Р. А. Салваторе
Наследство (26)

Глава 24
Дългият път към дома

— Майсторско изпълнение! — неочакваният глас стресна Дризт и му напомни, че макар Виерна да бе мъртва, битката все още не беше спечелена.

Бърз като светкавица, той се обърна и вдигна двата ятагана пред себе си.

Всъщност, както веднага разбра, вече нямаше нужда от оръжия и отново ги отпусна — облегнат на отсрещната стена, Джарлаксъл седеше на пода, а кракът му бе извит под доста необичаен ъгъл.

— Пантерата — спокойно обясни наемникът, а общият език се лееше от устата му така гладко, сякаш бе прекарал целия си живот на Повърхността. — Имах чувството, че ще ме убие. Повали ме на земята само за миг. Е — сви рамене той, — предполагам, че трябва да я е заболяло от светкавицата ми.

Думите на Джарлаксъл напомниха на Дризт, че макар и ранен, врагът му има магическа пръчка и все още е опасен. Скиталецът приклекна и се отмести встрани.

Джарлаксъл изкриви лице в болезнена гримаса и протегна празната си ръка.

— Прибрах я — увери го той. — Нямаше да ми трябва, ако не аз, а ти лежеше безпомощен пред мен.

— Готвеше се да ме убиеш — хладно отвърна Дризт.

Наемникът отново сви рамене и се усмихна широко:

— Виерна щеше да ме убие, ако бе спечелила битката без моята помощ — спокойно обясни той. — А колкото и изкусно да въртиш меча, все пак бях убеден, че тя ще те победи.

Звучеше логично, пък и Дризт много добре знаеше, че прагматизмът бе една от най-често срещаните черти на мрачните елфи.

— Лолт ще възнагради и теб, ако й дадеш главата ми — изтъкна очевидното скиталецът.

— Аз не слугувам на Кралицата на Паяците — отвърна Джарлаксъл. — Аз просто се възползвам от ситуацията.

— Заплашваш ли ме?

Наемникът избухна в смях, ала раненият му крак запулсира болезнено и той отново изкриви лице.

В този миг от съседния коридор влетя Бруенор. Все още изгарян от люта ярост, той хвърли бърз поглед към Дризт, после насочи цялото си внимание към Джарлаксъл.

— Недей! — спря го скиталецът, когато джуджето се нахвърли върху безпомощния елф.

Бруенор се закова на място и му хвърли студен поглед, от който Дризт неволно потръпна — лицето на приятеля му бе жестоко изранено, едното му око бе подпухнало, а от челото му се стичаше тънка струйка кръв.

— Няма да мъкнем и пленници с нас! — изръмжа той.

Дризт не пропусна да забележи злъчта в гласа му и веднага си спомни, че още не бе видял Уолфгар.

— Къде са останалите? — попита той.

— Тук съм — отвърна Кати-Бри и влезе откъм главния коридор.

Дризт се обърна към нея — изпоцапаното лице и мрачното й изражение разкриваха доста.

— Уолф… — започна той, ала Кати-Бри тъжно поклати глава, сякаш не можеше да понесе да чуе името му, изречено на глас.

Младата жена пристъпи напред и Дризт потръпна от болка, когато видя малката стреличка, която все още стърчеше от скулата й.

Изящните му пръсти нежно потупаха деликатната й кожа, после много внимателно извадиха отровното острие. Кати-Бри се олюля, усетила, че и прилошава и й се завива свят, ала силните ръце на Дризт я държаха.

— Наистина се надявам, че не съм наранил пантерата — подхвърли Джарлаксъл. — Такова превъзходно животно!

Дризт рязко се обърна, а в лавандуловите му очи лумна опасен огън.

— Предизвиква те — обади се Бруенор и потупа окървавеното острие на брадвата си. — Иска милост, ама не ще да се моли.

Дризт не бе чак толкова сигурен. Прекрасно познаваше Мензоберанзан и неговите ужаси, знаеше и до къде могат да стигнат някои от обитателите му, за да оцелеят. Собственият му баща Закнафейн, мрачният елф, когото Дризт бе обичал най-много през живота си, бе станал убиец — личен убиец на матрона Малис — воден от желанието си да оцелее. Възможно ли бе Джарлаксъл да е приел живота на наемник поради подобни причини?

Дризт искаше да вярва в това. Сега, когато Виерна лежеше мъртва в краката му, когато семейството му — единствената му връзка със света на мрачните елфи — вече го нямаше, отчаяно му се искаше да вярва, че не е сам на този свят.

— Убий туй псе или ще трябва да го влачим с нас! — изръмжа Бруенор, изгубил търпение.

— Е, какво решаваш, Дризт До’Урден? — спокойно попита Джарлаксъл.

Скиталецът отново се замисли. Не, реши той най-сетне, наемникът не бе втори Закнафейн. Та нали още помнеше свирепия гняв на баща си, когато из Мензоберанзан се разнесе мълвата, че Дризт е отнел живота на двама светли елфи! Именно тук бе разликата между Джарлаксъл и Закнафейн — баща му убиваше единствено онези, които вярваше, че заслужават да умрат, само слугите на Лолт или други зли твари. Закнафейн никога не би последвал Виерна по гнусния й път.

Внезапната ярост, която изригна в гърдите му, замалко не го накара да се нахвърли върху наемника. Бързо се пребори с този порив, когато си припомни Мензоберанзан и товара от всепоглъщащо зло, което градът стоварваше върху плещите на своите обитатели, пречупвайки по този начин малцината инакомислещи. Дори Закнафейн му бе признал, че и той самият много пъти е бил на крачка от това да поеме по черните пътища, нашепвани от Лолт; а нима докато скиташе из дебрите на Подземния мрак, Дризт До’Урден не бе изпитвал ужас от онова, в което би могъл да се превърне… не, в което може би вече се бе превърнал.

Как би могъл да съди елфа, който сега лежеше в краката му? Магическите ятагани потънаха в ножниците си.

— Той уби момчето ми! — изрева Бруенор, досетил се за намеренията на приятеля си.

Скиталецът решително поклати глава.

— Милостта е странно нещо, Дризт До’Урден — отбеляза Джарлаксъл. — Но дали е сила или слабост?

— Сила! — отвърна Дризт незабавно.

— Тя може да спаси душата ти — продължи наемникът. — Или да обрече тялото ти.

И като се поклони лекичко, той бръкна в гънките на дрехите си. Някакъв дребен предмет тупна на пода в краката му и се взриви, изпълвайки стаичката около него с гъст, непрогледен пушек.

— Проклет да е! — извика Кати-Бри и опъна тетивата на магическия си лък.

Среброперата стрела проряза дима и се удари в стената. Бруенор се хвърли напред, ала вече нямаше кого да порази с брадвата си — Джарлаксъл бе изчезнал.

Когато отново се показа от димната пелена, джуджето завари Кати-Бри и Дризт надвесени над неподвижното тяло на Тибълдорф Пуент.

— Мъртъв ли е? — попита то.

Дризт се приведе над бесовойна и видя раните от змиеглавия камшик на Виерна.

— Не — отвърна той. — Бичът не убива, само парализира.

Следващите думи на Бруенор бяха измърморени съвсем тихо, но скиталецът бе напълно сигурен, че ги е чул правилно:

— Жалко наистина!

На Дризт му трябваха само няколко минути, за да върне Пуент към живота. Бесовойнът скочи на крака и естествено веднага се строполи обратно на пода. След това се изправи много по-бавно, силно засрамен… поне докато Дризт не направи огромната грешка да му благодари за ценната помощ.

В основния тунел не им бе никак трудно да намерят телата на петимата убити елфи, единият от които още висеше близо до тавана, там, където малко по-рано се чернееше кълбото магически мрак. Дризт изтръпна, когато Кати-Бри обясни откъде бяха дошли нападателите й.

— Риджис! — ужасено ахна той и се втурна към страничния проход, в който бе оставил дребничкия си другар.

За негово огромно облекчение, полуръстът все още беше там — ужасен, полузатрупан от трупа на един мрачен войн, той с всички сили стискаше изумрудената кама.

— Хайде, приятелю — меко каза Дризт. — Време е да се прибираме у дома.

* * *

Омаломощени и изранени, петимата се облягаха един на друг, докато бавно си проправяха път през тунелите. Скиталецът се огледа наоколо и сърцето му се сви от болка. Колко окаян вид имаха всички! Бруенор, с подпухналото си, невиждащо око; Пуент, който все още трудно координираше движенията си… Самият Дризт също вървеше с мъка — сега, когато го нямаше адреналина на битката, парещата болка в раненото стъпало се бе завърнала с удвоена сила и целият му крак пулсираше от нея. Ала онова, което го тревожеше, не бе физическото страдание. Оставили непосредствената опасност за живота зад гърба си, приятелите на Уолфгар повече не можеха да избягват мъчителната мисъл за непоправимата загуба, която бяха понесли.

Ако в този миг пред тях се изправеха нови врагове, дали Кати-Бри щеше да се пребори с болката и емоционалния шок и да се бие както преди, без страх и с цялото си сърце? И дали Бруенор, който бе така жестоко ранен, че не бе сигурно дали изобщо ще успее да се добере до дома, можеше да издържи още една битка?

Дризт дълбоко се съмняваше и затова въздъхна с огромно облекчение, когато иззад следващия завой се зададоха генерал Дагна и елитната му кавалерия.

При вида на верните си войни, Бруенор рухна в безсъзнание, покосен най-сетне от болка и скръб. Джуджетата побързаха да му се притекат на помощ, качиха него и Риджис на две от бойните прасета и ги поведоха навън от дивите тунели. Пуент също възседна едно от животните и тръгна с тях, ала Дризт и Кати-Бри имаха още малко работа долу. Придружени от тримата войни, останали без „жребци“ (между тях и генерал Дагна), те се отправиха към съдбоносната галерия, превърнала се в гроб за Уолфгар.

В мига, в който зърна рухналата ниша, Дризт разбра — нямаше и капка съмнение и най-малка надежда, че младежът е оцелял. Приятелят му си бе отишъл завинаги.

Кати-Бри му разказа какво се бе случило, макар че дълго мълча, преди да събере сили и да опише храбрата саможертва на варварина.

Най-сетне, с едно тихо прошепнато „сбогом“ и последен, изпълнен със сълзи поглед, младата жена се откъсна от купчината скални отломки и излезе от галерията, следвана от трите джуджета.

Дризт остана там още дълги минути, свел безпомощен поглед към тоновете камък, които завинаги бяха затрупали приятеля му. Не можеше да повярва, че могъщият Уолфгар лежи отдолу, смазан и безжизнен. Всичко му изглеждаше нереално, като зла измислица или лош сън, от който всеки миг щеше да се събуди.

Ала това не бе кошмар, а жестоката истина.

И той, Дризт До’Урден, бе напълно безпомощен пред нея.

Връхлетя го сковаващо чувство за вина — ако не беше той, Виерна никога нямаше да поведе отряда си във владенията на джуджетата и да стане причина за смъртта на Уолфгар. Дризт побърза да прогони тези мисли, просто нямаше сили да се пребори с тях… не и сега.

Време бе да се сбогува със скъпия си другар и верен спътник в толкова много приключения. Така му се искаше да бъде до него в този момент, да го подкрепя и окуражава, да му смигне закачливо, преди двамата заедно да се изправят пред загадката на смъртта.

— Сбогом, приятелю — прошепна Дризт, опитвайки се безуспешно да преглътне буцата, която бе заседнала в гърлото му и задавяше гласа му. — Уви, този последен път ще трябва да извървиш сам.

* * *

Завръщането в Митрил Хол не бе повод за веселие за съкрушените приятели. Не можеха да нарекат случилото се в долните тунели победа. Всеки от тях приемаше загубата на Уолфгар различно, тъй като всеки от тях бе гледал на варварина по различен начин. За Бруенор той беше син, за Кати-Бри — годеник, другар за Дризт и защитник за Риджис.

Физически, Бруенор бе пострадал най-сериозно от четиримата — беше изгубил едното си око, а до края на живота си щеше да носи дълга синьо — червеникава резка на лявата си буза. Ала раните бяха най-малкият му проблем.

Безброй пъти през следващите няколко дни джуджето внезапно се сещаше, че трябва да уреди нещо с Първия свещенослужител… само, за да си припомни миг по-късно, че Кобъл е мъртъв и че тази пролет в Митрил Хол няма да има сватба…

Дризт не можеше да не забележи дълбоката болка, отпечатана сякаш завинаги върху лицето на Бруенор. За първи път откакто го познаваше, приятелят му изглеждаше стар и уморен. Сърцето на елфа се свиваше всеки път, когато зърнеше помътнелите очи на джуджето.

Още повече го нараняваше видът на Кати-Бри. Млада и жизнена, до много скоро тя бе смятала смъртта за нещо далечно, което не може да засегне нея или приятелите й. А ето че всичко бе рухнало и с досегашната й представа за света бе свършено.

Приятелите страняха един от друг, всеки гледаше да остане сам, дните се точеха убийствено бавно. Дризт, Бруенор и Кати-Бри се срещаха рядко, а Риджис бе станал съвсем неоткриваем.

Никой от тримата дори не подозираше, че полуръстът всъщност беше напуснал Митрил Хол през западната порта и бе поел към Стражев дол.

Риджис предпазливо стъпи върху тясната издатинка, която стърчеше на двадесетина метра над каменистото дъно на долината. От ръба й, задържана единствено от тънка ивица плат, висеше безжизнена фигура. Полуръстът се вкопчи в камъка и легна върху останките от разкъсания плащ. За негова изненада, мъжът под него се размърда.

— Възможно ли е? — искрено впечатлен прошепна той — Ентрери, очевидно тежко ранен, висеше тук повече от ден. — Все още си жив?

Винаги предпазлив, особено когато ставаше дума за Артемис Ентрери, Риджис извади изумрудената кама и опря острието й в плаща така, че само едно негово движение да запрати палача на дъното на пропастта.

Ентрери изви глава на една страна и тихо простена — нямаше сили дори да говори.

— Забрави да ми върнеш нещо — каза Риджис.

Убиецът се завъртя още мъничко, мъчейки се да го погледне и полуръстът неволно потръпна при вида на обезобразеното му лице. Скулата му бе натрошена на парченца, кожата на половината му лице беше смъкната, едното око — затворено.

Смазан и агонизиращ, палачът не разбираше, че не би могъл да види кой говори.

— Рубинения медальон — натъртено поясни полуръстът и погледът му се спря върху магическия предмет, който висеше от врата на Ентрери.

Убиецът очевидно го разбра, защото ръката му безсилно се протегна към верижката.

Риджис поклати глава и взе бастуна си. Без да маха камата от плаща на Ентрери, той го побутна с пръчката.

Палачът не помръдна.

Риджис го мушна отново, доста по-силно, после пак и пак, докато не се убеди, че Ентрери не може да се защити. Широко усмихнат, той подпъхна крайчеца на бастуна под верижката на медальона и много предпазливо го откачи от врата на убиеца.

— Е, харесва ли ти? — попита полуръстът и прибра безценния си рубин, после удари палача по тила. — Харесва ли ти да бъдеш напълно безпомощен, жалък пленник на нечии прищевки? Колцина нещастници си поставил в положението, на което се наслаждаваш сега? — продължаваше Риджис и отново стовари бастуна върху главата му. — Сто?

Полуръстът тъкмо се канеше да го удари за трети път, когато видя още нещо ценно да се подава от колана на убиеца. Да се добере до този предмет щеше да бъде много по-трудно, отколкото прибирането на медальона преди малко, ала Риджис неслучайно беше крадец и то (за негова тайна гордост) — един от най-добрите. Той закачи копринената си одежда за скалния ръб и се провеси надолу, подпирайки се на гърба на Ентрери за по-голяма сигурност.

Миг по-късно маската бе в ръцете му.

За всеки случай, просто за да се убеди, че не е пропуснал нещо друго, полуръстът прерови джобовете на палача — намери кесия и шепа нелоши скъпоценни камъни.

Ентрери простена и се опита да се извърти. Изплашен от неочакваното движение, Риджис светкавично се изкатери обратно върху скалата и опря камата о разкъсания плащ.

— Бих могъл да се смиля над теб — отбеляза той и вдигна очи към лешоядите, които кръжаха над главите им и които му бяха помогнали да открие убиеца. — Бих могъл да накарам Дризт и Бруенор да те свалят от тук. Навярно можеш да им дадеш ценна информация.

В този миг спомените за мъченията, които бе понесъл от ръцете на Ентрери, го връхлетяха като вълна и погледът му се спря върху обезобразената му длан, от която липсваха два пръста… два пръста, които палачът бе отрязал със същата тази кама, която сега заплашваше да го запрати на дъното на пропастта. Каква ирония, каква красива, жестока ирония, помисли си полуръстът.

— Не — реши той. — Днес май не съм настроен особено състрадателно.

И като вдигна поглед към небето, добави:

— Като че ли ще е най-добре да те оставя на лешоядите.

Ентрери с нищо не показа, че го е чул.

Риджис поклати глава. И той можеше да е безчувствен, ала не чак толкова, не и колкото безсърдечния Артемис Ентрери.

— Вълшебните крила те спасиха веднъж — каза той. — Ала тях вече ги няма!

Изумрудената кама преряза единствения здрав шев в плаща… тежестта на тялото му щеше да свърши останалото.

Палачът все още висеше от скалата, когато Риджис си тръгна, ала наметалото му бе започнало да се къса.

Пъклените номера на Артемис Ентрери се бяха изчерпали.