Р. А. Салваторе
Наследство (2)

Пролог

Разбойникът Дайнин предпазливо си проправяше път през тъмните улици на Мензоберанзан, града на мрачните елфи. Изменник, останал без род, чието име да носи, преди почти двадесет години, закоравелият боец прекрасно знаеше какви опасности крие градът, знаеше и как да се пази от тях.

Докато минаваше покрай един изоставен двор, прострян по протежение на дългата две мили западна стена на пещерата, не можа да се въздържи, поспря и се загледа натам. Две напълно еднакви сталагмитени могили подпираха порутената ограда, която опасваше мястото; две масивни, счупени порти (една на нивото на земята и една от другата страна на високата тераса, издълбана на около пет-шест метра в стената) висяха безпомощно на разкривените си, овъглени панти. Колко пъти се бе изкачвал до тази тераса с левитация, колко пъти бе влизал в покоите на благородническото семейство, което живееше тук… покоите на дома До’Урден?

Дома До’Урден. Дори споменаването на това име бе забранено в града на Мрачните елфи. Имаше време, когато семейството на Дайнин бе осмо в йерархията на шестдесетината елфически семейства в Мензоберанзан; майка му участваше в Управляващия съвет, самият той някога преподаваше в Мелей-Магтеър, Войнската школа на прочутата Академия.

Застанал пред двора сега, Дайнин имаше чувството, че от онези славни времена го делят хиляда години. Семейството му вече не съществуваше, от дома му бе останала само купчина развалини, за да оцелее, той бе принуден да се присъедини към Бреган Д’аерте, група наемници, чието име бе обвито в позорна слава.

— Някога… — прошепна елфът.

По стройното му тяло пробяга тръпка и той се уви с плаща си — прекрасно знаеше колко уязвим бе един елф без род и име. Хвърли поглед към средата на пещерата, там, където се издигаше сталагмитът, наречена Нарбондел, и видя, че е станало доста късно. Всяка сутрин, с пукването на зората, архимагьосникът на Мензоберанзан идваше при Нарбондел и го изпълваше с магическа жар, която постепенно се разгаряше, само за да помръкне отново в края на деня. За чувствителните очи на мрачните елфи, които можеха да улавят инфрачервените лъчи, топлината на колоната изпълняваше ролята на огромен искрящ часовник.

Сега Нарбондел бе почти студен; още един ден наближаваше своя край.

Дайнин трябваше да прекоси повече от половината град, за да отиде в тайната пещера, скрита в Хищния процеп, огромната бездна, която зееше край северозападната стена на Мензоберанзан и където Джарлаксъл, главатарят на Бреган Д’аерте, го очакваше в едно от многобройните си скривалища.

Елфът на мрака бързо стигна центъра на града, мина покрай Нарбондел и остави зад гърба си стотина свещени сталагмити, в които се намираха домовете на около дузина елфически семейства. Обгърнати от многоцветен магически огън, великолепните им орнаменти и изкусно изваяни водоливници искряха в светлината на пламъците. Войниците, които обикаляха покрай стените на къщите и по мостовете, свързващи многобройните страховити сталактити, поспираха за миг, вглеждаха се в самотния странник, и още по-здраво стисваха леките си арбалети и отровните си копия, докато Дайнин не се изгубеше в далечината.

Така се живееше в Мензоберанзан — вечно нащрек, вечно разяждан от подозрение.

Когато достигна ръба на Хищния процеп, Дайнин предпазливо се огледа, после се шмугна вътре и с помощта на умението си да левитира (нещо обичайно за елфите на мрака) леко се спусна надолу. Приземи се меко след около тридесетина метра и за втори път този ден се озова лице в лице с въоръжени стражи, които бързо отдръпнаха заредените си арбалети, щом видяха, че новодошлият е един от тях.

— Джарлаксъл те очаква — безмълвно съобщи един от пазачите, използвайки сложната система от знаци, разпространена сред елфите на мрака.

Дайнин дори не си направи труда да отговори — не дължеше никакви обяснения на простите войници. Грубо си проправи път между тях и се заспуска по един къс тунел, който скоро започна да се разклонява и се превърна в същински лабиринт от коридори и стаи. Няколко минути по-късно спря пред една врата, обгърната от блещукаща светлина и толкова тънка, че изглеждаше почти прозрачна. Дайнин леко я докосна — за чувствителните, елфически очи на онзи, който стоеше от другата страна, топлината, която допирът на дланта му предаде на проблясващата повърхност, бе по-красноречив от всяко почукване.

— Най-сетне — долетя гласът на Джарлаксъл. — Заповядай, кал’аббил Дайнин! Толкова дълго те чаках.

Дайнин поспря за миг, опитвайки се да разгадае думите на непредсказуемия главатар на Бреган Д’аерте. Джарлаксъл го бе нарекъл кал’аббил, „мой най-верни приятелю“ — името, с което се обръщаше към него още от деня на нападението, сложило завинаги край на рода До’Урден (нападение, в което Джарлаксъл бе изиграл решаваща роля) — и в гласа му нямаше и сянка от сарказъм. Като че ли всичко бе съвсем наред. Ала защо тогава, зачуди се Дайнин, го бе повикал и бе прекъснал важната му разузнавателна мисия в дома на рода Вандрее, седемнадесети дом в йерархията на Мензоберанзан? Беше му отнело почти година, за да спечели доверието на стражите в дома на Вандрее — положение, на което необяснимото му изчезване без съмнение щеше да навреди сериозно.

Имаше само един начин да разбере какво става, реши разбойникът и като си пое дъх, пристъпи към непрозирната бариера на вратата. Стори му се, че се гмурва във висока водна стена, макар да остана напълно сух. С няколко големи крачки прекоси подобната на развълнувана река граница между две от Равнините на съществуванието, проправи си път пред привидно съвсем тънката магическа врата и влезе в стаичката на Джарлаксъл.

Вътре грееше мека червена светлина и чувствителните елфически очи на Дайнин най-сетне можеха да напуснат инфрачервената част на спектъра. Той замижа за миг, докато успее да настрои погледа си, после отново примигна, както всеки път, когато погледнеше Джарлаксъл.

Зад каменното писалище имаше причудлив мек стол, поддържан от един-единствен крак, който бе доста подвижен и му даваше възможност да променя положението си. Настанен удобно, както винаги, главатарят на Бреган Д’аерте се бе излегнал назад, сключил ръце зад гладко обръснатата си глава (нещо твърде необичайно за един елф на мрака!).

Сякаш за да се позабавлява, Джарлаксъл вдигна единия си крак и когато високият черен ботуш срещна каменната повърхност, из стаята отекна силен тътен. После качи и другия си крак върху писалището, ала, макар ударът между ботуша и камъка да бе също толкова силен, този път не се чу и най-леко шумолене.

Днес главатарят на Бреган Д’аерте бе сложил рубиненочервената превръзка над дясното си око, мислено отбеляза Дайнин.

Пред каменното писалище, треперещо от глава до пети, стоеше малко, човекоподобно създание. Дори с малките бели рогца, които стърчаха от извитото му челце, съществото не стигаше и до кръста на високия около метър и седемдесет Дайнин.

— Един от домашните коболди на Облодра — нехайно обясни Джарлаксъл. — Очевидно жалката твар е успяла да се промъкне тук, но сега не може да намери пътя обратно.

„Напълно възможно“, помисли си Дайнин. Родът Облодра, третият дом в йерархията на Мензоберанзан, живееше в един доста тесен двор в края на Хищния процеп и, както се говореше, притежаваше хиляди коболди, които членовете на рода използваха за жестоките си забавления, а и като храна в случай на война.

— Искаш ли да си идеш? — обърна се Джарлаксъл към коболда, използвайки простия, гърлен език на неговата раса.

Наивното създание кимна нетърпеливо.

Джарлаксъл посочи непрозирната врата и дребното същество с всички сили хукна към нея. То обаче нямаше достатъчно сила, за да премине през магическата бариера и полетя назад, като замалко не падна в краката на Дайнин. Преди още да се опита да стане, коболдът впери поглед в главатаря на наемниците и от устните му се разнесе глупав, оскърбителен смях.

Движенията на Джарлаксъл бяха толкова бързи, че Дайнин дори не успя да ги преброи и макар инстинктивно да потръпна, не помръдна от мястото си — прекрасно знаеше, че Джарлаксъл никога не пропуска целта си.

Сведе поглед към мъртвото телце на коболда и ги видя — петте ками стърчаха от люспестите гърди на малкото същество, забити под формата — съвършената форма — на звезда.

Джарлаксъл само сви рамене в отговор на объркания поглед на Дайнин:

— Не можех да го оставя да се върне при Облодра — обясни той. — Не и след като разбра, че живеем толкова близо до господарите му.

Двамата се разсмяха и Дайнин се накани да прибере камите, но Джарлаксъл му напомни, че няма нужда.

— Сами ще се върнат — каза той и като дръпна ръкава си, оголи магическата ножница, която обгръщаше китката му.

— Сядай, сядай — покани той приятеля си и посочи някакъв невзрачен стол до каменното писалище. — Доста неща трябва да обсъдим.

— Защо ме повика? — едва седнал попита Дайнин. — Тъкмо бях проникнал сред редовете на Вандрее.

— Ах, приятелю мой! — отвърна Джарлаксъл. — Винаги право на въпроса. Така ценя това ти качество!

— Улн’хир — отвърна Дайнин. — Лъжец.

Двамата отново се засмяха, ала веселието на Джарлаксъл не продължи дълго. Лицето му внезапно помрачня и като свали крака от писалището, той се приведе напред и стисна каменния плот с две ръце, по които блестяха великолепни украшения… За пореден път Дайнин се зачуди колко ли от прекрасните скъпоценности бяха надарени с магическа сила.

— Вече си решил кога ще нападнем рода Вандрее? — попита Дайнин — дали пък това не бе отговор на загадката?

— Забрави за тях — отвърна Джарлаксъл. — Сега те не са толкова важни.

Дайнин се подпря на писалището и отпусна острата си брадичка върху изящната си длан. Не са важни! Искаше му се да скочи и да удуши потайния главатар на наемниците. Беше му отнело цяла година…

Дайнин избута мислите за рода Вандрее някъде назад в ума си и изпитателно се вгледа в неизменно спокойното лице на Джарлаксъл, търсейки нещо, което да му подскаже какво става. И тогава разбра.

— Сестра ми! — Джарлаксъл кимна още преди Дини да бе изрекъл думата. — Какво е направила този път?

Джарлаксъл се изпъна на стола си, хвърли поглед към другия край на стаичката и пронизително изсвири. Като по даден сигнал, един голям каменен блок се отмести и разкри неголяма ниша. Виерна До’Урден, единствената оцеляла от братята и сестрите на Дайнин, пристъпи в стаята, по-красива и по-богато облечена, отколкото Дайнин я бе виждал някога, след рухването на дома им.

Внезапно Дайнин разпозна дрехите на сестра си и очите му се разшириха от изумление — Виерна носеше своите одежди! Одеждите на първожрица на Лолт, одеждите, върху които бяха изобразени символите на рода До’Урден! Дайнин не знаеше, че Виерна ги е запазила, не ги бе виждал повече от десет години…

— Рискуваш… — понечи да каже нещо той, ала безумното изражение на сестра му и огънят, който гореше в червените й очи и разпръскваше искри в сенките, спотаили се край високите й, абаносови скули, го накара да замълчи, преди да бе изрекъл предупреждението си докрай.

— Лолт отново ме подкрепя — съобщи Виерна.

Дайнин хвърли поглед към Джарлаксъл, ала той само сви рамене и безмълвно премести рубиненочервената превръзка над лявото си око.

— Кралицата на паяците ми показа пътя! — продължи Виерна, а обикновено мелодичният й глас стана дрезгав от вълнение.

Дайнин бе сигурен, че сестра му е на ръба на лудостта. Виерна винаги се бе отличавала със самообладание и търпимост, дори и след внезапната гибел, постигнала рода До’Урден. Ала през последните няколко години действията й започнаха да стават все по-странни, някога кротката Виерна сега прекарваше часове наред сама, отдадена на отчаяни молитви към безмилостната им богиня.

— И какъв е този път, който Лолт ти била показала? — наруши най-сетне тишината Джарлаксъл, без да изглежда ни най-малко впечатлен от думите на Виерна.

— Дризт! — докато произнасяше името на своя брат — вероотстъпник, от деликатните устни на Виерна сякаш покапа отрова.

Дайнин благоразумно затисна устата си с ръка и преглътна онова, което си мислеше. При цялото си безумие, Виерна си оставаше първожрица и не му се щеше да предизвиква гнева й.

— Дризт? — спокойно повтори Джарлаксъл. — Твоят брат?

— Той не ми е брат! — изкрещя Виерна и се хвърли към него, сякаш искаше да го удари. Дайнин не пропусна да забележи как Джарлаксъл премести ръката си върху каменния плот… ръката, с която хвърляше магическите си ками.

— Предателят на рода До’Урден! — продължаваше да се гневи Виерна. — Изменник на цялата ни раса!

Изведнъж разкривените от ярост черти на Виерна се изгладиха и по устните й плъзна лукава усмивка, която не вещаеше нищо добро.

— Когато й принеса Дризт в жертва, Лолт отново ще ми дари своята благословия, отново ще… — Виерна рязко млъкна — не искаше двамата да научат за плановете й повече, отколкото бе нужно.

— Звучиш досущ като матрона Малис — осмели се да каже Дайнин. — Тя също се опита да открие нашия бра… изменника.

— Спомняш ли си матрона Малис? — насмешливо попита Джарлаксъл — може би това име щеше да поуспокои малко превъзбудената Виерна.

Малис, майката на Виерна и глава на рода До’Урден, бе погубена именно заради неуспеха си да залови и убие предателя Дризт.

Гневът на Виерна като че ли наистина стихна и вместо това, тя избухна в продължителен саркастичен смях.

— Сега разбираш ли защо те повиках? — обърна се Джарлаксъл към Дайнин, сякаш жрицата изобщо не беше там.

— Искаш да я убия, преди да ни докара неприятности? — също така спокойно отвърна Дайнин.

Смехът на Виерна секна и тя хвърли яростен поглед на дръзкия си брат.

— Уиш я! — извика тя и магията заля Дайнин като мощна вълна, събори го от мястото му и го запрати към каменната стена.

— Коленичи! — заповяда Виерна и Дайнин, когато най-сетне успя да се съвземе, падна на колене, без да сваля изумен поглед от лицето на Джарлаксъл.

Главатарят на наемниците също не можа да скрие изненадата си. Последната заповед бе съвсем обикновено заклинание, което не би трябвало да покори с такава лекота опитен войн като Дайнин.

— Лолт ме подкрепя — обясни Виерна, застанала гордо изправена в малката стаичка. — Ако ми се противопоставите, значи се противите на нея и тогава ще бъдете безсилни срещу моите магии и проклятия.

— Според последното, което знаем за Дризт, той е отишъл на Повърхността — рече Джарлаксъл, опитвайки се да отклони разгарящия се гняв на Виерна. — И по всичко личи, че все още е там.

Виерна кимна и странната усмивка, заиграла внезапно по устните й, разкри снежнобели зъби, които ярко контрастираха с лъскавата й абаносова кожа.

— Там е — съгласи се тя. — Ала Лолт ми разкри как да се добера до него. Показа ми пътя към върха!

Дайнин и Джарлаксъл отново размениха объркани погледи. В техните уши думите на Виерна — а и самата тя — изглеждаха съвсем налудничави.

Ала Дайнин, противно на волята си и противно на всеки здрав разум, все още бе на колене.