Р. А. Салваторе
Наследство (25)

Глава 23
Въплъщение на воин

Сега, когато Пуент ги водеше, Дризт бе сигурен, че много скоро ще научи какво се е случило с приятелите му и отново ще се изправи срещу злата си сестра. Бесовойнът не можа да му каже кой знае какво, с изключение на това, че когато се бе разделил с Бруенор и останалите, положението им не изглеждало никак розово.

Тази новина накара Дризт да се разбърза още повече. Пред очите му се заредиха картини, в които Виерна измъчваше безпомощната пленена Кати-Бри; видя Бруенор да заплюва злата жрица; представи си как в отговор на тази дързост змиеглавият камшик смъква кожата от лицето на несломимото джудже.

Наоколо почти нямаше стаи, само обичайната плетеница от криволичещи тунели — понякога обикновени, естествени проходи, друг път грубо обработени коридори, които неумелите ръце на гоблините се бяха опитали да укрепят. След известно време се озоваха в дълъг, прав тунел, с гладки облицовани стени, в които зееха отворите на няколко странични коридори. Наоколо като че ли нямаше никой, но когато от острието на Сиянието бликна яростен, син пламък, Дризт нито за миг не се усъмни в предупреждението на вярното оръжие.

Малката стреличка, която долетя от мрака миг по-късно и прониза рамото на Риджис, превърна подозрението в абсолютна сигурност. Полуръстът изстена от болка и Дризт побърза да го вдигне на ръце и да го сложи на безопасно място в един от страничните коридори зад гърба си, после насочи цялото си внимание към основния тунел. В това време Пуент вече се бе хвърлил напред с възторжена песен на уста, а десетките отровни стрелички, които стърчаха от тялото му, като че ли не му правеха никакво впечатление.

Дризт се втурна след него и когато го видя да профучава край поредната дупка в стената, инстинктивно разбра, че бесовойнът току-що бе влетял право в капана на мрачните.

Изгуби го от поглед миг по-късно, когато в тялото му се заби една от стрелите на събратята му. Сведе очи надолу и я видя да стърчи от ръката си, после усети парещо изтръпване — отварата на Пуент бе плъзнала във вените му, спирайки действието на скверната отрова. За миг се поколеба дали да не се престори на сразен от пъклената стрела и така да подмами нападателите си.

Знаеше обаче, че не може да изостави Пуент, а и бе прекалено разярен, за да изчаква и да крои планове. Дошло бе време да сложи край на тази заплаха… веднъж и завинаги.

Скрил Сиянието зад гърба си, той се прокрадна до отвора в стената. Някъде пред него изригна яростен рев, последван от порой цветисти джуджешки ругатни — очевидно Пуент бе изпуснал плячката си.

Тихото шумолене, което се разнесе откъм отвора в стената, красноречиво говореше, че джуджето е успяло да привлече вниманието на скритите там врагове върху себе си. Скиталецът си пое дъх, мислено преброи до три и се хвърли напред, размахал пламналото Сияние пред себе си. Най-близкият елф побърза да отскочи, но не преди да бе изпратил още една от отровните си стрели срещу Дризт. Успяла да намери миниатюрна пролука в ризницата на скиталеца, тя се заби в тялото му и той можеше само да се надява, че отварата на Пуент е достатъчно силна, за да се справи с новата доза отрова. Все пак, помисли си Дризт, стрелите на мрачните бяха направили тялото на бесовойна на решето, без това ни най-малко да го смути или забави.

Скиталецът се хвърли напред и злият елф панически заотстъпва, мъчейки се да извади меча си. Дризт щеше да го довърши без особени затруднения, ако в този миг не се бе появил още един от мрачните, въоръжен с меч и дълъг кортик. Намираха се в малка, кръгла стаичка, с още един изход, който се чернееше вдясно от Дризт и най-вероятно водеше обратно към основния коридор. Скиталецът даже не забеляза къде точно бе попаднал, не обърна особено внимание и на противника си, макар умело да отбиваше ловките му удари. В този миг виждаше единствено двамината елфи, които стояха в другия край на малката стаичка.

Виерна и Джарлаксъл.

— Създаде ми доста главоболия, изгубени братко — озъби се жрицата. — Ала наградата за главата ти струва много повече от дребните неудобства, които ми причини.

Изцяло погълнат от думите й, Дризт почти изостави защитата си. Успя да отклони удара на врага си в последния момент и се хвърли в атака, размахал бясно магическите ятагани.

Само че двамата му противници се биеха наистина добре заедно и като отбиха нападението му, преминаха в настъпление, принуждавайки го да отстъпи назад.

— Наистина обичам да гледам как се биеш! — продължи Виерна, а по устните й заигра доволна усмивка. Но не мога да допусна да умреш… още не.

И тя подхвана бавен напев. Дризт знаеше, че магията е насочена срещу него и то най-вероятно срещу мозъка му. Стисна зъби и започна да върти двата ятагана още по-бързо, а образът, който извика в съзнанието си — образът на Кати-Бри, подложена на нечовешки мъчения — издигна стена от свиреп гняв около него.

Виерна завърши заклинанието с тържествуващ вик и скиталецът почувства как връхлетелите го талази от магическа мощ му нашепват да спре, да се откаже от битката и да се предаде.

В гърдите му се надигна отдавна забравено усещане, първично и диво; пробуди се част от него, която не бе взимала връх от дните, прекарани в пустошта на Подземния мрак. Ето че отново се бе превърнал в ловец, без чувства, които да го направят уязвим и без друга мисъл, освен тази за преследвания враг.

Изскубна се от лапите на магията и се нахвърли върху противниците си с удвоена жар.

Очите на Виерна се разшириха от изумление, а Джарлаксъл се подсмихна развеселено.

— Гнусните умения, които Лолт ти е дала, нямат власт над мен! — извика Дризт. — Проклинам я от цялото си сърце!

— Кралицата на Паяците ще вкуси от кръвта ти! — изкрещя в отговор Виерна и думите й като че ли бяха на път да се сбъднат, когато от другия вход се показа още един от мрачните войни. — Убийте го! — заповяда жрицата. — Ще го принесем в жертва тук и сега. Повече няма да търпя сквернословията на този изгнаник!

Дризт се биеше както никога досега, противниците му едва смогваха да отбиват двата ятагана и дори не можеха да помислят да преминат в настъпление. Ала ако към тях се присъединеше и трети войн…

Само че това така и не стана. Откъм десния вход на стаичката се разнесе бесен рев и Пуент, свел глава в обичайния си свиреп устрем, влетя вътре. Преди смаяният елф да успее да реагира, изкривеният шип на джуджешкия шлем се заби в бедрото му и разпори корема му.

Бесовойнът продължи страховития натиск, докато най-накрая успя да повали противника си на земята и двамата се сгромолясаха в краката на Виерна.

Злощастният елф се разтресе от мощни конвулсии, когато острите доспехи на Пуент се впиха в тялото му.

Дризт знаеше, че трябва да се притече на помощ на джуджето, не можеше да го остави само, когато Виерна и Джарлаксъл се намираха до него и всеки миг можеха да извадят оръжията си. Сиянието се спусна надолу и отби меча и кортика на единия от злите елфи, докато другият ятаган полетя към втория войник, онзи, който май нямаше друго оръжие, освен арбалета си.

Кортикът отскочи нагоре и в последния миг успя да спре Сиянието, но не и преди искрящото оръжие да изрисува яркочервена резка върху бузата му.

Змиеглавият камшик изсъска в десницата на Виерна, когато тя, с пламнало от ярост лице, започна да сипе удар след удар върху гърба на бесовойна. Злите влечуги яростно се застрелкаха напред-назад, търсейки процепи в доспехите на жертвата си, за да забият отровни зъби в беззащитната му плът.

Пуент измъкна върха на шлема си от тялото на умиращия елф, като не пропусна да го удари с острата си ръкавица за последен път, после вдигна очи към новия си нападател и жестокото му оръжие.

Прас!

Една от змиите впи зъби в рамото му, други две го ухапаха по врата. Опита се да ги махне, докато се обръщаше, но вместо това усети как скверните зъби се забиват в ръката му, изпращайки сковаваща вълна по цялото й протежение. Силната джуджешка отвара, която течеше във вените му, отблъсна пъклената отрова, ала Пуент все още имаше чувството, че всеки миг ще изгуби съзнание.

Прас!

Камшикът изплющя отново и петте змии изпохапаха лицето и ръцете му. Пуент отвори уста, сякаш искаше да прокълне черната жрица, ала тялото вече не му се подчиняваше и той се търкулна на пода, скован от ледено вцепенение.

Виерна обърна поглед към Дризт и в очите й загоря люта ненавист.

— Ето че жалките ти приятели са мъртви до един! — изръмжа тя, убедена, че казва самата истина, и направи крачка към него.

Внезапно ръката, която стискаше зловещия камшик, се отпусна, а самата жрица се закова място, изумена от страховитата, необуздана ярост, която разкриви красивото лице на брат й.

Жалките ти приятели са мъртви до един!

Думите се запечатаха в ума му като грозна дамга, разжариха кръвта му и превърнаха сърцето му в бучка лед.

Жалките ти приятели са мъртви до един!

Кати-Бри, Уолфгар и Бруенор, най-скъпите му същества, които придаваха смисъл на живота му, вече ги нямаше — беше ги изгубил завинаги. Малцината, които го бяха приели в сърцата си въпреки черната му кожа, бяха станали жертва на същото мрачно зло, от което отчаяно се бе мъчил да избяга през всичките тези години.

Вече не виждаше движенията на противниците си, макар ятаганите му, превърнали се в неясно, размазано петно, в което нямаше и най-малка пролука, умело да отбиваха всеки техен удар.

Жалките ти приятели са мъртви до един!

Ето че отново се бе превърнал в ловец, принуден да оцелява в пустошта на Подземния мрак. Не, сега бе повече от това, сега бе въплъщение на войнското начало, извечният боец, който носеше битката в кръвта си и чийто инстинкт бе непогрешим.

Мечът на един от противниците му връхлетя отдясно. Сиянието го пресрещна със звънък удар и сведе острието към земята. По-бързо отколкото пъргавият войник можеше да реагира, Дризт завъртя оръжието си и го принуди да отстъпи назад.

Магическият ятаган проблесна, отделяйки мускулите на елфа от костта на десницата му. Раненият боец изпищя от болка, но успя да задържи меча си… което не му помогна кой знае колко, когато миг по-късно Сиянието намери пролука в изящната ризница и се заби в гърдите му.

Дризт светкавично обърна оръжието си и нанесе нов, този път по-висок удар. Завъртя го отново, после още веднъж и единствената причина, поради която последния път пропусна, бе, че главата на елфа, в която се целеше, вече бе отхвръкнала няколко метра назад, отсечена при предишния му замах.

През цялото време докато траеше тази атака, вторият му ятаган с лекота отбиваше ударите на другия войник.

Виерна ахна удивено; не по-малко бе слисването и на елфа, когото Дризт тъкмо се канеше да довърши, когато Джарлаксъл вдигна ръка.

Следващите движения на скиталеца бяха отчаян танц, нашепнат не от разума, а от войнския му инстинкт. Ятаганът отби първата кама със силен звън, миг по-късно Сиянието спря и втората.

Всичко свърши само за няколко секунди — пет безпогрешни ножа, отблъснати от боец, който дори не помнеше да ги е видял.

Джарлаксъл побърза да се отдръпне, после започна да описва широки кръгове из стаята, като през цялото време не спираше да се смее, изумен и възхитен от смайващото майсторство на Дризт До’Урден.

С това обаче неприятностите на скиталеца съвсем не свършиха — призовавайки скверната си богиня на помощ, Виерна се хвърли напред, за да помогне на своя войник, а съскащият й камшик бе много по-опасен от меча на убития пред малко зъл елф.

* * *

Риджис се сви на кълбо, когато видя черните сенки да се прокрадват покрай отвора на тунела, в който се криеше. Отпусна се, едва когато малката групичка отмина и дори се осмели да допълзи до изхода и да надникне навън, използвайки инфрачервеното си зрение, за да провери дали това наистина бяха елфи на мрака.

Именно червените точици на очите му го издадоха — малко по-назад от шестимата, които току-що бяха отминали, крачеше още един войн.

Риджис изпищя и отскочи назад. Сграбчи първия камък, който му попадна и го вдигна пред себе си — жалко оръжие, когато насреща му идваше елф на мрака!

Черният войник впери очи в полуръста, после огледа тунела и предпазливо прекрачи вътре. Злата усмивка, която играеше по устните му, се разшири още повече, когато видя колко безпомощен е врагът му.

— Вече сме ранени, а? — изсмя се той и на Риджис му трябваха няколко секунди, докато разбере, че думите бяха произнесени на Общия език.

Стиснал в ръцете си меч и остър кинжал, елфът бавно пълзеше към него. Риджис заплашително вдигна камъка.

Подигравателният смях на мрачния изпълни тунела:

— С това камъче ли мислиш да ме удариш? — подразни го той и разпери ръце, откривайки гърдите си. — Давай, дребосъко! Разсмей ме, преди кинжалът ми да ти пререже гърлото!

Треперещ от глава до пети, Риджис още по-здраво стисна камъка, сякаш наистина се канеше да го използва като оръжие. Вместо това обаче, замахна с другата си ръка… онази, в която държеше изпуснатата от Артемис Ентрери изумрудена кама.

Смъртоносното острие проблесна възторжено, сякаш имаше свой собствен живот, изпълнен с глад за тленна плът и топла кръв, проряза яката ризница и потъна дълбоко в тялото на изумения елф.

Риджис сам не повярва с каква лекота камата бе пронизала противника му, сякаш бе срещнала овехтял пергамент, а не здрава елфическа броня. Замалко не политна назад, когато оръжието затуптя от мощен прилив на енергия, която бързо плъзна и по неговата ръка. Войникът се опита да отвърне на удара и полуръстът изтръпна — знаеше, че няма да успее да спре нито меча, нито кинжала.

Ала нападение така и не последва. С разширени от ужас очи елфът гледаше как тялото му се разтърсва от силни гърчове, докато той самият не може дори да вдигне ръка, за да се защити. На Риджис му се струваше, че по някакъв необясним начин зловещото оръжие изпива живота му. Изплашен до смърт, полуръстът се взираше в обезумялото лице на елфа.

Оръжията на мрачния войник тупнаха на пода, докато талази жизнена енергия прииждаха към ръката на Риджис. Полуръстът неволно си припомни приказките, които бе слушал от баща си много, много отдавна… приказки за страховити създания, бродещи по земята под тъмния покров на нощта. Изведнъж дребничкият полуръст изпита чувството, което според него обземаше вампирите, докато пиеха кръвта на жертвите си, усети как го залива вълна от скверна топлина.

Раните му зарастваха!

Злият елф рухна мъртъв, а Риджис още дълго остана седнал, вперил невиждащ поглед в магическата кама. По тялото му пробягна ледена тръпка, когато си припомни всички онези случаи, в които замалко не бе усетил смъртоносното ухапване на зловещото острие.

Двамата елфи се движеха безшумно, но бързо из лъкатушещите коридори, които щяха да ги отведат до Виерна и Джарлаксъл. Бяха убедени, че са изпреварили бясното джудже и дори през ум не им минаваше, че Пуент ги е надхитрил и пръв се е добрал до стаичката, където се намира жрицата.

Не подозираха също така, че из тунелите броди още едно джудже, чиито заслепени от сълзи очи вещаеха смърт за всеки враг, имал нещастието да се изпречи на пътя му.

Мрачните войни свърнаха зад поредния завой и поеха по коридора, който трябваше да ги отведе до малката странична стаичка. Изведнъж видяха пред себе си ниска, набита фигура и се хвърлиха в свирепа атака.

Само след миг тримата противници се бяха вкопчили в яростна схватка. Вдигнал високо щита си, Бруенор с мрачно въодушевление размахваше осеяната си с безброй резки брадва.

— Вие убихте момчето ми! — изрева той и макар никой от противниците му да не разбираше Общия език, дивата ярост в гласа му бе по-красноречива и от най-страшната заплаха.

Единият от елфите успя да се съвземе и промуши оръжието си покрай златния щит. Ударът, който порази рамото на джуджето, бе достатъчен, за да парализира ръката и на най-якия войн.

Бруенор дори не трепна, като че ли не бе усетил, че е ранен.

— Моето момче! — изръмжа той и изби меча на другия елф само с един замах на митрилната брадва.

Мрачният войник замахна с второто си оръжие. Джуджето пое удара, без дори да мигне, погълнат от една-единствена мисъл — как по-бързо да погуби враговете си.

Брадвата му се спусна надолу за нисък удар. Пъргавият елф подскочи и успя да я избегне. Джуджето смени посоката. Веднага щом краката му докоснаха пода, мрачният се опита да подскочи отново, ала Бруенор бе по-бърз — митрилната секира се впи в глезена му и го повали на земята.

Вторият елф веднага се притече на помощ на падналия си другар и се нахвърли изотзад. Мечът му проряза въздуха, раздра лицето на Бруенор и заслепи едното му око. И този път джуджето с нищо не показа, че усеща болка.

— Моето момче! — изрева той и замахна със страшна сила.

Зловещо пращене огласи целия тунел, когато митрилната брадва прекърши гръбнака на мрачния войн.

Бруенор вдигна щита над главата си тъкмо навреме, за да отбие удара на втория елф. Изгубил равновесие, той направи крачка назад и задърпа с всички сили, докато най-сетне успя да освободи оръжието си.

* * *

Сякаш надарени със свой собствен разум, съскащите глави нападаха непрестанно, всяка от различен ъгъл — хвърляха се напред с грозно гърчене, изщракваха със зъби, после отново се свиваха на кълбо, готови да опитват пак и пак. Вдъхновяван от гледката на биещата се до него Виерна, оцелелият елф също се впусна в настъпление, размахал бясно меча и кортика — така силно копнееше да убие предателя в името на своята жрица и в прослава на злата си богиня!

Дори тази яростна атака не накара Дризт да изгуби самообладание и да допусне грешка. Магическите ятагани и краката му се движеха в съвършена хармония, избягвайки ударите на мрачния войн и зъбите на гнусните влечуги.

Разбра, че истинските неприятности тепърва предстоят, когато зърна лукавия наемник да кръстосва дъното на стаята в търсене на пролука между Виерна и другия боец. Скиталецът знаеше, че петте ками всеки миг могат да полетят към него… а този път нямаше да успее да ги избегне, не и когато жестокият камшик на сестра му поглъщаше цялото му внимание.

Опасенията му се удвоиха, когато видя Джарлаксъл да вдига ръка, в която стискаше нещо още по-лошо от камите — магическа пръчка.

— Колко жалко, Дризт До’Урден! — подхвърли наемникът. — Бих дал живота на мнозина от войните си, за да притежавам боец като теб!

После подхвана заклинателски напев. Дризт искаше да се дръпне встрани, но Виерна и другият елф го притиснаха още по-здраво.

Над главите на жрицата и войника увисна ярка мълния. Ала в мига, в който Джарлаксъл изрече думата, която трябваше да освободи смъртоносния лъч, в стаята нахлу огромно черно кълбо. То одраска рамото на скиталеца, докато го прескачаше, и прелетя между Виерна и злия елф.

Пантерата пое удара на магическата светкавица и погълна енергията й, още преди заклинанието да успее да подейства. Понесена от силата на елфическата мълния, тя връхлетя върху смаяния наемник и го повали на земята.

Нито неочакваният взрив от светлина, нито появата на пантерата отвлякоха вниманието на опитния скиталец. Виерна, изгаряна от люта ненавист и напълно обсебена от желанието да погуби брат си, също имаше очи единствено за битката. Другият елф обаче примигна изненадано при внезапния блясък, озарил стаята и погледна през рамо, за да провери какво става.

Отне му само миг, преди отново да насочи цялото си внимание към боя. Миг, в който Сиянието проряза ризницата и се заби до дръжка в гърдите му.

* * *

Светлината бе озарила стаята само за секунда, а пък още по-малко от нея се бе процедило в тъмния коридор, но дори това бе достатъчно на приклекналата до стената Кати-Бри, за да забележи приближаващия се елфически отряд.

Младата жена постави стрела в тетивата на Таулмарил и сребристата светлина, която тя разпръсна, й помогна да види къде точно се намират мрачните войни. Лицето й застина в решителна гримаса и тя бавно закрачи към враговете си, следвайки полета на безпогрешната си стрела.

Изгаряна от жажда за отмъщение, тя не усещаше нито страх, нито болка, нито умора и дори не трепна, когато чу очакваното изщракване на елфически арбалети, а две от стреличките се забиха в тялото й.

Тетивата на Таулмарил пропя отново. Пронизан в рамото, един от елфите отхвръкна назад. Преди сребристото сияние да се бе разсеяло докрай, Кати-Бри изпрати нова стрела, която пропищя като разгневено банши, докато се носеше покрай гладката каменна стена.

Младата жена все така не спираше неумолимото си настъпление, макар да знаеше, че докато тя зърва само неясни силуети, когато среброперите й стрели прорязват мрака за миг, неприятелите й могат да видят всяко нейно движение.

Инстинктът й нашепна да се прицели високо и устните й се извиха в мрачна усмивка, когато чу как стрелата се заби в лицето на левитиращия близо до тавана елф и запрати главата му на няколко метра зад него. От силата на удара, тялото на мъртвия войн се преметна във въздуха, после остана да виси там.

Едва когато следващата стрела не остави обичайната сребърна диря след себе си, Кати-Бри разбра, че елфите бяха изпратили облак магически мрак срещу нея. Какви глупаци, помисли си тя — сами я скриха от погледите си!

Несломима, тласкана от скръбта си по Уолфгар, тя излезе от тъмнината и уби още един елф.

Следващата отровна стреличка се заби в лицето й и стигна чак до челюстната кост.

Стиснала зъби в неумолима гримаса, Кати-Бри крачеше напред. Видя червените точици — очите на двамината оцелели елфи — бързо да се приближават към нея и разбра, че враговете й са се хвърлили в атака с мечове в ръце. Вдигнала верния си лък, младата жена не откъсваше поглед от светещите очи на неприятелите си — те щяха да я водят.

Ново кълбо мрак я обгърна в черната си прегръдка.

В гърдите й се надигна сляп ужас, ала тя бързо го потуши и продължи напред. Знаеше, че само няколко мига я делят от момента, в който елфическите мечове ще се забият в гърдите й. Извика в съзнанието си образа на двамата мрачни войни така, както ги бе зърнала преди малко, и се опита да прецени накъде да насочи следващия си изстрел, след това отново опъна тетивата на Таулмарил.

Внезапно чу едва доловимо шумолене вляво от себе си, обърна се рязко и стреля, после пак и пак. Единственият й ориентир бе инстинктът, едничката надежда — че е успяла да рани някой от елфите и така да си спечели още малко време. За следващата маневра легна по корем — стрелата полетя в мрака и Кати-Бри изтръпна, когато разбра, че е пропуснала целта си.

Подчинявайки се единствено на инстинкта си, тя се претърколи по гръб и вдигна лъка над себе си. Чу се глух удар, последван от остро пропукване, когато среброперата стрела прониза елфа и се заби в тавана. Шепа камъчета се откъртиха от здравия камък и изтрополиха по пода. Кати-Бри покри главата си с две ръце.

Остана така дълго време, очаквайки всеки миг таванът да я затрупа или пък някой мрачен елф да се втурне в тунела и да я съсече.

* * *

Мечът му проблясваше на сантиметри от тялото на джуджето много по-често, отколкото митрилната брадва успяваше да го застраши, ала въпреки това елфът, който се биеше с Бруенор, вече бе осъзнал извън всякакво съмнение, че е обречен. Нищо не можеше да спре обзетото от сляпа, задушаваща ярост джудже. Повика магическите си умения и обви тялото на брадатия войн със синкав, безвреден пламък, превръщайки го в лесна мишена.

Бруенор дори не трепна.

Следващият мощен удар накара джуджето да направи крачка назад. Мрачният се възползва от това забавяне, обърна се и побягна. Спря на няколко метра от противника си и запрати кълбо магически мрак към него.

Бруенор дори не се опита да го настигне. Вместо това стисна секирата си с две ръце и я вдигна над главата си.

— Момчето ми! — яростният вик бе побрал цялата болка, която го изгаряше като пъклен огън.

Хвърлена със свирепа сила, брадвата полетя в мрака — дързък ход на отчаян баща, който току-що бе изгубил детето си. Секирата нямаше да се върне в ръката му, както правеше Щитозъб. Ако ударът не бе съвършено точен…

Елфът бе застигнат, тъкмо когато свиваше зад ъгъла, за да се върне в криволичещия страничен тунел. Жестокото острие се заби в крака му и запрати тялото му към отсрещната стена. Мрачният войн се загърчи на земята, мъчейки се да си поеме дъх, като в същото време трескаво опипваше пода в търсене на изпуснатия си меч.

Почти бе успял да се добере до него, когато върху ръката му се стовари тежък джуджешки ботуш и разтроши пръстите му.

Бруенор видя секирата, която стърчеше от крака на падналия елф, видя и кръвта, която бързо образуваше локва на пода.

— Мъртъв си — безстрастно отбеляза той и измъкна оръжието си.

В тунела отекна ужасяващо хрущене.

Думите на джуджето долетяха от нейде много далеч, ала мозъкът на мрачния боец вече не можеше да ги осъзнае — мислите му го напускаха така бързо, както изтичаше и кръвта му.

* * *

Дори когато войникът рухна мъртъв до нея, свирепото озлобление на Виерна не отслабна и тя с нищо не показа, че изпитва притеснение от лошия обрат на битката. Дризт усети как стомахът му се преобръща при вида на сестра му — болеше го от омразата, изписана на лицето й, същата онази ненавист, която Кралицата на Паяците непрестанно подклаждаше у поданиците си; нараняваше го яростта, разкривила красивите някога черти, ярост отвъд границите на разума, потъпкала всяка друга мисъл и желание.

Макар и раздвоен, Дризт продължаваше да върти ятаганите все така изкусно — нищо не можеше да го разколебае сега, когато бе чул Виерна да казва, че приятелите му са мъртви. Ударите му непрестанно се сипеха върху змийските глави, ала никой не бе достатъчно силен, за да ги нарани по-сериозно.

Изведнъж едно от влечугите впи зъби над лакътя му. Ръката му пламна от вцепеняващата отрова, но той успя да замахне и гнусната глава се търкулна на пода.

Рязкото движение обаче, остави пролука в защитата му и следващото чудовище го ухапа по рамото. Третото се насочи право към лицето му.

Сиянието се върна назад като смъртоносно махало, посече едната змия и отблъсна другата.

Пъкленият камшик вече имаше само три глави, ала ударите му бяха все така болезнени. Дризт усети, че се олюлява и побърза да отскочи назад. Опря гръб о яката стена, близо до входа, опитвайки се да поеме част от силата й. Обърна поглед към рамото си и с ужас видя, че зъбите на мъртвото влечуго са все така впити в плътта му.

Внезапно скиталецът осъзна, че току-що бе видял една от среброперите стрели на Кати-Бри да прорязва мрака на коридора. Гуенивар беше жива и му се бе притекла на помощ; Кати-Бри бе някъде наблизо и също се биеше, а от другия тунел, онзи, който започваше отвъд втория изход на стаичката, се носеше яростният рев на Бруенор Бойния чук:

— Момчето ми!

— Каза, че са мъртви! — прошепна Дризт, докато се съвземаше от изненадата.

— Те не ме интересуват! — изкрещя Виерна, очевидно не по-малко учудена. — Единственото, което има значение, си ти… ти и почестите, които твоята смърт ще ми донесе!

И тя се хвърли към ранения си брат, размахала осакатения триглав камшик.

Ала Дризт бе открил нови сили у себе си, когато разбра, че приятелите му са живи, че също се бият и имат нужда от него.

Вместо да се опита да спре връхлитащите влечуги, той им позволи да впият зъби в тялото му, веднъж, два пъти… и още една глава се изтърколи на пода, а тялото й остана да се гърчи безпомощно.

Преди посечената змия да бе издъхнала, скиталецът се оттласна от стената, принуждавайки изненаданата Виерна да отстъпи назад. Магическите ятагани свистяха страховито, винаги насочени към коварния камшик, макар че на няколко пъти елфът имаше прекрасна възможност да пробие защитата на сестра си и да я прониже.

Още една съскаща глава тупна на земята.

Обзета от заслепяваща ярост, Виерна се хвърли напред, размахала жалката едноглава останка. Преди да успее да направи каквото и да било, Сиянието се впи в рамото й. Безполезният бич полетя към пода. Лишено от животворната хватка на жрицата, гънещото се влечуго се превърна в най-обикновен ремък.

Виерна изсъска безсилно, като хванат в капан див звяр, а пръстите й инстинктивно се свиваха и разтваряха, сякаш в отчаянието си се опитваше да улови въздуха.

Дризт не продължи настъплението си веднага, а и нямаше нужда — върхът на ятагана му проблясваше на сантиметри от незащитените гърди на сестра му.

Ръката на Виерна се стрелна към колана, където бяха втъкнати два боздугана с гравирани паешки руни. Дризт лесно можеше да се досети за силата на магията, заключена в тях, а и с очите си бе виждал колко умело борави сестра му с подобни оръжия.

— Недей! — заповяда той и ги посочи.

— И двамата сме ученици на Закнафейн — напомни му Виерна и при звука на това име Дризт усети как нещо го жегва в сърцето. — Нима се боиш да откриеш кой от нас по-добре е усвоил уроците му?

— И двамата сме деца на Закнафейн — отвърна скиталецът и плесна ръката й със Сиянието. — Спри всичко това и престани да позориш паметта му. Има и подобри пътища, Виерна, светлина, за която дори не подозираш!

Гръмкият й смях отекна в стаята — грозна подигравка с неговите идеали. Нима този наивник наистина вярваше, че ще я вкара в „правия път“, нея, върховната жрица на Лолт!

— Недей! — повтори Дризт по-настоятелно, когато ръката на Виерна отново се запрокрадва към един от боздуганите.

Вместо да се подчини, сестра му светкавично посегна към дръжката. Сиянието потъна в гърдите й, прониза сърцето и излезе от другата страна, обляно от рукналата кръв.

Миг по-късно Дризт бе до нея и я държеше в ръцете си, подкрепяше я да не падне, когато краката й започнаха да омекват.

Двамата не откъсваха поглед един от друг, докато Виерна бавно се свличаше на пода. Нямаше я вече изпепеляващата ярост, отишла си бе обсебващата омраза, заменена от изражение на тих покой, така необичайно за лицето на един мрачен елф.

— Съжалявам… — промълви Дризт.

Сестра му поклати глава — не искаше извинения. Скиталецът имаше чувството, че част от нея — онази погребана част, която не бе черна жрица, а просто дъщеря на Закнафейн До’Урден — е доволна от този край.

Очите на Виерна се затвориха завинаги.