Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Starless Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Форматиране и корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Беззвездна нощ

Редактор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо дар“, София, 2004

ISBN 954–761–141–0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Диан Жон

Глава 6
Знак свише

На следващата сутрин Кати-Бри се събуди в пухено легло. Намираше се в разкошна стая с меки тапицирани стени и дантелени завеси, през които лъчите на слънцето нежно галеха лицето й.

Не бе свикнала с подобни места и предишната вечер дори бе отказала предложената вана, макар лейди Алустриел да бе обещала, че екзотичните масла и благоуханните сапуни ще прогонят умората от пътя и ще я освежат. За Кати-Бри, възпитана като истинска джуджешка дъщеря, това си беше глезотия и даже още по-лошо — проява на слабост. Тя се къпеше често, но винаги в студените води на планински ручеи и никога не използваше екзотични масла от далечни земи. Дризт бе разказвал, че мрачните му събратя са в състояние да следват враговете си в продължение на дълги мили, без да ги води нищо друго, освен миризмата им, та й се бе сторило доста глупаво да си вземе ароматна вана и сама да улесни враговете си.

Ала тази сутрин, докато се наслаждаваше на игривите слънчеви лъчи и сънливо наблюдаваше облаците пара, които се издигаха над ваната, Кати-Бри започна да се пита дали все пак не си струва да приеме.

— Наистина си упорита! — тихичко се засмя тя, досетила се, че именно магическите умения на лейди Алустриел бяха накарали водата да забълбука така примамливо.

Спря поглед върху красивите шишенца и се замисли за дългия, прашен път, който й предстои… път, от който може би никога нямаше да се завърне. Нещо се пробуди у нея, някакво непознато желание да се поглези поне веднъж и преди калената по джуджешки воля да успее да вземе връх, тя се съблече и седна в горещата вана.

В началото час по час поглеждаше към вратата, ала постепенно се отпусна и като прогони всякакви мисли от главата си, се остави на меката, благоуханна прегръдка на гъстата пяна.

— Казах ти. — Неочакваният глас извади Кати-Бри от приятния унес.

Тя рязко се надигна, но после побърза отново да се потопи във водата засрамено, когато видя, че зад рамото на лейди Алустриел наднича беловласо джудже, облечено в дълги копринени одежди.

— В Митрил Хол имаме обичай да чукаме, преди да влезем някъде — отбеляза Кати-Бри, когато успя да възвърне част от достойнството си.

— Почуках — отвърна Сребърната лейди, — ала ти бе прекалено погълната от топлата вана.

Момичето отметна мократа коса от лицето си, при което цялата й буза се покри със сапунена пяна. Първо реши да не обръща внимание, ала бързо се отказа и гневно я избърса.

Алустриел се поусмихна, но не каза нищо.

— Можеш да си вървиш! — сопна се Кати-Бри на величествената господарка на Града на сребърната луна.

— Дризт наистина е тръгнал към Мензоберанзан — спокойно каза Алустриел и младата жена рязко се наведе напред, забравила всичко останало при тази важна новина. — Тази нощ дълго бродих из света на мъртвите — продължи Алустриел. — Отговорите на не един и два въпроса се крият там. Поел е на север от Града на сребърната луна, прекосил е Лунолес и се е отправил към планините, които заобикалят Прохода на мъртвите орки.

По лицето на Кати-Бри се изписа недоумение.

— Именно оттам, от една пещера на изток от този проход, Дризт завинаги напуснал Подземния мрак — обясни Алустриел. — Предполагам, че възнамерява да се върне по същия път, който някога го е извел от тъмата на родината му.

— Изпрати ме там! — възкликна Кати-Бри и се изправи, забравила всяко притеснение в нетърпението си.

— Ще ти дам коне — отвърна лейди Алустриел, докато й подаваше мека кърпа. — Магически жребци, които ще те отведат дотам за по-малко от два дни.

— Не можеш ли да използваш уменията си, за да ме пренесеш веднага? — остро попита младата жена, сякаш подозираше, че Алустриел не прави всичко по силите си, за да й помогне.

— Не знам къде се намира пещерата — отговори Сребърната лейди.

Кати-Бри спря да се бърше и замалко не изпусна дрехите, които тъкмо бе събрала накуп. При вида на изумлението в очите й, Алустриел успокоително протегна длан:

— Точно затова доведох Фрет.

— Фредегар Трошискал — поправи я джуджето с необичайно мелодичен за расата си глас и като разпери театрално ръце, направи изящен поклон.

На Кати-Бри й се стори, че звучи като елф, затворен в джуджешко тяло. Тя сбърчи чело и изпитателно го изгледа — макар да бе прекарала почти целия си живот сред джуджета, никога не бе срещала друг като него. Брадата му беше спретнато подстригана, върху дрехите му не се виждаше и най-малкото петънце, кожата му изглеждаше гладка и мека. Твърде много вани с ароматични масла, реши младата жена и хвърли презрителен поглед на димящата вода.

— Фрет бе в отряда, който първи проследи пътя на Дризт след излизането му от Подземния мрак — продължи Алустриел. — Когато Дризт си тръгна оттам, любопитната ми сестра и спътниците й се върнаха по дирите му и откриха пещерата, която го бе извела навън.

— Не съм сигурна дали трябва да ти покажа пътя — добави Сребърната лейди след дълго мълчание, без да крие притеснението си.

Очите на младата жена се присвиха и тя с трескава бързина нахлузи панталоните си. Нямаше намерение да търпи подобно пренебрежително отношение от никого, та бил той и самата господарка на Града на сребърната луна, нито щеше да позволи някой друг да решава вместо нея!

— Добре тогава — искреното разбиране в гласа на домакинята накара Кати-Бри да се успокои.

Лейди Алустриел даде знак на Фрет да вземе раницата на младата жена. Чистичкото джудже не можа да сдържи киселата си гримаса, когато се доближи до възмръсния предмет, но понеже господарката му не обърна никакво внимание на жалния му поглед, то най-накрая се престраши и като го вдигна с два пръста, напусна стаята.

— Не съм молила за спътници — рязко отсече Кати-Бри.

— Фрет само ще ти покаже пътя до пещерата — поправи я Алустриел, — нищо повече. — Смелостта ти е достойна за възхищение… дори и да граничи с безразсъдство.

Преди Кати-Бри да каже каквото и да било, Сребърната лейди вече бе излязла от стаята.

Младата жена дълго време стоя неподвижно, без да обръща внимание на водата, която се стичаше по гърба й. Най-сетне успя да се пребори с чувството, че е просто едно малко момиченце, сам-само в големия и опасен свят, дребно и незначително в сравнение с величествената и могъща лейди Алустриел.

Ала съмнението остана.

Два часа по-късно, след богата закуска и последна проверка на провизиите, Кати-Бри и Фрет, придружавани от самата повелителка на Града на сребърната луна и следвани от отряд стражи, достигнаха Сундабарските двери, източната порта на града.

Там вече ги очакваха черна кобила и рошаво сиво пони.

— Наистина ли се налага? — жално попита Фрет, поне за двадесети път, откакто бяха напуснали замъка. — Нима една подробна карта няма да е достатъчна?

Алустриел се усмихна, но не отвърна нищо. Фрет мразеше всичко, което можеше да го накара да се изцапа или да се отдели от задълженията си на любим съветник и мъдрец на Сребърната лейди. Пътешествието из дивите земи около Прохода на мъртвите орки със сигурност предвещаваше и двете.

— С магическите си подкови жребците ви ще препускат по-бързо от вятъра — обърна се Алустриел към Кати-Бри, после хвърли поглед към мърморещото джудже.

Младата жена не отвърна нищо, дори не поблагодари за помощта. Всъщност, тя не бе разменила и дума с домакинята си от срещата им по-рано същата сутрин и през цялото време от държанието й лъхаше хлад.

— С малко повечко късмет може дори да изпреварите Дризт — продължи Алустриел. — Моля те, говори с него и го убеди да се върне у дома. Мястото му не е в Подземния мрак… вече не.

— Дризт сам трябва да реши къде му е „мястото“ — отвърна Кати-Бри, ала всъщност думите се отнасяха не за елфа, а за нея самата.

— Разбира се! — съгласи се Алустриел и по устните й отново се разля онази многозначителна усмивка, която караше младата жена да се чувства неизказано дребна. — Та аз съвсем не се опитвам да те спра. Напротив, сторих всичко по силите си, за да ти помогна… независимо дали смятам избора ти за разумен или не.

Кати-Бри се подсмихна:

— Не можеше да не добавиш последната забележка, нали?

— Нима нямам право на собствено мнение? — попита Алустриел.

— О, имаш и още как! — отново се засмя Кати-Бри. — И го раздаваш на всички, независимо дали те се интересуват от него или не.

Макар да разбираше причината за това остро държание, лейди Алустриел не можа да скрие изненадата си.

Кати-Бри смушка кобилата и бавно се отдалечи.

— Ти го обичаш — отбеляза Алустриел.

Младата жена рязко дръпна юздите и се обърна назад. Сега бе неин ред да остане изненадана.

— Елфа — допълни Алустриел, по-скоро за да подкрепи думите, в които искрено вярваше, отколкото да ги поясни.

Кати-Бри задъвка долната си устна, сякаш се чудеше какво да отговори, после се отказа и като пришпори коня, полетя напред.

— Но пътят е толкова дълъг! — простена Фрет.

— Тогава бързай, колкото можеш — отвърна лейди Алустриел, — и се върни при мен заедно с Кати-Бри и Дризт!

— Както наредиш, господарке! — поклони се джуджето и накара понито да се втурне след черната кобила.

Лейди Алустриел остана край източната порта дълго след като Кати-Бри и Фредегар се бяха изгубили от погледа й. За кой ли път й се прииска да не носи на плещите си товара на властта. Хиляди пъти би предпочела да скочи върху най-бързия си жребец и да препусне рамо до рамо с Кати-Бри. На драго сърце би навлязла дори в недрата на земята в търсене на забележителния мрачен елф, който се бе превърнал в един от най-скъпите й приятели.

Ала не можеше. Въпреки всичко, Дризт До’Урден си оставаше просто малка песъчинка в безбрежното море на широкия свят, който всеки ден се нуждаеше от нейната помощ.

— На добър път, дъще на Бруенор — прошепна красивата, среброкоса жена. — На добър път и нека боговете бдят над теб!

* * *

Възседнал черно-белия си жребец, Дризт бавно се изкачваше по каменистата пътека. Подухваше топъл ветрец, небето бе ясно, ала едва преди няколко дни тук бе вилняла свирепа буря и земята все още бе доста кална. Най-сетне, опасявайки се, че животното може да се подхлъзне и да се нарани, скиталецът скочи от гърба му и внимателно го поведе нагоре.

Тази сутрин на няколко пъти бе зърнал елфа, който го следеше — местността бе открита, а при цялото това изкачване и спускане, двамата неведнъж се оказваха доста близо един до друг. Ето защо не се изненада особено, когато свърна зад поредния завой и видя далечния си спътник да се задава от съседната пътека.

И той водеше жребеца си за поводите и одобрително кимна, когато разбра, че скиталецът е сторил същото. Спря на няколко метра, сякаш се чудеше как точно да постъпи.

— Ако си дошъл да нагледаш коня — обади се Дризт, — защо просто не повървим заедно?

Лунният елф отново кимна и се приближи. Дризт проследи лъкатушещата пътечка, която се губеше в далечината, и добави:

— Утре вече няма да имам нужда от него. Всъщност не знам дали някога изобщо ще яздя отново.

— Мислиш, че никога няма да напуснеш планините, така ли? — попита лунният елф.

Дризт прокара ръка през гъстите си, снежнобели къдрици, донякъде учуден от недвусмислените… и болезнено верни думи.

— Търся една горичка недалече оттук — отвърна той. — Някога беше дом на Монтолио ДеБруши.

— Слепия пазител — допълни лунният елф и Дризт изненадано се вгледа в него.

Нищо у събеседника му не подсказваше, че е пазител, а ето че очевидно знаеше кой е Монтолио.

— Чудесно е да науча, че името Монтолио ДеБруши все още е живо. Така и трябва да бъде! — рече той на глас.

— Ами името Дризт До’Урден? — поусмихна се пълният с изненади лунен елф. — Да, знам кой си, мрачни елфе.

— Значи имаш преимущество — отбеляза Дризт.

— Наричат ме Таратиел — отвърна непознатият. — И това, че пътищата ни се пресякоха, съвсем не бе случайно. Когато малкият ни клан научи, че си навлязъл в Лунолес, решихме, че ще бъде най-добре Елифайн да те посрещне.

— Девойката? — досети се Дризт.

Лицето на Таратиел изглеждаше почти прозрачно под ярките слънчеви лъчи.

— Никой от нас не знаеше как ще реагира тя при вида на един мрачен елф. Наистина съжаляваме за случилото се.

Дризт кимна в знак, че приема извинението.

— Тя не е от вашето племе, нали? — предположи той. — Или поне не е била като малка.

Таратиел не каза нищо, ала изражението му красноречиво говореше, че Дризт е на верен път.

— Роднините й са били избити от мрачни елфи — продължи скиталецът, макар че се боеше да чуе положителния отговор на Таратиел.

— Откъде знаеш? — в гласа на събеседника му за първи път звъннаха стоманени нотки.

— Аз бях един от тях — призна Дризт.

Таратиел посегна към меча си, ала скиталецът, бърз като светкавица, стисна китката му.

— Не съм убивал никого — обясни той. — Единствените, с които исках да се бия тогава, бяха „събратята“ ми.

Таратиел се отпусна и отдръпна ръка от ножницата си.

— Елифайн не помни почти нищо от трагедията, разиграла се онази нощ. Ала често я споменава насън, в бълнуванията си — сребърният елф замълча за миг и се вгледа в красивото лице на скиталеца. — Неведнъж съм я чувал да говори за лилави очи — продължи той след малко. — Никой, дори самата тя, не знае какво означава това. Малцина са елфите на мрака с лилави очи… така поне говорят нашите предания.

— Прав си — разсеяно отвърна скиталецът — мислите му вече бяха отлетели назад във времето, към онази страховита нощ.

Това наистина бе тя! Момиченцето, което младият Дризт До’Урден бе спасил, залагайки на карта собствения си живот; невинното дете, чиито сълзи веднъж завинаги го бяха убедили, че никога няма да успее да приеме покварените обичаи на злите си събратя.

— И така, когато чухме за Дризт До’Урден — мрачния елф с лилави очи — който бе помогнал на приятеля си Бруенор Бойния чук да възвърне царството на предшествениците си, решихме, че е дошло време Елифайн да се изправи срещу миналото си — обясни Таратиел.

И този път Дризт, който все още виждаше не планината пред себе си, а картините от онази ужасяваща нощ, само кимна.

Таратиел реши да остави нещата така. Елифайн очевидно се бе изправила срещу миналото си… и гледката замалко не я бе пречупила.

Дризт му предложи да вземе жребците и да се върне при близките си, ала лунният елф не се съгласи и много скоро двамата отново ги възседнаха. Тясната пътечка криволичеше и почти се губеше сред скалите, ала Дризт я познаваше като дланта на ръката си и уверено яздеше напред. Мислите му отлетяха към Монтолио, учителя му от Повърхността, стария пазител, който, макар и сляп, стреляше безпогрешно, воден от гласа на питомната си сова. Именно Монтолио му бе разказал за една богиня, въплътила в себе си най-съкровените чувства, които вълнуваха сърцето на младия Дризт и най-святите идеали, които ръководеха постъпките му. Наричаха я Миелики, богиня на гората, и от деня, в който за първи път чу за нея, Дризт До’Урден бродеше по света, стоплян от безмълвните й напътствия.

Скиталецът с мъка успяваше да сдържа урагана от чувства, който бушуваше в гърдите му, докато се изкачваше по все по-стръмната пътечка, осеяна с изпочупени клонаци. Ужасяваше се при мисълта за онова, което може би го очаква на върха й. Дали някое оркско племе (гнусните човекоподобни същества съвсем не бяха рядкост из тези земи) не бе завзело горичката на стария пазител? Ами ако безпощаден огън бе изпепелил дома на скъпия му учител, оставяйки грозен, черен белег там, където някога бе кипял живот?

Скоро стигнаха до гъст шубрак и поеха по тясната, но поддържана пътечка, която водеше към вътрешността му. Постепенно дърветата започнаха да оредяват и Дризт, който яздеше начело, зърна зад тях да се зеленее неголяма ливада. Дръпна юздите на черно-белия си жребец и се обърна към Таратиел.

— Горичката — обясни той и скочи от седлото.

Лунният елф последва примера му и като спънаха животните, двамата предпазливо се приближиха до края на шубрака.

Пред тях се издигаше горичката на Монтолио. Боровете се възправяха все така горди и величествени (Дризт въздъхна с облекчение, когато видя, че тук не бяха вилнели пожари), а въжените мостове, които слепият пазител беше опънал на различни височини, все още висяха между стволовете. Ниската каменна стена също си беше на мястото, недокосната от времето и зли твари, и дори не беше обрасла с трева.

— Някой живее там — предположи Таратиел и се обърна към Дризт, който вече стискаше двата ятагана със сурово изражение на лицето.

Докато лунният елф успее да свали лъка от рамото си, спътникът му вече бе изпълзял изпод прикритието на храсталака и се катереше по каменната стена. Таратиел сложи стрела в тетивата и се втурна след него.

— Откакто навлязохме в планините, навсякъде виждам следи от орки — прошепна той, когато се изравни с елфа на мрака. — Заради Монтолио?

Дризт безмълвно кимна и надникна над ръба на стената. Очакваше да види орки… орки, които много скоро щяха да срещнат смъртта си.

Изведнъж скиталецът застина на място и шумно си пое дъх.

Таратиел го бутна с лакът, за да разбере какво става, но когато не получи отговор, вдигна лъка си и също надзърна над каменния ръб.

В първия момент не видя нищо, ала когато проследи нетрепващия поглед на Дризт, забеляза един клон да се поклаща леко край неголяма просека, сякаш някой току-що бе минал оттам. В мрака между дънерите на дърветата зърна да проблясва нещо бяло. Кон, помисли си той.

В този миг жребецът излезе от сенките, красиво и силно животно, със снежнобяла козина, искрящи розови очи и дълъг седефенобял рог на челото. Могъщото създание се обърна към двамата елфи и макар все още да не ги виждаше, силно изпръхтя и започна да рие с копито в пръстта.

Въпреки изненадата си, Таратиел успя да запази достатъчно присъствие на духа, за да се скрие зад стената и да дръпне вцепенения от слисване Дризт До’Урден до себе си.

— Еднорог! — беззвучно прошепна лунният елф и скиталецът инстинктивно посегна към врата си, където винаги носеше медальона във формата на глава от еднорог, който Риджис му бе издялал от костите на една пъстърва.

Таратиел кимна към боровата горичка в знак, че трябва да си вървят, ала Дризт, който междувременно си бе възвърнал самообладанието, поклати глава и отново се показа над стената.

От еднорога нямаше и следа.

— Да се махаме оттук — обади се Таратиел, когато се убеди, че могъщото същество си е отишло. — Вече можеш да си спокоен — никой няма да се грижи по-добре за горичката на Монтолио.

Вместо отговор, Дризт приседна на ръба на стената и внимателно се взря в сумрака, който тегнеше между стволовете на високите борове. Еднорог! Символът на Миелики, най-чистото въплъщение на природното начало! В очите на всеки пазител еднорогът бе най-съвършеното животно и Дризт знаеше, че никъде не може да открие по-добър страж за горичката на Монтолио ДеБруши. Искаше му се да поостане още малко, горещо копнееше отново да зърне загадъчното същество, ала разбираше, че няма време — мрачният път го зовеше.

Погледна към Таратиел и се усмихна, после се накани да слезе от стената.

Само че пътят през ливадата вече беше препречен… от могъщия еднорог.

— Как се е приближила? — недоумяваше Таратиел; вече нямаше нужда да шепне — еднорогът гледаше право в тях, нервно риеше пръстта и въртеше красивата си глава.

— Не е тя, той е — поправи го Дризт, който не бе пропуснал да забележи снежнобялата брада на приказното животно.

Изведнъж, сякаш току-що го бе осенила неочаквана мисъл, той прибра ятаганите си и скочи на земята.

— Как се е приближил? — поправи се Таратиел. — Не чух и най-слабото прошумоляване… освен ако — възбудено продължи той и отново се обърна към горичката, — освен ако няма още като него!

— Само един е — увери го Дризт. — У всеки еднорог е стаена магия, както току-що се убедихме със собствените си очи.

— Тръгни на юг — прошепна лунният елф, — а аз ще го заобиколя от другата страна. Ако не го заплашваме…

Таратиел млъкна по средата на изречението си, когато видя, че Дризт крачи право към могъщия жребец.

— Пази се! — предупреди го той. — Наистина, еднорозите са красиви, ала могат да бъдат опасни и напълно непредсказуеми.

Дризт му даде знак да пази тишина и продължи да пристъпва напред. Еднорогът изцвили и тръсна глава, после удари с копито в земята, пробивайки голяма дупка в мекия торф.

— Дризт До’Урден! — долетя притесненият глас на Таратиел.

Всичко му нашепваше да се върне. Прекрасно разбираше, че еднорогът може да го стъпче като буболечка, а и със собствените си очи виждаше нарастващата му възбуда.

Ала жребецът не побягна, нито пък сведе глава, за да го прониже с дългия си рог. Няколко секунди по-късно Дризт вече се намираше на сантиметри от него, обзет от благоговейно смирение.

Бавно протегна длан и докосна гъстата, лъскава козина, после направи още една крачка и с разтреперана от вълнение ръка потупа силния врат на величественото животно.

Сърцето му биеше до пръсване. Искаше му се Гуенивар да е с него сега, за да види това най-съвършено творение на природата. Искаше му се и Кати-Бри да е тук — нейното възхищение щеше да бъде също така силно, както неговото.

Погледна към Таратиел, който седеше на каменната стена и се усмихваше. Внезапно доволното изражение на лунния елф отстъпи място на изумление. Скиталецът се обърна и видя, че ръката му виси във въздуха.

Еднорогът си бе отишъл.