Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (6)

5

Селдън имаше на разположение една вечер, една нощ и част от утрото, за да размисли над срещата си с императора. Или, най-малкото, променящите се характеристики на осветлението по коридорите, площадите и парковете на Имперския сектор на Трантор създаваха впечатлението, че са изминали цяла вечер, нощ и част от сутринта.

Той се настани в един малък парк на малка пластмасова седалка, която се самооформи плътно по неговото тяло така, че да му бъде удобно. Съдейки по светлината, изглеждаше, че е някъде около средата на сутринта, и въздухът бе точно толкова хладен, колкото трябваше да е свеж, без обаче да щипе.

Дали постоянно беше тъй? Сети се за сивия ден навън, когато отиваше на срещата с императора. Спомни си и всички онези мрачни, студени или горещи сезони, дъждовните и снежни дни у дома на Хеликон и се зачуди дали те могат да липсват някому. Беше ли необходимо да седиш в такъв парк на Трантор и ден след ден да имаш идеално време, така че да ти се струва, че въобще не си заобиколен от каквото и да било, за да стигнеш дотам да ти липсва виещият вятър или лютият студ, или пък задушаващата влажност?

Може би. Но не още на първия, втория или седмия ден. А той разполагаше само с този един-единствен и утре трябваше да замине. Смяташе да му се наслаждава, докато още има тая възможност. В края на краищата не бе изключено никога повече да не се върне на Трантор.

И все пак продължаваше да се терзае от факта, че бе разговарял тъй независимо с човек, който е в състояние само с бегъл жест да се разпореди някой да бъде хвърлен в затвора или екзекутиран; или, в най-благоприятния случай, да се погрижи за неговата социална смърт чрез лишаването му от ранг и подходяща работа.

Преди да си легне, той бе прегледал написаното за Клеон Първи в енциклопедичната част на компютъра в своята хотелска стая. Императорът бе силно възвеличаван, както, без съмнение, са били възвеличавани приживе всички негови предшественици независимо от заслугите им. Селдън не обърна внимание на суперлативите, но бе заинтригуван от факта, че Клеон е роден в Двореца и никога не бе напускал принадлежащите му земи. Сиреч никога не бе излизал на самия Трантор, в която и да е част от многокуполния свят. Вероятно беше просто въпрос на сигурност, но освен това означаваше, че той се намира в затвор, без значение дали го признава пред самия себе си, или не. Може би най-луксозният в Галактиката, но все пак затвор…

И макар императорът да изглеждаше с меки обноски и да не бе проявил никакви признаци, че е такъв кръвожаден автократ, каквито се бяха оказали някои от предшествениците му, не беше за препоръчване да привлечеш вниманието му. Ето защо мисълта за утрешното отпътуване към Хеликон подейства ободрително на Селдън, нищо че в родния му град щеше да го посрещне зима (и то доста свирепа в момента).

Той вдигна поглед към ярката дифузна светлина. Въпреки че по принцип тук не можеше да вали, атмосферата съвсем не бе суха. Недалеч от него бликаше фонтан; растенията бяха зелени и вероятно никога не изпитали жажда. От време на време храсталакът прошумоляваше, сякаш вътре се криеха някакви животинки. Долови тихото жужене на пчели.

Действително, макар цялата Галактика да говореше за Трантор като за изкуствен свят от метал и керамика, поне на този малък участък земя той определено изглеждаше провинциален.

От парка се бяха възползвали още неколцина души. Недалеч имаше доста хубавичка млада жена, само че тя се бе привела над своя четец и Селдън не можеше да види ясно лицето й. Покрай него мина някакъв мъж, погледна го бегло и без любопитство, сетне се разположи на седалката насреща му, прехвърли обутия си в тесен розов панталон крак връз другия и се зарови в купчина факсове.

Тук изглежда бе модерно мъжете да се обличат в пастелни тонове, докато жените носеха най-вече бяло. Той с неодобрение зяпна собствения си хеликонски костюм, в който преобладаваше убито кафявото. Ако трябваше да остане на Трантор — въпреки че определено не възнамеряваше, щеше да му се наложи да си купи подходящи дрехи, защото иначе би се превърнал в обект на любопитство, насмешки или дори антипатия. Човекът с факсовете, например, се бе загледал в него — този път по-любопитно — очевидно заинтригуван от дрехите му, издаващи пришълец от Външните светове.

Селдън изпита облекчение, че онзи не се усмихна. Би могъл философски да понесе да му се присмиват, но определено не можеше да се очаква, че това ще му е приятно.

Мъжът насреща му като че бе потънал в някакъв свой вътрешен спор. В един момент изглеждаше тъй, сякаш ще го заговори, но после като че ли премисли, а след това отново му се прищя да каже нещо. Математикът се зачуди какъв ли ще е изходът от тази душевна борба.

Започна по-внимателно да го разглежда. Беше висок, добре сложен, с широки рамене и без никаква следа от коремче. Имаше светлокестенява коса и бе гладко избръснат; сериозна физиономия, оставяща впечатление за сила, макар да не се забелязваха набъбнали мускули; лице с донякъде тежки черти — приятно, без в него да има нещо кой знае колко красиво. Когато най-подир мъжът загуби вътрешната битка със себе си (или, може би, я спечели) и се приведе към него Селдън вече бе решил, че го харесва.

— Извинете ме — попита непознатият — вие не бяхте ли на Десетилетната конференция? Математическата?

— Бях — сговорчиво рече Селдън.

— А, предположих, че съм ви видял именно на нея. Седнах тук точно защото ми се стори, че съм ви разпознал. Ако нарушавам уединението ви…

— Ни най-малко. Просто се наслаждавам на безделието.

— Я да видим дали ще мога да уцеля. Вие сте професор Селдъм.

— Селдън. Хари Селдън. Почти в десятката. А вие?

— Четър Чувек — мъжът изведнъж доби леко разстроен вид. — Опасявам се, че е доста простовато име.

— Никога по-рано не съм попадал на каквито и да било Четъри — каза Селдън. — Или пък на Чувековци. Струва ми се, че това би трябвало да ви прави в известен смисъл уникален. Определено е по-добре, отколкото да те бъркат с безбройните Хариевци. Или Селдъни, ако е там въпросът.

Той премести стола си към Чувековия, леко стържейки в донякъде еластичните керамични плочки.

— Като стана дума за простовати неща — подзе след кратка пауза — какво ще кажете за тези одежди от Външните светове, които съм облякъл? Изобщо не ми хрумна, че би следвало да си купя транториански дрехи.

— Да, бихте могли да си купите — кимна Чувек, като огледа Селдън със сдържано неодобрение.

— Утре заминавам, а и освен това няма как да си го позволя. Математиците понякога боравят с големи числа, но не и в доходите си. Предполагам, че вие също сте математик, Чувек?

— Не. В тая област талантът ми е нулев.

— О! — Селдън бе видимо разочарован. — Нали казахте, че сте ме видели на Десетилетната конференция?

— Бях там като наблюдател. Аз съм журналист. — Той размаха факсовете така, сякаш изведнъж бе осъзнал, че все още ги държи в ръка, и ги напъха в големия джоб на якето си. — Осигурявам материали за холоновините. — И замислено добави: — Всъщност здравата ми е омръзнало.

— Работата ли?

Чувек кимна.

— Дотук ми е дошло да събирам всевъзможни дивотии от най-различни светове. Като че се пързалям по спирала надолу…

Той хвърли бърз преценяващ поглед към Селдън.

— Понякога обаче изпада и нещо интересно. Чух, че са ви забелязали да се отправяте към портите на Двореца в компанията на имперска стража. Да не би случайно да сте били при императора?

Усмивката изчезна от лицето на Селдън и той бавно отвърна:

— И да бях, това едва ли щеше да е нещо, за което бих могъл да приказвам, та да се публикува.

— Не, не става дума за публикуване. Ако не знаете това, Селдън, нека аз да съм първият, който ще ви го каже. Основно правило в новинарската работа е никога да не се казва нищо за императора или неговото лично обкръжение — нищо освен онова, което се подава официално. Това, разбира се, е грешка, защото така се разпространяват слухове, които са по-лоши от истината, но какво да се прави!

— Е, приятелю, след като не можете да го оповестите, защо питате?

— От лично любопитство. Повярвайте, покрай професията си аз зная много повече, отколкото някога ще се появи по холовизията. Нека си поиграя на отгатване. Не проумях доклада ви, но подразбрах, че говорите за възможността да се предсказва бъдещето.

Селдън поклати глава и промърмори:

— Това беше грешка.

— Извинете?

— Нищо, нищо.

— Е, предвиждането, точното предвиждане би заинтересувало императора или който и да било член на правителството, ето защо е логично да се предположи, че Клеон, Първият с това име, ви е разпитал именно за него… както и дали не бихте му направили някои по-конкретни прогнози.

— Не възнамерявам да обсъждам този въпрос — вдървено заяви Селдън.

Чувек леко сви рамене.

— Предполагам, че там е бил Ето Демерцел.

— Кой?

— Никога ли не сте чувал за Ето Демерцел?

— Никога.

— Той е Клеоновото alter ego^[1], мозъкът на императора и неговият зъл гений. Наричат го по всички тези начини ако се въздържим от ругателствата. Та той трябва да бил там.

Селдън придоби съвсем объркан вид и Чувек добави:

— Е, вие може и да не сте го видели, но със сигурност е бил. И ако се е убедил, че можете да предсказвате бъдещето…

— Не мога да предсказвам бъдещето — отсече математикът, като енергично поклати глава. — Ако сте слушали доклада ми, ще знаете, че говорих само за една теоретична възможност.

— Все едно, ако той си мисли, че можете да предсказвате бъдещето, няма да ви остави да си отидете току-така

— Трябва обаче да ме е оставил. Ето ме тук.

— Това нищо не означава. Той знае къде сте и ще продължи да го знае. Когато му потрябвате, ще ви има, където и да сте. И ако смята, че сте му полезен, ще изстиска тази полза от вас. А ако реши, че сте опасен, ще изстиска от вас живота ви.

Селдън се облещи.

— Какво се опитвате да направите? Да ме изплашите ли?

— Опитвам се да ви предупредя.

— Не вярвам на приказките ви.

— Нима? Преди малко промълвихте, че нещо е било грешка. Дали нямахте предвид представянето на вашия доклад на конференцията, което ви е вкарало в такава беля, в каквато не бихте желали да се забърквате?

Селдън тревожно прехапа устни. Това предположение беше прекалено близо до истината… и в този момент долови присъствието на натрапници.

Не бе забелязал сенките им, тъй като светлината беше твърде мека и равномерна, за да допусне наличието им. Просто мярна с крайчеца на окото си някакво смътно движение, което в следващия миг се прекрати.