Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (62)

61

Джайрад Тайсалвър от сектор Дал беше нисък. Главата му едва стигаше до носа на Селдън. Той обаче, изглежда, не се притесняваше от това. Имаше хубави, правилни черти на лицето, лесно се усмихваше и с гордост носеше дебелите си черни мустаци и ситно къдрава коса.

Живееше заедно с жена си и малката си дъщеря в апартамент от седем миниатюрни стайчета, който се поддържаше педантично чист, но почти без никакво обзавеждане.

— Извинявам се, гу’син Селдън и гу’жа Венабили — рече Тайсалвър — че не мога да ви дам лукса, към който трябва да сте привикнали, но Дал е беден сектор, а аз дори не съм сред най-прокопсалите от нашите хора.

— Значи ние имаме още по-големи основания — отговори Селдън — да ви се извиним, загдето ви обременяваме със своето присъствие.

— Няма никакво бреме, гу’син Селдън. Гу’син Чувек уреди да ни се плаща щедро, задето ще използвате скромното ни жилище, и парите щяха да са добре дошли, дори и вие да не бяхте — а вие също сте — добре дошли.

Селдън се сети какво му каза на раздяла журналистът, когато най-накрая пристигнаха в Дал.

— Виж, приятелю — заяви тогава той — това е третото място, което ти уреждам като убежище. Всички знаят, че първите две са извън обсега на имперските власти, което само по себе си би могло да привлече вниманието им; в края на краищата за теб точно те са логичните. Това тук обаче е различно. То е бедно, незабележително и на практика в известно отношение несигурно. За беглец не е естествено убежище, така че императорът и неговият началник канцелария може и да не се сетят да погледнат насам. При това положение ще имаш ли нещо против този път да не се забъркваш в разни каши?

— Ще опитам, Четър — леко обиден отвърна Селдън. — Само те моля да разбереш, че аз не си търся белята. Просто се мъча да науча онова, за което спокойно могат да ми отидат и тридесет живота…

— Разбирам — кимна Чувек. — Твоите усилия в учението те отведоха на Горната страна в Стрилинг и в онуй Гнездо в Микоген, а в Дал ще те откарат кой знае къде. Що се отнася до теб, доктор Венабили, зная, че си се старала да се грижиш за Селдън, но ще трябва да го правиш по-настоятелно. Вкарай си в главата, че той е най-важният човек на Трантор, или дори в Галактиката, и че на всяка цена трябва да бъде в безопасност.

— Ще продължа да правя всичко, което е по силите ми — наежено заяви Дорс.

— Колкото до вашите домакини, те си имат своите особености, но определено са добри хора. Опитайте се да не ги въвличате в неприятности.

Във всеки случай поне Тайсалвър като че не предчувстваше никакви неприятности от страна на новите си наематели и удоволствието му от тяхната компания — като оставим настрана парите за наема, дето щеше да получава — изглеждаше напълно искрено.

Той никога не бе излизал извън Дал и апетитът му към разкази за далечни места беше огромен. Жена му също слушаше, кимайки и усмихвайки се, а дъщеря им, пъхнала пръст в устата си, току надзърташе иззад вратата.

Обикновено след вечеря, когато цялото семейство се събираше, Селдън и Дорс започваха да разправят за Външния свят. Храната бе достатъчно изобилна, но безвкусна и често пъти груба. Толкова скоро след пикантните ястия на Микоген тя почти не можеше да се яде. „Масата“ представляваше дълга лавица покрай едната стена и всички хапваха прави.

Внимателният разпит, на който ги подложи Селдън, му разкри факта, че сред даляните това като цяло е обичайно явление и не се дължи на необикновена бедност. Разбира се, обясни госпожа Тайсалвър, измежду хората на високи държавни длъжности в Дал има и такива, които са склонни да възприемат всевъзможни упадъчни обичаи като например столове — тя ги нарече полици за тела — но стабилната средна класа гледаше на това с лошо око.

Колкото и да не одобряваше ненужния лукс, семейство Тайсалвър все пак обичаше да слуша за него, като следеше разказа с истинска канонада от цъкания с език, когато станеше дума за матраци, поставени върху крака, за натруфени ракли и гардероби и за свръхизобилие от кухненска посуда.

Слушаха описанието на микогенските обичаи, а Джайрад Тайсалвър самодоволно потупваше косата си и даваше съвсем ясно да се разбере, че от негова гледна точка да се подложиш на обезкосмяване е все едно да се оставиш да те скопят. Госпожа Тайсалвър се вбесяваше при всяко споменаване на раболепието на жените и направо отказваше да повярва, че Сестрите го възприемат спокойно.

Най-много от всичко обаче ги вълнуваха небрежните подхвърляния на Селдън за императорския дворец. Когато при разговорите се разбра, че той действително е виждал и говорил с императора, истинско страхопочитание обзе семейството. Трябваше им известно време, преди отново да се осмелят да задават въпроси, и ученият скоро откри, че не е в състояние да задоволи любопитството им. В края на краищата не бе видял много от земите край Двореца и още по-малко от вътрешността му.

Това разочарова семейство Тайсалвър и породи неуморни опити за извличането на нещо повече. След като чуха за императорското приключение на Селдън, вече им беше трудно да приемат уверенията на Дорс, че що се отнася до нея, тя никога не е била дори в околностите на Двореца. С най-голямо недоверие посрещнаха обаче небрежната забележка на Селдън. че императорът говорел и се държал като обикновен човек. Това явно им се виждаше съвършено невъзможно.

След три подобни вечери математикът се почувства уморен. Първоначално беше приветствал с радост възможността известно време да не върши нищо (поне денем), освен да преглежда някои исторически книги, които Дорс му бе препоръчала. През деня домакините любезно оставяха холовизора на гостите си, макар момиченцето да изглеждаше нещастно — него пък го пращаха в апартамента на съседите.

— Не ми върши работа — нервно рече Селдън, застанал насред стаята, след като сума ти време бе пял кресливо, за да откаже евентуалните подслушвачи. — Виждам как се захласваш от историята, но тя е препълнена с безкрайни подробности. Цяла планина — какво ти! — цяла Галактика от данни, сред които не мога да видя никаква завършена организация.

— Осмелявам се да ти напомня — изрепчи се Дорс — че някога хората сигурно не са виждали организация и сред звездите по небето, но все пак са открили и изследвали галактическата структура.

— Аз пък съм напълно сигурен, че за това са им били нужни поколения, а не седмици. Трябва да е имало времена, когато физиката е изглеждала като маса от несвързани едно с друго наблюдения — преди основните естествени закони да бъдат открити — и това също е отнело поколения. А какво мислиш за Тайсалвър?

— За двамата ли? Мисля, че са много мили.

— Любопитни са.

— Разбира се. На тяхно място ти нямаше ли да си любопитен?

— Само че дали тяхното е просто любопитство? Струва ми се, че са адски заинтересовани от моята среща с императора.

Дорс стана нетърпелива.

— Хайде пак! То си е съвсем естествено. Ако ситуацията беше обърната наопаки, нима ти не би се заинтересувал?

— Това ме изнервя.

— Тук ни доведе Чувек, не забравяй.

— Да, но журналистът не е безпогрешен. Той ни заведе и в Университета, където ме подлъгаха да се кача на Горната страна. Заведе ни при Слънцар Четиринадесети и пак ни вкара в капан. Знаеш, че беше тъй. Парен каша духа. Писна ми да ме разпитват.

— Тогава си смени ролята, Хари. Не се ли интересуваш от Дал?

— Разбира се, че се интересувам. Като за начало, кажи ми ти какво знаеш за него.

— Нищо. Просто един от тия осемстотин и кусур сектора… но аз съм на Трантор само от две години.

— Точно така. Съществуват двадесет и пет милиона други светове, пък аз се занимавам с този проблем от малко повече от два месеца. Казвам ти: ще ми се да се върна на Хеликон, да се заема с изучаване на математиката на вихровото движение, което беше тема за докторската ми дисертация, и да забравя, че някога съм видял или съм решил, че съм видял, че чрез същите тези вихри може да се проникне в същността на обществото.

Вечерта обаче той каза на домакина:

— Знаете ли, гу’син Тайсалвър, вие никога не сте ми разказвали какво правите, каква е вашата работа.

— Аз ли? — мъжът положи пръсти върху гърдите си, прикрити само с една проста бяла тениска, която, изглежда, бе най-важната част от мъжката униформа тук. — Нищо особено не правя. Работя в местната холовизионна станция — в програмирането. Много е скучно, но се плаща добре.

— И освен това е почтена работа — обади се госпожа Тайсалвър. — А туй значи, че не му се налага да бъхти в топлинните резервоари.

— Топлинни резервоари ли? — подпита Дорс, като повдигна светлите, си вежди и се изхитри да си придаде очарован вид.

— Е, хайде де — рече Джайрад — че нали Дал точно с това е известен. Не е кой знае какво, но тия четирийсет милиарда души на Трантор имат нужда от енергия и ние доставяме голяма част от нея. Не ни обичат много-много, ама ми се ще да видя как някои префърцунени сектори ще минат без нас.

Селдън изглеждаше объркан.

— Трантор не получава ли енергията си от слънчевите електроцентрали в орбита?

— Само незначителна част — отвърна Тайсалвър — и още нещичко от термоядрените централи по островите, както и от микротермоядрените двигатели и вятърните електроцентрали на Горната страна, обаче половината — той вдигна пръст, за да подчертае тежестта на думите си, а лицето му стана необичайно сериозно — половината идва от топлинните резервоари. Има ги на много места, но никъде — никъде! — не са толкова богати, както нашите в Дал. Сериозно ли не знаете нищо за тях?

— Нали ви е известно, че сме Външни — бързо се обади Дорс. (Насмалко не каза „туземци“, но се усети навреме.) — Особено доктор Селдън. Той е на Трантор само от два месеца.

— Нима? — учуди се госпожа Тайсалвър. Тя беше малко по-ниска от съпруга си, пълничка, без да е дебела. Имаше красиви черни очи, а тъмната й коса стоеше опъната силно назад и прибрана в кок. Също като мъжа си изглеждаше нейде около тридесетте.

(След престоя в Микоген, който макар и не много продължителен, се бе оказал твърде наситен, на Дорс й се видя странно, че една жена може да се включи в разговора, когато си поиска. Колко бързо се налагат новите маниери и обичаи, помисли тя и си отбеляза наум да спомене това на Селдън — още едно парченце към неговата психоистория.)

— О, да — отговори историчката. — Доктор Селдън е от Хеликон.

Госпожа Тайсалвър демонстрира вежливо невежество.

— Къде ще да е това?

— Ами, намира се… — започна Дорс и се обърна към математика. — Къде се намира, Хари?

Селдън се сконфузи.

— Да ви кажа честно, не мисля, че ще го открия много лесно на някой модел на Галактиката, без предварително да погледна координатите. Всичко, което мога да кажа в момента, е, че спрямо Трантор е от другата страна на централната черна дупка и представлява доста досадна работа да се добереш дотам с хиперкораб.

— Едва ли Джайрад и аз някога ще се качим на хиперкораб — рече госпожа Тайсалвър.

— Касилия — приветливо каза съпругът й — може пък някой ден да се качим. Хайде, разкажете ни за Хеликон, гу’син Селдън.

Ученият поклати глава.

— Няма да ви е интересно. Просто свят като всеки друг. Само Трантор е различен от всички останали. На Хеликон няма топлинни резервоари, а може би те изобщо съществуват единствено тук, на Трантор. По-добре вие ми разправете за тях.

(„Само Трантор е различен от всички останали.“ Това изречение някак си отново се появи в ума на Селдън и за миг той направо зяпна, тъй като неочаквано си припомни онази история за ръката на бедрото, която Дорс му бе разказала. Тайсалвър обаче вече бе отворил уста и асоциацията изчезна от ума му тъй бързо, както се бе появила.)

— Ако наистина искате да научите за резервоарите — заяви Джайрад — мога да ви ги покажа — и се обърна към жена си. — Касилия, ще имаш ли нещо против утре вечер да заведа гу’син Селдън на топлинните резервоари?

— И мен — бързо се обади Дорс.

— И гу’жа Венабили?

Съпругата му се намръщи и малко остро отвърна:

— Не мисля, че идеята е добра. На нашите гости ще им се види скучно.

— Аз не смятам така, гу’жа Тайсалвър — възрази Селдън. — Много бихме искали да видим топлинните резервоари. Ще се радваме, ако и вие дойдете с нас… а и вашата дъщеричка, стига тя самата да го желае.

— При топляците?! — настръхна госпожа Тайсалвър. — Това не е място за една прилична жена.

Селдън се почувства неудобно заради гафа си,

— Не съм искал да ви засегна.

— Никой не се е и засегнал — намеси се Тайсалвър. — Касилия си мисли, че туй е под нашето достойнство, но доколкото аз не работя там, няма никакво неудобство просто да идем на посещение и да ви ги покажа като на гости. Само че мястото наистина не е уютно и аз никога не бих успял да накарам жена си да се облече подходящо за него.

Изправиха се от полуприклекналите си пози — далянските „столове“ представляваха просто лети седалки на мънички колелца, които се кривяха и при най-малкото движение и караха коленете на Селдън ужасно да се вдървяват. Двамата Тайсалвър обаче бяха усвоили изкуството да седят стабилно и да стават без проблеми, пък и без да им се налага да използват ръцете си, както правеше това Селдън. Дорс също се надигна без видимо усилие и той за сетен път се удиви на вродената й грациозност.

Преди да се разделят по стаите си за нощувка, математикът я попита:

— Сигурна ли си, че не знаеш нищо за тия резервоари? По думите на госпожа Тайсалвър не изглеждат приятно място.

— Не може да са чак толкова неприятни, иначе господин Тайсалвър нямаше да ни вземе на обиколка. Хайде да се задоволим с това и да се оставим да бъдем изненадани!