Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (55)

54

Небето беше почти безоблачно, но синевата му бе бледа, сякаш забулена от висока, тънка мъглица. Това, помисли Селдън, е добро метеорологично хрумване, но в същия миг усети, че му липсва самото слънце. Никой на Трантор не виждаше слънцето, освен ако се качеше на Горната страна, а дори и тогава то можеше да бъде забелязано само когато се разкъсаше естественият облачен слой.

Дали родените тук чувстваха липсата на слънце? Дали изобщо се сещаха за това? Дали когато някой от тях отидеше на друг свят, където истинското слънце се виждаше, той се втренчваше в него полузаслепен и изпълнен с благоговение?

Защо, зачуди се той, толкова много хора прекарват дните си, без да се опитат да открият отговори на вечните въпроси (какво ти!, дори без да се замислят над тях?). Нима в живота има нещо по-вълнуващо от търсенето на отговори?

Погледът му се отмести на равнището на земята. Улицата бе обрамчена от ниски постройки, повечето от тях магазини. По широките пътища се движеха в двете посоки множество индивидуални коли, като всяка се придържаше към дясната страна. Изглеждаха като колекция от антики, но бяха с електрически двигатели и съвършено безшумни. Селдън се запита дали „античен“ е дума, която винаги би трябвало да предизвиква насмешка. Дали тихоходността не компенсираше ниската скорост? В края на краищата има ли в живота някаква особена причина за бързане?

По улиците забеляза доста деца и раздразнено сви устни. Очевидно не бе възможно микогенците да са с увеличена жизнена продължителност, освен ако не бяха затънали в детеубийства. Децата и от двата пола (макар да бе трудно момчетата да се различат от момичетата) носеха фусти, стигащи само на няколко сантиметра под коляното. Това улесняваше двигателната им активност и голите им прасци прелестно и често-често проблясваха.

Децата имаха и коса — орязана най-много до един пръст дължина, но това не пречеше по-големите да носят качулки, прикрепени към фустите така, че напълно да прикриват горната част на главите. Като че ли вече бяха достатъчно възрастни, та кефалическата растителност да изглежда неприлична… а може би наистина бяха дотолкова големи, та да искат да я скрият, мечтаейки за деня на ритуала, когато щяха да бъдат обезкосмени. На Селдън му хрумна нещо и той запита:

— Дорс, кой плащаше, когато пазарувахте — ти или Дъждокапките?

— Аз, разбира се. Дъждокапките нито веднъж не извадиха кредитна карта. Пък и защо да вадят? Купувахме за нас, не за тях.

— Но твоята карта е транторска; карта на туземка.

— Разбира се, Хари, обаче това не е проблем. Щом искат, хората от Микоген могат да пазят собствената си култура, начина на мислене и навиците си. Могат да унищожават косата си и да носят фусти. Е, въпреки това им се налага да използват парите на тукашния свят. Ако не го правят, ще задушат търговията, а никой разумен човек не би пожелал такова нещо. Парите са сила, Хари. — И тя протегна ръка, като че държеше в нея някакво невидимо доказателство за думите си.

— И микогенците приемаха картата ти?

— Изобщо не са изцвърчали за нея. Нито пък са обелили и дума за моята шапчица. Парите пречистват всичко.

— Е, това е хубаво. Значи мога да купя…

— Не, пазаруването е моя работа. Парите пречистват всичко, но е по-лесно да пречистят една туземка. Толкова са навикнали да не обръщат никакво или почти никакво внимание на жените, че автоматично пренебрегват и мен… А, ето магазина, откъдето си избрах дрехи.

— Ще те почакам отвън. Вземи ми един хубав червен шарф, да прави впечатление!

— Не се преструвай, че си забравил какво решихме. Ще купя два шарфа. И още една бяла фуста — по моите мерки.

— Няма ли да си помислят, че е странно една жена да купува бяла фуста?

— Разбира се, че не. Ще сметнат, че я купувам за някой компаньон, който е с подобен ръст. Всъщност мисля, че изобщо няма да се затруднят с каквито и да било предположения, стига картата ми да е наред.

Селдън застана отвън, почти очаквайки някой да дойде и да го поздрави или по-скоро да го изобличи като туземец, но не се появи никой. Онези, които минаваха покрай него, обикновено не го поглеждаха, а дори и малцината, които му хвърляха бегъл взор, продължаваха пътя си явно невпечатлени. Той се притесняваше особено много от сивите фусти — женските — които минаваха по двойки или, още по-лошо, заедно с някой мъж. Жените бяха потиснати, незабележими, презирани, така че твърде добре би им дошло да спечелят мимолетна известност, като изпищят при вида на някой туземец. Само че дори и те го подминаваха.

Очевидно не очакват да видят туземец, помисли Селдън, затова не го и виждат.

Това, реши той, е добро предзнаменование за предстоящото им нахлуване в Сакраториума. Колкото по-неочаквано би било някой да види туземци там, толкова по-вероятно е да пропуснат да ги забележат!

Когато Дорс се показа, той вече бе в доста добро настроение.

— Всичко ли взе?

— Абсолютно.

— Хайде тогава да се върнем в стаята, за да се преоблечеш.

Бялата фуста не й прилягаше тъй добре като сивата. Естествено не би могла да я изпробва на място, защото и най-тъпият продавач щеше да се обезпокои.

— Как изглеждам, Хари? — запита историчката.

— Също като момче — отвърна Селдън. — Сега да пробваме шарфа… обиято, де. Хубаво ще е да свикна да го наричам така.

Освободила косата си от шапчицата, Дорс с удоволствие я тръсна.

— Не го слагай сега — предупреди го. — Не можем да маршируваме из цял Микоген с шарфове на раменете. Последното, което ни трябва, е да привлечем вниманието.

— Не, не! Просто искам да видя как ми стои.

— Според мен добре, но другият е по-качествен и по-изпипан.

— Права си, Дорс. Аз трябва да привличам погледите, ако изобщо някой ни обърне внимание. Не искам да усетят, че си жена.

— Нямах това предвид, Хари. Държа да изглеждаш добре.

— Хиляди благодарности, но подозирам, че то просто не е възможно. Дай сега да видим как става тази работа…

Двамата се заеха отново и отново да слагат и свалят своите обия, докато накрая можеха да го вършат с едно-единствено плавно движение. Дорс водеше упражненията, тъй като предишния ден бе видяла — пред Сакраториума — как го прави един мъж.

Когато Хари я похвали за наблюдателността й, тя леко се изчерви и рече:

— Това не е нищо особено, просто го мярнах с женското си око.

— Значи си истински гений в мяркането — отвърна той.

Удовлетворени от постигнатото, двамата застанаха на разстояние и започнаха да се изучават един друг. На обиято на Хари блестеше яркочервена драконоподобна фигура, откроявайки се на по-светъл фон от същия цвят. А по-незабележимото обия на Дорс имаше само една контрастираща ивица, минаваща през централната му част.

— Напълно достатъчно — изкоментира тя — за да покаже добър вкус. — И изхлузи шарфа през главата си.

— Сега — рече Селдън — ги сгъваме и прибираме в някой от вътрешните джобове. Моята кредитна плочка — всъщност Четъровата — и ключът от стаята са в този, а от другата страна съм пъхнал Книгата.

— Книгата? Защо ти е да я разнасяш насам-натам?

— Налага се. Мисля, че всеки, който влиза в Сакраториума, е длъжен да има у себе си екземпляр от нея. Ако е нужно, двамата ще караме с една и сигурно никой няма да забележи. Готова ли си?

— Едва ли някога ще съм съвсем готова, но идвам с теб.

— Пътуването ще е дълго, имай предвид. Би ли проверила моята шапчица… да не би някои косъмчета пак да стърчат? И не си чеши главата.

— Няма. Изглеждаш съвсем наред.

— И ти.

— А освен това нервничиш.

Селдън се усмихна накриво.

— Познай защо!

Дорс импулсивно се пресегна и стисна ръката му, а сетне, сякаш изненадана от самата себе си, отдръпна пръсти. Погледна надолу и заоправя бялата си фуста. Математикът, сам учуден и някак си странно доволен, се прокашля и рече:

— Добре, хайде да вървим.