Р. А. Салваторе
Наследство (20)

Глава 18
В опасност

— Ще събере всички обитатели на Подземния мрак с този шум! — прошепна Кати-Бри в ухото на Бруенор, имайки предвид пронизително скърцащите доспехи на бесовойна.

Пуент явно си беше помислил същото, защото бе изпреварил спътниците си и гледаше да се държи по-надалеч от тях (което не му бе особено трудно, тъй като Кати-Бри и Уолфгар не бяха надарени с умението да виждат на тъмно и пъплеха едва-едва, като през цялото време се придържаха плътно до Бруенор). Единствено Гуенивар, която вървеше пред тримата приятели и от време на време изпълняваше ролята на пратеник между Бруенор и бесовойна, поддържаше някаква връзка между членовете на малкия отряд.

Ново скрибуцане раздра въздуха и Бруенор потръпна. Чу примирената въздишка на Кати-Бри и напълно се съгласи с нея. Опитното джудже прекрасно разбираше (може би дори повече, отколкото младата жена), че няма какво да стори. За миг се зачуди дали да не накара Пуент да свали безобразните си доспехи, ала бързо отхвърли подобни мисли — дори да тръгнеха без дрехи, звукът от стъпките им пак щеше да отеква като думкане на барабан в чувствителните уши на мрачните елфи.

— Запали факлата — обърна се той към Уолфгар.

— Не можем да направим подобно нещо — възпротиви се Кати-Бри.

— Те са навсякъде — отвърна Бруенор. — Псетата са тук, а на тях изобщо не им трябва светлина, за да ни открият. Хич не си мислете, че ще се измъкнем току-тъй. Пак ще се бием, туй е повече от ясно, ама нека поне малко си улесним положението.

Кати-Бри се обърна назад, но не видя нищо в непрогледния мрак. Въпреки това знаеше, че баща й е прав; с всяка фибра на тялото си усещаше тъмните, безшумни силуети, които се прокрадваха към тях и свиваха смъртоносен обръч наоколо. Изведнъж блесна ярка светлина и младата жена примигна — Уолфгар беше запалил факлата.

Когато треперливите отблясъци поразпръснаха катраненочерната тъма, Кати-Бри с изненада видя колко грапави и неравни са стените на този тунел. Всъщност, той приличаше много повече на естествен проход, отколкото на коридор, прокопан с длето и кирка, и младата жена доста се разтревожи, когато видя, че яката скала на подземията, тук бе примесена с доста пясък. Имаше чувството, че таванът всеки миг може да рухне върху тях.

— Какво има? — обади се Бруенор, когато забеляза притеснението на Кати-Бри и Уолфгар. — Неразработени тунели, туй е всичко — добави, досещайки се какво ги бе обезпокоило. — Просто не сте свикнали да слизате толкоз надълбоко.

И той окуражително потупа обичната си дъщеря по рамото.

— Всичко ще бъде наред — успокои я джуджето, когато усети, че ръката й е влажна от капчици ледена пот. — Недейте забравя, че Дризт е сам там долу и се нуждае от наш’та помощ. Мислете за него и опасността, в която се намира, и ще видите как всичко останало ще започне да ви се струва маловажно.

Кати-Бри кимна решително, пое си дъх и избърса потта от челото си. Доволен, че бе успял да й вдъхне кураж, Бруенор отиде да провери къде е Пуент.

— Дризт има нужда от нас — каза Уолфгар, веднага щом джуджето се отдалечи.

Кати-Бри вдигна изненадан поглед към него. За първи път от дълго време насам в гласа му нямаше и следа от покровителствено снизхождение, нито пък с мъка сдържан гняв.

Той се приближи и като сложи ръка на рамото й, нежно я поведе напред. Младата жена тръгна до него, без да откъсва поглед от лицето му, мъчейки се да разбере какво, освен тревогата за Дризт, бе помрачило красивите му черти.

— Доста неща трябва да си кажем, когато се върнем у дома — тихо каза той.

Кати-Бри се закова на място и подозрителният поглед, който му отправи, го нарани повече и от най-острата дума.

— Мнозина са онези, на които дължа извинение — продължи той. — На Дризт, на Бруенор, ала най-вече на теб. Как можах да позволя на Риджис — на Артемис Ентрери! — да ме заблуди така!

Нарастващото му вълнение бързо се стопи под твърдия поглед на сините й очи.

— Ентрери и магическият медальон наистина имат вина за онова, което се случи през последните няколко седмици — съгласи се тя. — Боя се обаче, че проблемите съществуваха още преди палачът да се появи в Митрил Хол. И нищо няма да се промени, преди да потърсиш причината у себе си.

Уолфгар сведе поглед и се замисли над думите й, после бавно кимна.

— Ще поговорим за това — обеща той.

— Когато намерим Дризт и се измъкнем оттук — отвърна Кати-Бри и варваринът отново кимна. — И помни, че разчитаме на теб — добави тя. — Не забравяй, че имаш роля в малкия ни отряд и тя не е да се грижиш за мен. Помни, че разчитаме на теб.

— Ти също — усмихна се Уолфгар и топлината, която се разля по тялото на младата жена, й напомни за онова невинно, момчешко очарование, което първо я бе привлякло у него.

Все така усмихнат, Уолфгар кимна за трети път и двамата с Кати-Бри продължиха напред — един до друг, като равни.

* * *

— Аз ти дадох всичко това — продължи Ентрери и направи още една крачка към Дризт, вдигнал проблясващия си меч и изумрудената кама, сякаш му показваше трофеи от драконово съкровище. — Единствено благодарение на мен отново имаш надежда, само заради моите усилия можеш да бродиш из тези мрачни тунели, подкрепян от мисълта, че някога отново ще видиш светлината на деня.

С каменно изражение на лицето си и магически ятагани в ръцете, Дризт не отвърна нищо.

— Нима не заслужавам поне малко благодарност?

— Моля те, убий го! — изскимтя Риджис със задавен от ужас гласец и това беше най-сърцераздирателният вопъл, който елфът бе чувал някога.

Той се огледа наоколо и видя полуръста, прехапал побледнелите си устни, да кърши схванатите си ръце в отчаяние и да се тресе от необуздан страх. Колко ли мъчения трябва да бе понесъл дребния му приятел от жестокия убиец, помисли си Дризт и отново се обърна към Ентрери, а Сиянието изригна с гневен пламък.

— Виждам, че вече си готов да се биеш — отбеляза палачът и устните му се извиха в обичайната зла усмивка. — А готов ли си да умреш?

Дризт отхвърли плаща си и смело пристъпи напред — за нищо на света не биваше да се бие с Ентрери близо до мястото, където лежеше Риджис. Безскрупулният убиец би забил смъртоносната си кама в тялото на полуръста просто ей така, за да му причини болка и да го накара да се бие, заслепен от ярост.

Убиецът замахна, сякаш се кани да хвърли изумрудената си кама и Дризт инстинктивно приклекна, кръстосал двата ятагана над главата си, ала Ентрери бавно отпусна ръка и се усмихна още по-широко — изобщо не бе възнамерявал да започне по този начин.

Две широки крачки и Дризт се озова пред него. Ятаганите му започнаха плавния си танц.

— Притеснява ли те нещо? — подразни го палачът и отби удара на Сиянието със своята сабя. — Разбира се, че да. Там ти е грешката, Дризт До’Урден. Нежното ти сърце ще те погуби; чувствата, с които толкова се гордееш и на които толкова държиш, са най-голямата ти слабост.

Вместо отговор, Дризт умело кръстоса оръжията си и замахна към кръста му, принуждавайки го да глътне корема си и да отскочи назад. Изумрудената кама отби двата ятагана.

— Твърде много можеш да загубиш — Ентрери изобщо не изглеждаше разтревожен, че бе успял да се спаси преди малко. — Знаеш, че ако умреш, и полуръстът ще те последва. Твърде много неща отвличат вниманието ти от битката, приятелю, и водят мисълта ти в съвсем различна посока.

Още преди да довърши, той се хвърли напред, а сабята му проряза въздуха, опитвайки се да обезвреди двата магически ятагана и да отвори пролука за изумрудената кама.

Само че в защитата на Дризт нямаше пролука. Всеки ход на Ентрери, колкото и ловък да бе, не променяше абсолютно нищо и постепенно елфът отново премина в атака, карайки палача да отстъпва все по-назад, принуждавайки го да сгреши.

— Отлично! — възкликна Ентрери. — Сега вече се биеш с цялото си сърце. Чакам този момент от мига, в който се разделихме в Калимпорт!

Дризт сви рамене.

— Никак не ми се ще да те разочаровам тогава — отвърна той и се нахвърли върху му, размахал оръжията си като корабно витло, също както бе сторил в стаята с Виерна преди това.

И сега, както тогава, Ентрери нямаше как да се защити… освен като се държи по-надалеч от свистящите ятагани.

Когато се изравни с противника си, малко встрани от лявата му ръка, в която проблясваше изумрудената кама, Дризт спря въртеливото движение на двете оръжия и като се претърколи, ловко избягна удара му. После светкавично се изправи на крака и го заобиколи отзад. Ентрери се завъртя на другата страна, трескаво размахал сабята си в отчаян опит да се предпази от връхлитащите ятагани.

Върху устните му вече не играеше усмивка.

Някак си успя да избегне ударите, ала елфът го притискаше все повече и повече.

Внезапно, от мрака в другия край на стаята долетя тихото изщракване на малък арбалет. Като по команда, двамата смъртни врагове се хвърлиха на пода и се претърколиха встрани. Отровната стрела изсвистя и тупна на пода.

Пет тъмни силуета бавно пристъпваха към тях, стиснали голи мечове в ръце.

— Приятелите ти — хладно отбеляза Дризт. — Струва ми се, че двубоят ни отново ще трябва да почака.

В погледа, с който Ентрери следеше приближаването на петимата елфи, пламтеше неприкрита омраза.

Дризт прекрасно разбираше каква бе причината за яростта му. Виерна надали щеше да даде на „съюзника си“ още една възможност да се изправи срещу него, особено сега, когато знаеше, че в тунелите бродят опасни врагове, твърдо решени да го открият. А дори и да го стореше, Ентрери разбираше, че елфът вече няма да се бие със същото желание и плам, не и след като му отнемеха надеждата да бъде свободен.

Въпреки това, следващите думи на палача го хванаха неподготвен:

— Спомняш ли си дуергарите? — тихо подхвърли той и се престори, че го напада, тъй като мрачните елфи идваха все по-близо.

Дризт с лекота отблъсна вялите удари.

— Лявото рамо — прошепна палачът и замахна към рамото му.

Сиянието полетя надясно… и, разбира се, пропусна. Невъзпирана от нищо, сабята на Ентрери продължи движението си и върху плаща на скиталеца зейна дупка.

Риджис изпищя ужасено. Дризт изпусна единия си ятаган и се преви в агония. Сабята на Ентрери докосна гърлото му, а Сиянието бе твърде далеч, за да успее да отбие удара.

— Предай се! — изкрещя убиецът. — Хвърли оръжието!

Сиянието издрънча на пода, а Дризт продължи да се клатушка напред-назад, сякаш всеки момент щеше да рухне на пода от болка. Някъде зад него Риджис простена глухо и се опита да пропълзи встрани, ала изтощените му, изранени крака не можаха да издържат тежестта му, нямаше сили дори да пълзи.

Мрачните елфи предпазливо навлязоха в кръга светлина, хвърлян от факлата, като не спираха да си шепнат одобрително при вида на „добре свършената“ работа на Ентрери.

— Ще го заведем при Виерна — със запъване изрече единият на Общия език.

Ентрери се престори, че кимва в знак на съгласие, после изведнъж се завъртя рязко и заби сабята си в гърдите на елфа, който беше проговорил.

Дризт, който все още бе приведен, ала нямаше и най-малка драскотина, грабна двата си ятагана от пода и се хвърли към следващия войник. Магическите оръжия пронизаха корема на злощастния елф и той се опита да отстъпи назад. Само че Дризт беше по-бърз от него и като завъртя ятагана в ръката си, му нанесе още един удар. Острието се впи в стомаха на злия елф, продължи нагоре и разпори гръдния му кош.

В това време Ентрери се бе заел със следващия войник, който отчаяно се мъчеше да отклонява сипещите се върху му удари на сабята и изумрудената кама. Палачът искаше да приключи с тази битка колкото се може по-бързо и затова бе преминал изцяло в настъпление. Само че този елф, стар член на Бреган Д’аерте, не бе новак и не можеше да бъде победен толкова лесно. Бърз като светкавица, той леко се завъртя на една страна, претърколи се назад и кръстоса мечове, образувайки по този начин непробиваема стена пред себе си.

Ентрери изръмжа от ярост, ала продължи да притиска противника си, готов да се възползва и от най-малката му грешка.

Останалите двама елфи се нахвърлиха върху Дризт. Със зла усмивка на уста, единият от тях вдигна малкия си арбалет, ала скиталецът беше по-бърз и успя да отклони отровната стрела само с едно ловко движение на ятагана си.

Противникът му запрати арбалета си срещу него, принуждавайки го да отскочи назад и така получи достатъчно време, за да откачи от кръста си дълъг кортик, който да допълни тънкия меч в другата му ръка.

Вторият елф се възползва от неочакваното си преимущество над наведения Дризт и яростно замахна с късия меч и сабята си.

Разнесе се звън на желязо, веднъж, два, три пъти. Ударите на злия елф се сипеха като дъжд, а Дризт все така съумяваше да ги отблъсква, без да получи дори драскотина. В този момент и вторият войник се присъедини към боя и скиталецът, колкото и умел да бе, се оказа в много опасно положение. Сиянието полетя встрани, за да спре връхлитащата сабя, отби и късия меч, после отскочи обратно назад и в последния момент успя да отклони удара на кортика.

Неравната битка продължи още няколко минути — двамата войници въртяха оръжията си в съвършен синхрон, всеки се съобразяваше с другия и го бранеше, когато видеше пролука в защитата му.

Дризт не бе сигурен дали е в състояние да победи противниците си, а дори и да го стореше, знаеше, че ще му отнеме доста време, докато успее да обърне развоя на нещата в своя полза. Хвърли бърз поглед през рамото си и видя как Ентрери постепенно забавя ритъма и леко променя тактиката срещу опитния си неприятел.

Забелязал неизгодното положение, в което бе изпаднал скиталецът, палачът кимна едва забележимо и скришом завъртя камата си в ръка.

Дризт, от чийто поглед не убягваше нищо, веднага се досети какво е намислил Ентрери и рязко се хвърли напред, отбивайки кортика и тънкия нож встрани, после светкавично се обърна към другия елф и като пресрещна широката сабя, я оттласна високо нагоре.

Допирът между ятагана и сабята продължи само миг, след което Дризт отдръпна оръжието си и побърза да отскочи назад.

Без да разбира какво става, противникът му задържа сабята високо пред себе си още малко — една секунда повече, отколкото трябваше — преди да се хвърли в атака.

Изумрудите, с които бе обсипана дръжката на камата, проблеснаха в мрака, когато оръжието на Ентрери проряза въздуха и се заби между ребрата на беззащитния елф, точно под вдигнатата му ръка. Той простена и политна назад, ала успя да запази равновесие и дори вдигна двете оръжия пред себе си.

Другият елф побърза да му се притече на помощ, досещайки се какво ще направи скиталецът. Дългият му меч се спусна надолу, върна се обратно, после се издигна още по-нависоко, за да нанесе удар отгоре.

Дризт на два пъти отклони връхлитащия меч и светкавично се приведе, предугаждайки какво се опитва да направи противника му. Една крачка встрани, няколко мълниеносни, добре премерени удара и в защитата на ранения елф зейна пролука. Без да губи и миг, Дризт заби единия си ятаган близо до изумрудената кама, после Сиянието също се впи в меката плът.

Докато падналият елф агонизираше, Дризт извади първия ятаган от тялото му и го вдигна над главата си, спирайки точно навреме меча, с който другият войник се канеше да го съсече.

Противникът на Ентрери се хвърли в атака, веднага щом видя изумрудената кама да полита във въздуха. Двата му меча се стрелкаха във всички посоки, ту нагоре, ту надолу, ту вляво, ту вдясно. Когато реши, че всичко върви като по вода и че победата му е вързана в кърпа, той замахна с всички сили с намерение да нанесе двоен прав удар.

Невъобразимо бърза, сабята на Ентрери отклони единия, после и другия, след което отново се стовари върху първия меч и замалко не го изби от ръката на елфа. При третия удар оръжието на противника му отскочи високо нагоре.

Дризт измъкна Сиянието от тялото на вече мъртвия войник, ала вместо да го използва, за да отбива ударите на другия си противник, той подпъхна върха му под дръжката на изумрудената кама, огледа се, за да види дали Ентрери е готов и рязко натисна, запращайки камата право към очакващия я убиец.

Ентрери я улови със свободната си ръка и като се възползва от набраната вече скорост, я заби между ребрата на противника си. После отскочи назад, а смъртно раненият елф впери изумен поглед в него.

Каква жалка картинка, помисли си палачът, докато наблюдаваше как противникът му се мъчи да задържи оръжията с немощните си ръце. Когато елфът най-сетне рухна мъртъв на земята, Ентрери само сви рамене с безразличие.

Останал сам срещу Дризт До’Урден, единственият оцелял от петимата войници на Виерна знаеше, че не може да се мери с него. Преминал изцяло в защита, той бавно отстъпваше назад, когато внезапно съзря неочаквана възможност за спасение. Отбранявайки се само с помощта на сабята си, той вдигна кортика сякаш се канеше да го хвърли.

Дризт светкавично приклекна, готов да отбие летящото оръжие със Сиянието, като в същото време продължи натиска на другия си ятаган.

Вместо да запрати кортика срещу него, злият елф хвърли поглед встрани, към безпомощно простряния на пода Риджис.

— Предай се или ще убия приятелчето ти! — извика той на езика на мрачните елфи.

В лавандуловите очи на Дризт лумна изпепеляващ пламък.

Сиянието се стовари върху китката на противника му и изби кортика от ръката му. Другият ятаган отклони широката сабя и се стрелна надолу, пронизвайки коляното на злия елф. Обвито от ярка синя светлина, Сиянието отново отби сабята и даде възможност на другия ятаган да се впие в бедрото на войника.

Превит на две и с разкривено от болка лице, обреченият елф заотстъпва назад, мъчейки се да каже нещо, да изкрещи, че се предава, да укроти смъртоносния танц на магическите ятагани. Ала заплахата срещу Риджис бе спуснала пелена от сляпа ярост над Дризт и вече нищо не можеше да го спре.

Бавно, но ледено — неумолимо, той крачеше към противника си. Макар и сведени надолу, оръжията му с лекота отбиваха всеки удар на сабята и кортика, много преди те да успеят да се доближат до тялото му.

Злият елф не можеше да откъсне поглед от лавандуловите очи на скиталеца — страховитият огън, който бушуваше в тях вещаеше смърт по-сигурно от всичко, което войникът бе виждал през живота си. Дори змиеглавият камшик на най-безмилостната жрица на Лолт, дори гневът на най-свирепата матрона бледнееха пред заплахата, която се таеше в тях.

Войникът сви глава в раменете си, изкрещя ужасено и в отчаянието си се хвърли напред.

Двата ятагана се забиха в гърдите му един след друг. Сиянието прониза десницата му и я прикова към каменната стена, докато другото магическо оръжие се стрелна към брадичката и повдигна главата му нагоре така, че и в мига на смъртта си, злият елф виждаше пламтящите лавандулови очи.

С насечен от яростта и притока на адреналин дъх, Дризт захвърли трупа встрани и се огледа наоколо, нетърпелив веднъж завинаги да приключи спора с Ентрери.

Ала палачът бе изчезнал.