Р. А. Салваторе
Беззвездна нощ (20)

Глава 18
Просто поражение

Край малкото заливче стоеше Мрачен войн и й даваше знак да се връща обратно. Доколкото Кати-Бри можеше да види, беше сам.

Тя вдигна Таулмарил и опъна тетивата. Среброперата стрела проряза мрака като мълния, заби се в гърдите на смаяния елф и отхвърли тялото му далече назад. Миг по-късно младата жена и Гуенивар скочиха на брега. Стиснала магическия медальон в ръка, Кати-Бри тъкмо се канеше да поведе пантерата надясно, когато тя сама се втурна натам с всички сили, почувствала близостта на любимия си господар.

Момичето се затича след нея, ала я изгуби от поглед почти веднага, когато котката сви зад най-близкото възвишение, а изпод лапите й полетяха огромни парчета мъх и влажен торф.

Кати-Бри бързо я последва. Едва бе достигнала хълма, когато чу вик на уплаха — извърнал глава в обратна посока, там стоеше някакъв елф и следеше с поглед гигантската пантера. В протегнатата си ръка стискаше миниатюрен арбалет и очевидно се прицелваше.

Без да забавя крачка, Кати-Бри опъна тетивата на лъка си. Стрелата проби огромна дупка в скалата, на сантиметри от главата на Мрачния и той рязко се извърна. Чу се слабо изщракване, младата жена трескаво се претърколи встрани и отровната стреличка тупна върху мекия торф, без да я нарани.

Таулмарил пропя отново, ала елфът бързо отскочи и се отърва само с разкъсан плащ. Приклекнал на едно коляно, той отново зареди оръжието си и се прицели.

Кати-Бри го изпревари — среброперата стрела строши миниатюрния арбалет, прониза ръката и се заби дълбоко в гърдите на Мрачния войн.

Беше победила, ала бе изгубила ценно време. Извади медальона, за да се ориентира, и отново се втурна напред.

Яростните атаки на противниците му постепенно отстъпиха място на добре премерени удари, които Дризт парираше с лекота. Често успяваше да пробие защитата им и сега единият от войниците се биеше само с лявата си ръка, притиснал десница до тялото си, мъчейки се да спре шурналата кръв.

Увереността на Дризт бе все така непоклатима. Колко ли войни може да има на острова, зачуди се той, убеден, че ще ги надвие.

Внезапно зад гърба му се разнесе оглушителен рев и той усети как кръвта му се вледенява — какво ли ужасяващо чудовище се бе притекло на помощ на враговете му? Очите на ранения боец се разшириха от ужас и той започна да отстъпва назад, ала това не успокои Дризт кой знае колко. Съюзниците на Мрачните обикновено бяха създания на хаоса, надарени с невероятна и често пъти непредсказуема мощ. Ако неприятелите му наистина бяха призовали някой звяр от друго измерение, то скиталецът със сигурност беше първата му и основна цел.

Раненият елф се впусна в отчаян бяг и Дризт веднага се възползва от случая. Направи крачка встрани и се обърна, за да види срещу какво страховито създание ще трябва да се бие.

Гигантската котка профуча покрай него и се хвърли след бягащия войник. За миг скиталецът предположи, че някой от Мрачните сигурно има статуетка като неговата и с нейна помощ е призовал пантера подобна на Гуенивар, но после се сепна. Та това беше Гуенивар! Знаеше го, сърцето му го нашепваше извън всякакво съмнение — това беше неговата Гуенивар!

Радостното оживление бързо отстъпи място на смущение. Първо реши, че Риджис е призовал Гуенивар в Митрил Хол и я е изпратил след него, ала бързо отхвърли тази възможност — пантерата не можеше да остане в Материалната равнина достатъчно дълго, за да измине разстоянието от джуджешката равнина до Мензоберанзан. Някой трябва да бе донесъл фигурката чак дотук.

Мечът на противника му се стрелна към него, проби ризницата и одраска гърдите му. Убождането бързо го извади от мислите и му напомни, че трябва да се справя с опасностите (и загадките) една по една.

Двата ятагана отново подеха мълниеносния си танц, въртяха се и връхлитаха злия елф от всички посоки. Той обаче устоя на свирепата атака, отклони всички удари и дори успя да се предпази от крака на скиталеца, вдигнат високо за ритник, който трябваше да го събори на земята.

— Търпение — не спираше да си повтаря Дризт, ала ненадейната поява на Гуенивар и хилядите въпроси, които напираха в главата му, не му даваха покой.

* * *

Бягащият елф свърна зад поредния завой. Пантерата го следваше плътно по петите, всеки миг щеше да го настигне и в отчаянието си той се улови за близкия сталагмит и скочи от скалната тераса. Тупна в тинята, без да се нарани и тъкмо се бе навел да вдигне меча си, когато Гуенивар се стовари отгоре му и го повали в калната вода.

Злощастният войник панически размаха ръце и крака и успя да се обърне, ала вече бе твърде късно — гигантската челюст на котката се бе сключила около врата му, отнемайки му последните скъпоценни глътки въздух.

Миг по-късно Гуенивар вдигна глава от жертвата си и тъкмо се канеше да скочи обратно върху терасата, когато във въздуха затрептя гигантски пъстроцветен мехур. Тя се сниши и започна да души подозрително, докато странното вещество бързо се приближаваше към нея. Преди да успее да направи каквото и да било, то се пръсна и я обля с водопад от миниатюрни капчици, които проникнаха под козината й и я опариха.

Вярната пантера се втурна към терасата, ала скалата сякаш се отдръпна от нея и тя изрева яростно, разбрала най-сетне какво става — магическото вещество, което я бе измокрило, я връщаше обратно в собствената й равнина.

Гневният рев бързо се стопи, удавен от тихия плясък на водата в езерото и звъна на оръжията откъм скалната тераса.

Джарлаксъл се облегна на каменната стена и прибра свирката, с чиято помощ бе отстранил опасната котка, претегляйки в ума си последиците, които този неочакван развой на събитията щеше да има. После преспокойно вдигна единия си крак, за да отръска полепналата по ботуша му кал и отново насочи вниманието си към кипящата битка, убеден, че Дризт До’Урден много скоро ще бъде пленен.

* * *

Кати-Бри бе хваната натясно в клисурата — насреща й двама елфи се бяха притаили зад няколко високи могили и я обстрелваха с миниатюрните си арбалети; вляво от нея, в подножието на хълма, се бе скрил трети войник и също я обсипваше с дъжд от стрели. Младата жена стоеше плътно долепена до един сталагмит и макар той да я предпазваше от отровните стрелички на враговете, злокобният писък, с който те прорязваха въздуха, я караше да се чувства неприятно уязвима. От време на време се чуваше и песента на Таулмарил, ала Мрачните се бяха скрили твърде добре и среброперите стрели отскачаха, спирани от многобройните скали.

Една от стреличките одраска Кати-Бри по коляното, друга прелетя толкова близо, че я принуди да се сниши почти до земята в поза, от която не можеше дори да вдигне лъка си. Именно в този момент усети, че я обзема страх и почувства как гибелта неумолимо пристъпва към нея. Никога нямаше да успее, не и срещу трима опитни и прекрасно въоръжени елфически войни.

Поредната стреличка се заби в подметката на ботуша й, но не можа да я пробие. Кати-Бри пое дълбоко дъх и започна да си повтаря, че трябва да събере сили и да отвърне на нападението, че не може да се крие безкрайно и така още да улесни противниците си. Животът й — и този на Дризт — зависеха от това!

Мисълта за скъпия приятел й вдъхна кураж, тя се надигна и стреля. Не можа да сдържи гневното си проклятие, когато за пореден път не уцели — враговете се бяха прикрили твърде добре.

Или пък не бяха? Внезапно младата жена се хвърли към задната част на сталагмитовата горичка, като внимаваше да не се излага на стрелите на притаения в подножието на хълма войник. Така представляваше прекрасна мишена за арбалетите на двамата елфи пред себе си… разбира се, при условие, че те изобщо успееха да се прицелят.

Тетивата на Таулмарил звънтеше безспир, среброперите стрели се сипеха като дъжд върху сталагмитите и разпръскваха водопад от ярки искри и пламтящи парченца, откъснати от яките скали.

Мощната канонада не секваше нито за миг и не даваше възможност на двамата бойци, скрити зад могилите, да отвърнат на удара. Най-сетне те не издържаха и се втурнаха към клисурата. Не бяха направили и две крачки, когато единият рухна със стрела в гърба.

Кати-Бри се прицели в другаря му, ала преди да опъне тетивата, усети остро убождане в крака. Извърна се рязко и само на няколко метра от себе си видя един елф да я наблюдава с доволна усмивка.

Без да губи и миг, тя вдигна Таулмарил. Самоувереното изражение на войника отстъпи място на всепоглъщащ ужас, когато сребърната стрела изсвири във въздуха, заби се в лицето му и го запрати далече назад.

Кати-Бри веднага издърпа стреличката от крака си и като стисна зъби, за да превъзмогне парещата болка, се огледа наоколо. Нямаше как да е сигурна дали елфът, когото току-що бе убила, е същият, който допреди малко я дебнеше от подножието на хълма, ала вече усещаше отровата да пълзи във вените й и разбираше, че няма време да проверява за спотаени наблизо врагове. Събирайки цялата си воля, тя се изкатери по неравната стена на клисурата и много скоро вече тичаше по тераската, мъчейки се да потисне надигащата се вълна на гадене и замайване.

* * *

Сиянието приклещи меча на злия елф и рязко се завъртя. Опрени едно в друго, двете оръжия се извиха и започнаха да описват широки кръгове във въздуха. Мрачният войн се опита да провре втория си меч покрай вплетените остриета, ала Дризт го очакваше и светкавично го отби.

После ускори ритъма, с който се въртяха двете оръжия и на свой ред започна да напада с другия си ятаган. Изкусните удари принуждаваха противника му да се отдръпва все по-назад и той едва съумяваше да пази равновесие. Много по-пъргав от него, скиталецът с лекота поддържаше танца на Сиянието и постепенно започна да печели надмощие.

Неприятелят му напрегна мускули и увеличи натиска върху Сиянието… точно както опитният Дризт очакваше. В мига, в който ятаганът и мечът се издигнаха пред очите му, той рязко отдръпна оръжието си, смени посоката и удари елфическото острие от външната страна. Изненадан от внезапното движение, злият елф се олюля и не можа да удържи напора на Сиянието.

Мечът му политна настрани, повличайки го със себе си. Опита да вдигне другото си оръжие, за да се предпази, ала Дризт бе по-бърз и светкавично го прониза в корема.

Мрачният войн политна назад, пръстите му се разтвориха и мечът издрънча върху пода.

В този миг се разнесе силен вик и Дризт усети как някой го блъсва към каменната стена. Успя да запази равновесие и рязко се обърна, вдигнал двата ятагана пред себе си.

Ентрери! Скиталецът зяпна от смайване и неволно сведе оръжие.

* * *

Най-сетне Кати-Бри съзря Дризт, видя и как противникът му рухна сразен, притискайки ранения си корем с две ръце. От устните й се откъсна отчаян вик, когато отнякъде изскочи още една фигура и с всички сили се блъсна в приятеля й. Младата жена вдигна Таулмарил, но се разколеба, когато осъзна, че ако тялото на нападателя не успееше да спре стрелата, тя най-вероятно щеше да прониже и Дризт. Освен това вцепеняващата отрова вече си казваше думата и тя с мъка се държеше на крака, борейки се да потисне надигащата се черна вълна.

С готов за стрелба лък, тя бавно се запрепъва напред, а двадесетината метра, които я деляха от скиталеца, й се струваха като неизбродими мили.

* * *

Зелена светлина обля сабята на Ентрери и още по-ясно разкри лицето му. Ала как бе възможно, не спираше да се пита скиталецът. Нали сам той беше победил палача и го бе оставил да умре в брулената от свирепи ветрове клисура край Митрил Хол?

Очевидно някой се бе погрижил това да не се случи.

Сабята полетя надолу, към бедрото на Дризт, после се стрелна нагоре и замалко не се вряза между очите му.

Елфът се опита да си възвърне равновесието и хладнокръвието, ала Ентрери вдигна оръжия и се нахвърли върху него със свирепо ръмжене. Кракът на палача се стовари върху коляното му и той трябваше да отскочи от стената, за да избегне свирепия удар на сабята, който запали диря от зеленикави искри след себе си.

Бърз като светкавица, убиецът повтори движението на противника си и замахна с кортика, който държеше в другата си ръка. Дризт успя да го избие, ала юмрукът на Ентрери се провря покрай Сиянието и се стрелна към главата му.

Миг преди пестникът на палача да се стовари върху лицето му, Дризт осъзна, че противникът му е очаквал, дори се е надявал, битката да се развие по този начин.

Замаян, той политна назад и само тясната сталагмитена колона зад гърба му го задържа да не падне от терасата. Ентрери яростно се нахвърли отгоре му и сред взрив от сини и зелени искри, изби Сиянието от ръката му.

Другият ятаган отклони връхлитащата сабя, ала преди Дризт да вдигне падналото си оръжие, кракът на Ентрери се протегна и го изрита от скалата.

Още не си бе възвърнал равновесието, но време за губене нямаше и като стисна леденото острие, елфът замахна. Ентрери с лекота го пресрещна и на свой ред нанесе свиреп удар в корема на противника си.

После рязко вдигна сабята си, повличайки ятагана със себе си. Двубоят все повече заприличваше на партия шах — макар да се бе хвърлил в ожесточена атака, палачът нито за миг не изоставяше и защитата си. Сабята и ятаганът политнаха настрани и Ентрери яростно се нахвърли върху омразния си враг. Главата на Дризт отхвръкна назад от свирепия удар и се блъсна в коравия камък. В същото време сабята отново се стовари върху ледения ятаган и го отдалечи още повече. Застанал напълно безпомощен, с вдигната ръка и очи, вперени в убиеца, който се готвеше за последния, фатален удар, Дризт разбра, че е обречен. С последни усилия се претърколи настрани, точно в мига, в който сабята се стрелна към него. Мощното оръжие разкъса тъмнозеления плащ, проби джуджешката ризница и се впи в ръката му.

Тежко ранен, той политна от скалната тераса и се строполи с лице в тинята.

Съзрял неочаквано движение с крайчеца на окото си, Ентрери побърза да отскочи встрани. Край лицето му прелетя сноп сребърни искри и го остави задъхан, опитващ да се добере до кортика, който появилата се изневиделица стрела бе избила от ръката му.

— Дризт! — извика Кати-Бри, надмогнала умората и замайването, когато скиталецът рухна пред очите й.

С меч в ръка, омаломощената жена ускори крачка, раздвоявана между желанието да посече Ентрери и да скочи при падналия си приятел.

Когато достигна мястото обаче, се оказа, че няма кой знае какъв избор — очевидно незасегнат от изстрела, убиецът се хвърли срещу нея и тя бе принудена да се защитава.

С тракащи зъби и замъглени от сълзи очи, Кати-Бри отби първия удар на Ентрери и посегна към изумрудената кама, която висеше на кръста й. Ала скверната отрова, която пъплеше в тялото й, бързо надвиваше притока на адреналин и забавяше движенията й. Някак си успя да сключи пръсти около изумрудената дръжка, ала в същия миг почувства как избиват меча й, а острият връх на кортика приковава ръката върху дръжката на камата.

В същото време сабята на Ентрери проблесна заплашително пред лицето й.

Това беше краят, разбра Кати-Бри. Звездната светлина помръкна, сетивата започнаха да я изоставят едно по едно и много скоро единственото, което усещаше, бе острието на сабята, потъващо в нежната кожа на врата й.