Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prelude to Foundation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПРЕЛЮДИЯ ЗА ФОНДАЦИЯТА. 1997. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.31. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Prelude to Fondation, Isaac ASIMOV & Robert SILVERBERG (1988)]. Послеслов: Откривателството като сюжет (субективен поглед), Светослав НИКОЛОВ — с.426–428. Художник: Венцислав ИЛИЕВ (корица); КАМО (портрет на писателя, 1993). Печат: Балкан прес ЕАД, София. Формат: 56×84/16. Печатни коли: 27. Страници: 430. Цена: 3900.00 лв. ISBN: 954-570-036-X.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

87

Беше петият ден от престоя им в Што и сутринта Дорс помогна на Рейч да облече един местен официален костюм, с който никой от тримата още не беше свикнал.

Рейч подозрително се огледа в холоогледалото и установи, че отразеният образ точно имитира всичките му движения, но без да разменя лявото и дясното. Досега никога не бе използвал холоогледало и не можа да се сдържи. Опита се да го пипне, а сетне се разсмя доста объркано, когато ръката му мина през него, докато тази от изображението без никакъв ефект мушкаше действителното му тяло.

Най-накрая рече:

— Изглеждам смешен.

Огледа туниката си, която бе направена от много гъвкава материя и имаше тънък ажурен колан, сетне прокара длани по коравата яка, която се надигаше подобно на чаша около двете му уши.

— Главата ми е като топка в купа.

— Богатите деца на Што носят точно такива дрехи — успокои го Дорс. — Всеки, който те зърне, ще те хареса и ще ти завиди.

— Дори както ми е прилепнала косата?

— Да. Ще използваш тази кръгла малка шапка.

— С нея чутурата ми съвсем ще заприлича на топка.

— Тогава не позволявай на никого да я рита! И помни какво ти казах. Пази шегите за друг път, не се дръж като дете.

— Но аз съм дете — рече той с невинно изражение в широко разтворените си очи.

— Не очаквах да го чуя точно от теб — заяви историчката. — Сигурна съм, че мислиш за себе си като за възрастен дванадесетгодишен човек.

Рейч се ухили.

— Добре. Ще бъда голям шпионин.

— Не съм ти казала да бъдеш шпионин. Недей рискува. Не се прокрадвай зад вратите, за да подслушваш. Ако те спипат, никой няма да има полза, а ти — най-малко от всички.

— Айде бе, ’спожо, к’во си мислиш за мен? Че съм дете или нещо таквоз?

— Нали преди малко сам го каза? Виж, Рейч, просто слушай всичко, което се говори, без да ти личи. И помни какво си чул, за да ни го разправиш. Толкова е просто…

— Просто е за теб да го кажеш, ’спожо Венабили — ухили се пак Рейч — още по-просто за мен да го направя.

— И внимавай.

Момчето й намигна.

— Не се бой, лейди!

Някакъв лакей (тъй студено неучтив, както може да бъде само един арогантен лакей) дойде да отведе Рейч на мястото, където го очакваше Рашел.

Селдън се загледа след двамата и умислено промълви:

— Сигурно ще слуша толкова внимателно, че въобще няма да види зоопарка. Не съм сигурен, че беше редно да излагаме момчето на такава опасност.

— Опасност ли? Съмнявам се. Не забравяй, че Рейч е отрасъл в бордеите на Билиботън. Подозирам, че е по-оправен от нас двамата, взети заедно. Освен това Рашел го харесва и ще изтълкува всичко, което той стори, в негова полза. Бедната…

— Дорс, наистина ли я съжаляваш?

— Искаш да кажеш, че не заслужава симпатия, защото след като е дъщеря на кмет, смята, че тя самата е кмет по право, и възнамерява да унищожи империята? Но дори и да е тъй, Рашел притежава някои черти, заради които човек може да прояви известна снизходителност. Например преживяла е една нещастна любов. Това е съвсем очевидно. Сърцето й несъмнено е било разбито… поне за известно време.

— Дорс, ти имала ли си някога нещастна любов? — попита Селдън.

Историчката поразмисли миг-два и каза:

— Не истински. Прекалено съм увлечена в моята работа, за да си позволявам разбити сърца.

— И аз така мислех.

— Тогава защо питаш?

— Можеше и да не съм прав.

— Ами ти, Хари?

Ученият се почувства неловко.

— Всъщност… да. Заделих си време колкото за едно разбито сърце. Или поне за зле пукнато.

— И аз така предполагах.

— Тогава защо питаш?

— Кълна се, че не беше с някаква умисъл. Просто исках да видя дали ще излъжеш. Не излъга — и аз се радвам.

Последва пауза, нарушена от Селдън:

— Минаха пет дни и нищо не се случи.

— Като се изключи това, че се отнасят добре с нас, Хари.

— Ако животните можеха да мислят, също щяха да смятат, че се отнасят добре с тях, докато ги охранват преди кланицата.

— Признавам, че тя наистина угоява империята, за да я заколи.

— Но кога?

— Когато е готова за това, естествено.

— Рашел се хвалеше, че е в състояние да извърши преврата за един ден, и аз останах с впечатление, че може да го извърши в който си иска момент.

— Дори и да можеше, сигурно най-напред ще пожелае да се увери, че е в състояние да обезсили реакцията на империята, а то би й отнело доста време.

— Колко? Тя очевидно възнамерява да обезсили тази реакция, като използва мен, обаче все още не прави никакви опити в тая посока. Няма какъвто и да е признак, че се опитва да засили моето значение в хорските очи. Ходя си по улиците ей така — неразпознаван. Многолюдни штоански тълпи не се събират да ме приветстват. По хиперновините няма нищо.

Дорс се усмихна.

— Човек почти може да заподозре, че страдаш, загдето не са те направили прочут… Хари, ти си наивник. Или не си историк, което е едно и също. Мисля, че щеше да е по-добре да се радваш, че разработването на психоисторията непременно ще те направи такъв, отколкото… Защото тя може да спаси империята. Ако всички хора разбираха историята, щяха да престанат да допускат отново и отново едни и същи грешки.

— Защо да съм наивник? — попита Селдън, като навири глава и я погледна отвисоко.

— Не се засягай, Хари. Мисля, че всъщност това е една от привлекателните ти черти.

— Зная. Тя събужда майчинския ти инстинкт, а и теб са те помолили да се грижиш за мен. Само че какво ми е наивното?

— Това, дето мислиш, че Рашел ще се опита да агитира целокупното имперско население да те приеме за ясновидец. Така очевидно нищо няма да постигне. Трудно е да раздвижиш бързо квадрилиони хора. Както има физическа инерция, тъй има и социална, и психическа. А и щом започне да действа открито, просто ще принуди Демерцел да застане нащрек.

— Тогава какво прави тя сега?

— Предполагам, че информацията за теб — подходящо преувеличена и украсена — е пусната на неколцина важни люде. Скоро ще стигне до онези вицекрале на сектори, до адмиралите на флотилии и до други влиятелни хора, които тя чувства, че гледат благосклонно на нея или пък неблагосклонно на императора. Стотина души, готови да я подкрепят, биха могли да заблуждават лоялистите достатъчно дълго, така че да дадат възможност на Рашел Първа да изгради своя Нов ред, за да смаже всяка съпротива, която тъй или иначе ще възникне. Мисля, че разсъждава точно по тоя начин…

— И все пак от Чувек няма ни вест, ни кост!

— Въпреки това той положително прави нещо. Всичко тук е прекалено важно, за да го пренебрегне.

— А не ти ли е минало през ума, че може и да е мъртъв?

— Има такава възможност, разбира се, но не ми се вярва. Ако беше, щях да науча.

— Дори тук?

— Дори тук.

Селдън повдигна вежди, но не каза нищо.

Късно следобед се върна Рейч — щастлив и възбуден, пълен с описания на маймуни и бакариански гримохери, така че взе разговора по време на вечерята изцяло в свои ръце.

За пръв път от пет вечери насам Рашел не сподели масата с тях, но това с нищо не намали великолепието на храната, нито пък числеността и сръчността на сервитъорите.

Чак след като се върнаха в своите стаи, Дорс подхвана:

— Хайде, Рейч, разкажи ми какво стана с госпожа кмета. Кажи ми нещо, което тя е направила или изрекла и което ти смяташ, че би трябвало да научим.

— Има едно важно нещо — просия хлапето. — Бас държа, че заради него не дойде на вечеря.

— И какво е то?

— Градината беше затворена за всички освен за нас, нали разбирате. Ние бяхме много — Рашел и аз, и всякакви образи с униформи, и мадами с дрехи фантазе, и други такива ми ти работи. Сетне оня образ с униформата — един, дето отначало го нямаше, а дойде по-късно — й рече нещо тихо и ’сподарката се обърна към другите, и им махна ей така с ръка, сякаш да не мърдат. И те наистина не мръднаха. Тя отиде малко настрани с него, за да може да приказват и никой да не ги чуе. Само дето аз продължих уж да не им обръщам внимание и да зяпам по различните клетки, и така минах по-близо до Рашел, та да мога да я чувам. Тя каза: „Как смеят?“, ама наистина беше бясна! А оня с униформата изглеждаше разтревожен — просто го мярнах за малко, щото се опитвах да изглеждам, сякаш киризя животните — та затова повечето слушах. Та оня рече, че някой си, не си спомням името му, но май беше генерал или нещо таквоз… Рече, че този генерал казал, че офицерите били поставили клетва за предаденост на морука на Рашел…

— Положили клетва за преданост — поправи го Дорс.

— Нещо таквоз и че се тревожели, дето трябвало да правят к’вото им заповяда една женска. Оня каза, че искали стария или ако старият е болен, той да си избере някой мъжки, дето да бъде кмет, а не някаква си женска.

— Да не е женска? Сигурен ли си?

— Така рече. Прошепна го. Беше много разтревожен, а Рашел толко’ беше избесняла, че едва дето можеше да приказва. Тя рече: „Ще му отсека главата. Утре всички ще ми се закълнат в преданост и който откаже, ще съжалява още преди да е минал един час.“ Точно това каза. Развали цялото събиране и всички се върнахме, и през цялото време една дума не обели. Само седеше, ама много ядна и гневна.

Дорс го похвали:

— Добре, Рейч. Не споменавай никому за случката.

— Разбира се, че няма. Туй ли ти трябваше?

— До голяма степен. Идеално си се справил, момче, а сега си иди в стаята и забрави за цялата тая работа. Изобщо не я мисли повече.

Когато той си отиде, историчката се обърна към Селдън и възкликна:

— Много интересно! Има толкова случаи, когато дъщери са наследявали поста от бащите си или, ако е там въпросът, от майките си и са ставали кметове. Имало е дори царуващи императрици, както несъмнено ти е известно, и изобщо не мога да си спомня някога в имперската история да се е поставял толкова сериозно въпросът кметът да не е жена. Направо да се чудиш защо такова нещо се случва в Што.

— Че защо пък не? — възрази математикът. — Съвсем скоро бяхме в Микоген, където жените не ги смятат за нищо и положително не могат да заемат властови постове, колкото и да са маловажни…

— Да, разбира се, но това е изключение! На други места и по друго време именно те са доминирали. В интерес на истината управлението и властта винаги са били къде повече, къде по-малко, еквисексуални. Ако все пак тенденцията е на най-високите постове да има повече мъже, то е защото жените са по-склонни да се обвързват — чисто биологически — към продължението на рода.

— Само че какво е положението в Што?

— Доколкото ми е известно, също еквисексуално. Рашел не би се поколебала да поеме кметската власт и мисля, че старият Маникс също не се е поколебал да й я отстъпи. А тя е била изненадана и бясна, загдето се е сблъскала с мъжкото несъгласие. Не е възможно да го е очаквала.

— Явно си доволна от това — отбеляза Селдън. — Защо?

— Просто защото е толкова неестествено, че няма как да не е нагласено. Мисля, че Чувек го е скалъпил.

— Така ли мислиш? — разсеяно попита ученият.

— Да — твърдо отвърна Дорс.

— Знаеш ли — още по-отнесено каза той — и аз си мислех същото.