Р. А. Салваторе
Наследство (17)

Глава 15
Важното е играта да не спира

— Тишина! — безмълвно нареди Виерна, използвайки сложната система от знаци, разпространена сред елфите на мрака.

Два арбалета изщракаха едва чуто, а стрелците, които ги държаха, приклекнаха ниско и приковаха погледи в строшената врата.

Откъм другия край на стаята се разнесе слабо съскане, среброперата стрела сякаш се стопи във въздуха и тялото на мъртвия елф, което до този миг бе приковано о каменната стена, бавно се свлече на земята. Дайнин се отдалечи от падналия войн, а паешките му крака шумно потракваха върху коравия под.

— Тишина!

Джарлаксъл предпазливо допълзя до рухналата врата и наостри уши, мъчейки се да разбере какво става отвъд кълбата магически мрак. Лекото прошумоляване, което долетя откъм тъмния тунел, го накара да извади камата си и да даде знак на двамата стрелци да бъдат готови.

Миг по-късно в стаята влезе един от съгледвачите на Бреган Д’аерте и Джарлаксъл махна на войниците да свалят оръжията си.

— Тръгнаха си — обясни новодошлият, когато Виерна се втурна към него. — Не бяха много, а сега са дори още по-малко — един от тях бе премазан от великолепната ти стена.

При тези думи двамата мъже се поклониха с истинско възхищение и Виерна не можа да сдържи злата си усмивка, въпреки неблагоприятния обрат, който ситуацията неочаквано бе взела.

— Ами Ифтуу? — поинтересува се Джарлаксъл за войника, когото бяха изпратили да пази коридора, щом започнаха неприятностите.

— Мъртъв е — отвърна съгледвачът. — Изкормен и разкъсан на парчета.

Виерна рязко се обърна към Ентрери:

— Какво знаеш за враговете ни? — остро попита тя.

Палачът я изгледа подозрително, припомняйки си предупреждението на Дризт за неговите събратя и опасностите, на които се излагаше всеки, имал неблагоразумието да се съюзи с тях.

— Исполинът, казва се Уолфгар, хвърли чука, който изкърти вратата — уверено започна той, после посочи двата елфически трупа, които бързо изстиваха на пода. — Тези със сигурност ги е убила Кати-Бри, тя също принадлежи към човешката раса.

Виерна се обърна към съгледвача и му преведе думите на Ентрери.

— Някой от тях ли загина под стената? — попита тя.

— Не, умря само едно джудже.

— Дали не е Бруенор? — прошепна палачът, който вече бе понаучил това-онова от езика на Мрачните.

Възможно ли бе да са убили краля на Митрил Хол?

— Бруенор? — озадачено повтори Виерна.

— Главата на рода Боен чук — обясни палачът. — Попитай го — добави той и като кимна към съгледвача, докосна гладко обръснатото си лице, сякаш потупваше невидима брада. — Рижо?

Виерна преведе думите на палача, изслуша отговора му и отново се обърна към Ентрери, поклащайки глава.

— Било е съвсем тъмно, не е могъл да види.

Палачът се прокле наум, задето бе постъпил толкова глупаво. Все още му бе трудно да свикне с инфрачервеното зрение, където очертанията на предметите се сливаха в единна, неясна маса, а цветовете се различаваха според топлината, която излъчваха, а не според оттенъка им.

— Щом са си тръгнали, вече няма защо да се притесняваме от тях — обърна се Виерна към Ентрери.

— Нима ще ги оставиш да си тръгнат просто ей така, след като убиха трима от бойците ти? — опита се да възрази Ентрери, който започваше да се досеща какво е намислила Виерна и то никак не му харесваше.

— Четирима — поправи го жрицата и кимна към улея, пред който лежеше трупът на убития от Дризт страж.

— Ак’хафта тръгна след брат ти — вметна Ентрери.

— Значи петима — мрачно отвърна Виерна. — Ала брат ми е долу и трябва да мине покрай нас, ако иска да се събере с приятелите си.

После се обърна към съгледвача и оживено започна да обсъжда нещо с него. Макар все още да не бе овладял напълно езика на мрачните, палачът успя да разбере, че Виерна се кани да изпрати войните си по следите на Дризт.

— Ами нашата сделка? — попита той.

— Получи своята битка и сега си свободен, както се бяхме договорили.

Ентрери се престори на доволен от този отговор — прекрасно разбираше, че да даде изблик на гнева си, би било равносилно на самоубийство. Само че палачът нямаше намерение да се откаже току-така. Погледът му трескаво обходи стаята — на всяка цена трябваше да измисли нещо, което да накара Виерна да промени решението си.

До този момент всичко се бе развивало точно според неговия план, като се изключи това, че не успя да последва Дризт в улея. Веднъж останали сами в долните тунели, двамата смъртни врагове щяха да разполагат с предостатъчно време, за да решат спора помежду си веднъж завинаги. А ето че сега така жадуваният от палача двубой започваше да изглежда все по-невъзможен.

Хитрият убиец неведнъж се бе измъквал от много по-опасни положения… ала сега имаше една малка разлика — този път си имаше работа не с кого да е, а с елфи на мрака, всепризнатите майстори на подлите машинации.

* * *

— Ш-ш-т! — изсъска Бруенор на Уолфгар и Кати-Бри, макар че в действителност целият шум идваше от Тибълдорф Пуент, който бе заспал дълбоко и сега хъркаше така оглушително, както само едно джудже можеше да хърка. — Мисля, че чух нещо.

Уолфгар подпря шлема на бесовойна на стената, после повдигна брадичката му, за да го накара да си затвори устата и затисна големия му нос с ръка. Бузите на Пуент се издуха странно и в тунела се разнесе особен скърцащо мляскащ звук. Уолфгар недоумяващо погледна Кати-Бри и наклони глава на една страна, чудейки се дали безобразното джудже не бе започнало да хърка през ушите!

Бруенор подскочи при този неочакван шум, но бе твърде зает, за да се обърне и да нахока приятелите си. От мрака отново долетя едва доловимо шумолене, после още едно, но този път по-силно. Бруенор знаеше, че много скоро ще ги открият, ала как биха могли да избягат като нямаха факла, а нито Уолфгар, нито Кати-Бри можеха да се оправят из плетеницата от тунели без поне мъничко светлина.

Следващото прошумоляване се чу съвсем близо, само на един-два метра от малката стаичка.

— Хайде, покажи се, ти, остроухо изчадие на мрака! — в гласа на Бруенор имаше и раздразнение, и уплаха.

Най-сетне, като не можеше да се сдържа повече, той изскочи в коридора, вдигнал високо митрилната си брадва.

Точно както предполагаше, тъмният силует вече се намираше досами вратата. Секирата изсвистя, ала черната сянка беше по-бърза — преди Бруенор да разбере какво става, тя прелетя покрай него и се вмъкна в малката стаичка, безшумна като смъртта.

— К-к-какво… — заекна смаяното джудже и рязко се обърна, при което се подхлъзна и замалко не падна — толкова бързаше да се притече на помощ на приятелите си.

— Гуенивар! — разнесе учуденият глас на Кати-Бри и Бруенор се втурна обратно в малката стаичка, тъкмо когато пантерата разтвори уста и пусна ониксовата статуетка… заедно с откъснатата ръка на злощастния елф, имал глупостта да се опита да грабне магическия предмет.

Върху лицето на Кати-Бри се изписа погнуса и тя изрита ръката в другия край на стаята.

— Дяволски добра котка! — призна Бруенор, обзет от истинско облекчение при появата на този нов и могъщ съюзник.

Гуенивар изрева в отговор и мощният звук отекна далеч, далеч в мрачния тунел. Пуент се сепна и с мъка отвори сънените си очи. Миг по-късно те насмалко не изскочиха от орбитите си, когато джуджето видя огромната тристакилограмова пантера да седи само на метър от него.

Мощен приток на адреналин запулсира към мозъка му и то заломоти нещо с трескава бързина, докато панически опитваше да се изправи (при което сам се изрита по пищяла така, че от раната потече кръв). Почти беше стигнал до нея, когато Гуенивар най-сетне разбра какво си е наумил и лекичкото тупна с лапа през лицето, без дори да извади ноктите си.

Островърхият шлем шумно издрънча, когато Пуент се блъсна в каменната стена. Май никак нямаше да му дойде зле да подремне още малко, реши той, ала бързо пропъди тази мисъл от главата си — та нали беше бесовойн, а един истински бесовойн никога не би се отказал от такава страховита битка! Извади плоска манерка изпод дрехите си и сръбна от нея порядъчно, после тръсна глава, за да махне паяжините от лицето си, при което дебелите му устни издадоха странен, плющящ звук. Прогонил и последните остатъци от съня с помощта на питието от манерката, Пуент стъпи здраво на земята и се накани отново да се втурне в атака.

Миг по-късно безпомощно размахваше крака във въздуха — Уолфгар го бе сграбчил за върха на шлема и го държеше на половин метър от пода.

— Какво правиш! — гневно изръмжа джуджето, но бързо млъкна, а всичката кръв сякаш се отцеди от лицето му, когато Гуенивар впери зелените си очи в него, присви уши назад и оголи острите си зъби.

— Пантерата е наш приятел — обясни Уолфгар.

— К-к-коя е д-д-дяволската котка? — заекна Пуент.

— Дяволски добра котка — поправи го Бруенор и сложи край на спора.

После отново се обърна към потъналия в мрак тунел, доволен, че Гуенивар е с тях — знаеше, че ще имат нужда от цялата помощ, която вярното животно може да им даде… и дори малко повече.

* * *

В единия край на стаята Ентрери видя двама елфи да се надвесват над тялото на свой ранен другар, опитвайки се да му помогнат, което обаче не им се удаваше особено добре — превръзките отново и отново подгизваха от горещата кръв, шуртяща от многобройните рани. Палачът бързо разпозна падналия елф — беше се опитал да вземе ониксовата статуетка малко след като Дризт повика пантерата. При мисълта за Гуенивар в главата му започна да се заражда нов план.

— Приятелите на Дризт ще ви последват дори и в улея — мрачно подхвърли той, прекъсвайки Виерна, която все още говореше с Джарлаксъл и съгледвача.

Очевидно разтревожени от думите му, Виерна и наемникът се обърнаха към него.

— Не ги подценявайте — продължи Ентрери. — Познавам ги твърде добре. Предаността им към Дризт е по-силна от всичко, което сте виждали в Мензоберанзан… с изключение на предаността на една жрица към Кралицата на Паяците, разбира се — побърза да добави той, тъй като никак не му се щеше да бъде одран жив от избухливата Виерна. — Каниш се да тръгнеш след брат си, ала дори да го заловите незабавно и начаса да се отправите обратно към Мензоберанзан, верните му приятели ще ви последват.

— Та те бяха едва неколцина — отвърна Виерна.

— Бързо ще съберат много по-голяма войска и ще се върнат… особено, ако се окаже, че магическата ти стена наистина е погубила Бруенор Бойния чук.

Виерна обърна поглед към Джарлаксъл, търсейки потвърждение на казаното от Ентрери, ала наемникът, макар и по-добре запознат с нравите на онези, които живееха на повърхността, само сви рамене.

— Ще се завърнат по-добре въоръжени — продължи Ентрери — планът му като че ли започваше да проработва и не биваше да се отказва точно сега. — Навярно сред тях ще има и магьосници. Със сигурност ще водят не един и двама свещенослужители. Не бива да забравяме и смъртоносния лък — допълни той и за миг очите му се спряха върху пронизания елфически труп, — нито пък бойния чук на исполина.

— Тук има десетки тунели! — напомни му Виерна, решена да сложи край на този спор. — Никога няма да успеят да ни открият!

Доволна от собствените си думи, тя се обърна към съгледвача с очевидното намерение да довърши съставянето на плана за преследване на Дризт.

— Ами пантерата? — не се предаваше палачът. — Не знаеш ли, че брат ти надали има по-вярна приятелка от нея. Тя би те последвала и в бездната, ако знае, че тялото на господаря й е там.

Обезпокоена от думите на убиеца, Виерна отново потърси погледа на Джарлаксъл.

— Какво ще кажеш? — попита тя.

Наемникът поглади острата си брадичка.

— Славата на пантерата се носеше навред из Мензоберанзан, когато брат ти още живееше там — призна той. — Нашият отряд не е кой знае колко голям… а сега сме и с петима по-малко…

Виерна рязко се обърна към Ентрери:

— Е, щом като знаеш толкова много за нравите на онези от Повърхността — рече тя, без дори да се опита да прикрие сарказма в гласа си, — какво предлагаш да сторим?

— Тръгнете след приятелите му — отвърна Ентрери и кимна в посока на тунела, който започваше отвъд рухналата врата. — Заловете ги и ги убийте, преди да успеят да се доберат до джуджешките мини и да повикат помощ. А аз ще открия брат ти.

Изпитателният поглед, с който го измери Виерна, никак не му се понрави.

— В замяна, ще ми дадете още една възможност да се бия с него — заяви Ентрери — все пак трябваше да измисли нещо, което да придаде поне малко достоверност на думите му.

— В мое присъствие — ледено добави жрицата.

— Разбира се! — поклони се палачът и се накани да влезе в улея.

— Освен това, няма да си сам — спря го Виерна и кимна на Джарлаксъл, който побърза да повика двама от войните си.

— Аз работя сам! — възпротиви се Ентрери.

— Ти ще умреш сам — поправи го Виерна. — Сам срещу брат ми в тези тунели, имам предвид — привидно меко добави тя, ала убиецът прекрасно разбираше, че заплахата й няма нищо общо с Дризт.

Нямаше никакъв смисъл да спори с нея, затова само сви рамене и даде знак на един от бойците, които щяха да го придружават, да застане начело.

Всъщност палачът можеше само да се радва, че има пред себе си елф на мрака — с умението си да левитира, той щеше да направи пътуването надолу по опасния улей много по-лесно и за него самия.

Елфът водач първи се показа в долния тунел, следван от Ентрери и от другаря си. Гледката, която се разкри пред очите му, го обърка и той лекичко побутна с крак проснатото на пода тяло. Палачът, който много по-добре знаеше колко хитър може да бъде Дризт, го отмести встрани и опря сабята си в гърба на вече изстиналия труп. После предпазливо обърна мъртвия елф по гръб, просто за да бъде напълно сигурен. Както предполагаше, това наистина не бе Дризт и той доволно прибра оръжието си.

— Врагът ни е хитър — отбеляза той и единият от спътниците му, който явно поназнайваше малко от Общия език, кимна и преведе думите му на другаря си.

— Това е Ак’хафта — обясни водачът на Ентрери и даде знак на другия елф да се приближи. — Виерна беше права — мъртъв е.

Ентрери изобщо не се изненада при вида на елфическия труп, проснат досами изхода на улея. Той най-добре от всички в отряда на Виерна знаеше колко опитен и опасен е техният противник и силно се съмняваше, че двамата му спътници — изкусни войни, ала неподготвени за хитрините и тактиката на Дризт — изобщо бяха в състояние да го заловят. Всъщност палачът бе убеден, че ако двамата елфи бяха тръгнали сами, Дризт отдавна щеше да ги е съсякъл.

При тази мисъл по устните му пробягна усмивка, която стана още по-широка, когато осъзна, че двамата му спътници не разбират дори собствения си съюзник, а какво оставаше за неприятеля си.

Сабята му полетя встрани и прониза гърдите на втория елф, който тъкмо минаваше покрай него. Другарят му, по-бърз отколкото палачът бе очаквал, светкавично се обърна, вдигнал заредения си арбалет.

Изумрудената кама одраска десницата на елфа и успя да отклони отровната стреличка. Това още повече го ядоса и като изръмжа сърдито, боецът на Джарлаксъл извади два остри като бръснач меча.

Ентрери имаше чувството, че никога няма да спре да се удивлява на лекотата, с която елфите на мрака се биеха с две еднакво дълги оръжия. Сега обаче не му бе до това и като разкопча тънкия си кожен колан, той го прегъна надве и го размаха заедно с меча си, опитвайки се да държи противника си далеч от себе си.

— Ти си на страната на Дризт! — обвинително каза елфът.

— Не — поправи го Ентрери, — просто не съм на ваша страна.

Противникът му се втурна в атака, кръстосал мечове пред себе си, после леко се отдръпна и отново се хвърли напред. Ентрери успя да отбие връхлитащите оръжия и направи крачка назад. Макар нападението да бе проведено изкусно и измамливо бързо, палачът веднага усети разликата между война на Джарлаксъл и Дризт, онова на пръв поглед незабележимо умение, което издигаше скиталеца (а и него самия) над бойци като този елф, независимо колко добри бяха те. Двойната атака бе изпълнена наистина майсторски, ала в няколкото секунди, които бе продължила, противникът му напълно бе свалил защитата си. Както мнозина други нелоши бойци, и този елф имаше един малък недостатък — умееше и да напада, и да се защитава блестящо… но не и да прави двете едновременно.

Не беше кой знае какъв пропуск — бързината му го компенсираше толкова добре, че повечето войни изобщо не биха го забелязали. Ала Ентрери не бе като повечето войни.

Елфът отново се хвърли в атака. Единият му меч полетя към лицето на палача, който го отби миг преди да бъде пронизан. Вторият меч го последва мълниеносно, насочен доста по-ниско, ала Ентрери успя да го спре и да наведе острието надолу.

Нападенията на елфа ставаха все по-яростни, оръжията му свистяха във въздуха със светкавична бързина, търсейки и най-малката пролука в защитата на Ентрери, ала палачът всеки път съумяваше да ги спре със сабята и кожения колан, който използваше като примка, за да забавя и отклонява вражеските удари.

През цялото време Ентрери бавно отстъпваше назад и изчакваше подходящия момент — знаеше, че смъртта на противника му е въпрос само на време.

Двата меча се кръстосаха, после се разделиха и полетяха встрани, само за да се кръстосат отново и да се насочат право към гърдите на Ентрери, точно както бе станало и при първото нападение на елфа.

Само че тактиката на палача този път бе различна.

Използвайки колана си като клуп, той улови върха на единия от мечовете и рязко го дръпна встрани, повличайки и другото оръжие на противника си.

Обреченият елф незабавно отскочи назад и успя да освободи мечовете си. Трябваше му само част от секундата, за да премине от нападение в защита.

За мълниеносната сабя на Ентрери това бе твърде дълго и като проблесна за миг, тя жадно се впи в тялото на елфа. Острието потъна дълбоко в меката плът под ребрата, въртейки се бавно, докато хлътваше все по-навътре.

Върху корема на елфа зейна грозна рана и той политна назад. Вместо да продължи нападението, Ентрери остана на място, вдигнал оръжия пред себе си.

— Мъртъв си — безстрастно отбеляза той, докато противникът му се мъчеше да се задържи на крака и да вдигне оръжията си.

Елфът нямаше как да не се съгласи с думите му, не можеше и да се надява, че ще успее да спре неизбежната атака на противника си… не и при тази заслепяваща болка, която раздираше вътрешностите му.

— Предавам се! — с мъка изрече той и хвърли мечовете си на пода.

— Добре казано — похвали го Ентрери и прониза сърцето му, после преспокойно изчисти окървавената кама в плаща му.

След това внимателно огледа празния коридор — докъдето се простираше не особено силното му инфрачервено зрение. Тунелът изглеждаше напълно прав и в двете посоки.

— Сега, скъпи ми Дризт — изрече той на висок глас, — всичко най-сетне си дойде на мястото.

И той се усмихна доволно, поздравявайки се, че така успешно бе успял да се измъкне от опасната ситуация.

— Не съм забравил клоаката на Калимпорт, Дризт До’Урден! — неочаквано ядно се провикна той. — Нито съм простил!

Бързо се успокои, обаче, напомняйки си, че именно гневът замалко не бе станал причина да загуби не само битката, но и живота си в далечното южно пристанище.

— Радвай се, мой най-уважавани приятелю — тихичко каза той. — Сега най-сетне можем да изиграем нашата игра така, както трябва.

* * *

Дризт се върна обратно до изхода на улея малко след като Ентрери си бе тръгнал оттам. Досети се какво бе станало в негово отсъствие, веднага щом видя двата трупа, разбра също така, че нищо от онова, което се бе случило там, не е случайно. Нали именно той бе подмамил Ентрери дотук, като отказа да се бие с него в стаята пред Виерна и останалите. Само че палачът очевидно беше очаквал нещо подобно и бързо бе измислил нов план.

И беше успял — ето че сега двамата бяха сами в долните тунели, където нищо не пречеше на двубоя им. Двубой, в който Дризт щеше да даде всичко от себе си, защото щеше да се бие с мисълта, че победата му ще е първата, макар и малка, крачка към свободата.

Дризт кимна съвсем леко в знак на одобрение — Ентрери наистина бе много изобретателен.

Само че неговите намерения бяха съвсем различни от тези на убиеца. Единственото, което скиталецът искаше сега, бе да намери изход, да се върне обратно по някой заобиколен път и да се притече на помощ на приятелите си. За Дризт Ентрери бе просто поредното късче от мозайката на голямата опасност, надвиснала над главата му.

Ако все пак се случеше да срещне палача по пътя си, той бе твърдо решен веднъж завинаги да сложи край на тази игра.