Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (40)

39

Сестрите пристигнаха горе-долу след шест часа, а докато ги чакаха, Селдън и Дорс поспаха още, надявайки се да пренагласят своите биологични часовници. Влязоха в апартамента свенливо, едва ли не на пръсти. Робите им (които, както се оказа, на местния диалект се наричаха „фусти“) бяха в меко кадифеносиво, украсени с нежна плетеница от по-тъмни и много фини ленти. Фустите не бяха напълно лишени от привлекателност, но все пак главното им предназначение бе да скрият всяка човешка индивидуалност. Разбира се, главите на Сестрите бяха лиси, а лицата им — без какъвто и да било грим. Погледите им преценяващо се стрелкаха към намека за синьо в ъгълчетата на клепачите на Дорс и към лекото червило по краищата на устните й.

Няколко мига Селдън се чудеше как ли човек може да бъде сигурен, че Сестрите наистина са такива.

Отговорът пристигна незабавно още с учтивия им официален поздрав. Двете направо чуруликаха и цвъртяха. Като си припомни тежкарските тонове на Слънцар и нервния баритон на Сивоблак, ученият предположи, че бидейки лишени от явна сексуална идентификация, жените просто бяха принудени да култивират у себе си характерни гласове и маниери на общуване.

— Аз съм Дъждокапка Четиридесет и трета — изчурулика едната — а това е по-малката ми сестра.

— Дъждокапка Четиридесет и пета — изцвърча другата.

— В нашата кохорта много наблягаме на Дъждокапките — и се изкиска.

— Радвам се да се запознаем — важно заяви Дорс — обаче сега трябва да разбера как да се обръщам към вас. Не мога просто да казвам „Дъждокапке“, нали?

— Не — отвърна Дъждокапка Четиридесет и пета. — Ако и двете сме тук, трябва да използваш пълните ни имена.

— А какво ще кажете — обади се Селдън — просто за Четиридесет и пета и Четиридесет и трета, мили дами?

Двете крадешком му хвърлиха по един поглед, но не издумаха и дума.

Дорс меко напомни:

— Аз ще се оправям с тях, Хари.

Той отстъпи назад. Трябваше да предположи, че са неомъжени млади жени и, напълно вероятно, че не им се полага да разговарят с мъже. По-възрастната изглеждаше по-мрачновата и може би бе по-пуритански настроена. Това трудно можеше да се прецени от няколкото думи и бързия поглед, но той имаше такова предчувствие и смяташе да му се довери.

— Работата, Сестри, е там — подхвана Дорс — че ние, туземците, не знаем как да използваме кухнята.

— Искаш да кажеш, че не знаеш да готвиш? — Дъждокапка Четиридесет и пета придоби шокиран и наставнически вид. Дъждокапка Четиридесет и трета пък сподави едно изкикотване. (Селдън реши, че първоначалната му преценка за двете е била правилна.)

— Навремето имах своя собствена кухня — поясни историчката — но тя не беше като тази, а и не зная какви са вашите храни, нито как да ги приготовлявам.

— То е съвсем просто — кимна Дъждокапка Четиридесет и пета. — Ние ще ти покажем.

— Ще ти направим хубав, питателен обяд — добави Дъждокапка Четиридесет и трета. — Ще го сготвим и за… двама ви — тя се поколеба, преди да произнесе последните думи Очевидно й костваше значително усилие дори да признае съществуването на някой мъж.

— Ако нямате нищо против — рече Дорс — бих искала да бъда заедно с вас в кухнята и вие да ми обяснявате. В края на краищата, Сестри, не мога да очаквам да идвате по три пъти на ден, за да ни готвите.

— Ние всичко ще ти покажем — обеща Дъждокапка Четиридесет и пета, като кимаше сковано с глава. — Само че за една туземка може да се окаже трудно да се научи. Няма да имаш… усет как да го вършиш.

— Ще опитам все пак — усмихна се чаровно Дорс.

Трите изчезнаха в кухнята. Селдън се загледа след тях и реши да обмисли стратегията, която възнамеряваше да използва.