Р. А. Салваторе
Наследство (24)

Глава 22
Тежка артилерия

Дванадесет тежковъоръжени джуджета водеха колоната, а скачените им щитове представляваха непробиваема метална стена, която можеше да спре всяко вражеско оръжие. Щитовете бяха направени така, че бойците да се скрият напълно зад тях, ако коридорът се стесни прекалено много.

След тях, възседнали необичайни „жребци“, идваха генерал Дагна и елитната му кавалерия. Всички бяха въоръжени с тежки арбалети, а върховете на стрелите им бяха обковани в сребристобял метал. Неколцина факлоносци, стиснали по една главня във всяка ръка, кръстосваха редиците на двадесетината ездачи. Останалата част от армията крачеше отзад, а мрачното изражение на лицата им рязко се различаваше от спокойната самоувереност, с която бяха тръгнали срещу гоблините преди няколко седмици.

Присъствието на мрачни елфи в тунелите изобщо не им се струваше забавно, а и по всичко личеше, че кралят им е в голяма беда.

Достигнаха страничния коридор, който отново бе възвърнал обичайния си вид, след като магическият мрак на елфите се бе разпръснал. Костите на етинга все още се белееха над главите им, очевидно незасегнати от скорошната битка, разиграла се край тях.

— Повикайте свещенослужителите — прошепна Дагна и заповедта му бързо се понесе назад.

Дванадесетимата жреци, които вървяха в първите редици зад кавалерията, облечени с ковашки престилки и стиснали в ръце свещени амулети във формата на бойни чукове, бързо забелязаха къде са се спотаили враговете — двамина встрани от тях, двамина отпред и още двама над главите им.

— Хайде — обърна се Дагна към щитоносците. — Дайте им възможност да пострелят малко.

Дванадесетте джуджета побързаха да се отместят встрани.

Нищо не се случи.

— Проклятие! — изсумтя Дагна след малко, досещайки се, че мрачните са се преместили на друго място, за да заложат нова засада.

За по-малко от минута бойният строй отново доби първоначалния си вид и джуджетата продължиха напред с удвоена скорост. Неколцина от тях свърнаха в страничния тунел, за да се уверят, че враговете им не се крият там, с намерението да ги нападнат изотзад.

Из редиците се понесе недоволно мърморене — това забавяне никак не се нравеше на нетърпеливите войни.

Известно време продължиха, без да срещнат никакви следи от неприятелите си. Внезапно, едно от бойните кучета, които джуджетата водеха със себе си, изръмжа.

Това бе единственото предупреждение преди стрелите на скритите елфи да се посипят върху тях. Повечето бяха спрени от щитовете, ала някои, изстреляни от по-високо, успяха да прелетят над преградата и да достигнат втората и третата редица на кавалерията. Един от факлоносците рухна покосен и главните, които изпусна, подплашиха „жребците“ на най-близките войни. Ала както джуджетата, така и верните им животни, бяха добре обучени и ситуацията много скоро бе овладяна.

Свещенослужителите подхванаха своите магически напеви. Дагна и ездачите му поднесоха заредените си арбалети към пламъка на факлите, а войните, които вървяха начело, бавно преброиха до десет, после се хвърлиха на земята, покрили главите и гърбовете си с яките щитове.

Кавалерията изтрополи напред. Бойните прасета яростно грухтяха, а закалените в магнезий стрели искряха с ярко бяло сияние. Бързо излязоха от светлия кръг, хвърлян от факлите, ала свещенослужителите си бяха свършили работата отлично и магическите им лъчи лумнаха около тях, прогонвайки мрака на елфите.

Дагна и останалите нададоха възторжени викове, когато видяха как враговете им панически се мъчат да избягат, хванати неподготвени от свирепото светкавично нападение. Елфите бяха дошли тук, твърдо убедени, че късокраките джуджета не могат да се мерят с тях по бързина и бяха прави. Далеч не така обаче стояха нещата с яките, въоръжени с остри бивни „жребци“.

Внезапно Дагна забеляза как един от елфите се обърна и замахна, сякаш се кани да хвърли нещо, и веднага се досети, че злото същество се опитва да обвие парещата магическа светлина в пелена от мрак.

Това обаче се оказа доста трудно, особено когато пламтящата джуджешка стрела се заби в корема му.

— Пясъчник и калпаво желязо! — изруга ездачът вдясно от Дагна и политна назад.

Макар и смъртно ранен, той все пак успя да изпрати последната си стрела към невидимия нападател, преди да се изтърколи от седлото и да рухне мъртъв на пода.

Горящата стрела пропусна целта си, ала от мига, в който пламъкът й освети спотаения под тавана елф, той бе обречен.

— Там горе! — извика едно от джуджетата и две дузини лъконосци коленичиха и вдигнаха очи към тавана.

Сега, когато знаеха, че там има някой, не им бе никак трудно да забележат едва доловимото движение между сталактитите. Тетивите на арбалетите им звъннаха едновременно.

Докато те презареждаха оръжията си, на помощ им се притекоха още войни, кучетата се разлаяха бясно. Ездачите на Дагна препуснаха по петите на бягащите елфи, без да забавят крачка, когато излязоха от кръга на магическата светлина — тунелите тук бяха сравнително равни, а и врагът не се беше отдалечил кой знае колко.

Един от свещенослужителите поспря, за да помогне на коленичилите стрелци. Те му показаха къде според тях са се притаили враговете и той изпрати лъч магическа светлина натам.

Трупът на убития елф, надупчен от двадесетина тежки стрели, увисна неподвижно във въздуха. Сякаш победена от заклинанието на джуджето, левитиращата магия изгуби силата си и мъртвото тяло рухна на земята.

Ала джуджетата дори не го погледнаха — цялото им внимание бе погълнато от други двама елфи, които се бяха скрили между сталактитите и сега трескаво се опитваха да угасят светлината на джуджешкия свещенослужител със собствения си магически мрак. Ала вече бе твърде късно, и най-непрогледната тъмнина не можеше да ги спаси — забелязали ги веднъж, неприятелите им не се нуждаеха от светлина, за да ги улучат.

Дори оглушителното дрънчене на джуджешките стрели не можа да заглуши болезнените стонове и агонизиращите писъци, отекнали между сталактитите. Двамата елфи се сгромолясаха на земята. Единият от тях, макар и тежко ранен и разтърсван от мощни конвулсии, все още бе жив.

Освирепелите джуджета се нахвърлиха върху него и го довършиха с тежките си арбалети.

* * *

Много скоро тунелът се превърна в истински лабиринт, ала въпреки мрака, Дагна и войниците му с лекота намираха правилния път сред плетеницата от стаички и странични коридори. Всъщност тъмнината дори помагаше на генерала — елфът, когото преследваше, бе улучен в рамото и искрящият магнезий, с който бе обработено връхчето на стрелата, служеше като фенер за препускащите джуджета.

Дагна стопяваше преднината на беглеца с всяка крачка. Изведнъж елфът се обърна към него и джуджето видя, че гледано отпред, рамото му излъчва червеникаво сияние. Генералът пусна арбалета си на пода и като извади тежък боздуган, обърна прасето, което бе възседнал, сякаш искаше да нападне откъм ранената страна на мрачния.

Без да усети уловката, елфът се извъртя, за да посрещне нападението и вдигна оръжието си.

В последния момент Дагна сниши глава и рязко дръпна юздите на животното. Очите на противника му се разшириха от ужас, когато разбра какво се кани да направи джуджето. Опита да отскочи встрани, ала вече бе твърде късно — острите бивни се забиха в крака му, а шлемът на Дагна го прониза в корема. Тялото му прелетя няколко метра, преди да се блъсне в стената и да рухне на пода в безформена купчинка.

Макар и замаян от свирепите удари и заслепяващата болка, елфът все пак успя да види как тежкият боздуган се спуска над него.

Взривът спусна яркочервена пелена над очите му, после мракът го погълна завинаги.

* * *

Голяма група джуджета, водени от свирепи хрътки, свиха вляво от основната галерия. Пещерите и проходите тук бяха по-груби — дело по-скоро на водата и времето, отколкото на чука и длетото. Част от войниците, както и неколцината свещенослужители, които крачеха с тях, продължиха напред, докато другарите им извадиха инструменти и се заловиха за работа.

Скоро войните достигнаха място, където пътят се разделяше на четири. Кучетата задърпаха каишките си наляво и надясно, но хитрите джуджета ги накараха да продължат напред. Както можеше да се очаква, от основния тунел изскочиха десетина елфи и опънаха тетивите на арбалетите си.

Джуджетата светкавично се престроиха, препречвайки коридора, по който бяха дошли мрачните. Свещенослужителите зашепнаха заклинания за светлина и далеч по-малочислените елфи бързо се обърнаха и хукнаха да бягат. Нямаха причина да се боят, че пътят им ще бъде блокиран, не и при многобройните тунели, които тръгваха във всички посоки. Мрачните имаха доста добра представа колко джуджешки войни са поели на този поход и бяха сигурни, че поне половината от коридорите ще им предложат възможност да избягат.

Още първият проход, в който свърнаха, им показа колко много са сгрешили — не бяха изминали и няколко крачки, когато пътят им бе препречен от току-що издигната желязна порта, здраво залостена от другата страна. Поставена набързо, вратата не пасваше съвсем добре в коридора, но макар да можеха да надзърнат зад нея, елфите нямаше как да я заобиколят.

Следващият тунел изглеждаше по-обещаващ, а и май беше последната им надежда, защото лаят на хрътките и тропотът на джуджешки ботуши все повече се приближаваше. Свиха зад ъгъла… и замалко не се блъснаха в друга метална врата, иззад която се носеше звън на чукове — джуджетата тъкмо привършваха работата си по нея.

Обзети от отчаяние, елфите изпратиха кълба мрак от другата страна, мъчейки се да ги забавят. Откриха няколко широки пукнатини и изстреляха рояк отровни стрели, увеличавайки още повече неразборията зад вратата. Един от елфите успя да промуши ръката си през най-големия процеп и трескаво задърпа резето.

Твърде късно. Хрътките и джуджетата свиха зад ъгъла и се нахвърлиха върху тях.

Непрогледен мрак обгърна бойното поле. Един от свещенослужителите, останал на ръба на силите си, опита да се противопостави на злата магия, но светлинката едва бе затрептяла, когато елфите отново потопиха всичко в тъмнина. Ала дори това не бе в състояние да спре храбрите джуджета и те се хвърлиха в битката слепешката, отвръщайки на умелите удари на противниците си с всепомитаща ярост.

Свирепа болка пламна в тялото на едно от джуджетата, когато мечът на невидимия му враг се заби между ребрата и прониза гърдите му. Раната бе смъртоносна и войникът знаеше това, усещаше как кръвта изпълва дробовете му и плъзва към гърлото. Все още имаше надежда — можеше да се махне оттам, да изскочи от мрака и някак да се добере до най-близкия свещенослужител с лечителски умения. Ала в този миг джуджето мислеше само за едно — че врагът му е беззащитен и че ако сега отиде да търси помощ, вероятно ще обрече някой от другарите си на смърт от същото острие. Безстрашният войн се хвърли напред и макар мечът да се заби до дръжка в тялото му, успя да стовари тежкия си чук върху главата на елфа.

После рухна върху тялото на мъртвия си противник и издъхна с щастлива усмивка на лице.

Две от джуджетата, които си проправяха път през мрака, внезапно усетиха как елфът, когото си бяха набелязали, се шмугва между тях и тъкмо се канеха да се обърнат и да го последват, когато се блъснаха в металната врата. Макар и замаяни от удара, те доловиха някакво движение до себе си и вдигнаха тежките чукове. И с всичка сила ги стовариха един върху друг.

Краката им се подкосиха и те рухнаха на земята. Миг по-късно, едно джуджешко копие прикова елфа, когото преследваха, към вратата и той бавно се свлече върху тях. Двамата бойци все още имаха достатъчно сила и присъствие на духа, за да се възползват от неочаквания подарък. Размахали ръце и крака във въздуха, те започнаха да раздават юмруци и ритници, да хапят и да удрят с дръжките на оръжията си. Само за няколко секунди злощастният елф бе разкъсан на хиляди парченца.

Повече от двадесет джуджета загинаха от ръцете на мрачните в тесния коридор, ала същата участ сполетя и петнадесет елфи — половината от войните, които Виерна бе оставила да спрат армията от Митрил Хол.

* * *

Шепа елфи успяха да удържат преднината си пред Дагна и неговата кавалерия достатъчно дълго, за да се доберат до стаята, където Виерна бе накарала Дризт и Ентрери да се бият. Изкъртената врата и труповете на другарите им красноречиво говореха, че отрядът на Виерна е пострадал сериозно, ала бегълците все още вярваха, че ще успеят да се спасят… докато първият от тях не скочи в улея и не се оплете в магическата паяжина, която препречваше входа.

Впримченият елф започна да се гърчи безпомощно, ала хватката на паяжинните нишки бе прекалено здрава. Без дори да си помислят да му помогнат, останалите от малката групичка се втурнаха към другия изход.

В този миг се разнесе силно грухтене и дузина от ездачите на Дагна влетяха през изкъртената врата с тържествуващи викове.

Когато малко по-късно пристигна и генералът, битката вече беше свършила — на пода лежаха труповете на петима елфи, две джуджета и три бойни прасета.

Щом се убеди, че наоколо не се навъртат други неприятели, Дагна нареди на войните си да огледат мястото. Потънаха в скръб, когато откриха размазаното тяло на Кобъл под желязната стена, ала заедно с тъгата, в сърцата им затрептя и искрица надежда — Бруенор и останалите не само че бяха нанесли съкрушителен удар на враговете си, но и очевидно бяха успели да избягат.

— Къде си, кралю? — прошепна Дагна в пустия коридор. — Къде си?

* * *

Единствено несломимата воля и отказът да се признаят за победени ги караха да продължават — изтощени и покрити с рани, Бруенор и Кати-Бри се облягаха един на друг, докато с мъка си проправяха път през криволичещите тунели, които ставаха все по-груби и необработени. В свободната си ръка джуджето държеше факла, Кати-Бри пък стискаше заредения Таулмарил. Никой от двамата не вярваше, че в това състояние имат какъвто и да било шанс срещу мрачните елфи, ала също така не можеха да си представят, че ще загубят.

— Къде е проклетата котка? — изръмжа Бруенор. — Че и Пуент никакъв не се мярка.

Кати-Бри поклати глава — нямаше ни най-малка представа. Пък и откъде би могла да знае какви ги е забъркал бесовойнът? Последният път, когато го видя, той тъкмо изхвръкваше от галерията, обзет от обичайната си сляпа ярост и младата жена изобщо не би се учудила, ако й кажеха, че е тичал чак до Клисурата на Гарумн. Не така стояха нещата с Гуенивар. Кати-Бри бръкна в кесията, която висеше на кръста й, и прокара пръсти по изящната ониксова статуетка. Не че имаше нужда магическият предмет да й казва, че Гуенивар е напуснала Материалната равнина — сигурна бе, че ако вярното животно още броди из тунелите на Митрил Хол, досега щеше да се е присъединило към тях.

Младата жена спря, а след още няколко крачки Бруенор се обърна и също се върна назад.

— Тръгнала ли си е? — попита той.

Кати-Бри сви рамене и постави черната фигурка на пода, после прошепна името на пантерата. В продължение на няколко дълги мига не се случи нищо и тя тъкмо се канеше да прибере магическия предмет в кесията си, когато добре познатата й сива мъгла се завихри и започна да придобива форма.

Ала колко измъчен вид имаше Гуенивар! Обикновено железните й мускули сега бяха отпуснати от изтощение; гъстата черна козина висеше на няколко места, на рамото й зееше грозна рана.

— О! — възкликна Кати-Бри, ужасена от страшната гледка. — Не биваше да идваш в това състояние! Върви си!

И тя се накани да я изпрати обратно в Звездната равнина.

Само че Гуенивар, колкото и да бе отпаднала, все още бе достатъчно бърза и реагира мигновено. Тежката й лапа се стрелна към Кати-Бри и изби статуетката от ръката й. После вярното животно присви уши назад и заръмжа ядосано.

— Нека остане — намеси се Бруенор и младата жена го изгледа изумено. — Не е много по-зле от нас — обясни той и погали Гуенивар по главата.

Животното се отпусна и спря да ръмжи.

— Нито пък по-малко решена да открие Дризт — добави джуджето, после погледна към тъмния коридор, който се простираше пред тях. — Да тръгваме — може да сме на предела на силите си, но няма да се предадем, без да повлечем и мрачните псета със себе си!

* * *

Усетил, че се приближава до мястото, където бе избягал от Виерна, Дризт извади Сиянието от ножницата и съсредоточи цялата си воля, за да удържи синия му пламък. За негово задоволство, ятаганът му се подчини незабавно. Скиталецът почти не усещаше присъствието на Риджис, когото все още поддържаше да не падне. Напрегнал острите си сетива до краен предел, той се мъчеше да открие и най-малката следа от присъствието на мрачните елфи. Мина през ниска арка и се озова в невзрачно помещение, прилично повече на голяма ниша, отколкото на истинска стая. Освен онзи, през който бе дошъл той, стаичката имаше още два входа: един встрани от него и друг, отвъд който тунелът рязко се изкачваше — на отсрещната стена.

Внезапно Дризт бутна Риджис на пода, а сам той се прилепи до стената, стиснал здраво двата ятагана. За негово учудване, онзи, който се показа от страничния отвор, не беше елф, а джудже… може би най-странното джудже, което двамата приятели бяха виждали през живота си.

Пуент се намираше само на няколко крачки от елфа, когато мощният му рев процепи въздуха. Убеден, че е успял да изненада противника си, той сведе глава и се хвърли към корема на Дризт. При вида на острия шип, който стърчеше от върха на джуджешкия шлем, Риджис изпищя ужасено.

Дризт вдигна ръце над главата си и дългите му, чувствителни пръсти заопипваха тавана. Все още държеше двата си ятагана, а и скалата бе доста гладка и не му предлагаше кой знае каква възможност да се залови, но и няколкото миниатюрни вдлъбнатинки, които откри, му бяха напълно достатъчни. Уверен, че противникът му е обречен, Пуент връхлетя върху него… миг след като елфът се бе изтеглил във въздуха.

Бесовойнът профуча под краката му и с всички сили се блъсна в стената, пробивайки десетинасантиметрова дупка в коравия камък. Дризт стисна приведената глава на бесовойна между ботушите си и започна да го налага по гърба с дръжките на двата си ятагана.

Стенейки гръмогласно, Пуент се строполи на земята, а острият шип, който стърчеше от шлема му (изкривен жестоко от свирепия удар) изскърца жално и задращи по твърдия под.

По заповед на Дризт синият пламък на Сиянието, освети стаичката.

— Наистина е джудже! — учудено възкликна Риджис, когато Дризт се приземи до него.

Пуент изстена още веднъж и се претърколи по гръб, при което от дрехите му се показа малък амулет, върху който бе издялан гербът на рода Боен чук — чаша пенещо се пиво.

Внезапно бесовойнът тръсна глава и скочи на крака.

— Точка за теб! — изрева той и се хвърли срещу Дризт.

— Ние не сме врагове — опита се да обясни скиталецът, а Риджис отново изпищя ужасено, когато Пуент вдигна юмруци, облечени в опасни, шипести ръкавици.

Дризт с лекота избегна ударите на противника си, като не пропусна да забележи множеството остри ръбове, които покриваха причудливите му доспехи.

Пуент замахна отново и направи крачка напред, уж за да може да нанася по-точни удари с късите си ръце. Само че тази уловка бе прекалено плитка за войн като Дризт До’Урден. Опитният елф вече се досещаше каква е тактиката на непознатото джудже и бе сигурен, че целта му е да се приближи достатъчно, за да може да се хвърли върху него и да го прониже с острите си доспехи. Бързо като светкавица, Сиянието спря юмрука на бесовойна, докато другият ятаган се издигна във въздуха. Дризт пристъпи напред (за огромна изненада на Пуент, който очакваше тъкмо обратното) и описа широка дъга с оръжието си, като в същото време се дръпна встрани. Острието докосна сгъвката на джуджешкото коляно.

Пуент моментално се отказа от намерението си да скача и инстинктивно дръпна крака си назад. Дризт увеличи натиска съвсем леко, принуждавайки бесовойна да отскочи назад. Ниското набито тяло полетя във въздуха и тежко тупна на земята.

— Престани! — изкрещя Риджис на упоритото джудже, което се мъчеше да се изправи. — Престани! Ние не сме ти врагове!

— Той е прав — обади се и Дризт.

Все още на колене, Пуент спря и любопитно се вгледа в двамата приятели.

— Дойдохме тук, за да заловим полуръста — каза той на Дризт, очевидно объркан от думите им. — Да го заловим и жив да го одерем! А ето че сега ми казваш да му повярвам!

— Това е друг полуръст — спокойно отвърна скиталецът и прибра ятаганите в ножниците им.

По лицето на бесовойна заигра подигравателна усмивка — ето че този мрачен елф сам си надяваше примката.

— Ние не сме твои врагове — повтори Дризт, а в лавандуловите му очи заигра опасно пламъче. — Решавай бързо, защото нямам повече време за губене в глупави игрички.

Пуент се приведе напред, а тялото му потръпна — изгаряше от нетърпение да се хвърли върху елфа и да го разкъса.

Очите на скиталеца отново проблеснаха и бесовойнът побърза да направи крачка назад, разбирайки, че противникът му бе прочел всяка негова мисъл.

— Ела, щом искаш — рече Дризт. — Но знай, че няма да си тръгнеш жив от тази битка.

Разтърсен, както никога досега, Тибълдорф Пуент се замисли над мрачните, изпълнени с хладна увереност, думи на противника си и си спомни какво му бе казала Кати-Бри за този елф… ако това наистина бе прочутият Дризт До’Урден, разбира се.

— Е — отговори най-сетне стреснатото джудже и бавно се изправи. — Май наистина ще излезе, че сме приятели.