Р. А. Салваторе
Наследство (4)

Глава 2
Заедно

Сурбринската река ромолеше в долината далеч под него, когато по-късно същия следобед Дризт влезе през източната порта на Митрил Хол. Кати-Бри се бе прибрала известно време преди това, за да изчака „изненадващото“ му завръщане. Джуджетата, които стояха на пост пред вратата, го приветстваха като че ли бе от собствената им раса. Елфът не можеше да отрече топлината, която се разля по тялото му, при това сърдечно посрещане, макар то да не бе нещо ново — за джуджетата на Бруенор той бе скъп приятел още от времето, когато живееха в Долината на мразовития вятър.

Дризт нямаше нужда от водач, за да се оправи из лъкатушещите коридори на Митрил Хол, а и предпочиташе да остане насаме с многобройните спомени и чувства, които го връхлитаха всеки път, когато прекосяваше тази част от горното ниво на Залите. Над Бездната на Гарумн сега се простираше красив нов мост — издялан от як камък, той се издигаше на стотици метри над огромната бездна. Точно на това място Дризт бе загубил Бруенор завинаги, или поне така си помисли, когато видя приятеля си да полита в черната пропаст, вкопчен в гърба на обгърнатия от пламъци дракон.

При този спомен върху устните му заигра усмивка — дори цял дракон не можеше да погуби могъщия Бруенор Бойния чук.

Когато наближи края на моста, Дризт забеляза, че новите стражеви кули, започнати едва преди десетина дни, съвсем скоро щяха да бъдат готови — както винаги, работливите джуджета се трудеха всеотдайно. Когато Дризт мина покрай тях, нямаше някой, който да не вдигне поглед от онова, което върши, и да не го поздрави сърдечно.

Воден от засилващия се звън на ковашки чукове, елфът се насочи на юг към един от главните тунели, които извеждаха от просторната галерия. Прекоси малкото преддверие от другата й страна и се озова в обширен, подобен на зала коридор, където кипеше усилен труд — най-изкусните майстори на Митрил Хол извайваха лика на Бруенор Бойния чук в каменната стена, редом със славните му предци, предишните седем крале на Сребърните зали.

— Не е зле, нали, елфе? — чу се нечий глас и когато Дризт се обърна, видя пред себе си набито джудже с късо подстригана руса брада, която едва стигаше до средата на масивните му гърди.

— Добра среща, Кобъл — поздрави го Дризт.

Съвсем наскоро Бруенор бе направил русобрадото джудже Пръв свещенослужител на Залите, една наистина висока титла.

— Подобаващо, какво ще кажеш? — попита Кобъл и посочи петметровата статуя на настоящия крал на Митрил Хол.

— Щом е за Бруенор и трийсет метра са малко — отвърна Дризт и добродушният Кобъл се разсмя от все сърце.

Елфът продължи пътя си, а веселият смях на Кобъл още дълго остана да ехти из лъкатушните коридори на Залите.

Най-сетне Дризт достигна просторните помещения, разположени над величествения подземен град. Тук живееха Кати-Бри и Уолфгар, както и Бруенор, поне през по-голямата част от времето, докато се подготвяха за началото на търговския сезон, който щеше да дойде с настъпващата пролет. Повечето от останалите джуджета на Бруенор (около две хиляди и петстотин на брой) обитаваха мините и подземния град. На горното ниво бяха останали единствено отбрани войници и командирите на стражата. Дори Дризт — винаги добре дошъл в дома на Бруенор — не можеше да влезе при краля без придружител и без пристигането му да бъде оповестено преди това.

Докато прекосяваше последния коридор, извеждащ до приемната зала в горното ниво, Дризт бе съпровождан от яко, широкоплещесто джудже с кисел нрав и дълга кафява брада, която носеше втъкната в широкия си, украсен със скъпоценности колан. Това беше генерал Дагна, който някога бе служил като личен помощник на крал Харбром от Адбарската цитадела, най-могъщата джуджешка твърдина из земите на Севера, ала след това бе застанал начело на войниците, изпратени от Цитаделата, за да помогнат на Бруенор да си възвърне властта над Залите. Когато джуджетата и техните съюзници спечелиха войната, повечето от адбарските войни си заминаха, ала Дагна, заедно с още две хиляди бойци, остана и след прочистването на Митрил Хол, врече се във вярност на Бруенор Бойния чук и така Сребърните зали се сдобиха с армия от прекрасно обучени войници, която да охранява съкровищата им.

Самият Дагна стана личен съветник на Бруенор и командир на войните му. Адбарското джудже не хранеше особена любов към Дризт, ала все пак не бе дотам глупав, че да обиди елфа, като изпрати някой по-низш войник да го придружи до стаята на краля.

— Казах ви, че ще се върне — долетя гласът на Бруенор иззад отворената врата, докато Дризт и Дагна се приближаваха към тронната зала. — Елфът за нищо на света не би пропуснал ваш’та сватба!

— Виждам, че ме очакват — отбеляза Дризт.

— От Заселническата твърдина чухме, че си бил тъдява — Дагна дори не го погледна, докато отговаряше, — та предположихме, че сигурно ще дойдеш съвсем скоро.

Дризт прекрасно разбираше, че генералът — като истинско джудже — няма особено високо мнение за него, нито впрочем за когото и да било (включително за Кати-Бри и Уолфгар), който не принадлежи към неговата собствена раса. Елфът на мрака само се усмихна — отдавна бе свикнал с подобни предразсъдъци, а съюзничеството на Дагна бе наистина ценно за Бруенор.

— Добра среща — поздрави Дризт, когато влезе в залата.

Бруенор седеше на каменния си трон, а Кати-Бри и Уолфгар стояха до него.

— А, значи успя — привидно безразлично отвърна Кати-Бри и Дризт се усмихна скришом на малката им тайна — младата жена очевидно не бе казала никому, че вече го бе срещнала пред източната порта.

— Не го бяхме предвидили — обади се и Уолфгар, същински великан с железни мускули, дълги руси къдрици и очи, по-сини от кристалното небе на Севера. — Дано да е останало някое свободно място край масата.

Дризт се усмихна и се поклони извинително. Беше си го заслужил — напоследък отсъстваше често, понякога седмици наред.

— Ха! — изсумтя Бруенор. — Нали ви казах, че ще се върне! Този път — завинаги!

Дризт поклати глава — дълбоко в себе си усещаше, че скоро отново ще потегли нанякъде, в търсене на… нещо, което и той самият още не знаеше.

— Да не би да се опитваш да заловиш палача, а, елфе? — подозрително попита Бруенор.

Никога, помисли си елфът. Джуджето говореше за Артемис Ентрери, най-омразния враг на Дризт, безмилостен убиец, който не му отстъпваше в умението си да върти меча и бе твърдо решен (всъщност бе обсебен от идеята) да го погуби. Дризт и Ентрери се бяха изправили един срещу друг в далечния южен град Калимпорт, където елфът бе успял да вземе надмощие над противника си преди съдбата да ги раздели. Само че Дризт бе съумял да сложи край на недовършения двубой и така се бе избавил от обсебващата идея да победи Ентрери.

В палача Дризт бе разпознал самия себе си, за миг бе зърнал в какво можеше да се превърне, ако бе останал в Мензоберанзан. Ужасен от мисълта, че онова, което вижда, би могъл да бъде той, елфът закопня единствено да го унищожи завинаги. И пак Кати-Бри, скъпата, неповторима Кати-Бри, му бе помогнала да прогледне за истината — както за Ентрери, така и за самия себе си. Ако никога повече не видеше Артемис Ентрери, Дризт би изпитал единствено щастие.

— Нямам никакво желание да го срещам отново — отвърна той и погледна към Кати-Бри, която стоеше до Бруенор с привидно безучастно изражение, ала скришният поглед, който му хвърли, убеди Дризт, че младата жена го разбира и одобрява думите му. — На света, приятелю, има много неща, които не могат да бъдат видени, когато се криеш в сенките. Много звуци — по-нежни от звъна на стоманата, и много ухания — по-приятни от зловонието на смъртта.

— Както гледам, задава се ново пиршество — измърмори джуджето. — Из главата на елфа май се въртят мисли за още една сватба!

Дризт не каза нищо.

В този миг в стаята се втурна още едно джудже и отново излезе навън, придружено от Дагна. Миг по-късно генералът се върна в стаята, а на лицето му бе изписано объркване.

— Какво става? — изръмжа Бруенор.

— Още един гост — обясни Дагна, но преди да успее да довърши, на вратата се показа дребна фигурка.

— Риджис! — извика Кати-Бри и заедно с Уолфгар се втурна да посрещне полуръста — ето че най-неочаквано петимата приятели отново бяха заедно.

— Къркорещ корем! — провикна се и Бруенор, използвайки любимото си прозвище за вечно гладния полуръст. — Какво, в името на Деветте пъкъла…

Какво ли наистина, зачуди се Дризт, изненадан, че докато идваше към Митрил Хол не бе видял приближаването на Риджис. Четиримата приятели бяха оставили полуръста в Калимпорт, на повече от хиляда мили оттук, начело на тамошната гилдия на крадците, която замалко не разбиха напълно, докато го спасяваха.

— Нима наистина си мислехте, че ще изпусна такова нещо? — изпухтя Риджис, преструвайки се на обиден, задето Бруенор изобщо се е усъмнил в него. — Сватбата на двама от най-скъпите ми приятели?

Кати-Бри го прегърна щастливо, което очевидно му достави истинско удоволствие.

Бруенор обаче хвърли въпросителен поглед на Дризт и поклати глава, когато видя, че и елфът няма отговор.

— Откъде научи? — попита Бруенор полуръста.

— Подценяваш славата си, кралю Бруенор — отвърна Риджис и се поклони до земята, при което закръгленият му корем за малко не скъса тънкия колан, с който бе препасан.

От ниския поклон, както Дризт с любопитство забеляза, в стаята се разнесе многогласно звънтене. При всяко помръдване на полуръста скъпоценностите, които висяха по тялото му (а те не бяха никак малко поне стотина камъни и цяла дузина препълнени кесии) пропяваха. Риджис не криеше слабостта си към подобни предмети, ала Дризт никога досега не го бе виждал накичен с толкова много украшения. Дрехите му бяха обсипани със скъпоценни камъни, а самият той бе обкичен с повече накити (включително и магическия рубинен медальон), отколкото Дризт някога бе срещал на едно място.

— Ще поостанеш ли? — попита Кати-Бри.

Риджис сви рамене:

— Изобщо не бързам — отвърна той и се обърна към Бруенор: — Дали мога да получа стая, за да си оставя нещата и да си почина от дългия път?

— Веднага ще се погрижим — отвърна Кати-Бри.

Дризт и Бруенор отново се спогледаха многозначително — и двамата си мислеха колко необичайно бе за ръководителя на една гилдия, чиито членове винаги бяха готови да те наръгат в гърба, ако им се удаде възможност, да напуска владенията си за повече от няколко дни.

— А стаи за свитата ти? — във въпроса на Бруенор се криеше нещо повече от обикновена учтивост.

— Ъ-ъ-ъ — заекна Риджис, чудейки се какво да отговори. — Аз… дойдох сам. Нали ги знаете южняците, северните студове не им понасят много-много.

— Добре, изчезвайте тогава — каза Бруенор. — Сега май е мой ред да те нагостя така, че дълго да си спомняш този пир.

Докато останалите трима излизаха от стаята, Дризт приседна край трона на Бруенор.

— Малко ще да са онез’ калимпортци, дето са чували името ми, елфе — обърна се джуджето към него, когато двамата останаха сами. — Че и кой на юг от Дългата седловина знае за сватбата?

Лукавото му изражение красноречиво говореше, че опитното джудже напълно споделя подозренията на Дризт.

— Къркорещият корем май е взел доста съкровища със себе си? — добави то след малко.

— Бяга от някого — отвърна Дризт.

— Пак е загазил — изсумтя Бруенор — или аз съм брадат гном!

* * *

— Яде по пет пъти на ден, елфе! — прошепна няколко дни по-късно Бруенор. — А и порциите му си ги бива, могат да заситят и великан!

Дризт, който дори след всички тези години, все още не спираше да се учудва на неутолимия апетит на Риджис, не отвърна нищо, само продължи да наблюдава с развеселен поглед дребния си приятел, който седеше в другия край на масата и доволно се тъпчеше.

— Добре, че прокопахме нови тунели — изръмжа Бруенор. — Сума митрил ще ми трябва, за да изхраня Къркорещия корем!

В този миг, сякаш думите на Бруенор за новите тунели му бяха дали знак, в трапезарията влезе генерал Дагна и се насочи право към мястото, където седяха Дризт и Бруенор.

— Доста кратко пътуване ще да е било — отбеляза Бруенор, когато видя своя генерал.

Едва тази сутрин Дагна бе повел отряд съгледвачи към последните разкопки в най-дълбоките рудници, далеч на запад от подземния град.

— Беда или богатство? — риторично попита Дризт.

Бруенор само сви рамене — както винаги очакваше (и тайно жадуваше) и двете.

— Кралю — поклони се Дагна, без изобщо да поглежда към елфа, а каменното му изражение, с нищо не загатваше кое от предположенията на Дризт е вярно.

— Митрил? — с надежда попита Бруенор.

Директният въпрос като че ли изненада Дагна и той замълча за миг.

— Да. Тунелът зад заключената врата ни отведе до цял нов комплекс с богати залежи от руда. Скоро всички ще повярват, че наистина можеш да подушиш жилите със скъпоценни метали, както говори мълвата, кралю — той се поклони още по-ниско.

— Знаех си — прошепна Бруенор на Дризт. — Ходих там веднъж, още преди да ми бе набола брада. Още си спомням как тогава убих един ет…

— Ала имам и лоши новини — продължи Дагна, а лицето му си остана все така безизразно.

Бруенор замълча, за да даде възможност на генерала да му разкаже какво бе видял, ала отговор не последва.

— Лоши новини? — повтори той въпросително, когато разбра, че упоритото джудже бе спряло, за да подсили ефекта на онова, което се кани да съобщи и може да си стои така, без да проговори и цял ден, ако Бруенор не го попита какво точно има да му каже.

— Гоблини — мрачно отвърна Дагна.

— Гоблини ли? — изсумтя Бруенор. — Не каза ли, че носиш лоши новини?

— Доста многочислено племе — продължи Дагна. — Сигурно има стотици от тях.

Бруенор хвърли поглед на Дризт и по искриците, които видя да проблясват в лавандуловите очи, разбра, че новината бе притеснила приятеля му толкова малко, колкото и него самия.

— Стотици гоблини, елфе — лукаво рече той. — Какво ще кажеш?

Дризт не отвърна нищо, но усмивката, която играеше по устните му и пламъчетата в очите, му бяха достатъчно красноречиви. След прочистването на Митрил Хол за приятелите бяха настанали мирни времена, в които не се случваше нищо интересно — единственият звън на метал, който се носеше из Залите, идваше от лопатите и кирките на миньорите и от ковашките чукове на майсторите, а и пътят до Града на сребърната луна рядко криеше някакви по-сериозни опасности, които да подложат на изпитание уменията на опитния Дризт. Новината, донесена от генерал Дагна, бе от особен интерес за елфа — като всеки скиталец, той си бе поставил за цел да помага на добрите раси, а кльощавите, зловонни гоблини бяха най-омразните му същества.

Бруенор даде знак на Дризт и Дагна да го последват и макар всички други маси в просторната трапезария да бяха свободни, се насочи право към Риджис.

— Вечерята свърши! — отсече джуджето и с един замах събори на земята струпаните пред полуръста съдове.

— Иди и доведи Уолфгар! — изръмжа Бруенор право в лицето на слисания Риджис. — Ще броя до петдесет. Ако дотогава не си се върнал, ще ти намаля порциите наполовина.

Полуръстът изхвърча през вратата преди Бруенор да успее да довърши.

По знак на краля си, Дагна извади парче въглен и скоро върху масата се появи набързо начертана карта на местността, където бяха видели гоблиновия знак, както и на мястото, където според разузнавачите се намираше бърлогата им. Особено важни, заради гладкия си под и правите стени, бяха тунелите, в които някога бяха работили джуджета.

— Прекрасни са, когат’ искаш да изненадаш някой глупав гоблин — смигна Бруенор на елфа.

— Ти си знаел, че там има гоблини — укорително каза Дризт, виждайки, че приятелят му е по-развълнуван (и не особено изненадан) от новината за възможната поява на врагове, отколкото от вестта за новите богатства.

— Предположих, че може и да се навърта някой и друг — призна Бруенор. — Веднъж ги видях, ама после дойде драконът, та баща ми и войниците така и не успяха да прогонят тая паплач. Ама туй беше преди доста време, елфе — добави джуджето и поглади дългата си рижа брада, за да наблегне на думите си, — та откъде можех да съм сигурен, че още са си там?

— В опасност ли сме? — долетя плътен баритонов глас зад тях и двуметровият варварин се наведе над масата, за да разгледа картата, нарисувана от Дагна.

— Само гоблини — отвърна Бруенор.

— Ще се бием! — провикна се Уолфгар и размаха Щитозъб, могъщия боен чук, който Бруенор бе изковал за него преди няколко години.

— Ще се позабавляваме — поправи го джуджето и смигна на Дризт, а в очите му играеха весели пламъчета.

— Както виждам, и двамата май горите от желание да убивате — намеси се Кати-Бри, която също бе влязла в стаята с Риджис.

— И още как! — възкликна Бруенор.

— Значи откривате група гоблини, които си стоят в своята собствена дупка и никому не пречат и веднага започвате да кроите планове как да ги унищожите? — продължи младата жена, без да обръща внимание на саркастичния тон на баща си.

— Жени! — провикна се Уолфгар.

Веселата усмивка на Дризт се стопи начаса и той с изумление изгледа грамадния варварин, чието лице внезапно бе придобило неприятно надменен вид.

— За ваш късмет — спокойно отвърна Кати-Бри, без нито за миг да отклони вниманието си от далеч по-важния спор с Бруенор. — Откъде знаеш, че гоблините искат да се бият? Или това изобщо не те интересува?

— В онез’ тунели има митрил — отсече джуджето, сякаш това слагаше край на всякакви възражения.

— Значи ли това, че той принадлежи на гоблините? — привидно невинно попита Кати-Бри. — По право?

— Няма да е за дълго — вметна Дагна, ала Бруенор не знаеше какво да каже, объркан от не особено приятните въпроси на дъщеря си.

— Интересува ви единствено битката, всички вас — продължи Кати-Бри и сините й очи обходиха малката групичка. — Много повече, отколкото самото съкровище. Копнеете за вълнения. Щяхте да нападнете гоблините, дори ако в тунелите имаше само никому ненужни камънаци!

— Не и аз — обади се Риджис с тънкия си гласец, ала никой не му обърна внимание.

— Това са гоблини — каза Дризт. — Нима баща ти не загина именно при гоблиново нападение?

— Така е — отвърна Кати-Бри. — И ако някога открия онова племе, можете да бъдете сигурни, че прескъпо ще ми платят за това. Ала нима те имат нещо общо с гоблините, които живеят тук, на повече от хиляда мили далеч от Долината?

— Гоблините са си гоблини! — изсумтя Бруенор.

— Така ли било? — повдигна вежди Кати-Бри и скръсти ръце пред гърдите си. — Сигурно и елфите на мрака са си елфи на мрака?

— Що за приказки са това? — изръмжа Уолфгар, гневно свъсил вежди срещу момичето, което скоро щеше да стане негова жена.

— Ако срещнеш някой елф на мрака из тунелите — продължи Кати-Бри, без да обръща внимание на варварина, дори когато той се изправи пред нея, целият зачервен от яд, — пак ли ще съставиш план заедно с войните си и ще го посечеш на място?

Бруенор хвърли неспокоен поглед към Дризт, ала елфът отново се усмихваше, досетил се какво се опитва да им каже Кати-Бри и какъв капан бе приготвила за упорития си баща.

— И ако наистина го убиеш, и този елф се окаже Дризт До’Урден, тогава къде ще намериш някой друг, който да е достатъчно търпелив да стои до теб и да слуша самонадеяните ти хвалби?

— Поне ще те убия чисто — прошепна Бруенор на Дризт, но от самоувереното му държание не бе останала и следа.

Елфът избухна в продължителен смях.

— Ще водим преговори — проговори той, когато най-сетне успя да си поеме дъх. — Нека се вслушаме в добре казаните думи на мъдрата ни млада приятелка и дадем на гоблините възможност да ни обяснят какво искат.

И като хвърли замислен поглед на Кати-Бри, добави, защото знаеше какво да очаква от тях:

— Преди да ги убием.

— Чисто! — вметна Бруенор.

— Какво ли пък разбира тя от това! — промърмори Уолфгар и напрежението, което се бе разсеяло за малко, отново се промъкна в стаята.

Дризт ядосано погледна към варварина, а очите му, както никога досега, проблеснаха заплашително. Лицето на Кати-Бри, която не пропусна да забележи странното държане на приятелите си, потъмня от огорчение и тя излезе от стаята, следвана от Риджис.

— Ще преговаряме с някакви си гоблини? — повтори генерал Дагна, без да може да повярва на ушите си.

— Хич не ми се слушат възражения! — прекъсна го Бруенор и като постави ръце върху масата, отново се зае да разучава картата.

Трябваха му няколко секунди, за да усети, че Дризт и Уолфгар все още не са сложили край на безмълвния си двубой. Съвсем ясно видя смущението, което прозираше в очите на елфа, ала в погледа на Уолфгар нямаше нищо друго, освен гняв, нищо, което да покаже, че случилото се между двамата приятели, ще бъде забравено толкова лесно.

* * *

Дризт се бе облегнал на каменната стена пред стаята на Кати-Бри. Беше дошъл, за да поговори с младата жена и да разбере какво я притеснява, че така упорито настоява за преговори с гоблините. Винаги досега, във всички приключения, които приятелите бяха преживели заедно, Кати-Бри им бе помагала да погледнат на изпитанията по различен, необикновен начин. Този път, обаче, усещаше Дризт, имаше и нещо друго, нещо, което изобщо не засягаше гоблините, но именно то бе придало такава жар на иначе спокойния глас на момичето.

Сега, докато се облягаше на стената пред стаята и, елфът като че ли започваше да разбира.

— Никъде няма да ходиш! — тъкмо казваше Уолфгар на доста висок глас. — Там ще има битка, въпреки всичките ти усилия да я предотвратиш. Та това са гоблини! Те никога няма да преговарят с джуджета!

— Ако се стигне до битка, значи ще имате нужда от мен — отвърна Кати-Бри.

— Никъде няма да ходиш!

Дризт поклати глава при звука на категоричния, самонадеян тон на варварина — никога досега не бе чувал приятеля си да говори така. Всъщност не, поправи се той, припомняйки си дните, когато за първи път срещна Уолфгар — тогава недодяланият младеж бе упорит и горд и говореше почти толкова глупаво, колкото и сега.

Когато варваринът се прибра в стаята си, завари там Дризт, небрежно облегнат на стената, сложил ръце на кръста си и отметнал качулката на тъмнозеления си плащ.

— Бруенор ли ме вика? — попита младежът, чудейки се какво бе довело елфа в стаята му.

Дризт внимателно затвори вратата.

— Не съм тук заради Бруенор — спокойно отвърна той.

Уолфгар неразбиращо сви рамене.

— Ами… добре дошъл тогава — поздрави го той, ала думите му прозвучаха някак принудено. — Твърде често напускаш Залите. Бруенор би искал да те вижда…

— Тук съм заради Кати-Бри — прекъсна го Дризт.

Ясносините очи на варварина се присвиха начаса и той се изпъна, здраво стиснал устни.

— Знам, че сте се срещнали — каза той. — На пътя, преди да пристигнеш.

По лицето на Дризт пробяга сянка на недоумение от враждебния тон на младежа. Какво значение имаше за Уолфгар неговата среща с Кати-Бри, зачуди се елфът. Какво, в името на Деветте пъкъла, ставаше с приятеля му?

— Риджис ми каза — обясни Уолфгар, погрешно изтълкувал объркването на елфа, и лицето му придоби надменен вид, сякаш си мислеше, че тази информация му бе дала някакво преимущество над Дризт.

Елфът поклати глава и отметна гъстата си бяла коса назад.

— Не съм тук заради някаква среща на пътя, още по-малко пък заради нещо, което Кати-Бри ми е казала.

После, без да сваля ръце от дръжките на двата магически ятагана, той прекоси стаята, докато между двамата остана само леглото на варварина.

— Нищо от онова, което Кати-Бри има да ми каже — добави Дризт спокойно, — не ти влиза в работата.

Уолфгар не трепна, ала елфът прекрасно виждаше, че младежът едва се сдържа да не прескочи леглото и да се нахвърли отгоре му. Дризт, който винаги си бе мислил, че го познава добре, не можеше да повярва на очите си.

— Как смееш! — процеди младежът през зъби. — Тя ми е…

— Как смея ли? — повтори Дризт. — Говориш за Кати-Бри сякаш е твоя собственост! Чух как й каза — не, как й заповяда! — да си остане у дома, когато тръгнем срещу гоблините.

— Минаваш всякакви граници! — заплашително каза Уолфгар.

— А ти се надуваш като пиян орк — отвърна Дризт и си помисли колко точно бе сравнението му.

Уолфгар рязко си пое дъх, опитвайки да се успокои, после направи крачка към стената, на която висеше великолепният му боен чук.

— Някога ми беше учител — спокойно каза той.

— И винаги твой приятел — отговори елфът.

Уолфгар го изгледа ядосано.

— Говориш така, сякаш си ми баща, а аз съм малко дете. Внимавай, Дризт До’Урден, вече не си ми учител!

Дризт замалко не падна от изумление, особено когато варваринът, без да сваля заплашителния си поглед от него, откачи Щитозъб от стената.

— Е, какво? — попита Дризт. — Сега ти ли си учителят?

Уолфгар бавно кимна, ала преди да успее да мигне, Дризт вече стискаше магическите си ятагани в ръце, а по острието на Сиянието (оръжието, което бе получил от Малкор Харпъл) играеха меки синкави отблясъци.

— Помниш ли първата ни среща? — попита го Дризт и хитро заобиколи леглото, така че да застане по-близо до него — с дългите си ръце и грамадния боен чук, варваринът щеше да получи значително преимущество, ако елфът останеше по-далеч. — Помниш ли дните, които прекарахме в Грамадата на Келвин, уроците, дългите нощи, когато заедно гледахме тундрата и лагерните огньове на твоя народ?

Уолфгар бавно се обърна с лице към опасния елф, а кокалчетата на пръстите му бяха побелели — така силно стискаше бойния чук.

— Ами вербезите? — попита Дризт и при спомена за онзи ден върху устните му заигра усмивка. — Съвсем сами, двамата с теб се изправихме срещу цяла бърлога великани и ги разгромихме!

— Ами драконът, Смразяващия? — продължаваше елфът и протегна напред другия си ятаган, онзи, който бе намерил в леговището на победения червей.

— Помня — тихо отвърна Уолфгар и при звука на спокойния му глас Дризт се накани да прибере ятаганите си — като че ли най-сетне бе успял да укроти младия си приятел.

— Ала всичко това е минало! — внезапно изрева варваринът и се хвърли напред с изненадваща за ръста си пъргавина.

Дризт светкавично приклекна и огромният юмрук се стовари върху рамото, вместо върху главата му, където всъщност се целеше Уолфгар. Бърз като светкавица, елфът се претърколи до другия край на стаята и скочи на крака, без нито за миг да изпуска магическите ятагани.

— Време е за още един урок — каза той, а в очите му пламтеше онзи огън, който Уолфгар бе виждал десетки пъти.

Без да обръща никакво внимание на заплахата в думите на някогашния си учител, варваринът отново се нахвърли върху него, свирепо размахал Щитозъб. След няколко лъжливи движения, могъщият чук се спусна към главата на елфа със сила, която бе достатъчна, за да строши черепа му.

— Нима толкова отдавна не ни се е налагало да вадим оръжията си? — попита Дризт, който все още смяташе всичко това за игра, някакъв чудноват начин, който младият варварин бе избрал, за да докаже мъжеството си.

Двата магически ятагана се кръстосаха над главата на елфа и препречиха пътя на връхлитащия Щитозъб. Краката на Дризт замалко не се огънаха от силата на страховития удар.

Уолфгар замахна отново.

— Винаги мислиш само за нападението — скара му се Дризт и одраска лицето на младежа с тъпата страна на ятаганите си.

Варваринът направи крачка назад. Все още, без да мига, той вдигна ръка и избърса тънката струйка кръв, която се стичаше по бузата му.

— Извинявай — каза Дризт, когато видя кръвта, — не исках да те поре…

Преди да успее да довърши, Уолфгар се хвърли напред, бясно размахал Щитозъб и с името на Темпос, своя бог на битките, на уста.

Дризт отскочи встрани, а могъщият боен чук откърти солидно парче от каменната стена до него, после направи крачка напред и здраво стисна елмазената му дръжка.

Едната ръка на Уолфгар освободи оръжието, сграбчи Дризт за дрехата и го повдигна от земята като перце. Железните мускули почервеняха от притока на кръв, когато якият варварин изпъна ръка право напред и притисна елфа до стената.

Дризт бе смаян от невероятната сила на огромния мъж. Имаше чувството, че тялото му ще пробие камъка и ще рухне в съседната стая… поне се надяваше, че от другата страна наистина има стая! Замахна с крак и Уолфгар се отдръпна, мислейки, че елфът се цели в лицето му. Вместо това, Дризт настъпи лакътя на изпънатата му ръка и, използвайки крака си за опора, стисна китката му и с всички сили я изви назад, докато най-сетне успя да разхлаби желязната хватка и да се освободи. Докато се приземяваше, успя да нанесе силен удар с дръжката на ятагана си право в носа на Уолфгар, което го принуди да пусне Щитозъб.

Варваринът нададе нечовешки рев и вдигна бойния си чук, ала преди да успее да направи каквото и да било, Дризт вече бе стъпил на пода. Облегнал гръб на стената, той се оттласна с всички сили и се претърколи право между широко разкрачените крака на Уолфгар. Един добре премерен ритник уцели младежа в слабините, следващият срещна сгъвката на коленете му.

Краката на Уолфгар се огънаха, едното му коляно се блъсна в каменната стена.

Без да губи и миг, Дризт се изправи, сграбчи загубилия равновесие варварин за косата и с всичка сила го дръпна. Огромният мъж се сгромоляса като повалено дърво.

Уолфгар простена и се опита да стане, ала дръжките на двата магически ятагани се стовариха върху челюстта му.

Младежът се изсмя и бавно се изправи. Дризт направи крачка назад.

— Вече не си ми учител! — повтори Уолфгар, ала кръвта, която капеше от наранената му уста, никак не засилваше убедителността на думите му.

— Какво има? — попита Дризт настоятелно. — Говори!

Вместо отговор, варваринът запрати Щитозъб срещу него.

Дризт приклекна светкавично, избягвайки на косъм смъртоносния удар. Могъщият боен чук се стовари върху стената с такъв тътен, че Дризт неволно потръпна, а в камъка зейна голяма дупка.

Когато разяреният варварин за пореден път се нахвърли отгоре му, той вече бе успял да се изправи и сега се промуши под ръката на връхлитащия Уолфгар и с всички сили го изрита отзад. Младежът изрева и светкавично се обърна, но преди да успее да направи каквото и да било, тъпата страна на двата магически ятагана отново се стовари върху лицето му. Струйката кръв, която се стече по лицето му този път, съвсем не бе така тънка.

Упорит, като че ли не бе човек, а истинско джудже, Уолфгар замахна отново.

— Яростта те заслепява — спокойно отбеляза Дризт и с лекота избягна удара; не можеше да повярва, че Уолфгар, така добре обучен в изкуството да се бие, е загубил самообладание.

Варваринът изръмжа и се нахвърли върху елфа, ала миг по-късно побърза да отскочи назад, здраво стиснал окървавената си ръка — бърз като светкавица, Дризт бе пресрещнал удара със Сиянието… с острата страна на Сиянието.

— Знам, че Щитозъб ще се върне в десницата ти — каза Дризт и по лицето на Уолфгар пробяга изненада, сякаш бе забравил за магията, заключена в собственото му оръжие. — Не ти ли се иска, когато това стане, все още да имаш пръсти, с които да го хванеш?

Като по даден знак, Щитозъб се озова в ръката на варварина.

Ала Дризт, уморен от всичко това и най-вече от нелепото поведение на приятеля си, вече бе прибрал двата ятагана в ножниците им и сега стоеше на по-малко от метър от варварина, протегнал ръце встрани и напълно беззащитен.

Лавандуловите му очи бяха потъмнели, пламъкът в тях бе помръкнал докато траеше битката, навярно, когато елфът разбра, че това не е просто игра.

Уолфгар стоеше пред него, затворил очи и на Дризт му се стори, че варваринът се бори със себе си.

Най-сетне младежът отвори очи, усмихна се и отпусна бойния си чук.

— Приятелю — проговори той и протегна ръка към рамото на Дризт — Учителю! Радвам се, че се завърна при нас!

Внезапно пръстите му се свиха и юмрукът му полетя към лицето на елфа.

Дризт се завъртя, сграбчи ръката на варварина и го дръпна с всички сили. Уолфгар полетя с главата напред, ала докато падаше, успя да протегне другата си ръка и да повлече елфа след себе си. Двамата се строполиха на пода заедно и избухнаха във весел смях.

За първи път след срещата в трапезарията, Дризт изпита чувството, че старият му боен другар отново е до него.

Тръгна си малко след това, без да спомене повече Кати-Бри. Нямаше да го стори, преди да разбере какво точно се бе случило между него и Уолфгар. Едно нещо, обаче, му бе напълно ясно — объркването, което младежът изпитваше по отношение на Кати-Бри. Уолфгар бе израснал в племе, където властваха мъже, където жените вземаха думата, само когато им разрешаха да говорят и вършеха онова, което техните повелители, мъжете, им заповядаха. Сега, когато бе на път да се ожени за Кати-Бри, на Уолфгар като че ли му бе трудно да се отърси от уроците, получени в детството.

Тази мисъл сериозно разтревожи Дризт. Май току-що бе научил причината за тъгата на Кати-Бри.

Разбираше и странното поведение на Уолфгар. Ако упоритият варварин се опиташе да угаси огъня, който гореше в младата жена, той щеше да й отнеме всичко, което го бе привлякло към нея, всичко, което обичаше (всичко, което и Дризт обичаше) у нея.

Скиталецът бързо прогони тази мисъл. Вече десет години срещаше погледа на умните й сини очи, десет години гледаше как младото момиче прави каквото си поиска с упорития си баща.

Нито Уолфгар, нито Дризт, нито дори самите богове можеха да угасят пламъка, който гореше в очите на Кати-Бри.