Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (71)

70

— Хари, интервюто не беше особено дълго — отбеляза Дорс.

— Знам. Обстановката ми се видя ужасно неприятна и имам чувството, че не научих достатъчно. Удивително е колко преувеличават тия народни приказки.

— Какво имаш предвид под „преувеличават“?

— Микогенците населват своята Аврора с хора, които живеят с векове, а даляните — своята Земя с човечество, което е живяло милиони години. И едните, и другите говорят за робот, който пък живее вечно. Все пак това кара човек да се позамисли.

— След като става дума за милиони години, значи има място за… Чакай! Къде отиваме?

— Майка Рита каза да вървим в тази посока, докато стигнем зоната за отдих, сетне при знака „Булевард“ да тръгнем наляво и да продължим все по знаците. Минахме ли някаква зона за отдих на идване?

— Може би се движим по друг маршрут. Не си спомням такава зона, но пък и не следих пътя. Държах под око хората, край които минавахме и…

Гласът й замря. Коридорът пред тях се разширяваше и от двете страни.

Селдън си спомни. Бяха минали оттук. Ей там, край двете стени на коридора, на самия под се въргаляха чифт пълни с мишки матраци.

Само дето нямаше никаква нужда на влизане Дорс да наблюдава минувачите. Минувачи просто нямаше. Затова пък пред себе си, в зоната за отдих, видяха група доста едри за даляни мъже с щръкнали мустаци и голи мускулести ръце, които лъщяха на жълтеникавото вътрешно осветление.

Ясно бе, че чакаха Външните. Почти автоматично двамата се заковаха на място. За миг-два живата картина се задържа неподвижна. После Селдън бързо погледна назад. Бяха се появили още няколко души.

— Пипнаха ни — процеди той през зъби. — Не трябваше да ти позволявам да дойдеш, Дорс.

— Напротив. Точно затова съм тук… само че дали си струваше да се срещнеш с майка Рита?

— Ако се измъкнем, значи си е струвало.

Бавно тръгна напред и с твърд глас каза:

— Може ли да минем?

Един от мъжете пристъпи на свой ред. И той като Селдън беше метър и седемдесет и пет, но с по-широки рамене и далеч по-мускулест. Все пак е малко шишкав в кръста, отчете ученият.

— Аз съм Марон^[1] — рече онзи със самодоволно подчертаване на думата, сякаш името му трябваше да означава нещо, — и съм дошъл да ви кажа, че в нашия район не обичаме Външни. Искаш да влезеш — добре, само че ако искаш да излезеш, ще трябва да платиш.

— Хубаво. Колко?

— Всичко, което имаш. Вие, богатите Външни, нали сте с кредитни плочки? Просто ми ги дайте.

— Не.

— Няма смисъл да казваш „не“. Ще ги вземем.

— Не можете да ги вземете, без да ме убиете или нараните, а те няма да действат без моя гласов отпечатък. Нормалния ми гласов отпечатък.

— Не е така, гу’сине — виждаш ли колко съм вежлив — можем да ви ги вземем, без да ви нараним кой знае колко.

— И колцина от вас, едрите здравеняци, ще са нужни за това? Девет? Не! — Селдън бързо ги преброи. — Десет.

— Само един. Аз.

— Без чужда помощ?

— Само аз.

— Ако останалите се поразстъпят и ни освободят място, бих искал да видя как ще се справиш.

— Ти нямаш нож, гу’сине. Искаш ли да ти дадем?

— Не, използвай своите, та боят да е равностоен. Аз ще се бия без нож.

Марон изгледа другите и рече:

— Хей, тоя хърбел си го бива. Дори не мяза на изплашен. Туй поне е хубаво. Щеше да е срамота да го нараня. Виж какво, гу’сине. Аз ще взема момичето и ако искаш да ме спреш, подай ми свойта карта и нейната и използвайте хубавите си гласове, за да ги задействате. Ако кажеш „не“, след като приключа с компаньонката ти, а това може би ще ми отнеме някое време — и той се изкиска — просто ще трябва да те нараня.

— Не — каза Селдън. — Пусни жената да си ходи. Предизвиквам те на бой един срещу един: ти — с нож, аз — без. Ако искаш да имаш по-голям шанс, ще се бия с двама от вас, само пусни момичето.

— Млъкни, Хари! — извика Дорс. — Щом ме иска, остави го да дойде и да ме вземе. Ти само стой, където си, и не мърдай.

— Чу ли? — ухили се широко Марон. — Ти само стой, където си, Хари, и не мърдай. Мисля, че и малката дама ме иска. Вие двамата, дръжте го да не шава!

Двете ръце на Селдън попаднаха в железен хват и той усети острия връх на един нож в гърба си.

— Не ставай глупак — разнесе се хрипкав шепот в ухото му. — На мадамата сигурно ще й хареса. Марон много го бива.

Дорс извика още веднъж „Не мърдай, Хари!“ и се обърна, за да може внимателно да следи далянина, отпуснала полуразтворени длани близо до колана си.

Мъжагата целеустремено тръгна към нея, а тя изчака, докато я наближи на една ръка разстояние, след което собствените й ръце проблеснаха и Марон видя пред себе си два големи ножа.

За момент той изви тяло назад, а после се разсмя.

— Мацката има два ханджара — каквито имат големите момчета — и аз за малко да опитам единия. Е, това вече е достатъчно честно.

Той ловко извади собствения си нож и добави:

— Ще ми е криво да те нараня, щото щеше да е по-забавно, ако не трябваше да го правя. Може би пък просто да ги избия от ръцете ти, а?

— Аз не искам да те убивам — отвърна Дорс. — Ще сторя каквото мога, за да не се стигне дотам. Все пак призовавам всички тук за свидетели, че ако те убия, то ще е, за да защитя своя приятел, тъй като честта ми го изисква.

— О, моля те, не ме убивай, малка лейди! — престори се на уплашен Марон и избухна в смях, към който се присъединиха и останалите.

После изведнъж атакува с ножа си, но доста встрани от целта. Опита пак, сетне трети път, ала жената изобщо не помръдна. Не направи никакъв опит да парира движенията, които не бяха насочени към нея.

Лицето на мъжа помрачня. Беше се опитал да я накара да реагира панически, но вместо това само се бе показал неефективен. Следващото нападение беше вече премерено точно. Острието в лявата длан на противничката му проблесна като светкавица и се сблъска с неговото с такава сила, че отхвърли ръката му встрани. Другото — в дясната й ръка — се стрелна нагоре и направи диагонален разрез във фланелката му. Тънка кървяща ивица, зацапа тъмноокосмената кожа под нея.

Потресен, Марон погледна към гърдите си, а кибиците ахнаха от изненада. Селдън усети как двамата, които го държаха, отслабиха хвата си, увлечени от дуела, който явно не се развиваше според очакванията им. Той самият се напрегна.

Далянинът атакува повторно, като сега лявата му ръка също се метна напред, за да сграбчи дясната китка на Дорс. Чуждото острие обаче отново улови ножа му и го задържа неподвижно, а другата ръка ловко се изви надолу, докато пръстите на Марон се сключваха около нея. Оказаха се сключени единствено върху острието и когато мъжът разтвори юмрук, по дланта му имаше червена ивица.

Дорс отскочи назад. Сякаш все още изненадан от кръвта по гърдите и ръката си, Марон задавено избуча:

— Някой да ми хвърли друг нож.

Кратко колебание, после един от зяпачите подметна изотдолу собственото си оръжие. Далянинът се пресегна да го улови, но Дорс беше по-бърза. Дясното й острие удари хвърления нож и го запокити назад, придавайки му силно въртеливо движение.

Селдън усети, че хватът върху ръцете му отслабна още повече. Той внезапно ги повдигна, бутайки нагоре и напред, и се освободи. Двамата, които го бяха уловили, се извърнаха към него с рязък вик, но хеликонецът ритна с коляно единия в слабините, а другия натресе с лакът в слънчевия сплит. Вардияните му рухнаха на земята.

Той бързо коленичи, за да им вземе ножовете, и се изправи също тъй двойно въоръжен, както Дорс. За разлика от нея обаче не знаеше как да си служи с чуканите; надяваше се единствено нападателите да не го разберат веднага.

— Просто ги дръж на разстояние, Хари — извика Дорс. — Не се опитвай да атакуваш… Човече, следващият ми удар няма да бъде драскотина!

Марон, вече напълно вбесен, изръмжа нечленоразделно и се втурна слепешката напред, опитвайки се да надвие просто с по-голямата си маса. Дорс се приведе, отстъпи встрани и мина под дясната му ръка, като същевременно ритна по-близкия му глезен. Мъжът се строполи, а ножът му излетя встрани.

Тя коленичи, намести едното острие зад врата му, а другото на гърлото и рече:

— Предай се!

С нов крясък Марон замахна към нея, бутна я и понечи да се надигне.

Все още не се бе изправил напълно, когато тя го пресрещна, ножът й изсвистя надолу и отсече част от мустака му.

Този път далянинът изрева като агонизиращ звяр и захлупи с ръка лицето си. Когато я махна, от нея капеше кръв.

— Няма повече да израсне, Марон! — подвикна му Дорс. — Част от устната ти замина заедно с него. Нападнеш ли още веднъж, ще умреш.

После зачака, но на противника й изглежда това му стигаше. Той се запрепъва назад стенейки, като оставяше капки кръв след себе си.

Жената се обърна към другите. Двамината, които Селдън бе трупясал долу, все още лежаха там — без оръжие и без особен мерак да се надигнат. Тя се приведе и с единия нож преряза коланите им, а сетне и панталоните.

— Ще трябва да си държите гащите, като вървите!

Вторачи се в седмината мъже, които все още бяха на крак и я гледаха като омагьосани.

— Кой от вас хвърли ножа?

Мълчание.

— Всъщност не ме интересува! Идвайте един по един или всички заедно, но всеки път, когато замахна, някой ще умре.

Седмината дружно се обърнаха и мигом изчезнаха. Дорс вдигна очи към Селдън:

— Този път ако не друго, поне Чувек няма да ме обвинява, че не съм те защитила.

— Още не мога да повярвам на очите си — отвърна математикът — Нямах представа, че си способна на подобно нещо.

Историчката бегло се усмихна

— И ти си имаш дарби, Хари. Правим добра двойка. Хайде, прибери остриетата и ги пъхни в джоба си. Мисля, че вестите ще се разпространят със страхотна скорост и и ще можем да излезем от Билиботън без повече опити да ни спрат.

Оказа се абсолютно права.