Читателски коментари (за „Прелюдия за Фондацията “ от Айзък Азимов)

Едно от най-великите произведения на Исак. Въпреки, че са писани в различен ред, нещата са много добре навързани. Според мен си е шедьовър. Благодарности към автора на този сайт.

Случайността много години наред ме разминаваше с „Фондацията“. Най-после прочетох всичките седем книги, в хронологичен на описаните събития ред.

Разликите в стила и усещането между частите, писани по различно време са огромни.

Най-много ми хареса „Острието на Фондацията“. Писана през осемдесетте години, тя е достатъчно близо да съвремието, за да няма изцяло неправдоподобни и неуместни технически описания. Стилът и образите на героите са до голяма степен по-живи и индивидуални от типичното за този автор. Следващата „Фондация и Земя“ запазва до голяма степен добрите страни на „Острието…“, но стремежът да се създаде тройно по-голям обем от страници, отколкото основната идея би могла да понесе, води до досадни повторения и мъчително разводняване през почти цялото време.

Оригиналната трилогия, писана през 40-те и 50-те е прилична, макар и остаряла, научна фантастика, изпълнена с компютри с перфо-карти в далечното бъдеще. Оригиналната идея на този тритомен цикъл, съставен от единични новели е изцяло подменена чрез написването на продължението и прелюдията. Въвеждането на още един пласт на Планът, на още една обвивка от една страна прави нещата да изглеждат по-цялостни и сложни, но от друга оставя у читателя усещане за жонглиране от страна на автора и липса на цялостен замисъл по начало. Думата „навързани“, която предишният коментиращ е използвал е много подходяща.

„Прелюдия…“ и „Битката…“ дават начало на историята и опитват да рамкират сюжета подготвяйки читателите за това, което по времето на написването им е вече новата концепция на Азимов. За съжаление те според мен са най-слабите части. Обяснението, което си дадох сам на себе си, е преклонната възраст на автора и фактът, че по това време вероятно е бил болен. Доста често досадни, бъбриви и нравоучителни, стилът на писане е значително по-лош от всичко, което съм чел от Азимов.

В заключение бих искал да кажа, че „Фондацията“ е вероятно една великолепна идея, измъчена от дълго предъвкване. Героите до голяма степен са плоски и плакатни, подчинени изцяло на предварителния замисъл без отклонения, но въпреки това книгите са четивни и носят удоволствие понякога с архаизма си, понякога със свежите си идеи, понякога с разпознаването на заемки от тях, ползвани от други автори.

Изключително дразнеща е употребата на думата „изхитрил“ (-а, -о, -и) във всичките седем книги. Може би заслугите за това са изцяло на преводача.

За всеки, който за пръв път се среща с „Фондацията“ остава въпрос на личен избор дали да прочете само оригиналната трилогия или и по-новата и опаковка.

нт, благодаря за отговора след „Космическа Одисея :3001“ , както и за предупреждението за „Фондацията“. :)

„Прелюдия към Фондацията“ е първата книга на Айзък Азимов, която чета, така че мога да дам абсолютно безпристрастно мнение. Ако трябва да я опиша с две думи те ще са „леко четиво“ — става за четене, но не бих заподозряла, че е Началото на Велика сага, ако не си го знаех предварително от резюметата из нета;)))

Сюжетът е изцяло линеен, героите са симпатични (и положителните и отрицателните, колкото и странно да звучи), а футуристичната картина е приятна. В цялата книга има само два обрата — накрая, първият от които е съвсем предсказуем (няма да пускам спойлери, в случай, че някой реши да прегледа мненията, преди да я започне). Интересно, но през цялото време докато четях, „Прелюдията“ ми напомняше за книгите игри, които обичах едно време (походова стратегия) — не знам дали Айзък Азимов е имал възможност да прочете някоя подобна — отделните пасажи са удобно номерирани, което подсили това впечатление. Само трябва някой да допише пет — шест ситуации, при които Хари Селдън умира, и да поразбърка номерацията, и книгата-игра е готова :D

Езикът (на превода, или на самия автор, не знам) наистина е странен, но се свиква.

Единственото наистина впечатляващо нещо са разсъжденията за психоисторията, които за съжаление са недоразвити (очаквам повече в следващите книги от поредицата).

Петя, бих ти препоръчала да започнеш с „Фондацията“, първата публикувана. Тя почва точно с психоисторията. А и предвид начина на написване на цялата поредица (постепенното допълване със sequels и prequels), има някакъв по-особен чар да почнеш с оригиналната трилогия.

Неповторим. Осмелявам се да пусна една връзка към „Енциклопедия Галактика“. Изработена е от почитатели на Азимов. Сайта е на английски.

И между другото… аз лично, започнах с поредицата за роботи (пропуснете „Огледален образ“). След което, буквално на един дъх прочетох поредицата за Илайджа Бейли (между „Голото слънце“ и „Роботите на зората“ може да вмъкнете „Огледален образ“. Следва „Империята на Трантор“ (три книги). И за финал… „Фондацията“ разбира се.

За пореден път се убеждавам, че Прелюдия към поредица е просто безсмислен пълнеж с цел правене на пари и не си заслужава четенето и загубата на време.

Азимов, Кларк, Хайлайн — наричат ги бащите на научната фантастика.

Романите за Лъки Стар бяха запознанството ми с творчеството на Азимов. След което следваха търсения в библиотеки, дебнене в книжарниците само и само да се добера до поредната излязла книга. И дори сега, десетилетия по-късно си препрочитам някои от тях.

А сега за „Фондацията“. За по-лесно проследяване и разбиране, би било добре първо да се прочетат няколко неща от цикъла „за роботите“. Не всички, но поне Лени, Лъжец, Двестагодишният човек. Следва поредицата „Позитронни роботи“ (тук за първи път се появява Р. Данил Оливо — партньор на Елайджа Бели при разследването на престъпления). Чрез тази поредица ще се потопите атмосферата на света, застанал на прага на голямата криза. Криза, довела до кристализирането на идеите на Селдън — и стигнахме до ФОНДАЦИЯТА.