Метаданни
Данни
- Серия
- Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Legacy, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Вера Паунова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2010)
- Форматиране и корекция
- mistar_ti (2010)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон (2015)
Издание:
Р. А. Салваторе. Наследство
Редактор: Милена Иванова
Дизайн на корицата: Бисер Тодоров
Предпечатна подготовка: Николай Стефанов
ИК „Инфо дар“, София, 2004
ISBN 954–761–075–9
История
- — Добавяне
- — Корекция
Вдъхновяващ страх
Част първа
Изминаха почти три десетилетия откакто напуснах родните си земи — съвсем малко време според представите на моята раса, ала за мен тези години се равняват на цял живот. Всичко, което исках (или си мислех, че искам), когато избягах от мрака на Мензоберанзан, бе истински дом — място, в което да царят мир и любов, място, където бих могъл да окача ятаганите си над топлото огнище и да прекарвам вечерите си с верни приятели, унесени в разкази за отминали приключения.
Сега, в свещените зали на бруеноровите предци имам всичко това. Ние процъфтяваме. Цари мир. Нося оръжията си, единствено когато потеглям на някое от петдневните си пътешествия до Града на сребърната луна.
Нима съм грешал?
Не се съмнявам в правотата на решението си да напусна злия свят на събратята си и нито за миг не съжалявам за своя избор, ала постепенно започвам да вярвам, че в онези тежки времена желанията ми са били породени от бляновете на неопитността. В подземното царство на моя народ никога не успях да открия онова спокойствие, за което така силно копнеех.
Не мога да отрека, че животът ми сега е по-добър — хиляди пъти по-добър! — от всичко, което съм познал някога в мрака на Мензоберанзан. И все пак, ето че вече не мога да си спомня последния път, когато изпитах онова тръпнещо очакване, онзи вдъхновяващ страх, който предхожда надвисналата битка; онова трепетно вълнение, което плъзва из вените, единствено когато знаеш, че врагът е наблизо или когато ти предстои да се изправиш срещу ново предизвикателство.
О, прекрасно помня кога за последен път се случи това (едва преди година, когато Уолфгар, Гуенивар и аз разчиствахме тунелите в долните нива на Митрил Хол), ала самото усещане, онова трепетно безпокойство вече не мога да почувствам.
А може би действието е онова, което ни поддържа живи? Нима твърдим, че копнеем за покой и удобен живот, когато единствено предизвикателствата и приключенията ни карат да се чувстваме истински живи?
Трябва да призная поне пред себе си, че не знам.
Има едно нещо обаче, което стои извън всяко съмнение, една истина, която ще ми помогне да открия отговора на тези въпроси и която е най-голямата ми благословия — сега, когато съм заедно с Бруенор и неговите джуджета, с Уолфгар и Кати-Бри, когато до мен е и Гуенивар, скъпата Гуенивар, моята съдба е в собствените ми ръце.
Никога в целия си шестдесетгодишен живот не съм бил на по-сигурно място. Бъдещето ми, емира и спокойствието, които вещае, никога не е изглеждало толкова безоблачно. И все пък, въпреки това, се чувствам смъртен. За първи път през живота си по-често обръщам поглед назад, към онова, което оставихме зад себе си, вместо да мисля за онова, което тепърва предстои. Не мога да го обясня по друг начин. Чувствам, че умирам, струва ми се, че онези разкази, които мечтаех да споделям с приятели край топлото огнище, съвсем скоро ще овехтеят и няма да има с какво да ги заместя.
Ала, както не пропускам да напомням, аз сам трябва да избера.
Глава 1
Пролет
Небето постепенно изсветляваше над главата на Дризт До’Урден, който бавно вървеше по пътечката, лъкатушеща между камънаците на най-южното разклонение на Гръбнака на света. Далеч на юг, отвъд равнината, която граничеше с Вечните блата, последните светлинки на някакъв далечен град (най-вероятно Несме) започваха да гаснат, отстъпвайки място на първите слънчеви лъчи. Пътечката все така криволичеше и когато сви зад поредния завой, Дризт видя далече, далече под себе си малкия градец, наричан Заселническа твърдина. Варварите, събратя на Уолфгар, пристигнали тук чак от далечната Долина на мразовития вятър, бяха станали от сън и вече се бяха заловили за работа — опитваха се да съградят наново отдавна разрушения град.
Дризт се загледа в движението, което кипеше там долу и докато наблюдаваше фигурите на варварите, които от мястото му изглеждаха съвсем мънички, си припомни времето, когато Уолфгар и гордите му събратя бродеха из замръзналата тундра далече на север, отвъд величествената планинска верига, на стотици мили оттук.
Наближаваше пролетта, търговският сезон, и калените мъже и жени от Заселническата твърдина, които се бяха нагърбили със задължението да търгуват с изкусните изделия на джуджетата от Митрил Хол, много скоро щяха да познаят богатства и удобства, за каквито дори не бяха и мечтали в Долината, където мислеха единствено за това как да оцелеят още един ден. Уолфгар ги бе повикал и те дойдоха, биха се храбро редом с джуджетата в Сребърните зали и ето че сега щяха да пожънат наградата за своите усилия и да загърбят предишния си чергарски живот, така както бяха оставили далеч назад неспирните, безмилостни ветрове на Долината.
— Какъв дълъг път извървяхме всички! — прошепна Дризт и думите му потънаха в безмълвието на хладната утрин; после усети двусмислието на онова, което току-що бе изрекъл и се засмя — самият той тъкмо се завръщаше от прекрасния Град на сребърната луна, който се намираше далеч на изток и където гоненият отвсякъде скиталец никога не бе вярвал — не си бе позволявал да вярва, — че ще бъде приет. Нещо повече, едва преди две години, докато заедно с Бруенор и останалите търсеха Митрил Хол, пътят им ги бе отвел до Сребърния град, който грубо бе затворил богато украсените си порти пред лицето му.
— Ти, например, си изминал сто мили за по-малко от седмица — долетя неочаквано глас.
Изящните тъмни ръце на Дризт инстинктивно се сключиха около дръжките на двата магически ятагана, ала мисълта му бързо догони мълниеносните войнски рефлекси и той отново се отпусна, разпознал мелодичния женски глас. Миг по-късно Кати-Бри, осиновената дъщеря на Бруенор Бойния чук, прескочи купчинка камъни и се запъти към него. Планинският вятър развяваше гъстата й червеникавокафява коса, а в меката утринна светлина тъмносините й очи блестяха като окъпани в роса скъпоценни камъни.
Дризт не успя да скрие усмивката си при вида на жизнерадостната, енергична походка на момичето, жизненост, която дори свирепите битки от последните няколко години не бяха успели да погубят. Във вените на елфа плъзна онази топлина, която го заливаше като вълна всеки път, когато видеше Кати-Бри, младата жена, която го познаваше по-добре от всеки друг на този свят. Тя разбираше Дризт и го приемаше такъв, какъвто е, въпреки цвета на кожата му, още от мига на първата им среща в онази скалиста, брулена от ветровете долчинка, преди повече от десет години, когато бе съвсем млада, още дете.
Елфът почака още миг, предполагайки, че Уолфгар, бъдещият съпруг на Кати-Бри, всеки момент ще се появи зад ъгъла.
— Доста си се отдалечила без придружител — отбеляза той, когато разбра, че младият варварин няма да се появи.
Кати-Бри кръстоса ръце пред гърдите си, потропвайки нетърпеливо с крак.
— Започваш да звучиш като баща, а не като приятел — отвърна тя. — Пък и не виждам Дризт До’Урден да има придружител.
— Добре казано — призна елфът, а в тона му нямаше и сянка от сарказъм, само искрено уважение.
Думите на Кати-Бри недвусмислено му припомниха, че тя е напълно способна да се грижи сама за себе си. На кръста й висеше къс джуджешки меч, а под дебелите кожени дрехи имаше изкусно изработена ризница, която спокойно можеше да се мери с тази, която носеше самият Дризт и която му бе подарък от Бруенор! През рамото й бе преметнат магическият лък на лейди Анариел, Таулмарил, Изпитващият сърцата, едно от най-могъщите оръжия, които Дризт бе виждал. Кати-Бри не само бе прекрасно въоръжена, но и бе отгледана сред жилавите джуджета и то от самия Бруенор Бойния чук, корав като камъните, които ковеше.
— Често ли гледаш изгрева? — попита Кати-Бри, когато видя, че очите на елфа бягат на изток.
Дризт приседна на един плосък камък и даде знак на Кати-Бри да дойде при него.
— Съзерцавам зората от деня, в който излязох на повърхността — отвърна той и отметна качулката на тъмнозеления си плащ. — Макар че тогава нежните утринни лъчи жестоко пареха очите ми. Постоянно напомняне за мястото, от което идвах, предполагам. За щастие, сега вече мога да понасям светлината.
— Наистина за щастие — каза Кати-Бри, а сините й очи приковаха погледа на елфа, докато на устните й трептеше същата невинна усмивка, която бе видял на онзи ветровит склон в Долината преди десет години.
Усмивката на първата жена, която го прие за свой приятел.
— Мястото ти наистина е тук, на слънчевата повърхност, Дризт До’Урден — продължи Кати-Бри — Не по-малко, отколкото на когото и да било друг от расите, обитаващи Царствата.
Дризт отново вдиша поглед към порозовялото небе, но не отвърна. Кати-Бри също не каза нищо повече и двамата дълго време седяха безмълвно един до друг, съзерцавайки пробуждащия се свят.
— Излязох, за да те видя — обади се внезапно момичето и в очите на Дризт проблесна учудване. — Имам предвид сега — поясни тя. — Чухме, че си се завърнал в Заселническа твърдина и че съвсем скоро ще си дойдеш в Митрил Хол. Оттогава всеки ден идвам тук.
Изражението на Дризт не се промени.
— Искаш да говорим насаме? — попита той.
Кати-Бри кимна, после извърна глава и отново се загледа в изгряващото слънце. Нещо не бе наред, разбра Дризт.
— Няма да ти простя, ако пропуснеш сватбата — меко каза Кати-Бри, после прехапа устни и подсмръкна тихичко, преструвайки се на настинала.
Дризт обгърна раменете на красивата жена:
— Вярваш ли, макар и за миг, че бих пропуснал церемонията, дори всички тролове на Вечните блата да стояха между мен и Сребърните зали?
Кати-Бри се обърна към него и се потопи в погледа на лавандуловите му очи, после се усмихна широко — прекрасно знаеше отговора. Ръцете и се обвиха около врата на елфа и тя го притисна към себе си, после скочи на крака и го накара да се изправи.
Дризт се опита да изпита нейното облекчение или поне да се престори на облекчен заради момичето. Още от самото начало Кати-Бри знаеше, че Дризт за нищо на света не би пропуснал сватбата и с Уолфгар, двама от най-скъпите му приятели. Защо тогава, чудеше се наблюдателният елф, бяха сълзите и подсмърчането, които съвсем не бяха предизвикани от настинка? Какво ли бе накарало Кати-Бри да излезе навън и да го потърси, след като само няколко часа по-късно щеше да го види в Митрил Хол?
Дризт не й зададе никой от тези въпроси, ала в сърцето му се загнезди притеснение. Всеки път, когато в тъмните очи на Кати-Бри заискряваха сълзи, сърцето на Дризт До’Урден се свиваше от притеснение.
* * *
Шумен тропот на ботуши се разнесе из лъкатушещия тунел, който извеждаше от Мензоберанзан, когато Джарлаксъл пое по него. Ако им се наложеше да напуснат границите на града и да отидат в пустошта на Подземния мрак сами, повечето елфи на мрака гледаха да си отварят очите на четири, ала наемникът знаеше точно какво да очаква от тунелите, познаваше всяко същество, което можеше да срещне из тази част на подземното царство.
Информация — именно това беше най-голямата сила на Джарлаксъл. Мрежата от шпиони на Бреган Д’аерте, групата, която той бе създал и издигнал до върха, бе по-сложна и мащабна от тази и на най-могъщия елфически род. Джарлаксъл знаеше всичко, което се случва (или е на път да се случи) в града и неговите околности и, въоръжен с тази информация, вече векове наред съумяваше да оцелява като разбойник без свой дом и име. Лукавият наемник толкова отдавна бе неизменна част от вечните заговори, кроящи се в Мензоберанзан, че вече никой в града (освен може би първата матрона Баенре) не си спомняше откъде точно произхожда.
Върху раменете си главатарят на Бреган Д’аерте бе наметнал къса пелерина, която блещукаше в мрака и обливаше стройното му тяло с водопад от магически цветове; върху гладко обръснатата му глава бе нахлупена широкопола шапка, богато украсена с пера от диатрима, голяма безкрила птица, обитаваща Подземния мрак. Над единия му крак се поклащаше тънък меч, над другия бе закачен дълъг кортик. Това като че ли бе всичко, ала никой, който го познаваше поне малко, не би се заблудил — хитрият наемник несъмнено носеше още доста оръжия, добре скрити, но така, че да могат да бъдат използвани в мига, в който му потрябват.
Тласкан от любопитство, Джарлаксъл неволно се забърза, ала после отново забави крачка, сетил си, че възнамерява да закъснее порядъчно за необичайната среща, която лудата Виерна му бе определила.
Лудата Виерна.
Джарлаксъл се замисли за нея, дори поспря за малко и се облегна на стената, припомняйки си всичко, което първожрицата бе изрекла през последните няколко седмици. Онова, което в началото сякаш не бе нищо повече от отчаяна, мъждукаща надежда на изпаднал благородник без никакви изгледи за успех, бързо се превръщаше в сериозен план. Джарлаксъл се бе съгласявал с приумиците на Виерна, по-скоро за да се позабавлява и да задоволи любопитството си, отколкото, защото допускаше, че наистина ще убият, или дори само открият, отдавна изчезналия Дризт.
Ала нещо очевидно помагаше на Виерна. Лолт, трябваше да вярва Джарлаксъл, или някой от могъщите й слуги. Явно бе, че жреческите способности на Виерна са се завърнали с пълна сила, тя им бе дала ценна информация и дори бе намерила съвършения шпионин за плана им. Сега вече бяха напълно сигурни в местонахождението на Дризт До’Урден и Джарлаксъл започваше да вярва, че да убият предателя може и да не се окаже чак толкова невъзможно.
Още преди наемникът да достигне последния завой на тунела, зад който имаше широка зала с нисък таван, шумният тропот на ботушите му възвести неговото пристигане. Виерна вече беше там, както и Дайнин, и Джарлаксъл с учудване забеляза (поредният дребен факт, който се запечата в съзнанието на пресметливия наемник), че Виерна сякаш се чувства много по-удобно в пустошта, отколкото брат й. Дайнин беше прекарал дълги години из тези тунели, начело на различни съгледвачески отряди, ала Виерна, която познаваше единствено защитения живот на благородна жрица, рядко бе напускала пределите на града.
Ако обаче наистина вярваше, че има благословията на Лолт, тя нямаше да се страхува от нищо.
— Занесе ли дара на човека? — припряно попита Виерна, сякаш въпросът не търпеше отлагане.
Нищо в живота на Виерна, помисли си Джарлаксъл, сякаш не търпеше отлагане.
Директният въпрос, непредшестван от никакъв поздрав, нито дори от забележка за това, че закъснява, за миг свари наемника неподготвен и той погледна към Дайнин, който безпомощно сви рамене. Докато в очите на Виерна бушуваше алчен пламък, в прекършения поглед на Дайнин се четеше единствено примирение.
— Обецата вече е у него — отвърна Джарлаксъл.
Виерна потърка металната повърхност на плоския, подобен на диск предмет, който държеше в ръка и който бе украсен със същите символи, които бяха изобразени и върху обецата.
— Студен е — каза тя. — Нашият шпионин вече се е отдалечил от Мензоберанзан.
— Както и скъпоценният подарък — саркастично отбеляза Джарлаксъл.
— Така трябва! — сопна се Виерна. — Това ще помогне на делото ни.
— Ако шпионинът наистина се окаже толкова важен, колкото ти си мислиш — спокойно добави Джарлаксъл.
— Съмняваш ли се в него? — ехото в тунела поде думите на Виерна и дълго ги повтаря, засилвайки още повече притеснението на Дайнин.
В ушите на Джарлаксъл, въпросът на жрицата съдържаше недвусмислена заплаха.
— Самата Лолт ме отведе при него — разнесе се изпълненият с презрение глас на Виерна. — Самата Лолт ми показа как да възвърна прежната слава на нашия род. Нима се съмняваш…
— Не се съмнявам в нищо, което идва от нашата богиня — съвсем навреме я прекъсна Джарлаксъл. — Обецата, твоята връзка с шпионина, беше доставена точно както ти нареди и човекът вече е на път.
И като докосна широкополата си шапка, наемникът се поклони ниско.
Гневът на Виерна като че ли се поуталожи. Червените й очи проблеснаха жадно, върху устните й заигра зла усмивка.
— А гоблините? — попита тя с пресекващ от нетърпение глас.
— Много скоро ще се появят във владенията на алчните джуджета — отвърна Джарлаксъл. — Без съмнение, за техен ужас. Моите съгледвачи също ще бъдат там. Ако брат ти вземе участие в битката, която неминуемо ще последва, незабавно ще разберем това.
Върху лицето на Виерна се изписа дълбоко задоволство и Джарлаксъл побърза да скрие лукавата усмивка, заиграла по устните му. С помощта на злощастното гоблиново племе жрицата искаше единствено да се увери, че информацията на шпионина за местонахождението на брат й е вярна, ала наемникът бе намислил нещо друго. Между джуджетата и гоблините цареше люта ненавист, досущ както между елфите на мрака и техните родственици от повърхността, и всяка среща между двете раси неизменно водеше до война. А какво по-добре от една битка можеше да даде на Джарлаксъл възможност да прецени силата на джуджетата?
Както и техните слабости…
Желанията на Виерна бяха съсредоточени в една-единствена точка — да залови и убие своя брат предател, докато Джарлаксъл се интересуваше от цялостната картина, от това как тази скъпа мисия така близо до Повърхността (навярно дори на самата Повърхност) може да му бъде от полза.
Виерна потри ръце и неочаквано се обърна към брат си. Жалкият опит на Дайнин да си придаде същото ликуващо изражение, което грееше върху лицето на сестра му, накара Джарлаксъл да прехапе устни, за да не избухне в смях.
Виерна обаче бе прекалено погълната от плановете си, за да забележи очевидната липса на ентусиазъм у него.
— Онези безмозъчни твари, гоблините, знаят каква е другата възможност, нали? — продължи да разпитва тя, ала преди наемникът да успее да каже каквото и да било, си отговори сама: — Разбира се, че знаят. Та те нямат друга възможност!
Внезапно Джарлаксъл усети как го обзема желание да поразклати нетърпеливата й самоувереност.
— Какво ще стане, ако гоблините убият Дризт? — привидно невинно попита той.
Лицето на Виерна се разкриви до неузнаваемост, опитвайки се безуспешно да каже нещо.
— Не! — отсече най-сетне тя. — Знаем, че в Залите има поне хиляда джуджета, навярно дори два или три пъти повече. Гоблините ще бъдат смазани.
— Ала джуджетата и техните съюзници все пак ще понесат някакви жертви — продължи да упорства Джарлаксъл.
— Не и Дризт — неочаквано се обади Дайнин, а мрачният му тон прозвуча толкова безкомпромисно, че никой дори не помисли да спори с него. — Дризт няма да падне от ръката на един гоблин. Оръжието на никой гоблин не може да го нарани.
Одобрителната усмивка, изписано на лицето й, явно говореше, че Виерна не разбира искрения ужас, стаен зад думите на брат й. Брат й, който единствен от тримата се бе изправял срещу Дризт.
— Пътят към града е чист, нали? — обърна се Виерна към Джарлаксъл и щом той кимна утвърдително, забърза обратно към Мензоберанзан — нямаше повече време за празни приказки.
— Иска ти се всичко това да свърши, нали? — отбеляза Джарлаксъл, когато двамата с Дайнин останаха сами.
— Ти не познаваш брат ми — спокойно отвърна Дайнин и ръката му инстинктивно се насочи към дръжката на великолепния елфически меч, който висеше на кръста му, сякаш самото споменаване на Дризт го караше да заема отбранителна позиция. — Не и в битка.
— Боиш ли се, кал’аббил?
Думите, които звучаха много повече като подигравка, отколкото като въпрос, жегнаха гордия елф, ала той дори не се опита да отрече истината, която се съдържаше в тях.
— Сестра ти е не по-малко страшна — отбеляза Джарлаксъл и този път в гласа му нямаше сарказъм.
Върху лицето на Дайнин се изписа отвращение.
— Кралицата на паяците или някой от слугите й е говорил с нея — добави Джарлаксъл, колкото на себе си, толкова и на разтреперания си спътник.
На пръв поглед, обсебеността на Виерна изглеждаше отчаяна, дори опасна. Ала Джарлаксъл бе живял сред хаоса на Мензоберанзан достатъчно дълго, за да знае, че доста от могъщите личности на града (дори и матрона Баенре) някога бяха хранили същите, привидно безумни, мечти.
Почти всички от елита на Мензоберанзан, включително някои от членовете на Управляващия съвет, бяха дошли на власт с помощта на действия, които навремето изглеждаха отчаяни; с мъка си бяха пробивали път нагоре, пълзейки по безмилостните пътища на хаоса, докато най-сетне достигнеха върха.
Можеше ли Виерна да стане следващата, изминала този трънлив път?