Няма какво да разказвам за пътуването си до Александрия. Там отседнахме пак в хотела, а Ботуел отиде да посети Хънтър. Предполагахме, че няма да се зарадва особено да се сдобие с нови спътници, ала се видяхме излъгани, защото скоро той дойде при нас заедно с Емъри и ни каза, че му било приятно да пътува заедно с нас.

Ако веднъж след зряло и задълбочено размисляне съм си съставил някакво мнение, то съм свикнал да не го променям дотогава, докато не се убедя напълно в противоположното. Ако имах по-колеблив характер, то още при първия поглед, който отправих към този младеж, щях да забравя подозренията си към него. Той правеше прекрасно впечатление и вече не се учудвах, че Емъри го беше нарекъл почтен човек. В поведението му не можеше да се открие абсолютно нищо, което някак да потвърди нашите подозрения. Той имаше свободни обноски, а в откритото му държане нямаше и следа от някаква несигурност. Или се бяхме излъгали в него, или пък въпреки младостта си този човек беше един изпечен негодник.

Параходът, на който щяхме да пътуваме, идваше от палестинските пристанища и от Александрия през Тунис и Алжир щеше да се върне в Марсилия. Когато ние четиримата се качихме на борда, капитанът му веднага ни посрещна със забележката:

— Господа, това не е пътнически параход. Ще трябва да си направите труда да се върнете.

Сега трябваше да се разбере дали капитанът е бил уведомен за някакъв пътник. Хънтър се усмихна невъзмутимо и попита:

— А няма ли да приемете и пасажер на име Хънтър?

— Хънтър ли? Вие ли сте този господин?

— Да.

— Тогава можете да пътувате с този кораб, защото съм уведомен за вас от Калаф бен Урик, но нищо не знам за другите трима спътници.

— Тези господа са мои приятели. Калаф бен Урик не е знаел, че ще се присъединят към мен. Ние ще сме Ви много благодарни, ако осигурите места и за моите спътници.

— В такъв случай и аз, и моят първи офицер ще трябва да се постесним, защото съм подготвен да приема само Вас. Но заради Калаф бен Урик ще направя изключение и ще приема господата.

Значи френският капитан се чувстваше задължен на туниския колагасъ. Изглежда последният поддържаше връзки, които нямаха нищо общо с професията му на военен и между другото се занимаваше с някакви тайни гешефти. Иначе откъде-накъде капитанът на един търговски плавателен съд можеше да се чувства задължен на този офицер? Това обстоятелство още повече затвърди вече съставеното ми мнение за Калаф бен Урик. А резултатът от тези размисли беше, че привидно почтеният и открит характер на Хънтър вече съвсем не можеше да ме заблуди.

Ние четиримата получихме на разположение две малки каюти, във всяка от които имаше място за двама души. Оставаше открит въпросът кой от нас щеше да прави компания на Хънтър. Няколко кратки думи бяха достатъчни да се разберем по между си — оставихме му правото сам да си избере някой от нас. Неговото решение можеше да ни послужи като важно указание за някои изводи.

Най-напред вещите ни бяха отнесени в едната от каютите. После, докато корабът вдигаше котва, ние се настанихме удобно на палубата. Седяхме, пушейки под тентата и разговаряхме за какво ли не, при което забелязах, че Хънтър се опитваше прикрито да ни подпитва за това-онова. Както изглеждаше той си беше поставил за цел да опознае добре особено мен. Държах се възможно по-непринудено и бях много учтив към него. Щях да се радвам, ако ме избереше за свой другар по каюта, защото така щях да имам чудесната възможност да го наблюдавам по-отблизо.

Но изглежда усилията ми останаха безрезултатни. На няколко пъти забелязвах, че когато неочаквано извърнех към него очи, той бързо отместваше втренчения си в мен поглед. Добре знаех, че по мен нямаше абсолютно нищо, което можеше да му се стори подозрително. Следователно недоверието, което явно изпитваше, сигурно се дължеше на нечистата му съвест.

По-късно, когато се намирахме вече в открито море, той се приближи до мен. Бях застанал сам до релинга и наблюдавах как вълните се надигаха и спускаха. Преди бяхме разговаряли само на общи теми, без да засягаме лични въпроси. Но сега изглежда той имаше намерение да си изясни що за човек съм аз. След като тъй да се каже вместо увод ме попита за някои безразлични неща, накрая се осведоми:

— Мистър Джоунс, чух, че идвате от Индия. Дълго време ли прекарахте там?

— Само четири месеца. Моите сделки ме накараха да отпътувам.

— Навярно самият Вие сте собственик на търговска фирма?

— Да.

— Ще бъде ли нескромно от моя страна, ако Ви попитам с какво се занимавате?

— С търговия на два вида твърде обикновени и скучни стоки — с щавени и нещавени кожи — отвърнах аз нарочно така, защото по-рано старият Хънтър беше търгувал именно с кожи.

— Това са много доходни сделки, но никога не съм чувал, че пътят на тази търговия минава и през Индия.

С тези думи той наистина атакува слабото ми място, ала тъй като вече бях казал, че съм бил в Индия, трябваше по някакъв начин да се опитам да се измъкна от това трудно положение.

— Изглежда не се сещате за огромния добив на кожи в Сибир.

— Че нима оттам кожите не отиват направо в Русия?

— Изпращат ги в Русия и в Китай, но аз съм англичанин. За мен Китай се намира твърде далече, а и от посредническа търговия тази страна извлича за себе си много големи печалби. Русия завижда на Англия и отхвърля всяко наше запитване. И ето че си спомнихме обстоятелството, че нашите индийски владения се простират далеч на север към най-високите части на Азия. А оттам до езерото Байкал не беше никак трудно да се проправи търговски път и сега ние покриваме нуждите си от сибирски кожи през Индия, без да правим мили очи на руския цар или на китайския император.

— Аха, тъй значи! Но главния Ви източник на тази стока си остава навярно Северна Америка, а?

— За необработени кожи са държавите по Ла Плата, а за кожухарски изделия — Северна Америка. Самият аз съм пътувал до Ню Орлиънс, за да докарам някои партиди.

— От Ню Орлиънс ли? Естествено там също сте завързали някои познанства, нали?

— Само делови.

— Дали все пак не сте се натъкнали на моето име? Вярно, че баща ми отдавна се е оттеглил от активна дейност, но е останал в постоянен личен контакт с тамошните си търговски партньори.

Ето че най-после бе докарал разговора ни до въпроса, който го интересуваше, но той интересуваше и мен. Престорих се, че размислям и след малко му отговорих:

— Вашето име? Хънтър? Хмм! Хънтър… Хънтър… не мога да си спомня търговска фирма с такова наименование. Хънтър…

— Не става дума за търговска фирма, а за доставчик на войската. Но той е търгувал много и с обработени кожи.

— A-a, това е нещо друго! Хънтър не отговаря ли на немското име Йегер?

— Да.

— Срещал съм се с един страшно богат господин от немски произход, който преди се е казвал Йегер. Наистина беше военен доставчик и беше заменил немското си име Йегер с английското Хънтър.

— Това е бил моят баща! Значи го познавате?

— Всъщност не може да се каже, че го познавам. Веднъж ме представиха на този господин и това е всичко.

— Къде? Кога?

— За съжаление не си спомням вече. При този толкова неспокоен и разнообразен живот, който водя, отделните подробности лесно се забравят. Но сигурно е било в дома на някой от търговските ни партньори.

— Естествено! И понеже не сте бил от по-близките му познати навярно не знаете, че той почина?

С този въпрос младият човек направи невероятно голяма грешка. Побързах да се възползвам от нея и попитах:

— Починал ли е? Значи е мъртъв? Че кога умря?

— Преди малко повече от три месеца.

— Значи докато сте се намирали в Ориента, нали?

— Да.

— Имате ли братя и сестри?

— Не.

— Всъщност трябвало е незабавно да се върнете у дома си. Човек не оставя току-така подобно огромно наследство да го чака толкова дълго.

Той се изчерви, защото разбра, че беше извършил грешка. За да я поправи ми обясни:

— Получих вестта за смъртта му едва преди няколко дни.

— Аха! Е, това е нещо друго. Но въпреки всичко изглежда пак няма веднага да се върнете?

Този въпрос отново го постави на тясно.

— Поне няма да е незабавно — отговори ми той — но все пак във възможно най-скоро време. Колкото и да бързам съм принуден да отскоча до Тунис.

С последната забележка позицията му стана още по-уязвима. Значи пътят му по принуда минаваше през Тунис. За да не му дам възможност да проумее грешката си, побързах да продължа:

— Принуден ли сте? Може би заради Калаф бен Урик?

— Как узнахте за връзката ми с него? — попита той смаяно като ми хвърли подозрителен поглед.

— Много просто. Капитанът спомена за този човек, когото изглежда познава. Както чух, Калаф бен Урик му е възложил да Ви вземе от Александрия. А от това може да се заключи, че с този Калаф сте в твърде близки отношения, нали?

Бях го хванал натясно. Той сбърчи чело и заби поглед в земята.

— Е, тъй като вече сте чули какво е казал капитанът, то аз мога да бъда извинен за забележката относно Калаф, която неволно изпуснах пред вас. Вие ще го видите в Тунис и… а от Тунис направо за родината си ли ще пътувате?

— Вероятно.

— Аз също ще мина през Англия. Твърде възможно е да вземем един и същ кораб и понеже по всяка вероятност Калаф ще ме придружава, по-късно и без друго ще узнаете онова, което сега съвсем ненужно бих могъл да премълча пред Вас. Затова ще Ви кажа, че Калаф е колагасъ.

— Какво е това? — престорих се на съвсем неосведомен човек.

— Офицер с капитански чин. Роден е в Съединените щати.

— Как? Какво? Американец ли е? Значи е християнин, така ли? Че как може тогава да е туниски офицер?

— Приел е исляма.

— Олеле мале! Един вероотстъпник!

— Не го осъждайте! Нищо не ми е разказал за предишния си живот, но той е човек на честта и само тежки удари на съдбата може да са го принудили на тази крачка. Аз не защитавам Калаф, не го и осъждам, знам само, че страшно много иска час по-скоро да замине от тази страна, а не може. Точно в това ще му помогна. Искам да го освободя.

— Да го освободите ли? Че нали е нужно само да помоли за уволнението си!

— Няма да му разрешат да се уволни, защото веднага ще заподозрат, че пак ще се върне към християнството.

— Ами тогава да си вземе отпуск и да премине границата.

— Лесно е да се каже. Да предположим, че получи отпуск и избяга, ами после? Той е беден. От какво ще живее? Тогава ще има нужда от заможен покровител, който да се грижи за него.

— И този човек сте Вие, нали?

— Да. Ще го взема със себе си в Америка. Ще отплаваме с първия параход, който напусне пристанището на Голета, а тъй като и Вие ще използвате същия плавателен съд, най-искрено Ви разказах как стоят нещата. А ако се нуждая от нечия помощ, ще имате ли добрината да ме подкрепите?

— С най-голямо удоволствие, мистър Хънтър — отвърнах аз зарадван, че избра тъкмо мен за свой съюзник. — По какъв начин бих могъл да Ви помогна?

— В момента все още не знам. Преди всичко бих искал да Ви помоля да осигурите връзката между него и мен.

— Връзката ли? Че не искате ли лично да контактувате с него?

— Не, поне не открито. Навярно ще се съгласите, че имам достатъчно основание да стоя в сянка щом съм решил да отвлека един офицер. Ако излезе наяве, че съм му помогнал да избяга, по-късно мога да си имам големи неприятности. Известно време той не беше в Тунис и не знам дали вече се е върнал. Трябва да го разбера без самият аз да тръгна да разпитвам. Ще бъдете ли така добър да го направите вместо мен?

— С голямо удоволствие.

— Тогава да Ви кажа, че няма да сляза в Голета, външното пристанище на Тунис. Капитанът има указания да ме свали на сушата още при Рас Хамарат. (Предпланини, нос (геогр.) — Б. нем. изд.) Оттам тайно ще се отправя към разположения на югоизток от Тунис Гадис, където живее един приятел на моя колагасъ. Той е търговец на коне и се казва Бу Марама. Ще се крия в дома му докато заедно с беглеца се кача на борда на кораба, защото никой не бива да узнае, че съм бил наблизо и че съм замесен в тази игра. Обаче Вие ще стигнете до пристанището, ще се осведомите дали Калаф бен Урик вече се е върнал, а после ще дойдете в Гадис при Бу Марама, за да ми кажете какво сте научили. Твърде много ли искам от Вас?

— Не. Имам известна слабост към приключенията, тъй че с най-голямо удоволствие се поставям на ваше разположение. Много ще се радвам, ако ми се даде възможност да допринеса макар и мъничко за освобождаването на капитана.

— Значи се споразумяхме. Ще ми помогнете. Приятел сте на Емъри Ботуел, нали?

— Да.

— Тогава няма да ви разделям. Ще спите в една и съща каюта, а вашия сомалиец ще дойде при мен. Имате ли нещо против?

Съгласих се, защото имаше опасност да събудя подозрението му, ако сам му предложех да делим една и съща каюта. А впрочем вече не беше толкова важно и наложително да го наблюдавам непрестанно, понеже нали щях да му помагам при освобождаването на туниския колагасъ и тогава сигурно и без друго щях да имам възможността да науча онова, което исках да знам.

Значи този млад човек беше Джонатан Мелтън. След разговора ни вече нямаше никакво съмнение. А пък туниският капитан беше баща му Томас Мелтън, който на времето беше изчезнал вдън земя. Ако Джонатан само знаеше, че в джоба си носех писмото, което беше изпратил на своя чичо Хари Мелтън, Сатаната!

В Тунис той не желаеше да се показва пред никого уж, за да избегне по-късно евентуални неприятности заради бягството на капитана. Но аз знаех действителната причина. По някакъв начин истинският Смол Хънтър е бил подмамен да отиде при капитана в Тунис, за да бъде премахнат от него. Но преди да е изчезнал, не биваше да се появява Джонатан Мелтън, който се канеше да се представи за него. Отсъствието на капитана бе в тясна връзка с убийството на Хънтър. Докато все още не се бе завърнал, може би беше възможно Хънтър да бъде спасен, ала ако въпросния колагасъ отново се появеше в Тунис, то тогава Хънтър сигурно щеше да е мъртъв. Палубата на кораба започна да ми пари под краката като жарава.

Когато чу от мен какво съм узнал от мнимия Хънтър, Емъри бе обзет от същото безпокойство. Винету беше значително по-спокоен от нас и когато се свечери, той отиде да спи в каютата на този опасен човек толкова невъзмутимо, сякаш едва ли можеше да се намери по-почтен мъж от него.

Двете определени за нас каюти бяха отделени една от друга с две малки помещения, чието предназначение не ми бе известно. Следователно не можехме да наблюдаваме или подслушваме какво ставаше в каютата на Мелтън и Винету, както и обратното. Въпреки това, когато започнахме с Емъри да обсъждаме настоящата си задача, ние разговаряхме съвсем тихо. Правехме го просто от предпазливост, която ни бе станала привичка, макар че в този случай най-вероятно да беше излишна.

Въпреки всичко чуто от Хънтър, когото все още ще продължаваме да наричам така, Емъри много съжаляваше, че той не ме беше взел в каютата си. Англичанинът мислеше, че ако аз делях с него една и съща каюта, бих могъл да го подпитам и да науча още повече неща. Той твърдеше, че от Винету нямаше да имаме кой знае каква полза като съквартирант на Хънтър. Аз споделях мнението му. Но скоро щяхме да разберем, че сме се заблуждавали. Бяхме отдавна заспали, когато — може би беше вече два часът след полунощ — бях събуден от съвсем тихо почукване на нашата врата. Шумът бе толкова слаб, че Емъри продължи най-спокойно да спи. Но моят слух беше по-остър от неговия.

Станах, приближих се до вратата и без да я отварям попитах:

— Кой е?

— Винету — бе тихият отговор.

Дръпнах резето. Апачът влезе. Сигурно имаше да ни съобщава нещо важно.

— Тук е тъмно — каза той. — Не могат ли моите братя да запалят светлината?

— Значи искаш не само да ни кажеш, но и да ни покажеш нещо, а? — попитах го.

— Да. Нося един предмет от кожа, който бледоликите наричат портфейл. Хънтър го пази много и гледа да не го видя. Отмъкнах го, но възможно по-скоро пак ще го върна на мястото му.

— Не го ли носеше в джоба си?

— Не. Моите братя видяха малкото куфарче, което той има. След като си легнах аз се престорих на заспал, тогава Хънтър го отвори, за да подреди вещите в него. Сред тях имаше и един портфейл, който той отвори. Извади различни хартии от него и ги прегледа, а после отново ги прибра. При това ми хвърляше такива недоверчиви погледи, че нямаше как да не се досетя какво съдържа портфейлът. В него се крият някакви тайни. След това той го върна в куфарчето, заключи го и пъхна ключа в джоба си. Когато заспа ми бе необходимо дълго време докато успея да му го измъкна.

— Мътните го взели! Изглежда имаш големи дарби за джебчия.

— Един мъж трябва да умее да върши всичко каквото пожелае. Но не бива да използва сръчностите си, ако няма да служат за някоя добра цел. И така, докато Хънтър спеше аз отворих куфарчето и извадих портфейла. Ето го! Нека братята ми проверяват дали съдържа нещо важно, което могат да използват!

На тавана на каютата ни беше закачена малка лампичка, която бяхме изгасили, когато си легнахме да спим. Запалихме я. Междувременно и Емъри се беше събудил. Аз пак бях подлостил вратата с резето и веднага се заловихме да разгледаме портфейла.

Заедно с някои ценни книжа и други документи той съдържаше и няколко грижливо увити в хартия писма, които отворих. Още първото от тях прикова вниманието ни. Беше написано на английски и в превод приблизително гласеше следното:

„Драги Джонатан!

Какъв късмет, че си успял тайно от Хънтър да вземеш от консулството в Кайро неговите писма! Каква вест само! Баща му е мъртъв и той трябва да се върне у дома! А за истината на всичко да гарантира и фактът, че както властите, така и неговият приятел, адвокатът Мърфи, са му писали писма. Естествено, че ти ще получиш наследството, а после и за мен ще има средства да се завърна от тъжното си изгнание и на някое друго място да поведа по-добър живот.

Дали съм съгласен с твоя план? Уверявам те, че не би могъл да бъде по-добър! С писмото, което си написал от името на адвоката, ще подмамим Хънтър да дойде в Тунис. Ти си цял фокусник. Толкова сполучливо си подправил почерка на адвоката, че Хънтър изобщо няма да се усъмни във вестта, че в момента неговият приятел с юридическо образование се намира в Тунис и иска да разговаря с него по много важни въпроси. Той незабавно ще се приготви за път и сигурно ще използва още първата предложила му се възможност да замине за Тунис.

Естествено ти не бива да идваш тук заедно с него, защото тогава удивителната ви прилика ще направи голямо впечатление и това обстоятелство все пак би могло да доведе до разкриването на нашия удар, докато иначе по мое мнение успехът ни е сигурен. На първо време ще трябва да останеш в Египет. Лесно ще си намериш причина. Може внезапно да си се разболял. И ако после отидеш да живееш при онзи грък Михалис в Александрия, моето следващо писмо ще те намери там.

Много хитро си постъпил като в онова фалшифицирано писмо изпращаш Смол Хънтър при мен като му пишеш, че адвокатът Фред Мърфи е отседнал при мен. Така Хънтър ще дойде право у дома и все ще намеря удобен случай бързо и тайно да изчезне. Тогава ще те повикам и ти ще заемеш неговото място.“

Това беше по-голямата част от писмото. Следваха още няколко различни други забележки, които бяха безразлични за нас, но изглежда за получателя имаха такава стойност, че заради тях беше запазил писмото. Но иначе си беше направо непоносимо лекомислие да не унищожи веднага тези издайнически страници.

Второто писмо беше от по-нова дата и започваше приблизително така:

„Скъпи ми сине!

Добре си се справил със задачата си. Всичко се нарежда чудесно. Смол Хънтър пристигна тук и живее при мен. Само едно нещо не ми харесва съвсем, а именно, че в Кайро е наредил да изпращат писма, а и каквото друго пристигне за него, до Мусах Бабуам. Хънтър ми разказа за теб и много съжалява, че е бил принуден да те остави болен. Естествено той няма никаква представа, че баща му е умрял.

Веднага ме попита за приятеля си, адвоката Фред Мърфи. Бях подготвен за този въпрос и си бях измислил един твърде убедителен отговор. Но не стана нужда да прибягвам до него, защото случаят ми се притече на помощ.

Племето на Уледаярите се е разбунтувало срещу бея на Тунис, понеже данъкът на глава, който събира от тях, им се вижда много висок. Получих заповед веднага да тръгна срещу тях с моя атлъ бъолюйю (Конен ескадрон. — Б. нем. изд.), и за наказание да удвоя налога. Ще взема с мен Смол Хънтър. Казах му, че адвокатът не го е очаквал толкова скоро и е предприел пътуване в посока на техните земи. Той наистина излезе толкова глупав да ми повярва, макар че уледаярите живеят поне на сто и петдесет километра от Тунис и пожела заедно с мен да последва адвоката. Утре тръгваме на път. Сигурно ще има сражения и все ще намеря удобен случай да се погрижа Хънтър да не се върне.

Според моите пресмятания тази работа ще ни отнеме четири-пет седмици. После пак ще се появя в Тунис. Нареди всичко така, че по това време също да си там. Моят приятел френският капитан Вилфор вдига котва оттук за Александрия и там ще те вземе. Обеща ми да не те оставя на пристанището, а още преди това ще слезеш на сушата при Кап Хамарт, защото тук не бива открито да се показваш пред хората докато не съм разговарял с теб. Преди да дойдеш при мен разпитай и разбери дали вече съм се върнал! Ако не съм, ще трябва да се скриеш някъде и да ме чакаш. За тази цел съм говорил с търговеца на коне Бу Марама. Той живее в Гадис, югоизточно от Тунис и ми е задължен. Ще те приеме с удоволствие и така ще те скрие, че никой няма нито да те види, нито да те чуе.

От само себе си се разбира, че ще взема на Смол Хънтър всичко и ще ти го донеса, за да можеш да докажеш самоличността си. После и през ум няма да ми мине да искам отпуск, а просто ще избягам. Още с първия кораб ще тръгнем за Англия, а оттам за Съединените щати. В Англия ще останем съвсем кратко време. Имам си причини. По пътя трябва непременно да завържем няколко добри познанства, по възможност с по-знатни личности, които ще се запознаят с теб като Смол Хънтър и в случай на нужда ще могат да ни послужат като свидетели за твоята идентичност.“

След тези редове имаше още няколко страници, засягащи взаимоотношения и обстоятелства, които не ни интересуваха. Останалите писма не съдържаха нищо значимо за нас. Първите две писма ни бяха напълно достатъчни. Те изцяло разкриваха пред нас позорния план на Мелтънови.

— Е, сега знаем вече много добре защо иска да слезе още на носа — обади се Емъри.

— А и защо се е постарал да се запознае с теб — добавих аз.

— Йес. Представи ми се като Смол Хънтър и в случай на нужда ще трябва да свидетелствам за неговата самоличност. Този негодник ще чуе от мен съвсем ясно за каква личност го смятам! А сега нека Винету пак върне портфейла и куфара и го заключи!

Апачът взе портфейла и безшумно се измъкна навън. На сутринта ни разказа, че мнимият Хънтър бил дълбоко заспал и изобщо не е забелязал, че през нощта също тъй мнимият сомалиец Бен Асра е отварял куфарчето му.

През целия ден Хънтър се държеше с нас съвсем непринудено, ала напразно чаках отново да отвори дума за нашата уговорка. Така и не го направи. Несъмнено се боеше от любопитството ми. Не желаеше въпросите ми да го поставят на тясно. Измина и следващата нощ, а когато настъпи утрото, ние бяхме вече близо до целта си. И ето че тогава Хънтър се приближи до мен и ме попита:

— Все още ли имате желание да ми направите услугата, за която говорихме?

— Естествено! — отвърнах аз. — Имам навик да държа на веднъж дадената дума.

— Съгласихте се да разпитате дали онзи колагасъ е в Тунис, после да дойдете в Гадис, за да ми кажете, нали?

— Да.

— Най-лесно можете да го научите в казармите на север от града. Кога приблизително да Ви очаквам в Гадис?

— Вероятно още през ранния следобед.

— Чудесно! Имам само още една молба. Понеже ми се налага да измина дългия път от Кап Хамарт до Гадис, и то като привличам възможно най-малко вниманието на хората, няма да е никак уместно да нося със себе си моя куфар. Ще имате ли добрината да го вземете до пристанището, а после по някой носач да го изпратите на търговеца на коне в Гадис?

— С удоволствие.

— Тогава сега ще се сбогувам с вас. И така довиждане до следобед!

Той ми подаде ръка и се отправи към каютата си. По мой знак Винету го последва. После апачът ни съобщи, че Хънтър извадил портфейла от куфара и го пъхнал в джоба си. Точно това бях искал да узная.

Пред нос Хамарт капитанът нареди корабът да легне в дрейф и една лодка пренесе Хънтър на сушата. После продължихме да плаваме към пристанището, където не забравих да предам куфара на един хамалин.

И през ум не ми минаваше да събера обещаните сведения в някаква си казарма, а веднага се отправих към верния адрес, а именно — при моят приятел Крюгер Бей. Знаех къде мога да го намеря. Той разполагаше с две служебни жилища. Едното беше в Казбата, двореца на владетеля, а другото — в Бардо, здрава крепост, разположена на четири километра от града, където е резиденцията на правителството. Оставих моите спътници в една страноприемница в долната част на града и се отправих най-напред към Казбата, където обаче не намерих Крюгер Бей. Ето защо се разходих до крепостта Бардо. Всяка крачка ми беше позната, понеже по време на двата ми предишни престоя тук, много често бях минавал по този път, за да отида при моя колкото любим, толкова и страшно забавен Повелител на войската.

Нищо от постройките в Бардо не се беше променило. В предверието седеше един стар подофицер, който имаше за задача да долага за посетителите. Той пушеше чибука си и за по-удобно беше разкопчал колана на сабята си и я беше оставил до себе си.

— Какво искаш? — попита той по навик, без да ме погледне. Много добре познавах този човек, който беше като неделима част от инвентара на Повелителя на войската. Той ми беше любимец, на времето беше още онбашия (Фелдфебел. — Б. нем. изд.), сега обаче го бяха повишили в чауш (Подофицер. — Б. нем. изд.). Този добросърдечен мюсюлманин с посивяла брада бе на около шейсет години, но изглеждаше все още тъй издръжлив както преди, когато ме заведе при улед саидите. Всъщност се казваше Селим, но го наричаха единствено стария „Селям“, защото само тази дума му беше в устата, като й придаваше всевъзможни значения. Възкликнеше ли „о селям!“ това можеше да означава както о блаженство, така и о позор, о радост, о нещастие, каква низост, колко прекрасно, колко възхитително, колко мизерно, колко позорно и какво ли още не! Важното беше как я изговаря и с какви мимики и жестикулации я придружава.

Навярно не беше мил лицето си от седмици. Дългата му сива брада бе цялата омазана с овнешка лой, която по време на хранене капеше по нея и там си оставаше, ако сама не се стечеше на земята. Устата му миришеше на насъбралия се тютюнев катран в лулата му, която вероятно никога не бе почиствал. Но въпреки всичко сърдечно се радвах пак да видя моя стар познат Селям в добро здраве.

— У дома ли си е Повелителя на войската? отвърнах на въпроса му с въпрос.

— Не.

Той все още не ме бе погледнал. И този навик ми беше известен. Той никога не казваше, че неговият полковник си е вкъщи, докато не получеше бакшиш.

— Но аз знам, че е тук — отвърнах му. — Вземи тези пет пиастри и доложи за мен!

— Добре! Тъй като Аллах е просветил разума ти, ще получиш разрешение да влезеш при господаря. Дай ги и…

Той млъкна. Най-сетне беше вдигнал поглед към мен и от ръката ми, с която му подавах парите, очите му се преместиха върху лицето ми. Тогава той не довърши изречението си и радостно изненадан скочи на крака и извика:

— О, селям, селям, селям, пак селям и още три пъти селям! Това си ти, о блаженство за очите ми, о светлина за моята душа, о възхита за моя лик! Аллах те е довел при нас съвсем навреме. Имаме нужда от теб. Ела да те прегърна и си задръж парите! По-скоро ръката ми ще изсъхне, отколкото да взема от теб бакшиш. Поне днес не. По-късно можеш да ми дадеш двойната сума!

Той ме прегърна, а после се затича към съседната стая, откъдето дочух силните му викове: „о селям, селям, селям!“

С голямо нетърпение и любопитство очаквах срещата си с Крюгер Бей. Бях убеден, че той щеше да ме приеме незабавно с някой от неговите безнадеждно объркани и трудно разгадаеми немски изречения. Вратата внезапно бе отворена със замах, Селям се появи, сграбчи ме за ръката, блъсна ме да вляза в стаята и извика подир мен:

— Ето го, дето Аллах ни го изпрати! О, селям, селям! После затвори вратата зад гърба ми. Озовах се в селямлъка на Повелителя на войската, който малко позастарял, малко попрегърбен в сравнение с миналия път от преди няколко години, но със светнали очи и грейнало в усмивка лице бе застанал пред мен. Той протегна към мен и двете си ръце и ме поздрави със следните хубави думи на немски:

— Вас тук? Вас тук в Тунис? Моля на Вас да приемете за сърдечен добре дошъл благородна дружба от същите чувства в изненада на хубавия миг при гледката на настоящето заради хиляди поздрави при стотица чувства да сте бил и искат да останат на Вас приятелят и Вие братът заради Германия и въпреки това винаги Африка!

Който прочете тези думи възможно по-бързо ще получите поне приблизителна представа за начина, по който Крюгер Бей имаше навик да използва родния си език. Той ме прегърна, дръпна ме да се настаня на килима, където бе седял до преди малко и продължи да говори, но аз мога да предложа неговите изречения на моите читатели само след известна преработка, защото иначе те няма да разберат нито един ред от тях.

— Сядайте на Вас долу! Сядайте на Вас, сядайте! Моят стар Селям лула и кафе ще донесат с прибързана устременост, за да Вас да докажат възхитително състояние, че вий днес тъй внезапно тук дошли сте. Кога на Вас пристигнали?

— Току-що идвам от Египет.

— Имали сте размисъл да вземете жилище в страноприемница?

— Все още не съм решил, поне за себе си не. Но моите приятели навярно са се настанили вече там. Имам двама придружители.

— Кого са?

— Спомняте ли си все още моите приключения в алжирската пустиня?

— Да. Разбойнически керван, кого великолепни англичан изтрепали и пленници освободен у дома отвели.

— Точно така! Този великолепен англичанин, Емъри Ботуел, е също тук. А спомняте ли си от по-предишните ми разкази за вожда на апачите Винету?

— С най-точна непреходност за спомена на вашите американски индианци, при които Винету ваш главен приятел.

— Да. Този индиански вожд е също тук и пътува с мен. Ще Ви разкажа защо взех за спътници тези двама изключителни мъже.

— Да, всичко ще ми кажеш — продължи той на арабски, който говореше съвсем правилно. Започна да ме разпитва дали Винету носел Сребърната карабина и дали съм взел със себе си моята карабина „Хенри“ и „Убиеца на лъвове“. След като потвърдих, му зададох въпроса:

— Защо питаш тъй настойчиво за нашите оръжия?

— Защото може да ни потрябват.

— Как така?

— Утре потеглям срещу улед аярите, които са се разбунтували.

— Улед аярите са се разбунтували? Вярно, че вече чух нещо такова. Не искат да си плащат данъка. Но мисля, че ти си изпратил вече срещу тях войската, а?

— Да, но вчера пристигна пратеник със съобщението, че моите конници са обградени от аярите. Пратеникът е единственият човек, който е успял да се измъкне.

— А къде са обградени хората ти?

— При развалините на Мудхер.

— Не познавам това място, но без съмнение са имали късмет, че не са ги обкръжили нейде сред откритата равнина. Сред развалините сигурно ще намерят прикритие и е възможно да се държат докато им бъде изпратена помощ. И изобщо е направена непростима грешка. Улед аярите са храбро племе, а според онова, което съм чувал за тях, предполагам, че могат да се съберат към хиляда конници. Твърде недостатъчно е било да се изпрати срещу такова племе само един-единствен ескадрон. Ами ескадронът има ли свестни офицери?

— О, да! Заради своя ум и своята храброст капитанът или ротмистърът стана мой любимец. Той се казва Калаф бен Урик.

— Арабин, турчин, мавър или бедуин, какъв е?

— Нито едното, нито другото! Роден е в Англия, в Египет е постъпил във войската, прехвърлил се е в Тунис, скоро стана подофицер, а после все по-бързо напредваше в службата. Често се е отличавал, накрая стана колагасъ и ето че сега го натоварих да проведе въпросното нападение срещу улед аярите.

— Но как е могъл да бъде толкова непредпазлив да предприеме този опасен поход само с един-единствен ескадрон? Да не би пашата да не е пожелал да даде повече войници?

— Да, така е.

— Или пък Калаф бен Урик се смята за толкова способен, че да може да реши поставената му задача с толкова малобройна войска?

— И това е вярно.

— Откъде започна походът?

— От Унека.

— Значи са поели по пътя на керваните на юг. С него не е ли имало някакъв чужденец?

— Да.

— Кой е този човек? Знаеш ли?

— Не.

— Но аз мисля, че ако иска да вземе някой чужденец със себе си, Калаф бен Урик трябва да те попита за разрешение.

— Като командир на войсковата част той има правото да взема със себе си когото поиска!

— Тъй! А сега един друг въпрос! С колко души смяташ да потеглиш, за да го освободиш от обкръжението?

— С три ескадрона. Утре следобед тръгваме.

— Значи навярно по времето на молитвата аср, а? (Следобедна молитва в три часа. — Б. нем. изд.)

— Да.

— За съжаление мюсюлманите вярват, че се проваля всеки поход, който не започне по времето на аср. Но така ще загубим кажи-речи цял ден. Нека не се забравя, че колкото и да е малка именно загубата на тези часове може да причини гибелта на хората, които искаме да спасим. Аз бих тръгнал незабавно на път, ако ще да е и в полунощ.

— Прав си, но аср трябва да остане винаги аср, а и никой не бива да се противопоставя на волята на пашата.

— Щом така е заповядал пашата Мохамед ас Садок, тогава наистина нищо не може да се направи.

— Ти ще яздиш с нас, нали? А също и твоите двама прочути спътници, а?

— Хмм! Нямам нищо против. Един такъв военен поход ми е добре дошъл. А що се отнася до Винету и Емъри, мисля, че и те ще се присъединят към нас.

— Страшно се радвам да го чуя. Двамата господа не бива да остават в страноприемницата. Каня ги да дойдат тук.

— Добре, разпореди се да доведат двамата ми приятели! Тъй като нямат никакъв багаж, ще е достатъчно да им изпратиш само два коня. Щом ще те придружаваме в похода ти срещу улед аярите и без друго ще трябва да ни набавиш ездитни животни. Едва ли е необходимо да споменавам, че Винету и Емъри Ботуел имат твърде високи изисквания към конете за езда.

— Също както и ти. Но не се безпокойте! Познаваш ме и много добре знаеш, че разполагам с най-хубавите животни.

— Приемаме с благодарност. Ще се радвам, ако още сега накараш да ми доведат моя кон. Трябва да се върна в града, а после да отида за малко и до Гадис.

— Защо?

— Ще ти обясня по-късно, когато ще разполагаме с повече време. Тогава ще научиш и какво всъщност ни води нас тримата в Тунис. Засега те моля само да ми отговориш на няколко въпроса. Имаш ли доказателства, че Калаф бен Урик е бил англичанин?

— Не.

— Чий поданик е сега?

— На Тунис.

— Ако извърши някакво престъпление, тогава значи няма да го съди представителят на неговата родина, а пашата, нали?

— Да. Но Калаф бен Урик е човек на честта. Мога да се закълна в каквото поискаш, тъй че няма да търпя никакви нападки срещу моя любимец.

Той изговори тези думи толкова строго, сериозно и настойчиво, че незабавно разбрах колко високо ценеше Калаф бен Урик. Побързах да изоставя тази тема и насочих разговора ни към други неща. Разказахме си един другиму нашите преживявания, изпушихме по един чибук от великолепния тютюн джебели, пихме и кафе, от което старият Селям непрекъснато ни досипваше и приказвахме за какво ли не, но само не и за онова, което ми беше на сърцето. Бях разбрал, че не му е уместно да се доверя на Крюгер Бей. С нетърпящото си възражения застъпничество за колагасъ той можеше само да ни навреди, но не и да ни помогне.

Най-сетне трябваше да си тръгна. Крюгер Бей излезе да ме изпрати навън, където вече стоеше един великолепен дорест жребец, който той бе наредил да оседлаят за мен. Възседнах го и най-напред отидох в страноприемницата, за да уведомя моите спътници, че и те са гости на Крюгер Бей и ще дойдат да ги вземат, както и че по отношение на Калаф бен Урик съм претърпял пълен неуспех. Никога не бях предполагал, че този изпечен негодник ще успее да спечели така безрезервно благоволението на моя стар познайник Повелителя на войската. Но ето че вече се бях убедил в противното и знаех, че с едно голо обвинение нямаше да постигна абсолютно нищо и затова трябваше съвсем неочаквано да му предоставя убедителни доказателства. Просто трябваше най-изненадващо да бъде поставен натясно.

— Но как ще стане това? Как ще го убедим? — попита Емъри.

— С помощта на мнимия Хънтър.

— И как?

— Като отида още сега при него и го придумам да не чака връщането на баща си в Гадис, а да вземе участие в похода срещу улед аярите. Убеден съм в следното: неочакваната среща със сина толкова ще изненада Калаф бен Урик, че той сигурно ще се издаде по някакъв начин.

— Тази идея не е лоша! Но как ще накараш сина да тръгне с нас?

— Остави това на мен! Ще му предоставя нещата в толкова примамлива светлина, че той сам ще ни предложи да се присъедини към нас. Представи си само уплахата на колагасъ, когато го види, както и ужаса му, щом ме познае, мен, Олд Шетърхенд, който много добре знае какъв живот е водил преди. Би трябвало да е в съюз с дявола, ако не се изпусне да каже нещо, което би убедило Повелителя на войската, че е дарил с любовта си един хищник в човешки образ. Сега ще препусна за Гадис. Скоро ще дойдат да ви вземат.

— Почакай още малко! Има и нещо друго, за което изглежда не си помислил, а е извънредно важно. Крюгер Бей знае, че си немец, известно му е и истинското ти име, нали?

— Естествено!

— А каза ли му, че и Винету е с теб?

— Да.

— И на всичко отгоре искаш мнимият Хънтър да язди с нас? Та нали ще разбере, че си го излъгал!

— Какво от това?

— Какво от това ли? Странен въпрос! Неизбежно е нейде по пътя той да чуе истинското ти име. И тогава съвсем сигурно в него ще се събудят подозрения.

— Ще гледам да го уверя, че сме излъгали не него, а Повелителя на войската.

— Но дали ще успееш?

— Несъмнено! Едно ще ти кажа: колкото повече един човек сам се заплита в какви ли не лъжи и злодеяния, толкова е по-лесно да бъде измамен.

В същия миг на вратата се почука и при нас влезе старият Селям. Той бе изпратен от господаря си заедно с десет ездачи, за да вземе Винету и Емъри, а това бе такава чест, която показваше, с какво удоволствие Крюгер Бей ни приемаше за свои гости. Емъри плати дребната сметка, а после цялата колона от конници потегли към Бардо. Аз обаче препуснах към Гадис.

Там не ми бе никак трудно с питане да намеря жилището на Бу Марама. Тъй като той беше търговец на коне, при него сигурно идваха много хора, тъй че и моето посещение едва ли можеше да направи някому впечатление. Спрях пред една дълга варосана къща с плосък покрив, която имаше само приземен етаж. Самият Марама излезе навън, отвори ми портата и ме пусна да вляза в двора, където, отделени с дъсчени прегради, стояха различни коне за продан. Той огледа твърде учудено първо моя дорест жребец, а после и мен самия и докато слизах от седлото ме попита:

— За да продадеш този кон ли идваш?

— Не.

— Това е добре, защото иначе щях да те обявя за конекрадец. Познавам този дорест кон. Той е истински хаси ферджан-жребец и е любимото животно на Повелителя на телохранителите на нашия паша. Сигурно той ти има много голямо доверие, та ти поверява този безценен кон.

— Той е мой приятел.

— Тогава му кажи, че съм негов, а и твой най-покорен слуга! Какво желание мога да ти изпълня?

— Днес при теб е дошъл един чужденец, който иска да остане тук скрит за известно време, нали?

— Няма такова нещо. Кой ти го каза? — попита той видимо смаян, че един приятел на Крюгер бей го разпитва за човека, когото беше скрил у дома си.

— Спокойно ми отговори истината! Можеш да ми имаш доверие. Заедно с този чужденец пристигнахме с един и същи кораб и по един хамалин ти изпратих неговия куфар. Кажи му, че искам да говоря с него!

— Едва ли ще те приеме — отвърна търговецът на коне все още недоверчиво. — Моят гост желае да остане скрит от погледа именно на човека, чийто приятел си ти. Веднага ще разбера дали наистина си онзи, когото той очаква. Откъде и кога пристигна с кораба?

— От Александрия днес рано сутринта.

— И къде слезе на сушата чужденецът, с когото желаеш да разговаряш?

— При Рас Хамарт.

— Ти от коя страна си?

— От Билад ал Инглиз. (Англия. — Б. нем. изд.)

— И как ти е името?

— Джоунс.

— Отговорите ти са верни. Но я ми кажи дали полковникът на телохранителите знае накъде си препуснал с коня си?

— Не знае!

— Но ще му кажеш, нали?

— Нямам такова намерение. Знам, че си приятел на колагасъ Калаф бен Урик и че за да му угодиш си приел у дома си чужденеца. — - Понеже най-живо съчувствувам на този колагасъ, те моля да забравиш подозренията и да ме заведеш при госта си. Трябва да му съобщя някои много важни неща, които не търпят отлагане.

— Тогава ела! Ще отидем при него!

Не беше никак чудно, че търговецът на коне ми нямаше доверие. Той знаеше, че властите не биваше да узнаят за присъствието на неговия гост, а аз бях дошъл, яздейки коня на един от най-високопоставените сановници. Тази причина бе наистина напълно достатъчна, за да го накара да бъде предпазлив.

Оставих коня си и го последвах. Привидната цел на посещението ми беше да уведомя Джонатан Мелтън, че колагасъ, тоест неговият баща, все още не се е върнал от похода. Но истинското ми намерение беше някак си да го накарам да тръгне с нас, за да не може да ни избяга.

Слабото ми място беше там, че той ме мислеше за някой си мистър Джоунс, а нямаше как да не разбере, че всъщност съм немец. Трябваше да се опитам някак си да му обясня това противоречие.

Търговецът на коне ме поведе през няколко малки помещения и накрая ме остави да чакам, за да съобщи за мен. Фактът, че все още смяташе подобна мярка за необходима, свидетелстваше, че не бях успял да разсея подозренията му. И наистина измина доста време преди да се върне и да ме покани да вляза, след което се отдалечи.

Мнимият Хънтър се намираше в съседната стая. Изглежда тя беше най-добре обзаведеното помещение в цялата къща. Той ми подаде ръка и каза:

— Ето Ви и Вас! За малко да не Ви пуснат при мен, нали? Както по тона му, така и по изражението на лицето му си направих извода, че търговецът на коне не беше успял да го настрои срещу мен и да събуди подозренията му.

— Така е — кимнах аз. — Изглежда вашият хазяин таи към мен някакви подозрения.

— Вярно е. И знаете ли защо?

— Надявам се да го узная от Вас.

— Защото яздите дорестия жребец на полковника на телохранителите. Каза ми, че сигурно сте доверено лице на Повелителя на войската.

— Аха! Хмм! Той е отгатнал и не е отгатнал.

— Как така?

— Имах извънредно странно преживяване! — отвърнах аз като отначало бях учуден, но после бързо реших да използвам така създалото се положение. — Нека седнем! Трябва да Ви го разкажа. Беше нещо подобно на авантюра и ми се струва твърде вероятно, тя да бъде последвана и от редица други приключения.

— Какво искате да кажете? Любопитен съм. Говорете! — подкани ме той като седна до мен и ми предложи пура.

— Както ми поръчахте аз се отправих към казармата, за да се осведомя дали колагасъ се е завърнал. Пред портата седяха няколко войници и бъбреха. Тъкмо се канех да им задам въпросите си, когато те скочиха на крака и отдадоха чест. Огледах се. Приближаваха се неколцина ездачи, предвождани изглежда от един висш офицер. Когато погледът му падна върху мен, той веднага спря коня си, нададе радостно възклицание и ме поздрави, наричайки ме Кара бен Немзи.

— Ха! Странно! Тогава изглежда много приличате на човека, който се казва така. Обяснихте му, че се заблуждава, нали?

— Разбира се, но той само се изсмя и явно го взе за шега.

— Значи приликата ви е изключително голяма. А кой беше този офицер?

— Именно Крюгер бей, Повелителя на войската.

— Много странно! Продължавайте! Убедихте ли го, че се лъже?

— Опитах се, но той ме прекъсна като пак весело се разсмя, хвана ме за ръката и ме прикани да не прекалявам с шегите си. Бях принуден да го последвам в казармата, където ме заведе в една офицерска стая и ме помоли да го почакам да уреди служебните си задължения, които го бяха довели там. А за да не скучая нареди на един стар фелдфебел на име Селям да остане при мен.

— Всичко това наистина звучи като забавно приключение!

— Но нататък става още по-интересно. Фелдфебелът също започна да твърди, че ме познавал. И той ме нарече Кара бен Немзи.

— Но успяхте поне него да разубедите, нали?

— Не. И през ум не ми мина, защото ми хрумна една наистина дръзка мисъл, която обаче ще ми донесе големи облаги.

— Нали знаете, че съм търговец на кожи и кожарски изделия. Също тъй сигурно сте осведомен, че туниските бедуини добиват неимоверно големи количества кожи, както и че от тази страна се изнасят много марокен и сахтиян.

— Разбира се, че знам.

— Е, добре! Ами ако в търговията си с кожи използвам моята прилика с този Кара бен Немзи?

— Как ще го направите?

— Много просто. Безспорно е, че препоръката на Крюгер Бей за един търговец на едро може да е от изключително голяма полза, защото този човек е дясната ръка на пашата на Тунис. И така реших да създам търговски връзки с Тунис и да закупя значителни количества обработена и необработена кожа. Надявам се приликата ми с онзи човек да ме облагодетелства по начин, който не е за пренебрегване.

— Това би било великолепно хрумване — обади се замислено мнимият Хънтър, — ако… ако не…

— Е? Ако не… какво?

— Предполагам, че искате да накарате Крюгер Бей да си мисли, че сте Кара бен Немзи, нали?

— Да.

— И все пак смятате да започнете да създавате търговските си връзки като мистър Джоунс. Как ще се съчетае едното с другото? Нали не може да сте едновременно и мистър Джоунс и Кара бен Немзи!

— И наистина няма да е така. Противоречието лесно може да се отстрани. Аз съм Кара бен Немзи, а мистър Джоунс е мой приятел, който ме е натоварил със задачата да уреждам тук неговите сделки. Разбирате ли ме?

— Да. Така наистина би могло да стане. Но се съмнявам, че ще успеете да се справите, защото ще Ви е невъзможно да изиграете ролята си на Кара бен Немзи докрай.

— Не споделям мнението Ви. Изглежда приликата ни е толкова голяма, че без никакво колебание мога да се осланям на нея.

— Само тя не е достатъчна. Ако Кара бен Немзи е приятел на Повелителя на войската, то тогава Крюгер Бей добре познава не само него, но и всички негови привички, връзки и начин на живот. Някога си двамата се запознали, общували са помежду си. Как е станало всичко, какво се е случвало между тях, какво са говорили и вършили, ето това би трябвало да го знаете, ако не искате сам да се издадете. Една-единствена невярна дума, една погрешна забележка, едно малко незнание, може да Ви доведе до провал.

— Всичко, което казвате е вярно и добронамерено и все пак не можете да ме уплашите. Да изиграя тази роля ще е много по-лесно отколкото си мислите. Когато останах сам със стария фелдфебел в офицерската стая, без да се усети го разпитах за какво ли не. А когато дойде Крюгер Бей и вече не отричах да съм Кара бен Немзи, веднага имах чудесната възможност да използвам всичко каквото бях научил от фелдфебела, а и после по време на последвалия разговор между нас двамата узнах още толкова много неща, че съвсем спокойно мога да вляза във въпросната си роля.

— Но тя изисква извънредно голяма предпазливост, както и невероятна проницателност. Изглеждате ми твърдо решен да приведете в изпълнение вашия план и затова няма да Ви противореча. Но я ми кажете, Крюгер Бей е немец, нали?

— Да.

— А както по всичко личи и този Кара бен Немзи е от същия народ, защото „немзи“ означава „немец“, нали?

— И това е вярно.

— Тогава внимавайте! Крюгер Бей се е издигнал до твърде висок пост и просто е невъзможно да е някой глупак. Следователно опасността да прозре намеренията Ви, е голяма, още повече ако му хрумне извънредно фаталната за Вас мисъл да Ви заговори на немски. Какво ще правите тогава?

— Ще участвам в разговора.

— А-а! Значи говорите немски? — учудено попита той.

— Доста сносно. Преди години прекарах известно време в Германия и понаучих от тамошния език поне толкова колкото ще ми е необходимо в този случай. Крюгер Бей почти е забравил родния си език, тъй че ще му е невъзможно да прецени дали го говоря добре или зле. Вече разговарях с него на немски и забелязах, че произношението ми не му направи никакво впечатление.

— Тогава наистина имате късмет, но все пак внимавайте! Ако бъдете разкрит, на мен хич няма да ми се иска да съм на Ваше място. Та нима ползата, която мислите да извлечете от тази измама, е толкова голяма, че рискът Ви се вижда оправдан?

— Да, така могат да се спечелят стотици хиляди.

— Но тогава навярно ще Ви се наложи да останете тук по-дълго и няма да можете, както смятахме, да пътуваме заедно, а?

— За съжаление наистина ще трябва да се откажа от Вашата компания, защото още утре се отправям към вътрешността на страната.

— Още утре ли? Толкова скоро? А помислихте ли за опасностите, срещу които тръгвате?

— Не, защото такива няма да има, тъй като ще пътувам със съвсем сигурна охрана.

— Каква е тя?

— Сър Емъри ще язди заедно с мен.

— Той? Наистина ли? — разочаровано попита мнимият Хънтър. Бях уверен, че ще се качи с мен на борда на кораба.

— Е, сега това няма да стане. Когато чу какви са намеренията ми, той веднага реши да ме придружи. Естествено се радвам, защото Емъри е много опитен човек и неговата компания ще ми бъде извънредно полезна. Но аз тръгвам на път не само с него, а и със съвсем друг ескорт — с Крюгер Бей.

— С него ли? Наистина?

— Да. Повелителя на войската ще вземе със себе си конница. Както виждате изобщо нямам основание да се страхувам.

— Конница ли? И за какво му е?

— За да накаже улед аярите.

— Странно! Чух за тези бедуини, но ми се струва, че вече са наказани! Нали колагасъ Калаф бен Урик предприе поход срещу тях, за да ги усмири!

— Добре го знам, а с това най-после стигаме и до целта на посещението ми. Както ми бяхте поръчали, аз разпитах за колагасъ.

— Е, върнал ли се е?

— Не, случило му се е нещо неприятно.

— Неприятно ли? — сепна се той изплашено. — Наистина ли?

— Да. Вместо да победи улед аярите, той е бил напълно обграден от тях. Един-единствен войник е успял да избяга и да ни доложи за случилото се.

— Тогава трябва час по-скоро да се изпрати помощ! Той скочи на крака и започна възбудено да се разхожда нагоре-надолу из стаята. И това не беше никак чудно, защото според думите ми неговият баща се намираше в голяма опасност. После припряно каза:

— Тъй като Крюгер Бей Ви смята за свой приятел, то Вие несъмнено имате известно влияние върху него. Не можете ли да издействате от него изпращането на помощ за колагасъ?

— Мистър Хънтър, въпросът Ви е излишен. Нали чухте от мен, че още утре Повелителя на войската тръгва на път начело на конница!

— Срещу улед аярите ли ще потегли?

— Да. Веднага щом изплъзналият се пратеник донесе лошата вест се започнаха приготовления за поход. Крюгер Бей ще предвожда три ескадрона.

— Три? Мислите ли, че ще са достатъчни, за да спасят колагасъ?

— Да, ако междувременно не го убият. Опасността е много голяма, а дотам има приблизително пет дни път. Пратеникът е пътувал насам пет дни, ние натам също пет, което прави цели десет дни.

— Десет дни! Какво ли не може да се случи за десет дни!

— Наистина, наистина. Без да говорим изобщо за водата колагасъ не разполага с толкова много храна, за да издържи с ескадрона си цели десет дни. Твърде вероятно е да се види принуден да се предаде.

— Господи! Какво да направим?

Той взе още по-бързо да обикаля из стаята като заравяше пръсти в косата си, издаваше неразбираеми възклицания и изобщо се държеше подобно на човек, който е изгубил и ума и дума. Нито се намесих, нито казах нещо. Ако правилно го бях преценил, той неминуемо щеше да вземе онова решение, към което целенасочено се бях опитал да го подтикна, а именно — да поиска да дойде с нас.

Ето че по едно време той изведнъж спря пред мен и попита:

— Значи Вие и сър Емъри ще се присъедините към този военен поход, така ли?

— Да. С нас ще дойде даже и нашият сомалиец Бен Асра.

— И той ли? А какво ще кажете, ако и аз изявя желание да се присъединя към вас?

— Вие ли? Хмм!

— Не ми хъмкайте, а ми отговорете! Защо правите такава физиономия, от която си личи съвършено ясното „не“?

— Защото Ви е наредено да останете тук, за да чакате завръщането на колагасъ.

— Ами! Това не ме интересува повече. Беше уговорено естествено в случай, ако той беше победил. Станало е обаче тъкмо обратното и вече не съм длъжен да се съобразявам с това указание.

Съвсем преднамерено му хвърлих изпитателен поглед. Когато го забеляза, той ми каза:

— Учудвате се на вълнението, което ме е обзело, нали?

— Така е. Този колагасъ изобщо не Ви засяга!

— Прав сте, но аз просто съм си такъв. Предложих му помощта си при освобождението му и имам навика да изпълнявам даденото обещание. Сега той се намира в смъртна опасност. Не съм ли в този случай повече от всякога длъжен да му помогна? Дано не излъжете доверието, което изпитвам към Вас.

— Хмм! Искате да се притечете на помощ на колагасъ, а самият Вие искате помощ!

— Я зарежете вашето недоволно мърморене и непрестанното Ви хъмкане! Сега се радвам, че сте използвали голямата си прилика с онзи Кара бен Немзи, за да заблудите Крюгер Бей. Той Ви мисли за своя приятел и няма да Ви откаже да изпълни едно Ваше напълно разбираемо желание. Ще го помолите ли нещо от мое име?

— Каква молба имате? — попитах го вътрешно зарадван, че сам бе започнал да съдейства за осъществяването на тайните ми намерения.

— Да ми позволи да пътувам с вас.

— Хмм, много се съмнявам, че Крюгер Бей ще даде разрешението си. При военни операции никой не взема със себе си първия срещнат непознат.

— Но нали Вас Ви взема?!

— Защото мисли, че съм Кара бен Немзи, иначе никога нямаше да го направи.

— Но нали е разрешил на сър Емъри, че дори и на сомалиеца да участват!

— Само защото са негови гости, на които според обичаите на страната не бива да отказва подобно желание.

— Увъртате го, мистър Джоунс, само го увъртате! Кажете ми кратко и ясно дали ще се застъпите за мен или не!

— Добре! Ще се опитам.

— Хубаво! Благодаря Ви. Значи утре тръгвате, а?

— Утре следобед след молитвата аср.

— Тогава трябва час по-скоро да ме уведомите за резултата от вашето ходатайство. Кога и как ще стане това?

— Още днес по някой човек, когото ще изпратя до хазяина Ви. Но нали ще трябва да кажа на Повелителя на войската кой сте какъв сте и откъде сте. Какво име и каква професия да му спомена?

— Истинските. Така ще е най-добре. Кажете му, че се казвам Смол Хънтър, родом от Съединените щати и че съм познат на колагасъ. А сега вървете! Не бива да губите никакво време! Убеден съм, че ще положите усилия да получите тъй желаното от мен разрешение и незабавно ще започна да се приготвям за пътуването.

— Но не можете да товарите с вещи като вашия куфар!

— Изобщо нямам такова намерение. Ще взема само най-необходимото и от моя хазяин ще поискам да ми даде един хубав кон. Но хайде, тръгвайте най-после! В състояние сте като нищо да пропилеете и най-скъпоценното време.

Той ме избута през вратата навън и аз яхнах коня си, отправяйки се обратно към града и към Бардо.

Несъмнено този иначе толкова лукав човек беше убеден, че е успял да ме надхитри. Смяташе, че направо ме е принудил да положа усилия да му издействам разрешението да тръгне с нас, а даже и не подозираше, че точно по този начин влизаше в поставената му от мен клопка.

В Бардо заварих Винету и Емъри седнали при Крюгер Бей. Те разговаряха за своите преживявания, при което Винету бе принуден почти изцяло да мълчи, понеже от арабски нищо не разбираше, а пък от немски — съвсем малко.

Не ми беше трудно да издействам въпросното разрешение за мнимия Хънтър, но Крюгер Бей настоя непознатият да стои по-настрана от него и от нас и да се присъедини към войниците.

— Това ме радва — отвърнах аз — защото неговата близост щеше да ми е неприятна.

— За кво? — попита Повелителя на войската, който всъщност искаше да каже „защо?“

— Защото не ми е особено приятен и защото не искам да знае, че с нас пътува вождът на апачите.

— Ква причина затуй имате ли?

— Разбира се, че имам причина. Разрешете ми да Ви обясня всичко малко по-късно!

— Воn! (Добре — фр. — Б. пр.) Съвсем как вий искате! Но ако той ще питат за Винету, кво желайте вий да казвате?

— Ще го представим за сомалиец на име Бен Асра. С това въпросът беше приключен. Изпратих обещания вестоносец до Гадис като му наредих да каже на мнимия Хънтър на следващия ден още преди аср да бъде в селото Унека, откъдето щеше да започне походът.

При доблестния Повелител на войската прекарахме една задушевна вечер, но затова пък на сутринта бяхме принудени да се откажем от компанията му, защото служебните му задължения толкова го погълнаха, че нямаше за нас и минута свободно време. Докато обядвахме също не го видяхме. След това яхнахме конете и поехме към Унека, където се намираше той, за да направи преглед на войсковите части, които трябваше да тръгнат на път щом свършеше следобедната молитва.

Хората имаха добри коне. Бяха въоръжени със саби, копия и пушки. Крюгер Бей се беше вслушал в съвета ми и се беше погрижил за няколко бързоноги ездитни камили, които при определени обстоятелства можеха да са ни много необходими. Имаше също и достатъчно товарни камили, които трябваше да носят мунициите, хранителни провизии, шатри, както и различни други неща. На всичко отгоре всяко животно беше снабдено и с по един мях за вода. Вярно, че щяхме да яздим по доста оживен път, но той водеше и през местности, където нямаше никаква вода. А освен това беше възможно да се видим принудени доста дълго да останем на бивак в пустинята или в степта.

Малко преди молитвата аср мнимият Хънтър дойде на кон. Разполагаше с две животни. Едното яздеше, а другото носеше неговите провизии. Той понечи веднага да се присъедини към нас, ала щом Крюгер Бей забеляза намерението му, се обърна към мен на арабски:

— Кажи му на този човек, че не желая да гледам край себе си всеки появил се тук непознат!

Пресрещнах американеца и му съобщих нареждането на Повелителя на войската:

— Крюгер Бей Ви разреши да ни придружавате, но не желае да се навъртате близо до него.

Всъщност тези думи бяха обидни, но противно на очакванията ми той ги посрещна спокойно, дори изглеждаше доволен.

— Това напълно ме устройва. Нямам намерение винаги да се намирам близо до Повелителя на войската и да бъда непрекъснато наблюдаван от него. В какъв ред ще се придвижва колоната ни?

— В първите дни в обикновения походен ред. По-късно, когато вече се намираме на неприятелска територия, ще имаме авангард, ариергард, както и охранителни отряди от двата фланга. Присъединете се към които искате от тях! Говорите достатъчно добре арабски, тъй че няма да Ви е трудно да си намерите компания.

Когато наближи времето за аср, хората на Крюгер Бей коленичиха с лица обърнати в посока на Мека и самият той каза молитвата на висок глас. После всички възседнаха конете и отново потеглиха.

Ще е напълно достатъчно да спомена, че до Тестур следвахме реката Меджерда, а после като минахме през Тунках и Тебурсук, се отправихме към Бах ас Сере по брега на У ади Кралед. А тъкмо в онези райони се скитат улед аюните, които винаги са били още по-непокорни и от улед аярите и непрекъснато враждуват с тях. Оттук нататък трябваше да бъдем още по-предпазливи, защото вече беше настъпил следобедът на четвъртия ден, а на следващия ден се добрахме и до земите на улед аярите. Изпратихме хора за флангова охрана, както и други, които като авангард избързаха доста напред. Именно към тези войници се присъединих и аз заедно с Винету и Емъри.

Вече яздихме през пясъчна пустиня, поради което още преди това всички мехове бяха напълнени с вода. Емъри внимателно огледа безбрежната равнина и ме попита:

— Познаваш ли добре развалините, при които искаме да отидем?

— Само местността и то бегло.

— Колко път има още дотам?

— Приблизително четиринайсет часа.

— Само толкова? Тогава трябва да сме предпазливи. Що за хора са улед аярите? Имаме ли основание да се боим от тях? Искам да кажа ти, Винету и аз?

— Не. Един-единствен апач или сиус е по-опасен от десетина или двайсет аяри.

— Well. Въпреки това се налага да сме предпазливи. Мислиш ли, че са останали при развалините?

— Кой може да знае! Ако колагасъ е бил принуден да се предаде, то те отдавна са се оттеглили. Но ако все още се държи, тогава продължават обсадата.

— Хмм! Ами пратеникът, който им се е изплъзнал?

— И аз си помислих за това. Ако те не знаят за него, ще са съвсем спокойни, но ако знаят, че се е насочил към Тунис, тогава лесно ще се досетят, че оттам ще дойде войска, за да освободи обградената конница. В такъв случай ще изпратят срещу нас разузнавачи, от които ще трябва много да се пазим.

— Well. Но и те ще са нейде пред нас!

— Разбира се. Налага се и ние да вземем същата предпазна мярка и да изпратим съгледвачи.

— Само се пита кого? Ти вярваш ли, че войниците на туниския паша имат остро зрение и слух?

— Не, а още по-малко имат пък и акъл. Не бих разчитал на тях като разузнавачи.

— Well, тогава ще отидем самите ние с Винету! Иначе ще му е скучно на апача. Трябва да му намерим работа. Нека той тръгне с мен ей там надясно, а ти ще поемеш наляво. Всеки от нас ще опише дъга от четиридесет и пет градуса и някъде там напред пак ще се срещнем. Съгласен ли си?

— Естествено! Все още не съм имал възможност да изпитам моя кон. Той е много темпераментно животно и бавния керванджийски ход не му допада. Ще го накарам да препусне в галоп. И така, напред, Емъри!

Отделихме се от колоната. Англичанинът и Винету поеха на югозапад, докато аз свърнах на югоизток. Бях убеден, че улед аярите едва ли са пропуснали да изпратят срещу нас разузнавачи и следователно бе много важно да ги изпреварим, да ги открием и ако ни се предложи такава възможност да ги заловим.

Моят хенешах-жребец напълно оправда доверието ми. Ние летяхме като вятър по пясъчната равнина като непрекъснато оглеждах хоризонта пред мен и от двете си страни. Изтече около половин час, за който изминах поне една немска миля. (Немска, пруска миля. — 7.532 м. — Б. пр.) Яздих още два километра и после още два без да забележа каквото и да било и вече се каних да завия пак надясно, за да се срещна с Винету и Емъри когато далеч напред открих няколко подвижни точки, които ту се издигаха във въздуха, ту се спускаха на земята. По движенията им заключих, че са лешояди, а където се срещат лешояди, там има и мърша. Но мърша на такова голямо разстояние от пътя на керваните, това не можеше да не привлече вниманието ми. Насочих коня си към въпросното място.

Когато се приближих на около двеста конски дължини, ми се стори, че долових човешки глас. После, след като изминах и половината от това разстояние, съвсем ясно дочух виковете:

— Елмедед, елмедед! Йа Аллах, та’ал, та’ал — помощ, помощ! О, господи, ела, ела!

Гласът беше женски. И ето че вече ясно различих някакъв предмет, който приличаше на човешко тяло, дърпано насам-натам от няколко лешояда. Малко по-нататък бяха накацали още повече от тези птици, които стръвно оглеждаха нещо друго, но при моето приближаване тежко се вдигнаха във въздуха. Когато се озовах още по-наблизо и останалите лешояди също подхвръкнаха, но недалеч отново се спуснаха на земята.

Да, наистина те бяха кълвали човешко тяло. Гласът, който сякаш долиташе изпод земята, пак извика:

— Бетиджи, бетиджи! Субхан Аллах! — Ти идваш, ти идваш! Слава на Аллаха!

Най-сетне спрях при мястото, откъдето идваше гласът. От пясъка стърчеше човешка глава. Не можеше да се различи дали беше женска или мъжка. Лицето беше толкова разкривено от страдания и ужас, че чертите му бяха изменени до неузнаваемост. Синя кърпа покриваше косата. Близо до главата лежеше облечено в риза детенце, което бе затворило очи и не помръдваше. Изглежда беше на малко повече от годинка. Кълваният от лешоядите труп се намираше на десетина крачки. От него бяха останали кажи-речи само костите, много от които бяха вече отделени едни от други.

Побиха ме тръпки. Скочих от коня и се наведох над главата. В момента очите й бяха затворени. Човешкото същество беше изгубило съзнание. На първо време това ми бе добре дошло, защото така можех по-добре да му помогна. Отначало не обърнах внимание на детето, нито на оглозгания скелет. Заровеният или заровената се нуждаеше далеч повече от помощта ми. Свалих кърпата от главата и под нея видях навита дълга женска коса. Значи ставаше въпрос за жена.

Как да я изровя по-бързо без подходящи инструменти? Земята бе здраво утъпкана, но когато стигнах по-надълбоко тя стана по-рохкава. За щастие не след дълго забелязах, че жената беше поставена в седнало положение. В противен случай щях да бъда принуден да правя по-дълбока дупка, но явно подобно нещо се е сторило на мерзавците, заровили тук клетата жена, твърде тежка работа. По този начин задачата ми беше улеснена. След като я освободих до кръста, трябваше да освободя само още малко от пясъка, покриващ краката, а после вече можех да издърпам цялото тяло.

Когато я положих да легне на земята жената беше все още в безсъзнание. Беше облечена само в някаква одежда, наподобяваща дълга риза, каквито се носят от бедните бедуинки. Разкривените черти на лицето й се бяха отпуснали и то бе придобило нормалния си израз. Едва сега видях, че жената не можеше да е на повече от двайсет и няколко години. Пулсът й беше съвсем слаб.

Детето също беше живо. На седлото ми висеше пълна с вода кратунка. Взех я и налях в устата на малкия от живителната течност. Детето отвори очи, но… какви очи бяха това! Очните ябълки бяха покрити с някаква сива ципа. То беше сляпо. Дадох му още вода. Детето пи ненаситно, а после очите му отново се затвориха. Беше толкова изтощено, че незабавно пак заспа.

Макар да се бояха да се приближат съвсем до мен, лешоядите все пак се бяха одързостили отново да се нахвърлят върху трупа и дърпаха костите му насам-натам. Вдигнах карабината „Хенри“ и застрелях две птици, след което другите отлетяха с дрезгави крясъци.

Двата изстрела върнаха жената в съзнание. Тя отвори очи, успя да се надигне и да седне, видя отначало само детето си, протегна ръце към него, грабна го и го притисна до гърдите си.

— Йа уеледи, йа уеледи, йа Аллах, йа Аллах, йа уеледи! — Детето ми, детето ми, о, Аллах, о, Аллах, детето ми!

После тя обърна глава настрани, забеляза човешките останки, нададе сърцераздирателен жаловен вик и понечи да скочи на крака, ала от слабост пак падна на земята. Не можеше да ме види, понеже бях застанал точно зад гърба й. Но изглежда тя си спомни последните мигове преди да изпадне в безсъзнание, защото я чух как извика:

— Ездачът, ездачът, къде е той?

После се обърна, видя ме и бързо се изправи. Олюля се, но силната възбуда й даде сили да се задържи на крака. След като няколко секунди ме оглежда с несигурен поглед, тя попита:

— Ти от кои си? Да не си войн на улед аюните?

— Не — отвърнах аз. — Няма защо да се страхуваш. Не съм от местните племена. Чужденец съм и идвам отдалече. С удоволствие ще ти помогна. Ти си слаба, седни. Ще ти дам вода.

— Да, дай ми вода, вода! — помоли ме тя.

Подадох й кратунката. Тя я изпразни и после ми я върна. Погледът й падна върху скелета. Потрепервайки от ужас, тя се обърна, закри лицето си с длани и започна сърцераздирателно да ридае.

Тъй като предполагах, че сълзите ще я облекчат, аз си замълчах и отидох при скелета. По черепа имаше няколко дупки. Явно човекът е бил застрелян. В пясъка не открих никакви следи. Вятърът беше заличил всички отпечатъци. Следователно не беше възможно убийството да е извършено същия ден.

По време на моите наблюдения жената успя да се успокои дотолкова, че да може да ми даде някои обяснения. Върнах се при нея и казах:

— Сърцето ти е изпълнено с печал, а душата ти страда. Не ми се иска да те безпокоя, а да ти дам възможност да си отпочинеш, ала не разполагам с времето си, а трябва да разбера как най-добре мога да ти помогна. Ще ми отговориш ли на моите въпроси?

— Говори! — каза тя и вдигна към мен очи, от които все още се стичаха сълзи.

— Този мъртвец твой мъж ли беше?

— Не. Беше един старец, приятел на моя баща, който беше тръгнал с мен за Набханах.

— Да не би да имаш предвид развалините на Набханах, където се намира гробът на един марабут (Мюсюлмански отшелник — Б. пр.), който вършил чудеса?

— Да, на този гроб искахме да се помолим. Когато Аллах ме дари с това дете, то се роди сляпо. Казаха ми, че ако отидем на поклонение на гроба на този марабут, ще му се възвърне светлината на очите. Старецът, който ме придружаваше, също бе ослепял с едното си око и искаше да потърси изцеление в Набханах. Моят повелител ми позволи да тръгна с него.

— Но пътят ви минава през земите на разбойническите улед аюни. Ти от кое племе си?

— От улед аярите.

— Тогава аюните са твои смъртни врагове. Знам, че те живеят в кървава вражда с вас. Много рисковано е било от страна на вас двамата да тръгнете на поклонение без придружители.

— Че кой да ни придружи? Ние сме бедни и нямаме близки, които да тръгнат с нас, за да ни закрилят.

— Но мъжът ти и баща ти са могли да те придружат.

— Те така и искаха да направят, ала се наложи да останат у дома, защото внезапно дойдоха войници на пашата и трябваше да се бият с тях. Ако моят повелител и моят баща бяха тръгнали с нас, завинаги щяха да си спечелят име на страхливци.

— Тогава е трябвало да изчакате с вашето поклонение докато враждебните действия с войниците приключеха.

— Нямаше как. Бяхме се зарекли да тръгнем на път точно в един определен йом ал джума (Петък — Б. нем. изд.) и не биваше да нарушаваме дадения обет. Известно ни беше, че от страна на улед аюните ни заплашва опасност и затова решихме да заобиколим в южна посока, който път минава през земите на приятелски настроените към нас мешеери.

— Защо не сте поели и на връщане по същия път?

— Моят спътник беше стар и изтощен. Това странстване му беше изцедило силите и той мислеше, че няма да може да издържи заобиколния път. Ето защо тръгнахме направо.

— Било е страшно непредпазливо. Човекът е бил стар, но въпреки това не е бил мъдър. Изтощението му не е било причина да избегнете заобиколния път, защото той е могъл да се отбие и да си почине при вашите приятели мешеерите.

— И аз му казах същото, но той ми заяви, че според Корана поклонниците са неприкосновени и по време на подобно пътуване към светите места всяка вражда трябва да бъде забравена.

— Знам го този закон, но той се отнася само до поклоненията в Мека, Медина и Ерусалим, а не и до пътувания до други свещени места. Освен това има хиляди хора, които не се съобразяват с него даже и по време на големия хадж.

— Не съм го знаела, иначе щях да се възпротивя да следвам нашия водач на връщане у дома по опасния път. Но изглежда и самият той хранеше съмнения, защото през деня почивахме и само през нощта пътувахме докато най-сетне минахме покрай всички шатри и биваци на улед аюните.

— И после сте се почувствували в безопасност и сте станали по-непредпазливи, нали?

— Да. Вярно, че все още се намирахме в земите на нашите врагове, но до нашите села съвсем не беше вече далече. Затова накрая вървяхме и през деня.

— Не сте помислили, че тъкмо там където се срещат земите на две враждуващи племена, опасността е най-голяма. Сред неприятелската територия човек често се намира в по-голяма безопасност, отколкото на границата.

— Да, Аллах ни накара да тръгнем по погрешния път, защото така ни е било писано в Книгата на живота. Когато стигнахме до това място бяхме нападнати от улед аюните. Те пронизаха с копия моя придружител, простреляха главата му с куршуми, а после плячкосаха дрехите и малкото вещи, които носеше този клет човек. А мен ме закопаха в земята така, че непрестанно трупът да е пред очите ми. Ако детето ми не беше сляпо, щяха да убият и него.

— Кога се случи това?

— Преди два дни.

— Ужасно! Какво ли е трябвало да изтърпиш!

— Да, Аллах да ги прокълне и да ги изпрати в най-дълбоките бездни на ада! Изживях неописуеми мъки, но страданията ми бяха по-големи заради детето. Не можех да му помогна. То лежеше пред мен и в слънчевия пек и в тъмнината на нощта без да имам възможността да го закрилям, защото ръцете ми също бяха заровени. А ей там лежеше старецът. Долетяха лешоядите и го разкъсаха. Беше ужасно! После те започнаха да се приближават към мен и моето дете. Нямаше как да се движа и можех само с гласа си да ги прогоня. Пресипнах от викане. Ала лека-полека лешоядите най-сетне проумяха, че не съм в състояние да се защитавам и взеха да стават все по-дръзки. Ако не се беше появил ти, сигурно още преди свечеряване щяха да се нахвърлят върху мен и клетото ми дете.

Тя непрестанно притискаше малкото до гърдите си и плачеше, но сълзите й се стичаха повече от вълнение и възбуда отколкото от някакви болки в момента.

— Успокой се! Аллах те е подложил на изпитание. Мъките ти свършиха вече. Ще се съвземеш от изживените страдания. Детето ти е живо и когато се върнеш у дома си няма да си загубила нищо скъпо. Твоите близки ще те посрещнат с радост и възторг.

— Прав си, о господарю! Но как ли ще се върна у дома? Нямам нито храна, нито вода и съм толкова слаба, че не мога да вървя.

— Ще съумееш ли да се задържиш на гърба на коня ми, ако аз крача редом с него?

— Не ми се вярва. Освен това детето ще е с мен.

— Аз ще го нося.

— О, господарю, добрината ти е не по-малка от страданията ми, но дори и да ми вземеш този малък товар, аз все още съм твърде слаба, за да се задържа на седлото.

— Тогава не ни остава нищо друго освен да се довериш на моите грижи. Ще те сложа да седнеш пред мен на коня, ти ще вземеш сина си на ръце, а аз ще те държа здраво, за да не паднеш от седлото. Изяж тези фурми! Те ще укрепят силите ти.

Тя лакомо изяде плодовете и каза:

— Ти знаеш, о господарю, че никой мъж не бива да докосва чужда жена, но тъй като Аллах ми е отнел силата да мога да яздя без помощта на някой друг, то той сигурно няма да ми го вмени за грях, ако се оставя в твоите ръце. И моят господар и повелител също ще ми прости.

— Къде смяташ да го търсиш?

— Не знам, защото нали отиде да се бие. Дано Аллах го закриля! Но ще мога да намеря нашия лагер, където останаха старците, жените, децата, болните и слабите. Той се намира при Джебел Шефара, където ще пристигнем утре. Ще ме заведеш ли дотам? Нашите ще те посрещнат с радост. Вярно, че съм бедна, но всички обичат Елатех. Елатех е моето име. Цялото племе ще посрещне с ликуване моят спасител.

— Дори и ако е ваш враг?

— Враг ли? Как е възможно да си враг на улед аярите, ти, който ме избави от ужасна смърт?

— И все пак е така.

— Не може да бъде, защото ти ми каза, че идваш от много далече. Как се нарича твоето племе?

— То не е племе, а голям народ, който наброява около петдесет милиона души.

— О, Аллах! Колко ли голям трябва да е оазисът, където живеят толкова много хора! Как се казват те?

— Страната се нарича Билад ал Алман и значи аз съм един алмани или, ако може би си чувала и тази дума, един немче, а името ми е Кара бен Немзи. Моето отечество се намира далеч отвъд морето.

— И защо тогава казваш, че си враг на улед аярите?

— Всъщност не съм им враг, такъв съм само в момента. Един алмани или немче не е враг на никого. Ние обичаме мира и спазваме заповедите на Аллаха. Но понастоящем съм приятел и спътник на хората, които наричате ваши врагове — войниците на пашата.

— Какво? — изплашено попита тя. — Приятел си на нашите мъчители, на които отказахме да плащаме данъка?

— Да.

— Тогава наистина си наш враг и аз не бива да тръгвам с теб.

— Нима искаш да останеш тук и да загинеш?

— Аллах’л Аллах! Прав си. Ако не ме вземеш, съм осъдена най-мизерно да умра заедно с моето дете. Какво да правя?

— Онова, което реши преди малко — ще се оставиш на моите грижи.

— Но ще ме отведеш ли в нашия бивак?

— Виж, това не мога. Първо, вие двамата сте кажи-речи полуживи, а и аз нямам нито нещо за ядене, нито вода. Как бихте могли да издържите до утре или даже до вдругиден? И второ, непременно трябва да се върна при моите хора. Не го ли сторя, те ще се разтревожат за мен и ще се разпръснат надалеч да ме търсят. А така е твърде възможно да се стигне до неприятни срещи с вашите и тъкмо това искам да избегна.

— Значи ще ни заведеш при нашите врагове, така ли? Наистина ли мислиш, че ще тръгна с теб?

— Да. Не го ли направиш доброволно, тогава ще те принудя.

— Ма’ас Аллах — опазил Господ! — изплашено възкликна тя. — Нима ще използваш сила срещу една слаба жена? Нима ще се покажеш също тъй зъл като улед аюните?

— Да, ще те принудя, но само за твое добро. Ако останеш тук, ти си загубена. Трябва да тръгнеш с мен, а понеже мога да се върна единствено при войниците, се налага и ти да отидеш при тях. Но няма защо да се страхуваш. Не гледай на мен като на твой враг! Когато те видях заровена в земята, веднага си казах, че сигурно си от племето на улед аярите, тоест от моите сегашни противници. Въпреки това те освободих. По това можеш да разбереш, че не съм някакъв коварен враг. Тръгнах с войниците само, за да предотвратя кръвопролития и ако е възможно да се сключи мир. Погледни ме! Нима имам вид на човек, от когото трябва да се страхуваш?

— Не — отвърна тя и се усмихна. — Погледът ти е дружелюбен, а изразът на лицето ти е благ. Не се боя от теб, но толкоз повече ме е страх от войниците.

— Но това е излишно. Всички те ще се държат приятелски към теб. Ние не воюваме срещу жени.

— Вярвам на думите ти, защото не ми приличаш на измамник, а… но я виж! — прекъсна се тя сама, — ей там се появиха двама ездачи!

Тя показа в посоката, откъдето бях дошъл. Бяха Емъри и Винету.

— Дали не са твои или мои врагове, о господарю! — разтревожено каза тя.

— Мои приятели са, които са тръгнали да ме търсят, понеже отсъствието ми им се е сторило твърде продължително — успокоих я аз.

Когато двамата стигнаха до нас, спряха конете си, а Емъри каза:

— Безпокояхме се. Повече от два часа те нямаше. Можеше да те е сполетяло някакво нещастие. Първо яздихме докато се натъкнахме на дирите ти, а после ги проследихме. Естествено пак си имал приключение, а?

— Да, тази жена и детето й бяха в най-голяма опасност. Разказах им какво се беше случило. Щом свърших, Емъри се обади:

— Ужасно! От Крюгер Бей съм чувал, че улед аюните са негодници. Естествено към жената никой няма да се държи враждебно, клето същество! Ще й дадем да яде и да пие.

Двамата скочиха на земята. Имаха вода. Емъри даде на жената фурми, а от Винету тя получи парче месо, което той измъкна от кобурите на седлото. Беше си приготвил сам запаси от месо, изпечено по индиански.

Докато жената ядеше далеч на изток забелязах да се появява някаква бяла точка, която непрекъснато нарастваше и скоро си пролича, че е двуцветна — долу беше тъмна, а горе — бяла. Когато посочих натам с ръка, Емъри каза:

— Отряд бедуини, отдолу са тъмните коне, а отгоре — светлите бурнуси. Идват право насам. Какво ще правим?

Жената видя, че наблюдаваме нещо. Тя също погледна на изток и се изплаши.

— Аллах да ни закриля! Изгубени сме, ако не избягаме час по-скоро! Улед аюните са!

— Възможно е да са и други хора.

— Не. Сега те живеят с целия свят във вражда и всеки, който открито посред бял ден идва откъм земите където се намират шатрите на техните села, със сигурност е от племето на улед аюните. Бягай, господарю, бързо, бързо!

Тя се изправи на крака.

— Почакай малко! — отвърнах й аз. — Един немче не бяга от такива хора.

— Но те са повече от десет!

— Успокой се! Давам ти думата си, че нищо лошо няма да ти направят. По-скоро мисля, че ние ще ги накажем за убийството, което е било извършено тук.

— Искаш да останеш? — попита Емъри по своя лаконичен маниер.

— Във всички случаи.

— Ами ако не са улед аюни…?

— Тогава ще са улед аяри, срещу които сме тръгнали на поход, а тях пък съвсем не бива да изпускаме.

— Ще ги пленим ли?

— Да. Ако се наложи да стреляме, тогава по възможност ще се целим само в конете, а не в хората, които ми се иска да заловим живи.

Неговото иначе толкова сериозно лице засия от удоволствие, когато се приближи до своя кон, за да вземе от седлото пушката си, с която имаше навика да улучва всякакъв дивеч и всеки неприятел право в челото.

Винету също грабна своята Сребърна карабина, а с другата си ръка посегна към колана където бяха затъкнати изпитаните в много битки закривен ловджийски нож и томахок.

Ето че жената извика с все по-засилващ се страх:

— О, Спасителю, о Милостиви, о Закрилнико! Наистина са улед аюните! С тях са и шестимата, дето ме заровиха жива. Онзи с голямата черна брада, който язди начело, ги предвождаше. Какво ли ни очаква! О Аллах, Аллах, Аллах!

Накарах я пак да седне на земята и я успокоих:

— На теб и на детето ти и косъм няма да ви падне от главата!

Нямах повече време да се занимавам с изплашената жена, защото ездачите се бяха приближили на около триста крачки от нас, където спряха, за да ни огледат. Несъмнено улед аюните идваха, за да видят дали жената беше вече умряла и да се насладят на тази гледка. Бяхме застинали така както го изискваха обстоятелствата, а именно — аз се намирах в средата при жената, Емъри беше на двайсетина крачки вдясно от мен, а Винету — на същото разстояние от лявата ми страна, така че образувахме права линия с дължина от около четиридесет крачки. Жребците ни стояха зад нас.

С изключение на двамина бедуините бяха въоръжени с дълги кремъклийки. Двамата носеха копия. Всичките яздеха много хубави коне. Ето защо ми стана жал за животните и подвикнах на моите приятели:

— Ако ни се наложи да стреляме, не се целете в конете, както ви казах преди, а в ездачите и то само в ръцете или в краката им! За животните ще е много жалко, но за убийците -никак.

— Well, ще бъде изпълнено съвсем точно — кимна Емъри, който, подпрял високата си фигура на никога непропускащата целта си пушка, очаквателно оглеждаше неприятелския отряд.

Бедуините бяха спрели недалеч от нас. Споделяха мненията си за нашето поведение. От време на време до нас долиташе по някое по-силно възклицание, изразяващо учудването им. Не бяха очаквали да срещнат тук някакви хора, а държанието ни съвсем ги беше смаяло. Несъмнено трима бедуини навреме биха избягали от толкова многобройна група, но и да бяха останали, то непременно щяха да се метнат на конете, за да са готови за всеки случай за бягство. Фактът, че не се приближихме до конете си и без да се помръднем от местата си спокойно гледахме към тях, си оставаше за бедуините просто една загадка. Подобно нещо все още не бяха преживяли. Можеха да си обяснят поведението ни единствено по следния начин: сигурно смятахме, че пред нас са се появили някакви познати, от които няма защо да се боим. Но според тях това можеше да е само заблуда, защото те самите не познаваха никого от нас. Само в едно нещо бяха напълно убедени и то бе именно онова, в което се лъжеха — че сме мохамедани. Че наистина мислеха така, доказа техният поздрав. Един дълбоко вярващ мюсюлманин никога няма да поздрави човек от някаква друга вяра със „селям алейкум“. Дори на немохамедани не се позволява да използват този поздрав към някой привърженик на исляма. В този момент чернобрадият предводител смуши коня си да направи няколко крачки напред, сложи ръка на гърдите си и извика към нас:

— Селям алейкум, я ихуани — мир вам, братя мои!

— Сел ал — кротко отвърнах аз.

Използувайки само тези две срички, аз ясно дадох да се разбере, че нямах намерение да завързвам с него някакви приятелски отношения. Той се престори, че не го е разбрал и продължи:

— Кеф сахатак — как си?

Отговорих грубо:

— Енте ас бедак, мин инте? — Какво искаш, кой си ти? Това противоречеше на всички правила на учтивостта. Той незабавно посегна към приклада на кремъклийката си и заплашително каза:

— Как се осмеляваш да ми зададеш такъв въпрос! Да не би да идваш от края на света, та не знаеш как подобава да се държиш? Името ми е Фарад ал Асуад и съм върховният шейх на улед аюните, на чиято територия се намираш! Ти си навлязъл в нашите земи без да ни попиташ за разрешение и ще трябва да платиш пътен данък.

— Колко?

— За всеки човек по сто туниски пиастри и шестнайсет каруби.

Това правеше по петдесет и една марки за всеки от нас.

— Ако искаш да ги имаш, ела си ги вземи! — подканих го аз като вдигнах карабината си и я подпрях върху сгънатия си лакът. С това движение ясно му показах, че нямаше да получи нищо.

— Устата ти е голяма като пастта на хипопотам — подигравателно се изсмя той, — ама изглежда имаш по-малко акъл и от презрения джерада. (Скакалец — Б. нем. изд.)

Как ти е името? Как се казват твоите спътници? Откъде идват? Какво търсят тук? Каква им е професията и имали ли са бащите им имена, които все още да не са забравени?

Според местните разбирания последният му въпрос съдържаше голяма обида. Отговорът ми беше в същия дух:

— Изглежда си завирал езика си в нечистотиите на вашите камили и говеда, понеже изговаряш толкова смърдящи думи. Аз съм Кара бен Немзи от страната на алеманите. Моят приятел от дясната ми страна е прочутият надлъж и шир Пехливан Бей от страната на ингилизите, а героят отляво е Винету ал Харби уе’л Насър (Войн и победител — Б. нем. изд.), върховният шейх на всички племена на апачите в голята Билад ал Амирика. Свикнали сме да раздаваме на убийците куршуми, а не данъци. Пак повтарям: ако искаш парите, ела си ги вземи!

— Имаш далеч по-малко акъл отколкото си мислех. Нима ние не сме четиринайсет храбри мъже, докато вие сте само трима? Значи всеки от вас ще бъде петкратно убит, преди да успее да убие някой от нас!

— Опитайте се де! Няма да можете да направите и трийсетина крачки и куршумите ни ще ви изядат.

Бедуините избухнаха в смях. Не си мислете, че имах намерение да се хваля с моите думи. Не! Само спазвах обичаите в тази страна. Също както древногръцките герои са имали навика да предхождат бойните си подвизи с гръмки словесни двубои, така и бедуините имат привичката да използват устата си преди истинските оръжия, което те правят обикновено с голяма разточителност. И подигравателният кикот на улед аюните беше неделима част от играта. След като смехът им затихна, шейхът продължи със заплашителен тон:

— Говориш за някакви убийци. Заповядвам ти да ми кажеш кого имаш предвид!

— Нямаш никакво право да ми заповядваш още повече, че имам предвид самите вас!

— Ние ли сме убийци? Докажи го бе, куче!

— За „кучето“ ще бъдеш наказан още преди вечерната молитва толкова сигурно, колкото е сигурно, че съм застанал ей тук пред теб! Запомни го! Нима не сте убили стареца, чиито тленни останки лежат ей там?

— Това не беше убийство, а кръвно отмъщение!

— А после сте заровили тази безпомощна жена в земята! Старците и жените не могат да се защитават и затова сте се осмелили да ги нападнете, страхливци такива! Ала сега пред нас куражът ви веднага се изпари.

Отговориха ми с нов още по-гръмък кикот. След това шейхът язвително подхвърли:

— Я се приближете бе, чакали такива, синове на чакали и внуци на чакали, и ни покажете храбростта си!

— Елате първо вие! Нали сте пет пъти повече и няма защо да сте чак толкова смели, за да ни нападнете. Внимавайте какво ще ви кажа! Тук на това място сте извършили престъпление, което ще накажем. Вие сте наши пленници. Който се опита да избяга ще бъде застрелян. Слизайте от конете и ни предайте оръжията си!

Смехът, в който избухнаха, бе направо неописуем. Но шейхът им извика:

— Сега вече разсъдъкът ти окончателно те напусна. Черепът ти е празен! Искаш ли да го отворя, за да ти го докажа?

— Не се подигравай! Я виж колко спокойно стоим пред вашата многочислена група! Не трябва ли да сме съвсем сигурни в себе си? Повтарям ти: гледайте само да не побегнете, защото куршумите ни ще ви догонят!

Тогава чернобрадият се обърна към своите хора с думите:

— Изглежда това куче говори сериозно. Спомена за техните куршуми, но и в нашите цеви се намира по някой и друг куршум. Стреляйте, а после да се нахвърлим върху тях!

Той насочи пушката си към нас. Неговите хора последваха примера му. Разнесоха се дванадесет изстрела, обаче никой не улучи, понеже старите им кремъклийки не струваха и пет пари. Имаха намерение после да се втурнат срещу нас, ала смайването им да ни видят здрави и читави ги закова по местата им. Тогава Емъри направи няколко крачки напред и им извика с мощния си глас:

— Видяхте ли как стреляте? Останахме си спокойно по местата, понеже знаехме, че можете само по погрешка да ни улучите. А сега ще ви покажем как стреляме ние. Измежду вас има двама души с копия. Нека един от тях вдигне във въздуха своето оръжие и аз ще го улуча.

Единият от копиеносците последва тази подкана, но щом видя, че Емъри вдига карабината си, за да стреля, той отпусна ръка и извика:

— О, Аллах, Аллах! Какво го прихваща този човек! Кани се да стреля по копието ми, но ще улучи мен!

— Страх те е! — изсмя се англичанинът. — Слез от седлото и забий копието в земята! И ако после се отдалечиш, няма как да те улуча.

Бедуинът постъпи както му бе казано. Емъри се прицели и натисна спусъка, без да се бави по-дълго от секунда. Улучи копието точно под желязното му острие. Това бе един майсторски изстрел.

Улед аюните смушиха конете си да се приближат, за да разгледат по-добре попадението. Никой не изговори нито една дума на висок глас. Само си шепнеха. Толкова силно впечатление им направи изстрелът. Винету ме попита:

— Вероятно и моят брат ще им покаже как стреля, а?

— Да. — отговорих аз. — Искам да ги пленя без кръвопролитие и с няколко изстрела — ще им докажа, че не могат да ни избягат.

— Тогава няма да е необходимо да проговори и Сребърната карабина на Винету. Но имат ли тези хора томахоки?

— Не. Колко ли ще има да се чудят, ако им покажеш как се използва това оръжие!

— Добре! Понеже не разбирам езика им, нека моят брат им каже, че с томахока си ще прережа точно в средата копието, което все още стои забито в земята.

Преди да успеят да се съвземат от смайването си аз подвикнах на бедуините:

— Отдръпнете се настрани от копието! Моят приятел има такова оръжие, каквото още не сте виждали. То е нещо като балтат ал китал (Бойна секира — Б. Нем. изд.), с която се разцепват глави и се улучва всеки неприятел, втурнал се да бяга. Той ще ви покаже как се използва.

Те отстъпиха встрани. Винету съблече дългия хаик, измъкна томахока, завъртя го няколко пъти над главата си и после го хвърли. Въртейки се непрекъснато около собствената си ос, оръжието полетя като първо се спусна надолу, на известно разстояние почти докосна земята, но после рязко се издигна нагоре, описа дъга без да престане да се върти и най-сетне се спусна, за да улучи дръжката на копието точно в средата и да го пререже сякаш с остър като бръснач нож.

Самото обстоятелство, че копието беше улучено от едно толкова значително разстояние, предизвика учудването на улед аюните, но удивлението им се удвои от факта, че оръжието бе секира. Но напълно неразбираемо за тях остана въртеливото движение на томахока, както и необяснимата му траектория.

И ето че тогава се случи нещо, което им се стори още по-изумително. Винету остави своята Сребърна карабина на земята и се отправи към томахока си, за да го вземе. Той мина между тях, стигна до мястото където лежеше оръжието, вдигна го и по същия път се върна обратно, без да ги удостои с нито един поглед. Напълно смаяни, бедуините втренчено ни зяпаха.

— Беше прекалено дръзко! — подхвърлих на апача.

— Pshaw! — презрително отвърна той. — Това не са войни. Даже не заредиха отново пушките си и ако ми бяха посегнали, щях да си послужа с юмруците и моя нож, а ти щеше да ми помогнеш с твоята карабина да си пробия път.

Такъв си беше Винету, хладнокръвен и безумно смел, но винаги показваше изключителна разсъдливост, която не го изоставяше дори и в най-опасните мигове.

За да не дам възможност на бедуините да се отърсят от смайването си, аз им извиках:

— Хай я раджал — внимавайте, хора, сега ще ви покажа една омагьосана пушка. Забийте второто копие в земята!

Направиха каквото им казах. Взех в ръка карабината „Хенри“ и продължих:

— Тази пушка стреля непрекъснато, без да е необходимо отново да я зареждам. Сега ще изпратя десет куршума в копието и всеки от тях ще попадне на два пръста под другия. Гледайте!

Прицелих се и стрелях. Всички погледи бяха насочени към мен, за да видят дали наистина няма да заредя. А когато след десетия изстрел свалих карабината, всички се втурнаха към копието. Не обърнах внимание на възклицанията им, а побързах незабелязано да допълня изстреляните патрони, за да разполагам в случай на нужда с всичките двайсет и пет изстрела. Куршумите бяха пробили дръжката на копието на споменатото разстояние един от друг и сигурно бях вече в очите на бедуините нещо като магьосник, но ми се искаше още по-силно да ги сплаша и затова им извиках:

— Измъкнете копието, отдалечете се на още сто и петдесет крачки и пак го забийте в земята! Въпреки голямото разстояние ще го строша с два куршума на три равни части.

Вече бяха видяли, че за броени секунди имах възможност да дам много изстрели. Сега ми се искаше да им покажа на какво разстояние можех да стрелям безпогрешно. Малките куршуми на карабината бяха пробили копието. Но едрокалибрените патрони на моя Мечкоубиец сигурно щяха да го строшат на парчета.

Когато копието отново бе забито в земята, то изглеждаше от нашето място като тънко бастунче. Изстрелът бе изключително труден. Но аз добре познавах пушката си и можех да разчитам на нея. Вдигнах тежкия Мечкоубиец в положение за стрелба и се прицелих. Разнесоха се два гърмежа сякаш от леко оръдие. Две трети от копието изчезнаха. Последната третина остана забита в земята. Улед аюните смушиха конете си и се отправиха натам. Пуснах Мечкоубиеца на земята, отново взех карабината „Хенри“ и подвикнах на Емъри и Винету:

— Бързо подир тях, за да не излязат извън обсега на куршумите ни. Тъй като Винету не може да разговаря с тях, нека се погрижи да прибере техните коне и оръжия.

Последвахме улед аюните, защото винаги трябваше да сме достатъчно близо, за да можем да ги държим в шах с куршумите си. Приближихме се на петдесетина крачки до тях без да ни обърнат някакво внимание.

Парчетата от копието минаваха от ръка на ръка, а смайването на бедуините нямаше край. Подведен от силното си учудване към непредпазливост, шейхът се обърна и ни подвикна:

— Дяволът е ваш съюзник! Стреляте без да зареждате, а куршумите ви летят на десеторно по-голямо разстояние от нашите.

— Забрави най-важното — подхвърлих аз — нито един от вашите куршуми не успя да улучи целта, докато никой от нашите изстрели не отиде на вятъра. Знаеш ли колко време ми бе необходимо за десетте изстрела?

— Колкото е нужно на сърцето да направи десет удара.

— А за колко време ще дам четиринайсет изстрела?

— За четиринайсет удара на сърцето.

— Правилно! И всеки от тях ще улучи — по един от вас!

— Йа Аллах, йа Раб — о, Господи, о, Боже! Наистина ли ще стреляш по нас?

— Само ако ме принудите. Нали ви заявих, че сте мои пленници! Думата ми на две не става! А сега ми кажи дали ще се предадете без съпротива или трябва да стрелям!

— Пленници ли? Не се предавам! Какъв позор да бъдеш пленен от някакви си чуждоземни кучета като вас и…

— Мълчи! — викнах му аз. — Веднъж вече ме нарече куче и ти обещах да те накажа още преди вечерната молитва. Ако произнесеш тази дума само още един-единствен път, ще удвоя наказанието ти. И така за последен път: предавате ли се?

— Не. Ще те застрелям!

Той насочи кремъклийката си към мен, но аз се изсмях.

— Стреляй де! Та нали си заредихте пушките! Допуснахте да ви надхитрим. Най-напред се обръщам към теб, защото хората ти ще последват твоя пример. Слизай сега от коня и…

Тук бях прекъснат. Емъри светкавично вдигна пушката си и стреля, понеже един от улед аюните, който се беше прикрил зад други двама и си мислеше, че не го наблюдаваме, беше извадил рога за барут и торбичката си с куршуми, за да зареди. Изстрелът на англичанина го улучи в ръката над лакътя. Той силно извика и изпусна пушката си.

— Така ти се пада! — казах му. Същото ще сполети всеки, който не ни се подчини. Предупредих ви, предупреждавам ви и още веднъж. А и онзи, който обърне коня си и се опита да избяга, ще бъде веднага свален от седлото с куршум. Хайде, слизай! Занеси си кремъклийката при онзи войн от Билад ал Амирика. Дай му както ножа, тъй и другите си оръжия, а после седни на земята близо до него!

Човекът се поколеба, макар че от ръката му се стичаше кръв. Тогава насочих към него карабината „Хенри“ и го заплаших:

— Ще броя до три! Не се ли подчиниш, ще ти строша и другата ръка. И така… едно… две…!

— Машаллах, кан уама лам яша лам йуекун — каквото пожелае Бог става, каквото не желае, не става — каза той, скърцайки със зъби, после слезе от коня, вдигна пушката си от земята и я занесе на Винету, който я взе и го претърси за други оръжия.

Извиках жената да се приближи и й дадох моя нож.

— Знаеш какво ти направиха тези негодници, и на теб, и на детето ти и затова сега ще ни помогнеш. Отрежи от хаика ей на онзи човек една по-широка ивица и вържи с нея ръцете му при лактите на гърба така, че да не може да я скъса. Същото ще направиш с всички останали!

— О господарю, какви войни сте само! — възкликна тя. — Вършите чудо след чудо, за вас няма невъзможни неща!

Тя направи каквото й бях наредил, а аз отново се обърнах към шейха:

— Ти видя вече, какво става когато някой ни окаже съпротива. И тъй, подчини се! Слизай от коня!

Вместо да изпълни заповедта ми, той се опита бързо да обърне коня си и да препусне в галоп, само че животното разбра погрешно рязкото дръпване на юздите и се вдигна на задните си крака. В следващата секунда се прицелих с карабината готов да стрелям, ала Емъри светкавично се озова до него и извика:

— Подлец, ти не заслужаваш един почтен куршум. С теб ще постъпим иначе. Долу от коня!

Англичанинът го сграбчи за крака. Последва много мощно дръпване и в широка дъга ездачът полетя на земята, където Емъри го зашемети с няколко юмручни удара, докато Винету и аз държахме останалите в шах с пушките си. Шейхът бе бързо разоръжен, а ръцете и краката му — вързани.

Тогава се обърнах към човека, по чийто черти на лицето както и по белезите му можеше да се съди, че е най-храбрият измежду тях, и му наредих:

— А сега ти! Слизай и отиди да предадеш пушката и ножа си! Едно, две…!

Той изобщо не изчака да кажа „три!“, а най-послушно слезе от седлото, предаде на Винету оръжията си и след като беше вързан, седна на земята.

После всичко тръгна по-бързо и мина без особена съпротива. Помогнаха ни мохамеданските възгледи за неизбежността на съдбата. Било е по волята на Аллаха. Било е писано в Книгата на живота. Всички направиха каквото им бе заповядано и само двамина, подчинявайки се волю-неволю, избълваха проклятия. Единият ми извика:

— Ил андакнак — проклета да е брадата ти! — на което естествено не обърнах внимание. Другият пък гневно ми крясна:

— Аллах йелбисак борнейта — дано Аллах ти сложи шапка! — което е свързано с това, че един мюсюлманин никога не носи шапка. Следователно проклятието би трябвало да означава следното: „дано Бог те причисли към неверниците“ и понеже в смисъла на исляма аз още от рождението си съм си бил неверник, то и това страшно проклятие не бе в състояние нито да ме разгневи, нито пък да ме накара да зароня горчиви сълзи. Та нали по едно или друго време от моето земно съществуване бях носил вече филцови или сламени шапки, а в онези славни дни на незабравимите изпити бях слагал на главата си даже цилиндър, тъй наречения „кюнец“!

Бяхме извършили нещо, което изглеждаше направо невъзможно — всъщност без да влизаме в истински бой ние тримата бяхме пленили четиринайсет въоръжени врагове, възседнали чудесни коне. Но съвсем искрено ще призная, че едва ли щяхме да имаме същия успех с четиринайсет индианци. След като всички бедуини седяха вече вързани един до друг, Емъри ме попита:

— Ами как ще ги отведем оттук? Навярно ще е по-трудно от пленяването им! Ще яздят ли? Но тогава, макар че са с вързани ръце един или друг може да ни избяга.

— Просто няма да яздят! Всеки от улед аюните ще води своя кон. Ще вържем юздите за ръцете му, които са извити на гърба му. Той ще върви напред, а конят ще го следва.

— Well! Тогава напред! До свечеряване разполагаме само с час и половина. За щастие дори и ако тези негодници не яздят, ще можем да стигнем до у ара за не повече от час.

— До у ара? Какъв у ар?

— Малко преди да тръгнем да те търсим водачът каза, че днес ще стигнем до някакъв у ар, през който ще яздим утре. Затова Крюгер Бей реши да бивакуваме в самото начало на този у ар.

— Знаеш ли пътя дотам?

— Тръгнем ли на запад, непременно ще се натъкнем на него.

„У арът“ представлява осеяна с каменни блокове и големи каменни късове пустиня. Под „сахар“ бедуините разбират само пясъчната пустиня. „Серирът“ е каменистата пустиня, а „джебелът“ — планинската. Ако тя е обитаема, тогава я наричат „файафи“, докато необитаемата се казва „кала“. Ако в пустинята има храсталаци, се използува името „хайтия“, а там където растат и дървета, се говори вече за „кела“.

Водачът, за когото спомена Емъри, беше всъщност онзи войник, който беше избягал от обкръжението на улед аярите и беше занесъл в Тунис вестта за неуспеха на колагасъ. За награда му бе присъден чин на подофицер. За да намерим неприятеля нямахме нужда от водач. Но ако се касаеше до някои подробности от релефа на местностите, то сигурно щеше да ни е добре дошло да имаме при нас някой човек, който добре да ги познава.

Както вече се спомена пленниците бяха вързани за юздите на конете си и после поехме на път. Ръката на ранения беше превързана. Шейхът отдавна бе дошъл в съзнание и скърцайки със зъби, бе принуден да се примири със своята участ.

Спасената от мен жена Елатех беше заявила, че вече е достатъчно силна, за да може да се държи на седлото заедно със своето дете и затова й дадохме един от конете на аюните. Изглежда беше престанала да се тревожи за съдбата си, защото не се бяхме отнесли към смъртните й врагове като към приятели.

Естествено ние тримата яздехме конете си и подтиквахме нашите пешеходци да се движат по-бързо. Животните на аюните не ни създаваха особено много работа. Колкото буйни и темпераментни да са бедуинските жребци, то те се държат като кучета, които охотно следват господарите си.

Слънцето все още не беше достигнало хоризонта, когато тук-там в пясъка вече се виждаха ту по-големи, ту по-малки камъни. Започваше у арът. Колкото повече напредвахме, толкова по-едри и по-многобройни ставаха камъните. Най-накрая на юг от нас те кажи-речи покриваха цялата пустиня. Нощната езда през един подобен у ар е изключително трудна и ето защо можехме само да одобрим решението на Крюгер Бей да спре в началото на каменната пустиня.

Скоро съзряхме пред нас бивака, където цареше голямо оживление. Много любопитни излязоха да ни посрещнат. Те се учудиха немалко, когато забелязаха, че не сме сами, и когато чуха какво се беше случило.

Подробно докладвах на Крюгер Бей за всичко. Изглежда той не остана особено възхитен, защото ми каза:

— Вас на тримата сте извършили геройство наистина, ала иначе щял съм го да предпочета.

— Иначе ли? Какво искате да кажете?

— Ами щото тези пленници нали трябва мъкнем с ние и големи неприятности ще са в последствие.

— Мисля, че ще е тъкмо обратното.

— За кво?

— Защото по отношение на улед аярите те могат да ни бъдат много полезни.

— Тогава да ми кажете с любезност, в кво таз полза състои се, която с пълна благонадежност не проумявам.

— Улед аярите са отказали да плащат данъка на глава. По какъв начин се изплаща или събира този данък?

— Племето наброява толкоз и толкоз души и събира толкоз коне, говеда, камили, овце и кози.

— Значи данъкът се плаща в добитък. През пролетта не паднаха никакви дъждове и по време на последвалата суша измряха безброй животни. Стадата оредяха и не един и двама заможни номади се превърнаха в бедняци. Ако не искаме да грабят и плячкосват, тези хора трябва да живеят от стадата си. Но ето че сега те са принудени да мизерстват. Хранили са надеждата, че заради сушата пашата Мохамед ас Садок ще им опрости за тази година данъка или поне ще го намали, ала той не го направи. От оределите си стада хората ще трябва да заплатят пълния размер на данъка и следователно ще изпаднат в още по-голяма беда. Това ги е озлобило. Ето че сега ние идваме, за да им вземем със сила онова, което са отказали да дадат. Това ще ги докара до отчаяние. А аз съм убеден, че те биха платили данъка си, ако не бяха сполетени от толкова тежки загуби. Не сте ли на същото мнение?

— Дотам и аз съм също! — кимна той.

— Те не могат да го платят, без да изпаднат в още по-бедствено положение и затова ще се бранят до последна капка кръв. Улед аярите ни превъзхождат по числеността на войните. Ако ни победят, ще бъдем принудени да се върнем покрити с позор. А това не бива да се случва.

— Невъзможно да се понесе тоз позор, затуй по-добре да умрем с оръжие в ръка.

— Съвсем правилно! Но нека предположим, че победим. Тогава ще осъдим цялото племе на пълна нищета. Гладът ще го стопи, а каквото той пощади, ще бъде отнесено от болести и епидемии. Така ли да стане?

— С неудоволствие. Но що да не се случи и изселение на племето към области, дето стадата с намерени пасища ще получат пак сила, лой и месо?

— Искате да кажете аярите да се преселят, да отидат да потърсят хубави пасища, за да се умножат животните в стадата им. Но в такъв случай те ще поемат към Алжир, а може дори да прехвърлят границата на Триполитания. Така пашата ще ги загуби и никога повече няма да получи от тях данък. Това ли желаете?

— Или никога или пак не!

— Значи не искате улед аярите да бъдат победени!

Той не ми отговори веднага. Напълно слисан Крюгер Бей втренчи поглед в мен и смутено каза:

— Туй да искам не мога ни да проумея, ни да схвана.

— Знам едно средство, с което да дам възможност на улед аярите да платят своя данък, без да понесат щети. Просто ще го съберат от улед аюните.

— Улед аюните? И как?

— Улед аюните са много по-богати от улед аярите. Те по-лесно могат да понесат известни загуби. Като плених техния вожд и неговите тринайсет придружители, аз преследвах двойна цел. Първо, исках да го накажа за убийството и второ, така в ръцете ми попадна силен коз, който можем да изиграем в полза на улед аярите!

— Не забравяйте, че те имат кръвно отмъщение към улед аюните! Няма да ни е трудно да установим колко хора са избили едните от племето на другите и за тези убийства улед аюните ще трябва да платят кръвнина. Имаме възможност да ги принудим, понеже техният шейх се намира в ръцете ни.

След тези думи лицето на Крюгер Бей просия. Въпреки възрастта си малко оставаше да подскочи от радост.

— Алхамдулиллях! Да благодарим на Аллаха за таз безценна мисъл и за таз несравнима хитрост, дето сте я измъдрили! Вий сте безценна личност! На вас мойто приятелство! На това можете да се осланяте от време на време.

Той ми разтърси ръцете, а аз го попитах:

— Значи вече не ме упреквате за пленяването на шейха?

— Нито не, нито никога!

— Тогава Ви моля да наредите да го докарат тук заедно с неговите хора! Нека го поразпитаме! А аз си имам с него и лични сметки за уреждане. Неведнъж ме нарече куче и му се заканих, че ще го накажа. Ще получи хубава порция бой.

— Бой? Знайте ли, че свободен бедуин измива позор от бой само с кръвта и страшно отмъщава на живот и смърт?

— Знам го много добре. Но той трябва да бъде наказан не само заради обидата да ме нарече „куче“, но и за своята безсърдечност и садистичност, с които се е отнесъл по направо сатанински начин към една беззащитна жена и клетото й дете. Казах му, че ще си получи наказанието още преди вечерната молитва, а каквото кажа, това трябва да стане. Ако не го разрешите, ще наредя зад гърба Ви да го насинят от глава до пети.

— Щом Ваше твърд решение, че той или зад мой гръб или пред него бъде набит, тогаз веднага и намясто бъде изпълнено за Ваша угода.

След като се разпореди да му докарат пленниците, Крюгер Бей се разположи пред шатрата, която бе издигната специално за него. Аз трябваше да седна от едната му страна, а пък Винету и Емъри — от другата.

Когато войниците научиха, че Повелителя на войската ще разговаря с пленниците, те се стекоха да гледат. Офицерите образуваха широк полукръг около нас. Скоро доведоха шейха на улед аюните заедно с неговите хора. Той познаваше Крюгер Бей и го поздрави с лек поклон. Свободният бедуин е на мнение, че може да гледа пренебрежително на чиновниците или пък на войниците на пашата, защото те служат на чужда воля. Обаче при полковника той бе сбъркал адреса. Крюгер Бей му се сопна:

— Ти кой си?

— Нали ме познаваш! — предизвикателно отвърна шейхът.

— Мислех си, че те познавам, но твоят величествен поздрав ми подсказа, че съм се заблудил. Ти да не си Негово Великолепие великият султан на Стамбул, халифът на всички правоверни?

— Не — отговори шейхът, който не знаеше накъде биеше полковникът с въпросите си.

— Защо ме поздрави така, сякаш си султан, към чийто светъл лик нямам право да вдигна поглед? Искам да чуя кой си ти?

— Аз съм Фарад ал Асуад, върховният шейх на всички улед аюни.

— Аха, така значи! Аллах ми отваря очите, за да те позная. И така, ти не си нищо повече от един аюн и все пак не скланяш глава, за да поздравиш както подобава Повелителя на войската на пашата, когото, дано Аллах дари с хиляда години живот. Ще наредя да ти превият врата!

— Господарю, аз съм свободен аюн!

— Убиец си ти!

— Не съм убиец, а кръвен отмъстител, а това никого не засяга. Ние сме свободни мъже, имаме си своите собствени закони, по които живеем. Плащаме на пашата данъците си, които сме му обещали. Но друго не бива да иска от нас, останалото не е негова работа.

— Ти много добре знаеш правата си и аз няма да ти ги оспорвам, но изглежда не си запознат със задълженията си. В мое лице виждаш представител на пашата и в мое лице ти трябва да го уважаваш и почиташ. Сега ще наредя да ви отведат двайсет крачки назад, а после пак ще се приближите и ще ме поздравите както подобава! Иначе Ви чака бастонадата!

— Само да си посмял! — избухна чернобрадият. — Ние сме свободни мъже!

— Свободни сте в пустинята, но когато се намирате при пашата или при мен, сте само поданици. Хайде, отстъпете назад!

Те разбраха, че Крюгер Бей не се шегува и се отдалечиха на двайсетина крачки. После пак се приближиха и поздравиха като направиха ниски поклони и сложиха дясната си длан първо на челото, а след това на устата и гърдите. Въпреки това Повелителя на войската грубо им викна:

— А къде остана поздрава „селям“? Да не онемяхте?

— Селям алейкум! — поздрави шейхът. — Аллах да удължи живота ти и да те дари с радостите на рая!

— Селям алейкум! Аллах да удължи живота ти и да те дари с радостите на рая! — в един глас повториха неговите тринайсет придружители.

— Алейкум селям! — кратко отвърна Крюгер Бей. — Как попаднахте тук?

— Докараха ни принудително, — отговори шейхът — защото наказахме една жена на улед аярите, с които живеем в кървава вражда.

— Кой ви принуди да дойдете?

— Тримата мъже, които седят от двете ти страни.

— Нали сте четиринайсет души? Как можеш да кажеш подобно нещо без лицето ти да се изчерви?

— Няма причина да се изчервяваме, защото тези мъже са в съюз с шейтана. Той им е направил такива пушки, срещу които не могат да излязат и сто войни.

— Те не са в никакъв съюз с дявола, а са богобоязливи люде, но са и храбри мъже, победили вече в не един бой.

— Тогава ти още не ги познаваш. А на нас ни казаха кои са.

— Е, кои са те?

— Единият от тях е немче, другият е ингилиз, а третият — амирикани. И тримата са неверници, които ще отидат в ада. Какво търсят те в нашата страна? Кой им дава правото да се намесват в работите ни? Тези кучета ни…

— Чакай! — заплашително го прекъсна полковникът. — Не ги обиждай, понеже са мои приятели и гости!

А после с един съвсем друг, странно любезен тон, продължи:

— Живеете в кървава вражда с улед аярите, нали? Откога?

— Почти от две години.

— Сега съм тръгнал на поход, за да се бия срещу тях. Следователно те са мои врагове също както са и ваши.

— Знаем и се надяваме, че заради това ще се отнасяш към нас приятелски.

— А кой понесе повече загуби, та да живеете сега в кръвно отмъщение, вие или те?

— Те.

— Колко мъже убиха от вашето племе?

— Нито един.

— А вие от тяхното?

— Шестнайсет.

Знаех, че приятелският тон на полковника се дължеше на някаква основателна причина. Ето че сега той го смени и със съвсем друг строг глас каза:

— Това ще ви струва скъпо, защото ще ви предам на улед аярите.

— Няма да го направиш! — изплашено извика шейхът. — Та нали са твои врагове!

— Като ви предам в ръцете им, ще станат мои приятели.

— О, Аллах! Те ще си отмъстят и ще ни избият! Но ти нямаш право да ни предаваш на улед аярите. Ние не сме твои роби, които да можеш да подаряваш комуто и както си искаш.

— Вие сте мои пленници. Казвам ви, че вашата езда до мястото където сте заровили жената, е била езда към гибелта ви.

Шейхът сведе мрачния си поглед към земята. След малко той вдигна очи към полковника и втренчи острия си и изпитателен поглед в лицето му.

— Сериозно ли мислиш да ни предадеш?

— Кълна се в моето име и в брадата си! Тогава по лицето на аюна се изписа изразът на люта омраза и с язвителен тон той продължи:

— Навярно смяташ, че ще ни убият, а?

— Да.

— Лъжеш се. Те няма да ни убият, а ще ни вземат „дийе“. (Кръвна дан, кръвнина. — Б. нем. изд.) Ще предпочетат няколко коня, камили и овце пред кръвта ни. После пак ще сме свободни и ще се сетим за теб. Ще те, ще те…

Той направи заплашително движение с ръка. Полковникът се престори, че не го е забелязал.

— Вероятно няма да стане дума само за няколко глави добитък, а за много повече.

— Не. Известна ни е цената, която е обичайна сред нас. Лесно можем да я платим.

Тогава полковникът се обърна към мен и ме попита:

— Ефенди, на какво мнение си ти?

Наистина е обичайно кръвната дан да се определя според възможностите на лицето, което трябва да я плаща. В този случай лесно можеше да се предположи, че улед аюните нямаше да дадат чак толкова много за избитите аяри, на колкото възлизаше данъкът, който племето трябваше да плати. Полковникът добре го знаеше и затова се обърна към мен с надеждата, че ще съумея да придам на цялата работа благоприятен развой. И аз не излъгах неговите очаквания.

— Ти искаш, о господарю, да преговаряш с улед аярите за предаването на нашите пленници, нали?

— Да.

— Тогава те моля да ми разрешиш аз да водя преговорите!

— Ще удовлетворя молбата ти, понеже знам, че няма друг по-подходящ човек за тази цел.

— В такъв случай улед аюните ще трябва да платят много повече отколкото си мислят.

— Така ли? — попита той зарадван.

— Да. Шейхът на аюните ме нарече куче и неверник. Но аз познавам Корана и неговите различни тълкувания по-добре от него. Ще му го докажа, а самия него ще накажа заради обидните му думи като при предаването на пленниците поставя условието кръвната дан за избитите улед аяри да бъде определена точно според Корана и неговите тълкувания.

Шейхът се изсмя подигравателно.

— Някакъв си немче, един неверник и християнин да познава Корана по-добре от нас и да определя дийето според Свещената книга! Високомерието е завъртяло главата на този гяур!

— Внимавай! — предупредих го. — Все още не е дошло времето за вечерната молитва, а ме наричаш гяур. Ти знаеш ли какво пише в Корана и в неговите тълкувания за дийето?

— Не, защото там не пише подобно нещо, иначе щях да го знам.

— Лъжеш се и аз ще просветля твоето незнание. И тъй, слушай! Абд ал Муталиб, бащата на бащата на Пророка, дал обет пред божеството, че ако той го дари с десет сина, единият от тях ще му бъде принесен в жертва. Желанието му било изпълнено и за да остане верен на дадения обет, той се допитал до жребия кой от десетте си сина да принесе в жертва. Жребият определил Абд Аллах, сетнешния баща на Пророка. Тогава Абд ал Муталиб взел момчето и заедно с него напуснал град Мека, за да го принесе в жертва пред градските порти. Но междувременно жителите на града узнали за неговото намерение. Те го последвали и взели да му обясняват колко ужасно и престъпно дело се канел да извърши. Опитали се да омилостивят бащиното му сърце, ала той устоял на всичките им увещания и се приготвил да извърши жертвоприношението. Тогава до него се приближил някакъв мъж и го помолил преди да пристъпи към действие да се допита до една прочута пророчица. Абд ал Муталиб така и направил, а тя му казала да постави надясно Абд Аллах, а наляво — десет женски камили. После трябвало да хвърли жребий, за да се види кой да бъде убит — момчето или камилите. Ако жребият се паднел на Абд Аллах, трябвало да се доведат други десет камили и отново да се допита до жребия и по този начин да продължи докато той се паднел на камилите, защото по този начин божеството щяло да обяви колко женски камили струват живота и кръвта на момчето. Направили каквото наредила пророчицата. Девет пъти жребият се падал на момчето, тъй че вече от лявата страна стояли деветдесет камили. На десетия път той се паднал на камилите и по този начин Абд Аллах, бащата на Пророка, бил спасен от смъртта на жертвоприношението. От онзи ден и за да си спомнят за него, кръвната дан за един човек била определена на сто женски камили и всеки правоверен мюсюлманин е длъжен да се съобразява с този свещен обичай. Какво ще кажеш сега?

Въпросът ми бе отправен към шейха. Известно време той гледа мрачно в земята, после ми хвърли гневен поглед и попита:

— Кой му’алим (Учител. — Б. нем. изд.)

на Корана е извършил смъртния грях да те посвети теб, неверника, в тайните на исляма? Аллах да го изгори в най-силния огън на ада!

— Учителят ми също беше християнин. Ние християните знаем вашето религиозно учение далеч по-добре от самите вас. Я сега изчисли! Убили сте шестнайсет улед аяри. Това прави хиляда и шестстотин женски камили, които ще трябва да дадете, ако искате да спасите живота си.

— И нима улед аярите ще са толкова луди да ги поискат?

— Да. Или по-скоро наистина ще са луди ако не ги поискат. Ще ви предадем в ръцете им само при условието, че така ще постъпят. С вас им правим такъв голям подарък, който те с радост ще приемат, защото после лесно ще си платят данъка, а и ще им останат още много животни, с които ще си покрият загубите.

— Говориш като дете! Откъде ще вземем хиляда и шестстотин женски камили?

— Нима всяко животно си няма своята цена, за която може да се купи? Същото е и с женските камили.

— С пари ли искаш да плащаме? Че толкова суха пара няма в цялата страна. Ние не плащаме, а разменяме. Но ти не го знаеш, защото си чужденец!

— Нима съм казал, че трябва да плащате с пари? Щом при вас има само разменна търговия, тогава никой няма право да ви попречи да изплатите хиляда и шестстотинте камили с някаква друга разменна стока. Знаете каква е цената на една камила, на едно говедо, на един кон, на една овца и на една коза и можете лесно да пресметнете колко коне, говеда, овце или кози ще трябва да предадете вместо камилите. Впрочем това все още не е всичко, което ще трябва да платите.

— Още ли има? — избухна той.

— Да. Известни ли са ти обясненията към Корана от Са-махшари и Баидауи?

— Не.

— Те двамата са най-прочутите му тълкуватели и са единодушни: който опозори чужда жена, той убива честта й и трябва да заплати половин кръвна дан. Но онзи който я измъчва, той убива честта на мъжа й и трябва да плати целия дийе. Разбираш ли какво имам предвид?

— Аллах да те погуби! — скръцна със зъби той.

— По нечовешки начин сте измъчвали жената, която спасих, и сте погубили честта на мъжа й. Това струва колкото цялата кръвна дан, което ще рече сто женски камили. При това ще бъда тъй добър да не прибавям към сметката опасността, на която сте изложили и сляпото дете. Но ви се заклевам, че няма да спасите живота си, ако заедно с хиляда и шестстотинте камили за убитите не дадете и още сто на жената! Тя е бедна и искам заради изтърпяните мъчения да я направя заможна.

Това беше вече прекалено много за шейха. Той бързо направи две крачки напред и изкрещя:

— Куче, откъде накъде ще искаш нещо и ще ни заповядваш! Какво те засягат всички тези неща? Ти си умопобъркан щом си въобразяваш, че две големи племена на тази страна ще вземат да се съобразяват с твоите желания! Ако не ми бяха вързани ръцете, щях да те удуша. Но ето ти това! Заплювам те в лицето!

И той наистина изпълни заканата си. Но както си седях на земята аз бързо се наведох настрани, така че той не улучи целта си. Тогава Крюгер Бей извика:

— Отведете тези песове, иначе съвсем ще побеснеят! Те чуха какво искаме, а ние няма да отстъпим нито на йота. Ще ги предадем на улед аярите и ще трябва да заплатят кръвната дан според Корана и освен това още сто камили на жената, ако не желаят да се простят с живота си. Ако виновниците не са достатъчно богати, тогава нека племето им помогне!

Бедуините бяха отведени настрана. По мой знак задържаха само шейха, чийто крака отново бяха вързани.

В този момент слънцето залезе, настъпи времето на могреба, молитвата, която се казва, когато дневното светило се спусне зад хоризонта. Всеки керван си има един човек, който се нагърбва със задачата пръв да изговаря молитвата. Ако той не е мюсюлмански духовник, дервиш или служител в някоя джамия, тогава ще е обикновен мирянин, който много добре познава предписаните действия на тази церемония. При нас тази служба се пое от моя приятел стария Селям. Едва що слънцето бе докоснало хоризонта, когато със силен ехтящ глас той започна да вика:

— Хай ала’с салат, хай ала’л фелах! Аллаху акбар. Ашаду ла илаха ил’ Аллах, ашаду ана Мохамед арасул уллах — хайде на молитва, на избавление! Бог е много велик! Признавам, че няма друг Бог освен Бог. Признавам, че Мохамед е пратеник на Бога!

След това следваха предписаните за тази молитва славословия, състоящи се от трийсет и седем стиха или строфи, при които в джамиите се изгарят различни благовония с опиум. Всички войници бяха коленичили с лице обърнато към Мека и се молеха с такова смирение и всеотдайност, каквито човек би искал да пожелае на някои християни. Само шейхът нямаше възможност да се моли, защото беше здраво вързан. Той почти не откъсваше поглед от мен и забелязах, че ме оглеждаше с израз на презрение и подигравка. Навярно си мислеше, че съм забравил заканата си да го накажа още преди вечерната молитва. Но скоро щеше да разбере, че се е лъгал. Все още не се беше стигнало до ашиях, последната молитва, а аз се канех да се позанимая с него преди и тя да беше изговорена.

Последната строфа от могреба гласи:

„Няма друг Бог освен този единственият, който е без спътници. Негово е господството и негова е прославата. Той съживява и убива, а самият той не умира. В неговата ръка е доброто и той властва над всички неща. Няма друг Бог освен него. Той изпълнява винаги каквото е обещал и подкрепя слугите си. Той въздига своята войска с чест и унищожава войските на враговете, той, единственият. Няма друг Бог освен него и ние служим единствено на него, ние, неговите слуги, искрените, верните, макар заради това неверниците да ни ненавиждат. Хвала на Бога, властелина на световете! Слава и хвала нему в утринните и във вечерните часове! Негова е прославата на небето и на земята, на зазоряване и на свечеряване, предобед, следобед и по обед!“

Едва бяха заглъхнали последните думи и богомолците се бяха изправили на крака, когато наредих на стария фелдфебел:

— Извикай бастонададжията!

— Че кой ще бъде наказван?

— Шейхът на улед аюните.

— С колко удара?

— Сто.

— Господарю, после ще ни създава трудности, защото няколко дни няма да може да ходи.

— Няма да получи бастонадата, а удари по гърба.

— Това е нещо друго! О, господарю, Аллах да благослови мислите ти! Ето че сега най-после пак ще имаме възможност да се помолим със „Заключителната“. Отдавна не се е случвало. При всяко име един удар. Ще ми разрешиш ли да казвам на висок глас имената? Правя го с такова голямо удоволствие!

— Нямам нищо против!

Той отиде да изпълни моето поръчение. При коя ли мюсюлманска войскова част няма бастонададжия или курбаджия! Този човек, един подофицер, се озова бързо със своите помощници, а войниците начело с офицерите отново се събраха при шатрата на полковника.

Крюгер Бей изобщо не възрази срещу наказанието на бедуина. Ние все още седяхме при входа на шатрата, а шейхът лежеше пред нас. Първоначално нямах намерение да постъпвам с него толкова сурово, изобщо не мога да понасям подобни сцени, обаче с измъчването на жената той си беше заслужил боя, а и поведението му никак не беше подходящо да ни настрои по-състрадателно.

— Сто удара! Хубаво число! — обади се Емъри. — Но не ми се ще да ги получа. Благодаря! Ще ги издържи ли?

— Без съмнение.

— И същевременно фелдфебелът ще се моли?

— Да.

— Заключителната? Странен народ са тези мохамедани. Да придружаваш такъв бой със стократните славословия на Аллах!

— Аз не го възприемам като богохулство. Сто удара и сто имена на Аллах, тогава няма как да сбъркаш при броенето. Все още не съм присъствал на подобно наказание, но са ме уверявали, че често се случвало наказваният човек също силно да крещи имената на Аллах, за да намали по този начин болките си.

— Наистина ставам любопитен!

Тук трябва да се отбележи, че тази мюсюлманска последна, завършваща молитва, наричана „Заключителната“ съдържа стоте имена на Аллах, които се изброяват на глас с поклони и високо вдигнати длани. Ето един откъс от нея: „Милостиви, Състрадателни, Царю, Пресвети, Миротворецо, Верни, Закрилнико, Всемогъщи, Всесилни, Непреклонни, Творецо, Създателю, Ваятелю, Всеопрощаващи, Всепобеждаващи, Дарителю, Бащице, Победителю, Всезнаещи, Разтърсващи, Разпростиращи…“ и така нататък.

Когато шейхът видя да се задава бастонададжията, той втренчи очи в мен като отнесен, но после изведнъж погледът му се оживи и ме попита:

— Кой… кой е този човек?

— Бастонададжията — с готовност му отговорих. — Ще упражни службата си върху теб.

— Аз… аз ли… трябва да получа стоте удара? Човече! Гяурино!

— Мълчи ти казвам, иначе ударите ще станат сто и петдесет!

— Знаеш ли, че това ще ти струва живота?

— Не дрънкай! Днес те видях, колко си опасен. Бастонаджи, можеш да започваш!

— Силно ли?

— Изпълни дълга си, но не искам да умре!

— Тогава ще остане жив, но нека Аллах ме пази да изпитвам някога блаженството, което ще го накарам да почувствува сега! Съблечете го!

Свалиха хаика на шейха и му развързаха ръцете. После ги изпънаха настрани и ги вързаха здраво за копията, държани от двама войници. Други двама го хванаха за краката, четиримата дръпнаха едновременно и след миг шейхът се озова проснат по корем на земята.

— Готови сме, о, господарю! — доложи бастонададжията като си избра една пръчка от снопа, който държеше в лявата си ръка.

— Тогава започвай! — кимнах аз.

Но бастонадата не започна веднага. Очите на всички се бяха втренчили в стария Селям. Той широко разтвори ръце и патетично поде:

— Бисми-лахи ’р рахмани ’р рахим. Йа раб, йа даим. Големи и многобройни са греховете на този свят и сърцата на злодеите са закоравели. Ала справедливостта е будна и наказанието не дреме. О, Аллах, о, Мохамед, о, всички вие халифи! Чуйте правоверни, вие благочестиви любимци на благодетелта, стоте свещени имена на онзи, който няма нито един грях и представлява вечната справедливост и възмездие! Чуйте ги, но не се вслушвайте в стенанията и воплите на този червей, чиито грехове ще бъдат ей сега изписани върху кожата на безбожния му гръб! Аллах! О, Милостиви! О, Състрадателни! О, Царю!

Тези три думи бяха придружени от първите три удара. След това бавно последваха едно подир друго и останалите имена. При „О“ бастонададжията замахваше, а при следващата сричка ударът се стоварваше върху гърба на шейха. Той лежеше като мъртъв. Стискаше здраво зъби и не издаваше никакъв звук. Ала на петнайстото име от устата му се разнесе стон, а при седемнайстото вече започна да крещи, повтаряйки имената:

— О, Бащице… о, Победителю… о, Всезнаещи… о, Разтърсващи… о, Разпростиращи…!

Този човек напълно бе заслужил своите сто удара, ала сцената ми беше непоносимо противна и след като получи шейсет удара, наредих да престанат и да го отведат настрани. Душевната болка, която му бях нанесъл, беше поне също толкова силна, колкото и телесната. Можех да бъда сигурен, че в негово лице си бях създал яростен неприятел.

Елатех дойде при мен, за да ми благодари за наказанието, което беше получил нейният мъчител. Тя не знаеше, че беше тайно наблюдавана. Все пак не беше изключено, макар и не от неблагодарност да избяга и ако се натъкнеше на войни от нейното племе, без да иска с приказките си да ни издаде.

Овреме си легнахме да спим, защото пътят ни на следващия ден през уара постепенно щеше да става все по-труден и по-опасен колкото повече се приближавахме до онези развалини, където предполагахме, че се намират неприятелите ни, обсадили нашите хора.

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май Крюгер Бей (2)

Метаданни

Данни

Крюгер Бей

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора главаВ Тунис

Карл Май
Крюгер Бей (2)

Втора глава
В Тунис