Р. А. Салваторе
Беззвездна нощ (23)

Глава 21
Разбулване

Кати-Бри и Ентрери дълго се взираха един в друг, без да продумат. За първи път оставаха сами след битката на Острова на ротите и по изражението на лицето му, младата жена разбра, че е намислил нещо.

Все така безмълвно, палачът вдигна ръка и Котешкото око проблесна в синия светлик на стаята.

Кати-Бри учудено повдигна вежди, недоумявайки какво го бе накарало да рискува и да открадне магическия предмет от опасния наемник.

— И ти си пленник, точно както и аз — отсече тя най-сетне. — Правиш това, което той ти нареди.

— Не ми харесва как звучи тази дума — спокойно отвърна Ентрери. — Пленник. Внушава усещане за безпомощност, а повярвай ми, аз никога не съм безпомощен.

Това си беше чиста проба самохвалство, примесено със зрънце надежда, каза си Кати-Бри, но предпочете да запази тази мисъл за себе си.

— И какво смяташ да правиш, когато Джарлаксъл открие липсата на диадемата? — попита тя вместо това.

— Дотогава вече ще танцувам на Повърхността — хладно отговори палачът.

Кати-Бри изпитателно се вгледа в него. Ето че го беше изрекъл на глас, ясно и без заобикалки. Ала защо диадемата? — не спираше да се чуди тя. Внезапно я обзе страх. Навярно Ентрери беше решил, че звездният светлик ще му бъде по-полезен от инфрачервеното зрение, или пък имаше намерение да използва и двете. Едно обаче беше сигурно — никога не би казал, че възнамерява да избяга, ако имаше намерение да я остави тук… жива.

— Нямаш нужда от нея — отбеляза младата жена, мъчейки се да овладее треперещия си глас. — Инфрачервеното зрение е напълно достатъчно.

— Аз нямам, но ти — да — при тези думи Ентрери подхвърли магическия предмет.

Кати-Бри го улови, ала вместо да си го сложи, погледна палача право в очите и твърдо каза:

— Не мога да те изведа до Повърхността. Добрах се дотук, само защото Гуенивар и медальонът ми помогнаха да открия следите на Дризт.

Ентрери дори не трепна.

— Казах, че не мога да те изведа оттук — повтори Кати-Бри.

— Ала Дризт може — спокойно отвърна убиецът. — Предлагам ти сделка, която няма как да откажеш. Ще измъкна и двама ви с Дризт от Мензоберанзан, а вие ще ми покажете пътя до Повърхността. Щом стигнем там, всеки ще поеме по своя път и дано съдбата никога повече не ни среща!

Младата жена дълго време мълча, мъчейки се да осмисли смайващото предложение.

— И защо смяташ, че ще ти се доверя? — проговори тя най-сетне.

Ентрери не отговори, а и защо да го прави — Кати-Бри беше затворена в някаква стаичка в самите недра на земята, заобиколена от жестоки елфи на мрака, които желаеха смъртта им, по всичко личеше, че положението на Дризт е дори още по-тежко. Каквото и да кроеше Ентрери, със сигурност не можеше да е по-страшно от заплахата, която грозеше двамата приятели в този момент.

— Ами Гуенивар и Таулмарил? — попита тя.

— Лъкът е у мен, както и колчанът ти — успокои я палачът. — Пантерата е у Джарлаксъл.

— Няма да тръгна без Гуенивар — отсече младата жена.

Ентрери не повярва на ушите си — сигурно се шегуваше!

Кати-Бри хвърли диадемата в краката му, после седна върху малката масичка зад себе си и предизвикателно скръсти ръце.

Убиецът недоумяващо местеше поглед от нея към магическия предмет и обратно.

— Мога да те принудя — заплаши я той.

— Ако си мислиш, че ще успееш, значи дълбоко се заблуждаваш — отговори тя. — И двамата знаем, че имаш нужда от мен, за да избягаш, а аз няма да ти помогна — нито заради себе си, нито дори заради Дризт — ако Гуенивар не е с нас.

И като помълча малко, изигра последната си карта:

— И знай, че и Дризт мисли като мен. Гуенивар е приятелка и на двама ни, а ние никога не изоставяме приятелите си!

Ентрери небрежно подпъхна палеца на крака си под сребърната верижка на диадемата и я подхвърли към масичката. Кати-Бри я улови и този път си я сложи. Без да каже и дума, палачът й даде знак да не мърда и излезе от стаята.

Стражът, застанал на пост пред покоите на Джарлаксъл, сякаш не го забелязваше и Ентрери трябваше да го побутне, за да привлече вниманието му.

— Джарлаксъл? — попита той и кимна към магическата врата.

Войникът поклати глава.

Ентрери отново посочи към вратата и очите му се разшириха от изненада. Когато стражът се приведе, за да види какво става, той го сграбчи за раменете и с всички сили го блъсна напред. Двамата преминаха през портала и се озоваха в подобния на плътна водна стена коридор. Без нито за миг да отпуска хватката си, Ентрери с всички сили задърпа тялото на изненадания елф напред. По-висок и не по-малко пъргав, той постепенно успя да преодолее съпротивата му и двамата влетяха в стаята на Джарлаксъл с главата напред.

Войникът посегна към меча си, ала левият юмрук на убиеца, последван от цяла серия мълниеносни удари, го зашемети и той се свлече на едно коляно. Ентрери вдигна крак и го изрита в лицето.

После, къде с теглене, къде влачейки го по гръб, занесе тялото в другия край на стаята и с все сила го блъсна в стената. Не след дълго елфът беше с вързани ръце и запушена уста. Палачът отново го вдигна и опря тялото му в стената, а с другата си ръка затърси тайния механизъм. Много скоро вратата на едно от многото скривалища в стаята зейна отворена и той блъсна безчувствения войник вътре.

За миг се поколеба дали да не го убие — така нямаше да има свидетели и Джарлаксъл нямаше да разбере (поне не веднага) какво се е случило. Ала нещо спря камата му, някакъв вътрешен глас, който упорито му нашепваше, че ще бъде по-добре да не пролива кръв и да не нанася загуби на Бреган Д’аерте.

Всичко вървеше добре… всъщност, прекалено добре, каза си Ентрери, когато откри не само ониксовата статуетка, но и вълшебната маска да го очакват — точно така, да го очакват! — върху писалището на наемника. Той предпазливо ги взе, оглеждайки се за някой хитроумен капан, после внимателно провери дали това са истинските предмети.

Тук ставаше нещо странно.

Спомни си всички (доста очевидни) намеци, които Джарлаксъл беше правил, фактът, че го бе взел със себе си в Сорсъри и уж между другото му бе обяснил как да се добере до паешката маска. Бръкна в джоба си и извади медальона на лейди Алустриел, който наемникът така небрежно му беше подхвърлил. Та той дори бе успял да му подскаже кога ще е най-удобно да проникне при скиталеца — в началото на церемонията, която щеше да се проведе в светилището на Баенре тази вечер.

Какво се криеше зад всичко това, запита се палачът. Ясно бе, че Джарлаксъл си е наумил нещо и то със сигурност се различава от плановете на първата матрона за завземане на Митрил Хол. А на Ентрери беше отредена ролята на пионка в играта на лукавия наемник.

Убиецът още по-силно стисна магическия медальон, после отново го пусна в джоба си. Много добре, каза си той, поне ще я изиграе както трябва.

Двадесет минути по-късно, използвайки маската, за да изглежда като елфически войн, Ентрери вече си проправяше път към Академията, повел Кати-Бри със себе си.

* * *

Пред себе си отново виждаше внушителните стъпала на Подземния град, вечно пулсиращото сърце на Митрил Хол. Представи си входа откъм Стражев дол, Клисурата на Гарумн се разстла пред очите му, бездънна и черна като нощта.

Дризт отчаяно се мъчеше да изкриви тези образи, да изопачи истината за Митрил Хол, ала подробностите бяха запечатани прекалено ясно в ума му! Струваше му се, че отново е там и безгрижно крачи из Сребърните зали с Бруенор и останалите. Уловен в безпощадната мисловна примка на илитида, скиталецът бързо губеше сили. Повече не можеше да устоява на могъщите му атаки, не му бе останала воля да се бори с домашния любимец на матрона Баенре.

Образите нахлуваха в главата му, само за да бъдат изтръгнати оттам миг по-късно; струваше му се, че пипалата на гнусното създание пъплят по самия му мозък и изтръгват мислите му една по една. Главата му сякаш гореше, всяка следваща атака изпращаше нови вълни от изпепеляваща болка, замайваше го и още повече го омаломощаваше.

Най-сетне чудовището отлепи отвратителните си израстъци от челото му и Дризт се свлече на земята. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне от спомените, които препускаха в ума му и го раздираха на хиляди късчета.

— Днес успяхме да понаучим това-онова — долетя много отдалече хладният глас на илитида.

Понаучихме това-онова…

Думите отекнаха зловещо в съзнанието на Дризт. Матрона Баенре и Метил продължаваха да говорят, ала той вече не слушаше, напълно обсебен от тези три думички.

Лавандуловите му очи се отвориха и той скришом погледна към илитида, преструвайки се, че все още е в несвяст. Гнусното създание му беше обърнало гръб, ала все още стоеше само на метър от него.

Метил вече знаеше част от плана на Митрил Хол, много скоро жестоките му атаки щяха да разкрият и най-дребните подробности от джуджешкия комплекс.

Дризт не биваше да го допусне!

Много бавно, ръцете му се сключиха около веригите, а петата му с всичка сила се стовари върху меката гъбеста глава на илитида. Преди Метил да успее да отскочи, скиталецът обви крака около гърлото му и го раздруса, мъчейки се да прекърши врата му.

Лепкавите пипала плъзнаха по тялото на Дризт и се впиха в кожата на краката му, ала той стисна зъби, превъзмогвайки надигащото се отвращение и продължи отчаяния си опит. Видя злата Вендес да се втурва към него, но дори не трепна. Заради доброто на приятелите му Метил трябваше да умре!

Илитидът рязко се приближи, опитвайки се да обърка противника си и да охлаби хватката му, ала опитният скиталец предугади движението и го изпревари. Метил рухна зашеметен, но още преди да бе докоснал пода, Дризт го вдигна и отново го тръшна на земята, освобождавайки го от хватката на краката си — бездруго никога нямаше да успее така. Крадците на мисли не бяха особено силни физически и немощно вдигнатата ръка, с която Метил се мъчеше да се предпази от посипалите се отгоре му ритници, изобщо не можеше да го спаси.

В този миг нещо тежко се стовари върху гърдите на скиталеца и сякаш изпи и последната глътка въздух от дробовете му. Той упорито продължи да нанася ритник след ритник, ала жестокият удар отново го блъсна в гърдите, после пак и пак.

Увиснал безпомощно на стената, той опита да се свие на кълбо, за да се опази от свирепото нападение на Вендес, в чиито очи извън всяко съмнение виждаше собствената си гибел — пламнали от люта ненавист и скверен екстаз, те вещаеха страдания и бавна смърт.

Тя обаче спря (и то много по-скоро отколкото скиталецът очакваше) и най-спокойно се отдалечи, оставяйки го да виси, скован от болка на стената, без да може да помръдне.

Междувременно Метил се бе отдалечил и сега стоеше до матрона Баенре, която безстрастно наблюдаваше всичко, удобно седнала върху диска си.

Млечнобелите очи без зеници бяха приковани в безпомощния скиталец и Дризт разбра едно — следващия път, когато проникнеше в съзнанието му, крадецът на мисли щеше да даде всичко от себе си, за да направи мъчението още по-жестоко.

— Не му давайте никаква отвара — нареди матроната на големия си син, който безучастно се подпираше на вратата, и посочи към лавицата вляво от Дризт, където бяха наредени няколко стъкленици.

Дантраг кимна, но не каза нищо, а майка му се обърна към Дризт:

— Доблут — просъска тя, използвайки елфическата дума за изгнаник. — Днешният ритуал ще ни достави още по-голямо удоволствие, като знаем, че ти гниеш тук, смазан от болка!

После даде знак на Вендес и злата мъчителка вдигна ръка.

Малката стреличка се заби в стомаха на скиталеца. За миг той почувства само леко ужилване, ала изведнъж в тялото му изригна изпепеляващ огън и го накара да се сгърчи конвулсивно. Опита се да извика и в раздиращата агония успя да се свие на кълбо, но дори тази поза не намали страданието, което изгаряше вътрешностите му, докато отровата от магическата стреличка неумолимо се процеждаше в кръвта му.

През мъглата, която бързо се спускаше пред очите му, Дризт все пак успя да види как дискът на матрона Баенре се плъзга през вратата, следван покорно от Вендес и Метил. Дантраг обаче остана в стаята и бавно се приближи към него.

Скиталецът трябваше да впрегне цялата си воля, за да не изкрещи, само от време на време простенваше през стиснати зъби.

— Ти си глупак — проговори най-сетне Дантраг. — Ако с дързостта си принудиш майка ми да те убие, преди аз да успея да го сторя, обещавам ти, че със собствените си ръце ще изтезавам до смърт всяко живо същество, имало нещастието да се нарече приятел на Дризт До’Урден!

И с все същата мълниеносна бързина го зашлеви през лицето. За миг тялото на скиталеца увисна безчувствено, после отново се сгърчи, залято от нов изпепеляващ прилив на отрова.

* * *

Скрит зад един ъгъл в подножието на широкото стълбище, което водеше към Тиер Брех, Артемис Ентрери трескаво се мъчеше да си припомни лицето на Громф, архимагьосника на Мензоберанзан. Беше виждал Громф само няколко пъти, най-вече докато го шпионираше по заповед на Джарлаксъл. (Наемникът подозираше, че първият син на Баенре съкращава нощите в града, като запалва огньовете на Нарбондел малко по-рано всяка сутрин и, любопитен да разбере какво е намислил опасният магьосник този път, беше изпратил Ентрери да го следи).

Плащът на палача се превърна в магьосническа роба; късата му черна коса отстъпи място на гъста, бяла грива; под очите му се появи мрежа от фини, едва забележими бръчици.

— Не мога да повярвам, че наистина смяташ да го направиш! — прошепна Кати-Бри, когато двамата излязоха от сенките.

— Паешката маска е заключена в писалището на Громф — хладно отвърна Ентрери. — Няма друг начин да се проникне в дома на Баенре.

— Ами ако този Громф е вътре?

— Тогава двамата с теб ще бъдем пръснати на хиляди късчета из цялата пещера — сопна се палачът и я поведе нагоре по стъпалата.

Ентрери разчиташе колкото на късмета, толкова и на уменията си. Знаеше, че в Сорсъри е пълно с магьосници — отшелници, които гледаха да се държат настрани един от друг и можеше само да се надява, че Громф, макар и обикновен мъж, е поканен на церемонията в дома на Баенре. Стените на това свещено място бяха защитени срещу проникващи магии и телепортация и ако преобразяването му имаше някаква сила, палачът би трябвало да проникне в стаята на Громф без особени затруднения. Архизаклинателят беше известен с мрачния си, избухлив нрав и никой не гореше от желание да се пречка в краката му.

Ентрери и Кати-Бри бързо изкачиха стълбището и пред тях се възправиха трите сгради на Академията. Вдясно беше простичката пирамидална постройка, в която се помещаваше войнската школа, Мелей-Магтеър. Насреща им, най-внушителна от трите, извисяваше паякообразната си снага Арах-Тинилит, където се обучаваха жриците на Лолт. За щастие, не им се налагаше да проникват в някое от тези две здания — Мелей-Магтеър гъмжеше от въоръжени до зъби стражи, а в Арах-Тинилит първожриците на Лолт обединяваха уменията си, готови да дадат живота си за благото на своята богиня.

Кати-Бри изскубна дланта си от ръката на Ентрери и усети как цялата се разтреперва от неконтролируем ужас. Вече нямаше вълшебна маска, с която да скрие човешките си черти и сега се чувстваше напълно беззащитна. Ала дъщерята на Бруенор беше истински боец и като стисна зъби успя да овладее надигащата се в гърдите й паника и дори не се опита да протестира, когато палачът отново я хвана за ръка и я повлече след себе си.

Насочиха се право към главния вход на магическата школа и, разбира се, бяха спрени от двамата елфи, застанали на пост. Единият се накани да попита нещо, ала Ентрери го зашлеви през лицето и го бутна настрани, надявайки се, че лошата слава на Громф ще му бъде достатъчна, за да влезе.

Играта му успя и двамата войници се отдръпнаха, без дори да възроптаят… поне докато „архимагьосникът“ не се отдалечи достатъчно.

Ентрери отлично си спомняше пътя и много скоро двамата се озоваха пред простичката стена, зад която беше кабинетът на Громф. Палачът си пое дълбоко дъх и безмълвният поглед, който хвърли на спътницата си, казваше едно-единствено нещо — ако магьосникът е вътре, с тях беше свършено.

— Колсен’шеа орб — прошепна той и с облекчение видя как стената започна да се разтяга и извива и много скоро се превърна в паяжина.

Дебелите нишки се отместиха настрани и през зейналата дупка проникна синкав мек светлик. Бързо (преди да се бе разколебал) Ентрери се втурна вътре, водейки Кати-Бри след себе си.

Громф не беше там.

Убиецът се хвърли към писалището от джуджешки кости, потри ледените си длани и духна върху тях, после посегна към чекмеджето. В това време Кати-Бри, заинтригувана от многобройните, очевидно вълшебни предмети, които се търкаляха из цялата стая, се разхождаше насам-натам, разглеждаше (от безопасно разстояние) древните пергаменти и дори се осмели да махне капака на малка пръстена делвичка и да надзърне вътре.

Сърцето на Ентрери подскочи от ужас, когато гласът на Громф огласи стаята, но бързо се успокои, когато разбра, че идва от пръстената съдинка.

Кати-Бри с интерес се взря в нея, после отново я захлупи. В стаичката отново настана тишина.

— Какво беше това? — попита тя, тъй като не разбираше нито дума от езика на Мрачните.

— Нямам представа — изръмжа палачът. — Не пипай нищо!

Младата жена сви рамене и той отново се залови за работа — трябваше да е сигурен, че ще произнесе паролата съвсем вярно. Припомни си разговора, в който Джарлаксъл уж случайно му бе издал думичката. Дали наемникът беше искрен с него или всичко това беше част от някаква сложна игра? Дали не го беше подмамил тук, та като изрече някоя грешна парола да вдигне във въздуха не само себе си, но и половината Сорсъри? Внезапно се запита дали онова, което Джарлаксъл беше оставил в чекмеджето, всъщност е истинската маска — така, когато последвалият взрив унищожеше всички следи, тя щеше да остане у наемника, но никой нямаше да го заподозре.

Убиецът тръсна глава, мъчейки се да прогони тревожните мисли. Вече беше взел решение, беше повярвал, че опитът му да освободи Дризт е част от плановете на Джарлаксъл (каквито и да бяха те) и нямаше намерение да се поддава на страха. Изрече паролата и дръпна чекмеджето.

Паешката маска лежеше на дъното и го очакваше.

Той я грабна и се обърна към Кати-Бри, която тъкмо беше напълнила един малък пясъчен часовник със ситни, бели песъчинки и сега с интерес наблюдаваше как се стичат през тясното гърло. Ентрери се хвърли към нея, изтръгна мъничкия часовник от ръцете й и много предпазливо го сложи на една страна така, че пясъкът да застане неподвижно.

Младата жена го изгледа заинтригувано.

— Просто отмервах времето — спокойно се обади тя.

— Това не е часовник! — просъска палачът, после го отвори внимателно и изсипа белите песъчинки обратно в торбичката им. — Това е експлозив — ако беше изтекъл в долната част, цялата стая щеше да лумне в пламъци. Не пипай нищо! Громф дори няма да разбере, че сме били тук, ако оставим нещата, както си бяха подредени.

И като се огледа наоколо, насмешливо добави:

— Или по-точно, както си бяха разхвърляни. Той не знае за маската — не беше тук, когато Джарлаксъл я върна.

Кати-Бри кимна и дори успя да си придаде истински засрамено изражение, ала това беше само преструвка. Още от самото начало се бе досетила какво представлява мъничкият часовник и изобщо нямаше намерение да остави пясъка да изтече докрай. Беше го пуснала, само защото искаше по-опитният Ентрери да потвърди подозренията й.

Свършили онова, за което бяха дошли, двамата побързаха да се махнат. Докато се отдалечаваха от Сорсъри, младата жена внимателно попипа колана си, където (добре скрити от зоркия поглед на убиеца), бяха втъкнати няколко от опасните часовници и торбичките с експлозив.