Р. А. Салваторе
Беззвездна нощ (28)

Глава 26
Изненадата на Кати-Бри

— Мислех, че пронизаха гущера ти, а теб изпратиха в бездната — подхвърли Дризт, мъчейки се да звучи самоуверено, напук на горчивото разочарование, което изпитваше в момента.

Берг’инйон го измери с поглед, ала не отвърна нищо.

— Добър изстрел — съгласи се Дантраг. — Но онова си беше просто един обикновен гущер, нищожна цена за забавлението, което ти и твоите приятелчета ни предложихте тази вечер.

После се протегна и взе дългата пика, която брат му държеше в ръце.

— Готов ли си да срещнеш смъртта, Дризт До’Урден? — попита той и вдигна страховитото оръжие.

Скиталецът светкавично приклекна и кръстоса двата ятагана пред себе си. Къде се бяха дянали Кати-Бри и Ентрери, не спираше да се чуди той, дали някой от войниците на Дантраг не ги бе причакал?

Само при мисълта, че Кати-Бри може да не е между живите, усети как го залива вълна от черно отчаяние, но стисна зъби и си наложи да прогони тези опасения — младата жена можеше сама да се грижи за себе си и той трябваше да й има доверие.

Гущерът на Дантраг се хвърли напред, после полази по една от стените. Дризт нямаше никаква представа откъде ще бъде нападнат. Дали животното щеше да се върне на пода, преди да се нахвърли отгоре му? Или пък щеше да се изкатери още по-нависоко по стената и да го връхлети оттам? А може би щеше да увисне на тавана, точно над главата му?

Ездачът знаеше, че скиталецът дълги години е живял на Повърхността, където няма тавани. Дали не смяташе, че така най-много ще затрудни противника си?

Дризт се поколеба дали да не тръгне към отсрещната стена, ала вместо това падна на колене в мига, в който Повелителят на меча накара лепливоногото животно да се изкатери до тавана. Върхът на пиката мина на милиметри от главата му и той посегна да улови дръжката й.

Усети ужилване в гърба и рязко се обърна… тъкмо навреме, за да види как Берг’инйон презарежда арбалета си.

— Никога не съм казвал, че искам честна борба, Дризт До’Урден! — изсмя се Дантраг, после накара гущера си да слезе на пода и отново вдигна пиката.

* * *

Размахал кама и сабя, Ентрери се мъчеше да довърши упорития елф. Само че противникът му бе прекалено опитен и досега се отбраняваше толкова успешно, че другарите му, убедени, че ще съумее да задържи опасния човек, също започнаха да се приближават.

— Какво правиш? — извика Ентрери към Кати-Бри, когато я видя да коленичи край някаква масивна каменна могила.

Вместо отговор, тя скочи на крака, светкавично изпрати две стрели в основата на скалата, после отново приклекна.

— Какво правиш? — повтори убиецът настоятелно.

— Вместо да се вайкаш, по-добре вземи и довърши най-сетне този елф! — отряза го Кати-Бри и Ентрери я погледна изумено — вече не знаеше какво да мисли за странната млада жена.

В този миг, сякаш току-що й беше хрумнало, тя извади ониксовата статуетка:

— Върни се, Гуенивар! Храбрият ми спътник май има нужда от теб!

Палачът изръмжа и се нахвърли върху противника си с удвоена ярост… точно както Кати-Бри се надяваше, че ще стори. Сабята му започна да описва светкавични кръгове, камата не пропускаше възможност да се стрелне напред.

Мрачният каза нещо на своя език и един от другарите му се престраши и му се притече на помощ. Ентрери отново изръмжа и неохотно отстъпи назад.

Внезапно тъмнината беше прорязана от сребристо сияние и когато убиецът си възвърна зрението, пред себе си отново имаше един-единствен противник, а онези, които до този миг бяха наблюдавали битката от страничния проход, сега панически се отдалечаваха.

Палачът хвърли бърз поглед към Кати-Бри, ала тя, прекалено заета да обстрелва каменната могила и да си говори с пантерата, която междувременно се бе материализирала, дори не го забеляза.

* * *

Усещаше как отровата разпалва пареща болка в гръбнака му, ала изцелителната отвара, която бе изпил наскоро, не й позволяваше да го надвие. Нарочно се олюля и чу как Дантраг избухва в подигравателен смях. Арбалетът на Берг’инйон изщрака заплашително, но когато стрелата полетя, Дризт вече се свличаше на земята и тя мина над него, без да го засегне. За сметка на това се удари в камъка на сантиметри от главата на Дантраг и набързо изтри ехидната усмивка от лицето му.

Злият елф се нахвърли отгоре му още преди скиталецът да се бе изправил и го принуди да падне на едно коляно. Дризт все пак успя да скочи на крака и рязко се завъртя, отбивайки опасната, надарена с магия пика в мига, в който тя мина под вдигнатата му ръка. Невероятно бърз, Повелителят на меча го зашлеви през лицето и Дризт, прекалено зает с това да държи копието далече от себе си, не можа да отвърне.

Все така мълниеносно, Дантраг се върна за нов удар и скиталецът едва успя да отскочи встрани. Пиката остави дълбока пукнатина в близкия камък, но когато Дризт се обърна светкавично с намерението сам да се впусне в атака, мечът се стовари върху ръката му и се прибра в ножницата си с такава бързина, че той дори не можа да проследи движението.

Гущерът отново се втурна към него, като този път се изкатери по стената и го принуди да се претърколи в обратната посока.

— Колко още, Дризт До’Урден? — самонадеяният Дантраг прекрасно разбираше, че усилието непрестанно да отскача и да се пази много скоро ще изтощи неприятеля му до краен предел.

Дризт нямаше какво да отвърне и само изръмжа гневно, но докато се изправяше, забеляза нещо, което върна надеждата в гърдите му — силното тяло на позната черна пантера.

Синът на Баенре тъкмо обръщаше гущера си за нов удар, когато Гуенивар връхлетя върху него. Влечугото се преметна през глава и Дантраг едва успя да извади крака от стремената. Стреснат и позагубил част от самоувереността си, той се изправи пред своя противник.

— Сега вече битката е честна — заяви Дризт.

В този миг иззад гърба на Дантраг долетя стреличка от арбалет, профуча над Сиянието и се заби в рамото на скиталеца.

— Едва ли — саркастично се усмихна Повелителят на меча и извади оръжията си с толкова мълниеносно движение, че Дризт не успя да го проследи дори с поглед.

От дъното на жадната си за кръв душа, Казид’еа се съгласи с него.

Едва ли.

* * *

— Какви ги вършиш? — кресна Ентрери на Кати-Бри, когато, вместо да му се притече на помощ, Гуенивар профуча покрай него и се изгуби зад завоя.

Раздразнен, той си го изкара на своя противник и светкавичната тройна комбинация от удари остави злощастния елф напълно замаян и с лошо ранена ръка. В този момент палачът спокойно можеше да го довърши, ако погледът му отново и отново се връщаше към Кати-Бри.

— Копая дупки — отвърна тя, сякаш това обясняваше всичко, после отново опъна тетивата на Таулмарил и парченца от огромния сталактит, който обстрелваше, се посипаха по пода; една от стрелите дори успя да пробие яката скала и полетя към бездната.

— Там пред нас кипи битка — извика той. — А с тази дупка в тавана мястото много скоро ще се напълни с нови врагове.

— Тогава се залавяй за работа! — отсече младата жена. — И ме остави да си върша своята!

Ентрери преглътна хапливия отговор, който напираше на устните му, но се зарече, че ако оцелее след всичко това, ще я накара да съжалява, че се е родила.

В това време противникът му се хвърли в атака с намерението да се възползва от моментното му разсейване и да го надвие. Ала да хванеш Артемис Ентрери неподготвен не беше никак лесно — сабята му се стрелна наляво, после надясно и накрая полетя право напред. Така само за миг убиецът не само отклони оръжията на неприятеля си, но и за втори път го рани в ръката.

* * *

Вплетени един в друг, те се затъркаляха по пода, едно гигантско кълбо от козина и люспи. Дългата шия на гущера му даваше предимството да държи главата си извита настрани и необезпокоявано да впива зъби в хълбока на пантерата. Въпреки това, Гуенивар здраво бе сключила челюсти около основата на врата му, като в същото време го дереше жестоко. Ноктите на предните й лапи потъваха все по-надълбоко в плътта на влечугото, докато двамата се премятаха по пода; задните й лапи нанасяха ритник след ритник в гърдите му.

Котката вече предвкусваше победата си, когато внезапно усети остро убождане — в гърба й се бе забил меч.

Извърна се рязко, отхапвайки голямо парче от рамото на влечугото, ала болката в гърба бе прекалено силна и Гуенивар почувства, че й причернява. Бездруго изнурена от тежкото бягство по мостовете, тя нямаше друг избор — трябваше да се откаже и да поеме обратно към Звездната равнина.

Злощастното влечуго се претърколи върху каменния под. От врата му шуртеше кръв, коремът му бе разпорен, вътрешностите му се сипеха по земята. Полусляпо от болка, то запълзя с цялата бързина, на която беше способно, и затърси дупка, където да се скрие.

Без да му обърне никакво внимание, Берг’инйон се настани още по-удобно на собствения си гущер и продължи да наблюдава битката с удвоен интерес. Вдигна арбалета си и се накани да стреля, после сякаш му дойде друга мисъл и той бавно свали оръжието.

Току-що му бе хрумнало, че както и да завърши тази битка, той със сигурност щеше да спечели.

Дантраг вдигна ръце и облегна двата меча на раменете си, после небрежно се приближи до противника си. Канеше се да каже нещо (или поне така си помисли скиталецът), ала в този миг един от мечовете рязко се стрелна към него. Скиталецът светкавично го пресрещна със Сиянието. Сред звън на желязо Повелителят на меча замахна с второто си оръжие и в същото време протегна първото с дръжката напред.

Всичко стана толкова бързо, че Дризт дори не успя да проследи всичките му движения и макар да спря втория меч, не можа да се предпази от другия, чиято дръжка с всички сили се стовари върху лицето му. Преди да има време да реагира, ръката на Дантраг изплющя върху бузата му.

Каква ли магия използваше противникът му, зачуди се Дризт, убеден, че никой не е в състояние да се движи толкова бързо.

По острия ръб на един от мечовете заигра ален светлик, макар че в очите на скиталеца той не бе нищо повече от неясно петно — така светкавично се стрелкаше оръжието насам-натам. На Дризт му оставаше единствено да се отбранява, да следи всяко движение на противника си, да размахва ятагани във всички посоки и да се вслушва в звъна на желязо, който го успокояваше, че и този път е успял да отклони мечовете на Дантраг. За нападение не можеше да става и дума, единствената му надежда бе, че Повелителят на меча скоро ще се умори.

По устните на Дантраг заигра зла усмивка — и този път, както винаги досега, противникът му не бе в състояние да издържи невъобразимото темпо.

Сиянието се хвърли наляво и отби връхлитащия оттам меч. Другото оръжие на Баенре, онова, по чието острие се гонеха алени пламъчета, политна високо надясно и Дризт с усилие успя да му препречи пътя. Последвалият удар бе прекалено силен и прекалено близо до върха на ледения ятаган и скиталецът разбра, че няма да има сили да удържи на страховития натиск, не и докато оръжието му бе изправено почти отвесно. Вместо това, той светкавично се хвърли на земята и усети как мечът изсвистява над главата му. Когато отново се изправи на крака и се обърна, с изумление видя острието на Дантраг да потъва дълбоко в стената, сякаш тя не бе от най-як камък, а от любимото на Бруенор Бойния чук миризливо сирене!

— Колко още можеш да издържиш? — разнесе се ехидният глас на Баенре. — Движенията ти май вече започнаха да се забавят. Много скоро ще рухнеш победен!

И самонадеяният Повелител на меча смело пристъпи напред, още по-дързък сега, когато вярваше, че е видял на какво е способен прословутият Дризт До’Урден.

Хванат неподготвен, притиснат в ъгъла и притеснен за последствията, които загубата му щеше да има за спътниците му, досега скиталецът се биеше сковано и неуверено. Време бе това да се промени и като впрегна цялата си воля, той изхвърли всичко друго от съзнанието си и прикова вниманието си върху битката. Вече нямаше да следва правилата на Дантраг, нямаше просто да стои и да повтаря движенията му, докато накрая рухне от умора. Вместо това щеше да се вгледа по-внимателно в него, да разгадае методите му, точно както бе сторил, когато злият елф за първи път се бе нахвърлил върху него, възседнал гущера си. Тогава Дризт беше предугадил, че противникът му се кани да се изкачи на тавана, прозрял бе намеренията му, защото бе погледнал през очите на Дантраг.

Така стана и този път. Повелителят на меча замахна за ляв удар, после за десен, после за още два леви и всеки път скиталецът спираше оръжията му, като не само че улучваше безпогрешно откъде ще долети острието, но дори изпращаше ятаганите си в нужната посока, още преди неприятелят му да бе започнал нападението. Всъщност, начинът, по който Дантраг се биеше, силно наподобяваше техниката на Закнафейн. Синът на Баенре може и да се движеше по-светкавично от всеки друг елф, когото Дризт бе срещал, ала това си имаше и своя голям недостатък. Въпреки невъобразимата бързина, с която въртеше оръжията (или може би именно заради нея), Дантраг надали бе в състояние да импровизира и в движение да променя тактиката си.

Дризт отби спускащия се към него меч и описа кръг със Сиянието, за да пресрещне напълно очаквания удар на второто елфическо острие. Беше точно както подозираше — немислимата бързина на Дантраг го ограничаваше по същия начин, по който пречеше на противниците му.

Следващият яростен замах завари скиталеца на колене, с ятаган, вдигнат високо, за да пресрещне връхлитащото оръжие. Вторият меч се спусна мълниеносно, ала Дризт го изпревари и върху крака на Дантраг се проточи кървава резка и го принуди да отскочи.

Повелителят на меча се хвърли напред с яростен рев. Заради мълниеносните му удари, Дризт започна да вдига ятаганите си все по-нависоко. Докато се опитваше да предугажда движенията на противника си, скиталецът изведнъж съзря целия му замисъл… замисъл, който още като младеж бе научил от баща си.

Дантраг дори не подозираше (единствените, които го знаеха, бяха Дризт и Закнафейн), че младият До’Урден бе открил противодействие на тази обикновено несъкрушима атака.

Злият елф изтласка ятаганите нагоре и пристъпи под тях. Това движение се наричаше двоен долен удар — онзи, който го предприемаше, първо принуждаваше противника си да вдигне оръжия нависоко, после правеше крачка назад, само за да се хвърли отново в атака с протегнати напред остриета.

Дризт се отдръпна и стовари кръстосаните си ятагани върху издигащите се мечове на Дантраг — отвръщаше с двойно кръстосване, единственото възможно париране в случая. Само че скиталецът имаше още нещо наум — докато натискаше двата меча надолу, той постепенно пренесе тежестта на тялото си върху единия си крак, а с другия с всички сили изрита противника си право между очите.

Жестокият удар запрати Дантраг назад и преди той да успее да се съвземе, Дризт се нахвърли отгоре му, без да спира да върти магическите си ятагани. Вече той бе този, който нападаше, неговите удари валяха мълниеносно, за да не позволят на врага му да се съвземе и да се възползва от преимуществото, което получаваше от невъобразимата бързина на ръцете си.

Сега бе ред на Дантраг да се отбранява срещу мълниеносните атаки на скиталеца, които се сипеха върху му от всички възможни ъгли. Дризт не знаеше колко още ще съумява да удържа това бясно темпо, ала прекрасно разбираше, че не бива да позволява на противника си да премине в настъпление и отново да го притисне до стената.

Всъщност, Дантраг се справяше наистина добре, успяваше да отбива ударите и да отбягва ятаганите в малкото случаи, когато Дризт пробиеше защитата му. Постепенно скиталецът забеляза, че единствено ръцете на противника му притежават онази невъобразима бързина, която така го бе изумила в началото. Движенията на тялото му бяха умели и добре премерени (както можеше да се очаква от един Повелител на меча и то на Първия дом), ала нищо повече. Дантраг със сигурност не беше по-бърз от него.

Сиянието политна право напред и злият елф с лекота го пресрещна. Дризт светкавично извъртя оръжие така, че закривеното острие да мине над меча и да се впие в ръката, която го държи.

Дантраг отскочи назад, опитвайки да се откопчи, ала скиталецът го следваше неотклонно, без да спира лудешкия танц на ятаганите си. Още на два пъти Дризт надви съпротивата му и го рани леко, използвайки закривените си оръжия, за да се промуши покрай правите остриета на своя противник.

Дали Дантраг бе в състояние да предугажда движенията му така добре, както той — неговите, запита се скиталецът и потисна ироничната усмивка, която напираше на устните му. Сиянието се стрелна право напред и Дантраг вдигна меч пред себе си — единствената възможна защита. Ятаганът започна да се извърта на една страна и той отдръпна ръката си.

Внезапно, по-бързо отколкото Дантраг можеше да реагира, Сиянието смени посоката си, и потъна дълбоко в другата му ръка, после се върна обратно, оставяйки грозен разрез върху корема му.

С изкривено от болка лице Повелителят на меча отскочи назад.

— Бива си те! — призна той, мъчейки се да изглежда самоуверен, ала треперещият му глас издаваше колко сериозна всъщност е последната рана.

Неочаквано по устните му плъзна усмивка:

— Берг’инйон! — извика и погледна встрани, ала задоволството му бързо се стопи — брат му не се виждаше никъде.

— Той също иска да е Повелител на меча — отбеляза Дризт.

С грозен вик злият елф се хвърли в яростна атака.

* * *

Разяреният убиец пристъпи в дирята зеленикава светлина, оставена от сабята му. Изумрудената кама се потопи в кръвта на елфа и се опи от живителната му енергия, после се заби отново и отново. Най-сетне Ентрери издърпа оръжието си и направи крачка назад, оставяйки мъртвото тяло да рухне на земята.

Самият той побърза да отскочи от входа на страничния тунел и мрачно поклати глава, когато миг по-късно оттам долетяха няколко отровни стрелички и се удариха в каменната стена.

Сега вече можеше да насочи цялото си внимание към коленичилата жена и да настоява за отговор на въпросите си.

По красивото, измамно невинно лице на Кати-Бри плъзна широка усмивка и тя му показа последния от малките пясъчни часовници, преди да го пъхне в една от дупките, издълбани от среброперите стрели.

Ентрери пребледня като платно — най-после се досети как спътницата му беше взривила моста преди малко, разбра и какво се кани да стори сега.

— Ще трябва да тичаме — спокойно отбеляза тя и се изправи, стиснала Таулмарил в ръка.

Палачът нямаше нужда някой да му казва, че трябва да се маха оттам колкото се може по-бързо (толкова бързо всъщност, че дори не се огледа за скрити в страничния тунел врагове, преди да профучи пред входа му).

Кати-Бри го следваше по петите, а веселият й смях отекваше в коридора. Когато мина покрай дупката, през която бяха излезли от галерията, тя дори поспря за миг и извика на левитиращите отдолу елфи, че не са никак добре дошли при тях.

* * *

Замах надясно, замах наляво, последвани от мълниеносно кръстосване на двете оръжия — нападението на Дантраг бе бързо и ожесточено, ала Дризт се справи с лекота и отвърна с нов ритник в кървящия корем на противника си.

Повелителят на меча се преви одве, а когато най-после успя да си поеме дъх и да се изправи, скиталецът вече се бе хвърлил в атака и той трябваше да се защитава.

В този момент откъм завоя се показа Ентрери:

— Да бягаме! — извика той, но макар да се нуждаеше от Дризт, за да се добере до Повърхността, не посмя да спре и да го дръпне със себе си.

Миг по-късно се появи и Кати-Бри, тъкмо навреме, за да види как ятаганите на приятеля й политат напред. Дантраг ги пресрещна и ги раздалечи със своите мечове, после вдигна коляно, ала Дризт отдавна го бе изпреварил. Насред свирепата болка, която плъзна из тялото му и го заслепи, Повелителят на меча извън всяко съмнение разбра, че с него е свършено.

Сиянието преодоля съпротивата на меча му и се насочи към ребрата му. За секунда двамата врагове сякаш застинаха, погледите им не се отделяха един от друг.

— Закнафейн щеше да те победи — хладно рече Дризт и заби Сиянието в сърцето му.

После се извърна към Кати-Бри, мъчейки се да разгадае ужаса в очите й.

Трябваха му няколко мига, за да разбере, че тя се носи към него по въздуха, повдигната от мощна взривна вълна.