той се появи в пристанището на Голета. От него не слязоха никакви пътници. Не биваше да се обръщам към капитана. Несъмнено този човек бе твърде хитър, за да узная истината от него. Но след като малкият плавателен съд хвърли котва, откъм борда му се разнесе рев и аз видях как там пердашеха едно момче, което после изгониха. То изтича по дървеното мостче, спуснато на брега, след това се обърна, направи заканително движение с двата си юмрука и изкрещя нещо, което не можах да разбера, понеже бях твърде далеч. После с бавна крачка то се помъкна към града и аз го последвах.

Като изгонен корабен юнга момчето оставаше без работа. Но изглежда това не го тревожеше особено. Не се безпокоеше за прехраната си. Знаеше много добре как да си набави най-необходимото, защото когато го настигнах и се престорих, че се каня да го подмина, то протегна ръка и ми поиска бакшиш. Дадох му предостатъчно и го попитах как я кара. Момчето беше онова, което ние бихме нарекли „хаймана и половина“, въпреки своите четиринайсет години беше вече доста видяло и патило, а сега за пръв път беше плавало и в открито море, но при пристигането на корабчето в пристанището го бяха напердашили и изгонили.

— Стоки или пътници превозвахте?

— Стоки и двама пасажери.

— Тук в Голета ли слязоха на брега?

— Не. Първо трябваше да ги откараме на острова Пантелерия, където си купиха французки дрехи. После пак ги взехме на борда и започнахме да кръстосваме насам-натам, докато се появи един голям параход, на който се качиха и си заминаха.

— Как се казваше параходът?

— Не знам.

— Откъде идваше и накъде пътуваше?

— И това не мога да кажа, защото моят рейс бе на мнение, че не е моя работа да знам такива неща.

Нищо друго не узнах. Момчето е било за пръв път в открито море и бе твърде слабо запознато с въпросите на корабоплаването. Само едно беше сигурно и то бе най-важното и същевременно най-неприятното, а именно че преследваните от нас хора ни бяха избягали на борда на някакъв голям параход, който бе във всеки случай европейски. Естествено имаха намерение по най-бързия възможен начин да тръгнат към Америка и сега, ако не ни се удадеше да ги изпреварим, трябваше поне да не им оставяме време да приведат в изпълнение престъпните си планове.

Споделих всичко това с моите спътници, които живееха заедно с мен в същата страноприемница, където бяхме отседнали след пристигането си. Те заявиха, че са съгласни да отпътуваме с парахода за Марсилия, който тръгваше на следващия ден. Бяхме убедени, че в този град щеше да ни се предложи друга възможност да се прехвърлим през океана.

След това те тръгнаха, за да направят някои необходими приготовления, а аз останах сам в стаята си, за да нахвърлям някои бележки. По едно време отвън дочух забързани стъпки. Някой силно почука и отвори вратата със замах. Бързо се изправих на крака, за да поискам обяснения от съответната невъзпитана личност заради дебелашкото й поведение, ала с радост преглътнах „конското си евангелие“, защото в стаята нахълта… моят стар добър приятел Крюгер Бей. Той ме притисна до гърдите си с все сила и извика:

— На вас отново тук в Тунис?! Никой не бивал помислят, че възможно е таквоз тъй бързо присъствие.

— Да стана по-бързо, отколкото си мислех и аз самият — отвърнах му като разтърсих неговата десница. — Идвате да ни посетите. Откъде знаете, че вече пак сме тук? Навярно са ви показали конете, които доведохме, а?

— Да, да, затуй предположил сме, че и вий тук.

— Разбира се. Харесват ли Ви животните?

— Великолепни! При сигурността на най-чистата раса, никой всъщност не могат ги плати.

— Да, чистокръвна порода, на която не е възможно да й се определи цената.

— И как сте влезли в притежание тез’ коне?

— Ще Ви разкажа всичко. Но преди това ми обяснете как стана така, че и вие се намирате вече тук! Предполагах, че присъствието Ви при улед аярите ще е необходимо за по-продължително време.

— Туй необходимост съм освободен с бърз действия и мигновен вмешателство при улед аюните, тъй че защита не било им време.

На своя класически немски той ми разказа, че прочел и повярвал на забележката ми в писмото, че още през онази нощ ще бъда на свобода. Въпреки всичко незабавно тръгнал на път, за да ни освободи в случай на нужда. Улед аюните се намирали все още в онази У ади, от която междувременно ние бяхме избягали. Още от по-рано те били взели решение да я напуснат, обаче бягството ни осуетило намеренията им. Понеже шейхът им ни беше преследвал чак до Хамамет заедно с неколцина от най-добрите си войни, те е трябвало да го чакат в У ади. Крюгер Бей е разполагал с всичките си ездачи, както и с войните на улед аярите и следователно далеч е превъзхождал противниците си. Обсадил ги в У ади така, че се видели принудени да се предадат без съпротива. Взел бързо решение и нападнал още две подразделения на племето като победил и тях. Тогава аюните съвсем нямало как да не платят високата кръвнина на аярите, една работа, която не можело да се свърши само за един или за няколко дни.

Но присъствието на Крюгер Бей не било необходимо. За всеки случай той оставил там два ескадрона, а с другите войскови части се върнал в Тунис, където след пристигането си научил, че сме били в Бардо и сме предали там конете. Естествено той предположил, че се намираме в страноприемницата, където бяхме живели и по-рано, и побързал да ни посети.

Тъй като искахме да тръгнем още през следобеда на следващия ден, то трябваше още днес да поискаме необходимите сведения от властите, за да допълним всички липсващи ни данни в документите по убийството на Смол Хънтър, с които разполагахме. За Крюгер Бей този въпрос бе достатъчно важен, за да го представи пред пашата Мохамед ас Садок, владетеля на Тунис. И го направи незабавно. После получихме покана да се явим при представителя на Съединените щати и още преди да се свечери притежавахме вече такива официално издадени и заверени документи, които неминуемо щяха да докарат на двамата Мелтън смъртно наказание.

Вечерта прекарахме в Бардо при моя стар приятел. Той с радост би ни задържал у дома си по-дълго на гости, ала и сам бе принуден да признае, че ни беше невъзможно да изпълним неговото желание.

Параходът пристигна на следващия ден. Крюгер Бей не се лиши от удоволствието да ни придружи до пристанището. Даже се качи с нас на борда, за да се увери, че сме добре настанени. После се сбогувахме и корабът ни понесе подир двамата избягали престъпници.