Р. А. Салваторе
Беззвездна нощ (9)

Глава 7
Недовършена работа

Берг’инйон Баенре висеше надолу с главата от тавана на огромната пещера, здраво завързан за седлото на гущера си. Беше му отнело доста време, докато свикне да го прави, ала като водач на Гущеровия отряд на първия дом, му се налагаше да прекарва дълги часове в наблюдение на града от това положение.

Едва забележимо движение зад малка група сталактити го накара да застане нащрек. С едната си ръка вдигна триметрово копие, докато с другата, без да изпуска юздите на гущера, стисна зареден миниатюрен арбалет.

— Аз съм синът на дома Баенре — провикна се той, сигурен, че това е напълно достатъчно, за да откаже невидимия враг от нечестна игра.

Огледа се във всички посоки и посегна към кесията, която бе втъкната в колана му. Вътре бе скрит метален диск, чиято нагорещена повърхност позволяваше на надарените с инфрачервено зрение да си предават съобщения от разстояние. Наоколо бе пълно с ездачи от отряда на Баенре, които щяха да му се притекат на помощ при най-малкия знак.

— Аз съм синът на дома Баенре — повтори той заплашително, ала бързо се успокои, когато видя Дантраг, своя по-голям брат, да се показва измежду сталактитите, възседнал огромен гущер.

Всъщност Повелителят на меча в първия дом изглеждаше доста смешно, както си висеше с главата надолу, а дългата му конска опашка се развяваше под него.

— Както и аз — рече той вместо поздрав и спря лепливоногото влечуго до брат си.

— Какво правиш тук? — попита Берг’инйон. — И защо си присвояваш животното без мое разрешение?

— Присвоявам? — повтори Дантраг. — Та аз съм Повелителят на меча в първия дом! Гущерът ми потрябва и аз го взех — нямам нужда от разрешението на Берг’инйон, за да го сторя.

В очите на младия Баенре припламна ядовит огън, ала той си замълча.

— Забравяш кой те обучи, малки братко — тихо, но отчетливо прошепна Дантраг.

Берг’инйон отново не каза нищо — никога, никога нямаше да забрави, че именно Дантраг бе първият му наставник!

— Готов ли си отново да се изправиш срещу Дризт До’Урден? — безцеремонният въпрос замалко не събори Берг’инйон от седлото. — Защото ако ще тръгваме на поход срещу Митрил Хол, много скоро може да ти се наложи да го сториш — хладно добави Повелителят на меча.

Берг’инйон шумно изпусна дъха си, без дори да се опита да прикрие раздразнението си. Двамата с Дризт бяха съученици от Мелей-Магтеър, войнската академия на Мензоберанзан. Подготвен от Дантраг, Берг’инйон бе отишъл там напълно убеден, че ще бъде най-добрият боец в класа. Само че Дризт До’Урден, изменникът, долният предател, го бе побеждавал всеки път, в продължение на цели девет години. Въпреки това, никой не можеше да отрече, че Берг’инйон се бе справил отлично в Академията… никой, освен взискателния му брат.

— Готов ли си да се изправиш срещу него? — повтори Дантраг и в гласа му се прокраднаха гневни нотки, макар върху красивото му лице да играеше надменна усмивка.

— Не! — озъби се Берг’инйон.

Прекрасно знаеше какво се крие зад думите на брат му. Дантраг очакваше точно този отговор, искаше още веднъж да се увери, че Берг’инйон разбира отредената му роля на наблюдател, ако се случеше двамата да се изправят срещу Дризт До’Урден заедно.

За младия Баенре не бе тайна и защо брат му толкова държи да нанесе първия удар срещу предателя. Дризт беше ученик на Закнафейн, основния съперник на Дантраг и единствения Повелител на меча, който по всеобщо мнение го превъзхождаше. С годините Дантраг се бе усъвършенствал и най-сетне се бе изравнил с мъртвия вече Закнафейн. Ако сега успееше да победи Дризт, Повелителят на меча в дома Баенре най-после щеше да излезе от сянката на отколешния си съперник.

— Ти си се бил и с двама ни, скъпи братко — лукаво започна Дантраг. — Е, кой е по-добрият?

Берг’инйон нямаше как да знае отговора на този въпрос. Не се бе изправял срещу Дризт До’Урден, дори не го бе виждал в бой, повече от тридесет години.

— Дризт ще те направи за смях — отвърна той, само за да подразни самоуверения си брат.

Мечът на Дантраг се стрелна с мълниеносна бързина и преряза магически подсиления ремък на седлото му, докато с другата си ръка Повелителят на меча изби мундщука от устата на гущера. Берг’инйон полетя към каменния под надолу с главата.

Младият Баенре успя да се преобърне във въздуха и като призова умението си да левитира, спря падането и бавно започна да се издига.

— Матрона Баенре ще те убие, ако разбере, че си ме унизил пред войниците! — рече той на езика на жестовете.

— По-добре да порежат гордостта, отколкото гърлото ти — подигравателно се изсмя брат му.

Берг’инйон се зае да оправи ремъка на седлото си и да намести юздите на гущера. Беше казал, че Дризт е по-добрият боец, ала светкавичното нападение на Дантраг го накара да се замисли над думите си. Два удара, нанесени за частица от секундата, преди той да успее да вдигне ръка, за да се защити. Май не брат му, а Дризт До’Урден трябваше да се притеснява, ако се стигнеше до двубой между двамата.

Тази мисъл сгря сърцето му. От първия ден в Академията бе принуден да живее в сянката на младия До’Урден, така както Дантраг трябваше да се примирява с неизменното първенство на Закнафейн. Ако брат му успееше да победи Дризт, всички щяха да се убедят, че Баенре са по-добрите войни и името на Берг’инйон също щеше да се покрие със слава, само защото бе ученик на Дантраг. Младият командир на Гущеровия отряд почувства, че възможността да спечели, без да му се налага да се изправя лице в лице с опасния До’Урден, истински му се нрави.

А защо пък да не очаква още по-благоприятен край на предстоящата битка? Може би Дантраг щеше да убие Дризт и тогава, омаломощен и навярно ранен, можеше да се превърне в лесна плячка за меча на по-малкия си брат. А след това нямаше да има кой да застане между Берг’инйон и така жадуваната титла Повелител на меча в първия дом!

Младият Баенре се преобърна във въздуха, за да се настани на седлото, което междувременно бе поправил, и по устните му заигра зла усмивка. Походът срещу Митрил Хол обещаваше да бъде интересен.

* * *

— Джерлис — мрачно прошепна елфът.

— Джерлис Хорлбар? — също така тихо попита Джарлаксъл и се облегна на сталагмитовата колона, за да осмисли смайващата вест.

Джерлис Хорлбар беше матрона — майка, една от двете първожрици, които стояха начело на рода Хорлбар, дванадесети дом в йерархията на Мензоберанзан. А ето че сега лежеше в краката му, мъртва и погребана под купчина камъни. Магическият камшик се търкаляше на земята, прекършен надве и никому ненужен.

— Добре, че го проследихме — продължи Мрачният войн този път на езика на жестовете, повече, за да успокои главатаря си, отколкото, за да му съобщи нещо важно.

Естествено, че бяха сторили добре, като тръгнаха след него, каза си Джарлаксъл. Той беше опасен, неимоверно опасен, ала сега, докато гледаше убитата матрона — майка и върховна жрица на Лолт, наемникът не можеше да не се запита дали и той самият не го бе подценил.

— Можем да докладваме за случилото се и да се освободим от отговорност — предложи друг от Бреган Д’аерте.

Съветът като че ли не беше никак лош. Тялото на Джерлис много скоро щеше да бъде открито и тогава ако не друг, то поне дом Хорлбар щеше да предприеме настървено разследване. В Мензоберанзан на съучастничеството се гледаше със също толкова лошо око, колкото и на самото престъпление (особено когато ставаше въпрос за нещо така сериозно като убийство), а Джарлаксъл със сигурност не искаше да си навлича гнева на дванадесетия дом, не и сега, когато се задаваха толкова важни събития.

Ала съществуваха и други възможности. Колкото и злощастен да изглеждаше развоят на събитията на пръв поглед, наемникът все още можеше да го обърне в своя полза. Ето че най-неочаквано бе получил изненадващ коз в играта, която матрона Баенре бе започнала, неизвестен фактор, който можеше да издигне надвисналия над града хаос до неподозирани висоти.

— Скрийте тялото — нареди той. — Заровете го надълбоко, но не го погребвайте напълно. Искам да го открият, но не веднага.

Когато Джарлаксъл си тръгна, стъпките му бяха напълно безшумни, макар уличката да бе твърда и камениста; многобройните му накити също не издадоха и най-слабия звук.

— Да събера ли войните? — застигна го беззвучният въпрос на един от бойците.

Наемникът поклати глава и много скоро се скри от погледите на подчинените си. Знаеше къде да търси убиеца на Джерлис Хорлбар, знаеше и как да използва случилото се срещу него, било то за да укрепи почти робската му преданост към Бреган Д’аерте, било за други цели. Трябваше обаче да бъде крайно предпазлив. Линията между тайните интриги и откритите враждебни действия бе тънка и неимоверно опасна.

Никой в цял Мензоберанзан не можеше да се движи по нея по-добре от Джарлаксъл.

* * *

— Утегентал ще играе важна роля в предстоящите събития.

По лицето на Дантраг Баенре пробяга гневна сянка, когато тази мисъл достигна съзнанието му. Знаеше откъде бе дошла тя, досещаше се и за скрития й смисъл. Той и Повелителят на меча в дома Барисон Дел’Армго, основният съперник на рода Баенре, бяха смятани за най-добрите бойци в целия град.

— Матрона Баенре ще има нужда от уменията му — долетя следващото телепатично съобщение.

Дантраг извади откраднатия от Повърхността меч и се вгледа в него. Ивица алена светлина проблясваше по невероятно острия ръб, двата рубина — очите на издяланата като драконова глава дръжка — горяха със свой собствен живот.

Елфът сключи пръсти около дръжката на оръжието и усети как в пръстите му се разлива топлина, когато Казид’еа Посичащият продължи:

— Той е силен и ще се справи добре в предстоящия поход срещу Митрил Хол. Освен това жадува да пролее кръвта на младия До’Урден, наследникът на прочутия Закнафейн… може би по-силно дори и от теб.

Последните думи на меча накараха Дантраг да се засмее подигравателно — Казид’еа му ги бе внушил единствено, за да го разгневи до краен предел. Посичащият гледаше на Дантраг като на свой партньор, а не като на господар, и знаеше, че най-лесно може да го накара да стори нещо, ако го вбеси.

Дантраг също го знаеше и затова се опита да запази спокойствие.

— Никой не желае смъртта на Дризт До’Урден по-силно от мен — увери го той. — Матрона Баенре ще се погрижи именно аз да получа възможността да го убия. Тя никога няма да позволи почестите, които неминуемо ще съпътстват този подвиг, да отидат при войн от друг дом.

Алената ивица по ръба на Казид’еа припламна и се отрази в кехлибарените очи на елфа.

— Убий Утегентал и задачата ще стане много по-лесна!

Дантраг отново се разсмя и в демоничните очи на меча загоря кървавочервен огън.

— Да го убия? — повтори елфът. — Да убия някого, на когото матрона Баенре разчита за предстоящите битки? Та тя ще съдере плътта от костите ми заради това!

— Но все пак можеш да го убиеш?

Устните на Дантраг се разкривиха в подигравателна усмивка — знаеше, че въпросът на Казид’еа цели единствено да го подразни, да го подтикне към двубоя, който Посичащият жадуваше от толкова години. Той беше горд — поне толкова, колкото Дантраг и Утегентал — и отчаяно копнееше да бъде притежание на най-добрия боец в Мензоберанзан… който и да е той.

— Надявай се да мога — отвърна му Дантраг със същата монета. — Утегентал предпочита тризъбеца пред меча. Ако той се окаже по-добрият от двама ни, Казид’еа ще трябва да се прислони в ножницата на някой по-посредствен войн.

— Утегентал никога не би ме захвърлил!

Дантраг дори не сметна за нужно да отговори на нелепите твърдения на меча и го окачи на кръста си. Не по-малко изморен от безсмисления спор, Казид’еа замълча и потъна в мисли.

Въпреки че не го бе признал, Дантраг беше разтревожен от думите на Посичащия. Прекрасно разбираше колко много зависи от предстоящия поход. Ако успееше да убие младия До’Урден, цялата слава щеше да бъде негова. Ако обаче Утегентал го изпревареше и се добереше до изменника преди него, Дантраг завинаги щеше да бъде смятан за втори в града и тогава единственият начин да се добере до върха, щеше да бъде да убие Утегентал. Подобно развитие на събитията никак нямаше да се понрави на матрона Баенре, знаеше елфът. Още помнеше как преди Закнафейн да бъде убит, матроната бе превърнала живота му в ад с непрекъснатите си натяквания, че той трябва да го открие и да го победи.

Този път майка му нямаше да му даде дори тази възможност. Сега, когато Берг’инйон се усъвършенстваше с всеки изминал ден, матроната най-вероятно щеше да пожертва Дантраг и да направи малкия си син Повелител на меча, твърдейки, че той е по-добър от брат си. Така жителите на Мензоберанзан отново щяха да започнат да си задават въпроса кой от двата дома — Баенре или Дел’Армго — има по-умел Повелител на меча.

Изходът беше прост — Дантраг трябваше да се добере до Дризт пръв.