Р. А. Салваторе
Наследство (5)

Глава 3
Преговори

Повел със себе си четиримата си приятели и двеста войници, осмият крал на Митрил Хол бе облечен по-скоро като за война, отколкото като за мирни преговори. На главата си Бруенор бе нахлупил очукан, еднорог шлем (вторият рог се бе отчупил преди много години), а митрилната ризница, която опасваше набитото му тяло, хвърляше сребристи отблясъци на светлината на факлите. Върху щита му имаше голяма чаша пенещо се пиво (герба на рода Боен чук), направена от чисто злато, а брадвата с многобройните резки, с които джуджето бележеше всеки победен враг (доста от тях — гоблини), висеше на кръста му, така че да може да я извади веднага щом му потрябва.

Зад него, наметнат с вълча кожа, чиято глава лежеше върху широките му гърди, идваше Уолфгар и здраво стискаше Щитозъб. Кати-Бри също бе тук. Преметнала Таулмарил през рамо, тя крачеше до варварина, ала двамата почти не говореха и напрежението между тях бе очевидно!

Дризт вървеше от дясната страна на краля заедно с Риджис, който трябваше да подтичва, за да не изостава и вярната Гуенивар, която се втурваше напред към черните сенки, спотаени в ъглите на тунела, всеки път, когато ниският, неравен коридор се поразширеше мъничко. Много от джуджетата, които идваха зад петимата другари, носеха факли, чийто трепкащ пламък хвърляше причудливи отблясъци по стените и държеше приятелите нащрек… не че имаше опасност да бъдат изненадани, докато Дризт и Гуенивар бяха там — надали имаше по-добър водач от черната пантера на елфа.

Всъщност, надали имаше същество из тунелите, което да се осмели да ги нападне. Всички бяха облечени като за битка, с тежки шлемове, блестящи доспехи и страховити оръжия. Всяко джудже имаше чук или брадва, подходящи за далечен бой, както и нож или кама, с които да се бие, ако някой от враговете дойде прекалено близо.

В средата на групата четири джуджета крепяха на раменете си тежка греда, други бяха нарамили големи каменни блокове, в средата на които бяха пробити дупки. Яки въжета, дълги, назъбени прътове, дебели вериги и листове гъвкав метал завършваха съставните части, на онова, което Бруенор в отговор на озадачените лица на четиримата си приятели бе нарекъл „играчка за гоблини“. На Дризт не му бе никак трудно да си представи какви забавления може да им предложи подобно съоръжение.

След известно време стигнаха до широк коридор, над чийто вход висяха два огромни черепа, толкова големи, че Риджис спокойно би могъл да се побере в тях.

— Етинг — обясни Бруенор — именно той бе убил чудовището преди повече от двеста години, когато бе още голобрадо момче.

Когато свиха зад следващия ъгъл, Бруенор и останалите видяха, че там вече ги очакват генерал Дагна и основната част от войните, които щяха да участват в предстоящата битка — триста калени в бой джуджета.

— Всичко е готово — каза Дагна. — Гоблините се намират в една голяма галерия, на около триста метра под нас.

— Вие ще пазите фланговете, нали? — попита Бруенор.

— Да — отвърна генералът, — ама и гоблините се канят да сторят същото. Четиристотин от тез’ гнусни твари са се сврели там долу. Изпратих Кобъл и още триста войни в тила им, та да им отрежат пътя за бягство.

Бруенор кимна доволно. Най-лошото, което можеха да очакват, бе никой от двамата противници да няма числено превъзходство, а Бруенор знаеше, че по сила и умения, всяко едно от неговите джуджета се равняваше на поне петима ох гоблиновата сган.

— Аз продължавам напред, заедно със стотина войни — обясни той на Дагна. — Още сто ще тръгнат надясно, заедно с „играчката“. Ти върви наляво и гледай да не ме разочароваш, ако имам нужда от теб!

Веселият смях на Дагна красноречиво говореше колко уверен е в силите на своите джуджета. Внезапно, обаче, генералът се сети за нещо и притеснено се обърна към Бруенор:

— Не трябва ли някой друг да води преговорите вместо теб, кралю? Хич им нямам вяра на онез’ гоблини!

— А, те със сигурност са намислили нещичко — отвърна Бруенор — или аз съм брадат гном. Ама таз’ паплач не е виждала джуджета вече векове наред, освен ако съвсем не съм се объркал, и няма как да не са позабравили на какво сме способни!

Двамата си стиснаха ръцете и Дагна пое по пътя си, а тропотът от ботушите на неговите войни още дълго се носеше из коридорите като далечния тътен на задаваща се буря.

— Джуджетата никога не са се отличавали с умението си да се промъкват незабелязано — шеговито отбеляза Дризт.

Риджис дълго време гледа след отдалечаващите се войни на генерал Дагна, после обърна поглед към другата група джуджета, онези, които носеха тежката греда, каменните блокове и останалите съоръжения.

— Ако не ти стиска… — обади се Бруенор, вземайки интереса на полуръста за страх.

— Ако не ми стискаше, нямаше да съм тук, нали така? — троснато, даже грубо, го прекъсна Риджис.

Необичайната острота в гласа на полуръста изненада приятелите му и те учудено го изгледаха, ала той, съвсем в свой стил, повдигна корем над колана си, изпъчи рамене и извърна очи.

Другарите му весело се разсмяха, но Дризт продължи да се взира изпитателно в него. Риджис наистина беше „тук“, ала защо бе дошъл, това елфът изобщо не можеше да разбере. Да се твърди, че Риджис не обича особено битките бе също толкова слабо казано, както да се твърди, че не обича да пропуска ядене.

Няколко минути по-късно стоте войници, които бяха останали със своя крал, прекрачиха прага на избраната за срещата зала и се озоваха върху нещо като каменен пиедестал, около който се бяха разположили гоблините. Дризт не пропусна да забележи, че, за разлика от останалата част от залата, върху каменния блок нямаше сталагмитени образувания. От ниския таван висяха десетки сталактити, ала незнайно защо водата, която неспирно капеше от тях, не бе образувала обичайните каменни натрупвания.

Дризт и Гуенивар направиха няколко крачки встрани и излязоха от кръга светлина, хвърлян от трепкащия пламък на факлите, от които привикналият към подземния мрак елф нямаше нужда. Следван от вярната си пантера, той потъна в гъстите сенки, тъмнеещи под група тежки сталактити.

Същото стори и Риджис, който побърза да тръгне след приятеля си.

— Ще речеш, че се отказват, още преди да сме започнали — прошепна Бруенор на Уолфгар и Кати-Бри. — Мислех си, че дори гоблините не може да са толкоз тъпи!

После внезапно млъкна и се наведе, за да огледа по-добре краищата на масивния каменен блок. Едно по-внимателно вглеждане в ръбовете разкриваше, че камъкът бе обработван — от разумни същества с инструменти — така, че да пасне на тази част на галерията. Тъмните му очи се присвиха и той погледна към сенките, в които беше изчезнал Дризт.

— Туй местенце никак не е лошо за преговори! — каза на висок глас.

Твърде висок, помисли си Дризт, досетил се веднага какво е намислил приятелят му.

— Подготвили са се — отбеляза внезапно появилият се Риджис.

Дризт замалко не подскочи от изненада, смаян, че полуръстът бе дошъл толкова близо до него, без да го усети. Какъв ли магически предмет носи този път, за да направи стъпките си така безшумни, запита се елфът. Време за чудене обаче нямаше и той побърза да проследи погледа на Риджис — изпод най-близкия ръб на каменния блок се показваше тънка сталагмитена колона. Колона, която явно бе пречупена, така че да пасне под камъка… и то съвсем наскоро.

— Един добър удар и ще рухне — каза Риджис.

— Стой тук — Дризт очевидно бе напълно съгласен с преценката на хитрия полуръст — гоблините като че наистина се бяха подготвили за битката.

Без да губи и минута, той се показа в осветената част на каменния блок, даде знак на Бруенор, че ще проучи нещата и отново потъна в мрака заедно с Гуенивар.

По това време всички джуджета вече бяха влезли в залата, ала по заповед на предпазливия Бруенор стояха в края на каменния блок, близо до изхода.

Самият той, заедно с Уолфгар и Кати-Бри, излезе няколко крачки напред, така че събраните долу гоблини да могат да го видят. Като съдеше по многобройните червени очи, които проблясваха в мрака и се взираха в него, в неосветената част на галерията трябва да имаше поне сто, ако не и двеста от смрадливите твари.

— Тук сме, за да преговаряме — проговори джуджето, използвайки гърления език на гоблините, — както се бяхме споразумели.

— Да преговаряме? — долетя отговор и то, за изненада на Бруенор и останалите, на Общия език. — Какво могат предложи джуджета на Гар-як и негови хиляди?

— Хиляди? — повтори Уолфгар.

— Гоблините не могат да броят даже и на пръсти — напомни му Кати-Бри.

— Внимавайте! — прошепна Бруенор. — Даже оттук подушвам, че тез’ долу искат да се бият.

Уолфгар хвърли високомерен поглед на Кати-Бри, ала хлапашката му самонадеяност отиде нахалост, защото момичето изобщо не му обърна внимание.

* * *

Дризт се промъкваше в сенките, внимателно заобикаляйки издадените скали. Най-сетне стигна ръба на каменния блок и леко скочи на пода. Точно както предполагаха с Риджис, подобното на пиедестал образувание не бе естествено — внимателно обработено от ръцете на разумни същества, то бе наместено пред входа на галерията и подпряно със специално скъсени за целта сталагмитени колони. Гоблините, както можеше да се очаква, възнамеряваха да срутят подпорите, така че каменният блок да рухне на земята, повличайки със себе си всички джуджета. За тази цел бяха докарали грамадни железни клинове, които стояха наредени между сталагмитените стълбове — няколко добре премерени удара с чук и целият изкуствено създаден пиедестал щеше да се сгромоляса на пода.

Само че онзи, който се бе скрил между колоните, готов да задейства каменния капан, не беше гоблин. Там, плътно, прилепен до земята, лежеше още един етинг — огромно, двуглаво чудовище, което дори и легнало бе по-високо от Дризт, а застанало на два крака сигурно надвишаваше четири метра. В голите си ръце (всяка от които бе по-дебела от тялото на елфа) стискаше по една грамадна, покрита с шипове тояга, двете му глави се гледаха с интерес и очевидно разговаряха помежду си.

Дризт не бе сигурен дали гоблините възнамеряват да водят честни преговори и да срутят каменния блок, само ако видят, че джуджетата се канят да ги нападнат, ала появата на опасния великан не му оставяше избор. Използвайки най-близката колона за прикритие, той се претърколи така, че да се озове встрани от етинга и изчезна в тегнещия под каменния блок мрак.

Миг по-късно елфът видя чифт кръгли, зелени очи да се взират в него от другата страна на легналото чудовище и разбра, че Гуенивар също бе заела позиция.

* * *

Сред редиците на гоблините пламна факла и три от еднометровите, жълтокожи създания бавно излязоха напред.

— Е, добре — изръмжа Бруенор, който вече започваше да се уморява от тази среща. — Кой от вас, псета, е Гар-як?

— Гар-як там — отвърна един от гоблините, поглеждайки през рамо към другарите си — с останали войни.

— Сигурен знак, че ще си имаме неприятности — прошепна Кати-Бри и незабелязано свали Таулмарил от рамото си. — Когато водачът им си стои на сигурно някъде назад, значи гоблините се канят да се бият.

— Вървете да кажете да Гар-як, че не искаме да ви убиваме — твърдо рече Бруенор. Името ми е Бруенор Бойният чук…

— Бойният чук? — повтори единият гоблин и се изплю — очевидно името му беше познато. — Ти крал на джуджета?

Без да помръдва устни, Бруенор прошепна на приятелите си:

— Пригответе се!

Ръката на Кати-Бри се протегна към колчана, висящ на кръста й.

Бруенор кимна.

— Крал! — изкрещя гоблинът и възбудено посочи Бруенор на своите другари.

Джуджетата разбраха сигнала за атака много по-бързо от глупавите гоблини и скоро цялата галерия закънтя от техния боен вик.

* * *

Докато безмозъчният етинг още се чудеше какво става, Дризт вече се бе нахвърлил отгоре му. Чудовището вдигна тежките си тояги, ала в същия миг изпищя от болка и изненада, усетил как тристакилограмовата пантера се вкопчва в китката на едната му ръка, докато в подмишницата на другата се забива жестокото острие на дълъг ятаган.

Двете огромни глави се обърнаха като една, всяка в различна посока, и се взряха в нападателите си.

Преди етингът да успее да разбере какво става, другият ятаган на Дризт се заби в изпъкналото му око. Великанът се опита да се извърти така, че да се добере до елфа, ала пъргавият Дризт се промуши под ръката му и, бърз като мълния, замахна към уязвимите му глави със страшна сила.

От другата страна, Гуенивар впи зъби в плътта на чудовището, здраво опряла лапи в камъните.

* * *

— Дризт го е хванал натясно! — досети се Бруенор, когато усети, че подът под краката му се размърда.

С пропадането на простия им капан, гоблините загубиха всякакво превъзходство, което той би могъл да им даде. Въпреки това глупавите същества нададоха пронизителни викове и се втурнаха в атака. Въздухът почерня от грубите им копия, ала малко от тях успяваха да достигнат целта си.

Отговорът на джуджетата бе далеч по-ефективен. Началото постави Кати-Бри. Магическата стрела, която се откъсна от тетивата на Таулмарил, разкъса мрака като сребърна светкавица и се вряза в гъстите редици на гоблините, пробивайки голяма дупка в тялото на едно от чудовищата. Същото сполетя и гоблина зад него, преди стрелата най-сетне да спре смъртоносния си полет, дълбоко забита в гърдите на следващото чудовище. И тримата гоблини рухнаха мъртви.

От гърдите на стоте джуджешки войни се откъсна мощен рев и те се хвърлиха напред, запращайки тежки чукове и брадви към прииждащите гоблинови пълчища.

Още една сребърна стрела проряза мрака, после още една — само три изстрела, а убитите от Кати-Бри чудовища вече наброяваха осем. Сега бе неин ред да хвърли изпълнен с превъзходство поглед на Уолфгар, който засрамено се обърна на другата страна.

Подът под краката им се люлееше все по-силно, до ушите на Бруенор достигнаха агонизиращите викове на ранения етинг.

— Скачайте! — разнесе се гласът на краля над шума на битката.

Свирепите му войни не чакаха да ги подканят. Гоблините вече се намираха съвсем близо до каменния блок, когато отгоре им, като живи снаряди, полетяха джуджета, раздавайки юмруци и ритници във всички посоки, още преди краката им да бяха докоснали земята.

* * *

Една от сталагмитените колони се счупи надве, когато етингът се блъсна в нея, докато се мъчеше да достигне Дризт с тоягата си. Каменният блок полетя надолу, приковавайки глупавото чудовище към земята.

Далеч по-дребният Дризт, предвидливо приклекнал, така че да не бъде притиснат от рухналата скала, не можеше да повярва колко зле е измислен планът на гоблините.

— Как изобщо си мислеше да се измъкнеш оттук? — попита той, макар да знаеше, че етингът няма да го разбере.

Елфът поклати глава почти съжалително, после отново вдигна магическите си ятагани. Докато той посичаше едната глава, Гуенивар се нахвърли върху другата, забивайки дълбоко острите си нокти.

Няколко секунди по-късно, скиталецът и вярната му пантера изскочиха изпод свличащия се каменен блок. Работата им там беше свършена. Знаейки, че невероятните му способности могат да бъдат по-полезни другаде, Дризт нарочно избегна огнището на битката и предпазливо тръгна покрай стената на галерията.

Повече от десет коридора водеха до тази зала и почти от всеки прииждаха нови и нови гоблини. По-опасни обаче бяха неочакваните съюзници на гоблиновата армия — за своя изненада, Дризт забеляза още неколцина етинги да се крият зад сталагмитите, в очакване на подходящ момент да се включат в битката.

* * *

Кати-Бри, която все още стоеше върху каменния блок и изпращаше стрела след стрела към редиците на гоблините, първа забеляза Дризт. Елфът се изкачваше по едно сталагмитено възвишение, като в същото време се опитваше да привлече вниманието на младото момиче и Уолфгар.

Някакъв гоблин се отдели от биещите се пълчища и се хвърли към Кати-Бри, ала Уолфгар застана пред нея и му нанесе такъв страхотен удар с бойния си чук, че чудовището се преметна през глава и прелетя няколко метра, преди да се сгромоляса на земята. Без да губи и миг, младежът се обърна назад, за да се предпази от нападението на друг гоблин, който се прокрадваше откъм гърба му, насочил напред острието на копието си.

Чудовището тъкмо замахваше, когато главата му се пръсна на хиляди парченца, пронизана право в средата от сребърната стрела на Таулмарил.

— Дризт има нужда от нас — обясни Кати-Бри и тръгна към левия ръб на наклонения каменен блок.

Уолфгар побърза да я последва, събаряйки по пътя си всички гоблини, които се опитваха да се изкатерят по килнатия блок.

Щом видя, че двамата му приятели се отдалечиха достатъчно от сърцето на битката, Дризт даде знак на Кати-Бри да остане на мястото си, после кимна на Уолфгар внимателно да излезе напред.

— Зад сталагмитите има няколко великана — обясни скритият зад Кати-Бри и Уолфгар Риджис.

Дризт скочи зад скалното образувание, но само няколко мига по-късно се показа отново, примамвайки след себе си огромен етинг. Във всяка от ръцете си чудовището стискаше по една тежка тояга, готово да размаже дръзкия елф.

Тялото на великана потръпна, когато в гърдите му се заби сребропера стрела и прогори черна дупка в мръсната животинска кожа, с която бе облечено.

Следващата стрела го накара да залитне и преди етингът да успее да си възвърне равновесието, Уолфгар, с името на Темпос на уста, запрати бойния си чук по него и го събори на земята.

В мига, в който иззад сталагмитеното възвишение се показа, още един етинг, Гуенивар скочи върху него, заслепявайки и двете му глави с жестоките си нокти, докато Дризт успее да се приближи достатъчно, за да го прониже смъртоносно.

Следващото чудовище излезе от другата страна на възвишението, ала Кати-Бри вече бе готова да го посрещне. Сребърните стрели се посипаха като дъжд върху него, забиваха се в огромното му тяло, омаломощиха го и най-накрая то рухна мъртво.

Магическият чук се завърна в ръката на варварина и той се хвърли напред. Междувременно Дризт се бе справил с втория етинг и сега двамата приятели заедно се изправиха срещу поредното връхлитащо чудовище.

— Както едно време — отбеляза елфът и, без да чака отговор, се претърколи пред Уолфгар.

Внезапно и двамата примигнаха, заслепени от ярка светлина — една от сребърните стрели на Кати-Бри изсвистя между тях и се заби в корема на най-близкото чудовище.

— Направи го нарочно, нали разбра? — рече Дризт и отново се претърколи напред, без да чака отговор.

Уолфгар бързо се досети какво е намислил приятелят му и вдигна бойния си чук. Етингът се дръпна, за да избегне връхлитащия елф и Щитозъб се стовари право в лицето му. Другата му глава, макар и замаяна и объркана, остана жива. Трябваше й само секунда, за да се съвземе и да си възвърне контрола над цялото тяло.

Ала дори и една секунда бе твърде много за противник като Дризт До’Урден. Пъргавият елф светкавично се изправи, ловко избегна тежката тояга на чудовището и миг по-късно от гърлото на етинга рукна кръв.

Великанът пусна двете тояги и се вкопчи в смъртоносната рана.

Във въздуха изсвистя стрела и го повали на земята.

Останалите два етинга, скрити зад сталагмитеното възвишение, решиха, че са видели предостатъчно от битката и побързаха да се шмугнат в един от страничните тунели.

Точно в онзи, по който пристигаха войните на генерал Дагна.

Тежко ранено, едно от чудовищата се върна залитащо в галерията. При всяка несигурна крачка, която правеше, върху приведения му гръб се стоварваха десетина чука, хвърлени от джуджетата в тунела. Преди Дризт, Уолфгар и дори Кати-Бри със своя Таулмарил да успеят да сторят каквото и да било, джуджетата нахлуха в галерията и се нахвърлиха отгоре му, повалиха го на земята и го посякоха на парчета, напълно заслепени от жаждата си за битка.

Дризт погледна Уолфгар и сви рамене.

— Не се бой, приятелю — усмихна се варваринът. — Останаха още много врагове!

С името на Темпос на уста, той се обърна и се хвърли към кипящата в другия край на стаята битка, опитвайки се да открие еднорогия шлем на Бруенор сред морето от вкопчени в смъртна схватка гоблини и джуджета.

Дризт обаче не го последва. Пред масовите битки той предпочиташе единичните схватки, затова сега двамата с Гуенивар отново тръгнаха покрай стената и много скоро напуснаха голямата зала.

Едва когато бе изминал известно разстояние и чу предупредителното изръмжаване на вярната пантера, елфът разбра, че Риджис го е последвал.

* * *

Много скоро боят се превърна в пълен разгром за гоблините — преценката на Бруенор за храбростта на джуджетата се бе оказала напълно вярна. Грубите мечове и жалките тояги на гоблините изобщо не можеха да се мерят със закалените оръжия на техните врагове, а бойните им умения бледнееха пред тези на добре обучените джуджета, които дори в разгара на най-ожесточената битка съумяваха да не развалят строя си и да не губят самообладание, колкото и трудно да бе това насред целия хаос и виковете на агония.

Все повече и повече гоблини напускаха бойното поле и се опитваха да избягат…, само за да налетят право на Дагна и неговите войни, които с нетърпение очакваха да получат своя дял от битката.

При цялата бъркотия Кати-Бри трябваше много да внимава накъде насочва магическия си лък, още повече, че съвсем не бе сигурна дали мършавите тела на гоблините ще успеят да спрат смъртоносния полет на сребърните му стрели. Като че ли най-сигурно бе да се цели в онези чудовища, които бягаха от битката, ала още не бяха достигнали бойците на генерал Дагна.

При всичките й приказки за преговори и след всички обвинения, които бе отправила към Бруенор и останалите, младата жена не можеше да отрече вълнението, което плъзваше из тялото й, притока на адреналин всеки път, когато вдигнеше Таулмарил.

Очите на Уолфгар също искряха от възбуда. Отгледан от войнствените обитатели на тундрата, той още съвсем млад бе вкусил жаждата за битки, съвсем млад бе познал онази ярост, която бе успял да обуздае и смекчи едва, когато Бруенор и Дризт му отвориха очите за многобройните скърби, които причиняваха вечните войни, водени от неговия народ, и го научиха да вижда враговете си не като безлична маса, а като одушевени същества.

Сега обаче, нямаше защо да изпитва вина, не и когато се биеше срещу създания на злото и мрака, каквито бяха гоблините. С песен, възхваляваща Темпос, на уста, Уолфгар обърна гръб на мъртвите етинги и се хвърли в бой. Вкопчените тела на свои и врагове не му позволяваха да хвърли чука си, ала младежът не се разтревожи особено. Миг по-късно, група гоблини се откъсна от редиците на биещите се противници и побягна право към него.

Първите трима забелязаха варварина, едва когато страховитият страничен удар на Щитозъб ги повали на земята и уби двама от тях. Останалите гоблини се поколебаха за миг, после отново се втурнаха напред, както водите на могъща река връхлитат върху внезапно изпречилата се на пътя им скала.

Само с един мощен удар на магическия си чук Уолфгар пръсна главата на най-близкото чудовище, после светкавично отклони меча на друг от гоблините и като заби лакът в лицето на трети от противниците си, строши челюстта му и го запрати на земята.

Внезапно усети леко убождане и рязко се отдръпна, миг преди острието на един гоблинов меч да успее да потъне в плътта му. Свободната му ръка се протегна назад, сграбчи нападателя за главата и повдигна гърчещото се създание във въздуха. То все още стискаше оръжието си, поставяйки Уолфгар в неблагоприятна позиция. Сега единствено железните мускули можеха да му помогнат и варваринът с всичка сила разтърси тялото на гоблина така, че да му попречи да вдигне меча си за нов удар.

После рязко се обърна, отблъсквайки непрестанно прииждащите гоблини. При вида на издигащия се Щитозъб, един от тях се опита да избяга, вдигнал длан над главата си в жалък опит да се предпази от връхлитащия боен чук. Страховитото оръжие прекърши костеливата ръка и се стовари върху главата му с такава сила, че макар да рухна по гръб, лицето му гледаше към земята.

Глупавият упорит гоблин, когото Уолфгар все още държеше във въздуха, отчаяно се опитваше да прониже ръката му. Младежът рязко го свали на пода, без нито за миг да разхлабва хватката си и продължи да стиска, докато не чу пукота на строшена кост, когато вратът му не издържа и се пречупи. Гоблините все така прииждаха и Уолфгар с всички сили запрати мъртвото тяло на техния другар към редиците им.

— Темпос! — изрева той и като стисна Щитозъб с две ръце, се втурна право в средата на връхлитащата група чудовища.

Митралният чук не спираше нито за миг яростния си танц. Всеки гоблин, който не успееше да се изплъзне от смъртоносния му досег, неминуемо рухваше мъртъв или безвъзвратно губеше някоя част от тялото си.

Уолфгар рязко се завъртя и се нахвърли върху групата гоблини, които, сигурен бе, се прокрадваха откъм гърба му. И наистина, чудовищата тъкмо се канеха да го нападнат, когато видяха могъщия войн да се обръща към тях с разкривено от ярост лице. Тогава и малкото им храброст ги напусна и те панически побягнаха. Щитозъб полетя след тях, а Уолфгар отново се обърна към останалите.

Дори това, че бе невъоръжен, не намали ужаса, който свирепият великан им вдъхваше, и те се разбягаха във всички посоки.

Уолфгар сграбчи един от тях за лакътя, обърна го към себе и стисна лицето му в огромния си пестник, превивайки мършавото му тяло надве. В този миг Щитозъб се завърна в десницата му и яростта му изригна.

* * *

Широко разкрачен, Бруенор трябваше да дърпа с всички сили, за да измъкне брадвата си от гърдите на поредната си жертва. Когато най-сетне успя да освободи оръжието, от зейналата рана рукна гъста струя кръв и го обля от глава до пети. Не че това имаше някакво значение за джуджето — гоблините бяха създания на злото и като ги убиваше, той всъщност правеше услуга на всички добри раси в Царствата.

По устните му играеше свирепа усмивка, а очите му се стрелкаха във всички посоки, докато търсеше следващата си жертва. Не му трябваше дълго време, за да я открие. Гоблинът замахна пръв, ала тежката му тояга се строши като треска в митралния шлем на джуджето. Глупавото същество изумено се взря в безполезното вече оръжие и бавно вдигна поглед… тъкмо навреме, за да види как брадвата на Бруенор се забива право между очите му.

Преди да успее да се наслади на победата си, джуджето стреснато подскочи, когато съвсем близо покрай лицето му прелетя сребристо сияние. Бързо се досети, че това може да е дело само на Кати-Бри, а миг по-късно видя и жертвата — един гоблин издъхваше недалеч от него, прикован към каменния под от сребропера стрела.

— Ама какъв лък! — промърмори то и обърна поглед към дъщеря си.

Точно в този момент един гоблин се опитваше да се изкатери върху каменния блок и Бруенор се хвърли след него.

— Хич не си го и помисляй! — изкрещя той, щом се озова на върха на каменния пиедестал и тъкмо се канеше да посече дръзкото създание, когато ново сребристо сияние го накара да отскочи назад.

Гоблинът се закова на място и сведе очи към гърдите си, сякаш очакваше да види стрелата, която го бе пробола. Вместо нея обаче, там зееше голяма дупка.

Той протегна ръка към нея, в жалък опит да спре рукналата кръв. Миг по-късно вече беше мъртъв.

Бруенор сложи ръце на хълбоците си и впери гневен поглед в дъщеря си.

— Не може така! — сопна се той. — Разваляш ми цялото удоволствие, ето какво правиш!

Кати-Бри тъкмо се канеше отново да опъне тетивата на Таулмарил, но щом чу думите на баща си, побърза да отпусне магическия лък.

На Бруенор не му се наложи да се чуди дълго какво ли означава странното държание на момичето — миг по-късно върху главата му се стовари тежка гоблинова тояга.

— Този го оставих за теб! — сви рамене Кати-Бри, без да обръща внимание на ядовития блясък в тъмните очи на джуджето.

Ала Бруенор вече не я слушаше. Златният щит полетя над главата му, за да отбие следващата, лесно предвидима атака на гоблина, докато той самият светкавично се обърна, здраво стиснал вярната си секира. Чудовището се опита да глътне корема си и панически отскочи назад.

— Съвсем не е достатъчно — обърна се Бруенор към него, използвайки собствения му език.

Думите му се потвърдиха миг по-късно, когато вътрешностите на гоблина се разпиляха по земята.

Ужасеното чудовище се взря в тях, без да може да повярва на очите си.

— Не биваше да ме удряш в гръб — бе единственото извинение, което гоблинът получи от Бруенор Бойния чук, преди вторият удар на джуджешката секира да свали главата от раменете му.

След като прочистиха каменния блок от врагове, Бруенор и Кати-Бри отново можеха да насочат вниманието си към битката, която кипеше под тях. Младата жена вдигна магическия си лък, ала после отново го отпусна — нямаше смисъл да стреля повече. Почти всички гоблини бягаха, но войните на генерал Дагна бяха заели позиции из цялата зала и гнусните създания нямаше къде да отидат.

Бруенор скочи долу и се зае да организира преследването на оцелелите гоблини. Като голяма, хищна паст, джуджешката войска обгради враговете си и се сключи около тях.