На другата сутрин станахме рано, закусихме, нахранихме конете и камилите след което се отправихме на път. В последния момент Винету се приближи яздейки към мен и каза:

— Нека моя брат ме последва, искам да му покажа нещо.

— Нещо хубаво?

— Вероятно, лошо.

— Ах! Какво?

— Винету, както моя брат знае винаги е нащрек по навик, дори и когато това не е необходимо. Яздех около лагера, когато забелязах следа, която събуди у мен подозрение.

Той ме поведе на югоизток и там ние видяхме в пясъка между каменните блокове човешка следа, която идваше от нашия лагер. Ние я последвахме и достигнахме до място зад голяма скала, където се е срещнал с някого. Другият е бил на кон. Те са разговаряли дълго един с друг.

Следата беше на около осем часа и срещата се е състояла около полунощ. Ние я проследихме. Тя водеше без прекъсване на югоизток, оттам където идвахме. Това до известна степен ни успокои и ние се върнахме след половин час, за да настигнем другарите си.

Естествено ние споделихме нашите наблюдения само с Крюгер Бей и Емъри. Имахме си причини за това. Първият не им обърна внимание и не се разтревожи, но другият се отнесе сериозно към тях. Емъри се осведоми:

— Ездачът не е бил вероятно в лагера, когато сме спали?

— Не.

— Значи е имал причини да не се мярка насам. А който не бива да се мярка пред очите ни, той сигурно ни е враг.

— А който в късна доба тайно разговаря с наш неприятел, е предател. Значи между нас има предател — добавих аз.

— Well, и аз съм на същото мнение. Но кой може да е той? Ако тази вечер сме нащрек, вероятно ще го спипаме. Колко още ще яздим докато стигнем до развалините?

— До утре следобед.

— Тогава може да се очаква, че тази вечер ездачът пак ще дойде, за да научи най-новите вести. Ще задържим и него, и неговия съучастник.

За съжаление не било писано тези наши очаквания да се сбъднат. Бяха се случили неща, на които ако някой преди това ни ги беше казал, едва ли щяхме да повярваме, макар да знаехме, че колагасъ Калаф бен Урик е мерзавец. Междувременно той беше преминал на страната на неприятелите, и заедно с тях се намираше много по-наблизо, отколкото си мислехме. Среднощният ездач се оказа шпионин на улед аярите и то както разбира се, узнахме едва по-късно, това е бил Томас Мелтън. А онзи, с когото е разговарял, е бил нашият водач.

У арът много затрудняваше придвижването ни. Не ни беше възможно да яздим в непрекъсната колона, а бяхме принудени да се разделим и да изпратим напред много повече разузнавачи, отколкото обикновено ни бяха необходими. Но след като по пладне направихме кратка почивка, водачът ни успокои със забележката, че след три часа у арът свършвал и пак преминавал в открита степ.

Един час след обяд ние отново тръгнахме на път. Половин час по-късно водачът дойде при нас и доложи на полковника:

— Ей там отсреща е мястото където мюлязим (Лейтенант — Б. пр.) Ахмед беше убит.

Той посочи надясно, което ще рече на югозапад.

— Мюлязим Ахмед ли? — учудено попита Крюгер Бей.

— Да.

— Той убит ли е?

— Да. Та нали ти казах, о, господарю!

— Нито дума!

— Прости ми, о, господарю, но помня много добре, че ти докладвах. Че как бих могъл да забравя или да премълча нещо толкова важно?

— Дали пък наистина да не съм те чул добре? Ахмед мъртъв! Убит! От кого?

— От неколцина аяри недалеч оттук край едно малко езерце.

— Убийците заловени ли са?

— Да. Хванахме ги и ги разстреляхме. Бяха трима.

— Ами тялото на Ахмед…?

— Погребахме го на мястото на убийството.

— Разказвай!

— Яздехме по същия път, по който се движим и сега. Мюлязимът чу, че там, на десетина минути път оттук, има вода и насочи коня си натам, понеже животното му беше много отпаднало и той искаше да го освежи. Ние продължихме в първоначалната посока, ала скоро чухме изстрел. Колагасъ незабавно изпрати десет души, между които бях и аз, за да разберат, кой бе стрелял. Когато стигнахме при водата, там се бяха разположили трима улед аяри, които явно нямаха никаква представа, че нашите хора минаваха толкова близо край тях. Те бяха убили мюлязима. Заловихме ги и ги заведохме при колагасъ. Той нареди колоната ни да спре. Не се церемонихме много-много. Получиха си заслуженото. После офицерите заедно с неколцина войници отидоха при езерцето и погребаха мюлязима. Покрихме го с камъни и три пъти изстреляхме пушките си.

— Ахмед, добрият храбър Ахмед! Трябва да видя гроба му! Покажи ни го!

И до ден днешен не мога да си обясня защо тогава проявих такава непредпазливост и повярвах на водача. Той твърдеше, че е докладвал на Крюгер Бей, а Повелителя на войската не знаеше нищо за тази случка! Трябваше да се сетя и за среднощния ездач!

И така, последвахме нашия водач. Бяхме Крюгер Бей, Емъри и аз. Винету не дойде може би само, защото нямаше да може да участвува в разговора ни. Преди да се отделим от колоната полковникът нареди на войсковите части да продължат пътя си.

Яздихме между каменни блокове и докато стигнем до въпросното място изминаха много повече от десет минути. И тази разлика във времето също трябваше да ми направи впечатление.

До един голям каменен къс наистина имаше съвсем малко езерце, чиято оскъдна вода изглежда едва-едва се процеждаше от някаква пукнатина в земята. Настрани се виждаше натрупана купчина от по-малки камъни. Посочвайки към тях, водачът ни каза:

— Ето, това е гробът.

— Тогава тук трябва да кажа молитвата на мъртвите — рече полковникът и скочи от коня.

Ние също слязохме от животните като оставихме пушките си да висят на седлата. Крюгер Бей коленичи и започна да се моли. Емъри и аз сключихме ръце за молитва, но останахме прави. Обаче водачът не слезе на земята, което също трябваше да ни направи впечатление.

След като полковникът свърши молитвата си, той се изправи и попита:

— Как е положено тялото на мюлязима? Нали с лице, обърнато към Мека?

— Да, господарю — отговори водачът.

Без да си мисля нещо лошо аз се обадих:

— Струва ми се невъзможно. Мека се намира на изток, а тази продълговата купчина от камъни е разположена на север-юг.

— Наистина! Аллах! Тялото е положено неправилно!

— Ами какво е това? — продължих аз, като вече станах по-внимателен. — Купчината от камъни би трябвало да е от преди две седмици, само че не е така.

— Да, не изглежда да е така — съгласи се с мен Емъри.

— Защо да не е? — попита полковникът.

— Виж как се движи лекият фин като брашно пясък, макар че едва ли се чувствува някакъв вятър! Ситният подобен на прах пясък се набива във всяка цепнатина и пукнатина. Това се наблюдава навсякъде по другите камъни. Тук обаче по тази купчина камъни не се вижда нито следа от пясък. Струва ми се мога да твърдя, че тя не е дори от два дни. Може би даже да е издигната и едва днес, за да… have care! ’s death! (Внимавай! По дяволите! — Б. пр.)

Емъри сам се прекъсна и нададе тези предупредителни и тревожни викове на английски, защото в същия миг изведнъж наоколо започна да гъмжи от хора с див и свиреп вид, които се нахвърлиха върху нас и конете ни. Бързо измъкнах револвера от колана си, но също тъй бързо бях сграбчен от седем-осем души отзад и отпред, отстрани, както и за ръцете. Напрегнах всичките си сили и ето че успях да освободя ръцете си. Вече си помислих, че ще мога да стрелям, дванайсетте револверни куршума сигурно щяха да ми освободят доста пространство около мен, когато някой от нападателите ми дръпна рязко краката назад. Аз паднах на земята и незабавно цялата банда се струпа върху мен. Към тях се присъединиха и други. Изтръгнаха ми револвера от ръката, измъкнаха ножа от колана ми, вързаха ме и… бях пленен.

Докато падах, забелязах, че нашият водач спокойно и свободно се отдалечи от коня си и изведнъж разбрах кой ни беше предал. Вдясно от мен лежеше Крюгер Бей, а още по-наблизо беше Емъри. И двамата бяха вързани като мен. Англичанинът ми подхвърли на родния си език:

— Големи глупаци излязохме! Водачът ни е предател! Но спокойно! Както изглежда нямат намерение да ни убиват. Така ще спечелим време. Винету ще види следите ни и няма да ги изпусне докато не ни намери!

Бяхме изненадани и нападнати от петдесетина души, които са се били скрили зад пръснатите наоколо скални късове, без да забележим каквато и да било следа от тях. Един от тях, навярно предводителят им, се обърна към Крюгер Бей:

— Теб искаме да заловим, но и другите двама ще вземем с нас, а още утре ще пленим цялата ти войска и ще я унищожим, ако за живота на войниците пашата не ни даде камили, коне, овце, както и други неща за прехрана. Хайде, тръгвайте преди да им е направило впечатление продължителното ви отсъствие!

Принудиха ни да се качим на конете си, където здраво ни вързаха. После продължихме на югозапад все между скали и камънаци, докато след повече от два часа най-сетне у арът свърши.

Идваше ми сам да си зашлевя няколко плесници. Оръжията ми бяха отнети. Беше ги взел ей там предводителят им, един тип с истинско маймунско лице. Бяхме паднали право в клопката на нашите врагове улед аярите.

Емъри се надяваше на Винету. Да, аз също имах доверие в апача повече отколкото във всеки друг, обаче какво ли можеше да направи в този случай, след като не владееше арабски! Край него нямаше нито един човек, с когото да има възможност да се разбере. И въпреки това и през ум не ми минаваше да смятам играта за загубена. Емъри имаше право — изглежда имаха намерение да ни пощадят живота, защото никой от нападателите не беше използвал каквото и да било оръжие. Това не можеше да ни успокои. Разполагахме и с няколко силни коза, които бихме могли да изиграем — Елатех, която бяхме спасили, както и пленените улед аюни, които искахме да предадем на техните смъртни врагове. Чрез тях улед аярите щяха да получат онова, което както току-що чух, желаеха да имат.

Не ми харесваше само, че ни разделиха. Мен ме изпратиха в челото, полковника в средата, а Емъри в края на малката колона, тъй че нямахме възможност да разговаряме. Неуморно хвърлях погледи на изток, където трябваше да яздят нашите хора, ала макар че местността бе вече свободна от всякакви скали и едри каменни късове, от войниците на Крюгер Бей не се забелязваше никаква следа, сигурно им се беше сторило, че сме се забавили твърде дълго и бяха спрели, за да ни търсят. За съжаление бях убеден, че водачът ще направи всичко възможно да ги заблуди и да ги поведе в грешна посока.

Както предателят съвсем правилно ни беше казал още преди време, тук нямаше вече нито каменна, нито пясъчна пустиня. Равнината беше по-скоро степ, защото наоколо се виждаше да расте тревица, макар и много оскъдна тревица. Свърнахме на изток и препуснахме в галоп. Отначало бяхме яздили на югозапад, а ето че сега се насочихме на изток. Беше съвсем ясно, че се движехме по заобиколен път, за да заблудим евентуални преследвачи.

Слънцето се беше спуснало вече ниско над западния хоризонт. След около три четвърти часа можеше да се очаква падането на здрача. Ето че лека полека теренът започна да се изкачва и от дясната ни страна изплуваха възвишения. Две от тях изпъкваха особено ясно, макар че все още бяха твърде далече. Сигурно бяха някакви могъщи планински масиви. Ако не се лъжех, това бяха високите планини на Джилджил. Но ако предположенията ми бяха верни, то пътят ни не водеше към развалините, които всъщност бяха нашата цел. Улед аярите сигурно ги бяха напуснали и се бяха отправили към Джилджил.

Бяхме описали широка дъга и според изчисленията ми у арът, през който бяхме яздили доскоро, се намираше на не повече от един час езда северно от нас. Това беше от голямо значение за мен. И изобщо при определени обстоятелства е много важно човек точно да запаметява местностите.

Ето че пред нас видяхме планини с много особени форми. Вляво и вдясно на значителна височина се издигаше солиден планински масив, разсечен по средата чак до самата степ. Изглеждаше така, сякаш някой великан си беше изпекъл хляб, беше го сложил на това място, с нож дълъг няколко километра го беше срязал до долу, а после с ръце беше леко раздалечил двете му половини. Склоновете на двете части можеха да бъдат лесно изкачени, ала намиращият се между тях проход много трудно, защото ясно се виждаше, че стените му се спускаха почти отвесно.

„Този проход ще има голямо значение за вас“.

Така си казах, веднага щом го съзрях, а още през нощта предположението ми щеше да се превърне в действителност. Улед аярите се насочиха право към него.

Още преди да го бяхме достигнали аз се обърнах и внимателно огледах хоризонта зад мен. Ако не се лъжех, далеч назад ми се мерна съвсем малка светла точка, която привидно беше колкото грахово зърно. Несъмнено това беше хаик и едно предчувствие, което по-късно се потвърди, ми подсказа, че там е Винету. Сигурно той бе последвал дирята ни и следователно бе изминал същия обходен път като нас и несъмнено ни виждаше по-добре отколкото ние него, понеже бяхме петдесетина души, които до един носеха бели бурнуси. Бях убеден, че човек като апача щеше да е изключително предпазлив и нямаше да допусне да го забележат. Предполагах, че въпреки всички опасности, които неизбежно щяха да възникнат, той все пак скоро щеше да ни измъкне.

Ето че вече навлязохме в прохода и се убедих, че стените му действително бяха срязани като с нож. Едва ли някой можеше да се изкачи по тях. Едва бяхме изминали петстотин или шестстотин крачки из него, когато пред нас се откри своеобразната оживена картина на военен бедуински лагер.

Имаше шатри, между които се движеха многобройни човешки силуети. Тук-там хората трупаха сухи дърва и клони, които вечерта щяха да бъдат използвани за поддържането на огньове. Стотици хора се втурнаха да ни посрещнат и да поздравят своите победоносни съплеменници с гръмки ликуващи викове. Зад шатрите бивакуваха войници, охранявани от стражи, а още по-назад забелязах голямо стадо коне. Виждаха се само мъже, нямаше нито едно-единствено женско същество. Наистина се намирахме във военен бивак, а войниците, охранявани малко по-назад, бяха пленници и се числяха към обкръжения ескадрон, който е бил принуден да се предаде. Вече бях подготвен да се срещна с колагасъ Калаф бен Урик. Вярно, страшно ме беше яд, че щеше да ме види пленен, но се утешавах с мисълта, че и той също беше пленник. Е, в това обаче много се лъжех.

Съвсем неразбираемо бе за мен, че улед аярите бяха останали на бивак тук в тесния проход. Както за моя зла участ бях вече убеден, те много добре знаеха за приближаването на нашите войскови части. Ами ако нашите се разделяха и едновременно навлезеха от двете страни на прохода? В такъв случай аярите щяха да попаднат в най-хубавия капан. Но скоро щях да узная защо те се чувстваха тук в толкова голяма безопасност.

Човек лесно може да си представи какви погледи ни хвърляха от всички страни, но още по-лоши бяха ругатните, проклятията и подигравките, които чувахме. Най-доброто беше изобщо да не им обръщаме внимание.

Съвсем близо до лявата стена на пролома се издигаше необикновено голяма шатра, украсена с полумесец както и с различни други предмети. Без съмнение това беше жилището на шейха. Шестима конници ни заведоха до нея. Там те слязоха от конете, развързаха ни и ни подканиха също да скочим от седлата. Пред шатрата на килим седеше старец с дълга сива брада, която му придаваше достопочтен вид. Погледът му беше открит, а изразът на лицето му будеше доверие. Че беше на много висока почит сред своите хора, си личеше от почтителното и боязливо поведение на неговите войни, застанали на подобаващо разстояние от него, за да ни наблюдават. В ръката си той държеше дълъг чибук и пушеше.

Онзи тип с маймунската физиономия му предаде моите оръжия, както и оръжията на Крюгер Бей и Емъри, които бяха носени от други бедуини. Изглежда започна да му докладва за случилото се, защото двамата разговаряха доста дълго на полувисок глас. По време на тази пауза ние стояхме и чакахме. После маймуноподобният субект и другите петима войни се отдалечиха. Взеха и конете със себе си. Тогава вече търпението на Крюгер Бей се изчерпи, той се приближи и каза:

— Ние двамата се познаваме. Ти си Мубир бен Зафа, върховният шейх на улед аярите. Поздравявам те!

Шейхът спокойно го погледна в очите и отвърна:

— Познавам те, но няма да те поздравя. Кои са другите двама?

— Този е Кара бен Немзи от Билад ал Алман, а другият е Пехливан Бей от Билад ал Инглиз.

— При теб имаше още един чужденец от Билад ал Амирика, нали?

— Да. Откъде знаеш? — учудено попита полковникът.

— Аз знам всичко. А откъде, това не те засяга. Къде е този амирикани?

— При моите хора.

— Жалко! Тук има един човек, който много би искал да го види.

Той имаше предвид Мелтън, който както предполагах, се намираше по-назад при пленените войници. Но предположението ми не беше вярно, понеже в този момент с бързи крачки към нас се приближи един много слаб бедуин, комуто шейхът подвикна:

— Погребахте ли го?

— Не съвсем — отвърна другият. — Ямата трябва още да се засипе. Побързах да дойда тук преди да сме свършили, понеже чух, че хитрият план, който ти предложих, се е увенчал с успех. Къде е чужденецът от страната Амирика?

— Не е с тези хора.

Човекът дойде вече съвсем близо до нас. Щом Крюгер Бей го зърна, той веднага извика безкрайно изненадан:

— Калаф бен Урик, моят колагасъ! Пленен ли си?

— Не съм пленен, а съм свободен! — гордо му отговори другият.

— Свободен ли? Тогава и аз незабавно ще бъда освободен, понеже предполагам, че…

— Мълчи! — прекъсна го предателят. — Не очаквай помощ от мен! С теб си нямам повече никаква работа, защото…

Той млъкна, без да довърши и отстъпи няколко крачки назад. Погледът му беше паднал върху моето лице. Позна ме, тъй както и аз го бях познал, ала не повярва на очите си, а със затаен дъх попита шейха:

— Този пленник каза ли ти името си?

— Да. Нарича се Бен Немзи и е от Билад ал Алман. Тогава той възкликна на английски:

— The devil! (По дяволите! — Б. пр.) Значи очите ми не са ме излъгали, макар да е невероятно! Олд Шетърхенд! Ти си Олд Шетърхенд! Още на времето се говореше, че Шетърхенд бил известен и в Сахара. Човече, ако не искаш да те считам за страхливец, тогава говори! Наистина ли си онзи подлец, чието име току-що споменах три пъти?

При тези думи той сложи длан върху рамото ми. С енергично движение се отърсих от ръката му.

— Томас Мелтън, мери си думите! Винаги, когато Олд Шетърхенд е попадал на следите ти, не си имал никакъв повод за тържествуване.

— Значи ти си Олд Шетърхенд! И си тръгнал на поход с Крюгер Бей, стария побъркан немски скитник, за да вразумите улед аярите! Е, радвай се! Ще се чувствуваш възможно най-добре! Мислиш ли си понякога за форт Уинтах?

— Много често! Ако добре си спомням, по твърде основателни причини на теб ти се наложи да изчезнеш оттам.

— А мислиш ли си и за форт Едуардс?

— Също. Струва ми се, че там нейде те бях спипал.

— Да, гони ме през гори и прерии като бясно куче. Но извърши глупостта да не ме съдиш самият ти и веднага да ме обесиш, а най-човеколюбиво ме предаде на полицията. Тя пък се оказа дотам наивна да ми остави една дупка, през която да мога да пропълзя. Оттогава твоята възлюбена физиономия ми изчезна от хоризонта. Линеех и чезнех по теб и лесно можеш да си представиш с каква блажена радост изведнъж като по чудо те виждам изправен пред мен. Дължа ти много по-голяма благодарност, отколкото си мислиш. Може би си спомняш за моя брат Хари, а?

— Да. Изобщо познавам милото ти семейство по-добре, отколкото подозираш и отколкото е желателно за цялата пасмина на рода Мелтънови.

— Well, ще изчакаме, ще видим! Навярно от време на време си спомняш за Асиенда дел Аройо, а?

— Която брат ти нареди да бъде подпалена и опустошена? Е, да.

— Може би си спомняш и за мината Алмаден алто?

— Където плених брат ти ли?

— Да.

Тогава по твоя вина той загуби цялото си състояние. Беше скрил всичко там и когато по-късно отново се изкачи до Алмаден, то беше изчезнало. Сигурно някой проклет индианец го е намерил в старата шахта!

— Лъжеш се. Още навремето взех всичко и го разпределих между бедните немски преселници, на които той изигра такъв мръсен номер.

— Hell and Damnation. (По дяволите, хиляди проклятия! — Б. пр.) Е, тогава така ще ти се отблагодаря, че здрава кост няма да остане по теб. Ех, де да беше и брат ми тук! Какво блаженство щеше да изпита, ако те видеше в ръцете ми! Но в крайна сметка си го мислел за мъртъв, нали?

— Разбира се.

— Бъди тъй добър и не ме карай да ти се смея! Предал си го на индианците, които не е трябвало да се церемонят с него много-много, също както днес улед аярите ще те предадат в ръцете ми. Но той им избягал и сега е здрав и читав. Сигурно страшно много се радваш да го чуеш от мен. Между другото нека отбележа, че ще трябва по-бързо да се радваш, защото най-късно утре ще си мъртвец.

— Pshaw! — изсмях се възможно по-непринудено. Направих го, за да го ядосам, защото така се надявах да узная от него нещо за бойния план на улед аярите.

— Не се смей! — предупреди ме той. — Говоря най-сериозно.

— И въпреки това се смея. Даже и да се намирах в твоя власт, пак нямаше да можеш тъй лесно да изпълниш онова, което си си въобразил.

— Може би, защото си Олд Шетърхенд и би трябвало да се страхувам от теб, а?

— Не, макар вече често да съм доказвал, че Олд Шетърхенд се е справял и с далеч по-опасни хора от теб. Не е нужно да предприемам абсолютно нищо за освобождението си, понеже за това ще се погрижат войсковите части, с които дойдох дотук.

— А аз ти казвам, че преди да пристигнат, ти ще си вече труп.

— Тогава те ще отмъстят за мен, защото съм сигурен, че ще ви победят.

Той избухна в неудържим смях.

— Каква доверчивост и каква наивност!

— Смей се, смей се! Нашите войници ще ви разпердушинят!

— Като че ли не ги познавам тези страхливци по-добре от теб! Сега ще ти кажа какво ще стане.

Ето че той се канеше да се хване на уловката ми. Но за да го предизвикам още повече, аз го прекъснах:

— Задръж си обясненията за себе си! Знам по-добре от теб какво ще стане. Били сте толкова лекомислени да се установите на бивак в тази клисура, която е истински капан. Утре нашата войска ще се придвижи насам и ще ви обгради от двете страни. Тогава за вас няма да има спасение!

— И ти ми го казваш? Не схващаш ли каква огромна глупост правиш? Да предположим, че действително сме били толкова непредпазливи да влезем в тази клопка, както си мислиш, но нали тогава със забележката си ми обръщаш внимание на опасността, в която се намираме? Бихме могли незабавно да я избегнем.

— Zounds! (О, Боже! — Б. пр) — изплъзна се от устата ми и аз направих такава слисана физиономия като някой човек, който изведнъж проумява каква голяма грешка е допуснал.

— Аха, както виждам вече разбра какъв голям хитрец си. Не се тревожи за нас! Ние навлязохме в прохода само защото тук сме добре скрити, а и можем да запалим нашите огньове. Но още утре в ранни зори ще напуснем това място, тоест само половината от хората ни. Другите ще се оттеглят толкова навътре, че да не могат да бъдат забелязани. Останалите ще се скрият извън пролома зад скалните отломки. После твоите храбри войници ще се появят и ще навлязат с конете си в прохода, който ще се превърне за тях в капан. Щом всичките се озоват вътре, разпръснатите навън улед аяри ще ги последват и ще ги погнат към очакващите ги в дъното свои съплеменници. И едно дете сигурно ще разбере, че след това за твоите хора няма да има друго спасение освен да се предадат безусловно.

Вече знаех каквото исках да знам, но не се издадох пред него. Напротив, придадох си по възможност по-смутен вид, ала не след дълго лицето ми отново се проясни и му казах:

— Сметките ти щяха да са направени добре, ако беше сигурно, че войниците действително ще влязат в клопката.

— Ще влязат, можеш да разчиташ на това! Погрижили сме се точно така да стане. Водачът, чийто указания следвахте с такова непоклатимо доверие, е мой съюзник. И днес той те доведе до езерцето. Снощи идвах близо до бивака ви и му дадох тази заповед, за да останат войниците ви без командири. Също той още утре ще ги вкара в пролома.

— Мътните го взели! Но нали си офицер и би трябвало да си на страната на Крюгер Бей!

— Глупости! Дълго време превивах гръб пред него и се мъчех да спечеля неговата благосклонност, ала вече ме занимават далеч по-важни неща и имам съвсем други планове. Ще се върна в Съединените щати и искам да се възползвам от случая, за да отнеса със себе си една добре натъпкана кесия. Нарочно позволих да бъда обкръжен. Съвсем съзнателно вкарах войниците си в ръцете на шейха на улед аярите. С помощта на моя пратеник подмамих тук Крюгер Бей с неговите три ескадрона. Войниците са вече собственост на шейха. Нека пашата плати за тях откуп. А Крюгер Бей е мой и за свободата си ще трябва да ми плати солидна сума пари. Тук виждам един англичанин, а при вашите войници има един американец. Двамата ще трябва да ми платят откуп. А съвсем случайно в твое лице направих най-скъпоценния улов. Но от теб няма да спечеля нищо, защото ще умреш! Отмъщението за всички злини, които си причинил и на мен, и на моя брат, наведнъж ще се стовари върху теб. А знаеш ли защо с такава откровеност ти разказвам всичко това?

— Не. Твоята искреност ми е направо необяснима.

— За да ти докажа, че съм напълно сигурен в онова, което върша. За теб няма никакво спасение.

— Но тогава спасение няма да има също и за англичанина и за американеца, а още по-малко пък за Крюгер Бей.

— Защо?

— Щом получиш откупа, ще заповядаш да ги убият, за да не те издадат.

— Ах, как изведнъж поумня! — ухили ми се подигравателно той. — Не е необходимо да знаеш какво ще се договоря с тях. Това си е само моя и тяхна работа. Онова, което ще ми платят, ще са само хубави пътни разноски. А отвъд океана ме очакват купища пари. За това вече са се погрижили.

— Може би ще ти паднат от някое наследство, а? Той ми се изхили нахално в лицето. Без да подозира, че вече знаех всичко, негодникът потвърди думите ми.

— Да, драги ми сър, от наследство! А сега стига с тази моя отговорност. Нека полковникът остане при шейха! Но ти и англичанинът ще дойдете в моята шатра, където ще ви пазя по-добре. Само да кажа още две-три думи на шейха!

Той се обърна към стареца:

— Крюгер Бей временно е твой. Но тези двамата ще взема при мен. Те са моя собственост също както и полковникът, който ти оставям на първо време, за да уговориш с него условията, при които ще освободиш неговите войници.

Емъри беше застанал до мен и чу всяка дума на негодника. Ето че в този момент колагасъ хвана моята и неговата ръка, за да ни поведе подир себе си, обаче шейхът го спря.

— Стой! Ти изглежда си каза приказката с тези двама мъже, но аз искам да си поговоря с теб.

Лицето на стареца беше придобило мрачно, даже бих казал, заплашително изражение. Предполагах, че нямаше да позволи да бъдем отведени от американеца и това можеше само да ме радва. Вярно, за момента не бях особено разтревожен, но беше съвсем сигурно, че при колагасъ щяхме да преживеем далеч по-неприятни мигове отколкото при шейха. По две причини не се страхувах за нашия живот. Наистина не можех да разчитам на Крюгер Бей, но предполагах, че все щеше да ни се открие някаква възможност да се освободим двамата с Емъри. А дори ако надеждите ми се окажеха напразни, то наблизо беше Винету, на когото със сигурност можех да се осланям.

Но дали наистина апачът бе нейде наоколо? Надявах се да е така, да, дори можех да се закълна, толкова добре познавах този мой най-верен приятел. Бях напълно убеден, че именно той е бил онази бяла точка, която бях забелязал. По това какво аз бих направил на негово място, лесно можех да се досетя как щеше да постъпи самият Винету.

Той непременно беше видял, че навлизаме в прохода, разделящ планината на две половини — източна и западна. Също като нас апачът беше дошъл от запад. Несъмнено и той считаше тесния пролом за особено важен. Непременно трябваше да узнае кой се намира между стените му и затова във всички случаи беше променил посоката си, изоставяйки нашите следи, за да се изкатери с коня си по планината и отгоре да хвърли поглед в прохода. Имах усещането, че би трябвало да го зърна нейде там стига само да вдигна поглед. Така и направих и наистина, щом вдигнах глава, горе, съвсем близо до ръба на отвесно спускащата се скала се изправи една човешка фигура, размаха ръце и после бързо изчезна. На това разстояние силуетът беше голям колкото малко дете, но въпреки всичко го разпознах. Беше Винету и ми даде знак, че ни вижда и че всичко наблюдава и следи. Вече бях напълно спокоен. Знаех, че въпреки всички опасности, на които можеше да се изложи, той щеше да дойде, за да ни освободи. Без съмнение щеше да остане на поста си докато разбереше накъде щяха да ни отведат.

— Ей там горе е залегнал Винету и гледа към нас — прошепнах на Емъри. — Когато тук всичко се успокои и утихне, сигурно ще дойде.

— Well — отвърна ми англичанинът, без да поглежда нагоре — страхотен мъж! Сигурно ще ни измъкне!

Междувременно вероломният колагасъ учудено се извърна към шейха и го попита:

— Какво имаш още да ми казваш?

— Нещо, което изглежда не знаеш, а именно, че се намираш в лагер на улед аярите и че предводителят на тези войни съм аз.

— Знам го.

— Защо тогава се държиш така, сякаш ти си предводителят? Защо решаваш какво да стане с нашите пленници, сякаш са твоя собственост?

— Но те наистина са мои.

— Не са. Бяха заловени от моите войни. Както Повелителя на войската тъй и другите двама мъже ще останат при мен.

— Не мога да се съглася.

— Не те питам дали си съгласен или не. Тук важи само моята воля.

— Не, в този случай важи моята!

И посочвайки към мен, той продължи:

— Ти не знаеш каква стойност имат тези мъже за мен. Ей този тук е избягал престъпник, който има на съвестта си множество убийства, както и други грехове. Искаше да убие и мен и моя брат, но за щастие не успя. Тъй че имам кръвно отмъщение към него. Той ми е паднал в ръцете и е мой.

Тогава аз пристъпих към него и понеже нямаше как да го накажа с вързаните си ръце го ритнах така, че той се просна на земята, а после му викнах:

— Подлец, обръщаш нещата наопаки! Самият ти си убиецът, а аз те преследвам, за да те предам на правосъдието!

— Куче! — изкрещя той, като бързо скочи на крака и се втурна към мен. — Дръзваш да разправяш такива лъжи за мен и…

Не можа да продължи. За да ме сграбчи, той трябваше да мине покрай Емъри и англичанинът също му тегли един толкова силен ритник, че негодникът отново отхвръкна, строполи се на земята и остана да лежи в безсъзнание. Всичко това се разигра толкова бързо, че никой не намери време да го предотврати. Но изглежда изобщо нямаше човек, който да гори от желание да спести на колагасъ заслуженото наказание.

След това поисках да се обърна към шейха, но тъкмо когато се наканих да го заговоря, той ми направи знак да мълча и ми заяви:

— Мълчи! Не искам да чуя нищо от онова, което желаеш да ми кажеш. Стига Ви, че Ви позволих да малтретирате този човек, без да Ви наказвам. А така ще разберете и какво мисля за него. Той те нарече беглец и убиец, но ти не ми приличаш на избягал престъпник, а и Повелителя на войската едва ли би търпял такъв човек край себе си. Ти си алмани и си навярно християнин, нали?

— Да.

— Тогава си запознат с живота на вашия Спасител, когото ние също считаме за пророк.

— Да.

— Той е имал дванайсет апостоли и ученици. Един от тях го е издал и продал. Знаеш ли как се е казвал?

— Юда Искариотски.

— Добре. Също такъв Юда е и колагасъ, защото предаде и продаде своя приятел и господар, полковника на войската. Изглежда има голямо отмъщение към Вас и навярно ще Ви убие. Но това не бива да става. Няма да Ви предам в ръцете му. Не сте негови пленници, а мои.

— Да ти разкажа ли, защо желае смъртта ми?

— Не сега, защото нямам време. Скоро ще научите какво Ви очаква. За да не можете да избягате, ще наредя добре да Ви охраняват, а за да нямате възможност да разговаряте помежду си, ще ви разделя. Всеки от вас ще лежи в отделна шатра. Повелителя на войската ще остане тук в моята.

— Но аз имам да ти съобщавам някои важни неща, които напълно ще ти докажат…

— Не сега, не сега! — прекъсна ме той. — По-късно, когато ще разполагаме с повече време, ще можеш да ми разказваш колкото си искаш.

Той извика двама от своите бедуини, с тих глас им даде някакви указания, а после те ни отведоха. Единият от тях ме вкара в една шатра, където ми върза и краката. След това заби в земята един кол и щом ми изпразни джобовете веднага ме завърза с въжета за него. Накрая седна навън пред входа, за да ме пази.

Отделянето ми от моите двама другари никак не ме зарадва, но нищо не можах да направя.

Междувременно ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Настъпи вечерта. След последната молитва моят пазач ми донесе няколко глътки вода. Не получих никаква храна.

През платнището на моята шатра забелязах, че горяха няколко огъня, но скоро ги оставиха да угаснат с изключение на един-единствен огън, който щеше да бъде поддържан през цялата нощ. Шумът в бивака замря твърде рано. Хората налягаха да спят, понеже на другия ден трябваше да напуснат прохода още преди зазоряване.

От време на време моят пазач влизаше при мен, за да се увери, че съм още там и да опипа въжетата ми.

Усърдно се опитвах да се отърва от въжето, стягащо моите китки и имах големи изгледи да освободя ръцете си още преди да е настъпил денят. Успеех ли, бях спасен. Но усилията ми се оказаха напразни, защото още преди полунощ долових някакъв съвсем слаб шум откъм задната страна на шатрата. Беше толкова тъмно, че ми бе напълно невъзможно да различа каквото и да било, но веднага си казах, че е Винету, който беше причинил този незначителен шум. Наострих слух.

— Шарли, Шарли! — прошепна някой съвсем наблизо.

— Тук съм — отговорих също тъй тихо.

— Вързан си, нали?

— Както ръцете и краката ми, така и самият аз за един кол.

— Пазачът ти влиза ли вътре?

— От време на време.

— Как ви плениха?

Съвсем накратко му обясних всичко, казах му за предателството на колагасъ и добавих:

— Крюгер Бей е в шатрата на шейха. Скоро ще узнаем къде се намира и Емъри.

— Знам къде е, защото видях как го отведоха. Той е в една шатра чак на другия край на лагера.

— Тогава срежи въжетата ми! Трябва да побързаме да освободим и двамата.

— Не, няма да постъпим така, защото ще провалим всичко. Улед аярите не бива да видят, че сте избягали. Иначе веднага ще предположат, че ще доведем нашите войници, а това ще ги накара час по-скоро да изчезнат оттук. Следователно наложително е да останете. Моят брат Олд Шетърхенд го разбира, нали?

— Да, но в такъв случай трябва да съм сигурен, че войниците ни наистина ще дойдат.

— Самият ти ще ги доведеш.

— Но нали не бива да бягам! Моят пазач ще вдигне тревога.

— Той няма да забележи нищо, защото аз ще остана на твоето място.

— Винету! Не мога да приема подобна жертва.

— Не е никаква жертва. Ако отида аз, няма да мога да разговарям с войниците, понеже не знам езика им. Ако тръгнем двамата, ще открият бягството ти и няма да успеем да ги хванем в капан. Но ако остана тук и отидеш само ти, тогава е сигурно, че ще пленим нашите неприятели, защото още през нощта ще ги обградиш, тъй че сутринта няма да могат да излязат от прохода. За мен не съществува никаква опасност ако остана тук.

Прав беше. Можех да се съглася с предложението му без да имам угризения на съвестта, че съм постъпил користно. Той едва ли щеше да пострада от саможертвата си. Ние добре знаехме, че можем да разчитаме един на друг.

— Добре, нямам нищо против — заявих аз. — Ти беше ли при нашите хора след като ни плениха?

— Не, нямах никакво време. Нали преди всичко трябваше да видя къде си и да те измъкна.

— Но как ще ги намеря като не знам къде се намират?

— Ако яздиш право на север, сигурно ще се натъкнеш на тях. Без съмнение са спрели там където свършват скалите и камънакът.

— В южния край на у ара ли? И аз мисля така. Спомена за езда. Естествено имаш предвид твоя кон, нали?

— Да. Щом излезеш от пролома, ще извървиш хиляда крачки в северна посока. Там съм го оставил вързан за забито в земята колче. Оръжията ми висят на седлото. Взел съм само ножа си.

— Него ще задържиш, за да имаш за всеки случай нещо за защита. Но какво ще стане, ако пазачът влезе в шатрата и те заговори? Нали няма да можеш да му отговориш!

— Ще хъркам, за да си помисли, че спя.

— Добре! Дано отсъствието ми не продължи твърде дълго. Да ти дам ли някакъв сигнал?

— Да. Трикратен крясък на лешояд.

— Добре! Хайде, развържи ме! После аз ще те вържа, но така, че лесно да можеш да освободиш ръцете си.

Тъй и направихме. После се сбогувах с апача и пропълзях навън. Не беше трудно. С помощта на върви платнището бе закрепено за върлините на шатрата ниско над самата земя. Винету го беше развързал на две места и го беше повдигнал толкова, колкото да пропълзи в шатрата. По същия начин аз се измъкнах навън и отново завързах въжетата. Бях свободен без моят пазач да подозираше каквото и да било.

Е, всъщност все още не бях свободен, защото ми предстоеше да се промъкна през голяма част от бивака, но вече знаех, че никой нямаше да успее да ме залови.

Сърпът на новолунието се беше появил на небето, макар да не можех да го видя от дълбоката и тясна клисура. Беше доста светло, но не забелязах нито един буден човек. Хората спяха на отделни групи, които лесно можех да избягна. Започнах да пълзя по земята и само след петнайсетина минути и последните улед аяри останаха зад мен. Тогава се изправих и се затичах.

Явно бедуините се чувстваха в пълна безопасност. Дори на изхода на прохода не бяха поставили стражи. А сега хиляда крачки право напред! Още след около осемстотин крачки видях коня, защото тук на открито бе значително по-светло отколкото вътре в дълбокия пролом. Метнах се на седлото и смуших жребеца. Вече можех да смятам бягството си за успешно, понеже разполагах с кон и с превъзходните оръжия на Винету.

Продължих в галоп право на север. Луната се намираше в началото на първата си четвърт, но излъчваше достатъчно светлина, за да виждам доста надалеч. След около час стигнах до първите каменни блокове, където започваше у арът. Трябваше да открия нашия бивак, което тук между скалните отломки беше значително по-трудно отколкото в откритата степ. Взех Сребърната карабина на апача и дадох един изстрел, а след малко стрелях и втори път. Наострих слух и след около половин минута чух в отговор два изстрела, разнесоха се нейде на запад от мен. Поех в тази посока и скоро се натъкнах на неколцина войници. В бивака бяха чули моите изстрели и си помислили, че се връща Винету. Също стреляли два пъти, за да му укажат посоката и освен това изпратили хора да го посрещнат. Колко се учудиха когато видяха мен вместо апача, но аз не им дадох никакви обяснения. Времето ми беше твърде скъпоценно, за да го губя в излишни приказки.

В лагера ме посрещнаха с ликуване. Попитах за водача. Извикаха го. Той не прояви нито следа от страх.

— Ти знаеш как ни плениха, нали? — попитах го най-спокойно.

— Да, о, господарю. Та нали бях там.

— Каква ли може да е причината, че тъкмо ти и само ти успя да избягаш?

— Защото останах на коня си. Той бързо ме отнесе от онова място.

— Хмм, да! И какво направи после?

— Съобщих за пленяването ви.

— А след това?

— Търсихме ви из у ара.

— Защо пък там?

— Предположихме, че улед аярите ще се скрият заедно с вас тъкмо там.

— А не проследихте ли дирите им?

— Беше излишно, защото това бе направено вече от твоя приятел Бен Асра.

— Аха, значи затова сте го сметнали за излишно! Ако някой се залови с някое добро дело, другите не бива да участват в него, понеже ще е излишно. Странни причини си имал. Но истинската причина е била съвсем друга. Къде се бяха скрили улед аярите, когато ни нападнаха?

— Зад скалите.

— Там са ни очаквали. Значи несъмнено са знаели, че ще дойдем. Узнали са го от някой, който е бил добре осведомен, че ще ни заведеш до онова езерце. Кой го е знаел?

— Никой друг.

— Да, никой освен теб. Следователно предателят си ти.

— Аз ли? Откъде пък ти хрумна? Нима не доказах верността си? Нима не яздих до Тунис, за да повикам помощ?

— Искаш да кажеш, за да вкараш в ръцете на улед аярите още повече войници! Кой беше онзи ездач, с когото в полунощ разговаря недалеч от нашия бивак?

Водачът не беше очаквал такъв въпрос. Страхът го накара да онемее.

— Отговаряй! — казах му заповеднически.

— Господарю… на такъв… на такъв въпрос… не мога да отговоря — със заекване промълви той.

— Можеш! Кой беше?

— С никого не съм разговарял. Изобщо не съм напускал бивака.

— Не лъжи! Уговорил си се с онзи колагасъ Калаф бен Урик да ни предадеш в ръцете на улед аярите.

— Машшалах, господарю, кажи ми кой ме е наклеветил така, за да го застрелям!

— Не ми говори за стрелба, защото самият ти ще бъдеш разстрелян. По военните закони смъртта ти е неизбежна.

— Господарю, невинен съм! Знам…

— Мълчи! — срязах го аз. — След изчезването ни като водач ти си ръководил нашето издирване и нарочно не си обърнал внимание на следите ни. Самият колагасъ ми каза, че си негов съюзник.

— Подлецът! Той е…

— Мълчи! Ти си предател и се канеше да ни изпратиш на гибел. Разоръжете този мерзавец и го вържете! Още утре Повелителя на войската ще произнесе присъдата му!

Хората бяха толкова слисани да чуят, че радващият се на такова голямо доверие подофицер бе заподозрян в подобно престъпление, че се забавиха да изпълнят заповедта ми. Той се възползва от това обстоятелство.

— Моята присъда ли? — извика негодникът. — Преди това ще бъде произнесена твоята, проклет гяур!

Той бързо извади ножа си и се опита да го забие в гърдите ми. Държах пушката на Винету в ръка. С нея отбих удара и посегнах да заловя предателя. Обаче той успя да се изплъзне изпод ръката ми и побягна към мястото, където стояха конете. Присъстващите бяха толкова изненадани, че никой не тръгна да го преследва. Аз също не се помръднах, но вдигнах Сребърната карабина в положение за стрелба.

Самият човек не ме интересуваше. Можеше спокойно да избяга, ала беше много близко до ума, че щеше да се отправи към прохода и да отиде при улед аярите, а точно това трябваше да се предотврати. Каменните късове ми пречеха да видя конете, но когато беглецът се метнеше на някой от тях, щеше да се озове достатъчно високо, за да се покаже над скалите. Точно този миг изчаквах. Дочух пръхтенето на едно от животните както и тропот от копита. Той беше възседнал вече някой от конете. Видях го насреща как препусна, прицелих се в дясното му рамо и натиснах спусъка. Изстрелът изтрещя. Разнесе се вик и ездачът изчезна.

— Свалих го от коня — казах аз и наведох дулото на пушката. — Бързо отидете да го донесете при мен!

Мнозина се затичаха натам. Когато го довлякоха видях, че е в безсъзнание.

— Нека хекиминът (Лекар. — Б. пр.) се погрижи за раната му, а после го вържете — заповядах аз. Не бива да го изпускаме из очи.

— Защо ще го връзвате? — попита някой зад мен. — Изглежда ми свестен мъж, а и имаше добро поведение. Кой разстрелва човек само заради някакво си подозрение?

Тези думи бяха подвикнати на английски език и когато се обърнах видях пред себе си мнимия Хънтър. Тъкмо той ми беше добре дошъл.

— Укорявате ли ме? — попитах го на същия език. — Нямате никакъв повод.

— Разполагате ли с доказателства за вината на този подофицер?

— Да.

— Тогава би трябвало да направите срещу него донесение пред властите, за да може да бъде изправен пред военен съд.

Нямахте никакво право да стреляте по него.

— Pshaw! За онова, което направих ще отговарям пред Крюгер Бей. Но как така се застъпвате тъй горещо за един предател?

— Първо ще трябва да се докаже, че е такъв.

— Вече е доказано. В последно време наистина забелязах, че изпитвате някаква особена симпатия към този човек и че тайно твърде много се занимавате с него. Ето че сега го защитавате без това да е ваша работа. Можете ли да ми изтъкнете някаква причина за поведението си?

— Не е необходимо да се оправдавам пред Вас.

— Тъй значи! Това е Ваше мнение. А моето е по-различно. Да Ви кажа ли, защо сте завързали толкова голямо приятелство с този предател?

— Ще Ви бъде много трудно.

— Напротив — детински лесно е! Той е връзката между Вас и колагасъ Калаф бен Урик, когото искате да измъкнете от страната.

— Ако мислите така, тогава много съжалявам, че Ви се доверих и споделих с Вас толкова много неща.

— Нямам нужда нито от доверието Ви, нито от Вашите сведения. И без друго знам достатъчно. Така например ми е известно, че познавате някой си Томас Мелтън.

— То… мас Мел… тън! — с мъка изрече сричките той.

— Да. Да не би да отричате, че познавате този човек или че поне сте чували за него?

Щом споменавах това име и задавах подобен въпрос, то аз наистина трябваше да знам нещо. Но той едва ли смяташе, че е възможно да съм прозрял целия им план. Би било голяма грешка да отрича. Ето защо ми отговори:

— Не мога да кажа, че не съм чувал това име. Но какво Ви засяга?

— Съвсем малко, както ей сега ще разберете. Знаете ли що за човек е бил Томас Мелтън?

— Да, уестман.

— И между другото мошеник-комарджия и убиец.

— Възможно. Не ме интересува.

— Това ме учудва, защото знам, че Ви е известна историята за форт Уинтах.

— И Вие ли я знаете? — попита той необмислено, понеже с тези думи признаваше, че наистина му бе известна.

— Горе-долу — продължих аз. — Тогава беше играл нечестно хазарт и го хванаха натясно. Стигна се до спречкване и той застреля един офицер и двама войници. Не беше ли така?

— Май че да — отвърна той с привидно безразличие.

— После той се появи във форт Едуардс, както сигурно също така знаете, нали?

— Какво сте ме заразпитвали? Нямам ни най-малко нещо общо с този човек!

— Ако не се лъжа той бе докаран там като пленник и то от един уестман, който… хммм, как ли му беше името?

— Олд Шетърхенд!

— Да, вярно, сега се сещам. Олд Шетърхенд. Той не беше ли някакъв шотландец или ирландец?

— Не, немец беше, който си пъхаше гадния нос навсякъде.

— Да, обичаше да се намесва къде ли не. При това се сещам още нещо, една история, в която Олд Шетърхенд отново се подвизава. Томас Мелтън нямаше ли брат на име Хари, който отиде в Мексико, в Сонора, за да се сдобие там с някакво имение?

— Чух нещо такова.

— Не беше ли Олд Шетърхенд човекът, който го изгони оттам?

— Да.

— А Томас Мелтън пък има син на име Джонатан, нали?

— Мътните го взели! Как узнахте и това?

— Ами тъй като човек просто от скука узнава някои неща. Джонатан мелтън тръгнал като придружител на един младеж за Европа и после за Ориента, нали?

— От… откъде… го знаете? — заеквайки попита той.

— Случайно го научих. Бил спътник на някакъв американец, който… хмм, как ли му беше името? Не го ли знаете?

— Не.

— Тъй ли? Това ме учудва, защото нека начаса да ми отрежат главата, ако онзи американец не се казваше точно като вас, а именно — Смол Хънтър. Не е ли така?

— Не знам. Я ги оставете тези въпроси! Досадни са ми!

— А на мен не, защото цялата работа е наистина много важна. И сега идва най-важното. Самият аз играх на времето решаващата роля. Не се казвам Джоунс, а Олд Шетърхенд.

— Олд Шетър…!

От уплаха той не успя да изрече цялото име и отскочи назад така, сякаш пред краката му беше паднала мълния.

— Да, така се казвам. Точно това име споменахте преди малко, когато казахте, че някой си там бил пъхал гадния си нос навсякъде. Може би и сега ще направя същото с Вас и с вашия колагасъ Калаф бен Урик.

Той се престори, че не е чул заплашителната подигравка в думите ми и някак отнесено каза:

— Олд Шетърхенд! И твърдите, че сте този човек, Вие? Невъзможно!

— Малко по-късно сигурно всичко ще Ви се изясни още по-добре. Я попитайте Емъри, който отлично ме познава и е бил с мен в Дивия запад! Попитайте и Крюгер Бей, който знае много добре, че съм немец и че отвъд океана съм известен под името Олд Шетърхенд. Впрочем приготвил съм Ви и още една изненада. Другият ми придружител изобщо не е сомалиец и не се казва Бен Асра, а е прочут вожд на апачите и го наричат Винету.

— Ви… не… ту…! — повтори той така сякаш се задушаваше. — Наи… наистина ли е той?

— Също толкова вярно е, както и че аз съм Олд Шетърхенд. Щом сте чували за нас сигурно знаете, че сме неразделни.

— Знам го. Но какво търсите тук в Тунис?

— Именно онзи Томас Мелтън.

— По дяволите! — изруга той.

— Първо бяхме в Египет, но вместо въпросния Томас намерихме неговия син Джонатан, който се канеше да отпътува за Тунис. Тръгнахме с него, тъй като си казахме, че сигурно се кани да посети баща си.

— И… и…?

— И не се излъгахме. Открихме Томас Мелтън в лицето на вашия любим колагасъ Калаф бен Урик.

— Я ме оставете на мира! Какво ме засягат всички тези хора! Аз съм Смол Хънтър и си нямам никаква работа с Вас!

Той се накани да ми обърне гръб, но аз го задържах за ръката и казах:

— Моля Ви, почакайте още малко, сър! С удоволствие Ви вярвам, че не желаете да имате нещо общо с мен, но въпросът е дали аз все още си имам работа с Вас. Не мога да Ви пусна да си вървите. Напротив, ще Ви задържа при мен, докато успея да разговарям с младия американец, който е дошъл тук с войниците на колагасъ Мелтън.

— Не го познавам. Нито съм го виждал, нито съм го чувал.

— Тъй ли? И все пак той е човек, от когото би трябвало най-живо да се интересувате. Той се казва също като Вас, а именно — Смол Хънтър.

— Невъзможно!

— Както виждате, това може да Ви изложи на опасността да Ви вземат за някой, който се представя за Смол Хънтър!

— Вие да не би да си мислите…!

— Мисля, че сте истинския Смол Хънтър и съм убеден, че можете да го докажете. Дори го знам много добре.

— Откъде?

— От вашия бележник.

— От бележника ли? Че какво знаете за него? Никой освен мен не го е виждал.

— Тук се лъжете. Аз надникнах в него. И не само аз, ами също и Винету, и сър Емъри. Спомняте си, че на кораба Винету беше с Вас в една и съща каюта. Е, искаше ни се да разберем що за човек сте. Винету взе повечко да си отваря очите, а те са много проницателни. Той видял, че се отнасяте страшно внимателно с вашия портфейл и старателно го криете. Когато сте заспал, апачът е извършил един от своите майсторски номера. Вследствие на чистата Ви съвест дрямката Ви е била твърде дълбока и той е успял да измъкне от джоба на панталоните Ви ключа, след което е извадил от куфарчето портфейла. Естествено го донесе при нас и ние побързахме да го разгледаме. После той го върна на мястото откъдето го беше взел. Сега навярно добре разбирате защо съм убеден, че сте действителният Смол Хънтър.

— Значи сте ме обрал, така ли?

— О не, защото Ви върнахме собствеността. Най-много можете да ме упрекнете, че сме били малко повечко любопитни. И сега също тъй няма да Ви обера. Вярно, признавам, че имам нужда от портфейла Ви, но няма да го взема докато спите, защото ще имате добрината сам да ми го дадете ей така както сте буден.

— Няма да го дам! — крясна ми той.

— Ще го дадете — креснах аз заповеднически.

— Ако не ми го предадете веднага, ще съумея да Ви принудя да го сторите.

— Не е у мен! Оставих го в Гадис при търговеца на коне.

— Лъжете! Една толкова важна вещ не се оставя току-така при чужди хора. По време на пътуването ни често държахте в ръка портфейла си и винаги го прибирахте във вътрешния джоб на връхната си дреха. Ей къде е! Напипвам го.

При тези думи го потупах по гърдите, където беше пъхнал портфейла, за който спорехме. Той отстъпи назад разгневен и извика:

— Не ме докосвай! Няма да ти позволя!

— О, ще ми позволиш като нищо. Само гледай! Обърнах се, естествено не на английски, към стоящите наоколо офицери, които не бяха разбрали нито дума от разговора ни, но бяха забелязали, че съдържанието му едва ли е приятно за Джонатан Мелтън. Необходими бяха само няколко думи и той бе сграбчен, повален на земята и вързан. Взех му портфейла. Всичко друго му беше оставено. После го отнесоха при пленените улед аюни, където бе охраняван най-строго. В него не можеше вече да има и капка съмнение, че бях прозрял всичките му планове.

Както вече бе споменато, ние разполагахме с три ескадрона. Начело на всеки от тях стояха по един колагасъ, тоест рот-мистър, един старши и един младши лейтенант. С тези девет офицера направихме кратко военно съвещание, след като им обясних какво е положението на нещата.

Начело със своя колагасъ единият от ескадроните щеше да заеме позиция пред входа на прохода. С втория ескадрон самият аз щях да заобиколя планината, за да препреча изхода. Третият щеше да изкачи склоновете, за да заеме горе скалите откъдето се спускаха стръмните стени на пролома и в случай на нужда щеше да стреля надолу към обсадените. Следователно този ескадрон трябваше да се раздели на две. Едната половина под предводителството на един колагасъ щеше да заеме позиция на дясната половина от планината, а другата половина под ръководството на старши лейтенанта, щеше да се настани от лявата страна на прохода. Както е известно, отвъд планината, където аз щях да заема позиция, се намираха конете, а там бивакуваха и войниците на пленения ескадрон, охранявани от войните на улед аярите. Ако още от самото начало ми се отдадеше да освободя пленниците, ние щяхме да имаме на разположение още сто войника. — А кога ще последва нападението?

— Всъщност истинско нападение няма да има. Първият ескадрон няма да има друга работа освен да отблъсне неприятеля, ако той се опита да излезе от прохода. Вторият ескадрон има същата задача в случай, че аярите решат да си пробият път през другия край на пролома. Преди това само аз с една част от хората ще нападна пазачите, за да измъкна вашите пленени другари. Навярно няма да се размине без викове и няколко изстрела, но далеч няма да е истински бой и другите поделения не бива да се подлъгват да започват прибързани действия.

— Но нали трябва предварително да определим момента, когато ще нападнеш пазачите на нашите пленени войници, за да знаем какво точно става!

— Прав си. Ще използвам времето за салат ал фаджр, утринната молитва.

— Не става.

— Защо?

— Защото ние също ще трябва да се молим и няма да имаме време да се занимаваме с неприятеля. Ти си християнин и изглежда си мислиш, че не е необходимо да се молим.

— Не, не мисля така. Ще се молите и въпреки това ще бъдете готови да действате.

Забравяш, че улед аярите се молят по предписанията на ханефитите. Сутринта вие се молите когато на изток се появи първата слаба светлина. А ханефитите започват своята фаджр, когато ал исфирар, „жълтият светлик“, се покаже на хоризонта. Следователно вие вече ще сте свършили молитвата си, когато те ще я започнат. Докато аярите се молят, аз бързо ще се придвижа напред, за да освободя пленниците. И изобщо появяването ни така ще ги изненада, че поне в първите мигове те няма да помислят за съпротива.

Метнахме се на конете и потеглихме за прохода. След около час и половина се намирахме вече наблизо. Там се разделихме.

Веднага щом изпрати няколко спешни съгледвачи, първият ескадрон се отправи към входа на теснината. Вторият ескадрон се раздели и пое наляво и надясно нагоре по планината, а третия го поведох аз и, заобикаляйки височините, се добрахме до южната страна на пролома. Там наредих хората си да спрат и продължих сам напред, за да се огледам наоколо.

Улед аярите проявяваха изключителна непредпазливост. И от тази страна нямаха никакви постове. Успях да проникна на двеста крачки в клисурата, без да се натъкна на някой от тях.

Дотук на лунната светлина всичко бе вървяло много добре, но ето че луната се беше спуснала вече твърде ниско и след половин час сигурно щеше да изчезне.

Поставих двете си свити длани около устата и три пъти имитирах крясъка на лешояда. Той проехтя из пролома и бях убеден, че Винету го е чул.

Налагаше се да чакаме до сутринта. Разставих няколко предни постове в самата клисура. Другите се разположиха на бивак извън нея. Следвайки указанията ми, всички пазеха пълна тишина. От време на време се чуваше само пръхтенето на някой кон.

Времето минаваше. Луната беше отдавна изчезнала и звездите изгубиха блясъка си. Най-сетне небето на изток леко просветля.

— Господарю, да се помолим ли? — попита ме колагасъ.

— Да, но съвсем тихо.

Те паднаха на колене и според предписанията започнаха да се молят. В това време небето на изток просветляваше все повече и повече докато най-накрая сякаш се позлати. Това разбира се не можеше да се види от хората в пролома, но въпреки всичко точно в този момент от там се разнесе силен глас:

— Хай’ала салат, хай ’ала’л фелах. Ас салат хер мин ен ном — ставайте за молитва, ставайте за спасение. Молитвата е по-добра от съня!

Беше станало толкова светло, че можехме да виждаме на значително по-голямо разстояние. Бързо се втурнах в прохода и стигнах дотам, докъдето нямаше защо да се опасявам, че е възможно да ме забележат. Още предишния ден бях разбрал, че проломът продължава в почти права посока.

Недалеч от мен се намираха конете. Зад тях лежаха пленените войници. Не бяха вързани, но ги охраняваха двайсетина въоръжени улед аяри. После следваше свободно пространство, отвъд което започваше самият бивак. Всички хора, които виждах пред себе си, бяха коленичили и се молеха включително пленниците и техните пазачи. Побързах да се върна и да взема трийсет души.

— Пазете пълна тишина! — наредих им аз. — Пред нас има двайсетина пазачи. Повалете ги с прикладите! После незабавно хуквате обратно!

С бързи крачки навлязохме в прохода. Гласът на човека, който пръв казваше молитвата, се сменяше с хора на останалите, които повтаряха думите подир него. Ето че стигнахме до конете. Хората ми тичешком ги заобиколиха или пък се промъкнаха между тях и с високо вдигнати приклади всички се нахвърлихме върху пазачите. От уплаха те сякаш се вкамениха. Следваха удар подир удар. Двама или трима се окопитиха и със силни викове избягаха. Другите бяха повалени на земята.

— Ставайте, хора! — извиках на пленниците. — Свободни сте. Бързо при конете! Хванете колкото можете от тях за юздите и после излезте от прохода на открито, където ви очакват вашите освободители!

Всеки се хвърли на гърба на някое от животните като взе в ръка и юздите на други един-два коня. След кратък безпорядък всичко живо се втурна към южния изход. Ала откъм лагера долетяха гневни викове. Улед аярите грабнаха оръжията си и крещейки, се втурнаха подир избягалите пленници, но те бяха вече с конете на открито в равнината. Не бяха въоръжени и на първо време трябваше да останат по-назад. С останалите аз се придвижих напред. Образувайки множество редици, ние изпълнихме цялата ширина на прохода и дадохме един предупредителен залп във въздуха. Тогава връхлитащите бедуини отстъпиха назад. Уплахата им бе толкова силна, че отначало не знаеха какво да правят. След малко се разнесе гласът на техния шейх. Той наложи порядък във всеобщия хаос и поведе хората си към северния вход. Но след малко те и там също бяха посрещнати с изстрели, а и отгоре от скалите от двете страни на пролома засвяткаха дулата на пушки. Теснината се изпълни от яростните викове и жалните вопли на улед аярите. Те отстъпиха и от този вход и се скупчиха в средата на клисурата. Тогава изпратих при тях един лейтенант. Той размаха кърпа в знак, че идва при мен като парламентьор. Накарах го да помоли шейха да дойде при мен, давайки му обещанието, че по всяко време необезпокоявано ще може да се върне при хората си. Обаче трябваше да заповяда на своите улед аяри до завръщането му да се въздържат от всякакви враждебни действия.

Видях как пратеникът изчезна сред тълпата на враговете ни. Изминаха около десетина минути, когато те му направиха път и той отново се появи. Редом с него крачеше шейхът. И така, той ми имаше доверие и вярваше, че ще спазя обещанието си. От учтивост излязох да го посрещна на известно разстояние, сложих и двете си длани върху гърдите и се поклоних с думите:

— Бъди ни добре дошъл, о шейх на улед аярите! Вчера, когато все още бях твой пленник, ти не пожела да ме изслушаш и затова си тръгнах от бивака ти, за да те помоля сега като свободен човек да разговаряш с мен.

Той също се поклони и каза:

— Поздравявам те! Предложил си ми свободно да дойда и да се върна, а ще спазиш ли обещанието си?

— Да, можеш да си тръгнеш когато пожелаеш, защото ти нося мир.

— Но в замяна искаш данъци!

— Не.

— Така ли? — учуди се той. — Не идвате ли при нас като врагове, за да вземете насила всичко, което е останало от стадата ни?

— Обещали сте на пашата Мохамед ас Садок да си платите данъка, но не сте удържали на думата си. Негово право е насила да вземе онова, което сте отказали да му дадете. Така че ще бъдете принудени да го платите. Но аз съм твой приятел и ще ти кажа как можеш да изплатиш данъка, без да е необходимо да се лишиш и от една-единствена глава добитък от вашите стада. Имай добрината да седнеш до мен и ще чуеш какво предложение ще ти направя!

— Думите ти ухаят като балсам. Земята, на която седиш, ще отмори и моето тяло.

Постлаха едно до друго две молитвени черджета. Той седна на едното, а аз се настаних на другото. Бедуинът не обича да прибързва. Нашето достойнство изискваше първо малко да помълчим. Най-сетне той започна:

— Вчера Повелителя на войската ми говори за теб, ефенди. Научих какво си преживял и извършил, но той не ми каза, че си и такъв майстор в магиите.

— Защо мислиш така?

— Ти беше в шатрата със здраво стегнати ръце и крака както и вързан за един кол. През нощта твоят пазач е влизал дванайсет пъти при теб като е опипвал въжетата ти, за да провери дали нямаш някаква възможност да избягаш. Само броени минути преди утринната молитва е бил за последен път при теб. Ето че сега шатрата е празна, а ти седиш тук и разговаряш с мен като свободен човек! Нима това не е магия?

Тази „магия“ беше много лесно обяснима. Не бях вързал Винету кой знае колко здраво, когато чул сигнала ми той измъкнал ръцете си от въжетата, освободил се от кола и незабелязано бе офейкал от бивака. Сигурно се намираше вече при първия ескадрон пред входа на теснината. Тъй като не смятах за необходимо да обяснявам на шейха „магията“, аз реших да не му отнемам вярата в чудеса и казах:

— Нека по това разбереш какви мъже сме ние и че щеше да е по-добре, ако още вчера беше благоволил да ме изслушаш. Има ли сред вас ранени или убити от изстрелите на нашите войници?

— Няма.

— Това е добре! Бях дал заповед да стрелят във въздуха. Едва ако преговорите ми с теб излязат безрезултатни, ние ще ви дадем възможност да опитате куршумите ни. В какви отношения сте с улед аюните?

— Имаме кръвно отмъщение към тези песове!

— Колко ваши хора са избили?

— Шестнайсет! Дано Аллах изпрати аюните в ада!

— Те по-бедни ли са или са по-богати от вас?

— По-богати са. Още отпреди си бяха по-богати. А сега, след като изгубихме стадата си, разликата стана още по-голяма, защото те не понесоха никакви щети. Улед аюните пасат животните си в У ади Силияна, където никога не липсва вода.

— Как така сключи договор с колагасъ Калаф бен Урик?

— Той ми предложи когато го бяхме обкръжили.

— Нямаше ли за него друг начин да се спаси?

— О, имаше! Войниците му разполагаха с много по-хубави оръжия от нашите. Можеха да си пробият път, при което сигурно щяха да избият мнозина от нас. Но той предпочете да сключи с мен споразумение и да се предаде. Аз щях да получа както неговите войници, така и онези, които искаше да подмами и плени в прохода.

— А какво поиска в замяна?

— Своята свобода, както и Повелителя на войската, когото смяташе да принуди да му плати голям откуп.

— Ти не знаеш с какъв човек си сключил договор.

— Той е истински Юда. Вече ти го казах.

— Но е и нещо повече. По-късно ще ти разкажа за него. Сега нямаме време, защото и аз искам да сключа с теб договор, само че той ще е далеч по-добър и няма да бъде в противоречие с твоите задължения.

— Тогава говори! Внимателно слушам думите ти о, ефенди!

— Най-напред ще ти кажа какво искам от теб, а то е — свобода на Повелителя на войската и за англичанина, които се намират все още при теб. Освен това да ми предадеш онзи колагасъ както и най-сетне да платиш целия данък, който трябва да съберем от теб.

— Ефенди, данъка не мога да ти дам. Невъзможно е!

— Почакай малко! Ще ти кажа също и какво ще получиш от нас, ако се съгласиш с условията ми. Ще ти дадем хиляда и шестстотин женски камили или тяхната равностойност.

Той ме погледна с широко отворени очи и поклати глава.

— Невъзможно е да съм чул правилно, ефендина, и затова те моля да го повториш!

— С удоволствие! Ще получиш хиляда и шестстотин женски камили или тяхната равностойност.

— Но за какво? Не забравяй, ефендина, че аз изобщо не мога да Ви поставям каквито и да било условия.

— Така е. По това ще разбереш, че е много по-добре да имаш за противник някой християнин отколкото мюсюлманин. Във вашето племе има една млада жена, която се казва Елатех, нали?

— Да. Тя е любимка на цялото ни племе. Но Аллах я опечали с очите на нейното дете, защото синчето й се роди сляпо. Ето защо заедно с един достопочтен старец тя тръгна на поклонение за едно свято място, за да помоли Аллах да направи така, че очите на детето да виждат. Тя скоро ще се върне у дома.

— Тя е при мен. По пътя си е попаднала в ръцете на улед аюните, които са убили стареца, а нея заровили в земята като оставили навън само главата й.

— Аллах л Аллах! Отново убийство! То е седемнайстото. Голямото количество пролята кръв крещи за отмъщение до небето. А тези песове не щадят даже жените, тръгнали на поклонение! Какви мъки и каква смърт! Заровена до врата! Но тогава долитат лешоядите и изкълвават очите на беззащитната жертва!

— Аллах се е смилил над жената. Той ме доведе при нея и аз я изрових. А после плених Фарад ал Асуад.

— Фарад ал Асуад ли? Кой се казва така? Защото сигурно нямаш предвид шейха на улед аюните!

— Защо не?

— Защото това би било за мен най-голямата радост и блаженство, ала за мен няма вече блажени радости. И освен това защото този шейх няма да се остави да го пленят толкова лесно.

— Ами! Значи ти го смяташ за някой храбър мъж, а? Но аз го видях в съвсем друга светлина. С мен имаше само двама души. И ние тримата заловихме шейха Фарад ал Асуад заедно с други тринайсет аюни. На всичко отгоре те бяха въоръжени и яздеха великолепни коне.

При тези думи той бързо стана от молитвеното чердже и ликуващо извика:

— О, Аллах, Аллах, благодаря ти! Ето че всичко се оправя!

Това, че са били четиринайсет и са били пленени от трима мъже, ми удължава живота с няколко години. Какъв позор… какъв позор! Ефендина, кажи ми, какво направи с кучетата, след като ти паднаха в ръцете! Уби ли ги?

— Не. Все още са живи, вързани са и се намират при мен.

— Какво ще правиш с тях? Кажи ми… бързо ми кажи! Кажи-речи той трепереше от желание час по-скоро да чуе отговора ми.

— Ще ти ги предам.

— Едва що бях изрекъл тези думи, когато шейхът сграбчи ръцете ми и попита като почти изкрещя от вълнение:

— Наистина ли… наистина ли?

— Ще ти ги предам, но само ако изпълниш условията, които ти поставих преди малко.

— Ще ги изпълня, ще ги изпълня! О, Аллах, о, Мохамед! В ръцете ще ни паднат четиринайсет улед аюни и самият им шейх е сред тях! Ще можем да утолим жаждата си за отмъщение. Ще пролеем кръвта им и…

— Чакай! — прекъснах аз възторжените му думи. — Не бива да се посяга на живота им!

— Какво? — попита той съвсем слисан. — Имаме да отмъщаваме за шестнайсет убийства, в ръцете ни ще паднат четиринайсет смъртни врагове и въпреки всичко искаш да се откажем от отмъщението си? Всички жители на тази страна ще ни се смеят и ще ни смятат за хора, които нямат чувство за чест, защото допускат да ги обиждат и избиват.

— Не, никой няма да твърди подобно нещо за вас, понеже ще се разчуе, че сте се отказали да убиете враговете си само заради кръвнината.

— Ефенди, това е такава обида, с която едва ли ще можем да се съгласим!

— Така ли! Е, тогава за нищо на света няма да ви предам улед аюните.

— Но ти забравяш, че в такъв случай и аз няма да изпълня твоите желания.

— Нищо не забравям. Но ти забравяш, че се намирате в ръцете ни. Триста войници са застанали от двете страни на този проход. А стотина мъже са се разположили горе по височината. Вие не можете да ги достигнете с куршумите си, ала те могат да ви застрелят един по един. Нужно е само да дам един-единствен знак и зад вас и над вас ще затрещят всички пушки. Как можете да ни се противопоставите?

Близо минута той гледа мрачно пред себе си, а после отговори:

— Никак! Бяхме непредпазливи. Не биваше да оставаме в тази теснина.

— Е да, искахте тук да ни заловите, а ето че самите вие попаднахте в този капан. Нямам толкова много време, за да разсея съмненията ти с безполезни думи. Давам ти пет минути да вземеш решение. И тъй запомни добре: искам да освободиш англичанина и Повелителя на войската. Освен това ще върнете всичко, каквото сте взели както от тях двамата така и от мен! Настоявам още да ни предадете колагасъ Калаф бен Урик. В замяна ще получиш от мен четиринайсетте улед аюни, но при условие, че се съгласите да ви се заплати кръвнината. Освен това ще ви пусна да излезете от прохода и ще се погрижа да сключите изгоден мир с пашата.

— На когото ще трябва да платим данъка, така ли?

— Разбира се. Оправдавам го, че не желае да се откаже от него, защото той е една част от неговите приходи.

— Но данъкът е много висок за нас! Стадата ни ще трябва първо да се съвземат.

— Ти пак забравяш кръвнината от хиляда и шестстотин женски камили, от които ще можете да платите данъка си.

— Аллах е велик! Хиляда и шестстотин женски камили! Това наистина е далеч повече, отколкото имаме да плащаме на пашата. Значителен брой от животните ще останат за нас и ще могат да увеличат оределите ни стада.

— Да. Виждаш, че ви мисля само доброто. И тъй като жената на име Елатех е любимка на племето ви, тя ще бъде обезщетена за страха и мъченията, които е изтърпяла. Тя е бедна, но аз й обещах да я направя имотна. Улед аюните ще трябва да й дадат също сто женски камили.

— Ефенди, добрината ти е голяма, а ръцете ти носят благословия на всеки, до когото се докоснат! Но така камилите ще станат хиляда и седемстотин! Та това е страшно голяма цифра!

— За улед аюните не е прекалено голяма, защото са богати.

— Но такава жертва ще намали много богатството им!

— Точно това целя! Те ще загубят, но вашата сила и власт ще нарастнат.

— Вярно е, но тъкмо по тази причина се съмнявам, че ще се съгласят да платят толкова висока цена.

— Ще се видят принудени да я платят, защото ще могат да избират само между нея и смъртта. Аз ще се нагърбя с ролята на парламентьор и бъди сигурен, че няма да им отстъпя нито една камила. Няма да пускате на свобода четиринайсетте улед аюни докато не получите целия дийе без каквито и да било удръжки.

— Ти не познаваш тези хора. Те ще се бавят с плащането на кръвнината, ще се въоръжават и подготвят и накрая ще ни нападнат, за да освободят пленниците.

— Не. Не забравяй, че ние ще си тръгнем оттук с нашите войници едва след като данъкът бъде платен. Дотогава ще бъдем ваши гости, които в случай на нужда ще се бият на ваша страна.

— Ефенди, твоите думи ми дават увереността, че намеренията ти към нас са почтени.

— Значи си съгласен с условията ми, а?

— Самият аз — да. Но сигурно знаеш, че нямам властта сам да решавам един толкова важен въпрос. Преди това ще трябва да свикам нашия джема, съвета на старейшините. Ами ти? Нима имаш власт сам да решаваш всичко? Ти си чужденец в тази страна, а сключването на мир е работа на пашата.

— Тук Повелителя на войската представлява пашата, който сигурно ще одобри всяка негова стъпка. А аз съм убеден, че Крюгер Бей няма да се противопостави на моите искания и условия.

— Ефенди, уважавам думите ти, ала все пак бих предпочел да ги чуя и от устата на Повелителя на войската.

— Добре, тъй да бъде. Изпрати го тук, за да мога да говоря с него!

— Не искаш ли ти да отидеш при него? Би могъл първо да говориш с него, а после и пред нашия джема. Ако ти обясниш всичко пред моите старейшини, това ще им направи далеч по-дълбоко впечатление.

— Обещаваш ли ми, че ще мога свободно да отида и да се върна?

— Да. И ти ми даде същото обещание.

Въпреки уверението му, за да чуе и той, на висок глас дадох на войниците заповед да навлязат в теснината веднага щом се разнесеше изстрел. Бях убеден, че в такъв случай другите наши поделения също щяха да започнат бойните действия.

После шейхът тръгна към техния бивак придружаван от мен.

Улед аярите ни посрещнаха с враждебни погледи. Шейхът си избра едно по-високо място, откъдето го виждаха всички и заговори на войните си, които възбудено се скупчиха около него.

— Чуйте, мъже, какво имам да ви казвам! Чуждоземният ефенди на име Кара бен Немзи ни носи мир, богатство и слава. Обещах му свободен пропуск. Когато пожелае може да си отиде без някой да го безпокои. Той е под моя закрила, а също така и под вашата. Нека джемата се събере, за да узнае какви радости и какво щастие ни очакват!

Тези думи оказаха върху хората неимоверно голямо въздействие. Мрачните им лица придобиха далеч по-дружелюбно изражение. Вдигна се шум от подхвърлени един през друг въпроси и отговори, но един глас надвика всички други:

— Чакай! Не мога да позволя подобно нещо! Гяурът беше наш пленник и ни избяга. Че кой има правото да му обещава свободно да си отиде? Настоявам незабавно пак да бъде вързан!

Човекът, изрекъл тези думи си проби път напред. Той беше колагасъ Томас мелтън. Подпухналото му насинено лице представляваше отвратителна гледка. Вероятно предишния ден при падането си на земята в резултат на нашите ритници той се беше наранил. След като се изтъпанчи пред мен, негодникът се сопна на шейха:

— Вече ти казах, че този човек е мой!

— Не ме интересува какво казваш — отвърна старецът. — Този ефенди е под моя закрила.

Бях се подготвил за някакви бързи действия от страна на колагасъ и държах в ръка готова за отбрана Сребърната карабина на Винету, която бях взел със себе си.

— Под твоя закрила ли? — попита той разгневен. — Как така си взел под закрилата си моя смъртен враг?

— Той ни носи щастие и благословия. Ще сключим мир с пашата.

— Мир ли? Ами аз? Какво ще стане с нашите споразумения?

— Вече не важат. Виждаш, че сме обградени от всички страни. Можем да избираме само между мира и смъртта.

— Аха! И ето че вие, страхливците предпочитате мира! Но немският пес ще ми бъде предаден, нали?

— Не. Той е закриляният!

— Тогава закриляй го, ако можеш! С бързо движение той извади ножа си. Острието проблясна и се стрелна към гърдите ми, но преди още да ме улучи аз ударих негодника с приклада на пушката под брадичката така, че той полетя във въздуха и се просна на земята, където остана да лежи неподвижно. От устата му бликна кръв.

— Ефенди, благодаря ти за този удар! — каза шейхът.

— Така ти се защити срещу смъртоносния нож. Ако те беше улучил, нямаше да удържа обещанието си, че тук ще си на сигурно място, а това щеше да покрие посивялата ми глава с незаличим позор. Мъртъв ли е?

Въпросът му бе отправен към неколцината улед аяри, които се бяха навели над Мелтън.

— Не се помръдва, ала изглежда още е жив — гласеше отговорът.

— Тогава вържете ръцете и краката му, за да не направи някоя още по-голяма беля когато дойде на себе си! А ти, о ефендина, влез в шатрата ми където ще намериш повелителя на войската.

Възползвах се от подканата му и открих Крюгер Бей вързан за забит в земята кол.

— Вас тук, Вас! — извика той зарадвано. — Мислех си, че и вий сте били кат’ мен привързан с въжета.

— Както виждате съм свободен и ей сега ще развържа и Вас.

— Слава Богу! Тогаз на Вас може би не бивало се гледа изобщо на завързан човек, а?

— О, напротив! Аз също бях пленник, но избягах. След като го освободих, аз му разказах набързо най-необходимото. Той ме изслуша с напрегнат интерес, който се удвои когато му обясних какви предложения бях направил на шейха. Когато свърших, в смайването си той възкликна:

— Машаллах! Що за човек сте Вий!

— Какво искате да кажете? Съгласен ли сте с мен или не?

— Също тъй да, както и никога не!

— Това ме радва. Бях убеден, че постъпвам напълно във вашия дух. Значи няма да искате от улед аярите нищо повече от онова, което аз им поисках и ще разрешите да получат всичко, каквото им обещах, така ли?

— Съвсем съгласен!

— Добре, тогава елате да излезем! Навън ще се съберат старейшините и ще ме чакат. Или може би ще искате да им говорите?

— Зарад’ моя ранг и сан, щото съм натоварен с представителството на пашата, предпочитание имам да говоря сам на тях.

Излязохме от шатрата, пред която старейшините бяха насядали в кръг. Те не се учудиха ни най-малко щом видяха, че съм развързал Повелителя на войската и охотно му направиха път когато той се накани да влезе в кръга им.

Всички улед аяри се бяха струпали наоколо, за да задоволят любопитството си, но стояха на почтително разстояние. Бедуините отдават на подобен съвет възможно най-голяма почит и не един от нашите неулегнали младежи биха могли да вземат пример от тези неуки хора.

Както винаги когато не си служеше с родния си немски език речта на Крюгер Бей беше направо образец на ораторското изкуство. Той потвърди всичко, каквото бях обещал на шейха и когато свърши, понечи да се оттегли, за да даде възможност на джема да обсъди чутото, обаче шейхът се изправи и каза:

— О, господарю, думите ти бяха като розите, които с аромата си, подмладяват сърцето. Ти искаш да се отдалечиш, за да можем да се съвещаваме? Не е необходимо. Защо ни е такова съвещание? Съгласен съм с всяка твоя дума и подканям всички мои съплеменници да направят същото. Онзи, който има нещо да възрази, нека надигне глас!

Никой не се обади.

— Нека станат всички, които одобряват казаното от Повелителя на войската!

Нито един бедуин не остана седнал.

После шейхът отново се изкачи на висок камък и със силен глас съобщи на своите хора какво споразумение бяхме постигнали. Надигна се всеобщо ликуване. Трябваше да стисна стотици ръце и навсякъде виждах сияещи от благодарност лица.

Първото нещо, което предприех, беше естествено да освободя и Емъри. Той беше чул олелията, силните гласове и така разбрал, че се е случило нещо важно. Но и през ум не му минало, че може да е сключен мир. И затова толкова по-голямо беше удивлението му, когато ме видя да влизам в неговата шатра, за да го развържа.

Това беше първата последица от сключения мир, а втората беше, че ни върнаха оръжията както и всичко друго, което ни бяха взели.

Поисках да ми кажат къде се намира колагасъ. Бяха го завлекли в неговата шатра и там го бяха вързали. Когато влязох вътре, забелязах, че очите му са отворени, но той незабавно ги затвори и се престори, че е в безсъзнание, само за да избегне подигравките ми. Беше плюл кръв и беше загубил два зъба, едно доказателство, че ударът с приклада в никакъв случай не е бил нежна милувка. Убедих се, че не му е възможно да се освободи и излязох навън.

Беше постигнато съгласие улед аярите да напуснат теснината и да издигнат бивака си навън на открито. Но преди това, сключването на мир трябваше да се извърши с всички формалности, което според изискванията щеше да стане с припяването на свещената фатиха, както и на някои други молитви. За тази цел бе достатъчно и присъствието на Крюгер Бей и на Емъри. Аз предпочетох да си спестя скучната церемония и отидох при моите войници, за да им съобщя за споразумението ни.

После се метнах на коня и поех право през пролома и минавайки през тълпата на доскорошните ни врагове, се насочих към северния край на прохода, където беше заел позиция първият ни ескадрон. Хората се учудиха немалко когато ме видяха да се задавам откъм неприятелския лагер, разбира се и те посрещнаха с радост вестта, която им занесох.

Както вече споменах, бях предполагал, че Винету ще се намира при тази войскова част и скоро се оказа, че наистина е така. Преди още да успея да си отворя устата той се приближи до мен и ме попита:

— Моят брат е сключил мир с войните на улед аярите, нали?

— Да. Всичко мина добре и не проляхме нито капка кръв.

Това го дължа само на теб, моя брат.

— Винету не е заслужил никакви благодарности, защото моят брат Шарли би направил същото за мен. А не съществуваше и никаква опасност, не бях вързан здраво и всеки момент можех да изчезна. Какво стана с убиеца и предателя Томас Мелтън?

— Лежи вързан в шатрата си. Улед аярите ще напуснат прохода и ще построят лагера си тук. Ние ще останем съвсем наблизо и ще свикаме всичките си войскови части на едно място.

Офицерът, който командваше този ескадрон, изпрати вестоносци и половин час по-късно цялата наша конница се събра при северната страна на планината. Не след дълго плененият доскоро ескадрон на Мелтън получи от бедуините своите коне и оръжия.

Беше станало вече четири часа по местното време, а по западноевропейското — около десет часа сутринта, когато церемонията по сключването на мира свърши. Начело с шейха си, с Крюгер Бей и Емъри улед аярите излязоха на коне от теснината и бяха поздравени с три залпа от едно поделение на нашата конница. В отговор те също изстреляха пушките си. Емъри се беше погрижил за пренасянето на Колагасъ Мелтън. Тъй като негодникът не можеше повече да се преструва, че е в безсъзнание, реши да си сложи друга маска. Външният му вид беше ужасен. Ако лицето му бе разранено още от миналия ден при двукратното му падане на земята, то сега към всичко това се прибавяха и последиците от моя удар с приклад. Вярно че с него му бяха избити само два зъба, но след време и долната му челюст се беше подула също както преди това и горната. Изглежда и езикът му беше пострадал. Съвсем скоро го установих и със слуха си, тъй като негодникът бе доведен при мен и шейхът ми го предаде с всички формалности, както се предвиждаше в условията на вече сключения мир. Шейхът каза няколко кратки думи, ала разгневеният Мелтън му крясна:

— Какво? Предаваш ме в ръцете на този човек?

— Принуден съм — отвърна бедуинът — това е едното от условията на сключения мир.

— Но нали ми обеща свободата?! Ако не си изпълниш обещанието, значи си позорен лъжец и безчестен предател!

Всъщност той беше прав. Сигурно същото си каза и шейхът, защото само така можех да си обясня спокойствието, с което той посрещна тази обида. Впрочем и без друго шейхът нямаше да може да вземе думата, понеже след като Мелтън млъкна, ядосаният Крюгер Бей веднага му кресна:

— Негоднико, какво дръзна да кажеш? Дръзна да говориш за лъжи и предателство, а? Укоряваш шейха, че като твой съюзник не е постъпил почтено към теб. Ами аз какво бях за теб? Нима само съюзник? Бях твой благодетел, твой закрилник, твой приятел. Отнасях се към теб като към свой син! И как ми се отплати? От Тунис ме подмами тук да вляза в този капан. За това ще наредя да те обесят. Махнете го този Юда оттук!

— Чакай! — помолих го аз. — Ако гледаш на него като на твой пленник, ще трябва да заявя, че имам по-стари права над него!

— Но те не са по-големи от моите!

— Възможно е, но трябва да го разпитам за много важни неща.

— Няма да ти преча.

— Добре! Тогава те моля само да наредиш да го вържат тъй здраво и толкова добре да го охраняват, че да му е абсолютно невъзможно да избяга.

— Не се тревожи! Това куче няма да ми офейка. Можеш да си сигурен. Стегнете по-яко ръцете и краката му, а после го вържете за забит в земята кол!

Заповедта беше отправена към стария Селям и той побърза да я изпълни. Тогава шейхът Мубир бен Зафа се обърна към Крюгер Бей с думите:

— Господарю, имаш право като наричаш това куче Юда Искариотски. И аз го нарекох вече така.

— А имаше ли някакъв повод? И към тебе ли се е отнесъл безчестно?

— Мен не може да излъже. Но той предаде теб. Ти беше мой враг. Ти дойде да воюваш срещу нас. Затова се съгласих с предложението му да те пленим. Беше ми много изгодно, ала не ми пречеше да го смятам за истински Юда и да го презирам с цялото си сърце. Но той постъпи по същия начин и с един друг човек.

— Кой е той?

— Негов спътник.

При тези думи аз бързо се намесих:

— Точно за този човек трябваше да разпитам. Познавам го и се опасявам, че пътуването му дотук се е оказало съдбоносно за него. Къде се намира сега?

— Ей там в прохода.

— В прохода ли? Небеса! Там няма вече никакви хора, поне живи няма! Значи е мъртъв, така ли?

— Да.

— Убит ли е?

— Така мисля.

— От колагасъ?

— От него!

— Как се казваше този човек?

— Не знам истинското му име. Колагасъ го наричаше свой приятел. Винаги го заговаряше с „драги приятелю“. — Но нали все пак е трябвало да се обръщате към него с някакво име.

— Обръщахме се. Както знаеш, ние имаме привичката да наричаме чужденците, чиито имена не знаем или пък трудно изговаряме, с прозвища, дадени им според някои техни качества или особености, отличаващи ги от другите хора. И на този млад чуждоземен също дадохме подобно име — Абу тна’шар усба. (Бащата на дванайсетте пръста — Б. нем. изд.)

— Защо? Да не би да е имал дванайсет пръста на краката, което наистина се случва с някои хора?

— Да. Ние обградихме войниците в развалините, недалеч от които има извор. Войниците станаха наши пленници, но колагасъ и приятелят му бяха свободни. Веднъж чужденецът отиде да пие вода от извора, после си изми ръцете, краката и лицето и тогава един от нашите хора забеляза, че на всеки крак той имаше по шест пръста.

— Това е много важно за мен! Сега ще си призная нещо, което не знае дори и моят приятел, Повелителя на войската, а именно, че дойдох тук, за да спася Бащата на дванайсетте пръстта от смърт.

— Какво? — попита Крюгер Бей. — ти си знаел, че той ще бъде убит?

— Предполагах го. Става дума за един престъпен план, който се привежда в изпълнение колкото рафинирано, толкова и находчиво. Чуйте го!

Разказах на Повелителя на войската и на шейха онова, което бе необходимо да знаят. Думите ми силно развълнуваха Крюгер Бей.

— Какви лукави кроежи, каква безкрайна низост! Ако беше проговорил по-рано, щяхме да побързаме и щяхме да пристигнем тук по-рано. И тогава Бащата на дванайсетте пръстта нямаше да е мъртъв.

— Хич не си го мисли! Никак не сме се бавили и изобщо нямаше как да яздим по-бързо. А дори и да е било възможно да пристигнем тук един ден по-рано, това далеч не означава, че клетият Смол Хънтър щеше да остане жив.

— И въпреки всичко твърдя, че трябваше да проговориш!

— Не биваше. Ако исках да те посветя в цялата работа, трябваше да ти кажа, че колагасъ е избягал убиец, нали? Е да.

— Той беше твой любимец. Спомняш ли си нашия разговор в Бардо? Започнах да говоря за него, но още при първите думи, с които се опитах да разклатя доверието ти към колагасъ, ти се ядоса.

— И въпреки това не биваше да мълчиш. Ти си мой приятел и все пак може би щях да те изслушам!

— Не, нямаше, защото се беше доста разлютил. А дори и да ме беше изслушал едва ли щях да успея да ти отнема доверието в този човек. Да, даже мога да твърдя, че щеше да е опасно за плановете ми да те посвещавам във всичко.

Той наведе глава, и след като мълча известно време, каза:

— Искреността ме принуждава да призная, че вероятно щях да направя нещо, за да ти попреча. Не крия, че изпитвах симпатии към този мерзавец.

— А сега, о шейх, ни кажи какво знаеш за смъртта на Бащата на Дванайсетте пръста! Колагасъ зле ли се отнасяше с него?

— О не! Държеше се много дружелюбно с чужденеца. Но нали това е било част от плана, скроен срещу него. Трябвало е да приспи бдителността му. Бивакувахме в теснината. Завчера след вечерната молитва двамата излязоха от лагера и отидоха до едно място, намиращо се между пленените войници и конете. По едно време чухме изстрел. Не беше силен, приличаше на изстрелите от онези малки чуждестранни пистолети, които имат шест куршума, ала само една цев. После колагасъ се върна в бивака и ни донесе вестта, че приятелят му току-що се бил застрелял.

— Спомена ли някаква причина?

— Да. Каза, че приятелят му бил уморен от живота.

— Забелязахте ли някакви следи от меланхолия в младия човек?

— Не. През малкото дни, които прекара заедно с нас, лицето му винаги бе ведро и весело. Често ни разсмиваше с шегите си.

— Това разбира се никак не може да се свърже с мнимото му отчаяние и мрачно настроение.

— Колагасъ твърдеше, че приятелят му отдавна бил уморен от живота и вече няколко пъти правил опити да се самоубие. Поради тази причина той не го изпускал от очи.

— Продължавай! Какво направихте при вестта за мнимото самоубийство?

— Наредих да запалят факли от палмово лико. После се отправихме към мястото където лежеше мъртвецът.

— Наистина ли беше мъртъв? Ти убеди ли се със собствените си очи?

— Не, защото според нашата вяра при допира си с труп ние се омърсяваме. Ако мъртвецът беше от нашите хора, тогава щеше да е съвсем друго, но той бе чужденец, защо ни трябваше да си цапаме ръцете с него?

— Погребахте ли го?

— Да, колагасъ свърши това.

— Никой ли не му помагаше?

— Никой, именно заради омърсяването. А и той не ни помоли да му помогнем.

— Кога стана това?

— Вчера. Когато ви доведоха при мен като пленници колагасъ тъкмо тогава се появи. Той идваше от гроба. Все още не беше готов. Малко по-късно докато ви отвеждахме в шатрите ви той го довърши.

— Ти видя ли раната от куршума?

— Да. Смъртоносният метал бе проникнал в сърцето. Нима смяташ подобни подробности за толкова важни, че ме питаш за тях?

— За мен са изключително важни. Незабавно трябва да отида при гроба и те моля да дойдеш с мен!

Той прояви готовност и след като даде някои разпореждания за бивака, поехме към въпросното място. Крюгер Бей, Винету и Емъри ни придружаваха. Пътем попитах шейха за следното:

— От твоите предишни думи ми се стори, че не вярваш съвсем в това самоубийство, а?

— Наистина се съмнявам, защото ми се струва невъзможно Бащата на дванайсетте пръста да е бил толкова преситен от живота, че сам да си причини смъртта. А освен това колагасъ е такъв човек, от когото може да се очаква всичко. Той непрекъснато надзираваше чужденеца така, сякаш не му беше приятел ами пленник.

По време на този разговор изминахме по-голямата част от пролома и скоро шейхът ни показа мястото където беше гробът. Но той не представляваше изкопна яма, а само купчина камъни, с които е бил покрит трупът. Мелтън си беше улеснил работата. Натрупаните камънаци не бяха кой знае колко много и за броени минути ги отстранихме. И ето че пред нас се показа мъртвецът. Неговият вид направи онова впечатление, което и бях очаквал.

— Haevens! — извика Емъри. — Каква прилика!

— Уф! — възкликна Винету без да каже нито дума.

— Машаллах, какво чудо на Аллаха! — обади се Повелителя на войската. — Та това е човекът, когото ти взе с нас от Тунис!

— Значи намираш приликата им за голяма?

— Толкова голяма, че никога не бих го повярвал!

— И тъкмо тя е могла да гарантира успеха на плана, измислен от тези хора. Нека претърсим най-напред дрехите му!

Бях виждал вече не един и двама мъртъвци, ала този ми направи много особено впечатление и то не само да речем заради обстоятелствата, довели до смъртта му, а също и заради израза на лицето му. Той се усмихваше тъй блажено, сякаш някакъв щастлив сън стопляше душата му. Толкова малко приличаше на мъртвец, че се видях принуден да опипам трупа с ръце, за да се убедя, че в него няма никакъв живот.

В джобовете на дрехите му не открихме абсолютно нищо. Но при по-нататъшния оглед ми направи впечатление, че лявата му длан бе превързана.

— Какво е това? — попитах шейха. — Знаеш ли, защо носи тази превръзка?

— Рани го куршум. Докато обграждахме вашите ездачи те дадоха няколко изстрела и един куршум улучи чужденеца. Почти отнесе предната част на левия му палец, тъй че се наложи с нож да отстраним половина от този пръст.

— Аха! Трябва да го видя.

Развих превръзката, за която бе използвано парче от кърпа за глава и се убедих, че наистина липсваше върхът от палеца на мъртвеца. Тогава Винету също се приближи, разгледа раната и каза:

— Нека моят брат разголи гърдите му!

Така и направих. Да, револверният куршум беше проникнал точно в областта на сърцето. Беше свършил бърза и акуратна работа, понеже както раната, така и мястото около нея беше съвсем чисто, а и по дрехите му не се виждаха петна от кръв.

Винету сложи пръст там където беше навлязъл куршума, натисна мястото няколко пъти, а после каза:

— Ще ми разреши ли моят брат Шарли да потърся куршума и неговия път?

— Естествено! Ела!

Направих му място до трупа, той извади ножа си и започна тази тъжна работа, която макар да ме отблъскваше, сигурно иначе и самият аз щях да предприема. Мислех по същия начин като него. Както казваха, било самоубийство. То е могло да бъде извършено само с дясната ръка, понеже за мъртвеца е било невъзможно да стреля с ранената си лява ръка. Значи беше важно да се разбере в каква посока бе проникнал куршумът в тялото. От това щеше да се извади заключение дали изстрелът е бил даден с дясната ръка.

Винету беше сръчен хирург. Той боравеше със своя дълъг здрав и на външен вид груб ловджийски нож също като някой опитен лекар. Работата вървеше бавно. Едва след около половин час знаехме вече посоката на куршума. Той беше заседнал отзад в последното дясно ребро. Следователно невъзможно е било пронизалият от горе надолу куршум да е бил изстрелян с дясната ръка. Апачът се изправи, протегна към нас ръката си, държаща куршума, и каза само една дума:

— Убийство!

— Well! — съгласи се с него Емъри. — Тук няма никакво самоубийство. Куршумът би могъл да мине в тази посока само ако Смол Хънтър е стрелял с лявата си ръка, а това му е било невъзможно.

— Значи убиецът е Мелтън! — добавих аз. — Веднага си го помислих, а навярно и вие двамата сте на същото мнение. Много тъжна беше работата ни тук, която трябваше да извършим, и мен направо ме побиват тръпки. Ала не биваше да я оставяме несвършена. Сега ще трябва със сигурност да установим кой е мъртвецът. Нека събуем обувките му! Трябва да видим пръстите на краката му.

Така и направихме. Да, на всеки крак той имаше по шест пръста. Иначе по него не намерихме нищо друго, което да ни послужи да установим неговата самоличност.

С това изпълнихме дълга си. После трябваше пак да погребем мъртвеца, което направихме далеч по-грижливо от Мелтън. Отгоре натрупахме камъните във формата на кръст, а после тихо се помолихме за душеспасението на убития, напуснал света на живите без каквато и да било подготовка.

След това обаче шейхът настоя да се „очистим“. Направихме го като „измихме“ ръцете и лицето си с пясък, при което с тих глас той промърмори под нос няколко молитви, после каза:

— Сега сте пак чисти и никой няма защо да се бои да се докосне до вас. Хайде да се връщаме в бивака!

— Почакай малко! — помолих го аз. — Това място и гробът се намират в земите на улед аярите, чиито върховен шейх си ти. Можеш ли да ни обещаеш, че ще го почитате и уважавате и няма да го разрушите?

— Заклевам се в Аллаха и в Пророка. Но защо си се тъй загрижил за гроба на човек, който ти е бил непознат?

— Защото е възможно по-късно да се наложи да бъде отворен още веднъж. Нали ще си спомните всичко, което сте видели тук?

— Да.

— Ще трябва да съставим документ, който да има правна сила и валидност и отвъд океана в Америка. Ти като шейх на племето, чиято собственост са тези земи, ще трябва да го подпишеш, а също и ние като свидетели и ако под подписаното постави името си Повелителя на войската, тогава ще сме направили всичко възможно при дадените обстоятелства. Но сега засега се налага да помоля теб, Мубир бен Зафа, да ми отговориш на един много важен въпрос: къде са вещите, които са били собственост на този мъртвец?

— Конят му е при нашите животни. Оръжията му бяха взети от колагасъ, но след като го отнесоха вързан в шатрата му, аз наредих да ми ги донесат. Ще ти ги покажа. Можете да ги вземете.

— Ами останалата му собственост? Мъртвецът сигурно е притежавал и други вещи като пръстени, часовник и преди всичко неговите удостоверения и лични документи, необходими при подобно пътуване. В дрехите му не намерихме нищо. Естествено колагасъ ги е взел, нали?

— Не знам.

— Не знаеш ли? — попитах го учудено. — Но нали ти си му отнел всичко, каквото е имал у себе си?

— Оръжията са му при мен, но съдържанието на джобовете му е непокътнато. Забраних на хората си да му вземат каквото и да било.

— Защо?

— Така се споразумяхме преди да ни се предаде. Трябваше да му обещая никой да не пипа собствеността му.

— Значи все още у него е всичко, каквото е притежавал мъртвецът, а?

— Сигурно, защото съм убеден, че никой от войните ми не е посегнал на вещите му.

— Добре, ще проверя. Да вървим!

— Да, да вървим! Не ме интересува какво ще правите с колагасъ и с неговата собственост. Длъжен съм да спазя само обещанието, което му дадох, обаче в него не се споменаваше, че ще го закрилям срещу вас. След като ви го предадох, можете да постъпите с него както си искате. Повече си нямам никакво вземане-даване с него.

Той наистина постъпи според думите си. Когато излязохме от теснината и се приближихме до бивака, шейхът се отдалечи и ни остави сами. Крюгер Бей беше зает със задълженията си към войската и затова ние останалите трима отидохме при Мелтън. Той беше здраво вързан за забит в земята кол и двама войници го охраняваха. Щом ни видя да се приближаваме, той извърна глава настрани, с което искаше да ни покаже, че не желае да си има работа с нас.

— Мастър Мелтън — подех аз — идваме, за да ти зададем няколко въпроса.

Той не каза нищо, не ни и погледна. Аз продължих:

— Първият въпрос е: кой беше онзи чужденец, който те придружаваше по пътя от Тунис дотук?

И този път той не отговори. Ето защо наредих на единия от войниците:

— Доведи бастонададжията! Нека възвърне способността на този човек да говори!

Тогава Мелтън бързо обърна глава към мене и изкрещя:

— Посмей само да заповядаш да ме бият!

— Pshaw, я не ставай смешен! Всеки твой отказ да говориш ще ти носи по десет удара върху всяко от голите ти стъпала. И така, кой беше чужденецът, за когото току-що попитах?

Той ми хвърли такъв продължителен поглед, сякаш искаше да прочете мислите ми, а после изръмжа:

— Какво толкова те интересува този човек?

— За мен той има голямо значение!

— Искаш да ми поставиш някаква уловка! Нали те познавам! Кой знае какви ли намерения и планове витаят сега в главата ти!

— С удоволствие ще ти кажа. Имам намерение да наредя да те бичуват в случай, че не желаеш да ми отговаряш. И така, кой е чужденецът?

Бастонададжията стоеше в очакване на знак от мен. Затова Мелтън предпочете да отговори:

— Той е мой син.

— Твой син ли? А-а! Много странно! А не си ли го представил на улед аярите за твой приятел?

— Нима синът не е приятел? Нима е нужно тези диваци да знаят всичко?

— Хмм! Наистина че си е твоя работа как ще наричаш сина си. Но той внезапно изчезна, къде ли е сега?

— Я не се преструвай! Много добре знаеш, че умря.

— Но как така на сина ти му хрумна злощастната мисъл да се самоубие?

— Беше уморен от живота!

— И синът ти идва от Америка в Тунис само за да се самоубие? Искал е да ти даде възможност да присъстваш ли? Струва ми се, че е хранил към теб някаква неимоверно нежна любов!

— Подигравай се, подигравай се! Какво съм виновен, че на такива меланхолици могат да им хрумнат толкова глупави мисли!?

— Но както изглежда не те е еня кой знае колко много.

— Поне не ти личи да си опечален. Ала все пак ти съчувствам за този тъжен случай. Чух, че се е застрелял в твое присъствие, а?

— Да, със своя револвер.

— Не е ли с твоя?

— Я стига глупави шеги! Аз нямам такова оръжие. Един туниски колагасъ не носи револвер.

— Но как е могъл синът ти да стреля с револвера? Та той беше ранен и не бе в състояние да си служи с ръката.

— Тъй като ти всичко знаеш, сигурно си научил, че е била ранена само лявата му ръка.

— Аха! Надявам се ти си онаследил мъртвеца, а? Той отново ме изгледа изпитателно, за да се опита да разбере накъде бия. След като повторих въпроса си, негодникът отговори:

— Естествено, ако имаш предвид това, че взех всичко, каквото моят син носеше със себе си.

— Това ме радва, защото ми се иска да поогледам наследството. И понеже си възпрепятстван да бръкнеш в джобовете си, ще ти спестя усилията като го направя вместо теб.

— Направи го!

Тези думи бяха изречени с гневен тон, но както ми се стори в гласа му ясно долових също подигравка и злорадство.

Изпразних джобовете му, претърсих и всичките му дрехи. Нищо не можеше да ми убегне от окото и все пак намерих само негови вещи. Нямаше нищо друго, което можеше да е било собственост на Смол Хънтър.

— Що за физиономия си направил, любезни ми сър? — присмя ми се той. — Ако можеше да се погледнеш в някое огледало, сигурно щеше да се закълнеш, че имаш най-одухотвореното изражение на лицето в целия свят. А аз глупакът винаги съм те смятал за най-големия тъпак! Виждаш, как човек може да се заблуди!

Той беше забелязал моето разочарование. Аз се стегнах и с тон, по който не си личеше киселото ми настроение, казах:

— Значи това е всичко, което притежаваш и каквото е имал в себе си твоят син, а?

— Да — кимна ми той, дружелюбно ухилен.

— Тогава ви съжалявам и двамата! Един туниски колагасъ не би трябвало да е такъв голтак като теб, а и синът ти изглежда не е спестил кой знае колко много.

— Да спести ли? Че къде? При кого?

— При Смол Хънтър.

— The devil! — сепна се той. — Смол Хънтър! Какво знаеш за Смол Хънтър?

— Че е един приятен млад мастър, който си прави удоволствието да опознава Ориента.

— Ориента ли?

— Да. Той има и един спътник, който също като него е умен и духовит млад човек. Ако не се лъжа името му е Джонатан Мелтън.

— Нищо не разбирам.

— Кажи-речи същото мога да твърдя и за себе си. Мислех си, че Смол Хънтър и Джонатан Мелтън се намират в Египет, а ей на тук за свое учудване узнавам, че Джонатан се е застрелял пред очите ти.

Той отново ми отправи един от онези свои продължителни погледи. Изглежда вече се досещаше, че не се намирах по тези места случайно, а знаех за плановете му повече, отколкото можеше да му е приятно.

— В състояние ли си да ми дадеш някакво обяснение? — попитах го аз.

— Бъди тъй любезен сам да размислиш!

— Така ли смяташ? Е, ще опитам още веднъж да последвам съвета ти. След като размисля, стигам до странната мисъл, че нещо си се излъгал в самоличността на сина си.

— Как може един баща да се излъже в самоличността на сина си!

— Защо не? Да допуснем например, че е налице голяма прилика. Все пак това е един случай, който не е нещо съвсем невъзможно.

Той наостри слух, но после веднага невъздържано избухна:

— По дяволите твоите увъртания! Нещо ти тежи на сърцето. Искаш да ми нанесеш някакъв коварен удар! Защо се бавиш още? Изплюй камъчето!

— Удар ли? Лъжеш се. Говоря само от съчувствие към теб. Най-добрата утеха за теб би била да се докаже, че напразно се косиш и че синът ти е жив!

— Я ме остави на мира с твоите измишльотини! Не мога да проумея откъде ти хрумват подобни мисли.

— Откъде ми хрумват ли? И това ще ти кажа. Колко пръста има на краката всеки човек?

— Естествено десет! — сърдито избоботи той. — Ама ти наистина трябва да не си съвсем наред в главата, та да ми задаваш толкова глупави въпроси.

Тонът, с който негодникът изговори тези думи, бе за мен сигурно доказателство, че той не знаеше нищо за странното и рядко наличие на шест пръста по краката на Смол Хънтър. Затова продължих разпита по предначертания си план:

— Въпросът ми не е чак толкоз откачен, както изглежда си мислиш. Известно ни е, че Смол Хънтър е имал на всеки крак по шест пръста.

— Какво? По шест пръста ли? — смаяно попита той и ме погледна с широко отворени очи. Явно това бе за него от изключително голяма важност.

— Да, на всеки крак по шест пръста. И тъй като е приличал толкова много на твоя Джонатан, а ти си го гледал само в лицето, но не и в краката, съвсем сигурно си тъгувал за смъртта на сина си. Самият ти си погребал трупа. Ако беше събул обувките на мъртвеца, щеше да забележиш, че е имал дванайсет пръста на краката.

Мелтън изригна едно проклятие.

— Да, странно наистина. Нищо не си знаел за това, но на улед аярите е бил добре известен необичайният брой на пръстите му, защото са го наричали по между си Абу тна’шар узна,

Бащата на дванайсетте пръстта.

Мелтън подтисна един възглас на учудване, който му беше на езика, и се задоволи само да поклати глава.

— И не си се излъгал само в самоличността на този човек, ами и в начина, по който е умрял — продължих аз. — Съвсем сигурно е, че не става въпрос за самоубийство. Куршумът е пронизал сърцето отгоре надолу и отляво надясно, като е заседнал в седмото ребро, там където то е захванато за гръбначния стълб. Никой самоубиец не би могъл да възпроизведе такъв изстрел с десницата си, а само с лявата си ръка. Но лявата ръка на този човек е била ранена така, че не му е било възможно да стреля с нея. Следователно той не се е самоубил, а е бил убит от някой друг.

— Че кой ли ще го е убил?

— Ами онзи, който е бил при него по онова време.

— Аз бях там.

— Ти ли? Хмм, мастър Мелтън, това наистина не те поставя в особено добра светлина.

— Глупости! Наистина ли мислиш, че съм в състояние да убия единствения си син?

— Е, ами тъй както те познавам, не бих се съмнявал, че си способен да извършиш и детеубийство. Но ти ми обясни много убедително, че не си го извършил и затова ще трябва да се огледам за някой друг, който е възможно да е бил убиецът. Сещам се за автора на едно писмо, изпратено от Тунис за Египет. Та в него приятелят на Смол Хънтър, адвокатът Фред Мърфи, уж кани младежа да дойде в Тунис. Да знаеш нещо за това писмо?

— Не, не! — изкрещя той, като трепереше от гняв и чувство на пълна обърканост.

— Или може би познаваш един евреин на име Мусах Бабуам, до когото е трябвало да се изпращат отделни писма?

— Не, не!

— Или знаеш търговеца на коне Бу Марама от селото Гадис, при когото синът ти е трябвало да живее тайно до завръщането ти?

Той се напъна да се изправи въпреки въжетата си, ала после пак се отпусна назад и запенен от ярост ми извика:

— Ти си в съюз с всички дяволи! Измисляш една лъжа подир друга само и само, за да ме измъчваш, но повече няма да ти отговарям дори и ако наредиш да ме бичуват до смърт! Върви в ада, където ти е мястото!

Едва сега той най-после беше проумял, че знам всичко. За да го убедя съвсем в това, отидох да доведа сина му, който, добре охраняван, се намираше при нашите войници и все още не беше видял баща си. Развързах краката му, за да може да върви и го заведох до мястото където баща му лежеше на земята. Бях убеден, че изненадата щеше да ги подведе да изпуснат по някоя и друга необмислена дума, ала се видях излъган. Когато се изправиха един срещу друг никой от двамата не отвори уста, сякаш така се бяха наговорили.

Естествено Джонатан Мелтън можеше да се досети, че ще му направят очна ставка с неговия баща и бе имал предостатъчно време да обмисли поведението си в този случай. Той би искал да мине за Смол Хънтър. Баща му бе имал намерението да го представи за този младеж и затова синът бе твърдо решен да играе тази роля възможно по-дълго. Вярно, от мен беше узнал, че съм прозрял и него и плановете му, ала все пак смяташе, че ще е по-добре упорито да отстоява лъжите си отколкото да направи пълно признание. А Томас Мелтън, баща му, беше твърде изпечен хитрец, за да може споменатата изненада да го подведе да направи някоя непредпазлива крачка.

И така, те се гледаха учудени без обаче да обелят и една-единствена дума.

— Е, не се ли познавате? — попитах аз.

— Разбира се, че се познаваме — отвърна Томас Мелтън и оттеклото му лице се разкриви в подигравателна усмивка.

— Тъй ли? Това е добре! Я ми кажи тогава, кой е този младеж?

— Смол Хънтър, заедно с когото моят син пътува известно време.

— Чудесно! А я ми кажи сега ти, млади момко, кой е този пленник?

— Той е Томас Мелтън, бащата на моя предишен спътник — отвърна синът.

— Добре го изиграхте и двамата. От гледна точка на мошеническото изкуство съм длъжен да ви издам свидетелство за отличен успех. Жалко само, че разполагам с ей това веществено доказателство, което прави цялата ви увереност на пух и прах.

— Какво е то? — попита старият.

Бях извадил портфейла на младежа. Отговорих му:

— Скоро ще разбереш, Томас Мелтън. А не след дълго ще ви донеса и всичко, каквото сте си присвоили от Смол Хънтър.

— Опитай се де! — изсмя ми се той.

— Все ще го намеря.

— Тогава търси колкото си искаш! Но най-сетне ме остави на мира с твоите глупости!

Той се обърна и аз разбрах, че е време да прекъсна този разговор. Но не биваше да ги оставяме двамата заедно, защото можеха да се заговорят. Затова младият Мелтън беше отведен.

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май Крюгер Бей (3)

Метаданни

Данни

Крюгер Бей

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета главаЮда Искариотски

Карл Май
Крюгер Бей (3)

Трета глава
Юда Искариотски