Р. А. Салваторе
Наследство (15)

Глава 13
Престъпени клетви

Запалиха факла. Това, помисли си Дризт, трябва да бе част от сделката. Навярно Ентрери все още не бе свикнал достатъчно с новото си инфрачервено зрение, за да се изправи срещу него без никаква светлина.

Когато очите му попривикнаха с мъждукащия зрак, хвърлян от огъня, Дризт внимателно огледа помещението, в което се намираха. Стените и таванът бяха доста неравни, с остри ъгли и назъбени сталактити, ала в двата му края се издигаха дървени врати, очевидно построени съвсем наскоро, може би по нареждане на Виерна, като част от уговорката с Ентрери. От двете им страни, както и пред всяко от тежките крила, стоеше по един страж.

В стаята имаше дванадесет елфи, в това число Виерна и Джарлаксъл, ала Дайнин не се виждаше никъде. Виерна тъкмо казваше нещо на Ентрери, докато му подаваше колана, на който висяха ятаганите на Дризт.

Близо до едната стена имаше малка ниша, наполовина закрита от невисока издатина, върху която бе преметнато одеяло. Добре въоръжен войн се облягаше на нея, стиснал меч и кама в ръце.

Дали пък там не се криеше улей, помисли си Дризт.

Ентрери бе споменал, че това е мястото, където смята да се раздели с Виерна и останалите елфи, ала надали възнамеряваше да се върне по пътя, по който бяха дошли. Всъщност Дризт бе сигурен, че сега, след като бе успял да се добере до него, Ентрери доста щеше да внимава да не се приближава прекалено много до Митрил Хол. И понеже в стаята имаше само още една врата, Дризт все повече се убеждаваше, че под одеялото има улей, отвеждащ до плетеницата от тунели, които кръстосваха долните нива на Подземния мрак.

Виерна каза нещо, което скиталецът не успя да чуе, после видя Ентрери да се приближава към него, понесъл колана с оръжията му. Един от войниците го развърза и той бавно отпусна ръце покрай тялото си, опитвайки се да прогони схващането от неудобното положение и тлеещата болка от бича на Виерна.

Ентрери пусна магическите ятагани в краката му и предпазливо отстъпи назад. Дризт хвърли любопитен поглед към оръжията си, без да знае какво да стори.

— Вдигни ги! — нареди Ентрери.

— Защо?

Въпросът изплющя като плесница и за миг лицето на палача се разкриви от ярост, която бързо отстъпи място на обичайното му безстрастно изражение.

— За да открием истината веднъж завинаги — отвърна той.

— Аз вече знам истината — спокойно отговори елфът. — Ти си онзи, който иска да я изопачи в отчаяния си опит да скриеш — дори от самия себе си! — безумието и празнотата на жалкото си съществуване.

— Вдигни ги — изръмжа палачът, — ако не искаш да те посека на място!

Дризт знаеше, че заплахата му е напразна. Ентрери никога не би го убил просто така, не и докато не опиташе да го победи в честна битка. А дори и ако вдигнеше оръжие, за да нанесе смъртоносен удар, Виерна щеше да го спре. Дризт До’Урден бе прекалено важен за нея, а Кралицата на Паяците приемаше жертвоприношения само от ръката на елфическите си жрици.

Най-сетне скиталецът взе оръжията си от пода и усети как по тялото му се разлива сигурност, когато закопча колана около кръста си. Прекрасно разбираше, че оръжията няма да му помогнат особено в тази стая, където отвсякъде го заобикаляха врагове, ала бе достатъчно опитен, за да знае, че понякога и в най-безнадеждната ситуация се откриват неочаквани възможности, които често отлитат така бързо, както са дошли.

Ентрери стисна сабята и камата си и приклекна ниско с нетърпелив блясък в очите и жадна усмивка на устните.

Дризт остана напълно неподвижен, без дори да извади ятаганите си.

Сабята на палача изсвистя във въздуха и го одраска, принуждавайки го да извърне глава на една страна. После, за да го унижи още повече, Ентрери се пресегна и лекичко го перна по разкървавения нос.

— Страхливец! — подразни го убиецът и се престори, че се кани да го удари отново, като през цялото време не спираше да обикаля около него.

Макар да не го изпускаше от поглед, Дризт изобщо не реагира на нелепата обида.

— Хайде, Дризт До’Урден. — Неочакваната намеса на Джарлаксъл накара и двамата противници да отправят поглед към него. — Всички знаем, че си обречен, ала защо не си доставиш поне удоволствието да убиеш човека, който ти е сторил толкова злини… на теб и на твоите приятели.

— Нима има какво да губиш? — добави Ентрери. — Аз нямам право да те убия, мога само да те победя — такава е уговорката ми със сестра ти. Но не и ти — ти можеш да отнемеш не само достойнството, но и живота ми. Виерна няма да се намеси, сигурен съм, а кой знае, може би дори ще се позабавлява, докато гледа как умирам — просто още един безполезен човек.

Дризт не трепна, нито показа с каквото и да било, че думите им са му направили някакво впечатление. Нямаш какво да губиш, твърдяха те и бяха прави. Онова, което не знаеха обаче, бе, че Дризт До’Урден не се бие, когато няма какво да загуби. Не разбираха, че скиталецът вади оръжията си, само когато има какво да спечели, само когато битката е нужна и неизбежна.

— Не ни карай да те молим — рече Джарлаксъл. — Славата ти се носи из целия Подземен свят и наистина много ми се иска да те видя в битка, за да преценя сам дали наистина си по-добър дори от Закнафейн.

При споменаването на баща му — несъмнено най-изкусния майстор на меча, който се бе раждал в Мензоберанзан — Дризт не можа да сдържи яростните тръпки, които пробягаха по тялото му. Беше се опитал да запази спокойствие и да не отстъпи от принципите си, ала това бе повече, отколкото можеше да понесе — изригвайки със заслепяващ син пламък, Сиянието изскочи от ножницата си, същинско отражение на гнева, който се надигаше в гърдите му.

Ентрери се хвърли напред и Дризт реагира светкавично, без да мисли. Ятаганите му проблеснаха във въздуха и отклониха сабята и изумрудената кама на убиеца. Преди да разбере какво прави, воден от инстинкта си на боец, Дризт вече бе отблъснал нападението на палача и сам се впусна в атака — размахал двата ятагана като смъртоносно витло, той се въртеше около себе си, а ударите му се сипеха от всички посоки, докато се приближаваше все повече до противника си.

Объркан от необичайната тактика, палачът с мъка успяваше да се отбранява и единствено бързината на краката му го спаси от свистящите оръжия на скиталеца.

— Пълен с изненади, както винаги — процеди през зъби Ентрери и при одобрителното шушукане, което се понесе между заобикалящите ги мрачни елфи, по лицето му пробяга сянка на завист.

Когато се изравни с него, Дризт се закова на място и сведе оръжията си.

— Красиво, но безполезно! — извика Ентрери и се втурна напред.

Дризт се извъртя на една страна и с лекота отби връхлитащата отдолу сабя, докато с другия си ятаган препречи пътя на спускащата се отгоре изумрудена кама.

Камата на убиеца описа пълен кръг (Дризт не пропусна да забележи колко ловко я завъртяха пръстите на Ентрери), докато в същото време сабята му не преставаше да се стрелка във всички посоки, опитвайки се да отклони вниманието му.

Както можеше да се очаква, изумрудената кама рязко смени посоката си и полетя надолу, освобождавайки се от блокиралото я оръжие.

Сиянието я пресрещна със силен звън, като че би бе ковашки чук, стоварил се върху къс желязо, изби я от ръката на убиеца и я запрати в другия край на стаята.

— Майсторско изпълнение! — възхити се Джарлаксъл, а и Ентрери не успя да сдържи одобрителното си кимване, докато отстъпваше назад.

Предпазливо, понеже бе останал само с едно оръжие, той отново се впусна в атака.

Каква бе изненадата му, когато Дризт не отвърна на удара, когато магическите ятагани на два пъти пропуснаха да отклонят връхлитащата сабя. Ентрери бе пробил защитата на скиталеца, ала вместо да го прободе, той отдръпна оръжието си и опита нов удар. Сабята полетя напред, ала после светкавично смени посоката си и отскочи встрани.

Беше го победил! Можеше да прониже рамото или дори врата му и то благодарение на такъв прост удар! В този миг видя усмивката на Дризт и рязко спря. Вместо да се забие в беззащитната плът на елфа, сабята на палача се завъртя и го удари с тъпата си част без изобщо да го нарани.

Дризт го бе направил нарочно и двата пъти превръщаше така жадувания от Ентрери двубой във фарс. Подиграваше му се!

Палачът изпита желание да изкрещи, да каже на всички в стаята какво се опитва да направи Дризт и да изтрие усмивката от лицето му. Но не го стори — тази битка бе нещо твърде лично, нещо, което засягаше само него и скиталеца. За нищо на света не биваше да позволи на Виерна и Джарлаксъл да се намесят.

— Можех да те убия — подигравателно подметна той, използвайки езика на джуджетата, с надеждата, че останалите елфи няма да го разберат.

— Защо не го стори тогава? — Отговорът дойде на Общия език — макар да говореше джуджешки прекрасно, Дризт не възнамеряваше да достави на Ентрери удоволствието да запази всичко това между тях двамата. Не, скиталецът искаше всички да видят как превръща битката, която палачът жадува с цялото си сърце, в жалка комедия.

— Можеш да се биеш по-добре — каза Ентрери, връщайки се към Общия език. — Трябва да го сториш, ако не заради себе си, то заради полуръста. Ако ме убиеш, Риджис ще бъде свободен, но ако си тръгна оттук жив… — палачът остави заплахата си недовършена, ала вместо да се стресне, Дризт избухна в горчив смях.

— Риджис е мъртъв — отвърна той. — Или скоро ще бъде, независимо как ще свърши нашият двубой.

— Не… — започна палачът.

— Да! — прекъсна го Дризт. — Познавам те прекалено добре, за да стана жертва на безкрайните ти лъжи. Гневът ти те заслепява и ти пречи да мислиш. Май все пак не си предвидил всичко, а?

Ентрери отново се хвърли в атака, ала този път внимаваше какви удари нанася — не искаше останалите елфи да се досетят за играта, която двамата играеха.

— Риджис е мъртъв — повтори Дризт и сам не разбра дали отбелязва факт или задава въпрос.

— Ти как мислиш? — подразни го Ентрери, а подигравателният му тон като че ли казваше всичко.

Това бе игра, досети се скиталецът, палачът очевидно се опитваше да го вбеси и да го накара да се бие от гняв.

Дризт остана все така безучастен, вялите му удари изобщо не затрудниха Ентрери, който ги отби с лекота и спокойно можеше да го прониже смъртоносно, стига да бе поискал.

Виерна и Джарлаксъл започнаха да си шепнат нещо и скиталецът, опасявайки се, че двамата могат да се отегчат, започна да се бие с малко повече жар, макар че все още внимаваше да не нанася опасни удари. Палачът бързо разбра какво става и едва забележимо кимна — играта наистина започваше да става лична и Дризт искаше Виерна да стои настрана не по-малко от него самия.

— Предвкусваш ли сладостта от победата? — подхвърли Ентрери и Дризт, вместо да се учуди от необичайните за самоуверения палач думи, разбра, че в тях е скрито тайно послание.

— Нямам какво да спечеля — отвърна скиталецът, точно както Ентрери очакваше.

Безразличието на Дризт, вместо да намали отчаяното желание на палача да излезе победител от този двубой, още повече изостри жаждата му веднъж завинаги да възтържествува над елфа. Само че Ентрери не беше глупак и макар двамата с Дризт да си приличаха в умението да въртят меча, подбудите им бяха коренно различни. Палачът бе готов да се бие с елфа на живот и смърт, само и само да наложи своите възгледи, докато Дризт знаеше, че няма какво да доказва, не и на него.

Грешките, които скиталецът допускаше в боя, не бяха блъф, не бяха преструвка, за която палачът да се залови и да обърне в своя полза. Дризт наистина искаше да загуби — заради удовлетворението от това да лиши Ентрери от възможността да тържествува над него в честна битка.

А ето че убиецът (както си личеше от действията му) съвсем не бе изненадан от този обрат.

— Това е последният ти шанс — подхвърли Ентрери. — Тук двамата с теб ще се разделим завинаги. Аз ще си тръгна през онази врата, а събратята ти ще поемат надолу към мрачния си свят.

Дризт хвърли светкавичен, едва забележим поглед към нишата, показвайки на палача, че не е пропуснал ударението върху думата „надолу“, очевиден намек за скрития улей.

Внезапно Ентрери се претърколи настрани и мълниеносно вдигна изумрудената кама, към която се бе приближавал крачка по крачка, уж случайно. Дръзкият ход още веднъж показа истинските му намерения, които само Дризт разбираше — та защо, освен ако не си бе наумил нещо, му бе второ оръжие, когато елфът и бездруго се биеше толкова зле?

— Мога ли да измисля ново име на котката ти? — попита палачът и се приведе настрани, така че голямата кесия, която висеше на кръста му, се отвори и разкри черната ониксова статуетка, мушната вътре.

Последваха четири мълниеносни удари на сабята му, всеки от които с лекота можеше да пробие защитата на магическите ятагани. Вместо това, оръжието само едва-едва одраска Дризт.

— Е, хайде! — рече Ентрери на висок глас. — Знам, че можеш да се биеш по-добре. Твърде често съм виждал на какво си способен — веднъж дори и в тези тунели — за да ме заблудиш толкова лесно!

За миг скиталецът се учуди, че Ентрери бе допуснал останалите в личния им разговор, ала после се досети, че Виерна и спътниците й няма как да не са видели, че не влага всичките си умения в битката с палача. При все това, думите на убиеца си оставаха странни… поне докато елфът не разбра скритото им значение, тайната примамка, предназначена единствено за него. Ентрери бе споменал битките, които бяха водили в тези тунели… битки, в които двамата не бяха врагове, а съюзници. В онези необичайни дни те бяха воювали заедно, опрели гръб до гръб, водени от желанието да оцелеят срещу общия си враг.

Нима всичко щеше да се повтори отново? Нима Ентрери така отчаяно желаеше да се изправи срещу Дризт в честен двубой, че му предлагаше помощта си срещу Виерна и войниците й? Ако това се случеше и двамата успееха да се преборят с жрицата и останалите елфи, скиталецът вече щеше да има за какво да се бие и Ентрери най-сетне щеше да получи така жадуваната честна битка, наградата, от която щеше да бъде свободата на Дризт, нещо, към което си струваше да се стреми.

— Темпос! — внезапният вик прекъсна размишленията на двамата противници и ги накара да действат незабавно.

Движенията им отново бяха в съвършена хармония. Дризт вдигна Сиянието и палачът отстъпи назад, като уж случайно се извъртя на една страна така, че кесията му се озова съвсем близо до острието на Дризт. С мълниеносна бързина, Сиянието проряза дупка в дебелия плат и черната статуетка тупна на пода.

Вратата (същата, през която бяха влезли и те) рухна под тежестта на летящия Щитозъб и запрати на земята тялото на елфа, който стоеше пред нея.

Първата мисъл на Дризт бе да се втурне натам и да опита да се събере с приятелите си. Бързо се отказа от тази идея, когато видя повечето от бойците да се скупчват там. Другата врата също не предлагаше никакъв изход — още в мига, в който започна суматохата, тя се отвори и пропусна голяма група елфически войни, водени от Дайнин.

Ярка магическа светлина заля стаята, отвсякъде се понесоха болезнени стонове. През изкъртените двери влетя сребропера стрела и улучи същия елф, който миг по-рано бе съборен от рухналата врата, тъкмо когато се изправяше на крака и се канеше да пристъпи навън. Магическата стрела го запрати назад и го прикова за твърдата стена, пробивайки с еднаква лекота и гърдите му, и коравия камък.

— Гуенивар! — извика Дризт и дори не изчака да види дали призивът му е чут, преди да се хвърли към малката ниша.

Стражът, който стоеше на пост пред нея, широко отвори очи от изненада и вдигна оръжията си. Виерна изкрещя и Дризт усети как в развятия му плащ се заби остра кама, само на няколко сантиметра от горната част на крака му. Без дори да погледне назад, той продължи отчаяния си бяг, като миг преди да достигне пазача, се обърна на една страна, сякаш се канеше да свърне встрани.

Стражът също тръгна надясно, ала скиталецът светкавично се върна обратно, вдигнал двата ятагана на височината на врата му.

Оръжията на злия елф не бяха достатъчно бързи, за да отклонят мълниеносната атака, а самият той, тласкан от инерцията си, залитна встрани и падна на земята.

Магическите ятагани изсвистяха над гърлото му.

Дризт потръпна, ала време за губене нямаше и като прибра окървавените остриета в ножниците им, той се хвърли с главата напред към покритата с одеяло издатина. Сега можеше само да се надява, че там наистина има отвор и че той води към улей, а не към някоя бездънна пропаст.