Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prelude to Foundation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПРЕЛЮДИЯ ЗА ФОНДАЦИЯТА. 1997. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.31. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Prelude to Fondation, Isaac ASIMOV & Robert SILVERBERG (1988)]. Послеслов: Откривателството като сюжет (субективен поглед), Светослав НИКОЛОВ — с.426–428. Художник: Венцислав ИЛИЕВ (корица); КАМО (портрет на писателя, 1993). Печат: Балкан прес ЕАД, София. Формат: 56×84/16. Печатни коли: 27. Страници: 430. Цена: 3900.00 лв. ISBN: 954-570-036-X.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

IX. МИКРОФЕРМАТА

МИКОГЕН — Микрофермите на Микоген са легендарни, въпреки че днес те съществуват единствено в често използвани сравнения от рода на „богато като микогенските ферми“ или „вкусно като микогенска мая“. Във всеки случай, макар подобни възхвали да проявяват тенденция да се засилват с времето, известно е, че Хари Селдън е посетил тези ферми и в мемоарите му има позовавания, които по-скоро поддържат общото мнение…

 

ЕНЦИКЛОПЕДИЯ „ГАЛАКТИКА“

40

— Това си го биваше! — доволно възкликна Селдън. — Беше значително по-вкусно от храната, дето я донесе Сивоблак.

— Спомни си, че жена му е трябвало да я приготви на бърза ръка и посред нощ — изтъкна Дорс. После, след кратко колебание, прибави: — По-добре да бях казала „съпругата“. В техните уста „жена“ придобива смисъл на притежание, като „моята къща“ или „моята роба“ например. Абсолютно унизително.

— Да, вбесяващо е. Само че те спокойно биха могли да произнесат и „съпруга“ така, че да звучи не по-малко частнособственически. Просто това им е начин на живот и Сестрите като че ли нямат нищо против него. Ние с теб едва ли ще го променим, като им изнасяме лекции. Между другото, гледа ли ги как готвят?

— Да, правеха го така, че изглеждаше много просто. По едно време се усъмних дали ще запомня всичко, което правят, а те ме успокоиха, че не е и необходимо. Можела съм да се задоволя само с подгряване. Доколкото разбрах, при печенето към хляба се добавя някакъв микродериват, който хем кара тестото да втаса, хем придава на изпечения самун хрупкавост и аромат. Има съвсем лек намек за люто, не намираш ли?

— Не мога да кажа, но каквото и да е, не ми стигна. Пък и супата… Позна ли някои от зеленчуците?

— Не.

— А какво беше нарязаното месо? Би ли могла да установиш поне това?

— Мисля, че всъщност не беше нарязано месо. На Сина имаме едно ястие с агнешко и днешното ми напомни за него.

— Положително не е било агнешко.

— Нали ти казах, че се съмнявам дали изобщо е било месо. А и не мисля, че който и да е извън Микоген ще яде такива неща. Сигурна съм, че и императорът не би могъл. Бас държа, че каквото и да продават микогенците, ще е от най-долно качество. Очевидно запазват най-доброто за себе си. Хари, по-добре ще е да не оставаме прекалено дълго тук. Ако свикнем да се храним по тоя начин, никога повече няма да ни харесват ония нещастни манджи навън… — и тя внезапно и високо се разсмя.

Селдън също се посмя от сърце. Отпи още една глътка от плодовия сок, който възбуждаше вкуса повече от всичко друго дето някога му се бе случвало да пие, и каза:

— Знаеш ли, когато Чувек ме доведе в Университета, спряхме в един крайпътен ресторант и ядохме някаква храна, здравата подправена с мая. Вкусът й… Не, вкусът й нямаше никакво значение, но тогава не бих си и помислил, че е възможно микрохраната да изглежда така. Ще ми се Сестрите още да са тук. Би било вежливо да им благодарим.

— Струва ми се, че те напълно съзнаваха какво ще изпитаме. Докато ястието се загряваше, отбелязах колко прекрасно мирише, а те рекоха едва ли не с безразличие, че вкусът му после ще е още по-добър.

— Предполагам, че го е казала по-възрастната.

— Да. Младичката само се изкикоти. Между другото, Хари, те ще се върнат. Ще ми донесат една фуста, за да мога да изляза и да огледам магазините заедно с тях. Дадоха ми да разбера, че ако ще се появявам на обществено място, трябва да си сваля грима. Щели да ми помогнат да си купя няколко фусти с добро качество и да ми покажат къде мога да намеря всевъзможни полуготови ястия; всичко, което след туй съм трябвало да направя, било да ги затопля. Обясниха ми, че благоприличните Сестри никога не биха го сторили, а щели да започнат готвенето от самото начало. Всъщност някои от ястията, които приготвили за нас, също били просто подгрети и те специално се извиниха за това. Не пропуснаха обаче да намекнат, че не може да се очаква от едни туземци да оценят истинския майсторлък в готвенето, така че и просто подгрятата готова храна щяла да ни хареса. Между другото, изглежда приемат като нещо съвсем естествено аз да се занимавам изцяло с пазаруването и готвенето…

— Както казваме у дома, „Когато си на Трантор, прави каквото правят транторианците“.

— Е да, бях сигурна, че в случая отношението ти ще е точно такова.

— Аз съм просто един… туземец — отвърна Селдън.

— Гледай да не ти стане обичайното оправдание — подхвърли с лека усмивка Дорс.

Математикът се облегна назад с приятното усещане за добре напълнен стомах и рече:

— Слушай, ти си от две години на Трантор, така че може би разбираш някои неща, които аз не схващам напълно. Смяташ ли, че тази странна социална система, дето я имат микогенците, е част от свръх-на-ту-ра-лис-тич-ния им мироглед?

— Свръхнатуралистичен ли?

— Да. Не си ли чувала подобно понятие?

— Какво имаш предвид под „Свръхнатуралистичен“?

— Очевидното. Вяра в същества или същности, които са независими от естествените закони — например не са обвързани с този за запазване на енергията или, да речем, с определени характеристики на движението.

— Разбирам. Питаш дали Микоген е религиозна общност.

Беше ред на Селдън да се изненада.

— Религиозна?

— Да. Това е доста архаичен термин, но ние, историците, го използваме. Впрочем нашите проучвания са бъкани с архаични термини. „Религиозен“ не е точен еквивалент на „свръхнатуралистичен“, макар и да съдържа подобно значение. Аз обаче не мога да отговоря на въпроса ти, тъй като никога не съм правила каквото и да било специално проучване на Микоген. Все пак от малкото, което съм видяла от това място, и съдейки по историческите си познания за религията, не бих се изненадала, ако микогенското общество действително има религиозен характер.

— А ще се изненадаш ли, ако микогенските легенди също излязат религиозни?

— Не, мисля, че не.

— И поради това не са възникнали на историческа основа?

— Не е задължително да е тъй. Въпреки изкривяванията и свръхнатуралистичните примеси, ядрото на легендите пак може да си е автентично историческо.

— Аха — кимна Селдън и отново потъна в мислите си.

След известно време Дорс наруши настъпилата тишина.

— Разбираш ли, не е толкова необичайно. На много светове има значителни религиозни влияния. През последните няколко века, откакто империята е станала по-неспокойна, те дори са се засилили. На Сина например поне една четвърт от населението изповядва тритеизъм.

Селдън отново със съжаление осъзна собственото си невежество в областта на историята.

— Имало ли е такива времена — попита той — когато религията е била по-забележителна от днес?

— Разбира се. В добавка непрекъснато избуяват нови разновидности. Микогенската религия, каквато и да е тя, може и да е относително нова и ограничена единствено до самия Микоген. Без основно проучване не бих могла да…

— Дорс, хайде да се върнем към основната идея! Как смяташ, дали жените са по-склонни да бъдат религиозни от мъжете?

Историчката изненадано вдигна вежди.

— Не съм сигурна дали можем да допуснем нещо толкова опростено. — Тя също се позамисли. — Предполагам, че тези елементи от една популация, които имат по-малко участие в материалния свят, са по-склонни да търсят утеха в онова, което наричаш свръхнатурализъм. Говоря за бедните, обезнаследените, обезправените… Доколкото свръхнатурализмът до голяма степен се припокрива с религията, те действително могат да се окажат по-религиозни. Очевидно обаче и в двете посоки съществуват изключения. Мнозина от обезправените може да нямат религия; мнозина от богатите, властващите и задоволените да са силно вярващи…

— А няма ли да съм прав, ако допусна — започна Селдън — че в Микоген, където жените, изглежда, са третирани като получовеци, те ще са по-религиозни от мъжете и по-заинтересувани от легендите, на които държи обществото?

— Не бих заложила живота си на това, Хари, но с готовност ще рискувам седмичния си доход.

— Добре — умислено рече математикът.

Дорс му се усмихна.

— Ето ти още едно късче от твоята психоистория. Правило 47 854-то. Потиснатите са по-религиозни от задоволените.

Той поклати глава.

— Не си прави майтап, Дорс. Знаеш, че не търся отделни правилца, а обобщения. Не искам наличие на религиозност като резултат от стотина специфични условия. Искам нещо, заради което, след като го подложа на обработка чрез някаква система на математизираната логика, да мога да кажа: „Аха, тази група хора ще е склонна да бъде по-религиозна от онази, при условие че се спазват следните критерии… и поради това, когато човечеството се сблъска с такива стимули, то ще реагира с такива и такива действия.“

— Какъв ужас! — възкликна Дорс. — Ти разглеждаш човешките същества като прости механични устройства. Натисни този бутон и ще получиш ето тая гримаса.

— Не, защото едновременно ще се натискат множество бутони, и то с различна сила, и ще се получават толкова много най-разнообразни реакции, че като цяло предвиждането на бъдещето ще добие статистически характер, а отделният човек пак ще си остане свободно действащ.

— Как може да си сигурен в това?

— Не съм сигурен — отвърна троснато Селдън. — Или най-малкото, не го знам. Чувствам, че трябва да е така. Смятам, че нещата би трябвало да са така поставени. Ако успея да открия аксиомите, фундаменталните закони на, тъй да се каже, науката хуманика, и необходимата математическа процедура към нея, ще се сдобия с моята психоистория. Вече съм доказал, че теоретически тя е възможна…

— Но е непрактична, нали?

— Продължавам да го твърдя.

Лека усмивка изкриви устните на Дорс.

— Тогава, Хари, какво всъщност правиш, като търсиш някакво решение на този проблем?

— Не знам. Кълна ти се, че не знам. Само че Четър Чувек ужасно иска да намеря решение и по някаква причина на мен пък ужасно ми се иска да го зарадвам. Той е толкова убедителен…

— Да, зная.

Селдън пусна този коментар покрай ушите си, макар леко да се намръщи. После продължи:

— Чувек твърди, че империята се разпада, че тя ще се сгромоляса, че психоисторията е единствената надежда за спасението й или поне за смекчаването на последствията от това сгромолясване и че без нея човечеството ще бъде унищожено или, най-малкото, ще мине през дълъг период на всеобщи страдания. Той като че ли възлага на мен отговорността за предотвратяването на всичко това. Е, империята положително ще издържи докато съм жив, но ако искам да живея спокойно, трябва да се опитам да сваля тази отговорност от раменете си. Трябва да убедя и него, и себе си, че психоисторията не е практично нещо, че въпреки теорията тя не може да се разработи. Така че се налага да проследявам колкото мога повече нишки и да доказвам, че никоя от тях не води до никъде.

— Нишки ли? Както тази да се върнеш назад във времената, когато обществото е било по-просто, отколкото е сега?

— Много по-малобройно и далеч не тъй сложно.

— И да покажеш, че и в този случай идеята няма практическа стойност?

— Да.

— Само че кой ще ти обрисува този по-ранен свят? Дори ако микогенците имат някаква последователна и непротиворечива картина на праисторическата Галактика, Слънцар Четиринадесети положително не би я описал на един туземец. Никой тук няма да го стори. Това общество е врастнало навътре в себе си — колко пъти вече го повтаряме? — и неговите членове са почти параноично подозрителни към другосветците. Нищо няма да ни кажат.

— Ще трябва да помисля по какъв начин да убедя някои от тях да се разприказват. Например тези Сестри…

— Те дори няма да те чуят, тъй като си мъж, също както Слънцар не чуваше мен. А и да ти проговорят, едва ли ще е нещо повече от зазубрени реплики.

— Все отнякъде трябва да започна.

— Добре де, нека помисля — тръсна глава Дорс. — Четър рече, че се налага винаги да те пазя, и аз го тълкувам в смисъл, че когато мога, трябва да ти помагам. Какво зная за религията? Виждаш ли, това няма нищо общо с моята област. Винаги съм си имала работа с икономически, а не с философски фактори, но човек не може да разцепи историята на спретнати, малки, неприпокриващи се дялове. Например когато имат успех, религиите проявяват тенденция да натрупват богатства, а това би могло да се прояви в сериозно изкривяване на икономическото развитие на дадено общество. Ха, ето ти едно от многобройните правила на човешката история, които ще трябва да изведеш от своите основни закони на хуманиката или както там я нарече. Само че… — Гласът й затихна, защото тя потъна в размисъл.

Математикът внимателно наблюдаваше как зениците й се разшириха, сякаш Дорс се вглеждаше нейде дълбоко в себе си.

Най-накрая младата жена рече:

— Това не е правило без изключения, но ми се струва, че в много случаи една религия има книга или книги от особена важност; такива, които излагат нейните ритуали, нейния възглед за историята, нейната свещена поезия и кой знае още какво. Обикновено тези книги са открити за всички и са средство за прозелитиране[1]. Понякога обаче са тайни.

— Смяташ ли, че Микоген може да има такива книги?

— Да ти кажа честно — умислено отвърна историчката. — никога не съм чувала за нещо такова. Сигурно щях да зная, ако съществуваха съвсем явно — което означава, че или не съществуват, или ги пазят в тайна. Но и в двата случая ми изглежда, че вероятността да ги видиш ще е нищожно малка.

— Е, поне имам отправна точка — мрачно заяви Селдън.

Бележки

[1] Стремеж да се привлекат повече последователи към някое вероизповедание. — Бел.пр.