Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (26)

25

Дорс Венабили откри Дженар Леген още преди да свърши периодът на дневното осветление. Отвърна на доста обезпокоения й поздрав с изръмжаване и късо кимване…

— Е — рече тя малко нетърпеливо. — Как е той?

Леген, който вкарваше данните в компютъра си, запита:

— Кой как е?

— Моят студент по използване на библиотеката. Хари Селдън. Който се качи с теб. Помогна ли ти с нещо?

Леген дръпна ръце от клавиатурата на компютъра и се изви към нея.

— Оня хеликонец ли? Изобщо не ми свърши работа. Не прояви никакъв интерес. Все гледаше пейзажа, въпреки че нямаше нищо за гледане. Откачалка. Защо искаше да го пратиш горе?

— Идеята не беше моя. Той искаше да иде. Не мога да разбера, беше много заинтересуван… Къде е сега?

Леген сви рамене.

— Откъде да знам? Тук някъде.

— Къде отиде, след като слезе с вас? Не каза ли?

— Той не слезе с нас. Казах ти, че въобще не взе участие.

— А кога слезе долу?

— Не знам. Не съм го наблюдавал. Събра ми се ужасно много работа. Преди два дни трябва да е имало ураганен вятър и леки превалявания, а не се очакваше нито едното, нито другото. Нищо от онова, което показваха нашите уреди, не предлагаше задоволително обяснение както за това, тъй и за факта, че днес нямаше такова разкъсване на облаците, каквото очаквахме. Сега се опитвам да проумея причините, а ти ме безпокоиш.

— Искаш да кажеш, че не си го видял да слиза долу?

— Слушай, изобщо не ми беше до него. Този идиот бе съвсем неподходящо облечен и веднага ми стана ясно, че няма да издържи на студа повече от половин час. Дадох му пуловер, но едва ли щеше да помогне много за краката и стъпалата му. Така че оставих асансьора отворен, обясних му как да го използва и че после той автоматично ще се върне. Явно точно така е станало…

— Само че не знаеш кога е слязъл?

— Не, не знам. Казах ти, че бях зает. Когато ние си тръгнахме, той определено не беше там, а тогава вече се смрачаваше и по всичко личеше, че ще има суграшица. Така че сигурно е слязъл по-рано.

— Някой друг видял ли го е да се прибира?

— Не знам. Може би Клауция. Тя беше с него известно време. Защо не я попиташ?

Дорс откри Клауция в квартирата й точно когато излизаше изпод горещия душ.

— На Горната страна беше ужасно студено — каза с извиняваща се усмивка стажантката.

— Заедно с Хари Селдън ли беше? — попита Дорс.

Клауция повдигна вежди.

— Да, за малко. Той искаше да пообиколи наоколо и разпитваше за тамошната растителност. Стори ми се много умен. Изглежда, всичко горе го интересуваше, така че аз му обяснявах, доколкото мога, преди Леген да ме повика при себе си. Беше изпаднал в онуй свое убийствено настроение. Времето не се оказа подходящо и той…

Дорс я прекъсна:

— Значи не си видяла Хари да слиза с асансьора?

— Изобщо не го видях повече, след като доктор Леген ме извика. Но трябва да е слязъл. Когато си тръгвахме, него го нямаше.

— Лошото е, че и аз не мога да го намеря.

Клауция се разтревожи.

— Наистина ли? Трябва да е тук някъде.

— Не, няма причини да е тук някъде — сопна се Дорс, защото тревогата й се усилваше с всяка следваща секунда. — Ами ако все още е горе?

— Не е възможно. Нямаше го. Естествено ние го потърсихме, преди да си тръгнем. А пък преди туй му показахме как да слезе. Не беше подходящо облечен, времето се случи скапано… Казахме му, ако му стане студено, да не ни чака. Впрочем той започна да трепери още докато бях с него. Така че какво друго би могъл да направи, освен да си тръгне?

— Само че никой не го е видял да слиза. Нещо лошо да му се е случило горе?

— Нищичко. Изглеждаше си съвсем наред — разбира се, като се изключи това, че явно му беше студено.

Сега вече Дорс наистина се обезпокои.

— След като никой не го е видял да слиза, значи е възможно да е все още там. Не можем ли да се качим и да огледаме?

— Казах ти, че огледахме, преди да слезем — нервно възрази Клауция. — Беше достатъчно светло и той никъде не се виждаше.

— Нека все пак да проверим.

— Но аз не мога да те кача горе. Аз съм само стажант и не знам комбинацията, с която се отваря куполът. Трябва да помолиш доктор Леген.