Р. А. Салваторе
Беззвездна нощ (27)

Глава 25
Отчаян бяг

С напредването на церемонията матрона Баенре, необезпокоявана от събитията на двора, усещаше как я обзема все по-голяма гордост. Не знаеше, че Дантраг и Берг’инйон не са в светилището и дори не подозираше, че жестоката й дъщеря е мъртва, посечена от същия вероотстъпник, когото тя се надяваше да покаже на останалите матрони — майки.

Единственото, което Ивонел Баенре усещаше в този миг, бе сладкият вкус на властта. Собственоръчно беше създала най-могъщия съюз, сключван в Мензоберанзан през последните няколко века и го бе оглавила. Беше надхитрила лукавата К’иорл Одран, а Мез’Барис, господарка на втория по влияние дом, буквално бе сплашила. Кралицата на паяците гледаше на рода Баенре повече от благосклонно, убедена бе матроната — майка.

Единственото, което чуваше в този миг, бяха ритуалните напеви; единственото, което виждаше — великолепния магически образ на Лолт, която неспирно менеше очертанията си от паяк в елфическа жена и обратно. А и как можеше тя, пък и който и да било от стотиците гости, които наблюдаваха церемонията, да знаят за битката, бушуваща далече-далече над покрива на светилището?

* * *

— Тунел! — възкликна Кати-Бри, сграбчи Дризт за рамото и го накара да се обърне към мъртвия елф, който все още се носеше във въздуха над тях.

Скиталецът я изгледа недоумяващо.

— Там горе! — извика тя, после нетърпеливо вдигна Таулмарил и се прицели натам.

Стрелата се удари в основата на сталактита, ала не успя да го преодолее.

— Там е, казвам ти! — настояваше младата жена. — Над тавана на пещерата има тунел!

Дризт колебливо се взря нагоре и се замисли. Не се съмняваше в предположението, ала нямаше никаква представа как да се доберат до онзи коридор. Мостът, който отиваше натам, свършваше на около четири метра от мястото, ала до него (макар той да се намираше само на десетина метра и съвсем малко по-високо от тях) водеше само един заобиколен път, дълъг стотици метри.

— Какво има? — обади се Ентрери и се втурна към тях, за да провери какво става; зоркият му поглед не пропусна да забележи мрачните силуети, които се събираха в далечината зад тях.

— Над нас като че ли има тунел — бързо обясни Дризт.

Изражението на палача красноречиво говореше, че това предположение му се струва доста неправдоподобно, ала съмненията му само още повече мотивираха Кати-Бри.

Таулмарил пропя и стрела след стрела полетяха към основата на упорития сталактит.

Някъде зад гърба им избухна огнено кълбо и целият мост потрепери. Камъните се разместиха, металът започна да се топи, пътеката сякаш щеше да рухне.

Младата жена рязко се обърна и с два добре премерени изстрела уби един от нападателите и принуди останалите да се скрият зад най-близката колона. Някъде откъм мрака пред тях долетя гърленото ръмжене на Гуенивар, изщракаха арбалети.

— Да се махаме оттук! — настоя Ентрери и дори дръпна скиталеца, за да го накара да тръгне.

Дризт обаче не помръдна от мястото си и продължи да наблюдава усилията на Кати-Бри, убеден, че тя знае какво прави. В основата на сталактита се заби поредната сребропера стрела и потъна дълбоко в поддаващия камък.

Скалата простена в знак на протест, приплъзна се надолу и увисна на една страна. После полетя в бездната. За миг Дризт си помисли, че ще се сгромоляса право върху куполовидния покрив на светилището, но със съжаление я видя да пада на двора и да се разбива на хиляди парчета.

Внезапно острият слух на скиталеца долови необичаен шум и очите му се разшириха от изненада, примесена с надежда.

— Вятър — едва успя да прошепне той. — От тунела идва вятър!

Така си и беше. Откъм дупката, зейнала там, където допреди малко се намираше сталактитът, сега свистеше вятър — налягането в по-горните галерии се изравняваше с това в мензоберанзанската пещера.

— Само че как ще се доберем дотам? — попита Кати-Бри.

Вместо отговор, Ентрери, който вече й вярваше напълно, се зае да търси нещо в раницата си. Извади дълго въже и кука за захващане и само с едно хвърляне успя да я закачи за моста, който се намираше най-близо до дупката. После се втурна към парапета и завърза въжето. Без никакво колебание, Дризт скочи върху своеобразната пътека и тръгна нагоре, добивайки увереност с всяка стъпка.

Увереност, която се стопи в мига, в който на пътя му внезапно се изпречи мрачен войник. Отърсвайки се от невидимата магия, с която се бе прикривал до този момент, злият елф вдигна меча си.

Отчаяно вкопчен в прерязаното въже, скиталецът увисна над бездната, само на няколко метра под пътеката, където бяха спътниците му.

Самодоволната усмивка на злия елф, който му бе попречил, замръзна и отстъпи място на неподправен ужас, когато среброперата стрела потъна дълбоко в гърдите му.

Дризт започна да се катери нагоре, ала не бе изминал и метър, когато покрай ухото му изсвистя малка стреличка, после още една. Сведе поглед надолу и забеляза неколцина войници да се приближават с помощта на левитация, насочили арбалети срещу него.

Ентрери яростно сграбчи въжето, мъчейки се да му помогне. В мига, в който ръцете на скиталеца стиснаха ръба на моста, палачът го издърпа до себе си, после взе въжето и се вгледа в него с мрачно изражение — как, в името на Деветте пъкъла, щеше да го закачи за другата пътека без куката? По лицето на убиеца се изписа непоколебима решимост и като направи неголям клуп в края му, той се огледа наоколо.

Дризт тъкмо се канеше да се изправи, когато мощен взрив разтърси пътеката. Кати-Бри се олюля, под краката й зейна голяма пукнатина; скиталецът политна през ръба и отново увисна над бездната.

Чу се изщракване на арбалети и една стреличка отскочи от камъка на сантиметри от лицето на Дризт. Друга се заби в ботуша му, но за щастие не успя да го нарани. Миг по-късно тялото му беше обхванато от високи алени пламъци, които не му причиняваха болка, но го превръщаха в лесна мишена.

Дризт сведе поглед надолу и призова облак магически мрак между себе си и приближаващите елфи. После се изкатери обратно върху моста и завари Кати-Бри да обсипва със стрели войниците, които прииждаха зад гърба им, докато Ентрери придърпваше въжето към себе си, без да спира да проклина.

— Няма къде да го закача — изръмжа той и на Дризт не му беше никак трудно да се досети какво означава това: враговете им неумолимо ги обкръжаваха, мостът бавно се пропукваше под краката им, а сякаш за да стане всичко напълно безнадеждно, Гуенивар дотича при тях — пътят напред също беше отрязан.

— Няма да се предадем! — прошепна Кати-Бри и в очите й пламна мрачна решителност.

Изпрати поредната си стрела към задаващите се войници и се хвърли по лице на моста. От облака, който още се рееше под него, се показа протегната напред пръчка, после се появи и самият магьосник.

Среброперата стрела се удари право в пръчката, разцепи я надве и прониза рамото на елфа. Той извика, повече от ужас, отколкото от болка, и сведе очи към вече безполезното си оръжие — прекрасно знаеше какъв мощен взрив на магическа енергия ще последва. С типична за расата си вярност, той го хвърли в мрака под себе си… там, където се намираха другарите му, после побърза да се отдръпне от пътя на невидимите огнени кълба, които изригнаха от счупената пръчка. Предсмъртните викове на събратята му отекнаха над бездната, после бавно заглъхнаха.

Заклинателят дори не успя да се зарадва, че се е отървал толкова леко, преди в гръбнака му да се забие сребърна стрела и да угаси светлината в очите му. Сложила край на тази опасност, Кати-Бри веднага скочи на крака и отново се зае да обстрелва приближаващия се по пътеката отряд. Нито арбалетите, нито копията им можеха да я достигнат, ала тя бе сигурна, че замислят нещо.

Гуенивар не бе обикновена пантера и интелигентността й значително надвишаваше тази на сестрите й от Материалната равнина. Веднага щом се върна при тримата си спътници, тя се досети какво се бяха опитали да направят, разбра и как се бяха провалили. Вярното животно бе тежко ранено, от тялото му стърчаха цяла дузина отровни стрелички, ала желанието да помогне на любимия си господар заглушаваше болката и потискаше всяка друга мисъл.

Ентрери не можа да сдържи ужасения си вик, когато котката най-неочаквано се хвърли към него и изтръгна въжето от ръката му. Накани се да извади оръжие, за да се защити, ала Гуенивар се закова на място (при което и Дризт, и палачът политнаха назад, повлечени от устрема), обърна се надясно и скочи.

С лекота достигна моста под дупката на тавана, но не успя да спре и увисна от другата му страна, все така вкопчена във въжето.

Много по-разтревожен за приятелката си, отколкото за самия себе си, Дризт се втурна по опънатото въже, макар да знаеше, че то всеки миг може да се изплъзне от зъбите на Гуенивар и да го запрати в бездната.

Ентрери дръпна Кати-Бри и й даде знак да последва скиталеца.

— Не мога да ходя по въже! — възпротиви се тя с разширени от ужас очи.

— Научи се тогава! — сопна се убиецът и я бутна толкова грубо, че замалко не я събори от моста.

Разтреперана, младата жена постави единия си крак върху въжето и опита да се закрепи, но бързо се отказа и се дръпна назад.

Ентрери я отмести настрани и скочи върху своеобразната пътека.

— Задържай ги с лъка си — нареди той. — И бъди готова да развържеш въжето, когато ти кажа!

И преди Кати-Бри да успее да го попита каквото й да било, палачът се втурна напред с такава лекота, сякаш все още се намираше върху моста. Не й оставаше друго, освен да започне да обстрелва прииждащите неприятели — както тези зад тях, така и другите, които преследваха Гуенивар.

Младата жена трескаво се обръщаше ту в едната, ту в другата посока и понеже нямаше никакво време да се прицели, стрелите й рядко улучваха.

От устните й се откъсна сподавена въздишка — наистина я болеше за бъдещето, което никога нямаше да види. После по лицето й плъзна примирена, ала храбра усмивка. Щеше да умре, да… но щеше да повлече и врага със себе си, с гибелта си щеше да дари свобода на Дризт.

* * *

Част от елфите, присъстващи на церемонията на Баенре, усетиха рухването на сталактита в двора, ала не му обърнаха особено внимание — стените на светилището бяха дебели, а малкото шум, който успяваше да проникне през тях, начаса бе удавян от ритуалния напев на две хиляди богомолци.

Матрона Баенре научи за станалото малко по-късно, когато Сос’Умпту, нейната дъщеря, отговаряща за светилището, тихичко й прошепна, че нещо в двора сякаш не е наред.

На първата матрона обаче, никак не й се искаше да прекъсва церемонията. Погледът й обходи лицата на останалите матрони — повелителки (единствените, които можеха да й бъдат съперници) и със задоволство установи, че в този момент те са й напълно предани. Все пак не биваше да рискува, затова разреши на дъщеря си да изпрати неколцина от елитните бойци, охраняващи светилището, като внимава да не привлича ненужно внимание.

После отново се отдаде изцяло на церемонията, усмихната, сякаш нищо необичайно (с изключение, разбира се, на това доста необикновено събиране) не се бе случило. Толкова сигурна беше матрона Баенре в могъществото на своя дом, че единствената й тревога бе да не би някой да оскверни свещения ритуал и така да я злепостави в очите на Лолт.

И дори не подозираше за подвизите, които тримата бегълци и гигантската пантера извършваха високо горе.

* * *

Надвесен от моста, Дризт нежно насърчаваше ранената пантера да се изкатери обратно при тях и дори не усети, че Ентрери стои до него.

— Нищо не можем да направим за котката — разнесе се гласът на палача и Дризт рязко се обърна.

Първото, което видя, бе смъртната опасност, в която се намираше Кати-Бри.

— Изоставил си я! — кресна той.

— Не може да премине — сопна се убиецът. — Още не!

Заслепен от ярост, скиталецът посегна към ятаганите си, ала Ентрери му обърна гръб и насочи вниманието си към Кати-Бри, която бе коленичила на отсрещния мост и трескаво правеше нещо.

— Отвържи въжето и после се дръж здраво! — провикна се той.

Дризт, учуден, че в глупостта си не е разбрал намеренията на Ентрери още в началото, побърза да му се притече на помощ и с всички сили стисна въжето. В мига, в който Кати-Бри го развържеше, Гуенивар щеше да политне в бездната и тежкото тяло щеше да повлече въжето със себе си. Скиталецът прекрасно разбираше, че двамата с Ентрери не са в състояние да удържат тристакилограмовата пантера за повече от няколко секунди, но щяха да смекчат поне малко мощното дръпване, което щеше да последва, та Кати-Бри да успее да се задържи.

Младата жена остана на мястото си още известно време, въпреки виковете на Ентрери и идващите все по-близо елфи. Най-сетне се приведе над ръба на моста, но веднага се изправи:

— Прекалено е стегнато!

— Проклятие! — изруга палачът. — Няма с какво да го среже!

Дризт извади Сиянието от ножницата и пристъпи към въжето, твърдо решен да умре до скъпата си Кати-Бри. Не бе успял да направи и крачка, когато младата жена преметна Таулмарил през рамо и скочи върху своеобразния мост с изкривено от ужас лице и разтреперани крака. Метър, два, пет, разстоянието между нея и спътниците й постепенно намаляваше.

Сега, когато среброперите стрели бяха спрели да разреждат редиците им, мрачните бързо се приближаваха. Първите почти бяха достигнали опънатото въже и вече насочваха арбалетите си срещу беззащитната жена.

Внезапно обаче онези, които вървяха най-отпред, се заковаха на място, после трескаво се разбягаха встрани, някои дори скочиха от моста.

Дризт не можеше да разбере какво става, но не му се наложи да се чуди дълго — тъкмо в този миг между двете групи елфи на отсрещната пътека избухна огромно огнено кълбо. Пламъците се пръснаха във всички посоки и той инстинктивно вдигна ръце пред лицето си.

В този момент се разнесе викът на палача — прогорено, въжето се бе откъснало в другия си край и сега бързо профучаваше покрай тях, повлечено от тристакилограмовата пантера.

Дризт и Ентрери светкавично се хвърлиха към него, за да го забавят поне малко, но едва го бяха хванали, когато почувстваха как то олеква и се отпуска в ръцете им — безстрашната Гуенивар, досетила се, че Кати-Бри ще се блъсне в моста с всички сили и най-вероятно няма да успее да се задържи, пусна своя край на въжето и полетя в мрака на бездната.

Мостът, от който Кати-Бри бе побягнала преди малко, изскърца зловещо и се срути, премазвайки един от малцината оцелели след взрива на разцепената магическа пръчка и събаряйки онези, които не бяха успели да скочат навреме. Повечето все още можеха да левитират и щяха да се спасят, но това забавяне щеше да осигури на бегълците преднината, от която така отчаяно се нуждаеха.

Лицето на Кати-Бри пламтеше от горещината, по плаща й се гонеха малки пламъчета, ала тя запази присъствие на духа и сграбчи протегнатата ръка на Дризт.

— Отпрати Гуен! — останала без дъх се примоли тя, макар че при всяка дума усещаше остра болка в гърдите.

Дризт не чака да му повтарят и без да я пуска, извади ониксовата статуетка от кесията си и освободи Гуенивар. Оставаше му само да се надява, че го е сторил преди вярното животно да се е сгромолясало на каменния под.

След това внимателно издърпа Кати-Бри на моста до себе си и силно я прегърна. Междувременно Ентрери бе откачил куката и сега с един добре премерен замах я прехвърли през дупката, останала след срутването на сталактита. После завърза другия край на въжето за парапета на моста и даде знак на Дризт да тръгне пръв.

Скиталецът ловко се закатери нагоре, следван от Кати-Бри. Тя обаче не се справяше така добре като него и с това предизвика гневните ругатни на Ентрери, който се боеше, че заради нея неприятелите им може да ги настигнат.

И наистина, както Дризт виждаше със собствените си очи, към тях вече се бе насочила нова група левитиращи елфи, макар все още да бяха достатъчно далече.

— Чисто е! — извика той, когато надникна в дупката и с радост установи, че там наистина има тунел, а не някоя малка стаичка без изход.

Ентрери се улови за въжето и пое нагоре, последен от тримата.

Скиталецът издърпа Кати-Бри до себе си и сведе поглед към убиеца. Можеше да пререже въжето и да го остави да рухне в бездната — светът щеше да бъде много по-добро място без злия палач. Ала Дризт не можеше да потъпче честта си и да престъпи думата си — своята и тази на Кати-Бри. Освен това не можеше да отрече, че Ентрери наистина бе положил неимоверни усилия, за да ги доведе дотук. Не, Дризт До’Урден нямаше да се превърне в предател.

Когато убиецът се приближи достатъчно, той го улови и му помогна да се изкатери при тях. Междувременно Кати-Бри отново бе свалила Таулмарил от рамото си и сега надникна през дупката, за да провери дали враговете им не ги застигат. Внезапно вниманието й беше привлечено от обгърнатия от вълшебни пламъци купол на светилището, което се издигаше точно под тях. Представи си израженията на събраните там елфи, ако Гуенивар бе рухнала върху покрива и тази мисъл я наведе на една идея. По устните й заигра мрачна усмивка и след един последен поглед към светилището, тя вдигна очи към тавана над главата си.

Тунелът не беше изработен с длето и чук и затова бе доста неравен, но за сметка на това достатъчно широк, за да могат тримата да вървят рамо до рамо. Изведнъж в мрака пред тях проблесна светлина — сигурен признак, че не са сами.

Дризт извади оръжията си и се накани да се втурне напред, за да разчисти пътя, но после видя Кати-Бри да тръгва в обратната посока и се поколеба.

— Какво си мислиш, че правиш? — сопна се Ентрери, ала Кати-Бри дори не си направи труда да му отговори и постави нова стрела в тетивата на Таулмарил.

Изведнъж от близкия страничен проход изскочи войник и се нахвърли отгоре им, но още преди да вдигне меча си, между ребрата му се заби жестока изумрудена кама. Докато го довършваше, Ентрери изкрещя на Кати-Бри да отиде при Дризт.

— Удържай ги! — рече му младата жена в отговор и продължи в обратната посока.

— Да ги удържам? — недоумяващо повтори убиецът, но това не му попречи да посече още един елф и да се заеме с другаря му, който току-що се бе показал от прохода.

* * *

Дризт се втурна зад ъгъла и направи няколко крачки върху полегатата стена, за да запази трескавата си скорост.

— Не беше зле! — обади се някой на езика на мрачните и го накара да се закове на място.

Възседнали гущери, двамата братя Баенре стояха в средата на тунела и му препречваха пътя.

— Добър опит! — проговори отново Дантраг, ала ехидната му усмивка обезсмисляше усилията на бегълците, сякаш единствената цел на онова, което бяха извършили до този момент, бе да послужат като развлечение за самонадеяния Повелител на меча и неговия брат.