Р. А. Салваторе
Наследство (27)

Глава 25
В черни ръце

Матрона Баенре се бе разположила удобно върху покрития с меки възглавнички стол и нервно потропваше с пръсти по каменната му облегалка. Насреща й имаше още един стол (единственият в тази приемна зала), където бе приседнал най-причудливият наемник, кръстосвал някога улиците на Мензоберанзан.

Джарлаксъл току-що се бе върнал от Митрил Хол с новини, които матрона Баенре посрещна без капчица изненада.

— Дризт До’Урден все още е на свобода — промълви тя на себе си.

Колкото и да бе странно, лукавата матрона — майка изобщо не изглеждаше ядосана. Какво ли бе намислила този път, зачуди се Джарлаксъл.

— Виерна е виновна — спокойно се обади той. — Тя го подцени… и плати с живота си за това — изсмя се той.

— Аз пък обвинявам теб — отвърна Баенре. — Как смяташ да изкупиш грешката си?

Джарлаксъл не се усмихна и впери нетрепващ поглед в лицето й. Знаеше, че матроната надушва страха точно като хищник и много често именно неговото присъствие (или отсъствие) предрешаваше постъпките й.

Матрона Баенре отвърна на погледа, а пръстите й все така потропваха по каменната облегалка.

— Джуджетата се организираха много по-бързо, отколкото очаквахме — обясни наемникът, когато тишината започна да става неловка. — Защитата им е силна, както и решителността им, а, както се оказа, и верността им към Дризт До’Урден. Моят план — наблегна той, — проработи отлично — успяхме да заловим предателя До’Урден без особени затруднения. Ала Виерна, противно на моите съвети, позволи на човека да се бие с него, преди да се бяхме отдалечили достатъчно от Митрил Хол. Тя просто не разбираше колко много приятелите му държат на брат й.

— Изпратихме те да доведеш Дризт До’Урден — застрашително тихо рече матрона Баенре. — Дризт не е тук. Следователно ти си се провалил.

Джарлаксъл замълча. Нямаше смисъл да спори с нея — тя не се нуждаеше от съгласието му, още по-малко пък — от одобрението му. Намираха се в Мензоберанзан и тук матрона Баенре не се съобразяваше с никого.

Ала наемникът не се боеше, че престарялата матрона — майка ще го убие. Вярно бе, че още дълго щеше да се наложи да слуша гневните й викове, ала през цялото време не можеше да се отърси от чувството, че всичко това всъщност я забавлява. И защо не — играта продължаваше. Дризт До’Урден все още бе жив и трябваше да бъде заловен, а загубата на Виерна До’Урден и няколко дузини войници (при това мъже) изобщо не можеха да я разтревожат.

След като го нахока здравата, матроната се зае да му описва многобройните мъчения, с които можеше да му отнеме живота. Дори си избра един, „открадване на кожата“, както го наричаха, и който си беше точно това — бавно смъкване на кожата от тялото на жертвата, сантиметър по сантиметър, с помощта на различни киселини и назъбени ножове.

Джарлаксъл с мъка сдържа смеха си.

Изведнъж матрона Баенре млъкна и наемникът се уплаши, да не би да се е досетила, че той не я взима на сериозно. Матроната изобщо не се интересуваше от Виерна и мъртвите войници и очевидно бе доволна, че Дризт все още е на свобода, ала всеки, имал глупостта да нарани гордостта й, бе обречен на бавна и мъчителна смърт.

Мълчанието й сякаш щеше да продължи вечно, тя дори отмести поглед. Когато най-сетне се обърна към него, Джарлаксъл въздъхна с искрено облекчение — лицето й отново бе спокойно, а по устните й играеше усмивка, като че ли току-що й бе хрумнала отлична идея.

— Не съм доволна — излъга тя, — ала този път ще ти простя заради ценната информация, която ми донесе.

Наемникът прекрасно знаеше какво има предвид матроната.

— Върви си — нареди му тя и махна с ръка, очевидно изгубила всякакъв интерес към разговора им.

Джарлаксъл би предпочел да остане още малко и да се опита да разбере какво си е наумила лукавата матрона. Все пак бе достатъчно разумен, за да не й противоречи, когато е в такова странно настроение. Наемникът беше оцелял толкова дълго в този опасен занаят, именно защото знаеше кога да напусне.

Надигна се от стола и внимателно стъпи на счупения си крак. Лицето му се изкриви от болка и той залитна, като замалко не падна в скута на матроната. Разтърси глава, за да се съвземе и вдигна бастуна си.

— Триел така и не ме излекува докрай — извини се той. — Погрижи се за мен, както й нареди, ала ми се стори, че съвсем не вложи цялото си умение в заклинанието.

— Сигурна съм, че си си го заслужил — ледено отвърна матрона Баенре и му даде знак да напусне стаята.

Най-вероятно самата тя бе заповядала на дъщеря си да не прави нищо, за да облекчи болката на наемника и сега искрено се забавляваше, като го гледаше да куцука мъчително.

В мига, в който вратата се затвори зад гърба на Джарлаксъл, матроната избухна в гръмък смях. Наистина, лично тя бе дала одобрението си за преследването, но това съвсем не значеше, че бе вярвала то да се увенчае с успех. Тъкмо напротив, през цялото време се бе надявала нещата да се развият точно по този начин.

— Не си глупак, наемнико — изрече тя на глас, макар в стаята да нямаше никого. — И точно затова все още не съм те убила. Предполагам, че вече си се досетил — изобщо не става дума за залавянето на Дризт До’Урден. Той е просто дребно неудобство, също толкова маловажно като нахална мушица, която забравяш, миг след като те е подразнила. Но пък е прекрасен повод — довърши тя.

После откачи от врата си малък пръстен, изработен от широк джуджешки зъб, положи го върху разтворената си длан и подхвана бавен напев на Древния джуджешки език.

С блестящи доспехи и с щитове тежки,

размахали чука край пещите жежки

джуджетата нивга не знаят покой,

не ще го познаеш и ти, пленнико мой!

От върха на зъба потече струйка синкав дим, който бързо се завихри и започна да нараства. Много скоро върху ръката на матроната се завихри същински миниатюрен ураган. Подчинявайки се на волята й, той се изви и заискри още по-ярко, докато се разпростираше настрани. Няколко мига по-късно вихърът напълно се откъсна от зъба и се стече към средата на стаята, където синкавото му сияние заискри още по-яростно.

Постепенно в центъра му започна да се оформя фигура — старо сивобрадо джудже, което стоеше неподвижно насред вихрушката, стиснало юмруци над главата си.

Вятърът скоро утихна, светлината угасна и в стаята остана единствено духът на прастарото джудже. Макар да бе безплътно и прозрачно, то не можеше да бъде сбъркано — стоманеносивите очи и рижите кичури в посребрялата брада винаги щяха да го издават.

— Гандалуг Бойния чук — побърза да изрече матроната, възползвайки се от силата на истинското му име, за да го подчини напълно на волята си.

И наистина, пред нея стоеше не друг, а първият крал на Митрил Хол, основоположникът на рода Боен чук.

Старото джудже впери пламнал от омраза поглед в отколешната си мъчителка.

— Доста време мина — подразни го тя.

— Готов съм вечно да гния в пъкъла, стига да знам, че ти, мрачна вещице, няма да си там — разнесе се хрипкавият глас на призрака. — Готов съм да…

Баенре махна с ръка и прекъсна потока на гневните му думи:

— Не съм те повикала тук, за да те слушам как опяваш — сопна му се тя. — Искам само да ти разкажа едно-две нещица, които според мен ще ти се сторят интересни.

Духът наклони глава на една страна и се взря някъде над рамото й, упорито избягвайки погледа й. Искаше да си придаде безучастно изражение, ала, както повечето джуджета, старият крал никак не го биваше да прикрива истинските си чувства.

— Хайде, хайде, скъпи ми Гандалуг — саркастично се разсмя матроната. — Колко ли те отегчава това чакане! Вече векове наред седиш в своя затвор, не може да не си задаваш въпроса как ли се справят наследниците ти!

Гандалуг бавно извърна глава и я погледна. Как само мразеше тази сбръчкана старица! Не можеше да отрече обаче, че споменаването на наследниците му го разтревожи немалко. Както всички от своята раса, и той поставяше семейството над всичко, то бе по-важно от цялото злато и скъпоценности на света. Нещо повече, като глава на рода Боен чук, Гандалуг гледаше на всяко джудже, съюзило се с тях, като на свое дете.

Вече не можеше да крие притеснението си.

— Нима наистина си помисли, че мога да забравя Митрил Хол? — подигравателно продължи Баенре. — Та оттогава минаха едва две хилядолетия, стари кралю!

— Две хилядолетия? — повтори Гандалуг и се изплю отвратено. — Няма ли най-сетне да пукнеш, дърта вещице!

— И това ще стане — отвърна матроната. — Ала не и преди да довърша започнатото тогава. Спомняш ли си онзи съдбовен ден, стари кралю?

Лицето на призрака се разкриви в болезнена гримаса — тя щеше да го направи отново, щеше да отвори старите рани и да го потопи в черно отчаяние.

Ний Залите бяхме току-що открили

и слушахме още в захлас,

как буйни реки от митрил заискрили

издигаха сребърен глас.

А кралят бе млад и войните — верни,

и пееха с пълни гърди,

богатства се криеха в мрака безмерни —

родът Боен чук се роди…

Победен от магията, заключена в напева на матроната, Гандалуг усети как мислите му неудържимо препускат из мрачните коридори на миналото, назад към времето, когато джуджешките чукове за първи път огласиха Митрил Хол, а самият крал гледаше напред, изпълнен с надежда за децата си и техните деца.

Времето, когато за първи път срещна Ивонел Баенре.

* * *

Гандалуг не можеше да не изпита задоволство при вида на неуморните джуджета от рода Боен чук — работата напредваше бързо и полегатите стени на грамадната пропаст бързо се покриваха с внушителни стъпала. Много скоро пустата галерия щеше да се превърне в оживен подземен град — сърцето на Митрил Хол. Идеята бе на Бруенор, третия син на Гандалуг и най-прославения войн на рода. Именно той предвождаше хилядата джуджета по време на похода, който ги бе отвел в Сребърните зали.

— Добре стори, че го даде на Бруенор — обади се мърлявото джудже, което стоеше до стария крал.

Говореше за решението на Гандалуг да отстъпи трона на Бруенор, а не на някой от по-големите си синове. За разлика от много други раси, сред джуджетата не бе разпространен обичаят най-големите синове на всяка цена да наследяват титлите и владенията на бащите си. Прагматични както винаги, те предпочитаха сами да изберат най-достойното измежду децата си.

Гандалуг кимна, изпълнен с тихо доволство. Беше стар — на повече от четиристотин години — и усещаше, че вече е уморен. Целта на живота му бе да създаде свой собствен род, рода Боен чук, и беше прекарал почти два века в търсене на подходящо място, където да положи основите на кралството си. Скоро след като джуджетата от рода Боен чук покориха Митрил Хол и се заселиха там, Гандалуг постепенно започна да разбира, че неговото време е отминало. Беше осъществил мечтата си и като чели повече нямаше сили за многобройните планове, които синовете му и младите джуджета възторжено излагаха пред него — планове за издигане на внушителен подземен град, за мост над страховитата пропаст в източната част на комплекса, за град на повърхността, южно от планините, който да им служи като търговска връзка с останалия свят.

Идеите му се струваха великолепни, ала в него вече нямаше копнеж да ги види осъществени.

Посребрелият крал, който въпреки възрастта все още имаше един-два огненочервени кичури в брадата си, сякаш за да му напомнят за отминалите буйни години, хвърли благодарен поглед към скъпия си приятел. Не би могъл и да мечтае за по-добър спътник от Кромуер Пуент — верният другар, който през последните два века го бе придружавал във всичките му странствания. А сега, когато отказалият се от престола си крал се канеше да поеме на последното си пътуване, сърцето му се стопляше от мисълта, че ще има до себе си приятел като него.

За разлика от царствения Гандалуг, Кромуер беше въз мръсен. Дългата му брада бе останала черна, както и преди два века; главата му бе все така гладко обръсната — за да може шлемът му да приляга плътно. Както самият Кромуер обичаше да казва: „Хич не върви да се блъскам в разни неща с килнат шлем, не е ли тъй?“ А което си е така, си е така — Кромуер Пуент просто обожаваше „да се блъска в разни неща“. Беше си бесовойн до мозъка на костите и гледаше на света от много особен ъгъл, твърде различен от този на обикновените джуджета. Ако нещо застрашаваше краля или обиждаше боговете му… е, това нещо чисто и просто трябваше да бъде убито. Дали щеше да го промуши с острия си шлем, да го пребие с железните си ръкавици, или пък да го наръга с шиповете, стърчащи от лактите и коленете му, бе все едно. Кромуер Пуент можеше да отхапе ухото на противника си, да изтръгне езика от гърлото му или да прегризе врата му — независимо как, той просто побеждаваше.

Гандалуг, който бе прекарал по-голямата част от живота си в диви и опасни местности, ценеше Кромуер повече от всички останали в рода, дори от собствените си деца. Другите обаче, не споделяха отношението му. И макар да бяха издръжливи и съвсем не капризни, мнозина от джуджетата с мъка понасяха миризмата на бесовойна, а скърцането на доспехите му ги караше да настръхват, сякаш слушаха някой да драска с дълги нокти върху гладка плоча.

След два века, прекарани рамо до рамо с някого в битки и опасности, обаче, подобни дреболии започват да изглеждат смешни и маловажни.

— Да вървим, приятелю — проговори най-сетне старият крал.

Вече се бе сбогувал с децата си, с Бруенор, новия крал на Залите, и с останалите от рода. Дошло бе време отново да поеме на път, придружен от верния Кромуер… както неведнъж през последните двеста години.

— Тръгвам, за да разширя границите на Митрил Хол — беше заявил Гандалуг, — да открия нови, още по-големи богатства за рода Боен чук.

Както си му беше редът, поданиците му бяха избухнали във възторжени викове, ала не един и двама тайничко бяха избърсали издайническите си сълзи — всички знаеха, че Гандалуг няма да се завърне от това пътешествие.

— Мислиш ли, че от туй може да изскочи някоя и друга сносна битчица? — нетърпеливо попита бесовойнът, докато крачеше до любимия си крал, а странните му доспехи скърцаха по-пронизително от всякога.

Сивобрадото джудже само се засмя.

Двамата прекараха дълги дни в проучване на тунелите, които лежаха на запад под Митрил Хол. Не откриха кой знае колко митрил, със сигурност нищо, което да се сравни с богатите залежи в основния комплекс. Това обаче съвсем не ги разколеба и двамата приятели се спуснаха още по-надълбоко, в пещери, които изглеждаха негостоприемни и страшни дори за опитни джуджета като тях; в коридори, където стотиците тонове скала над главите им извайваха причудливи кристални лесове; в тунели, изпълнени с приказно многоцветно сияние, където лишеите по стените проблясваха с вълшебни, неземни багри.

Бяха се спуснали право в Подземния мрак.

Дълго след като маслените им лампи бяха угаснали, а от последната факла не бе останало друго, освен обгорено парче дърво, Кромуер Пуент най-сетне получи своята битка.

Всичко започна, когато плетеницата от цветове, която надарените с инфрачервено зрение джуджета виждаха дори в непрогледния мрак, отстъпи място на задушаваща сивота. После ги покри катраненочерна пелена.

— Кралю! — разнесе се обезумелият вик на Кромуер. — Ослепях!

— Аз също — отвърна Гандалуг и наостри уши.

Както очакваше, много скоро долови шумолене до себе си — бесовойнът се бе хвърлил напред в търсене на враг, когото да промуши.

Сивобрадото джудже побърза да последва приятеля си. Беше живяло достатъчно дълго, за да се досети, че някой заклинател или жрец току-що бе спуснал над тях кълбо магически мрак. А то, опасяваше се старият крал, можеше да означава само едно — нападение.

Яростното ръмжене на Кромуер и страховитото скърцане на доспехите му помогнаха на Гандалуг да се измъкне от тъмнината, без да се нарани сериозно. Успя да зърне невидимия си враг миг преди отгоре му да се спусне нов непрогледен облак.

— Елфи на мрака, Кромуер! — изкрещя той панически — още тогава черната слава на безмилостните мрачни елфи караше и най-безстрашния обитател на Повърхността да изтръпва от леден ужас.

— Да, и аз ги видях — долетя учудващо спокойният отговор на бесовойна. — Какво пък, да убием тез’ гнусни твари, да ги окачим нейде с ръце над главите и кат’ изсъхнат, ще можем да си затулваме прозорците с тях!

Присъствието на мрачните, както и това, че бяха прибягнали до магия, говореше само за едно — здравата бяха загазили. Все пак, Гандалуг не можеше да не избухне в смях и да не се почувства поне малко ободрен от самоуверените думи на приятеля си.

Изскочиха от второто кълбо мрак… само за да налетят на още едно. Този път обаче, чуха нещо ново — тихото изщракване на миниатюрни арбалети.

— Няма ли да престанете вече! — изръмжа Кромуер. — Как очаквате да… Ау! Подли, мръсни страхливци! Как очаквате да ви промуша, кат’ не ви виждам!

Когато излязоха от третия тъмен облак и се озоваха в просторен тунел, пълен с големи сталагмитени могили и остри сталактити, Гандалуг видя как бесовойнът със замах изважда малка стреличка от врата си.

Двамата се заковаха на място — тук нямаше магически мрак, не се виждаха и никакви елфи, ала калените в безброй битки джуджета прекрасно разбираха, че сталагмитените могили дават чудесна възможност на враговете им да се скрият.

— Дали беше отровна? — разтревожено попита Гандалуг, който прекрасно знаеше какво се говори за оръжията на мрачните.

Кромуер изпитателно се вгледа в малката стреличка, после внимателно я близна. Сбърчи рунтавите си вежди и премлясна с устни, докато много задълбочено се опитваше да прецени вкуса й.

— Отровна е и още как — заяви той най-сетне и я метна зад себе си.

— Врагът не е далеч — рече Гандалуг и се огледа наоколо.

— Ха! — изсумтя бесовойнът. — Мен ако питаш, плюли са си на петите. Жалко, наистина. Шлемът ми вече започва да ръждясва и малко от мрачната им кръвчица добре щеше да го посмаже. Ау! — изрева той изведнъж и стисна рамото си, от което стърчеше нова стреличка.

Видял странния ъгъл, под който стрелата се бе забила в тялото на Кромуер, старият крал лесно прозря капана, който им бяха заложили — противниците им не се криеха зад сталагмитените могили, а левитираха между сталактитите, които се спускаха от тавана!

— Да се разделим! — изкрещя бесовойнът и без да изчака отговор отблъсна приятеля си далеч от себе си.

Обикновено джуджетата се държаха близо едно до друго и се биеха опрели гръб в гръб. Този път обаче, всичко беше съвсем различно и Гандалуг бе напълно съгласен с тактиката на Кромуер. И преди се бе случвало някое приятелски настроено джудже да пострада, когато Пуент се разбеснее.

Неколцина от мрачните се спуснаха на пода, стиснали голи мечове в ръце. Пред очите на Кромуер Пуент, като на истински бесовойн, се спусна пелена от ярост и той заподскача насам-натам, поваляйки елфи и сталагмитени стълбове с еднаква лекота. Успя да прониже един от мрачните в корема, но веднага запроклина люто — островърхият му шлем се бе заклещил. Приведен на две, Кромуер бе напълно безпомощен… поне докато не получи няколко жестоки удара по гърба. Вместо да го повалят, те само го разяриха допълнително и като напрегна яките си мускули, той се изправи, повличайки агонизиращия, пронизан елф след себе си.

В началото дивашкият устрем на Кромуер погълна вниманието на по-голямата част от злите нападатели и даде възможност на Гандалуг да покаже на какво е способен. Първите му противници бяха две елфически девойки, чиято красота го порази. Лицата им имаха силни, но в същото време много деликатни черти; косите им бяха по-лъскави и меки от добре поддържаните бради на най-изисканите джуджешки дами; дълбоките им очи горяха със загадъчен блясък. Красиви или не, обаче, старият крал имаше едно-единствено желание — да им причини болка, да смъкне кожата от черните им лица, да ги прогони завинаги от тези тунели. Бойната му секира се издигна във въздуха, проби защитата на щитовете и отклони ударите на оръжията им. Те започнаха да отстъпват назад.

Лицето на Гандалуг се разкриви от болка, когато неочаквано силен магически взрив го блъсна в гърба и замалко не го повали на земята. Черната енергия се процеди през здравата ризница и остави грозни рани върху беззащитната му кожа. Миг по-късно до ушите му долетя гневният рев на Кромуер:

— Проклет магьосник!

Очевидно приятелят му също си бе изпатил от мрачното заклинание.

Изпод краката на мъртвия елф, който все още висеше върху шлема му, бесовойнът успя да забележи нападателя и се хвърли към него, без да спира да ръмжи под носа си:

— Ако има нещо дето мразя, туй е някакъв гаден магьосник да ми се пречка из краката!

Не можа да разбере следващите думи на заклинателя, ала не беше никак трудно да се досети какво си е наумил, когато шестимата елфи, които стояха между него и магьосника, побързаха да се отдръпнат.

Само че настървението и жаждата за вражеска кръв бяха обсебили Кромуер дотам, че той вече не можеше да разсъждава трезво. Доволен, че между него и заклинателя вече няма никого, той полетя напред, а тялото на мъртвия елф подскачаше на главата му. Обзет от сляпа ярост, той не обърна никакво внимание на все по-пронизителния напев на елфа, нито на металната пръчка, която той държеше пред себе си.

Светкавицата го хвана напълно неподготвен, заслепи го и го подхвърли на няколко метра във въздуха. Последва глух тътен, когато бесовойнът тупна върху една сталагмитена могила и бързо се хързулна до основата й.

— Мразя разни магьосници да ми се пречкат из краката — изсумтя той отново и разтърси глава, за да махне трупа на елфа от главата си; после скочи на крака и се хвърли напред, сипещ още по-люти клетви и проклятия.

Свел глава, той препускаше право към магьосника, като се блъскаше в изпречилите се насреща му могили, а доспехите му скърцаха и стържеха по-ужасяващо от всякога. Елфите, с които се биеше допреди малко, се нахвърлиха отгоре му, размахали тънки мечове и надарени с магическа сила боздугани.

От тялото на бесовойна рукна кръв, ала той сякаш не усещаше болка. Гръмкият му рев все така ехтеше в тунела, цялата му изпепеляваща ярост бе насочена към мрачния заклинател.

Магьосникът бързо разбра, че войниците няма да успеят да спрат безумното джудже. Надявайки се, че жалките брадати твари не могат да летят, той бавно се издигна към тавана.

Гандалуг чу врявата зад гърба си, но макар да потръпваше от болка всеки път, когато му се стореше, че Кромуер получава някой удар, не можеше да направи нищо, за да му помогне. Двете елфически девойки въртяха оръжията си (остър като бръснач меч и злокобно сияещ боздуган) изненадващо добре — движенията им бяха в съвършен синхрон и те не само че с лекота отбиваха митрилната секира, но и сами нанесоха няколко опасни удара. Тялото му се покри с кръв, ала никоя от раните не беше особено опасна.

Битката постепенно заприлича на страховит, но красив танц, изпълнен със смъртна опасност, но и с истинска хармония. Изведнъж, една от девойките (онази с боздугана в ръце), се дръпна назад и поде магически напев.

— Хич не си го и помисляй! — прошепна Гандалуг и с удвоени сили се нахвърли върху другата си противничка.

Физически много по-крехка от него, тя не можа да го спре и падна право върху спътницата си, с което прекъсна заклинанието й.

Сивобрадият крал продължи устремното си настъпление и стовари тежкия си щит върху тях. Щита, върху който гордо искреше чаша пенещо се пиво — гербът на рода, който самият Гандалуг бе основал.

В другия край на коридора Кромуер рязко се обърна, на един дъх изкачи отвесния сталагмит и подскочи високо. Острият връх на шлема му се заби в коляното на левитиращия магьосник, разтроши капачката и се показа от другата страна.

Елфът изпищя пронизително. Магията, която го издигаше, бе достатъчно мощна, за да задържи и двамата над земята, а самият заклинател бе прекалено замаян от свирепата болка, за да се сети да я развали. Двамата увиснаха във въздуха. Елфът се вкопчи с две ръце в раненото си коляно, докато Кромуер се мяташе бясно насам-натам, разширявайки все повече и повече грозната дупка в крака му. Това обаче, се видя малко на свирепия бесовойн и той с всички сили заби железните си ръкавици в бедрата на магьосника. Когато острите шипове потънаха в меката плът, по устните му заигра доволна усмивка.

Горещата кръв, която го обля от глава до пети, му вля нови сили и подхрани дивата му ярост.

Ала магьосникът не бе сам — останалите войници бързо се скупчиха под тях и Кромуер много скоро разбра, че всъщност не е чак толкова нависоко, колкото си мисли. Помъчи се да свие крака под тялото си, когато елфическите мечове засвистяха във въздуха; дори опита да се залюлее, за да им е по-трудно да го улучат. Разбра, че това е последната битка в живота му, когато един от войните извади дълго копие и с всичка сила го заби в левия му бъбрек.

Девойката с боздугана отстъпи назад и бързо сви зад ъгъла, така че Гандалуг вече можеше да насочи цялото си внимание към жената с меча. Старото джудже си даде вид, че се кани да предприеме ново нападение с щита и да я отблъсне назад. Вместо това, обаче, спря и се приведе, а митрилното острие отсече краката на злата елфическа девойка. После се втурна към нея и макар мечът да го поряза лошо, все пак успя да нанесе съкрушителен удар, който строши главата на противничката му.

Вдигна поглед тъкмо навреме, за да види как един магически чук, прорязва мрака и се стоварва право върху лицето му. Джуджето размърда езика си и изплю един счупен зъб, после впери слисан поглед в младата (а тя наистина бе съвсем млада) елфическа девойка.

— Сигурно се шегуваш — невярващо възкликна то и дори не забеляза, че тя вече бе започнала ново заклинание, с помощта, на което издърпа падналия зъб при себе си.

Магическият чук отново го удари по главата, тъкмо докато старият крал се канеше да се хвърли в атака.

— Мъртва си — заканително рече той и по устните му плъзна зла усмивка, която бързо се изпари при звука на пронизителния писък, който раздра въздуха.

Гандалуг бе преживял твърде много битки, за да не познае един предсмъртен вик, когато го чуе; знаеше също така, че той не принадлежеше на елф.

Отне му немалко усилия, за да напомни сам на себе си, че и двамата с Кромуер прекрасно разбираха, че никога няма да се завърнат от това пътешествие. Когато най-сетне отново успя да насочи вниманието си към двубоя, който водеше, откри, че младата жена бе отстъпила още по-назад, без нито за миг да прекъсва тихия си напев. Сивобрадото джудже знаеше, че сега, когато бесовойнът е мъртъв, останалите елфи ще се нахвърлят върху него, ала твърдо беше решило едно — когато това стане, двете девойки вече нямаше да са живи. Коравият войн продължи напред, напук на магията, която младата елфическа жена му бе приготвила.

Сви зад ъгъла и веднага я откри, застанала съвсем беззащитна в средата на коридора, със затворени очи и отпуснати покрай тялото ръце. Втурна се към нея, тласкан от омраза към черната й раса и болка по изгубения приятел, но изведнъж се закова на място, уловен в капана на силния вихър, който се бе появил отнякъде и сега спъваше краката му, притискаше ръцете към тялото му и го държеше в желязната си прегръдка.

— Какво си си наумила, вещице? — изрева джуджето и се замята яростно.

Ала магията бе прекалено могъща и то не можа да направи дори крачка към своята противничка.

Внезапно нейде дълбоко в гърдите му се надигна най-страшното чувство, което бе изпитвал през целия си четиривековен живот. Вече не усещаше яростните удари на урагана, ала вихрушката продължаваше вътре в него, сякаш бе успяла да проникне през кожата му и сега вилнееше в тялото му. На Гандалуг му се струваше, че някой раздира вътрешностите му; имаше чувството, че черният въртоп е обвил самата му душа в гнусните си лапи.

— Какво си… — опита се да каже той, ала думите му изведнъж се превърнаха в нечленоразделно бръщолевене — беше изгубил власт над устните, над ръцете, над цялото си тяло.

Напълно безпомощен, той се понесе към елфическата магьосница, към протегнатата й ръка и странния предмет, който се белееше върху дланта й… Какво ли беше това, зачуди се джуджето, какво ли стискаше тя така здраво?

Неговия зъб.

После всичко изчезна и отстъпи място на бяла пустота. Някъде от много далече, Гандалуг дочу гласовете на мрачните и се обърна. Пред очите му се разкри ужасяваща гледка: едно тяло — неговото тяло! — лежеше бездиханно на пода, заобиколено от неколцина елфи.

Неговото тяло…

* * *

Призракът немощно се олюля, когато напусна царството на видението, на кошмара, който злата Ивонел Баенре отново го бе принудила да изживее. Матроната — майка знаеше, че тези спомени са най-ужасяващото мъчение, което би могла да измисли за упоритото джудже, и никога не пропускаше случай да се възползва от тях.

И ето че сега Гандалуг за кой ли път се взираше в нея, изгарян от люта ненавист. Бяха изминали почти две хиляди години… две хиляди години, прекарани в капана на белия затвор и мрачните възпоминания, от които нямаше спасение.

— Когато напусна Митрил Хол — преспокойно започна Баенре, която прекрасно знаеше цялата история — беше я изкопчила с помощта на мъчения още много-много отдавна, — ти отстъпи трона на своя син. Сегашният крал на Митрил Хол се казва Бруенор… точно както и синът ти, нали така?

Призракът дори не трепна, погледът му си остана все така твърд и решителен.

Матроната — майка се изсмя подигравателно.

— Знам, че в спомените ти са заключени всички подробности за защитата на Митрил Хол — продължи тя. — А доколкото познавам джуджетата, нещата там надали са се променили кой знае колко от твое време насам. Каква ирония! Именно ти, основателят на Сребърните зали и рода Боен чук, сега ще станеш причина за тяхната гибел!

Обзет от неконтролируема ярост, духът на джуджешкия крал изрева и бързо започна да нараства. Гигантските му ръце се протегнаха към мършавия сбръчкан врат на прастарата матрона. Тя обаче само се разсмя още по-силно и вдигна зъба на пленника над главата си. Магическият вихър се появи мигновено, обви тялото на безпомощното джудже и го отнесе обратно в белия му затвор.

— И така, Дризт До’Урден е успял да избяга — промълви матроната и на лицето й се изписа злокобно задоволство. — Той е просто едно нелошо извинение, нищо повече…

Злата й усмивка ставаше все по-широка, докато седеше на мекия стол и си мислеше как Дризт До’Урден ще й помогне да заздрави съюзничеството, от което щеше да има нужда. Не можеше да не се възхити на начина, по който случайността и съдбата се бяха намесили, за да й покажат начина и да й дадат оръжието, необходимо за завоеванието, което жадуваше вече почти две хиляди години.