Р. А. Салваторе
Наследство (22)

Глава 20
Най-неочаквано

Гъстата прах бавно се слягаше по пода на галерията, а сивата й прегръдка задушаваше треперливата светлинка. Една от факлите бе угаснала напълно, затрупана от грамаден каменен блок — само един миг и пламъкът й бе помръкнал завинаги.

Досущ като светлината в сините очи на Уолфгар.

Когато страховитият тътен най-сетне затихна, а по-големите скални късове от рухналия таван спряха да валят като смъртоносен град, Кати-Бри успя да седне и се обърна към срутената, пълна с камъни ниша. Избърса прахта от очите си и примигна няколко пъти, преди да осъзнае напълно страшната истина.

Единственото, което бе останало от чудовището, беше част от пипалото му, все още обвито около глезена й. Прерязано от острия ръб на скален отломък, то продължаваше да потръпва конвулсивно.

Зад него имаше само камъни. Ужасът на току-що случилото се заля Кати-Бри като черна вълна и тя се олюля. Не загуби свяст, само защото в гърдите й внезапно се надигна изпепеляващ гняв, яростен отказ да приеме очевидното. Тя се откопчи от гнусното пипало и опита да се изправи, ала в главата й затуптя изгаряща болка и я принуди да остане на колене. Отново усети как краката й омекват, как й се завива свят и бездната на безсъзнанието я мами в себе си.

Уолфгар!

Кати-Бри запрати гърчещото се пипало далеч от себе си, допълзя до нишата и започна да копае с голи ръце. Острите камъни смъкваха кожата й, от ръцете й рукна кръв, ноктите й се изпочупиха, а тя не преставаше да мисли за първия път, когато прекосиха Митрил Хол. Нишата, която тогава бе рухнала пред очите й, се оказа джуджешки капан — заедно със срутването на тавана в пода бе зейнала голяма дупка и Дризт благополучно се бе озовал в долните нива на Залите.

Само че това не беше капан, напомни си Кати-Бри, нямаше улей, който да отвежда към долните нива. От устните й се откъсна тих стон и тя продължи да копае, с отчаяната надежда, че камъните са паднали под такъв ъгъл, че Уолфгар още да е жив.

Миг по-късно Бруенор се присъедини към нея, запрати щита и митралната брадва на пода и яростно се нахвърли върху каменната грамада. Успя да отмести няколко големи отломъка настрани, ала когато поразчисти входа на малката ниша, се изправи и впери невиждащ поглед пред себе си.

Кати-Бри продължи да копае, без дори да забележи мрачното изражение върху лицето на баща си.

След повече от двеста години, прекарани с чук и миньорска кирка в ръка, Бруенор не можеше да затвори очите си за страшната истина.

Уолфгар беше мъртъв.

Кати-Бри копаеше и подсмърчаше, отказвайки да приеме онова, което разумът й нашепваше все по-настойчиво.

Бруенор нежно сложи ръка върху рамото й, за да я накара да спре безсмислените си усилия. Младата жена вдигна поглед към него и изражението й разкъса сърцето на каленото в безброй битки и нещастия джудже. Лицето й бе почерняло от прах, върху бузата й имаше засъхнала кръв, косата й бе сплъстена. Ала Бруенор виждаше единствено дълбоките й сини очи, влажни и изпълнени с болка, като очите на ранена кошута.

Джуджето бавно поклати глава.

Кати-Бри приседна на пода, отпуснала разкървавени ръце покрай тялото си и вперила помътнял поглед пред себе си. Колко пъти бяха съзирали ужасния край да ги дебне зад ъгъла, помисли си тя, колко пъти бяха надзъртали в очите на Смъртта и колко пъти бяха избягвали хищните й нокти в последния момент?

Ала не и сега — ето че най-сетне, внезапно и без предупреждение, щастливата им звезда бе угаснала, потапяйки Уолфгар във вечен мрак.

Нямаше го вече могъщият войн, мъдрият водач на варварите от Долината, мъжът, с когото Кати-Бри искаше да сподели живота си. Нито тя, нито Бруенор, нито дори Дризт До’Урден можеха да му помогнат сега. Никой не можеше да върне времето назад.

— Той ме спаси — прошепна младата жена, ала Бруенор не я чу.

Джуджето не спираше да бърше напрашените си очи, а сълзите все така се сбираха в тях, докато най-сетне потекоха по бузите му, оставяйки светли ивици върху изцапаното лице. След една битка коравото джудже бе приело младия Уолфгар (тогава още момче) у дома си уж като роб, а в действителност, за да го научи на добро и да отвори очите му за истински стойностните неща в живота. Именно Бруенор бе превърнал варварина в мъж, на когото може да се разчита, мъж доблестен и благороден. Най-щастливият миг в живота му (по-щастлив дори от деня, когато си възвърна Митрил Хол) бе денят, когато Уолфгар и Кати-Бри обявиха, че искат да се оженят.

Яростно изрита един тежък камък и той се търкулна настрани с глухо громолене.

Отдолу лежеше Щитозъб.

При вида на великолепния чук, върху който бяха гравирани символите на Думатоин, Пазителя на тайните под планината, Бруенор усети как краката му се подкосяват. Пое си дълбоко дъх и опита да се овладее, ала мина дълго време, преди да събере достатъчно сили, за да се наведе и да вдигне оръжието.

Това бе най-прекрасното творение, излизало някога изпод ръцете му, върхът на забележителните му ковашки умения. Беше вложил цялата си обич и майсторство в този чук. Беше го направил за своето момче.

Гледката на магическото оръжие бе повече, отколкото Кати-Бри можеше да понесе. Раменете й се разтресоха от тихо ридание и тя потрепери, неочаквано крехка на мътната сивкава светлина.

Сълзите на момичето извадиха Бруенор от вцепенението му. Не биваше да забравя, че е крал, осмият крал на Митрал Хол и като такъв е отговорен за своите поданици… и за дъщеря си. Прибра бойния чук в раницата си и внимателно помогна на Кати-Бри да се изправи.

— Нищо не можем да направим за него — прошепна той, ала Кати-Бри се отскубна от ръцете му и отново коленичи край купчината.

Обзета от безсилен гняв, тя премести няколко по-малки камъка, макар и сама да виждаше, че вече нищо не може да помогне. Нишата бе пълна с мръсотия и скални отломъци, много от тях — прекалено големи, за да бъдат махнати. Но Кати-Бри продължаваше отчаяните си усилия — не можеше просто да изостави Уолфгар, да се откаже от него и да си тръгне. Единствената й надежда бе да не спира да копае.

Бруенор нежно я прихвана през раменете.

Младата жена изръмжа яростно, освободи се от прегръдката му и отново се захвана за работа.

— Не! — извика Бруенор и насила я отведе встрани, после застана пред нишата разкрачен широко, така че Кати-Бри да не може да го заобиколи, колкото и да се мъчи.

— Нищо повече не можеш да направиш! — не спираше да повтаря той.

— Остави ме поне да опитам! — примоли се тя, когато най-сетне разбра, че няма да успее да се промъкне покрай упоритото джудже.

Бруенор поклати глава. Само сълзите в тъмните му очи и болката, изписана на лицето му, възпряха Кати-Бри да не го удари. Осъзнала, че и той страда не по-малко от нея, тя най-после се поуспокои и се отказа от опитите да се добере до рухналата ниша.

— Всичко свърши — меко каза Бруенор. — Момчето… моето момче само пожела така. Той се пожертва заради нас, заради теб и мен. Не обезсмисляй благородната му постъпка като оставаш тук, където опасността дебне отвсякъде.

Кати-Бри сякаш се смали при неоспоримата истина в думите на джуджето и не направи нито крачка към купчината камъни — надгробната могила на Уолфгар — когато баща й отиде да вземе щита и брадвата си.

— Сбогувай се с него — меко каза Бруенор, когато се върна с вярната секира в ръце и я прегърна през раменете.

Двамата помълчаха със сведени глави, после бавно се отправиха към един от изходите на галерията — същия, през който бяха влезли малко по-рано.

Кати-Бри направи няколко крачки, после внезапно спря и вдигна очи към баща си, сякаш се чудеше накъде отиват.

— Пуент и котката ще трябва да се оправят сами — отвърна Бруенор, изтълкувал погрешно немия й въпрос.

Само че Кати-Бри не се тревожеше за Гуенивар — знаеше, че нищо лошо не може да се случи на пантерата, докато ониксовата статуетка е у нея. Не се притесняваше и за опитния бесовойн.

— Ами Дризт? — простичко попита тя.

— Още е жив — уверено отвърна Бруенор. — Някой от онез’ гнусни елфи ме попита за него, искаше да знае къде се намира сега. Не само че е жив, ами е успял и да им се изплъзне. Мен ако питаш, той има много по-добри шансове да се измъкне от туй място, отколкото ние. Кой знае, може даже и котката да е с него сега.

— А може точно в този момент да има нужда от нас — възрази Кати-Бри и се отскубна от джуджето, което още я подкрепяше нежно, после преметна Таулмарил през рамо и скръсти ръце пред гърдите си с мрачно и решително изражение на лицето.

— Отиваме си вкъщи, момиче! — тонът на Бруенор не търпеше възражения. — Та ние дори не знаем къде е елфът сега. Можем само да предполагаме и да се надяваме, че наистина е жив!

— Нима си готов да поемеш този риск? — попита Кати-Бри. — Нима си готов да си тръгнеш, когато знаеш, че той може би има нужда от помощ? Един от нас вече ни напусна… може би дори двама, ако палачът е убил Риджис. Е, аз нямам намерение да се откажа и от Дризт, каквото и да ми струва това.

Внезапно по лицето на младата жена пробяга сянка — беше си спомнила Тартар и невъобразимите ужаси, срещу които Дризт До’Урден се бе изправил, за да я върне обратно в Материалната равнина.

— Забрави ли Тартар? — рече тя.

Бруенор примигна и извърна поглед.

— Няма да се откажа — повтори Кати-Бри. — Каквото и да ми струва това.

И като погледна към изхода в другия край на галерията, онзи, през който бяха избягали Виерна и останалите, добави:

— И нека никой — бил той елф на мрака или някое от пъклените изчадия, което му слугува — не се опитва да ме спре!

Бруенор дълго мълча, размишлявайки върху категоричните думи на дъщеря си. Кой знае, Дризт може би наистина бе някъде наблизо, ранен, дори пленен. Ако той самият се бе изгубил из долните тунели, а Дризт се намираше тук горе, елфът нямаше да се поколебае и за миг какво да стори.

Бруенор вдигна очи към дъщеря си, после се загледа в купчината камъни зад гърба й. Току-що бе изгубил Уолфгар. Можеше ли да рискува да изгуби и нея?

Когато отново се взря в лицето на младата жена, усети елмазено — твърдата решимост, която гореше в очите й.

— Ето туй е моето момиче — тихо прошепна джуджето.

И като вдигнаха единствената факла, която им беше останала, двамата прекрачиха далечния изход и навлязоха дълбоко в тунелите в търсене на изчезналия си приятел.

* * *

Само отрасналият в черните недра на Подземния мрак можеше да забележи едва доловимата разлика в наситеността на обгръщащата ги тъма и да усети лекия свеж полъх, който раздвижи застоялия въздух. За Дризт обаче, промяната бе повече от очевидна и той ускори крачка, все така придържайки отпадналия Риджис.

— Какво има? — стресна се полуръстът и уплашено се огледа наоколо, сякаш всеки миг очакваше Артемис Ентрери да изскочи от сенките и да ги погуби.

Минаха покрай широк, но доста нисък страничен тунел, който плавно се изкачваше нагоре. Дризт се поколеба за миг — чувството му за ориентация настойчиво му нашепваше, че току-що е отминал верния коридор. Скиталецът стисна зъби и продължи напред с надеждата, че изходът към външния свят ще се окаже достатъчно достъпен, за да могат двамата с Риджис да напълнят гърдите си със свеж въздух.

Очакванията му се оправдаха напълно. Свърнаха зад поредния завой и почувстваха бръснещата милувка на ледения вятър. Мракът над главите им изсветля и отвъд него съзряха високи планини… и отрупаното с ярки звезди небе!

Облекчената въздишка на Риджис напълно хармонираше с чувствата, които обзеха Дризт. Когато излязоха от тунела, двамата занемяха пред великолепието на гледката, която се простираше в краката им; красотата на разстлания под меката звездна светлина свят, така различен от непрогледните нощи на Подземния мрак, ги накара да затаят дъх. Дори вятърът, който свистеше край ушите им, сякаш бе жив.

Намираха се върху неголяма издатина, на около стотина метра от дъното на дълбока пропаст; над главите им се издигаха още двеста метра стръмна, гладка скала. Тесен, лъкатушещ път идваше от ниското и се изкачваше вдясно от тях, ала изглеждаше така, сякаш не стига нито до дъното на пропастта, нито до върха й.

Дризт се замисли. Знаеше, че с лекота ще успее да се спусне долу, вероятно и скалата, която се извисяваше над главата му, нямаше да го затрудни. Не мислеше обаче, че ще съумее да пренесе Риджис и никак не му се нравеше мисълта да броди из непознатата пустош, без дори да знае колко още го дели от Митрил Хол.

А някъде из мрачните тунели, които бе оставил зад гърба си, приятелите му имаха нужда от него.

— Стражев дол трябва да е ей там горе — обнадеждено се обади Риджис и посочи на северозапад. — Не може да има повече от няколко мили.

Дризт кимна, ала после рече:

— Ще се наложи да се върнем обратно.

Макар че тази мисъл очевидно не му се понрави, Риджис не направи опит да възрази — и сам разбираше, че не може да продължи по този опасен път, не и в сегашното си окаяно състояние.

— Прекрасно! — разнесе се гласът на Ентрери и тъмният му силует се показа иззад близкия завой, а изумрудите по дръжките на камата му искряха като пламналите му очи. — Сигурен бях, че ще дойдеш тук — обърна се той към скиталеца. — Знаех си, че ще усетиш свежия въздух и ще се опиташ да го откриеш.

— Мен ли поздравяваш или себе си? — попита Дризт.

— И двамата! — отвърна Ентрери и избухна в гръмък смях, който трая само миг, после лицето му отново се скова в ледена гримаса. — Тунелът, който отмина преди малко, наистина водеше към горното ниво, където са приятелите ти… мъртвите ти приятели, без съмнение.

Дризт не се хвана в този капан, не позволи на яростта да го заслепи и да го тласне напред.

— Сега вече не можеш да се върнеш, прав ли съм? — подразни го Ентрери. — Ала все още можеш да се махнеш оттук и да се спасиш от битката. Колко жалко за ранения ти спътник! Решавай бързо, Дризт До’Урден. Остави полуръста и бягай!

Думите на палача бяха толкова абсурдни, че скиталецът не сметна за нужно да му отговори.

— Аз бих го оставил — отбеляза Ентрери и леденият му поглед се спря върху Риджис.

Полуръстът изскимтя ужасено и единствено десницата на Дризт го задържа да не се свлече на земята.

Скиталецът се опита да прогони мисълта за мъченията, които приятелят му вероятно бе понесъл от ръцете на убиеца.

— Ала не и ти — продължи Ентрери. — Това е разликата между нас, Дризт До’Урден, онова, което според теб те прави по-силен, а според мен е най-голямата ти слабост.

Палачът продължаваше да се приближава бавно. Тънката му сабя изскочи от ножницата със заплашително съскане и го обля във водопад от синьо-зелена светлина.

— Време е да се захващаме за работа — рече той. — Време е да се изправим срещу съдбата. Харесва ли ти мястото, което съм избрал за последния ни двубой? Единственият изход е тунелът зад гърба ти, така че и аз, също като теб, не мога да избягам. Този път и двамата трябва да играем докрай.

И като надникна в пропастта, добави със зловеща усмивка:

— Страховита гибел очаква загубилия. В тази битка ще има само един оцелял.

Дризт не можеше да се преструва, че не разбира връхлетелите го чувства, че не усеща топлия пулс на възбудата в гърдите си. Не можеше да отрече, че част от него се радва на това предизвикателство и копнее да докаже на Ентрери, че греши, че цялото му съществуване е една лъжа. И все пак, този двубой никога нямаше да се състои, ако скиталецът имаше някакъв избор. Желанието за лична разплата и себедоказване, прекрасно разбираше той, не бяха достатъчна причина да се хвърли в битка на живот и смърт. Ала сега, когато Риджис лежеше безпомощен до него, а приятелите му се лутаха някъде горе, преследвани от елфи на мрака, най-сетне трябваше да приеме предизвикателството на Ентрери.

Само за миг двата ятагана се озоваха в ръцете му, а очите му се настроиха към нормалната светлина. Син пламък окъпа острието на Сиянието.

Ентрери спря, стиснал двете си оръжия в ръце, и даде знак на Дризт да се приближи.

За трети път този ден, Сиянието се удари о сабята на палача със силен звън… за трети и последен път, твърдо бяха решени двамата противници.

Започнаха предпазливо, пристъпвайки внимателно върху необичайното бойно поле. Там, където бяха застанали, терасата бе широка около три-четири метра, ала се стесняваше значително в двата си края.

Замах със сабята, последван от бърз удар с камата — засега Ентрери не предприемаше нищо необичайно.

Магическите ятагани с лекота отклониха двете оръжия, после Сиянието се насочи към пролуката между тях… пролука, която светкавично се затвори, преди Дризт да успее да завърши атаката си.

Двамата бавно се завъртяха. Сега Дризт се намираше от вътрешната страна, близо до стената, докато Ентрери съвсем хладнокръвно се биеше на крачка от ръба. Палачът отново замахна, този път доста по-ниско и — за разлика от предишния път — с камата си.

Дризт парира късия удар, после оръжията му полетяха към сведената глава на Ентрери. Сабята на убиеца се стрелна нагоре, отби ударите на двата ятагана и сама се впусна в атака, задържайки елфа по-надалеч, за да може Ентрери да се изправи.

— Няма да бъде лесно — подхвърли палачът с обичайната си зла усмивка, после, сякаш искаше да опровергае собствените си думи, яростно се хвърли напред.

По-бързи от светкавица, двата ятагана спряха връхлитащата сабя. Дризт дори успя да направи няколко крачки встрани, за да не може Ентрери да го притисне към каменната стена.

Палачът беше прав — както и да свършеше този двубой, победата нямаше да бъде лесна. Щяха да се бият още дълго — минути, може би дори часове. И за какво? Какво щеше да спечели той? И дали Виерна и слугите й нямаше да се появят и да сложат край на всичко?

Колко уязвими щяха да бъдат двамата с Риджис тогава, помисли си Дризт — без път за бягство, хванати натясно само на сантиметри от страховитата пропаст!

Ентрери отново се впусна в атака и отново не успя дори да одраска противника си — ятаганите отбиваха всеки удар на сабята и камата.

Неочаквано палачът се хвърли напред, размахал двете оръжия около себе си като витло — за да накара Дризт да отстъпи назад, към по-тясната част на издатината, Ентрери използваше тактиката му от предишните два пъти.

Макар да бе изненадан, че убиецът толкова бързо е успял да усвои до съвършенство сложната маневра, елфът с лекота се справи с нападението — самият той бе измислил това движение и никой не знаеше по-добре от него как да го отклони.

Двата ятагана също подхванаха витлообразния танц и в нощния мрак полетяха рой искри, разнесе се звън на желязо, синя и зелена светлина се смесиха и се превърнаха в неясно, пулсиращо сияние. Дризт вече се намираше на сантиметри от Ентрери. Внезапно убиецът смени посоката, в която въртеше оръжията си, ала елфът не бе пропуснал да забележи светкавичното преобръщане на сабята и камата и рязко спря ятаганите си, отбивайки удара им.

После пак поде същото движение и когато палачът отново се опита да смени посоката, Дризт толкова точно предвиди намеренията му, че го изпревари и го стори пръв.

За Риджис, който не откъсваше безпомощен поглед от страховития двубой, без да смее да се намеси, както и за всички други обитатели на нощта, които се намираха наблизо в този час, думите бяха твърде слаби, за да опишат изумителния танц, вълшебната игра на багри и светлина, когато Сиянието и обляната от зелен пламък сабя се срещаха, тъмния блясък на лавандуловите очи и червените искри, които пръскаха очите на Ентрери. Металният звън се превърна в музика, под чиито звуци четирите оръжия се носеха в омайващ танц. Смъртните врагове сякаш се бяха слели в едно.

Двамата спряха едновременно — прекрасно разбираха, че този танц никога няма да свърши, никой няма да сбърка и никой няма да вземе преимущество над другия. Напълно неподвижни, като две еднакви каменни статуи, излезли изпод длетото на древен майстор, те стояха един срещу друг, облени в звездна светлина.

Ентрери се разсмя с глас, наслаждавайки се на този миг, опиянен от усещането, че играта, в която бе въвлякъл Дризт, може да продължи часове наред, че зората може да ги завари все така вкопчени в борба на живот и смърт… която навярно нямаше да има край.

Скиталецът дори не се усмихна — мимолетното желание за битка, което го бе обзело в началото, отдавна се бе изпарило. Сега Дризт усещаше само товара на отговорността — към Риджис и към приятелите си, залутани някъде из тунелите зад него.

Първият удар на убиеца дойде ниско, следващите продължиха да долитат от всички възможни ъгли и Дризт трябваше да положи немалко усилия, за да ги отбива.

Изведнъж изумрудената кама наруши ритмичния танц на сабята и двата ятагана и се устреми напред. Ентрери нададе тържествуващ вик, помислил за миг, че ударът му е пробил защитата на елфа.

Ала дръжката на Сиянието вече бе пресрещнала връхлитащото оръжие и го бе спряла на сантиметри от гърдите на Дризт. Яростна гримаса разкриви лицето на убиеца, ала той продължи натиска още миг, преди да разбере, че скиталецът и този път го бе надхитрил.

Върху лицето на Дризт не трепваше и мускулче, изумрудената кама сякаш бе замръзнала във въздуха.

Леко движение с китката и двете оръжия отскочиха встрани. Ентрери бе достатъчно умен, за да се откаже и побърза да дръпне ръката си в очакване на нова възможност за опасен удар.

— Размина се на косъм! — подигравателно подхвърли той и с мъка успя да скрие раздразнението си, когато Дризт, без с нищо да покаже, че го е чул, продължи да се бие с все същото каменно изражение.

Един от ятаганите политна напряко… и шумно иззвънтя, когато срещна сабята на палача.

Внезапният звук стресна Дризт и му напомни, че Виерна може би е съвсем наблизо. Представи си приятелите си, изпаднали в беда, заловени или мъртви; без сам да разбира защо, усети как сърцето му се стяга болезнено при мисълта за Уолфгар. Срещна погледа на Ентрери и една мисъл проряза съзнанието му — ето кой бе виновен за всичко, ето кой го бе подмамил в тези мрачни тунели и го бе разделил от приятелите му.

И сега Дризт не можеше да ги защити.

Единият ятаган полетя наляво, другият се стрелна надясно, после отново и отново. Звън след звън огласяха нощната тишина и помагаха на елфа да се настрои, да съсредоточи цялото си внимание върху онова, което трябваше да стори, изостряше до краен предел войнските му инстинкти.

Всеки удар бе премерен до съвършенство, всяко париране — също, ала нито Дризт, нито Ентрери гледаха в ръцете си — впили поглед един в друг, двамата водеха друга битка, без оръжия и физическа болка, битка на ума, а не на тялото. Никой не мигаше — нито Ентрери, когато поредният замах на Сиянието раздвижи косата му, нито пък Дризт, когато отклони изумрудената кама на милиметри от окото си.

Елфът усещаше как движенията му все повече и повече набират сила, как размяната на удари става все по-бърза и по-бърза: удар — париране, удар — париране. Ентрери, погълнат от битката, колкото него, също ускори темпото.

Вече не само ръцете и оръжията, но и целите им тела се бяха превърнали в неясно, непрестанно движещо се петно. Ентрери се хвърли в атака с рамо напред и сабя, протегната право нагоре; Дризт се завъртя светкавично и отби удара гърбом, докато отскачаше встрани от противника си.

Пред очите му се заредиха картини, в които ту Виерна измъчваше Бруенор и Кати-Бри, ту тежко раненият, умиращ Уолфгар лежеше с опрян в гърлото елфически меч. Представи си варварина, обгърнат от пламъците на погребален огън — образ, който (незнайно защо) не можеше да прогони от съзнанието си. Ала елфът вече не се опитваше да избяга от тези ужасяващи мисли, напротив, той им отдаваше цялото си внимание, оставяше ги да подклаждат чувствата, които бушуваха в гърдите му. Точно това бе разликата между него и убиеца, повтаряше той на онази част от себе си, която го караше да очисти ума си от всякакви чувства и да мисли единствено за битката, та ударите му да бъдат съвършено точни и премерени.

Точно по този начин се биеше Ентрери — винаги леденоспокоен, без в съзнанието му да има място за друго, освен за врага пред него.

От устните на Дризт се откъсна тихо ръмжене, лавандуловите му очи лумнаха под звездната светлина. Беше си представил как Кати-Бри вика от болка.

Нахвърли се върху Ентрери с удвоена ярост.

Палачът се разсмя подигравателно, размахал камата и сабята, за да се предпази от магическите ятагани.

— Отдай се на гнева, Дризт До’Урден! — подхвърли той саркастично. — Отдай му се и захвърли никому ненужната дисциплина!

Ентрери не разбираше, че скиталецът цели точно това.

Сиянието се пресегна към него… и разбира се, бе отбито от сабята му. Ала Ентрери съвсем скоро щеше да разбере, че този път ще му бъде трудно, много по-трудно…

Дризт отдръпна оръжието си и замахна за нов удар, после пак и пак, оставяйки палача да посрещне ятагана със сабята си. Второто му оръжие връхлетя от другата страна, където изумрудената кама вече го очакваше.

Безумният на пръв поглед порой от удари, с който скиталецът засипа противника си, накара Ентрери да отстъпи назад. Десет, двадесет удара отекнаха в нощния покой като един-единствен протяжен стон.

Смехът на Ентрери прозвуча жалко и насилено, за първи път по лицето му пробяга страх. Не беше очаквал толкова необуздана атака, не си бе и представял, че Дризт може да бъде толкова дързък. Ако само можеше да освободи някое от оръжията си за миг, елфът щеше да бъде в ръцете му, уязвим и беззащитен.

Ала да отдръпне ръката си означаваше да се обрече на сигурна смърт — ударите на Дризт се сипеха като дъжд. Огънят, който бушуваше в гърдите на елфа, го тласкаше напред, поддържаше немислимо бързия ритъм и съвършената концентрация. Със собствения му живот можеше да става каквото ще, каза си Дризт, решен да заплати и най-високата цена за победата си — приятелите му се нуждаеха от нея и той щеше да им я даде.

Безумният танц на двата ятагана все така не спираше и Риджис покри ушите си с ръка, неспособен да издържа повече ужасяващия вой на триещите се остриета. Ала колкото и голям да бе страхът, който сковаваше тялото му, нищо не можеше да го накара да отмести поглед от вкопчените в битка войни. Колко пъти имаше чувството, че единият ще полети в пропастта! Колко пъти бе сигурен, че сабята или някой от ятаганите най-сетне е изпълнил смъртоносната си задача! Ала всеки път двубоят продължаваше, всеки път атаката пропускаше целта си, отбита миг преди да е станало безвъзвратно късно.

Сиянието отново срещна сабята на убиеца, ала после най-неочаквано успя да се промъкне покрай нея — вместо да отклони удара, Ентрери отстъпи крачка назад.

Изумрудената кама се стрелна напред и палачът нададе тържествуващ вик, помислил за момент, че Дризт най-сетне е допуснал грешка.

Невъобразимо бързо, Сиянието прониза рамото му и се спусна надолу, отбивайки сабята, миг преди тя да се впие в корема на елфа. Ентрери отново пристъпи напред, разбрал колко е уязвим на това място.

Това спаси живота му, ала, макар Дризт да не успя да го прободе смъртоносно, дръжката на Сиянието с всички сили се стовари върху лицето му. Палачът се олюля и политна назад.

Дризт се приближаваше неотклонно, изтласквайки убиеца на сантиметри от ръба на пропастта. Ентрери поиска да заобиколи отдясно, ала ятаганите на скиталеца вече бяха там, принуждавайки го да остане на мястото си. Опита да се прокрадне вляво от елфа, ала ръката, с която държеше камата си, бе лошо ранена и това щеше да го забави достатъчно, за да може Дризт да го спре. През цялото време палачът не спираше да отбива ударите на противника си, докато отчаяно се мъчеше да измисли как да се противопостави на безумната атака на освирепелия си враг.

Дризт дишаше на пресекулки, сякаш цялото му тяло бе станало част от невъобразимо бързия танц на магическите ятагани. Очите му пламтяха безжалостно, в съзнанието му имаше една-единствена мисъл — може би в същия този миг приятелите му умираха, без той да може да ги защити!

Яростта така го бе обсебила, че той сякаш не забеляза движението на полетялата към него изумрудена кама. Отмести глава едва в последния миг, ала на бузата му се проточи грозна драскотина. Още по-неприятно бе това, че съвършеният ритъм на оръжията му бе нарушен — ръцете го боляха от неимоверното усилие, с безумния танц на ятаганите бе свършено.

Ентрери се нахвърли върху него с подновена жар и не само го изтласка назад и встрани, но дори успя да му нанесе слаб удар. Докато Дризт успее да си възвърне равновесието, вече не палачът, а самият той се намираше на сантиметри от ръба на пропастта и усещаше как вихрите, които бушуват там, го теглят към дъното.

— Аз съм по-добър! — провикна се Ентрери и следващото му нападение едва не потвърди думите му.

Сабята изсвистя във въздуха и кракът на елфа не успя да се задържи на ръба.

Скиталецът светкавично падна на едно коляно, опитвайки се да пренесе тежестта на тялото си напред. Вятърът, който свиреше в ушите му по-силно от всякога, довя отчаяният писък на Риджис:

— Дризт!

Ентрери можеше да се възползва от случая и да вдигне падналата си кама, ала войнските му инстинкти вече усещаха победата — никога повече, разбираше той, нямаше да му се удаде по-добра възможност веднъж завинаги да сложи край на тази игра. Сабята му яростно се спусна към коленичилия елф и той сякаш се плъзна още по-близо до ръба.

В този миг на отчаяна нужда, Дризт насочи мисълта си към наследството на своя народ и създаде черен облак.

Претърколи се встрани, нагоре по скалната тераса и се озова зад кълбото магически мрак, което се тъмнееше недалеч от Риджис.

Ала Ентрери вече беше там и го притискаше все така безмилостно.

За миг Дризт усети, че част от него иска да се предаде, да скочи в мрака на пропастта и да се остави на нежната прегръдка на ветровете. Ала това бе само мимолетна слабост, която отмина така бързо, както го бе обзела; слабост, която подкладе пламъка на несломимия му дух и вля нови сили в изнуреното му тяло.

Ала жадният за победа Ентрери също почувства прилив на енергия.

Внезапно Дризт се подхлъзна и трябваше да се улови за ръба на терасата, за да не полети в бездната. Сиянието падна от ръката му и се търкулна надолу.

Сабята на Ентрери отново изсвистя, но елфът успя да я отбие с другия си ятаган. Палачът изрева тържествуващо и замахна за нов удар.

Удар, който Дризт не можеше да спре. В очите на убиеца лумна възторжен пламък — най-сетне щеше да вкуси победата, която жадуваше толкова дълго! Ятаганът на Дризт бе прекалено далеч, нямаше как да го извърти така, че да отбие връхлитащата сабя навреме.

Не можеше да го спре!

Дризт не се и опита да го спре. Незабелязано от Ентрери, той бе присвил крак под тялото си и, когато сабята се спусна към главата му, успя да отскочи встрани. Острието мина на милиметри от главата му. Без да губи и миг, елфът се хвърли напред и нанесе два силни ритника на Ентрери — един по глезена и втори в сгъвката на коляното.

Едва тогава убиецът разбра, че подхлъзването и изгубеният ятаган не бяха нищо друго, освен капан. Едва тогава Артемис Ентрери осъзна, че собствената му жажда за победа го бе погубила.

Повлечен от инерцията на замаха си, той политна към ръба на терасата. Мускулите му се напрегнаха до краен предел, той заби сабята си в крака на Дризт и някак си успя да се улови за ботуша му със свободната си ръка.

Инерцията бе твърде голяма и за елфа. Той започна да се плъзга надолу по гладката тераса, а раздиращата болка в крака понамаля за миг, заглушена от многобройните натъртвания и порязвания, които покриха тялото му, докато бавно се пързаляше към ръба.

Дризт с всички сили се вкопчи в ятагана си и успя да заклещи дръжката му между два големи камъка, после сключи и двете си ръце около него.

Камъните се оказаха достатъчно здрави и спряха смъртоносното плъзгане, Ентрери увисна под него, без да има за какво да се залови. Дризт стисна зъби, за да не закрещи от болка — имаше чувството, че целият му крак гори. Сведе поглед надолу и видя палача — безпомощно размахал едната си ръка, той отчаяно се бе вкопчил с другата в дръжката на сабята си, зловещо и несигурно „спасително въже“.

Скиталецът простена, а лицето му се разкриви в агония, имаше чувството, че ще припадне, когато острието се плъзна няколко милиметра надолу в плътта му.

— Не! — чу той ужасеният вик на Ентрери и усети как палачът, осъзнал колко лесно може да полети в бездната, се опитва да застане напълно неподвижен.

Дризт отново погледна към него и го видя да виси във въздуха, на около сто метра от дъното на пропастта.

— Не това е начинът да победиш! — изкрещя палачът в отчаянието си. — Така ще обезсмислиш цялото предизвикателство и ще опорочиш принципите си!

Мисълта на Дризт отново полетя към Кати-Бри и Уолфгар… Уолфгар, който все така му се струваше, че е изгубил завинаги.

— Това не е победа! — извика Ентрери.

Единственият отговор, който получи от елфа, беше изпепеляващият пламък на лавандуловите очи. Дризт стисна зъби и като се улови още по-здраво, бавно завъртя крака си, наслаждавайки се на изгарящата болка, която се разля из цялото му тяло, когато сабята започна да се плъзга все по-надолу и по-надолу през плътта му.

Ентрери размаха свободната си ръка и почти успя да се улови за Дризт.

В този миг сабята разряза крака на елфа докрай.

Артемис Ентрери полетя към дъното на пропастта. Черната прегръдка на нощта го погълна, а жаловитият стон на вятъра удави страховития му крясък.