Р. А. Салваторе
Беззвездна нощ (6)

Глава 4
Огънят в очите й

Кати-Бри се уви със сивия си плащ, за да скрие маската и камата, които Риджис й бе дал. Когато наближи стаята на Бруенор, усети, че я обземат смесени чувства — хем й се искаше да го открие там, хем се надяваше да го няма.

Как би могла да тръгне, без да го види? Ала след смъртта на Уолфгар, баща й се бе превърнал в бледо подобие на предишното джудже — смазан от скръб, той бе заприличал на немощен старец, който търпеливо чака смъртта си. Не искаше да го вижда така, не искаше това да е последният спомен, който да отнесе от него в Подземния мрак.

Накани се да почука, ала вместо това лекичко открехна вратата и надникна вътре. Близо до горящата камина стоеше едно джудже, ала това не бе Бруенор. Тибълдорф Пуент подскачаше в кръг и очевидно се опитваше да хване някаква досадна муха. Както винаги, бесовойнът носеше странните си доспехи, беше надянал дори ошипените ръкавици и наколенници, както и останалите островърхи приспособления, стърчащи от всеки възможен ъгъл. Желязото скърцаше по-пронизително отвсякога, един от най-дразнещите звуци, които Кати-Бри бе чувала през живота си. Този път обаче, Пуент беше свалил поне сивия шлем, който с дългия си, остър шип бе висок почти колкото самия него. Кати-Бри, която досега май не го бе виждала гологлав, установи, че бесовойнът е почти плешив, с изключение на няколко мазни черни кичура, които се спускаха покрай лицето му и се сливаха с гъстата брада.

Младата жена побутна вратата още малко. Бруенор седеше край полузагасналата камина и разсеяно се опитваше да обърне един тлеещ пън. При вида на унилите усилия на баща си да разпали огъня, Кати-Бри усети как сърцето й се свива от болка. Още помнеше дните, когато необузданото джудже просто щеше да бръкне в огъня и да обърне упоритото дърво с голи ръце.

С един поглед към усърдно предъвкващия Пуент (Кати-Бри силно се надяваше, че неизвестното „лакомство“ не е някоя муха), тя влезе в стаята, като преди това не пропусна да се увери, че плащът й скрива маската и изумрудената кама.

— Хей, ти! — провикна се бесовойнът, хрупайки шумно и Кати-Бри, погнусена, не можа да не се запита какво толкова има за дъвчене в една съвсем малка муха. — Кога ще си пуснеш брада? — поздрави той както обикновено — още от първата им среща, Пуент не спираше да й повтаря, че една брада ще я направи неизмеримо по-привлекателна.

— Работя по въпроса — отвърна Кати-Бри, искрено благодарна за възможността за миг да се поотпусне. — Имаш думата ми, че откакто се познаваме, не съм я бръснала нито веднъж.

И тя приятелски го потупа по главата, за което съжали миг по-късно, когато пръстите й се покриха с дебел слой мазнина.

— Туй се казва добро момиче! — похвали я бесовойнът, после забеляза друга муха и се втурна да я гони.

— Къде си тръгнала? — грубо се намеси Бруенор, без дори да я изчака да го поздрави.

Кати-Бри тъжно въздъхна при вида на смръщеното му лице. Какво не би дала, за да го види да се усмихва както някога! Не пропусна да забележи раната на челото му — говореше се, че преди няколко дена Бруенор бе изпаднал в ярост и бе пробил яка дървена врата с глава, докато две от по-младите джуджета всячески се опитвали да го укротят. Раната, заедно с ужасяващия белег, който обезобразяваше лявата половина на лицето му, както и липсващото око, му придаваха наистина сломен вид!

— Къде си тръгнала? — гневно повтори Бруенор.

— Към Заселническа твърдина — излъга младата жена. — Племето на Уолфгар се кани да му издигне погребална могила.

Кати-Бри се изненада от лекотата, с която бе изрекла лъжата си. Вярно, че винаги бе успявала да омае коравото джудже, нерядко с помощта на полуистини и игри на думи, с които скриваше това-онова, ала никога досега не си бе позволявала да го излъже в очите.

Бързо прогони мимолетното угризение, като си напомни колко много неща зависят от успеха на начинанието й.

— Искам да отида, преди да са започнали — рече тя и смело срещна погледа му. — Ако ще я правят, нека бъде както трябва. Това е най-малкото, което Уолфгар заслужава.

Здравото око на Бруенор потъмня, той извърна глава и отново се зае да разбърква огъня. Само почти незабележимото му кимване показа, че е чул думите на дъщеря си. В Митрил Хол за никого не беше тайна, че кралят не обича да се говори за Уолфгар; дори бе ударил един свещенослужител, имал неблагоразумието да настоява, че да се постави Щитозъб на почетно място в Залата на Думатоин, противоречи на традицията, тъй като оръжието не е било собственост на войн от джуджешката раса.

Изведнъж Кати-Бри осъзна, че доспехите на бесовойна вече не скърцат и изненадано се обърна. Пуент стоеше до вратата и отчаяно се взираше в увисналите рамене на своя крал. Когато срещна погледа й, той кимна мрачно и тихичко (поне доколкото бе възможно за един бесовойн в пълно бойно, при това доста ръждясало, снаряжение) излезе от стаята.

Окаяният вид на Бруенор Бойния чук явно нараняваше не само Кати-Бри.

— Всички ти съчувстват — обърна се тя към баща си, но той сякаш не я чу. — Всички в Митрил Хол говорят с топлота за ранения си крал.

— Затваряй си устата! — едва-едва пророни джуджето, без да откъсва поглед от тлеещата жар.

Празна заплаха, с болка си помисли Кати-Бри, още едно напомняне за развалината, в която се бе превърнал някога гордият Бруенор Бойния чук. Съвсем доскоро, ако Бруенор кажеше на някого да си затвори устата, то този някой или го правеше начаса или той я затваряше вместо него. Ала след „битката“ със свещенослужителя и тази с вратата, огънят в гърдите на Бруенор, досущ като пламъците в камината, беше изгаснал сякаш завинаги.

— До края на дните си ли смяташ да разбъркваш тази жарава? — дръзко попита Кати-Бри, мъчейки се да предизвика гордостта му и да го накара да реагира.

— Защо не — бездушно отвърна баща й.

Кати-Бри въздъхна и нарочно отметна плаща си така, че магическата маска и камата на Ентрери се показаха. Въпреки че бе твърдо решена да тръгне сама и нямаше никакво намерение да му обяснява какво си е наумила, младата жена отчаяно се молеше баща й да ги забележи.

Минутите минаваха, бавни и потискащи, а единственият звук, който нарушаваше угнетяващата тишина, бе попукването на огъня от време на време и съсъкът на суровите цепеници.

— Ще се върна, когато реша — отсече разочарованата жена и тръгна към вратата.

Бруенор разсеяно й махна, но и този път не я погледна.

Кати-Бри поспря на вратата, после я отвори и тихичко я затвори, без да излиза от стаята. Изчака още няколко минути, сякаш не можеше да повярва, че баща й наистина ще продължи да си стои просто така и разсеяно да разбърква огъня. После безшумно прекоси стаята и се шмугна в отворената врата, която отвеждаше до спалнята му.

Много внимателно отиде до солидното дъбово писалище (дар от хората на Уолфгар, върху чиято гладка, блестяща повърхност на няколко места бе издялан образът на Щитозъб, могъщия боен чук, който Бруенор беше изковал за своето момче). Въпреки че всеки миг й беше ценен (трябваше да свърши онова, за което бе дошла, преди джуджето да се досети какво си е наумила), младата жена не можеше да не спре за миг, внезапно връхлетяна от безброй спомени за русокосия варварин. Никога нямаше да се оправи от тази загуба, знаеше това. Ала знаеше също така, че времето на безутешна, вцепеняваща скръб рано или късно трябва да отмине — животът бе пред нея и тя трябваше да продължи да го живее, независимо колко наранено бе сърцето й. Особено сега, когато един от приятелите й се бе отправил към страшна опасност!

В каменно ковчеже, поставено върху красивото писалище, тя откри онова, което търсеше: неголям медальон, окачен на сребърна верижка. Изящният предмет беше дар от Алустриел, повелителката от Града на сребърната луна. При първото им минаване през Митрил Хол, приятелите бяха видели Бруенор да полита към смъртта на гърба на един пламнал дракон, само че той бе успял да се спаси и дори се беше измъкнал, макар по онова време Сребърните зали да гъмжаха от злите сиви джуджета, наречени дуергари. С помощта на лейди Алустриел, Бруенор откри дъщеря си в Дългата седловина, малко селце на югоизток от Митрил Хол. Дризт и Уолфгар обаче ги нямаше — бяха се отправили по следите на злия убиец Артемис Ентрери, който държеше в плен Риджис.

Именно тогава Сребърната лейди беше подарила медальона на Бруенор. Във вътрешността на вълшебния предмет беше скрит образът на Дризт и с помощта на вълните магическа топлина, които се излъчваха от него, джуджето можеше да разбере къде се намира елфът във всеки един момент.

Сега красивият предмет бе студен, по-студен от хладния въздух в подземията и Кати-Бри разбра, че скиталецът вече се намира далече, далече от нея.

Вдигна сребърното капаче и се взря в изкусно гравирания образ на скъпия си елфически приятел. Правилно ли постъпва, като го взема, зачуди се тя. Нали и без това Гуенивар идваше с нея — вярното животно със сигурност щеше да я отведе до Дризт. Освен това, някъде дълбоко в себе си, Кати-Бри все още се надяваше, че когато баща й изкопчи от Риджис истината за нейното заминаване, старите пламъци отново ще лумнат в очите му и той ще се втурне след нея.

Не можеше да отрече, че сърцето й се сгрява от представата как Бруенор захвърля унинието и хуква да им се притече на помощ. Ала освен това разбираше, че това е само мечта, детинска и, като всяка напразна надежда — опасна.

Кати-Бри затвори сребърния медальон и здраво го стисна, после безшумно се измъкна от спалнята. Баща й все така стоеше пред огъня и лениво побутваше тлеещия дънер, а безрадостните му мисли се рееха на стотици мили оттук. Тя се прокрадна зад гърба му, излезе от стаята и се втурна към горните нива на комплекса — усещаше, че ако не тръгне веднага, може да се разколебае.

Веднъж озовала се навън, тя отново извади магическия медальон и почувства, че с вземането му бе скъсала всяка връзка с Бруенор и джуджетата. Този път наистина беше съвсем сама.

Така и трябва да бъде, реши тя, после нахлузи верижката около врата си и пое към планините, с надеждата да достигне Града на сребърната луна малко след Дризт.

* * *

Той безшумно се прокрадваше из тъмните улички на Мензоберанзан, а надарените му с инфрачервено зрение очи проблясваха в мрака. Единственото, което искаше, бе да се добере до скривалището на Джарлаксъл, елфът, който бе достатъчно умен, за да го оцени по достойнство.

— Ваела риввил! — разнесе се пронизителен крясък нейде наблизо.

Той незабавно спря и уморено се облегна на купчината камъни, която се издигаше до близкия необитаван сталагмит. Беше чувал тези думи и преди, всеки път изречени с явен присмех.

— Ваела риввил! — отново извика елфическият глас.

Миг по-късно от сенките се показа и притежателката му, стиснала в ръка здрав кожен бич, чиито три двуметрови пипала яростно се гърчеха, сякаш живееха свой собствен живот и сега жадуваха да се впият в кожата му. Е, поне не беше един от онези хищни, змиеглави камшици, които по-знатните жрици толкова обичаха.

Дори не помисли да се съпротивлява и когато жената се доближи и застана пред него, почтително сведе очи (точно както Джарлаксъл го бе научил). Подозираше, че тя също бе възнамерявала да остане незабелязана — защо иначе й бе на една жрица (която явно бе достатъчно високопоставена, за да носи магически камшик) да се промъква потайно из места като тези, толкова далече от улиците, където живееха благородниците?

Напевният й глас бързо редеше елфически думи, но той все още не знаеше езика достатъчно добре и разбираше само откъслечни изрази. Долови думата кварт, която означаваше „заповед“, както и повелителното харл’ил ик, или „коленичи“. Всъщност не бе и очаквал друго — откакто бе в Мензоберанзан, непрестанно го караха да пада на колене.

Така и стори, покорно и колкото се може по-бързо, макар че коравият камък нарани краката му.

Жената бавно започна да обикаля около него, давайки му възможност добре да огледа изкусителните й форми. Дори дръпна главата му назад, принуждавайки го да спре очи върху несъмнено красивото й лице.

— Джерлис — гальовно измърка тя.

Приведе се над него, сякаш се канеше да го целуне, ала вместо това яростно го зашлеви. Той инстинктивно посегна към оръжията си, но бързо се овладя, когато си припомни в какво положение се намира.

Джерлис продължаваше да обикаля около него, мълвейки нещо.

— Иблит! — не спираше да повтаря тя. — Измет!

— Аббан! — отвърна той, както му беше казал Джарлаксъл. — Съюзник!

— Аббан дел дартиир! — изкрещя тя, а ръката й се стовари върху тила му и замалко не го просна по очи на земята.

Той не бе сигурен какво точно означават думите й, ала подозираше, че така Мрачните наричат своите родственици (и най-омразни врагове) от Повърхността. Този път беше загазил сериозно!

— Аббан дел дартиир! — още по-силно извика тя, а трите жила на камшика се впиха в дясното му рамо.

Жестокият удар го събори, ръката му се вкопчи в грозната рана, опитвайки се да потисне вцепеняващата болка.

Джерлис отново стовари бича си, този път върху гърба му, ала рязкото движение на мъжа донякъде го предпази.

Мислите му бясно препускаха. Знаеше, че трябва да действа светкавично. Нападателката му продължаваше да го предизвиква, камшикът й плющеше и се врязваше в разкървавения му гръб. Сигурен бе, че я е изненадал докато отива на тайна мисия (досущ като неговата) и не му беше никак трудно да се досети какво го очаква. Джерлис нямаше да го остави да си тръгне жив.

Един от ремъците на бича се обви около врата му и го зашемети. Дясната му ръка, обезсилена от скверната магия на трите жила, все още бе съвсем безчувствена.

Само че сега всяко забавяне щеше да му струва живота. Здравата му ръка се насочи към кортика, който висеше над дясното му бедро, ала после мъжът сякаш се сети за нещо друго и посегна към сабята си.

— Аббан дел дартиир! — за пореден път просъска Джерлис и отново замахна.

Мъжът се обърна светкавично и оръжието му, изковано под слънчевите лъчи на Повърхността, срещна камшика й с яден блясък. Последва взрив от зелена светлина и един от ремъците тупна отсечен на земята, докато друг от оцелелите успя да избегне свирепата сабя и изплющя през лицето му.

— Дживвин! — Джерлис очевидно приемаше съпротивата на безпомощния (според нея) мъж като весела игра — май добре щеше да се позабавлява, преди да го довърши.

— Поиграй си с това! — прошепна той и се хвърли към нея с високо вдигната сабя.

Отгоре му се спусна черно кълбо.

— Дживвин! — доволно се разсмя тя и замахна за нов удар с жестокия си бич.

Само че противникът й не за първи път се биеше с елфи на мрака — за нейна огромна изненада в магическата тъма нямаше никой.

Размахал сабята със здравата си ръка, докато десницата му висеше безпомощно, той се показа иззад тъмния облак и връхлетя върху нея. Очевидно бе, че е истински майстор на меча, ала пред себе си имаше елфическа жена — превъзходно обучена в изкуството на боя и въоръжена с магически камшик. Без да престава да се смее, тя с лекота отби сабята му и дори успя да нанесе нов удар с бича си.

Само че Джерлис не знаеше срещу кого се е изправила.

Той отново се хвърли напред и леко се обърна наляво, вдигнал оръжие, сякаш се кани да нанесе нов висок удар. Вместо това рязко смени посоката на нападението, завъртя сабята си и я хвърли като копие.

Сред водопад от искри, когато проби фината елфическа ризница, острието проникна дълбоко в гърдите на изумената Джерлис.

Без да губи и миг, нападателят й скочи високо и с всичка сила натисна още трептящата дръжка на оръжието, докато върхът му не се показа откъм гърба й.

Джерлис политна към купчината камъни зад себе си, но някак си успя да се задържи полуизправена, опряна о неравната сталагмитова стена. В разширените й от слисване червени очи за първи път проблесна страх.

— Колко жалко, Джерлис — прошепна той в ухото й и едва-едва докосна бузата й с устни, после стъпи върху магическия бич, чиито ремъци още се гърчеха на земята, и стисна стърчащата от гърдите й дръжка. — Двамата с теб можехме да познаем такива наслади!

След това извади острието от тялото й. При мисълта за неприятностите, които щеше да му навлече смъртта на една елфическа жена, по лицето му пробяга сянка. И все пак не можеше да се преструва, че случилото се току-що не го изпълва със задоволство — най-сетне отново започваше да поема контрол върху съдбата си. Не беше преживял толкова много битки, за да се превърне в нечий роб!

Миг по-късно вече се отдалечаваше от уличката — Джерлис и бичът й бяха погребани под камъните, а той самият се движеше с нова жизненост в походката.