Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prelude to Foundation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПРЕЛЮДИЯ ЗА ФОНДАЦИЯТА. 1997. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.31. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Prelude to Fondation, Isaac ASIMOV & Robert SILVERBERG (1988)]. Послеслов: Откривателството като сюжет (субективен поглед), Светослав НИКОЛОВ — с.426–428. Художник: Венцислав ИЛИЕВ (корица); КАМО (портрет на писателя, 1993). Печат: Балкан прес ЕАД, София. Формат: 56×84/16. Печатни коли: 27. Страници: 430. Цена: 3900.00 лв. ISBN: 954-570-036-X.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

14

Пътуването свърши. Таксито влезе в един паркинг, много по-голям от онзи, където бяха хапнали. (Селдън все още помнеше вкуса на сандвича и неволно направи кисела гримаса.)

Чувек предаде наетата кола и се върна, мушкайки кредитката си в един малък джоб от вътрешната страна на ризата.

— Тук си в пълна безопасност от каквато и да било открита и непосредствена атака — каза той. — Това е секторът Стрилинг.

— Стрилинг?

— Мисля, че е наречен на онзи, който за пръв път е усвоил тази област като място за заселване. Повечето сектори са наречени на един или друг човек, което означава, че названията са грозни, а някои в добавка са и трудни за произнасяне. Въпреки това ако се опиташ да накараш тукашните обитатели да заменят името Стрилинг със Свежо ухание или нещо подобно, ще си навлечеш белята.

— Съвсем естествено — кимна Селдън, като внимателно подуши въздуха. — Уханието тук не е напълно свежо.

— Едва ли има такова място на Трантор, но полека-лека ще привикнеш.

— Радвам се, че пристигнахме — откровено си призна ученият. — Не че много ми харесва, ала здравата се уморих от пътя. Да обикаляш Трантор сигурно е жив ужас. Ние на Хеликон можем да стигнем от което и да е място до което и да е друго за много по-малко време, отколкото ни отне тук пропътуването на някакви си две хиляди километра.

— И ние имаме самолети.

— В такъв случай защо…

— Такси можех да уредя повече или по-малко анонимно. С въздушен кораб щеше да е далеч по-трудно, да не кажа невъзможно. И независимо колко безопасно е тук, ще се чувствам по-добре, ако Демерцел не знае къде точно се намираш. Всъщност ние още не сме приключили. За последния етап ще трябва да вземем експреса.

Селдън знаеше значението на тази дума.

— Онези открити кервани от коли, които се движат по релси, нали?

— Точно така.

— На Хеликон нямаме такива. Всъщност там не ни и трябват. Първия ден, когато пристигнах на Трантор, пътувах с един експрес. Отведе ме от аерогарата до хотела. За мен беше новост, но ако трябва непрекъснато да го използвам, мисля, че шумът и тълпите биха ме отвратили.

Чувек изглеждаше развеселен.

— Загуби ли се?

— Не, надписите свършиха работа. Имах проблеми при качването и слизането, но ми помогнаха. Сега схващам, че всеки е можел да разбере по дрехите ми, че съм от Външните светове. Въпреки това като че ли ми помагаха с готовност; предполагам, било е забавно да ме гледат как се колебая и обърквам.

— Е, тъй като сега вече си експерт по балансиране в експреса, няма нито да се колебаеш, нито да се объркваш — Чувек изрече това достатъчно спокойно, макар ъгълчетата на устните му леко да потрепваха. — Хайде да вървим.

Тръгнаха без да бързат по улицата, която бе осветена дотолкова, колкото човек би могъл да очаква от някой мрачноват ден. От време на време просветляваше, сякаш слънцето действително надзърташе иззад облаците. Селдън инстинктивно поглеждаше нагоре, за да види дали наистина е така, ала „небето“ над тях бе равномерно осветено.

Чувек забеляза това и обясни:

— Промяната на яркостта изглежда допада на човешката психика. През някои дни улицата изглежда като ярко осветена от лятно слънце, а има и такива, когато е по-тъмно от сега.

— Но не вали нито дъжд, нито сняг?

— Да. Нито пък град или лапавица. Няма и висока влажност или лют студ. Дори сега, Селдън, Трантор си има своите предимства.

В двете посоки се движеха хора. Имаше доста младежи, както и деца, придружаващи възрастните, въпреки думите на Чувек за раждаемостта. Всички изглеждаха благоденстващи и почтени. Двата пола бяха еднакво застъпени и в дрехите им преобладаваха значително по-пастелни тонове, отколкото в Имперския сектор. Неговият собствен костюм, избран от Чувек, се вписваше чудесно в общия фон. Малцина носеха шапки, така че Селдън с облекчение свали своята и започна свободно да я люшка напред-назад в ръката си, докато вървеше.

Между двете платна на пешеходната алея нямаше дълбока пропаст и както приятелят му бе предсказал в Имперския сектор, изглежда вървяха на равнището на земята. Нямаше обаче и никакви превозни средства.

— В Имперския сектор те са доста многобройни — обясни Чувек, съзрял изненадата му — тъй като ги използват чиновниците. Навсякъде другаде частните превозни средства са рядкост, а за тези, които все пак ги предпочитат, има запазени отделни коридори. Не се налага да ги ползваме, тъй като разполагаме с експреси, а за по-късите разстояния имаме движещи се коридори. За още по-къси разстояния пък разчитаме на собствените си крака.

Селдън дочу някакви въздишки и проскърцвания и на известно разстояние отпред забеляза дълга редица от експресни вагончета.

— Ето го — посочи той.

— Зная, само че нека идем на някоя станция. Там има повече ленти и е по-лесно да се качиш. Все още не си достатъчно опитен, за да се качваш и слизаш навсякъде, а сред мераклиите акробати, които си въобразяват, че могат да го правят, има доста, дето пострадват.

— Нямате ли правила за движение?

— Разбира се, че имаме и от време на време за всеобщо учудване някое от тях влиза в действие.

След като успяха да се прехвърлят на носещия се влак и да се наместят сигурно в едно вагонче, ученият отново се обърна към Чувек.

— Изненадан съм колко тихи са тук експресите. Ясно ми е, че се задвижват с електромагнитно поле, но ми се струват прекалено безшумни дори и за него. — Той се вслуша в откъслечните метални стонове, които се разнасяха, когато вагонът, в който бяха, се изместеше спрямо съседните.

— Да, мрежата е чудесна — потвърди Чувек — макар ти да не я виждаш в най-добрите й години. Когато бях по-млад, беше още по-тиха от сега, а някои разправят, че преди половин век едва-едва е шушнела — въпреки че, предполагам, трябва да имаме предвид и носталгичното идеализиране.

— Защо сега вече не е така?

— Защото не я поддържат както се полага. Казах ти за упадъка, нали.

Селдън се намръщи.

— Хората положително не си седят по местата и не казват: „Ние сме в упадък. Я да оставим експреса да се скапе.“

— Не, не седят. Това не е преднамерено. Изгнилите места се закърпват, разнебитените вагони се подновяват, магнитите също се подменят. Само че всичко се прави надве-натри, все по-небрежно и на по-големи интервали. Просто няма достатъчно пари.

— Че къде са отишли парите?

— За други неща. Цели векове имаше смутове. Флотата е несравнимо по-голяма и по-скъпа от някогашната. Въоръжените сили получават много по-добро заплащане, за да мируват. Смутове, преврати, взривове на граждански войни — всичко това взима своя данък.

— Но при Клеон империята не е воювала. Цели петдесет години мир!

— Да, само че войниците, които са добре платени, ще негодуват, ако заплащането им се намали, понеже има мир. Адмиралите ще се съпротивляват на изваждане на кораби от строя и на понижаване на званията им просто защото тяхната работа сега е по-малко. Така че парите продължават да се изливат непродуктивно към въоръжените сили, а важни области от обществения сектор биват оставяни да се разкапват. Ето на това му викам упадък. Ти как ще го наречеш? Не мислиш ли, че ще можеш да вкараш тази гледна точка в своите психоисторически категории?

Селдън неловко се размърда и рече:

— Между другото, къде отиваме?

— В Стрилингския университет.

— А, затуй името на сектора ми беше някак си познато. Чувал съм за Университета.

— Това не ме изненадва. На Трантор има близо сто хиляди висши учебни заведения, но Стрилинг е един от хилядата, които са на върха на пирамидата.

— Там ли ще остана?

— Известно време — да. По начало университетските кампуси[1] са нещо като неприкосновени светилища. В тях ще си в безопасност.

— Само че дали ще ми се зарадват?

— Защо не? Днес добър математик не се намира лесно. Те може би ще съумеят да те използват. А може би ти също ще можеш да ги използваш — и то не просто за убежище.

— Искаш да кажеш, че това ще е мястото, където бих могъл да разработя своите идеи?

— Нали обеща — сериозно отвърна Чувек.

— Обещах да опитам — възрази Селдън и си помисли, че това е като да опиташ да направиш въже от пясък.

Бележки

[1] Кампус — територия на колеж или университет заедно с разположените на нея учебни и жилищни сгради. — Бел.пр.